Три

2.

Само за трийсет минути теренът беше отцепен и започна разследване под ръководството на някой си детектив Пол Милтън. Имаше мускулеста фигура и вървеше с поклащаща се походка като гангстер — подражател на Шварценегер с неизменно намръщена физиономия и рус бретон, който падаше върху челото му. Кевин рядко намираше хората за плашещи, но Милтън по никакъв начин не се опита да успокои и без това съсипаните му нерви.

Току-що някой се беше опитал да го убие. Някой на име Слейтър, който, изглежда, го познаваше много добре. Някакъв ненормалник, достатъчно умен и злобен, за да постави бомба в колата му и да я взриви, ако исканията му не бъдат изпълнени. За Кевин сцената на експлозията наподобяваше оживяла абстрактна картина.

Жълта лента ограждаше периметъра и униформени полицаи събираха отломките, слагаха им етикети и ги трупаха на спретнати купчинки в откритата каросерия на един пикап, за да бъдат откарани в управлението. Тълпата бе нараснала до около стотина души. На лицата на някои бе изписано смущение; други разказваха своята версия на събитията, жестикулирайки оживено. Единственото установено нараняване беше леко порязване на дясната ръка на един тийнейджър. Оказа се, че едната от колите, които Кевин беше закачил по време на безумното си препускане напряко през улицата, беше нетърпеливият мерцедес. Щом шофьорът му узна обаче, че се е движил зад кола бомба, отношението му веднага се промени. Любопитните зяпачи продължаваха да задръстват булевард „Лонг Бийч“, но отломките от взривената кола вече бяха събрани.

В паркинга бяха спрели три новинарски буса. Ако Кевин разбираше правилно цялата ситуация, то значи лицето му и разбитата му кола се излъчваха на живо из целия Лос Анджелис. Над главите на събралата се тълпа кръжеше новинарски хеликоптер.

Един от криминалистите работеше старателно по изкривените останки от багажника, където очевидно беше поставена бомбата. Друг детектив вземаше отпечатъци от откъснатите врати.

Кевин разказа накратко историята си на Милтън и сега чакаше да бъде отведен в управлението. Съдейки по това как го гледаше мъжът, беше повече от сигурен, че детективът го подозира. Елементарен преглед на доказателствата щеше да изчисти името му, но го притесняваше един дребен детайл. Беше пропуснал да спомене за искането на Слейтър да признае греха си.

Какъв грях? Последното нещо, от което се нуждаеше точно сега, бе полицията да започне да рови из миналото му в търсене на някакъв грях. Грехът не беше важен. Важна бе гатанката и думите на Слейтър, че ако се обади в пресата и даде верен отговор, ще се размине с експлозията. Точно това беше казал на полицията.

От друга страна умишленото укриване на информация при разследване не беше ли също престъпление?

Мили боже, току-що някой взриви колата ми! Абсурдността на този факт отекваше в съзнанието му, заглушавайки всички мисли. Той нервно приглади косата си.

Седеше на стола, даден му от един полицай, и нервно потропваше с крак по тревата. Докато изслушваше докладите на следователите и разпитваше свидетелите, Милтън не сваляше поглед от него. Кевин отново погледна към колата, върху която работеха криминалистите. Не можеше да разбере какво биха могли да научат от останките. Той се изправи, олюлявайки се, пое си дълбоко дъх и тръгна надолу по склона към колата.

Криминалистът при багажника се оказа жена. Чернокожа, дребничка, може би от Ямайка. Тя го погледна и повдигна вежди. Хубава усмивка. Но усмивката не можеше да разкраси ужасната гледка зад гърба й.

Трудно можеше да повярва, че купчината димящ изкривен метал и пластмаса някога бе представлявала автомобил.

— Който го е направил, е имал глава на раменете си — каза тя. На баджа й беше написано името Нанси Стърлинг. Тя отново погледна към остатъците от багажника и посипа с прашец вътрешния ръб.

Кевин се прокашля.

— Можете ли да ми кажете каква с била бомбата?

— Наясно ли сте с бомбите? — попита тя.

— Не. Знам, че има динамит и C-4. Това е всичко.

— Ще разберем със сигурност едва в лабораторията, но на мен ми прилича на динамит. След като избухне, не оставя химически следи.

— Знаете ли как я е взривил?

— Все още не. С дистанционно управление или с таймер, а може би и двете, но така или иначе не разполагаме с много следи от тях. Все някога ще разберем. Винаги го правим. Вие се радвайте, че сте се отървал.

— Стига, не се шегувайте!

Той я наблюдаваше как слага лепенка върху един напрашен пръстов отпечатък, отлепя я и запечатва неясната следа върху една карта. Написа нещо върху картата, след което продължи да оглежда с фенерчето си.

— Единствените отпечатъци, които сме успели да намерим досега, са на места, където обикновено биха останали вашите. — Тя сви рамене. — Хора като него не биха проявили глупостта да работят без ръкавици, но знае ли човек. Дори най-умните все някога допускат грешка.

— Надявам се да е така. Луда работа.

— Обикновено е така. — Тя му се усмихна приятелски. — Добре ли сте?

— Нали съм жив. Надявам се повече да не се сблъсквам с него. — Гласът му потрепна.

Нанси се изправи и го погледна в очите.

— Ако това по някакъв начин ще ви успокои, ако бях на ваше място, щях да седя на тротоара, обляна в сълзи. Както ви казах, ще го пипнем; винаги ги хващаме. Ако наистина е искал да ви убие, вече да сте мъртъв. Този тип е педантичен и пресметлив. Иска ви жив. Поне аз така смятам.

Тя погледна към детектив Милтън, който разговаряше с един репортер.

— Освен това не се връзвайте на Милтън. Той е добро ченге. Може би малко самовлюбен. Случаи като този адски го стимулират.

— Защо?

— Заради общественото мнение. Да кажем, че това го вдъхновява. — Тя се усмихна. — Не се тревожете. Както вече казах, той е добър детектив.

Сякаш по команда Милтън обърна гръб на камерата и тръгна към тях.

— Да вървим, каубой. Имаш ли още работа тук, Нанси?

— Вече приключих.

— Някакви първоначални резултати?

— Ще ги имаш до половин час.

— Трябват ми сега. Искам да задам няколко въпроса на господин Парсън.

— Не съм готова още. След половин час, на бюрото ти.

Двамата се гледаха, без да отместват погледи.

Милтън щракна с пръсти към Кевин.

— Да вървим. — И се запъти към един буик последен модел, паркиран на улицата.

Климатикът в управлението беше повреден. След като прекара два часа в задушната конферентна зала, Кевин най-после започна да се успокоява.

Един полицай му взе отпечатъците, за да ги сравни с онези от колата, след което Милтън прекара половин час в анализиране на историята му, преди изведнъж да стане и да излезе от стаята, оставяйки го сам. Последвалите двайсет минути, прекарани в уединение, осигуриха достатъчно време на Кевин да преосмисли отново обаждането на Слейтър, вперил поглед в едно голямо кафяво петно на стената. Но така или иначе не успя да го разгадае, което го разтревожи още повече.

Размърда се в стола си и започна да потропва с крак по пода. В живота му имаше толкова много неща, които не знаеше, но сегашната ситуация беше нещо съвсем различно. Някакъв мъж на име Слейтър го беше объркал с някой друг и едва не го беше убил. Нима не беше страдал достатъчно през живота си? А сега се беше замесил и в това, каквото и да беше то. Властите го проучваха под микроскоп. Щяха да се разровят в миналото му. Да се опитват да го разберат. Но дори самият Кевин не можеше да го разбере. И нямаше никакво намерение да им позволи да се опитват.

Вратата се отвори с трясък и Милтън връхлетя в стаята.

Кевин се прокашля.

— Нещо ново?

Милтън яхна стола, обърнат с облегалката напред, хвърли една папка на масата и погледна Кевин с тъмните си очи.

— Ти ми кажи.

— Какво имате предвид?

Милтън примигна два пъти и пропусна въпроса.

— ФБР изпраща човек да работи по случая. Агенцията за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви също се интересува, както и щатската полиция — всичките. Но ако питаш мен, случаят е под моята юрисдикция. Това, че терористите предпочитат бомби не означава, че всяка бомба е дело на терорист.

— Значи според тях става въпрос за терорист?

— Не съм го казал. Но напоследък Вашингтон вижда във всичко терористичен акт, така че със сигурност ще подгонят този тип. Няма да се изненадам, ако ЦРУ дойдат и се заровят в папките. — Милтън го погледна без да мига няколко дълги секунди, след което бързо примига три пъти. — Според мен си имаме работа с някой откачен младок. Интересно е защо е избрал точно теб. В това няма много смисъл.

— Цялата тази работа изглежда безсмислена.

Милтън отвори папката.

— В лабораторията се нуждаят от няколко дни, за да довършат работата си по малкото улики, които успяхме да открием, но въпреки това имаме някои предварителни резултати, най-значимият от които е нищо.

— Как така нищо? Без малко да излетя на парчета във въздуха!

— Нито една улика няма истинска стойност за разследването. Ще ти обясня накратко — току-виж събудя нещо в съзнанието ти. — Той отново погледна Кевин. — Значи имаме мъж с нисък, дрезгав глас, който се нарича Ричард Слейтър и който те познава достатъчно добре, за да те избере за мишена. Ти, от друга страна, нямаш представа кой би могъл да бъде. — Милтън направи кратка пауза, за да подсили ефекта. — Той конструира бомба, използвайки обикновена електроника, която може да се купи във всеки магазин, и динамит, което прави бомбата практически непроследима. Умно. След това поставя бомбата в багажника на колата ти. Обажда ти се, знаейки, че ще бъдеш в колата, и заплашва да я взриви след три минути, ако не разгадаеш някаква загадка. Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Пропускам ли нещо?

— Като че ли не.

— Благодарение на бързата ти мисъл и невероятните шофьорски умения ти успяваш да откараш колата на сравнително безопасно място и да избягаш. Както ти е обещано, колата се взривява, след като не успяваш да разгадаеш гатанката и да се обадиш с отговора в пресата.

— Точно така.

— Предварителните резултати показват, че онзи, който е поставил бомбата, не е оставил отпечатъци. Не съм изненадан — този тип определено не е селският идиот. Експлозията е щяла да предизвика значителни косвени жертви. Ако беше останал на улицата по време на взрива, щяхме да имаме много трупове в моргата. Това е достатъчно, за да предположим, че този тип е или адски ядосан, или бесен ненормалник, най-вероятно и двете. Значи имаме умен, имаме и ядосан. Следиш ли мисълта ми?

— Звучи логично.

— Онова, което ни липсва, е най-очевидната връзка в подобни случаи. Мотивът. Без мотив нямаме нищо. А ти нямаш никаква представа защо някой би поискал да ти навреди? Нямаш врагове от миналото, никой не те е заплашвал напоследък, не съществува никаква причина да подозираме когото и да било на тази земя, че иска да ти навреди по някакъв начин?

— Той не се опита да ми навреди. Той искаше да ме убие, иначе просто нямаше да взриви бомбата.

— Точно така. Значи не само нямаме представа защо някой си, наречен Слейтър, ще иска да ти взриви колата; ние не знаем дори защо го направи. Какво постигна с това?

— Уплаши ме.

— Никой няма да тръгне да плаши човек, като му взриви квартала. Но добре, да речем, че е искал да те уплаши — мотивът отново липсва. Кой би искал да те уплаши? Защо? Но ти нямаш никаква представа, нали? Нищо, което някога си направил през живота си, не дава повод на никого да направи нещо срещу теб.

— Аз… не се сещам за нищо. Да не би да искате да започна да си измислям? Нали ви казах вече, наистина не знам.

— Така ни оставяш на сухо, Кевин. Като риба на сухо.

— Ами обаждането по телефона? — попита Кевин. — Не можете ли да го проследите?

— Не. Това се прави само по време на разговора. Пък и от телефона ти е останало само парче разтопена пластмаса. Ако имаме късмет, следващия път ще успеем. — Той затвори папката. — Нали се сещаш, че ще има и следващ път?

— Не е задължително. — Всъщност тази мисъл му беше минала през ума, но той отказваше да я приеме на сериозно. Можеше да приеме, че понякога на хората им се случват подобни неща. Но преднамерено покушение срещу него беше нещо немислимо.

— Ще има — каза Милтън. — Този тип се е постарал доста за изготвянето на тоя номер. Той иска нещо и ние сме длъжни да предположим, че не го е получил. Освен ако не си избран напосоки или не е някаква ужасна грешка, той ще опита отново.

— Може да ме е сбъркал с някой друг.

— Няма начин. Действал е твърде методично. Наблюдавал те е, минирал е колата ти, знаел е всяко твое движение и я е взривил изключително внимателно.

Така беше. Слейтър знаеше повече от полицията.

— Той ме уплаши. Може би е искал точно това.

— Може би. Готов съм да приема всякакви предположения. — Милтън замълча. — Сигурен си, че няма какво друго да ми кажеш? Не знаем много за теб. Никога не си бил женен, нямаш досие, завършил колеж, в момента учиш в семинарията. Не си от хората, които биха се замесили в подобно престъпление.

Кевин се сети за искането на Слейтър.

— Ако се сетя за нещо друго, веднага ще ви уведомя, повярвайте ми — рече той.

— Тогава можеш да си вървиш. Наредих да подслушват телефоните ти — момчетата ще се погрижат за това утре сутрин. Освен това поставих униформени пазачи пред къщата ти в Сигнал Хил, но се съмнявам, че си имаме работа с човек, който ще иска да се приближи до дома ти.

— Ще ми подслушвате телефоните? — Щяха да се разровят, нали? Но той нямаше от какво да се страхува, стига да не започнат да ровят в миналото му.

— С твое разрешение, разбира се. Имаш ли други мобилни телефони?

— Не.

— Ако този тип се свърже с теб по някакъв друг начин, веднага искам да разбера за това, ясно ли е?

— Разбира се.

— Прости ми за коравосърдечието, но вече не става въпрос само за теб. — Очите му проблеснаха. — Репортерите са плъзнали навсякъде и искат обяснения. Може да привлечеш вниманието на медиите. Не разговаряй с тях. Дори не ги поглеждай. Концентрирай се, capice1?

— Аз съм жертвата тук, нали? Защо оставам с впечатлението, че всъщност разследвате мен?

Милтън постави длани върху масата.

— Защото е така. Навън броди чудовище и то е избрало теб. Трябва да разберем защо. Което означава, че трябва да научим повече за теб. Трябва да установим мотивите му. Така стоят нещата.

Кевин кимна. В това имаше смисъл.

— Свободен си да си вървиш. — Детективът му подаде една визитна картичка. — Обади ми се. Номерът ми е на гърба.

— Благодаря.

— Не ми благодари все още. Винаги ли гледаш в пода, когато разговаряш с хората, или просто криеш нещо?

Кевин се поколеба.

— Някога хрумвало ли ви е, че всявате ужас в свидетелите си, детектив?

Мъжът отново замига учестено — този път четири пъти. Пол Милтън може и да имаше някакви политически стремежи, но според Кевин детективът щеше да ги осъществи само в случай че народът реши да предаде управлението на страната на вампирите.

Милтън стана и излезе от стаята.