Сътворението

Когато бащите разберат…

По изгрев вдигнал се на кулата баща ми и на третият ден. Той се усмихвал като гледал тълпата хора. С очи все търсел някого сред тях. Пътуващи певци приветствено му махали и инструментите си вдигали нагоре, и струните трептели под ръцете вдъхновени. Баща ми се усмихвал и още по-внимателно разглеждал тълпата с очи. Своят син да види искал моят праотец. Сина да види, от любимата роден в гората преди деветнадесет години. Внезапно звънък и млад глас стигнал от тълпата чак до него:

— Кажи велик певецо и поет. Отгоре ти стоиш, над всички ни високо. Аз съм тук долу, но защо ли ми се струва, че близък си ми, като мой отец?

И чули всички хора на двамата диалога.

— Какво, младежо, не познаваш ли баща си? — от кулата висока попитал певецът.

— На деветнадесет години съм, и ни веднъж не виждал съм баща си. Сами с моята майка живеем в гората. Баща ми ни напуснал още преди да се родя.

— Кажи ми, юноша ти отначало, какъв виждаш света около нас?

— Прекрасен е светът и на разсъмване, и денем, и при залез. Чудесен и многообразен е. Но хората развалят земната красота, страдания един на друг си причиняват.

От кулата разнесъл се гласът:

— Баща ти ви е напуснал, защото срамно му било пред теб заради света, в който той те е въвлякъл. Заминал е баща ти да направи светът за теб прекрасен.

— Да не би баща ми да е вярвал, че един единствен ще може да промени света?

— Ще дойде ден, и ще разберат бащите всички, че точно те са отговорни за света, в който децата им живеят. Ще настъпи ден и ще осъзнае всеки, че преди любимото дете да дойде на света е нужно той щастлив да бъде. Трябва да мислиш за света, в който твоето чедо ще живее. Кажи ми, юноша, скоро ли твоята избраница ще го роди?

— Нямам аз своя избраница в гората. Светът е там прекрасен и имам множество другари. Но не познавам таз, която ще поиска да дойде в моя свят след мен, а не мога аз да го оставя.

— Е, нищо, ти сега не виждаш избраницата си прекрасна, но затова пък имаш време за бъдещото ви дете светът поне малко по-радостен да направиш.

— Ще се стремя към това, както моят баща.

— Ти не си малко дете. В теб кръв тече на юначина, на поет и на певец. На хората ти разкажи за своя свят прекрасен. Хайде с тебе да попеем заедно. Двамата да пеем за бъдещият ни прекрасен свят.

— Кой може да пее, когато прекрасен твоят глас звучи, велик певецо и поет?

— Повярвай, юноша, и ти така да пееш можеш. Аз — първия куплет, а ти втория. Само по-смело припявай, поете.

От кулата висока запял баща ми. Над главите на събралите се хора, гласът летящ от ехото подхванат, с ликуване нареждал стихове:

Когато ставам, изгревът ми се усмихва…

А от тълпата долу изведнъж, чист и звънък глас все още плахо продължил:

Когато вървя, птиците ми пеят…

И след стиха на бащата, стихът на сина прозвучал, гласовете им слели се, и звънка песен за радост звучала:

Набралият вече смелост юноша с възторг отчаян продължавал песента:

Все по-тихо певецът на кулата пеел, и скоро гласът му замлъкнал. Олюлял се певецът, но задържал се и се усмихнал на хората. И до края все слушал, как гласът на сина му все повече крепнел! На сина му певец, стоящ сред тълпата.

Песента като свършила, бащата прощално помахал с ръка от площадката на кулата. От хорските очи за да се скрие, пет стъпала по стълбата надолу се слязъл. Слабеещ, губейки съзнание, той до край напрягал слух. После чул, вятърът словата донесъл, че на сина му, юношата-певец, шепнела пламенно красавица млада: «Позволи ми, юноша, позволи… Аз след теб, аз с теб в прекрасния твой свят ще вляза…»

На каменните стъпала в зазиданата кула губел съзнание и с усмивка умирал бащата. С последния му дъх прошепнали устата: «Родът ще продължи. Между деца щастливи и ти бъди щастлива, любима моя». Словата му моята прамайка чула със сърцето си. После от песента словата на двамата мои праотци хилядолетия повтаряли поетите. Чрез поети от различни времена и страни слова и фрази от онази песен се пораждали сами. Звучали на езици най-различни. Простите думи истината носели, пробивали през всички постулати. И ето и сега звучат отново. Който разшифрова редовете, но не с ума, а който осъзнае със сърце, той много мъдрост ще познае.

— А в другите песни, които пеел твоят баща от кулата, имало ли е някакъв смисъл? Защо за песен той животът си отдал?

— Баща ми, Владимир, в своите песни много образи създал е. Те после построили и дълго опазвали държавата. Жреците, на онези първите потомци, с тяхна помощ създали множество религии, и завладели в много страни властта. Но едно не знаели тези жреци, когато с цели користни образите използвали. Не знаели, как да заставят завинаги на тях да служат образите. Губели сила те у тези, които се стремили на собствената гордост да ги подчинят. Които…

— Чакай, чакай, Анастасия. Аз нещо не съм в състояние да разбера за образите…

— Прости ми, Владимир, за неразбраността на изявленията. Сега ще се опитам, ще се отпусна, ще се съсредоточа, и за науката ще ти разкажа всичко поред, от всичките науки за най-главната. Наука за образността тя се нарича. Всички науки древни и съвременни от нея произлизат. На части нея жреците разделили, да скрият главното завинаги, своята власт над всичко земно да съхранят за вечно, устно предавайки за нея знанията на потомци свои в подземни храмове. Така, те се стремили да запазят тайната, от която едва хилядна част на днешните жреци се е паднала. Но тогава, когато всичко е било в началото, жреците много повече успявали.

— А как всичко е почнало? Ти започни от началото.

— Да! Да,разбира се. Отново почнах аз да се вълнувам. Всичко да говоря трябва по реда. Започвала е осъзнатост на тази наука от песните от кулата звучащи.