Сътворението

Три молитви

— Анастасия, ти за Бог говориш, а как му се молиш? Или не молиш се съвсем? Много хора в писмата си искат за това да питам.

— Владимир, какво разбираш под думата «молиш»?

— Как какво? Нима не е ясно? Да се молиш… значи да се молиш. Ти какво, не разбираш ли значението на тази дума?

— Едни същи думи, по различен начин се възприемат от хората и смисъл се усеща различен в тях. За да говоря самата аз по-ясно те попитах как разбираш ти молитвата?

— За смисъла й не съм мислил много. Но все пак една молитва главна знам наизуст и понякога я казвам — за всеки случай. Някакъв смисъл явно в нея има, щом мнозина си я казват.

— И какво? Научил си молитва, а не си поискал нейния смисъл да разбереш?

— Не че не съм искал, а някак не съм се замислял над смисъла. Мислех, че е ясен за всеки, за какво да се замислям? Молитвата това е просто с Бога разговор.

— Но ако за главната молитва се разбира, че е с Бога разговор, кажи как може с Бога — свой Отец без смисъл да говориш?

— Не знам как. Ама ти какво наистина се хвана с този смисъл? Сигурно той е бил известен на тези, които молитвата написали са.

— Но ти нали от свое име с Отеца свой би искал да говориш?

— Разбира се. Всеки с Отеца искал би от свое име да общува.

— Но как «от свое име», като при това се произнасят думи чужди, че и без да се замисляш, какво зад тях стои?

Мен отначало малко ме раздразни придирчивостта на Анастасия относно смисъла на научената от мен молитва, но после на самия мен ми стана интересно да определя заложения в молитвата смисъл. Защото като от само себе си в главата ми се появи мисъл: «Как се получава така? Молитва съм научил, повтарял съм я не е един път, а ето че над това, което е в нея, почти не съм мислил. И би било интересно да разбера, щом съм я научил».

И казах на Анастасия:

— Е, добре, аз ще помисля някога над смисъла.

А тя в отговор:

— Защо «някога»? Нима сега, ето тук, не би могъл да кажеш своята молитва?

— Защо да не мога? Мога разбира се.

— Тогава Владимир, кажи тази молитва, която сред всичките ти главна назова, и чрез която си опитвал да говориш с Отеца.

— Ами че аз само една и знам. И я научих затова, защото сякаш за главна я считат другите.

— Нека е така. Кажи молитвата си, а аз ще проследя за мисълта ти.

— Добре. Слушай.

Аз казах на Анастасия молитвата «Отче наш», където ако си спомняте, словата са такива:

Замълчах и погледнах Анастасия. А тя навела надолу глава, не ме гледа и също мълчи. И така седя мълчалива и тъжна, докато не издържах и не попитах:

— Защо мълчиш, Анастасия?

Тя, без да вдига глава произнесе:

— Когато казваше молитвата си, Владимир, опитвах мисълта ти да проследя, и чувствата, и смисъла на обръщението. Смисълът на думите в молитвата за мен е ясен, но ти не всички в нея си разбрал слова. Едва родилата се мисъл твоя се прекъсваше, загубваше се, а чувства изобщо нямаше. Ти без да знаеш значението на много думи от молитвата, не се обърна към никого. Просто я каза.

— Ами че аз, като всички я казах. Аз съм бил в църква, там още повече неясни думи има. Другите хора слушах как я казват. Мърморят я в скороговорка и толкоз. А аз пред тебе ясно и бавно я произнесох, за да разбереш.

— Но преди това ти каза: «Молитвата — към Бог е обръщение».

— Да, казах.

— Но Бог е наш Отец, и Той е личност, жива субстанция е. Способен е да чувства Отецът и да разбере, когато нормално ражда се общуване. А ти…

— Какво аз? Нали ти казвам, че всички така правят, когато към Бога се обръщат.

— Представи си, че пред теб Полина, дъщеря ти, започне монотонно нещо да говори, а във фразите си непонятни даже за себе си, използва думи. На теб, бащата, такова обръщение от дъщерята ще ти хареса ли?

Като си представих такава ситуация, направо страшновато ми стана. Стои пред мене дъщеря ми, дрънка нещо като малоумна, и сама не разбира какво иска. И за себе си реших: «Ще разбера осмислено молитвата. Не бива безсмислено слова да се изричат. А то се получава иначе, че аз като глупак малоумен пред Бога се представям. А нека, на който както му харесва да я казва. Аз обезателно молитвата ще разбера. На словата непонятни само ще трябва да намеря превод. И защо ли в църквите неясен някакъв език говорят?» А вече на глас на Анастасия казах:

— Ти знаеш ли, навярно тук е преводът непълен и неясен и затова, както ти каза и мисълта се губеше.

— Владимир, смисълът можеш да разбереш и с този превод. В него, разбира се има слова, вече излезли от употреба речева. Но смисълът е ясен, когато над него се замислиш и определиш какво за теб е важно и за Отца приятно. Какво ти искаш, произнасяйки молитвеното обръщение към Отеца?

— Ами, каквото в думите е казано, това навярно и аз искам. Хляб да даде, грехове и дългове да опрости, да не ни въвежда в изкушение, а да ни избави от лукавия. Всичко е ясно там.

— Владимир, Бог за своите синове и дъщери храна е дал още от тяхното рождение. Наоколо ти погледни, за теб отдавна всичко направено е. Родителят любящ и без молби греховете опрощава, а в изкушение и не помисля да ни въвлече. Способности у всеки вложил е Отецът да не се поддава на лукави постулати. Защо обиждаш ти Отеца с незнанието си, че всичко отдавна вече претворено е? Около теб са вечните му дарове. Любящият родител, всичко отдал на своето дете, какво да стори още?

— Ами ако все пак той нещо още не е дал?

— Бог е максимален. На синовете си и своите дъщери, той всичко изначално е предоставил. Всичко! И напълно! Той, като родител беззаветно любещ детето си, за себе си не е представил по-голямо благо, от радостта на битието радостно на своите деца! На своите синове и дъщери!

Кажи Владимир, какви ли чувства Отецът може да изпита, след като отдал е на децата всичко изначално и виждащ децата си пред него да стоят и без умора да изискват: «Още и още, опази, спаси, ние сме безпомощни, ние сме нищо»? Отговори, моля те. Ето и ти, като родител, или приятел твой, дали би искал деца подобни да има?

— Веднага тука няма да ти отговоря. Сам ще разбера, когато на спокойствие помисля.

— Да,да разбира се, добре, Владимир. Моля те само, когато се намери време, да помислиш, какво би искал да чуе от теб Отеца, покрай молбите ти.

— Какво, и Бог ли може от нас нещо да иска? Какво?

— Това, което всеки от децата си би искал.

— Кажи Анастасия, самата ти към Бог с молитва обръщаш ли се някога?

— Да, обръщам се.

— Тогава кажи ми своята молитва.

— На теб Владимир не мога. Молитвата ми е за Бог предназначена.

— Нека е към Бог, а аз ще слушам.

Анастасия стана, разтвори ръце, отвърна се от мен и произнесе първите думи. Обичайни думи на молитва, но… отвътре в мен сякаш всичко трепна изведнъж. Тя ги произнесе така, както ние никога не казваме молитва. Тя говореше така, както хората към най-любимото и родното се обръщат. Всички интонации от живото общуване в речта й бяха. И страст, и радост, и възторг отчаян, и сякаш редом беше този, към когото пламенно Анастасия се обръщаше:

Анастасия замълча. С всичко, което наоколо бе, тя да общува продължи. Край нея, сякаш засия светлина. Когато словата на молитвата си тя изричаше, наоколо нещо невидимо се случваше. И това невидимото се докосна и до мен. Не с външно — с вътрешно съприкосновение. От него внезапно стана хубаво, спокойно. С отдалечаването на Анастасия от мен, това състояние отмина, и аз след отдалечаващата се Анастасия изрекох:

— Докато ти молитвата изричаше, до тебе сякаш някой редом беше, способен да ти отговори.

Анастасия се обърна към мен, радостно лицето й беше. Тя разпери ръце встрани, усмихвайки се завъртя се, сериозно гледайки ме в очите, след това и каза:

— Владимир, нашият Бог Отец с молба за всеки също говори и на молитвата ни отговаря.

— Но защо тогава словата негови да разбере не може никой?

— Словата? Толкова много думи с различен смисъл има в земните народи. Различни толкова езици и наречия. Но има и език един за всички. Езикът единствен на възвания божествени. Той е изтъкан от шумолене на листа, от птичи песни и вълни. Има и аромат и цвят езикът божествен. С този език, на всеки на молбата и молитвата Бог отговаря молитвено.

— Да преведеш, дали би могла ти, със слова да кажеш, какво на нас говори Той?

— Могла бих, примерно.

— Защо примерно?

— По-беден много нашият език е от този, с който Бог на нас говори.

— Все пак, кажи го както можеш.

Анастасия ме погледна, напред ръце протегна, и гласът… внезапно гръдният й глас възкликна:

Когато Анастасия млъкна, аз не веднага дойдох на себе си. Сякаш продължавах да чувам всичко, което звучеше наоколо, а може би чувах как в мен самият кръвта се движеше в необичаен ритъм. Какво разбрах? И до сега не зная.

Тя в трактовка своя молитва пламенна на Бога към човека изричаше. Дали са верни или неверни думите, кой сега ще каже? И да обясни кой може, защо те чувствата така вълнуват? И аз сега какво правя? В осмислено вълнение ли пиша по листа или неосмислено… Побърквам ли се? Дали не смесвам думите й с тези, които бардовете сега от нейно име пеят? Може да е всичко. Други вместо мене може би ще разберат. И аз да разбера ще се опитам, щом допиша. И отново пиша. Но отново, както там в леса, сякаш провирайки се през завеса, изведнъж звучат молитвените думи от тайгата. И пак въпрос. Мъчителен въпрос, и той до днешен ден стои пред мене. Застава пред мен с картини от нашия живот и с размишления. Да си отговоря аз боя се сам. Но и да го държа в себе си само, не е по силите ми. Може би, някой ще може убедителен да намери отговор.

Молитвата! Тази молитва на Анастасия! Само едни думи! Думи на отшелница от тайгата, необразована, със своеобразно мислене и начин на живот. Само думи. Но защо тогава всеки пък когато зазвучат, настръхват косъмчета по ръката, която пише, и кръвта под тях по бързо запулсира? Пулсира и секундите отмерва, през които, е нужно да решим, кое е по-добро и как нататък да живеем. Да молим ли Добрия Отец — спаси ни, дай, и поднеси? Или така решително и от душа, така като Анастасия, да заявим:

Какъв смисъл в молитвата ще бъде по-приятен на Бог? Какво трябва да направя аз или ние заедно? По кой път да вървим?

Но откъде да взема сили, за да кажа това? И после казаното да изпълня!