Сътворението

За пръв път се появяваш ти

Земята! Като ядро на цялата Вселена и на всичко център се появила Земя — планета зрима! Наоколо внезапно зрими се появили луна и слънце, и звезди. Невидимата и творяща светлина, излъчваща се от Земята, се отразила в тях.

За пръв път във Вселената нов план на битието се явил! Материален план, и той сиял.

Никой, и нищо до мига на сътворението на Земята зрима материя не притежавал, Земята с всичко във Вселената се свързвала, но и сама себе си била.

Била самодостатъчно творение. Растящото, живящото, това което плувало и полетяло, не умирало, и в нищото не изчезвало. Даже от гниенето се пораждала мушица, а от мушици-рой и друг живот се хранел, в прекрасно единение всичко се сливало в живот.

В недоумение и възхищение загледали Земята всички вселенски същности. Земята с всичко във Вселената се свързвала, но никому да я докосне не било дадено.

Вдъхновението вътре в Бога растяло. И в светлината, запълнила и вакуума с любовта си, Божествената същност очертанията си променяла, и форма, каквато има днес човешкото тяло приемала.

Извън времето и вън от скоростта работела Божествената мисъл. Във вдъхновение и озарение в безкрайността тя всички енергии на мисълта преварвала и все творяла! Още едно, все още в себе си, невидимо творение.

Озарение внезапно пламнало, и трепнала, сякаш опарена от нова жар на любовта енергията. Възкликнал Бог в радостно възхищение:

— Вселено гледай, виж! Това е моят син! Човекът! На Земята той стои. Материален е! И в него има частички от енергиите всички във Вселената. Във всички планове на битието той живее. Мой образ и подобие е, и в него частички има от всички ваши енергии, обикнете го! Обичайте го!

На всички същности синът ми радост ще достави. Той е сътворение! Той е рождение! Той е от всички всичко! Ще създаде той новото творение, и в безкрайността той ще се претвори с възраждането свое повтарящо се вечно.

И сам, и многократно умножен, той светлина излъчвайки незрима в единство слята, Вселената ще управлява. И на живота радостта на всеки той ще подари. Аз всичко съм му дал и помисленото за бъдещето също му отдавам.

Така за първи път ти си стоял на прекрасната Земя.

— Ти за кого говориш,? За мен ли?

— За тебе и за този, който докосне се до думите записани.

— Анастасия, как така? Тук се получава пълно несъответствие. Как ще може всички четящи там да стоят, когато казано е, само един стоял е. И Библията за това говори. Сам отначало бил човекът, казвал се Адам. И ти го каза, Бог един е сътворил.

— Всичко е правилно Владимир. Но виж, от тоз един сме произлезли всички. Частичката му, информацията заложена в нея, във всички други, които са родени на Земята се вселява. И ако с волята на мисълта отхвърлиш ти на грижите суетни товара, то ще почувстваш чувствата онези, които в малката частичка и досега се пазят. Тя там била е, помни всичко. Тя в тебе е сега, както и у всеки човек живеещ на земята. Дай й да се прояви, какво видял си ти почувствай, и ти, четящият сега, какво видял си на пътя си в началото.

— Ама че работа! Значи се получава, че всички живеещи сега, са били там, на онази Земя в самото начало? — Да. Но не на онази Земя, а на тази. Просто Земята тогава била е с друг облик.

— А как ли може да се наречем едновременно всички ?

— Ти името «Адам» да чуваш си привикнал. Аз ще го ползвам, но си представи, че туй си ти. И всеки нека себе си под името Адам да си представи. Аз леко с думи ще помогна на представата.

— Да, помогни. А то, в онези времена, аз слабо себе си представям.

— По-леко да ти бъде, ти си представи, че влязъл си в градина, когато пролетта към лятото минава, а има там и плодове на есента. Има там и същества, които ти за пръв път виждаш. Всичко наведнъж е трудно с поглед да обхванеш, когато ново е, а и във всичко има съвършенство. Но си спомни, как ти, Адам за първи път цветче видял си, и на цветче си спрял вниманието си. На мъничко съвсем цветче.

Листицата на цветче метличина, от плавни линии се състояли. Листенцата на цветето леко сияели, сякаш небесна светлина са отразявали. И ти, Адам, приседнал си до цветето, любувайки се на творението. И колкото и дълго да гледал си, на цветето вида все се променял. Ветрец поклащал ласкаво на цветчето стъбълцето тънко, и под слънчеви лъчи помръдвали листенцата, променяли на светлината ъгълът на отражение, и сменяли най-нежни полутонове. Ту трепкали листенцата от вятъра, ту като че ли за приветствие, помахвали пред взора на човека, ту сякаш дирижирали мелодия, в душата му звучаща. И от цветчето, най-тънък аромат стремял се да обгърне, теб човека.

Внезапно рев могъщ дочул Адам и станал, обърнал се в посока на звука. В далечината лъв стоял с лъвица. На околността за себе си оповестявал с рев лъвът.

Адам загледал се в красивия и мощен стан, увенчан с гъста грива. Лъвът също Адам видял, и в миг с могъщи скокове той устремил се към човека, а и лъвицата не изоставала от него. На мускулите мощни на играта Адам се залюбувал. Наблизо до Адам се спрели зверовете. Погледът човешки ги галел, от него се излъчвала нега, и приласкан лъвът полегнал на земята, а редом и лъвицата била, не мърдайки за да не нарушат излъчваната от човека към тях топла благодатна светлина.

Адам разресвал с пръсти лъвската грива, разглеждал, пипал ноктите на мощната му лапа, белите зъби докосвал с ръка и се усмихвал, когато мъркал от блаженство звярът.

— Анастасия, що за светлина се е излъчвала от човека отначало, че даже и лъвът не го разкъсал? И защо сега не се излъчва вече светлина? Сега никой не свети.

— Владимир, нима не си обръщал внимание, и сега има голяма отлика. Всяка тревичка, и звяра лют и камъкът с мисъл забавена, погледът човешки разпознават. Тайнствен и загадъчен, с необяснима сила е пълен той. Да бъде ласкав може. И със студа на разрушението да обгърне може той всичко живо.Кажи, не ти ли се е случвало да те съгрее нечий поглед? Или пък на душата неприятно да ти стане от нечии очи?

— Да, случвало се е. Понякога усещаш когато някой гледа те. Случва се приятно да те гледат, а някога — не много.

— Виждаш ли, значи и на теб ти е известно, че ласкав поглед може приятна топлина да създаде отвътре. И разрушение и студ друг поглед предизвиква. По-силен многократно бил е в дните първи погледът човешки. Създателят направил тъй, че всичко живо стремило се към неговата топлината.

— Къде сега изчезнала е цялата сила на погледа човешки?

— Не цялата. Още достатъчно от нея има, но суетата и повърхностното мислене, и скоростта различна на мисълта, лъжепредставата за същността и вялостта на осъзнаването затъмняват взора, не позволяват да се разкрие туй, което всички чакат от човека. Душевна топлина отвътре има всеки. Ах, ако у всеки тя разкриеше се цялата! Цялата действителност в прекрасната, в началото създадена градина, превърнала се би.

— У всички хора? Както е било в началото при Адам? Нима такова може да се случи?

— Възможно е да бъде претворено всичко, към което, сляла се от всичките в единство, човешката мисъл се стреми.

Когато Адам сам бил, на мисълта му силата такава е била, каквото у човечеството цяло е сега.

— Охо! Ето защо от него и лъвът боял се.

— От човека не се боял лъвът. Прекланял се пред светлината благодатна. Всичко съществуващо стреми се да познае благодатта, която способен е да създаде единствено човекът. За това като приятел, брат и бог готово е човека да почувства всичко живо,и не само на Земята. Родителите винаги стремят се в децата да вселят всичко най-хубаво от своите способности. Само родителите желаят искрено децата техни да ги превъзхождат. На сина свой — човека, Създателят отдал напълно всичко, към което на вдъхновението в порив се стремил. И ако са способни всички да разберат, че съвършен е Бог, то с чувствата родителски нека почувстват, какъв като родител, Бог стремил се е да сътвори детето свое, любимия си син — Човек. И как от отговорност не боял се, и как зарекъл се пред себе си за вечно от творението свое да не се отрича и казал думи, дошли до нас и след години милион: «Той е мой син — Човек. Той образ мой е! Мое подобие».

— Значи е искал Бог, синът му, творението, ами изобщо човекът да бъде от Него по-силен.

— Стремленията на всички родители ще потвърдят това.

— Е и какво, Адам в първия си ден на Бог мечтите оправдал ли? Какво е правил после, след срещата с лъва?

— Адам стремил се всичко съществуващо да опознае. Предназначението да определи и да даде название на всички твари. Понякога задачата решавала се бързо, друг път той дълго време се е занимавал. Като например в първия си ден до вечерта той се опитвал на пронтозавъра предназначението да определи, но не решил задачата. И от Земята пронтозаврите изчезнали.

— Изчезнали затуй?

— Изчезнали затуй, че не определил предназначението им човекът.

— Пронтозаврите ли са били няколко пъти по-големи от слона?

— Да, от слоновете по-големи те били, и неголеми имали крила, на дълга шия — мъничка глава, а от устата си могли са да хвърля пламък.

— Като в приказката. Змей Горянин, например, в народните приказки също изхвърлял пламък. Но това е в приказка, не наяве.

— За явността отминала иносказателно говори се във приказките, но често — точно.

— Ами? И от какво ли това чудо се е състояло? Как от животно живо може да излиза огън? Или и огънят е иносказателност? Да кажем, че издишало е злоба чудовището?

— Добър бил пронтозавърът огромен, а не зъл. Обемът му е служел за облекчаване на теглото.

— Как е възможно големият обем да служи на теглото за облекчаване?

— Колкото повече запълнено е кълбото въздушно с това, което е от въздуха по-леко, толкова по-леко е и то.

— А с пронтозавъра каква е връзката, та той не е кълбо?

— Кълбо огромно, живо бил и пронтозавъра. Лека конструкцията му на скелета била, а вътрешните органи — малки. Отвътре, както и в кълбото имало празнота, и постоянно се запълвала тя с газ по-лек от въздуха. Като подскочел и с крила помахал, да полети дори можел за малко пронтозавъра. Когато от газ излишък се създавал, той го издишвал през устата. От неговата паст стърчали зъби като кремък, от търкането им могли да излетят искри и газът, излизащ от кухината на стомаха се запалвал, и като огън се изтръгвал от пастта му.

— Ами! Я чакай, чакай, а кой го пълнел постоянно с газ?

— Нали ти обяснявам, Владимир, че газ се изработвал сам при преработка на храната.

— Това не може да бъде! Газ има само в недрата на Земята. Оттам добиват го, а после с природен газ балони пълнят или към кухните го пращат по тръби. А тук толкова просто — от храната!

— Да, просто е.

— На простота такава аз не вярвам, и мисля,че не ще повярва никой. И под съмнение това което каза, не само за пронтозавъра, а и за всичко друго, под съмнение ще поставят. Така че за това няма да пиша.

— Владимир, смяташ ли, че мога да сгреша и да излъжа?

— Е, да излъжеш — не, но туй, че бъркаш с газа е точно.

— Не греша.

— Докажи го.

— Владимир, твоят стомах както и на другите хора и днес газ като този произвежда.

— Не може да бъде.

— А ти провери. Вземи и запали, когато той от теб излиза.

— Как тъй от мен? Откъде? Къде да го запаля?

Анастасия се разсмя и през смеха ми каза:

— Като дете си. Сам помисли, интимен този опит е.

Аз мислех за този газ от време на време. И защо ли така ме заяде? И, в края на краищата, реших да проведа този опит. И го направих когато се върнах от Анастасия. Гори! И всички нейни думи за първите дни на Адам или за нашите първи дни с все по-голям интерес си спомням. Усещане такова възниква, сякаш сме забравили да вземем нещо в днешния си ден от тях. Или пък само аз забравил съм. Но нека, сам всеки да реши за себе си, когато разбере, как продължавал първият ден на Човека. Ето как Анастасия за това разказа.