Три

26.

Понеделник

19:25 часа

— Независимо дали момчето е измислено или истинско, то познава Сам и иска тя да отиде там — каза доктор Франсис, когато Дженифър затвори телефона си. — Той я примамва. Разбирате го, нали? Използва гатанките само за да продължи играта.

Дженифър въздъхна.

— Ами ако Сам ги открие? Той ще избие всички, а аз няма да съм направила нищо.

— Какво бихте могли да направите?

— Нещо. Каквото и да е! Щом не мога да го спася, поне бих могла да съобщя за това.

— Тогава докладвайте. Но как могат колегите ви да помогнат?

Той беше прав, разбира се, но мисълта, че просто си стои в дневната му и обсъжда човешката природа й се струваше… невъзможна! Рой беше убит при подобни обстоятелства от Гатанката. Вярно, че Слейтър най-вероятно не беше същият човек, но той беше от същия вид. Освен ако Кевин не беше Слейтър.

Дали в нея не живееше някой Слейтър? Мразиш ли някого, Дженифър? Милтън?

— Може би единственото, което можете да направите, е да се опитате да разберете, така че ако се появи някаква възможност, да сте добре подготвена — каза професорът. — Знам колко дразнещо може да бъде, но сега всичко зависи от Сам. Тя изглежда като човек, който знае какво прави. Ако съм прав, то Кевин има нужда от нея.

— Как така?

— Ако Кевин е Слейтър, той няма да има силите да го надвие сам.

Дженифър го погледна и се запита какви ли филми гледа този човек.

— Добре, професоре. Все още не знаем дали Кевин е Слейтър, или не. Теориите са хубаво нещо, но нека опитаме малко логика. — Тя взе тетрадката си и прехвърли крак върху крак. — Въпрос: От чисто логистична и основана на доказателствата гледна точка възможно ли е един човек да е извършил онова, което смятаме, че се е случило?

Тя отвори тетрадката със списъка, който беше съставила два часа по-рано, след като Сам отново беше изказала предположението, че Кевин е Слейтър и посочи първата точка с химикала си.

— Кевин получава обаждане в колата си.

— Макар да твърдите, че няма доказателство за това обаждане, нали? Телефонът е изгорял. Обаждането може да е било само в съзнанието на Кевин. Същото се отнася и за всеки незаписан разговор със Слейтър.

Тя кимна.

— Номер две. Колата се взривява три минути след обаждането, след като Кевин е успял да се измъкне.

— Личността, която е Слейтър, носи сложен мобилен телефон в джоба си — джоба на Кевин. Уредът е защитен и има предавател. След въображаемия разговор, давайки му три минути, личността на Слейтър взривява бомбата, която е поставил в багажника. Тя избухва по план. По същия начин детонира и всички останали бомби.

— Вторият телефон, който Сам намери.

— Съвпада — каза доктор Франсис.

— Но къде личността на Слейтър приготвя всичките експлозиви? Нищо не можахме да намерим. — Дженифър имаше свое предположение, но искаше да чуе мнението на професора.

Той се усмихна.

— Може би когато ми омръзне да се правя на учен, ще кандидатствам за работа във ФБР.

— Убедена съм, че ще ви посрещнем с отворени обятия. Проникновеното разбиране на религията е първостепенен критерий в наши дни.

— Очевидно Слейтър си има скривалище. Най-вероятно мястото, където крие Белинда. Кевин като Слейтър често получава подсказки за местонахождението му, без въобще да се усеща. Посред нощ, когато се прибира от училище. Той не си ги спомня, защото те са свързани с личността на Слейтър, а не с Кевин, който всъщност ходи там.

— Познанията му по електроника. Слейтър се учи, но не и Кевин.

— Така изглежда.

Тя погледна към списъка.

— Но складът е различно място, защото той се обажда по стационарния телефон в хотелската стая на Саманта. Тук за пръв път го записваме на касета.

— Казахте ми, че телефонът е звънял, докато той е бил в стаята, но разговорът със Слейтър е проведен едва след като Кевин е излязъл. Той бръква в джоба си и натиска бутона за позвъняване на номер, който предварително е набрал. Щом излиза в коридора, започва да говори.

— Не ви ли се струва твърде изсмукано от пръстите? Някак си не мога да си представя Слейтър като Джеймс Бонд.

— Не, най-вероятно допуска грешки. Просто не разполагате с достатъчно време, за да ги откриете. Освен това ние просто реконструираме възможен сценарий, базиран върху онова, което знаем.

— Тогава можем да предположим, че е поставил бомбата в библиотеката предишната нощ, докато се предполага, че се е намирал в Палос Вердес със Саманта. Може би се е измъкнал през нощта. Библиотеката не е някое строго охранявано място. Той, имам предвид Слейтър, прави всичко или докато сме се съсредоточили върху нещо друго, или от разстояние, използвайки мобилния си телефон.

— Ако Кевин е Слейтър — подчерта професорът.

Тя се намръщи. Сценарият изглеждаше възможен. Твърде възможен, за да се чувства спокойна. Ако се докажеше, в научните списания години наред щяха да се появяват статии за Кевин.

— Ами Гатанката? — попита тя.

— Сама го казахте по-рано. Някой, когото Слейтър имитира, за да вдигне под пара правоохранителните органи. Как го наричате вие — имитатор? Минали са само четири дни. Дори машината на ФБР не може да се задвижи толкова бързо. Поддържането на двойствен живот по-дълго от седмица може да се окаже невъзможно. Очевидно четири дни са му напълно достатъчни.

Дженифър затвори тетрадката си. Имаше още десетина точки, но след като им хвърли един бърз поглед, установи, че нямат чак такова значение. Онова, от което наистина се нуждаеха, беше анализът на двата записа от телефона на Кевин. Всъщност тя се интересуваше от второто обаждане. Ако тази теория беше вярна, то тогава един и същ човек беше направил и приел обаждането, което ги беше изстреляло към библиотеката. Нямаше как Кевин да си го е представял, защото беше записано.

Тя въздъхна.

— Твърде сложно е. Нещо липсва, нещо, което би ни разяснило всичко това.

Професорът потърка брадясалата си брадичка.

— Може би. Често ли разчитате на интуицията си, Дженифър?

— Непрекъснато. Интуицията води до улики, които водят до отговорите. Тя ни кара да задаваме правилните въпроси.

— Хм. И какво ви подсказва вашата интуиция за Кевин?

Тя се замисли за миг.

— Че при всички положения е невинен. Той е изключителен човек. Въобще не прилича на Слейтър.

Той повдигна дясната си вежда.

— И това само след четири дни? На мен ми трябваше цял месец, за да стигна до този извод.

— Четири адски дни могат да ви разкрият много неща за един човек, професоре.

— Да, макар да вървя през долината на сянката на смъртта, няма да изпитам страх.

— Ако той е Слейтър, смятате ли, че Кевин се страхува? — попита тя.

— Според мен умира от страх.

Бейкър стрийт беше тъмна и тиха; брястовете се издигаха по продължението й подобно на редица стражи. Пътуването й беше продължило с двайсет и една минути по-дълго в резултат на задръстването, причинено от катастрофа на улица „Уилоу“. 7:46. Тя подмина старата къща на Кевин — мека светлина струеше иззад пердетата на стаята, където Юджийн и Боб може би продължаваха да плачат. Засега Дженифър успяваше да държи медиите встрани от случилото се, но това нямаше да продължи дълго. До сутринта пред къщата вече щеше да има паркирани поне два микробуса, които дебнеха да направят кадри на ненормалниците.

Кой обича онова, което вижда? Тя намали максимално скоростта, приближавайки се към някогашния си дом. Над входната врата яростно светеше силна крушка. Живият плет беше рошав, а не подстриган, както баща й го беше поддържал години по-рано. Вече беше решила, че няма да се обажда на обитателите му, по простата причина че не можеше да измисли смислено обяснение за това, че иска да надникне през прозореца на спалнята им, без да предизвика тревога. Надяваше се, че нямат куче.

Паркира колата от другата страна на улицата, мина покрай къщата и сви напряко към двора на съседите. Отправи се към същата онази ограда, през която двамата с Кевин се бяха промъквали безброй пъти. За нейна изненада дъските все още бяха разхлабени.

Тя се промъкна покрай оградата и притича към другия край на двора, накъдето гледаха прозорците на някогашната й стая. От двора на една от съседните къщи се разнесе лай на куче. Спокойно, Спот, само ще надникна. Също както Слейтър беше надничал някога. Животът й беше направил пълен кръг.

Надникна над оградата. Прозорецът беше тъмен, закрит от същите храсти, през които се беше промъквала като дете. Празна ли е? Не се виждаше никакво куче. Дъската, която някога беше отмествала, за да се промъкне през процепа, сега не помръдваше. Нагоре и през оградата — това беше единственият начин.

Сам се вкопчи в оградата с двете си ръце и я прескочи с лекота. Тялото й беше с конструкция, създадена за физически упражнения — така й беше казал треньорът в университета. Но човек не може да започне да тренира гимнастика на двайсетгодишна възраст и да очаква да се класира за Олимпиадата. Затова тя избра групите по танци.

Тревата беше мокра от скорошното поливане. Сам изтича към прозореца и приклекна край живия плет. Какво търсеше тук? Нова улика. Може би гатанка, надраскана в пръстта. Бележка, залепена върху тухлите.

Плъзна се зад храстите и се облегна на стената. Мухлясалата миризма на пръст изпълни ноздрите й. Колко ли време беше минало от последния път, когато някой беше влизал през прозореца? Тя надигна глава и видя, че прозорецът е не само тъмен, но е и боядисан в черно от вътрешната страна.

Пулсът й се ускори. Нима Слейтър живееше тук? Дали не се беше заселил в някогашната й къща? Не мога да имам теб, затова ще взема къщата ти. Тя се взираше в прозореца, хваната неподготвена. Вътре някой се засмя. Мъж. След това се чу женски смях.

Не, сигурно бяха превърнали стаята й в тъмна стаичка или нещо такова. Маниаци по фотографията. Въздъхна с облекчение и продължи търсенето си. Времето изтичаше.

Тя опипа перваза на прозореца, но там нямаше нищо. Земята под краката й се губеше в мрака, затова коленичи и опипа с ръце. Пръстите й докоснаха няколко камъка — би могъл да напише съобщението си върху камъните. Тя ги поднесе към мъждивата светлина, която идваше от складовете от другата страна на улицата. Нищо. Пусна камъните на земята и се изправи.

Дали не бъркаше за прозореца? Там не можеше да няма съобщение! Циферблатът на часовника й светеше със зеленикава светлина: 7:58. Тя усети как постепенно я обзема паника. Ако бъркаше за прозореца, трябваше да започне отначало — и щеше да изгуби играта.

Може би не трябваше да търси написано послание.

Изпъшка и се върна на поляната. Паниката й нарастваше. Поеми си дълбоко въздух, Сам. Ти си по-умна от него. Трябва да бъдеш. Заради Кевин. Играй играта му; победи го в собствената му игра.

Тя прекоси поляната, без да се притеснява, че ще я видят. Беше облечена с черни панталони и червена блуза, тъмни цветове, които не се виждаха лесно от улицата. Времето изтичаше.

Сам стигна до оградата и погледна към прозореца. Добре, дали не се вижда нещо в храстите? Стрела? Това беше глупав филмов реквизит. Тя проследи очертанията на покрива. Дали не сочеше нанякъде? На втория етаж имаше два прозореца, които заедно с този на първия етаж оформяха нещо като триъгълник. Стрела.

Престани с тия стрели, Сам! Това е нещо, което не можеш да си позволиш да сбъркаш. Не е някаква мистерия от типа на Нанси Дрю. Какво се е променило тук? Какво е било променено, за да ти подскаже нещо? Кое би могло да ти подскаже нещо?

Прозорецът. Прозорецът беше боядисан в черно, защото стаята беше превърната в тъмна стаичка или нещо такова. Значи всъщност вече не беше прозорец. А тъмно парче стъкло. Никаква светлина.

Тук долу е тъмно, Кевин.

Сам извика тихо. Това беше! Без прозорци! Къде е било светло, но вече не е? Къде няма прозорци?

Сам побягна към оградата и се прехвърли през нея, падайки на земята при приземяването си. Възможно ли беше? Как беше успял Слейтър да го направи?

Тя опипа колана си за пистолета. Добре, мисли. Един час. Ако беше права, един час бе повече от достатъчен, за да намери Кевин.

— И как би могъл човек да се отърве от грозната си същност? — попита Дженифър.

— Като я убие. Но за да я убие, той трябва да я вижда. Затова е нужна светлината.

— Значи просто ей така? — Дженифър щракна с пръсти.

— Оказва се, че не. Тя се нуждае от дневната си доза смърт. Всъщност единственият могъщ съюзник на злото е мракът. Това е моята гледна точка. Не ме интересува каква е религията ти или в какво вярваш, дали ходиш на църква всяка неделя или дали се молиш по пет пъти дневно на Бог. Ако прикриваш злата си същност, както правят повечето хора, то тя процъфтява.

— А Кевин?

— Кевин? Не знам за Кевин. Ако той е Слейтър, предполагам, че трябва да убие Слейтър така, сякаш унищожава някогашното си аз. Но няма да може да се справи сам. Дори може да не знае, че трябва да го убие. Човек не може да се справи със злото сам.

Кевин никога не й беше показвал вътрешността на бараката, защото казваше, че вътре е тъмно. Само че беше казвал само вътре, а не там долу. Вече си го спомняше. Никой не използваше безполезната стара барака, която се издигаше в ъгъла на двора. Старото бомбоубежище, превърнато в барака в подножието на купчината пепел.

Прозорецът, който не беше точно прозорец, трябваше да е прозорецът на Кевиновата стая. Слейтър би могъл да използва друга гатанка: Кое си мисли, че е прозорец, а всъщност не е? Противоположности. Като момче Кевин си мислеше, че е избягал през прозореца от мъчителния си свят, но всъщност не беше.

Старата барака в ъгъла на двора беше единственото място, за което Сам знаеше, че има някакво мазе. Там долу беше тъмно и нямаше прозорци, и тя знаеше, че Слейтър е долу в бомбоубежището заедно с Белинда.

Взе в ръка деветмилиметровия си пистолет и хукна нататък. Вратата й винаги беше заключена с резе и грамаден ръждясал катинар. Ами ако и сега беше така?

Би могла да се обади на Дженифър, но беше изправена пред дилема. Какво можеше да направи Дженифър? Да доведе хора и да обградят къщата? Слейтър можеше да извърши най-ужасното нещо. От друга страна, какво би могла да направи Сам? Да влезе с валсова стъпка, да конфискува всички незаконно придобити оръжия, да му щракне белезниците и да откара гадния тип в местния затвор?

Можеше поне да провери.

Тя се отпусна на колене до вратата, дишайки тежко, стиснала пистолета с двете си ръце. Катинарът беше отключен.

Не забравяй, ти си родена за това, Сам.

Тя пъхна пистолета под вратата и дръпна, използвайки мерника му вместо кука. Вратата се отвори със скърцане. Вътре светеше крушка с мъждива светлина. Тя отвори вратата докрай и протегна навътре ръката си с пистолета, като внимаваше да остане скрита зад касата. Постепенно отварящата се врата разкри рафтове и ръчна количка. На пода се забелязваше капак.

На каква ли дълбочина стигаше убежището? Не можеше да няма стълби.

Тя пристъпи вътре с единия, а след това и с другия крак. Сега видя, че капакът на пода беше вдигнат. Наведе се над тъмната дупка и се взря надолу. Вдясно се виждаше слаба светлина, съвсем слаба. Отдръпна се. Може би трябваше да се обади на Дженифър. Само на нея.

8:15. Все още разполагаха с четирийсет и пет минути. Ами ако останеше да изчака Дженифър тук, а после се окажеше, че това не е правилното място? Тогава щяха да разполагат само с половин час, за да намерят Слейтър. Трябваше да провери. Провери, провери.

Хайде, Сам, родена си за това.

Тя пъхна пистолета в колана си, коленичи, хвана се за ръба на отвора и бавно спусна единия си крак в шахтата. Докосна стъпало. Слезе няколко стъпала надолу, но после се върна. Обувките й щяха да вдигат много шум. Свали ги и отново започна да слиза надолу.

Хайде, Сам, родена си за това.

Имаше девет стъпала; тя успя да ги преброи. Не се знаеше дали няма да се наложи да хукне обратно с пълна скорост. Щеше да е полезно да знае кога да наведе глава, за да не се удари в тавана и кога да свие вдясно, за да изскочи от колибата. Говореше си на ум разни неща, за да се успокои, защото всичко останало беше по-добро от застрашителната тишина и несигурността, че може би върви към смъртта си.

Под вратата в края на бетонния тунел се виждаше светлина. Тунелът водеше към мазе под къщата на Кевин! Тя знаеше, че някои от тези бомбоубежища бяха свързани с къщите, но никога не си бе представяла, че под Кевиновата къща има толкова сложно укритие. Дори не знаеше, че под къщата има мазе. Можеше ли оттук да се стигне до горния етаж? Дженифър беше влизала в къщата, но не беше казала нищо за мазе.

Тя извади пистолета си и започна да се спуска на пръсти в шахтата.

— Млъквай! — Иззад вратата се разнесе приглушеният глас на Слейтър. Сам се спря. Проверено. Не можеше да сбърка този глас. Слейтър беше зад вратата. А Кевин?

Вратата беше добре изолирана; никога нямаше да я чуят. Пристъпи към нея и доближи ухо. Протегна ръка към бравата и леко натисна. Нямаше намерение да връхлита вътре с трясък, всъщност въобще нямаше намерение да влиза, но трябваше да разбере някои неща. Дали вратата е заключена, например. Тя не се отвори.

Сам отстъпи назад и обмисли възможностите. Какво очакваше от нея Слейтър, да почука ли? Ако трябваше, щеше да го направи, нали? Имаше само един начин да спаси този мъж и той беше от другата страна на вратата.

Сам се наведе и погледна през процепа под вратата. Вдясно се виждаха бели гуменки, които бавно се приближаваха към нея. Тя затаи дъх.

— Времето със сигурност изтича — каза Слейтър. Това бяха неговите крака, гуменките не й бяха познати. — Нещо не чувам любовницата ти да се опитва да разбие вратата.

— Сам е по-умна от теб — каза Кевин.

Гуменките спряха да се движат.

Сам погледна наляво, откъдето се беше разнесъл гласът. Видя краката му, обувките на Кевин, бежовите маратонки „Рийбок“, които беше открила под леглото му няколко часа по-рано. Два гласа, двама мъже.

Отдръпна се назад. Кевин и Слейтър не бяха един и същи човек. Беше сбъркала!

Тя отново се наведе и надникна под вратата, като дишаше тежко; но това вече не я интересуваше. Те бяха там, два чифта обувки. Едните вдясно, бели, и другите вляво, бежови. Единият крак на Кевин потропваше нервно. Слейтър се отдалечаваше.

Трябваше да каже на Дженифър! В случай че нещо се случеше с нея, тя трябваше да съобщи на Дженифър кой стои зад тази врата.

Сам се отдръпна назад и се изправи. Забърза към другия край на коридора. Сигурно щеше да е по-мъдро да се изкачи по стълбите, но от това разстояние Слейтър едва ли щеше да я чуе. Тя извади телефона си и натисна бутона за повторно набиране.

— Дженифър?

— Сам! Какво става?

— Ш-ш-т! Не мога да говоря силно — прошепна Сам. — Намерих ги.

В гласа на Дженифър се долавяше недоверчивост.

— Ти… намерила си Кевин? Наистина ли си ги открила? Къде?

— Слушай, Дженифър. Кевин не е Слейтър. Чуваш ли ме? Сбъркала съм. Сигурно се опитва да го натопи!

— Къде се намираш? — попита настоятелно Дженифър.

— Тук съм, отвън.

— Абсолютно ли си сигурна, че Кевин не е Слейтър? Как…

— Чуй ме! — прошепна рязко Саманта. Тя погледна към вратата. — Видях ги и двамата, така разбрах.

— Трябва да ми кажеш къде се намираш!

— Не. Все още не. Трябва да го обмисля. Той каза никакви ченгета. Ще ти се обадя. — Тя прекъсна разговора и пусна телефона в джоба си.

Защо просто не извикаше Дженифър тук? Можеше ли да направи нещо, което Дженифър не би могла? Само Слейтър знаеше отговора на този въпрос. Момчето, което никога не беше виждала. До днес. Кевин, скъпи Кевин, толкова съжалявам.

Внезапно лъч светлина проряза тунела. Тя се обърна рязко. Вратата зееше отворена. Там стоеше Слейтър, гол до кръста, ухилен, стиснал пистолет в ръка.

— Здравей, Саманта. Тъкмо бях започнал да се притеснявам. Колко мило от твоя страна, че ни намери.