Три

23.

Сам се отдалечи от леглото, затвори вратата на Кевин и хукна надолу по стълбите. В ръката си стискаше телефона, който Слейтър беше използвал за обажданията си — вече нямаше да може да се обажда, поне не от този телефон. На излизане не си направи труда да се прикрива — направо излезе през задната врата, пресече улицата и хукна към колата си.

Аз, Слейтър, съм аз, Кевин. Това беше най-големият страх на Саманта. Че приятелят й от детинство страда от множествено личностно разстройство, както беше предположила ден по-рано в разговора си с Дженифър и по-късно беше отхвърлила, защото Кевин беше в стаята, когато Слейтър се обади. Но предишната вечер, докато се опитваше да заспи, внезапно се сети, че беше разговаряла със Слейтър едва след като Кевин бе излязъл. Той можеше просто да натисне бутона за набиране в джоба си и след това да говори със Сам от коридора. Възможно ли беше това?

Тя беше с Кевин в колата, когато Слейтър се обади малко преди да се взриви автобусът. Но всъщност нямаше никакво доказателство, че той наистина е бил на линия. Нямаха запис на разговора.

Това беше абсурдно. Беше невъзможно! Но колкото и да се опитваше, Сам не можеше да се сети за нито един определен случай, който да докаже, че те не са един и същ човек. Нито един.

Чиста догадка! Можеше да е просто съвпадение.

А сега и това.

Ако Доброто и Злото могат да разговарят един с друг, какво биха си казали?

Сам стигна до колата си, стомахът й се беше свил на топка. Това можеше да се окаже недостатъчно. Беше проявила безотговорност, когато сподели догадките си с Дженифър. Мъжът, в когото мислиш, че се влюбваш, е ненормален. И го беше казала толкова спокойно, по простата причина че самата тя не го вярваше. Просто вършеше онова, за което бе обучена. Но това… това беше съвсем друг въпрос.

И Кевин не беше ненормален! Просто играеше различни роли, както години наред го беше правил с Белинда. Когато за пръв път е започнал да разбира истинското зло, се е разделил на няколко личности. Момчето. Той беше момчето! Само че не знаеше това. За единайсетгодишния Кевин момчето беше злата личност, която трябваше да бъде убита. Така че той го е убил. Но момчето никога не умряло. Слейтър просто е останал инертен до момента, когато есето на Кевин за същността на човека не му е позволило да изплува отново на повърхността.

Въпреки това съществуваше вероятността тя да греши. В случаите на множествено личностно разстройство алтернативните личности рядко имаха собствено съзнание. Слейтър нямаше да знае, че е Кевин; Кевин нямаше да знае, че е Слейтър. Всъщност те не бяха един и същи човек. Физически, да, но във всички останали случаи — не. Докато Кевин спеше, Слейтър може би живееше и кроеше планове да убие Белинда, а Кевин нямаше представа за това. Някои от нещата, които вършеше Слейтър, можеха да съществуват само в съзнанието му; други, като бомбите и отвличането, трябваше да бъдат извършени наистина.

Тя хвърли телефона на Кевин на седалката и набра номера на Дженифър по своя.

— Джен…

— Трябва да се видим! Веднага. Къде си?

— Сам? В участъка съм. Какво има?

— Получи ли резултатите от лабораторията за отпечатъците и записите?

— Не. Защо? Къде се намираш?

— Току-що бях в къщата на Кевин и идвам към теб. — Тя зави по улица „Уилоу“.

— Как е Кевин?

Сам си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Спеше. Дженифър, намерих у него втори телефон. Същият, който е използван за обажданията до телефона с рекордера. Не знам по какъв друг начин да ти го кажа. Според мен Кевин е Слейтър.

— Това е… Мисля, че вече го обсъдихме. Той е бил в стаята, когато Слейтър…

— Чуй ме, Дженифър. През последните дванайсет часа обмислих ситуацията от стотици различни ъгли. Не казвам, че мога да го докажа; Бог ми е свидетел, че ми се иска да не е вярно, но ако е, той има нужда от помощ! Той има нужда от теб. Освен това е единственият, който може да ни отведе до Белинда. Кевин няма да знае къде е тя, но Слейтър ще знае.

— Моля те, Сам, това е лудост! Как би могъл да извърши всичко това? Поставили сме наши хора около къщата. Подслушвахме го вътре! Как е успял да се измъкне и да отвлече Белинда?

— Това е неговата къща; той ще знае как да се измъкне навън, без вашите момчета да го усетят. Къде е бил между три и пет часа през нощта?

— Спеше…

— Кевин може и да си е мислил, че спи, но дали е било така? Според мен през последните четири дни едва ли е имал шест поредни часа сън. Помисли само. Докато сте го подслушвали, не е провел нито един телефонен разговор, поне не докато е бил в къщата. Дано да греша, наистина се надявам, но според мен ще откриеш противоречията. Той е твърде умен. Но освен това иска истината да излезе наяве. Подсъзнателно или съзнателно, не знам, но той започва да прави грешки. Иска светът да узнае. Това е отговорът на гатанката.

— Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Зората и нощта — каза Дженифър. — Противоположности. Кевин.

— Кевин. Кевин е момчето; затова така и не го видях, когато бяхме малки. Той е бил в мазето на склада, но само той, без някакво друго момче. Наранил се е сам. Проверете кръвната група. Признанието, което иска Слейтър, не е, че Кевин се е опитал да убие момчето, а че той е бил момчето. Че Кевин е Слейтър.

— Аз съм моят грях — рече разсеяно Дженифър. Гласът й леко потрепваше.

— Какво?

— Нещо, което той ми каза снощи.

— След десет минути съм при теб — каза Сам. — Не позволявай на Кевин да напуска къщата.

— Само Слейтър ли знае къде е Белинда? Кевин наистина ли няма представа?

— Това е моето предположение.

— Значи ни трябва Слейтър, за да открием Белинда. Но ако изпратим погрешните сигнали, той може отново да се покрие. Ако го направи и Кевин не знае къде е Белинда, можем да се окажем с първата истинска жертва в този случай. Дори ако затворим Кевин в килия, тя ще умре от глад. — В гласа на Дженифър се промъкна трескава нотка. — Той не е Гатанката; досега не е убил никого. Не можем да позволим това да се случи.

— Значи ще го пуснем навън?

— Не. Не, не знам, но трябва да действаме изключително внимателно.

— Идвам — каза Сам. — Само се погрижи Кевин да не напуска къщата.

Звукът от затварящата се врата събуди Кевин. Часът беше три. Беше спал повече от четири часа. Дженифър беше наредила да не го безпокоят, освен ако не е изключително належащо. Защо тогава бяха в къщата му?

Освен ако в къщата не бяха те! Освен ако не беше някой друг. Някой като Слейтър!

Той се измъкна от леглото, приближи се на пръсти до вратата и леко я отвори. Някой отваряше стъклената плъзгаща се врата към задния двор! Просто попитай кой е, Кевин. Това са хората от ФБР.

Ами ако не бяха?

— Ехо?

Мълчание.

— Има ли някой тук — извика той, този път по-силно.

Тишина.

Кевин слезе по стълбите и влезе предпазливо във всекидневната. Изтича до прозореца и погледна навън. Познатият линкълн се виждаше на улицата.

Нещо не беше както трябва. Нещо се беше случило. Той отиде до телефона в кухнята и инстинктивно потърси мобилния телефон в десния си джоб. Там беше. Но въпреки това нещо не беше наред. Какво?

Мобилният телефон внезапно завибрира и той подскочи. Пъхна ръка в джоба си и измъкна сребристия уред. В лявата си ръка държеше другия телефон, по-голям черен VTech. За момент се втренчи объркано в тях. Аз ли го вдигнах? Толкова много телефони, че умът му вече му правеше номера.

Мобилният телефон вибрираше като полудял. Отговори!

— Ало?

В ухото му прозвуча гласът на Слейтър.

— Кой се мисли за пеперуда, а всъщност е червей?

Кевин дишаше тежко.

— Жалък си, Кевин. Осъзнаваш ли го, или трябва да ти го набивам с пръчка в главата? — Слейтър дишаше тежко. — При мен има един човек, който иска да те прегърне и бога ми, въобще не мога да разбера защо.

Лицето на Кевин се наля с кръв. Усещаше гърлото си като стегнато в менгеме. Не можеше да обели нито дума.

— Колко дълго смяташ да си играем на шикалки, Кевин? Очевидно не те бива в гатанките, затова реших да вдигна мизата. Знам колко противоречиви са чувствата ти към мама, а досега съм стигнал до извода, че относно моя милост въобще не се колебаеш. Всъщност ти ме мразиш, нали, Кевин? Така и трябва — аз съсипах живота ти.

— Престани! — извика Кевин.

— Престани? Престани? Само това ли успя да измислиш? Само ти можеш да спреш всичко. Но според мен не ти стига кураж. И ти си страхлив като тях; показа го пределно ясно. Та ето каква е новата сделка, Кевин. Ти трябва да дойдеш и да ме спреш. Лице в лице. Това е големият ти шанс да гръмнеш Слейтър с онова пльокало, с което се сдоби незаконно. Намери ме.

— Изправи се срещу мен, страхливецо! Ела и се изправи срещу мен! — извика Кевин.

— Страхливец? Потресен съм. Едвам се движа, камо ли да се изправя срещу теб. — Мълчание. — Трябва ли да го издълбая на челото ти? Ти ме намери! Намери ме, намери ме! Играта свършва след шест часа, Кевин. След това ще я убия. Признай си или ще й прережа гърлото. Мотивиран ли си достатъчно вече?

Кевин почти не обърна внимание на крайния срок. Слейтър искаше да се срещне с него. Той пристъпи неспокойно от крак на крак. Всъщност искаше да се срещне с него. Но къде?

— Как?

— Знаеш как. Тук долу е тъмно. Ела сам, Кевин. Съвсем сам, както би трябвало да бъде.

Щрак.

Кевин стоеше като залепен за балатума. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Черният телефон трепереше в лявата му ръка. Той изръмжа и го удари в плота с всичка сила. По пода се пръснаха черни пластмасови парчета.

Кевин пъхна мобилния телефон в джоба си, обърна се и хукна нагоре по стълбите. Беше скрил пистолета под матрака. Оставаха му три куршума. Два дни по-рано самата мисъл да се изправи срещу Слейтър го ужасяваше; сега беше обсебен от тази идея.

Тук долу е тъмно.

Той пъхна ръка под матрака, измъкна пистолета и го мушна в колана си. Тъмно. Долу. Имам някаква представа за тъмното там долу, нали? Където червеите крият гадните си малки тайни. Той знае, той знае! Как не се беше сетил по-рано! Трябваше да се измъкне незабелязано и да отиде там сам. Това беше между него и Слейтър. Един срещу друг, само двамата.

Колата на ФБР все още се намираше някъде на улицата. Кевин се измъкна през задния вход и хукна на изток, в противоположна посока. След една пресечка сви на юг. Те щяха да разберат, че се е измъкнал. Всъщност сигурно бяха записали последното обаждане на Слейтър. Ами ако тръгнеха след него? Трябваше да каже на Дженифър да стои настрани. Би могъл да използва мобилния телефон, но разговорът трябваше да бъде кратък, за да не успеят да засекат местоположението му.

Ако тъмното там долу беше мястото, за което си мислеше… Кевин стисна зъби и изръмжа. Мъжът беше извратен. И щеше да убие Белинда — празните заплахи не му бяха присъщи.

Ами ако ФБР изпратеше хеликоптери? Той сви на запад и се притаи до дърветата край тротоара. Пистолетът му убиваше отзад.

Затича се.

— Сега! Фактите ми трябват сега, не след десет минути — тросна се Дженифър.

Обикновено докладите пристигаха от Куантико на интервали, определени от главния агент. Галахър обясни, че следващият прозорец ще бъде след десет минути.

— Ще се обадя, но те работят върху уликите само от няколко часа. А може да им отнеме цяла седмица.

— Не разполагаме с цяла седмица! Те знаят ли какво става тук? Кажи им да си пуснат телевизорите, за бога!

Галахър кимна с глава и излезе.

След обаждането на Сам светът й се беше сринал за миг. Тя все още не искаше да приеме вероятността Кевин да е взривил автобуса или библиотеката.

От бюрото си в ъгъла можеше да види изхода от другата страна на морето от бюра. Милтън изскочи от кабинета си, грабна си палтото и тръгна към вратата. Къде отиваше? Той се спря, извърна се и Дженифър инстинктивно наведе глава, за да избегне визуалния контакт. Когато отново погледна натам, си беше тръгнал. Изпълни я необясним гняв. Но всъщност нищо от случилото се не беше по вина на Милтън. Той просто си вършеше работата. Вярно, обичаше да застава пред фотоапаратите, но пък наистина имаше своите отговорности да информира обществото. Тя насочваше раздразнението и гнева си към него без определена причина — знаеше го, но не можеше да се успокои.

Това не беше Кевин, напомни си Дженифър. Дори ако наистина той беше Слейтър, което все още не беше доказано, онзи Кевин, когото тя познаваше, не би могъл да взриви нищо. Съдебните заседатели щяха да се запознаят с миналото му и да се съгласят с нея. Ако Слейтър беше Кевин, то той беше просто част от разчупената му личност, а не самият Кевин.

В този миг я връхлетя една мисъл и тя се сепна. Възможно ли беше Слейтър да топи Кевин? Какъв по-добър начин да съсипеш един човек от това да го обявиш за ненормалник, който се опитва да взриви Лонг Бийч? Тя седна пред бюрото си, грабна бележника си и започна да записва.

Слейтър е момчето; той иска отмъщение. Той тероризира Кевин и след това убеждава света, че той е Кевин, който тероризира себе си, защото е Слейтър. Кевин е съсипан, а Слейтър избягва. Това би вдигнало летвата пред идеалните престъпления.

Но как ли го беше изпълнил Слейтър? Сам беше намерила два телефона. Защо Кевин ще обикаля наоколо с два телефона, без дори да подозира за това? И как номерата, на които е звънял Слейтър, са се оказали в списъка с обаждания на втория телефон? Посредством електронно реле, което копира номерата така, че да изглежда сякаш телефонът е бил използван. Възможно е. И как беше успял Слейтър да пъхне телефона в джоба на Кевин, без той да разбере? Сигурно е станало тази сутрин, докато Кевин е спял. Кой има достъп до Кевин…

Телефонът й иззвъня и тя го грабна без да се замисли.

— Дженифър.

— Обажда се Клод, наблюдателя. Имаме проблем в къщата. Някой току-що се обади на Кевин.

— Кой? — Дженифър се изправи рязко, отблъсквайки стола си назад.

Статичен шум.

— Слейтър. Сигурни сме, че с той. Но това не е всичко.

— Задръж така. Имаш ли записа от телефона на Кевин?

— Не, имаме запис от вътрешността на къщата. Някой с гласа на Слейтър се обади на Кевин от вътрешността на къщата. Аз… ъ-ъ-ъ, знам, че може да прозвучи странно, но в къщата имаме два гласа. Изпращам ви записа. Той заплашва да убие жената до шест часа и предлага на Кевин да се срещнат.

— Каза ли къде?

— Не. Каза, че Кевин знае къде. Каза, че там долу е тъмно, това е всичко.

— Ти разговаря ли с Кевин?

— Взехме решение да влезем вътре. — Той замълча. — Кевин го нямаше.

Дженифър се строполи върху стола си.

— Оставили сте го да излезе?

Клод звучеше объркано.

— Колата му все още е в гаража.

Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Сега какво?

— Веднага искам да получа касетата. Започнете издирване в концентрични кръгове. Той се придвижва пеша.

Тя остави телефона си на масата и сплете пръсти, за да овладее треперенето им. Нервите й бяха опънати до крайност. Четири дни и колко сън? Дванайсет, четиринайсет часа? Случаят току-що се бе превърнал от ужасяващ в безнадежден. Той щеше да убие Белинда. Това беше неизбежно. Кой щеше да убие Белинда? Слейтър? Кевин?

— Госпожо?

Тя вдигна глава и видя един от детективите на Милтън на вратата.

— Има обаждане за вас. Казва, че опитал да се обади на личния ви номер, но било заето. Не си каза името.

Тя кимна към стационарния телефон на бюрото си.

— Прехвърли го тук.

Той пренасочи обаждането и Дженифър вдигна слушалката.

— Питърс.

— Дженифър?

Беше Кевин. Дженифър беше прекалено зашеметена, за да отговори веднага.

— Ало?

— Къде си?

— Съжалявам, Дженифър. Тръгвам след него. Но трябва да го направя сам. Ако ме последваш, той ще я убие. Записвате разговорите в къщата, нали? Изслушай касетата. Повече не мога да говоря, защото ще ме засекат, но исках да те предупредя. — Гласът му звучеше отчаяно.

— Кевин, няма нужда да го правиш. Кажи ми къде се намираш.

— Трябва да го направя. Изслушай касетата. Не е каквото си мислиш. Слейтър ми причинява всичко това. И не си прави труда да ми звъниш; ще изхвърля този телефон. — Той рязко прекъсна връзката.

— Кевин?

Дженифър тресна телефона в гнездото му. Прокара трескаво пръсти през косата си и отново вдигна слушалката. Набра номера на Саманта.

— Ало?

— Кевин изчезна, Сам — рече Дженифър. — Преди малко е получил обаждане от Слейтър, че до шест часа ще убие Белинда. Примамва Кевин да се срещне с него, казва, че той би трябвало да знае къде и че там е тъмно. Доколкото знам, това е всичко. Касетата пътува насам.

— Пеша ли е тръгнал? Как са го оставили да се измъкне?

— Не знам. Проблемът е, че времето е малко, а сме изгубили контакт.

— Мобилният на Слейтър…

— Каза, че ще се отърве от него.

— Връщам се обратно — каза Сам. — Не може да е отишъл твърде далеч.

— Ако предположим, че си права за Кевин, то Слейтър го привлича към място, което и двамата познават от детството си. Някаква представа къде?

Сам се поколеба.

— Складът?

— Ще го проверим, но нещо не ми се връзва.

— Остави ме да помисля. Ако извадим късмет, ще го намерим. Концентрирайте търсенето си на запад — по-близо до Бейкър стрийт.

— Има още една възможност, Сам. Знам, че може да звучи пресилено, но ако Слейтър се опитва да натопи Кевин?

В телефона цареше мълчание.

— Изследванията на криминалистите ще ни дадат по-добра картина, но мобилният телефон може да е бил подхвърлен и списъкът с набрани номера да е бил дублиран чрез реле. Това отговаря на целта: Кевин е набеден, че е психопат, който тероризира сам себе си, той е съсипан, а Слейтър се измъква. Отмъщението е постигнато.

— Всичко е много объркано — каза тихо Сам. — Вземи данните от записа; да се надяваме, че те ще ни кажат нещо повече.

— Работя по въпроса. — Галахър влезе в помещението и седна пред бюрото й с папка в ръка. — Обади ми се, ако се сетиш още нещо.

— Само още нещо — каза Сам. — Говорих с доктор Джон Франсис и той ми спомена, че вече си разговаряла с него, но според мен няма да е зле отново да му се обадиш. Той познава Кевин много добре и освен това е специалист в твоята област. Просто ти го предлагам.

— Благодаря ти, ще го направя.

Тя затвори телефона и се обърна към Галахър.

— Какво имаме?

— Както вече казах, не са готови. Но въпреки това ти нося нещо. Някога чувала ли си за гласов модулатор?

— Какво?

— Гласов модулатор. Уред, който променя гласовия модел.

— Е, и?

— Ами мога да запиша гласа си и да го програмирам така, че да звучи като твоя.

— И какво? Образецът от гласа на Кевин, който им изпратихме, не отговаря въобще на този на Слейтър — какво имаш предвид?

— Разговарях с Карл Ригс от лабораторията. Твърди, че дори да определят, че гласовете на Слейтър и Кевин имат един и същ гласови модел, някой, който разбира от тези неща би могъл да го постигне посредством гласов модулатор.

— Нещо не мога да разбера какво имаш предвид, Галахър. — Гласът й звучеше раздразнено.

— Имам предвид, че Слейтър може да променя гласа си така, че да звучи като вариант на Кевиновия глас. Може да се е сдобил с гласов образец, да го е обработил по електронен път и след това да е проиграл гласовия модел в различен регистър и с различна интонация. С други думи, може да говори през кутия, която прави гласа му да звучи като Кевин, който се опитва да не звучи като Кевин. Разбра ли ме?

— Защото знае, че ще анализираме записите и ще стигнем до извода, че и двата гласа са на Кевин. — Тя примигна.

— Точно така. Макар че всъщност не са.

— Сякаш иска да натопи Кевин.

— Възможно е. Ригс каза, че разследват случай във Флорида, където съпругата на някакъв мъж е отвлечена за откуп от милион долара. Общината събрала парите. Но се оказало, че гласът на похитителя е всъщност запис на гласа на съпруга, обработен чрез гласов модулатор. Очевидно е отвлякъл собствената си жена. Следващия месец го изправят пред съда.

— Не знаех, че съществува такова нещо като гласовия модулатор.

— Не е съществувало допреди година. — Галахър се изправи. — В този случай дори ако и двата гласови отпечатъка съвпадат с гласа на Кевин, няма как да знаем дали и двата са негови, докато не изключим употребата на гласов модулатор. Ригс ще получи резултатите от анализа чак утре. Работят усърдно върху него, но все пак отнема време.

— А отпечатъците от обувки?

— Трябва да са готови тази вечер, но според него и те няма да ни помогнат много. Не са достатъчно отчетливи.

— Значи просто искаш да ми кажеш, че нищо няма да ни свърши работа?

— Казвам, че може би няма да свърши.

Той си тръгна и Дженифър се отпусна в стола си. Милтън. Вече зависеше изцяло от него. Всички патрулни коли в града трябваше да се включат в търсенето на Кевин и то трябваше да се проведе така, че нито грам информация да не попадне в медиите.

Дженифър затвори очи. Всъщност това нямаше значение. Единственото важно нещо бе, че Кевин е изчезнал. Момчето беше изгубено.

Идеше й да заплаче.