Сътворението

Старецът край долмена

Преди три години, пристигайки в Северен Кавказ, аз писах първите три глави за долмените, към които сега потече непрестанен поток от хора. Но тогава, рядко някой минаваше да погледне тези много древни съоръжения на нашите предци. Сам аз често ходех при долмена, разположен върху земята на фермера Бамбаков в селото Пшада в Геленджикския район. И всеки път край долмена внезапно се появяваше старецът Бамбаков. Той винаги се появяваше някак неочаквано, облечен с риза в кръпки и с бурканче мед от своя пчелин.

Старецът беше висок, суховат и много подвижен. Земята беше получил скоро, в началото на перестройката, и се създаваше впечатление, че той много бързаше всичко да оправи по нея. Беше издигнал неголяма къща, навес, стопански постройки от различни изхвърлени материали. Започнал беше да засажда градина, да копае малък вир, смятайки, че ще избие извор на мястото, където копаеше, но се натъкна на скални породи.

Освен това старецът Бамбаков много грижливо се отнасяше към долмена. Премиташе около него, подреждаше камъчетата от полето редом с долмена и говореше: «Тези камъчета са донесени тук от ръцете на хора, виждаш ли, не приличат на тези от околността. Хората са направили могила от тях, на нея са изградили долмена».

Стопанството на стареца-фермер се намираше встрани от селото и пътя. Най-често той работеше сам в него. И аз си мислех: «Дали разбира той, колко са безсмислени усилията му? Няма да може да вдигне стопанството си, нито да дообработи земята си, нито да построи нормална съвременна къща. Но дори и чудо да стане, и да успее да облагороди околната територия, да устрои стопанството, то едва ли би могъл да се радва. Децата на всички се стремят към града. Ето и синът на стареца в Москва се е устроил с жена си, станал е чиновник.

Нима не разбира старецът, че са безсмислени усилията му? Не са нужни те на никого, даже на децата му. С какво сърце ще му се наложи да умре, като знае, че стопанството му го чака изоставяне? Като знае, че ще обрасне всичко в бурени и пчелите му ще се изродят? И долменът така неудобно стоящ насред полето му, отново ще се покрие с боклуци. Да си беше почивал по-добре на стари години, а той от сутрин до вечер все нещо копае и подрежда като омагьосан».

Веднъж аз отидох до долмена вече по тъмно. Пътечката водеща към него беше осветена от луната. Наоколо тишина, само вятърът шумолеше в листата. Достигнал на няколко стъпки от дърветата растящи край долмена, аз спрях.

На камъка, до портата на долмена, седеше старецът. Познах го по суховатата фигура веднага. Обикновено подвижен и весел, старецът седеше без да помръдва, и ми се стори, че плачеше. После той стана, с бързата си походка се разтъпка край портата на долмена назад-напред, рязко спря, обърна с лице към долмена и утвърдително махна с ръка. Разбрах: старецът Бамбаков общуваше с долмена, разговаряше с него.

Обърнах се, и стараейки се да стъпвам по-леко, тръгнах към селото. Мислех по пътя: «Но с какво би могъл да помогне на вече изживелият годините си човек долмена, неговият дух, колкото и силен и мъдър да е? С какво? С едното само общуване? Мъдрост! Мъдростта е нужна през младостта. На стари години накъде с нея? Кому е нужна? Кой ще слуша мъдрите речи, ако дори и децата са през девет земи в десета?»

Година и половина по-късно, при поредното си идване в Геленджик, аз отново се отправих към долмена в стопанството на стареца Бамбаков. Вече знаех, че Станислав Бамбаков е починал. И ми беше малко тъжно, че няма да видя вече този весел целеустремен човек. Няма да опитам повече меда от неговия пчелин. И главното, не ми се искаше да виждам отново боклук край долмена и запуснатост наоколо. Но…

Пътечката водеща от шосето към стопанството се оказа чисто преметена. Преди завоя на пътеката към долмена между дърветата имаше дървени масички и красива беседка. Покрай пътечката, заобиколени от акуратно избелени камъчета зеленееха кипарисови фиданки. В прозорците да къщичката и на стълба до нея светеше.

Синът! Синът на стареца Бамабаков Сергей Станиславович Бамбаков беше оставил Москва, своята длъжност и се беше заселил с жена си и сина си в стопанството на бащата.

Седяхме със Сергей край масата под дърветата…

— Баща ми позвъни в Москва, помоли ме да дойда… И аз дойдох, погледнах и пренесох семейството си, — разказваше Сергей, — заедно с баща ми работех тук. Работата с него се оказа радост. А когато умря, не можах да оставя това място.

— Не съжаляваш ли, че остави столицата?

— Не, не съжалявам, и жена ми не съжалява. Всеки ден благодаря на баща си. Тук ни стана много по-комфортно.

— Удобства в къщата направихте ли си, вода прекарахте ли?

— Удобства, тоалет, ей там пред къщата, още баща ми е направил. Аз друг комфорт имам предвид. Отвътре някак по-комфортно стана, по-запълнено.

— А с работата как е?

— Работа само да искаш. Градината трябва да се гледа, с пчелина да се оправяме. Още не знам напълно как да общувам с пчелите. Жалко, не успях да усвоя навиците от баща си. Хора все повече идват при долмена, всеки ден посрещаме автобуси, жена ми с удоволствие помага. Баща ми ме помоли да посрещам хората и аз го посрещам. Стоянка оборудвах, искам и вода да прекарам. Но ме притискат с данъци. Все още не ми достигат средства. Добре поне, че тукашната администрация малко помага.

Разказах на Сергей за това, което бях говорил с Анастасия за земята, за участъка, за паметта на родителите, а той в отговор:

— Знаеш ли, права е тя! Сто процента е права. Умря баща ми, а аз всеки ден сякаш разговарям с него, понякога и споря. И все по-близък ми става той, сякаш не е умирал.

— Как така? Как можеш да разговаряш с него? Като контактьорите глас чуваш ли?

— Не, всичко е по-просто. Виждаш ли ямата? Той вода търсеше, но със скала се сблъска. Исках да засипя тази яма, а на нейно място още една масичка с пейка да поставя. Мислех за себе си: «Как тате не си пресметнал, сега само излишна работа се отваря, а и така дела много има». Само че заваляха дъждове, от планината вода потече, и се задържа не изчезна от ямата няколко месеца. Малко вирче се образува. Помислих си: «Юначина си тате, послужи твоята яма». И много друго от всичко, което той е замислил се опитвам да осмисля.

— Как все пак Сергей, той от Москва те откъсна, с какви думи?

— Ами че просто всичко говореше. Обикновени думи. Помня само, че някакви нови чувства се появиха у мен от думите му, и желания, и ето аз съм тук. Благодаря ти тате.

Какви ли слова е узнал старият Бамбаков общувайки с долмена? Каква ли мъдрост е познал, че е могъл да върне при себе си своя син? Завинаги да го върне! Жалко че са погребали Бамбаков на гробището, а не на неговата земя, както казваше Анастасия. Освен това аз завиждах на Сергей с бяла завист: намерил беше или създал за него баща му късче родина. Ще я имам ли някога и аз? Ще я имат ли другите? Хубаво е на полянката на Анастасия. Хубаво е и при Бамбаков. Хубаво би било всички да имат свето късче Родина!