Сътворението

Двамата братя

— В кои времена било, съвсем не е важно, съпрузи живяли. Дълго си нямали деца. Жената на преклонна възраст родила двама синове, двама близнаци, двама братя. Раждането било тежко и жената, родила двамата си синове, отишла скоро в другия свят.

Кърмачки наемал бащата, децата да отгледа се старал, и ги отгледал, до четиринадесет години. Но сам умрял, когато синовете започнали петнайстата година. Погребали баща си, седели скръбно двама братя в одаята. Близнаци двама братя. При появата им на света разделяли ги три минути, затова единият от двамата се смятал по-голям, другият — по-млад. След скръбното мълчание казал големият брат.

— Умирайки баща ни, с нас сподели скръбта си за това, че не успял е да ни предаде на живота мъдростта. Как без мъдрост с тебе ще живеем, по-млади братко? Родът нещастен наш без мъдрост ще се продължава. Да ни се смеят могат тези, които успели от бащите мъдростта си да приемат.

— Ти не бъди печален, — младият брат продумал на по-стария, — ти често си замислен, и може би, времето така ще се разпореди, че в мислите си мъдрост ще познаеш. Ще правя всичко аз, което ти ми кажеш. Аз да живея без да се замислям мога, и все едно приятно ми е да живея. Аз радвам се когато ден настъпва, и кога залязва. Аз просто ще живея, ще работя в стопанството, ти ще опознаваш мъдростта.

— Съгласен съм, — отвърнал по-старият брат, — само че не може, в дома стоейки, да открия мъдростта. Тук няма я, от никого не е оставена, и никой няма да я донесе сам. Но аз реших, аз по-старият съм брат и длъжен съм, сам за нас двамата, за нашия род, във вековете да се продължи, мъдростта цяла, която по света се пази, да открия. Да открия и да донеса в дома ни, да я подаря на нашите потомци и на нас. Каквото ценно има от нашия родител ще взема всичко със себе си, целият свят ще обиколя, и мъдреците от страни различни, ще опозная всичките науки техни и тогава ще завърна в родния дом.

— Пътят ти дълъг ще е, — съчувствал му младият брат, — имаме кон у нас, коня вземи, каруцата, и повече храна натовари, за да не бедстваш и гладуваш ти по пътя. В дома оставам аз и ще те чакам тебе помъдрял.

Разделяли се дълго братята. Изминали години. Ходил от мъдрец при мъдрец, от храма в храм, учения източни познавал, и на запад, на север бил, а също и на юг, по-старият брат. Имал великолепна памет, острият му ум схващал всичко бързо и с лекота запомнял.

Години шестдесет вървял по света по-старият брат. Косата и брадата посивели. Но любознателен умът все странствал и познавал мъдростта. И почнали да почитат като най-мъдър сред хората, странника посивял. И ученици следвали го на тълпи. На умовете търсещи той проповядвал щедро мъдростта. И с възхищение в него се вслушвали и младите и старите. Пред него вървяла славата му велика, на селищата съобщавала за пришествието на мъдрец велик.

На слава в ореола, с тълпа от ученици ревностни заобиколен, към селището където бил роден, и от което юноша заминал, където не бил години шестдесет, все повече се приближавал посивелият мъдрец.

От селището всички хора дошли да го посрещнат, и младият брат също така посивял, ликувайки насреща се затичал, и глава склонил пред брата си — мъдреца. И в умиление радостно шептял:

— Благослови ме братко мой — мъдрецо. Влез в нашия дом, мой мъдри братко, отдъхни си.

На учениците си с жест величествен мъдрецът наредил на хълма да останат, даровете да приемат на посрещачите, да водят мъдри разговори и самият той след брат си влязъл в къщата. Уморен на масата в просторна одая се настанил величествения и посивял мъдрец. Младият брат нозете му започнал да измива и слушал речите на брата си мъдрец. Говорел му мъдрецът:

— Изпълних своя дълг. Учения познах на мъдреци велики, и свое аз учение основах. В дома ни ще остана аз за малко, сега съдбата ми е — другите да уча. Но бях ти обещал в дома наш да донеса мъдрост, и изпълнявам обещанието си, ще погостувам тук за ден. През това време най-мъдри истини на тебе братко аз ще съобщя. И ето първата: всички хора да живеят трябва в градина най-прекрасна.

С чиста кърпа, избродирана красиво нозете бършел му и суетял се, все гледал някак да му угоди по-младият брат и му говорел:

— Заповядай, на масата пред теб са плодове от нашата градина, за тебе сам най-хубавите съм събрал.

Прекрасни плодове разнообразни вкусвал мъдрецът в размисъл и продължил:

— Необходимо е, всеки човек живеещ на земята да отгледа родово дърво. И след смъртта му, дървото за потомците му ще остане памет добра. И въздухът за дишането на потомците ще се пречиства. Всички ние трябва въздух добър да дишаме.

Разбързал се младият брат, засуетил се, казал:

— Прости ми, мъдър братко, забравих прозорец да отворя, да подишаш въздух. — Перденцата отдръпнал, разтворил прозореца и продължил: — подишай въздуха на двата кедъра. Аз ги посадих в годината, когато ти замина. Едната ямка за фиданката направих с моята лопатка, а за втората използвах твоята лопатка, с която ти играеше през детството ни.

Дърветата замислен гледал мъдрецът, после заговорил:

— Велико чувство има — Любовта. Но не на всеки дадено е животът си с любов да преживее. Велика мъдрост има също — всеки ден, всеки от нас към любов да се стреми е нужно.

— О, колко мъдър си, мой братко! — възкликнал по-младият. — Велики мъдрости ти си познал и аз пред тебе губя си ума, прости ми, не те запознах с жена си, — и извикал към вратата: — Бабке, къде си, къщовнице ти моя? — Тука съм и аз, — показала се на вратата весела бабичка, в ръце с пироги парещи. — Забавих се с пирогите. Поставила на масата пирога, и весело пред братята изобразила смешен реверанс, старицата засмяна. И се доближила плътно до младия брат — съпруга си, и казала му шепнешком, но шепотът дочул по-старият брат:

— Освен това прости на мен, мъжленце, сега ще си отида, трябва да полегна.

— Какво говориш нескопоснице, да си почива изведнъж решила. У нас гостенин скъп е родният ми брат, а ти…

— Не аз, главата ми се върти, и ми е лошо.

— И от какво могло е такова нещо на теб, грижовнице, да ти се случи?

— Може би, за туй да си виновен ти, навярно пак, дете ще ни се ражда, — през смях мълвяла старицата излизайки.

— Прости ми братко, — извинил се по-младият брат смутен пред по-големия, — не знае тя на мъдростта цената, винаги весела си е била, и в старостта такава си остана.

Мъдрецът все по-дълго в размисъл оставал. Шум от детски гласове прекъснал размислите му. Мъдрецът чул ги, после казал;

— Велика мъдрост да познае трябва всеки. Деца щастливи как да възпитава, и към всичко справедливи.

— Кажи ми, мъдрий брат, жадувам да направя щастливи децата и внуците си, ето виждаш, влязоха те, моите шумни внучета.

Момченца две, около шест годишни и четиригодишно момиченце, седели край врата и спорели. Опитвайки се да успокои дечурлигата, младият брат забързано им казал:

— По-бързо казвайте каквото ви е сполетяло, шумни такива, и не ни пречете на беседата.

— Ах, — по-малкото момче възкликнало, — двамина дядовци от едного са се получили. Кой нашият е, а кой не е наш, как да разбера?

— Ами ето го нашето деденце, там си седи, не е ли ясно?

И към по-младият от братята затичала се внучката, притиснала лицето към нозете му, подръпвала брадата му и чуруликала:

— Деденце, деденце, към тебе бързах, да ти покажа как танцувам, а братята за мен се залепиха. Единият с теб иска да рисува, виждаш ли, донесъл е дъска и тебешир. Вторият свирка и пищялка носи, и иска да му посвириш. Деденце, деденце, но първа аз реших при теб да дойда. На всички ти така кажи. Отпрати ги деденце.

— Не, първи да рисувам тръгнах аз, а после с мене брат ми да върви реши, на свирка да посвириш. — отбеляза внукът държащ парче дъсчица.

— Вие сте двама дядовци, и вие ще решите, — внучката чуруликала, — кой първи тръгнал е от нас? Така го измислете, че аз да бъда първа, че иначе горчиво ще заплача от обида.

С усмивка и тъга гледал мъдрецът внучетата. Готвел мъдър отговор, напрягали се на челото бръчици, ала не казвал нищо. Засуетил се по-младият брат, възникналата пауза да се проточи не оставил и бързо взел от детските ръце пищялката и без да се замисля казал:

— За спор причина нямате изобщо. Танцувай ти моя красавице скоклива, аз ще изсвиря танца на пищялката. На свирката ще ми помогне като свири милият мой музикант. А ти художнико, рисувай, това което звуците на музиката изрисуват, и как танцува балерина танц рисувай. Я хайде бързо всички заедно на работа.

Младият брат засвирил мелодия прекрасна и весела, и внуците увлечено и всички едновременно го следвали, всеки с любимото си занимание. Със свирката старал се не изостава в мелодията, велик и в бъдещето известен музикант. Като балерина малката подскачала, цялата розова, и радост с танца свой изобразявала. Радостна картина бъдещият художник рисувал.

Мълчал мъдрецът. Мъдрецът разбрал… Щом свършило веселието, станал: — Помниш ли млади братко, длетото старо на баща ни и чукчето, дай ги на мен, аз искам на камък да изпиша своят най-главен урок. Сега ще тръгна. И навярно не ще се върна. Не ме спирай и не ме очаквай.

Заминал по-старият брат. Мъдрецът посивял, към камък приближил със своите ученици, пътеката камъка заобикаляла. Пътеката, която зовяла странници след мъдростта в страни далечни от дома им. Минавал ден, настъпила нощта, а посивелият мъдрец на камъка изсичал надпис. Когато свършил обезсилен посивелият старик, на камъка прочели учениците му надпис:

«Какво търсиш страннико, — всичко носиш в себе си, и ново не намираш, а губиш го със всяка стъпка».

Анастасия замълча след като разказа притчата, и ме загледа въпросително в очите:какво съм разбрал от притчата? — и навярно мислеше.

— Аз, Анастасия, от притчата разбрах, че всички мъдрости, които по-старият брат казал, младият е претворил в конкретния живот. Но не ми стана ясно, кой учил е на всички мъдрости по-младия?

— Никой. Всички вселенски мъдрости в човешката душа са вложени завинаги, в мига на сътворението на душата. Само мъдрувайки лукаво, на себе си в угода, от главното душите отвеждат често мъдреците.

— От главното? Но главното в какво е?