Сътворението

Те са способни света да променят

— Не знам защо се получава така,Анастасия, че когато ти говориш за своите прародители, винаги повече разказваш за майките, за жените. За мъжете, твоите праотци — почти нищо. Сякаш те не са били значими във вашия род. Или пък твоят генетичен код не ти позволява да виждаш и чувстваш своите прародители по бащина линия? Дори е обидно за мъжете, за твоите праотци.

— Деянията на отците свои, и на майчиците ми, които в миналото са живяли, аз също мога да почувствам и да видя, щом пожелая. Но далеч не всички деяния на своите отци да разбера съм способна. Да определя значението им за дните сегашни, за всички хора и за себе си.

— Разкажи ми поне за един твой праотец, чиито действия не можеш да разбереш до край. Ти си жена, за теб е по-трудно да разбираш мъжете. На мен ще ми е по-лесно, аз съм мъж. Ако разбера — и на теб ще помогна да разбереш.

— Да, да, разбира се, ще ти разкажа за този свой отец, който могъл е да познае и произведе живи субстанции, по сила по-големи, от всичките оръжия в деня сегашен и в бъдещия. Пред тях не устоява нищо ръкотворно, те са способни да променят земния свят, да унищожат галактики или да създадат нов свят.

— Ето това е работа! А къде е това чудо сега?

— Него може да произведе човекът всеки на земята, ако почувства и разбере… Част от тайната предал баща ми на жреците от Египет. И чак до сега управниците земни в държавите управляват по схемата, по механизма на тези жреци. Все по-малко механизма и смисълът на управлението те разбират. Не се усъвършенствал той, а деградирал през вековете.

— Чакай, чакай, излиза според теб, че президентите днес управляват страните по схемата и указанието на древноегипетски жреци?

— От тогава нищо съществено в системата на управление не е привнасял никой. Осмисленост днес няма на механизма на управление на съобщества човешки в земните държави.

— Да се убедиш просто така е трудно, ти всичко по ред опитай да разкажеш.

— Преди десетки хиляди години, светът все още не познавал величието на Египет,и все още, страна такава нямало, разделяло се обществото човешко на племена. От обществото хорско отделено, по закони свои семейство живяло, праотецът с моята прамайка. Като в пъвроизточника всичко, като в рая, тях на полянката им обкръжавало. Красавицата, моята прамайка имала две слънца. Едно, което светело и всички с изгрева пробуждало за нов живот, и второ — нейният избраник.

Винаги тя първа ставала, в реката къпела се, греела се в изгревната светлина, на всичко светлина на радостта дарявала и чакала. Очаквала да се събуди той, любимият й. Той се събуждал и първият му поглед още тя улавяла. Когато срещали се погледите им, замирало околното. Любов и трепет, нега и възторг в себе си с възхищение пространството събирало.

В радостни грижи дните им минавали. Замислен гледал праотецът винаги, как слънцето се спускало при залез и после пеел.

Тя пеенето слушала със затаен възторг.Още не разбирала тогава прамайка ми, как вплетените в песента слова образ формирали и нов, и необичаен. За него все по-често искала да слуша, и сякаш чувствайки желанието й, баща ми пеел всеки път, черти рисувал все по-ярки и необичайни. Незримо образът застанал между тях.

Веднъж на сутринта,когато събудил се моят баща и не видял, както обикновено поглед на любов, не се учудил. Спокойно станал и през гората тръгнал. В уединено място видял притихналата ми прамайка.

Сама стояла тя към кедър прислонена. Прегърнал раменете на притихналата ми прамайка, моят баща. Тя погледа си овлажнен не вдигнала към него. Той докоснал с пръсти леко сълзичката потекла от очите й, и й казал нежно:

— Зная. За него мислиш ти, любима моя. За него мислиш и не е вината твоя. Незрим е сътвореният от мене образ. Незрим, но по-любим за теб от мен. Не е вината в теб, любима моя. Аз заминавам. Сега при хората отивам. Можах да узная как образи прекрасни се творят. За туй на хората ще разкажа. Каквото зная аз, ще могат да узнаят всички. И образи прекрасни в първоначалната градина хората ще доведат. Нищо по-силно няма във Вселената на образите живи от субстанцията. Даже твоята любов към мен да победи успя сътвореният от мене образ. Сега ще мога да творя аз образи велики. И на хората ще служат образите.

На моята прамайка раменете треперели, и треперещият й глас произнесъл:

— Защо? Ти, моят любим, любим за мене образ сътвори. Той е незрим. А зрим си заминаваш ти от мен. Детето ни помръдва вече в мен. Какво ще му разкажа за баща му?

— Прекрасен свят ще сътворят прекрасни образи. Нашият син израстващ ще си представи образ на баща. Ако за образа, представен от сина ни, достоен аз ще бъда, синът ще ме познае. Ако ли недостоен ще съм за представата му, ще остана настрана, за да не преча на стремежа към прекрасното и към мечтата.

Заминал моят праотец и неразбран останал от прамайка ми. При хората отишъл. С откритие велико той вървял. За всички свои в бъдещето синове и дъщери, в стремеж да сътвори прекрасен свят за всички.