Сътворението

Необикновената сила

В онези времена враждували помежду себе си живеещите на земята племена човеци. И във всяко племе стараели се воини все повече да израстат. За невзрачни, сред воините смятали се тези, които към земята и поезията се стремили. Във всяко племе имало жреци. Да плашат хората те стремили. Но ясна цел те нямали, у другите страхът за утешение им служел. Ласкаел всеки самолюбието си, с това, че уж от Бог, от нещо в повече получил е от другите.

Моят праотец успял да подбере поети и жреци от някои племена. Всичко деветнадесет човека — единадесет певци-поети, седем жреци и моят праотец. В уединено и пустинно място се събрали те.

Групата певци седели скромно, високомерни и от другите отделно, тържествено жреците седнали. Говорел им баща ми:

«Враждата и войните между племената могат да се прекратят. В страна единна ще заживеят народите. В нея справедлив ще има вожд, и от бедите на войната всяко семейство ще се избави. Един на друг ще си помагат хората. Човешкото съобщество пътеката към райската градина ще открие».

Но на баща ми смеели се отначало и му говорели:

«Кой ще поиска на друг да отдаде властта си доброволно? В единство всички племена да събереш, най-силен трябва първо някой да стане, да победи останалите, а ти искаш, повече да няма войни. Наивна е речта ти. Защо ни извика, неразумен страннико?» И се приготвили жреците да си ходят. Баща ми спрял ги със слова такива:

— Вие сте мъдреци и мъдростта ви нужна е, за да се създадат закони за човешкото съобщество. Аз мога всекиму от вас такава сила да отдам, че ни едно оръжие, от ръка човешка сътворено, да не може да й противостои. Когато я използвате за благо, всички към целта, към истината и щастливия възход ще отведе тя. Когато владеещият я да я използва възжелае с намерения срещу доброто, ще загине сам.

Вестта за необикновена сила спряла жреците. Предложил на отецът ми жрецът най-стари:

— Щом познаваш такава сила необикновена, кажи на нас за нея. И ако действена е тя, способна и да построи държава, сред нас ти ще останеш и ще живееш в нея. Съвместно ще творим законите на обществото човешко.

— Затуй при вас дойдох, за да разкажа за силата необикновена, — на всички праотецът отговорил, — но преди това ви моля, назовете един управник измежду всичките известни вам. Управник, който е добър, не алчен, в любов живее със семейството си и за война и не помисля.

Отговорил най-стария жрец на баща ми, че един управник има, който избягва всякакви сражения. Но племето му малочислено било, не се стремели в него воините да прославят, и затова малцина воини да станат се стремяли. А за да може сраженията да избягва налага му се често да променя стана си, да чергарува, добри места, пригодни за живот на други да оставя и сам да се заселва на неудобни. Егип се казвал този вожд. — Държавата тогава Египет ще се казва, — казал баща ми. — Ще изпея на вас сега три песни. Певци-поети, в племена различни запейте тези песни. И вие, жреци, сред хората в Египет заживейте. Ще идват при вас семейства от места различни, срещнете ги с добрите си закони.

На събралите се три песни изпял баща ми. На справедлив управник образа създал в едната, нарекъл го Египет. А в другата бил образа на общество щастливо на хора, заедно живеещи. В третата песен — любещо семейство, деца щастливи в него, майки и бащи, всички живеещи в страна необичайна.

Обикновени, на всички познати слова имало в трите песни. Но от тях такива фрази се строяли, че слушащите ги стояли със затаен дъх. В гласа на баща ми и мелодия звучала. Тя зовяла, мамела, увличала и образи живи създавала.

Още държавата Египет не съществувала наяве, не се издигали все още храмовете й, но баща ми знаел, впоследствие че всичко ще се появи, щом мисъл и мечта в човека се слеят в единство и призовават към това. И вдъхновено пял баща ми, познаващ тази необикновена сила, което нам е подарил великият Творец. Пеел баща ми силата владеещ, която отличава от всичко човека, която над всичко нему дава власт, и а човека позволява да се нарича на Бога син, а също и творец.

Поетите-певци, с плам вдъхновен, в различни племена песните пяли. Образи прекрасни хората привличали, и от места различни в племето Египет хора отивали.

Само след пет години от неголямо племе, Египетска държава се родила. Останалите племена, почитани по-рано като по-значими, просто се разпаднали. И войнствени управници против разпада да направят нещо не могли. Слабеела властта им и изчезвала, и побеждавало ги нещо, но нямало войни.

Привикнали в материя да се сражават те не знаели, че образите са от всичко по-силни, онези образи, които на човешката душа били по нрава, онези образи, които сърцата да увличат са могли.

Пред образа дори единствен, но искрен и незатъмнен от постулати меркантилни, са безполезни земните войски, и дори въоръжени с копия или с което и да било оръжие смъртоносно, победени все пак ще бъдат всичките войски. Пред образа войските са безсилни.

Укрепвала Египетската държава, разраствала се. Жреците нейният управник — фараон назовали… Уединени в храмове от суета човешка, жреците създавали закони, които да следва и фараонът управник задължен бил. И всеки жител ги прилагал с желание. По образа живота свой равнявал всеки.

И в главния храм, между жреци върховни, живял баща ми. Години деветнадесет жреците от него се обучавали. Науката, от всички най-висша стремели се да опознаят — как образи велики да творят. От благи намерения обзет, баща ми се стремил искрено всичко да разкаже. И жреците усвоили цялата наука или част от нея — сега не е ясно, а и да се уточнява няма смисъл.

Веднъж след деветнадесет години, жрецът върховен събрал при себе си жреците приближени. Те влезли чинно в главния храм, където нямал достъп даже фараона.

Тържествено седял на трона жрецът върховен, останалите всички по-ниско седяли. Седял с усмивка сред жреците и баща ми. Замислен и в себе си съсредоточен, създавал той поредна песен, рисувал образ нов или пък стария укрепвал.

Върховният жрец заговорил пред събралите се:

— Познахме ние велика наука. Тя позволява да се управлява целия свят, но за да остане завинаги над всичко наша власт, дори трошица знание извън тези стени не бива да отдаваме. Език свой трябва да си създадем и между себе си на него да говорим, за да не може, даже и случайно някой от нас да я издаде.

Множество трактати и на езици разни ще изпратим на народа. Да се чудят всички и да мислят, че ние всичко казваме. И ще излагаме науки множество чудесни и открития така, че по-далеч от главното да се отдалечават и простолюдието, и управниците. А мъдреците във вековете идващи нека да учудват другите с трактати умни и с науки. При това от главното сами да се отдалечават, и другите от главното по-далече да отведат.

— Нека бъде тъй, — с върховния се съгласили всички. Само моят баща мълчал.

И жрецът върховен продължавал:

— Още един въпрос да се реши е нужно незабавно. Постигнахме след деветнадесет години учене, как образи да се творят. Всеки от нас сега способен е да сътворява образ, който може да променя свят, да разруши държава или да укрепи, — и все пак загадката остава. Дали някой от вас ще може да ми каже защо различна сила има образът творен от всеки? И защо във времето тъй дълго ние творим?-жреците мълчали. Отговор никой не знаел. Върховният пак продължил, леко глас повишил, и жезълът е ръката му треперел от напрежението, когато той на всички казал:

— Между нас един способен е образи бързо да твори, и силата им ненадмината остава. Той всички нас години деветнадесет учи, но си остава нещо недоизказано. Необходимо е да разберем, че между себе си ние не сме равни. Не санът, който някой от нас има е важен. И нека всеки знае, че между нас един способен е над всички ни да властва незримо и тайно. Той има свобода със силата на образа, който е способен да сътвори, всеки да възвеличае, но и да убие. Един способен е съдбите на държави да реши. Аз, върховният жрец, с властта, която ми е дадена, мога да променя съотношението на силите. Затворени са вратите на храма, в който сега седим. Отвън вярната стража, без моя заповед на никого вратите няма да отвори.

Жрецът върховен от трона станал, бавно вървял и чукал с жезъл по каменните плочи и се насочил към баща ми. По средата на залата внезапно спрял и гледайки баща ми, заговорил:

— Сега ще избереш от два, един единствен твой път. Ето първият. Сега за всички ти ще разкриеш на своите образи силата тайна, ще ни разкажеш, как и с какво ги твориш, и тогава ще станеш втори след мене жрец, а щом си отида — ти ще бъдеш пръв. Ще се прекланя пред теб всичко живо. Не разкриеш ли тайната своя обаче, втори път се открива пред тебе. Той води само към тази врата.

Жрецът показал вратата, от залата в храма към кулата водеща, която била без прозорци и нямала втора врата. Кулата тази, висока и със стени гладки, с площадка най-горе била, а от нея, в един определен ден от годината отецът ми, или друг жрец, пеел пред народа събрал се.

Върховният, на баща ми показвал врата към кулата и добавил:

— Ще влезеш през тази врата и никога няма да излезеш. Ще заповядам вратата да бъде зазидана, и само малко прозорче ще бъде оставено там, и през него само малко храна всеки ден ще получаваш. Когато настане време, и хора край кулата се съберат, на площадката ти ще излезеш пред тях. Ще излезеш, но няма да пееш сътворявайки образи. Ще излезеш за да те видят хората и да не се безпокоят, да не възникват слухове за твоето изчезване. Ще можеш само със слова да приветстваш народа. Ако песен творяща да изпееш посмееш, то дори за една, няма да получаваш храна и вода за три дни. За две-шест дни няма да получиш храна и вода, и сам на смърт ще се осъдиш. Сега реши, от двата кой път ще избереш?

От своето място спокойно отецът ми станал. На лицето му нямало страх, нито упрек, само тъга като бръчица лека се спуснала. Покрай жреците седящи в редица минал той, в очите на всеки погледнал. И във всеки чифт очи, видял жажда за познание. Познание, но и алчност имало в тях. Към върховния жрец плътно баща ми пристъпил, погледнал в очите му. Суровите, горящи от алчност очи, жрецът не отклонявал, с жезъл по камъните удрял и слюнка пръскайки, сурово повторил на баща ми в лицето:

— Решавай бързо, кой път от двата ти избираш.

Без страх в гласа и без упрек спокойно отвърнал баща ми:

— По воля на съдбата може би, избирам аз път и половина.

— Как може да се избере това, — завикал жрецът, — смееш и да се присмиваш над мен и всички, които са сега в храма велики!

Баща ми към вратата, водеща към кулата тръгнал и като се обърнал на всички отвърнал: — Да се присмивам и да ви обиждам, повярвайте ми, даже не съм мислил. По воля ваша в кулата завинаги отивам. Преди това на всички тайната ще разкрия, така както я зная и мога, но това не ще промени съдбата ми. Затова и казах, че избирам път и половина.

— Тогава говори! Не се бави! — гласовете на скочилите от местата си жреци отекнали под сводовете в храма. — Тайната къде е ?

— Тя е в яйцето, — спокойно отговорът прозвучал.

— В яйце? В какво яйце? Обясни! — събралите се питали баща ми, а той опитвал се да отговори.

— От яйце кокоше, кокоше пиленце ще порасте. От патешко яйце ще се излюпи патенце. Яйцето на орлица на света ще донесе орел. Каквито себе си почувствате, това от вас ще се роди.

— Аз чувствам! Аз съм творец! — върховният внезапно викнал. — Кажи как от всичките най-силен образ мога да творя?

— Ти не говориш истината, — отговорил на жреца баща ми, — не вярваш сам, в това, което казваш.

— Но откъде ти би могъл да знаеш, колко е силна вярата у мен?

— Творящият не би изисквал никога. Творящият способен е да дава сам. Ти искаш, а това ще значи, че си в черупка на неверие…

Баща ми тръгнал, вратата се затворила след него, входът след туй зазидали, по заповед на жреца. В малко отворче и веднъж на ден подавали храната на баща ми. Оскъдна била храната и не винаги достатъчна била водата. А преди деня, когато трябвало пред кулата да се сбере народа, да чуе нови песни и сказания, на баща ми три дни не давали храна, само вода. Така жрецът върховен заповедта първоначална изменил. Заповядал тъй, за да отслабне и да не пее нова творяща песен на събралите се моят праотец.

Когато множество народ пред кулата в деня събрал се, излязъл моят праотец пред хората на кулата висока. Весело гледал той тълпата чакаща. Не казал нито дума за съдбата си на хората. Просто запял. Песен се леела с ликуващ глас, формирал се нов образ необичаен. Слушал внимателно събраният народ. Завършил песента отецът мой и тутакси подхванал нова песен.

Пял целият ден певецът от високото. Към залеза щом приближил денят, на всички казал: «С изгрева нов ще чуете и нови песни». Пял пред хората моят отец и през втория ден. Народът не знаел, че вече и вода, в тъмницата живящ певец не получавал.

Докато слушах разказа на Анастасия за нейния далечен праотец, на мен ми се прииска да чуя поне една от песните, които той пеел, и я попитах:

— Анастасия, ако ти можеш в такива детайли да възпроизведеш всички сцени от живота на своите прародители, то значи и песента ще можеш да изпееш? Тази песен, която пеел на хората твоят праотец от кулата.

— Всички песни аз чувам, но достоверен превод е невъзможен. Не достигат много думи. А и много от думите днес имат смисъл друг. Освен това ритъмът на поезията, звучаща тогава, е трудно със сегашни фрази да се създаде.

— Колко жалко, искаше ми се да чуя тези песни.

— Владимир, ще ги чуеш.Те ще възкръснат.

— Как ще възкръснат? Нали казваш, че преводът е невъзможен?

— Буквално да се преведе не може. Но може нови да се създадат, същите по дух и смисъл. Тях ги създават бардовете днес, като използват слова на всички ви известни. Една, последната, която пял отецът ми, ти вече си слушал.

— Чувал съм я? Къде? Кога?

— Изпрати ти я бардът от Егоревск.

— Той изпрати много…

— Да, много, сред тях обаче една е сходна много, на тази последната…

— Но как могло е да се случи това?

— Приемственост във времената има.

— Каква е тази песен, думите какви са?

— Сега ще разбереш. Ще ти разкажа по реда.