Сътворението

Първата среща

— Веднъж, на своите години сто и осемнадесет, събудил се в зората утринна, Адам на пролетта не възхитил се. Не станал, както обичайно да срещне слънчеви лъчи.

Над него звънливо пеел славей. Но Адам отвърнал се от песента.

Пролетта със трепет затаен пространството пред погледа му пълнела, с ромон на вода реката мамела го, лястовички лудували над него. Картини причудливи сменяли облаците. От тревите, цветята, храстите и дървесата най-нежен аромат Адам да обгърне все стремил се. О, как учудил се тогава Бог! Сред пролетно великолепие, под синева небесна, Божият син-човек тъжал. Любимото дете на Бог не в радост, а в тъга лежал. За любещий Отец какво от таз картина било би по-печално?

От сътворението след години сто и осемнадесет отдъхващото множество божествени енергии в миг се задвижили. Вселената замряла. Такова ускорение, невиждано по-рано, така блестяло на любовта енергията в ореола, че всичко съществуващо разбрало: ново творение замислял Бог. Но какво ли още възможно било да се сътвори след туй, което се създало във вдъхновен предел? Никой тогава не разбирал. А скоростта на мисълта на Бога се ускорявала. На любовта енергията му шептяла:

— Отново ти приведе в движение вдъхновено всичко. Енергиите твои обгарят пространствата вселенски. Как не се взривяваш и не изгаряш сам в такава жар? Накъде стремиш се? Към какво? Не светя вече с теб. Виж, Боже мой, горя аз,и в звезди планетите превръщам. Спри, всичко най-хубаво от теб е сътворено, от твоя син тъгата ще изчезне. Спри се, Боже мой!…

Не чувал Бог на любовта молбите. И на насмешките на същности вселенски внимание не обръщал. Като разпален млад ваятел да ускорява движението на енергиите продължавал. И изведнъж, с неведома по красота заря проблеснал по Вселена цяла необятна, и всичко ахнало,и Бог самият във възхищение шептял:

— Вселено гледай! Виж! Стои сред земните творения Моята дъщеря. Как са съвършени, как са прекрасни нейните черти. Достойна тя ще бъде за сина Ми. Творение по-съвършено от нея няма. В нея е моят образ и подобие и вашите частички всички в нея са, така че обикнете я, обичайте нея!

Тя и Той! Синът и дъщеря ми радост на всичко съществуващо ще донесат! Прекрасни светове вселенски на всички планове на битието те ще построят!

От хълма, по трева с роса измита, на празничния ден на изгрева в лъча, вървяла дева към Адам. Походка грациозна, строен стан, на тялото — извивки нежни, плавни, Божествена заря по кожата в оттенъци блести. По-близо, все по-близо идва. Ето я! Пред легналия на тревата Адам девата застанала.

Ветрец повдигнал златните къдрици, открил челото. Затаила дъх Вселената дори. О, как прекрасен е ликът й — твоето творение, Бог!

Адам лежащ в тревата, едва погледнал девата застанала до него, леко прозял се и се отвърнал притваряйки очи.

Всички вселенски същности тогава чули, не, не слова — а чули те, как вяло в мислите си, за новото творение на Бог Адам разсъждавал: «Е, ето го, още едно творение някакво се приближи. И нищо ново, само с мене сходство. У конете по-гъвкави са ставите коленни и по-здрави. У леопарда по-ярка кожата е и по-весела. Че се и приближи неканено, а аз на мравките решил бях днес да дам определение».

И Ева, за малко постояла край Адам и към реката тръгнала, седнала на брега край храстите и във водата притихнала разглеждала лика си.

Зароптали вселенските същности, в едно се сляла мисълта им: «Две съвършенства не успяха да се оценят. Няма съвършенство на Бог в творенията».

Само любовта, единствена посред вселенското роптание опитвала със себе си да огради Отца. Сиянието й обгръщало Създателя. Знаели всички, никога не разсъждава любовта. Невидима и мълчалива, тя винаги блуждаела в неведоми безкрайности. Но днес защо ли, цяла без остатък, така край Бога тя сияела? Без да обръща внимание на ропота вселенски, единствен Него със сиянието си съгрявала и утешавала:

— Ти отдъхни, Велик Творецо, в сина си твой разбиране всели. Ти да поправиш ще успееш всяко едно от твоите творения прекрасни.

Слова в отговор чула Вселената, и чрез тях познала и мъдростта на Бога, и величието:

— Синът ми е мой образ и подобие. От всичките енергии частичка в него има. Той е и алфа и омега. Той е сътворение! Той е на бъдещето претворение! От днес завинаги нито на мен, нито на някой друг ще бъде дадено без негово желание съдбата да променя. Всичко, което сам поиска ще бъде дадено му. Помисленото ще се претвори не в суета. Не преклони се моят син пред съвършенството в плътта на девата. Не й се удиви за удивление на цялата Вселена. Не е той осъзнал, но с чувствата усети моят син. Първи почувства,че не му достига нещо. И новото създание дева — това, което не достига му не притежава. Моят син! Синът ми с чувствата свои усеща цялата Вселена, познава всичко, Вселената което притежава.

Въпрос Вселената запълни цяла:

— Какво да не достига може на тоз, в когото нашите всички енергии са, а и твоите?

На всички отговорил Бог:

— Любов.

И пламнала на любовта енергията:

— Но аз съм тук, и твоя съм. Чрез теб единствено сияя.

— Да! Ти си тук, моя любов, — Божествени слова ответно прозвучали. — Сияйната ти светлина и свети и ласкае, моя любов. Ти си вдъхновение. Ускорение на всичко си способна да дадеш, ти чувствата изостряш и пак ти си на покоя умиротворението, моя любов. Аз тебе моля, без остатък цялата да слезеш на земята. Със себе си, с енергията на благодатта, обвий децата ми.

Прощалният на Любовта и Бога диалог, началото на цялата земна любов поставил.

— Мой Боже, — обръщала се любовта към Бога. — Когато си отида, сам и завинаги невидим, във всички планове на битието ти ще бъдеш.

— Дъщеря ми и моят син от днес нататък нека да сияят.

— Мой Боже, ще бъде вакуум край теб. Към твоята душа живителната топлина не ще достигне никога. Без тази топлина Душата ще изстине.

— Не само за мен, нека за всичко живо, сияе от земята топлината. Синовете ми и моите дъщери с деянията си ще я преумножат. И цялата Земя на любовта със светлината в пространството ще възсияе. Всички ще чувстват топлината благодатна на Земята, и на нея, ще могат енергиите всички да се сгреят.

— Мой Боже, пред сина и дъщеря ти открити много пътища са. Енергиите на всички планове на битието в тях са. Само една от тях ако преобладава и по неверен път ги поведе, какво ще можеш ти тогава да направиш, всичко отдал и виждащ как се топи, слабее енергията на Земята. Всичко отдал и виждащ как на земята, над всичките енергии преобладава разрушението. Твоите творения покриват се с безжизнена кора, а с камъни тревата ти затрупва се. Какво тогава ще направиш, на сина си цялата свобода след като си дал?

— Сред камъните като тревичка земна ще пробия, на малка недокосната лехичка ще отворя листенца на цветче. Ще успеят да осъзнаят своето предназначение земните дъщери и мои синове.

— Мой Боже, щом си отида за всичко ти невидим ще останеш. Може да се случи от твое име, чрез хората, да заговорят енергиите на други същности. Едни други на себе си ще се стараят да се подчинят. Твоята същност, тълкувайки на себе си в угода да казват: «Аз говоря, в угода на Бога, от всички аз от него съм избран, слушайте ме всички». Какво ще можеш да направиш ти тогава?

— Ще се въздигна със зората на настъпващ ден. Всички творения без изключение, галейки слънчевият лъч, на дъщерите мои и на синовете ще помогне да осъзнаят, че всеки може сам с Душата своя да разговаря с Моята Душа.

— Мой Боже, ти си сам, а те ще бъдат много. Въжделение ще стане за всички същности вселенски да завладеят човешката душа. Чрез хората да утвърдят над всички енергията си. И изведнъж синът твой блуден, на тях ще почне да се моли.

— Многобройните причини повеждащи към улица задънена, към никъде, имат препятствие — за всичко то ще бъде, лъжата ще прегражда. Стремеж към осъзнаване на истината у дъщерите мои и у синовете има. Лъжата рамки има винаги, но безгранична Истината е — тя е една, и осъзнатост ще има винаги в Душата на моите синове и дъщери!

— О, Боже мой, не е по силите на нищо, на полетът на мисълта ти и на мечтите ти да се възпротиви. Те са прекрасни! И по своя воля ще следвам стъпките им аз. Ще сгрея твоите деца в сияние и вечно ще им служа. От теб дареното им вдъхновение в помощ ще им бъде да създадат свои творения. Само те моля, Боже за едно. Единствена искрица, позволи, от любовта си с тебе да оставя.

Когато в мрак да бъдеш се наложи, когато вакуум те обкръжи, когато си в забвение и земното сияние слабее, нека искрицата от любовта ми със своето блещукане ти свети.

Ако човекът, днес живеещ могъл би към небето да погледне тогавашно, пред взора на очите му представило се би видение велико. Вселенска светлина — на любовта енергията в комета свита, летяла към Земята и безжизнени все още планети озарявала по пътя си, и запалвала звезди. Все по-близо, и близо. Към Земята! Ето я! Внезапно, тъкмо над земята, на любовта сиянието спряло и затрептяло. В далечината сред горящите звезди, една от всичките най-малка, като жива била. Тя към Земята, следвайки сиянието на любовта летяла. Разбрала Любовта, последната нейна искрица у Бога, след нея също към Земята се стремяла.

— Мой Боже, — на любовта сиянието зашептяло, — но защо? Не мога да го разгадая. Но защо? Ти даже искрицата една от мен, край тебе не остави?

От тъма вселенска, вече за никого не видим, и от никой неразбран, Бог на словата на Любовта дал отговор.И прозвучали думите Божествени:

— На себе си ако оставя, значи на тях да не додам — на дъщерите и синовете мои.

— Боже мой!…

— О, колко си прекрасна ти Любов, дори искрица само.

— Боже мой!…

— Бързай, Любов моя, бързай, не разсъждавай. С последната искрица бързай и огрей бъдещите всички мои дъщери и синове.

Земните хора обгърнала на Любовта вселенска енергията. Цялата, до последната искра. В нея било всичко. Сред необятната Вселена, на всички живи планове на битието, по-силен от всички същности вселенски станал Човекът.