Три

25.

Понеделник

18:37 часа

— Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? — каза доктор Франсис. — Всеки мъж, жена и дете, достигнали възрастта, когато вече могат да поемат отговорности.

— Той обича сладолед, но мрази това, че му трупа сланинки на кръста — каза Дженифър.

— Да. Тя обича неподходящия човек, но мрази онова, в което той превръща живота й. Дилемата съществува от времето на Ева и ябълката. Първородният грях.

— Не виждам как може да ни помогне това — каза Дженифър. — Връзката трябва да е лична, нещо, което само Сам или Кевин биха могли да знаят. Нещо, което те тримата са знаели, когато са били деца.

— Три деца? Или две? Сам и Кевин, който си има алтер его — момчето. — Доктор Франсис, който седеше в голямото си кожено кресло, се наведе напред. — Разкажете ми всичко. От самото начало. Времето тече.

Той я слушаше с блестящи очи и само случайно намръщване от време на време разкриваше притеснението му за опасното положение, в което се намираше Кевин. Той до голяма степен й напомняше за самия Кевин, искрен до мозъка на костите си и ужасно умен. За пръв път говореше на глас за събитията през последните четири дни и то пред човек, различен от Галахър. Първото обаждане, колата бомба, второто обаждане за кучешката колибка. След това автобусът, бягството на Кевин със Сам до Палос Вердес, складът, библиотеката, отвличането, а сега и смъртната заплаха.

Тя говореше, без да спира, прекъсвана единствено от исканията му за допълнителни подробности. Той беше мислител и то от най-добрите, и като че ли му харесваше да си играе на детектив. Както и на повечето хора, всъщност. Въпросите му бяха проницателни. Откъде знаеш, че Кевин е бил вкъщи, когато е бил проведен вторият разговор? Има ли начин да бъде прихванат лазерен сигнал? Всички въпроси водеха до предположението възможно ли е логически Кевин да бъде Слейтър.

Минаха двайсет минути, а Сам още не се беше обадила. Дженифър се изправи и закрачи напред-назад.

— Не мога да повярвам, че се стигна дотук. Кевин е там някъде в тъмното заедно с един луд мъж, а ние… — Тя прокара пръсти през косата си. — Откакто пристигнах тук, непрекъснато е така. Слейтър винаги се движи една крачка пред нас, а ние тичаме подире му като група маймуни.

— Когато правите така, ми напомняте за Кевин.

Той гледаше към ръцете й, които все още бяха заровени в косата й. Тя седна на дивана и въздъхна.

— Значи сега и аз съм Кевин.

Той се изкиска.

— Едва ли. Но съм съгласен, че основният въпрос е кой, а не какво. Кой е Кевин? В действителност.

— И?

Той се облегна назад и кръстоса крака.

— Множествено личностно разстройство. Днес го причисляват към дисоциативните разстройства на личността, нали? Когато две или повече личности обитават едно тяло. Нали знаете, че не всички признават, че има такова животно. Някои одушевяват феномена — обладаване от демон. Други го отхвърлят изцяло или го смятат за нещо нормално, дори за дар.

— А вие?

— Аз вярвам в духовните сили и дори в обсебването от демони, но мога да ви уверя, че Кевин не е обладан. Прекарал съм достатъчно часове с момчето, а моят дух не е чак толкова закоравял. Въпросът е, че с напредването на възрастта всички ние достигаме до някакво ниво на дисоциация. Изведнъж забравяме защо сме влезли в банята. Или имаме странни усещания за дежавю. Фантазиите, магистралната хипноза, дори потапянето в книга или филм. Всички форми на дисоциацията са напълно естествени.

— Съвсем различни от дисоциацията, при която Кевин се превръща в Слейтър — каза Дженифър. — Както вече казахте, вие сте прекарали много време с него, както и аз. У Кевин не се забелязва нито една следа от Слейтър. Ако двете личности делят едно тяло, те не знаят абсолютно нищо една за друга.

— Ако. Това е оперативната дума тук. Ако Кевин е Слейтър. Честно казано, вашата теория, че Слейтър се опитва да натопи Кевин, ми се струва много по-вероятна. Но… — Доктор Франсис се изправи и закрачи до камината и обратно. — Но нека за момент си представим, че Кевин е Слейтър. Ами ако наистина е имало дете, момче, което от много ранна възраст е било напълно изолирано от света?

— Кевин.

— Да. Какво би научило това дете?

— Онова, което може да получи от заобикалящата го среда: предметите, които може да докосва, вкуса, слуха, обонянието, зрението. Ако стои сам на остров, той ще си мисли, че светът представлява малко парче кал, което се носи по водата, и ще се чуди защо няма козина като останалите си приятелчета. Също като Тарзан.

— Да, но нашето момче не е израснало на остров. От друга страна е израснало в свят с изкривена реалност. Свят, където реалността е просто парчета хартия, изрязани от истината. Няма абсолютни стойности. Няма зло, и съответно няма добро. Всичко е преструвка, и само това, което ти решиш, че е реално, е наистина реално. Животът е верига от приключения, в които играеш различни роли.

Доктор Франсис вдигна ръка до брадата си и леко я подръпна.

— Но всъщност има абсолютни стойности, нали разбирате. Има добро и има зло. Хлапакът чувства празнина в душата си. Той копнее да разбере тези абсолютни стойности, доброто и злото. Толкова се изтормозва психически, че принуждава съзнанието си да се раздели на отделни реалности. Става майстор в играенето на роли и накрая, когато е достатъчно възрастен, за да разбере злото, той подсъзнателно създава личност, която да играе тази роля. Защото това е нещото, което е научен да прави.

— Момчето. Слейтър.

— Крачеща, жива персонификация на двойствената природа на човека. Същностите на човека могат да се играят от личностите, които е създал. Нали е ясно какво имам предвид?

— Ако допуснем, че човек има повече от една същност. Би могло да е и обикновена дисоциация.

— Човекът има повече от една същност — каза професорът. — Възрастният човек, който е нашата плът, и божият отпечатък, доброто.

— А за онези от нас, които не вярват в божия дух? Които не са религиозни?

— Вътрешните същности на човека нямат нищо общо с религията. Те са духовни, не религиозни. Две същности се сражават. Доброто и злото. Те са доброто, което искаме да правим, но не го правим, и онова, което мразим да правим, но го правим. Апостол Павел. Послание до римляните, седма глава. Мисля, че способността да се върши добро и зло я има у всеки човек от раждането му. Божият дух може да възроди човека, но аз говоря за човешкия дух. Не отделна същност, въпреки че бих казал, че борбата между доброто и злото е безнадеждна без божествената намеса. Може би точно това си мислите, когато казвате „религия“, въпреки че всъщност религията няма много общо с божествената намеса.

Той бързо се усмихна. За втори път от толкова много дни я изкушаваше да опита да проумее вярата му. Обаче точно сега тя нямаше време.

— Значи смятате, че Кевин като малък просто се е борел да разбере конфликта вътре в него, между първичните добро и зло. Справил се е с това по начина, по който се е учел да се справя с реалността изобщо. Създал е роля за всяка личност и е играел тези роли, без да знае, че го прави.

— Да, точно това си мисля — каза професорът, стана и направи няколко крачки. — Възможно е. Напълно е възможно. Може дори да не е класическото дисоциативно разстройство на личността. Може да е посттравматично стресово разстройство, което е дори по-вероятно при този вид несъзнателна игра на роли.

— Ако допуснем, че Кевин е Слейтър.

— Да, ако допуснем, че Кевин е Слейтър.

Сам прерови дневника на Кевин, търсейки отчаяно отговор на гатанката. Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? Когато това не даде резултат, тя започна да прелиства записките му от лекциите.

Най-очевидният отговор беше човечеството, разбира се. Човечеството гледа и вижда, обиква и след това намразва. Историята на човешкия род в едно изречение. Не се връзва много с Декартовото „Мисля, следователно съществувам“, но е доста точно.

Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? Кой, кой? Слейтър. Слейтър беше този някой. Въпреки теорията на Дженифър, Кевин би трябвало да е Слейтър. В този случай Слейтър беше мразещият от двамата.

Тя въздъхна. Нещо общо за тях тримата беше ключът към тази гатанка. Но какво? Имаше само два часа, за да спечели тази откачена игра. Но дори и да ги намереше, Слейтър със сигурност нямаше да ги пусне да си идат.

Някой щеше да умре през следващите два часа. Кевин я беше спасил веднъж от убиеца; беше рискувал живота си. Сега беше неин ред.

6:59. И тази гатанка беше само първата нишка. Тя промърмори през стиснати зъби:

— Хайде, Кевин! Кажи ми нещо.

— В такъв случай Слейтър е момчето, дебнело Сам, но той е всъщност злото алтер его на Кевин — каза Дженифър.

— И Кевин не харесва злото момче, така че го убива — рече професорът.

— Но не е ли това зло? Да убиеш?

— Бог е убил много хора навремето. Вижте в Стария завет. Кевин се опитва да убие момчето, защото момчето заплашва да убие приятелката му от детинство.

— Но момчето всъщност е Кевин. Значи Кевин щеше да убие Саманта, ако не се беше справил с момчето?

— Представяте ли си… личността, която въплъщава злото, би била едно малко чудовище. Слейтър, злото в Кевин, вижда, че Саманта предпочита Кевин пред него. И Слейтър решава, че трябва да убие Сам.

— А сега това чудовище се е съживило и преследва Кевин — каза Дженифър. — В този ваш сценарий.

— Това чудовище никога не е умирало. Смъртта му би изисквала повече от онова, на което е способен Кевин. Смърт на старото „аз“. — Доктор Франсис направи пауза и продължи: — След като Кевин е пораснал, той осъзнал безумието на Белинда, но не е осъзнал двойствената си същност. Все пак се е измъкнал успешно от миналото си, напуснал е дома си и е навлязъл в реалния свят.

— До момента, в който, след три месеца семинария и дискусии по неговата фиксидея, същността на човека, най-накрая Слейтър излиза отново на повърхността — завърши Дженифър.

Професорът вдигна вежди.

— Възможно е.

Като клинична теория това бяха интересни възможности, но Дженифър имаше затруднения с приемането им за реалност. Теориите в науката за човешкия ум изобилстваха, като че ли излизаше нова всеки месец. Но това беше само теория. А времето продължаваше да тече, докато в този момент вероятно истинският Кевин беше на мушката на истинския Слейтър и се молеше отчаяно някой да нахълта през вратата и да го спаси.

— Но защо игра? Защо гатанки?

— Не знам. — Очите на професора блеснаха закачливо. — Може би цялата работа е идея на Кевин.

— Не разбирам.

— Зло, оцеляло самотно в мрака. Това също не е религиозно, между другото. Най-лесният начин да се справиш със злото е да го изкараш под светлината на истината. Да изложиш на показ тайната му. Слънце за вампира. Грехът процъфтява в тъмницата, но плесни го върху масата да го видят всички, и скоро ще посърне. Всъщност това е една от основните критики на Кевин срещу църквата. Че всеки крие своето зло. Пасторите, свещениците, епископите — те предпазват онова, което се борят да унищожат, като го прикриват.

— Сега звучите като скептик.

— Аз съм скептик по отношение на религиозните системи, но не и на вярата. Ще ми бъде приятно някой път да обсъдим разликата между двете неща.

— Как от това следва, че гатанките са идея на Кевин?

— Може би подсъзнателно Кевин знае, че Слейтър все още се спотайва. Какъв по-добър начин да го унищожи, от това да го изложи на показ? Кевин може би заставя Слейтър да разкрие картите си, кара го да се издаде. Ха! Казвам ви, Кевин е достатъчно оригинален, за да измисли такъв план! Слейтър си мисли, че кара Кевин да върши каквото поиска, принуждавайки го да направи признание, но това признание ще съсипе Слейтър, а не Кевин!

Дженифър потърка слепоочията си.

— Мога да си представя как ще изглеждат нещата в съда. Всичко това означава, че Слейтър не се опитва да натопи Кевин.

— Да. Но така или иначе ние успяхме да проумеем същността му. Поне логиката му на действие. — Доктор Франсис седна и я погледна, събрал върховете на пръстите на двете си ръце. — Боже мой! Вие дойдохте тук да откриете кой всъщност е Кевин. Мисля, че току-що най-неочаквано открихме това, скъпа.

— Кажете ми, кой е Кевин?

— Кевин може да е всеки един мъж. И жена. Вие, аз, жената, която носи жълта чанта и сяда на третия ред в църквата всяка неделя. Кевин е персонификация на човешката същност.

— Моля ви, не може да имате предвид, че всеки един е и Слейтър.

— Не, само онези, които постъпват по същия начин като Слейтър. Само онези, които мразят. Вие мразите ли, Дженифър? Злословите ли?

Кой обича онова, което вижда, но мрази онова, което обича? Простотата на отговора порази Сам насред крачка, докато прекосяваше гостната на Кевин и гледаше в туристическите плакати. Прозорците към света. Ключовата дума не бе кой, а беше вижда. Кой беше видял? Слейтър беше видял нея и я желаеше. Но къде я беше видял?

Прозорецът. Нейният прозорец. Момчето Слейтър я беше наблюдавало от прозореца и беше видяло онова, което отчаяно желаеше, но не можеше да има. И я мразеше.

Отговорът на гатанката беше нейният прозорец!

Сам осъзна, че стои зашеметена на място, и хукна към колата си. Запали двигателя и изфуча нататък по улицата. 7:23.

Набра трескаво телефонния номер на Дженифър.

— На телефона е…

— Мисля, че го намерих! Вече пътувам!

— Какво е? — настоя Дженифър.

Сам се поколеба.

— Отнася се до мен…

— Просто ми кажи къде, за бога! Знам, че се отнася до теб, но времето изтича!

— Прозорецът.

— Прозорецът на Кевин?

— Моят прозорец. Това е мястото, където Слейтър ме е видял. Ето откъде ме мрази. — Тя хвърли поглед към огледалото си за обратно виждане. Зад нея беше чисто. — Нуждая се от още време, Дженифър. Ако Слейтър усети дори и намек за това, че някой друг се намесва в тази история, може да дръпне спусъка. Знаеш, че е така.

Дженифър не отговори.

— Моля те, Дженифър, няма друг начин.

— Можем да привлечем някои от най-добрите умове за случая.

— Тогава ги привлечи. Но не от следствието, и не местни. Не можем да рискуваме изтичане на информация. Освен това никой от тях няма да се справи с тези гатанки като мен. Сега нещата са свързани с мен.

Мълчание.

— Дженифър…

— Просто побързай, Саманта.

— Правя каквото мога. — Тя прекъсна връзката.

Задръж, Кевин. Моля те, не прави нищо глупаво. Изчакай ме. Идвам. Кълна се, че идвам.