Три

9.

Кевин никога не се беше чувствал комфортно край жени — Сам настояваше, че е заради майка му — но Дженифър изглеждаше различна. Той знаеше, че професията й предполагаше да поражда доверие, но в очите й откри не само професионален интерес. Видя истинска жена, която се тревожеше за него повече, отколкото изискваше работата й. Не беше сигурен как се отразява това на способностите й на следовател, не беше сигурен, че може да се довери на искреността й.

За съжаление това по никакъв начин не подсили увереността му.

Отиде до телефона и набра номера на Саманта. Тя вдигна на петото позвъняване.

— Сам.

— Здравей, Сам. ФБР току-що си тръгна.

— И?

— Всъщност нищо ново. Тя смята, че е Гатанката.

— Тя?

— Агентката. Дженифър Питърс.

— Чувала съм за нея. Виж, има вероятност да се наложи да летя за Сакраменто днес. Всъщност колегата от офиса е на другата линия. Може ли да ти се обадя след малко?

— Всичко наред ли е?

— Изчакай няколко минути и ще ти обясня всичко, става ли?

Той затвори и погледна часовника. 8:47. Къде беше полицията? Провери миялната машина. Наполовина пълна. Сипа малко препарат и я включи. Щеше да мине цяла седмица, докато я напълни съвсем, а дотогава тя щеше да започне да мирише на вкиснало.

Слейтър щеше да има с какво да се занимава; което беше добре. Със Сам, Дженифър и полицията в Лонг Бийч Кевин щеше да е в безопасност. Той отиде до хладилника.

Дженифър смята, че съм приятен. Не ми пука дали съм приятен — искам да съм жив. И нямам нищо против Слейтър да е мъртъв. Това приятна мисъл ли е? Когато някой разпространява клюки не е ли неприятен? Епископът клюкари, значи не е приятен. Кевин въздъхна. Ето че отново си бърборя несвързано, а светът около мен се взривява. Какво би казал психиатърът за това?

Не знам защо го правя, докторе, но започвам да си мисля за разни странни неща в най-неподходящия момент.

Така правят всички мъже, Кевин. Всички мъже. Не и жените, разбира се. Жените се оказват по-интелигентният или поне по-стабилният от двата пола. Предай им цялата власт и ще се събудиш със запълнени дупки по улиците, нещо, което трябваше отдавна да бъде направено. Ти си просто един мъж, който се опитва да намери своя път в един луд свят, който полудява все повече. Ще завършим този разговор следващия път, ако пуснеш един чек в ей онази кутия. Този път е двеста долара. Децата ми се нуждаят…

Кевин трепна. Не си спомняше да е отварял хладилника, но сега, когато стоеше пред отворената врата, в очите му се наби бутилката с мляко. Някой беше написал с черен маркер върху нея една голяма тройка и три думи:

Слейтър!

Кевин пусна вратата и отстъпи назад.

Кога? Кое е толкова тъмно? Хладилникът ли е толкова тъмен? Това нова гатанка ли беше? Трябваше да каже на Дженифър! Не, на Саманта. Трябваше да каже на Сам!

Усети как ужасът се просмуква в костите му. Къде беше толкова тъмно? Мазето. Момчето! Той стоеше неподвижно, неспособен да си поеме дъх. Думите започнаха да кръжат пред очите му. Толкова е тъмно.

Мили боже, наистина беше момчето!

Вратата сама се затвори. Той отстъпи към стената. Но нали Слейтър беше казал, че не е момчето! „Какво момче?“, беше попитал той.

И споменът за събитията от онази далечна нощ изведнъж го връхлетя.

Кевин прекара цяла седмица след сблъсъка му с побойника, изпълнен с болезнено очакване. Под очите му се образуваха тъмни кръгове, освен това пипна настинка. Измисли си история как е паднал от леглото, за да обясни отоците по лицето си. Майка му го накара да си легне рано следобед, за да се бори с настинката. Той просто си лежеше там и се потеше под чаршафите. Не се страхуваше за себе си, а за Саманта. Момчето беше обещало да я нарани и Кевин се беше поболял от притеснения.

Шест дни по-късно по прозореца най-после се разнесе познатото почукване. Затаил дъх, той леко надигна щората. Отвън го гледаше усмихнатото лице на Сам. Кевин едва не скочи до тавана от радост. Оказа се, че Сам е била на лагер. Тя се ужаси от изпитото му лице и едва след продължителни убеждавания успя да го изкара навън да поговорят. Тя се закле, че никой няма да ги види. За по-сигурно той я накара да огледа двора за момчето. Когато най-накрая се измъкна навън, той се съгласи да излезе само до оградата, за да може да държи поляната под око. Двамата седнаха там, скрити в сенките, и той разказа всичко на Сам.

— Ще кажа на татко — рече тя. — Мислиш ли, че ако е близал прозореца ми, ще можем да видим следите?

Кевин потрепери.

— Сигурно. Трябва да кажеш на баща си. И то веднага. Но не му казвай, че съм се промъквал до вас, за да те видя. Просто му кажи, че съм минавал наблизо, видял съм момчето до прозореца ти и то ме е подгонило. Дори не му споменавай, че то… ми е направило нещо. Баща ти може да каже на мама.

— Добре.

— После се върни и ми кажи какво ти е казал.

— Още тази вечер ли?

— Веднага. Прибери се по пътя и внимавай за момчето. Той ще ни убие.

Саманта също беше уплашена, въпреки типичния й оптимизъм.

— Добре. — Тя стана и изтупа късите си панталонки. — Но татко може да не ме пусне пак навън. Всъщност ако му кажа, може да не ме пуска изобщо известно време.

Кевин беше помислил и за това.

— Няма проблем. Поне ще бъдеш в безопасност; това е важното. Но моля те, върни се веднага, щом можеш.

— Добре. — Тя му подаде ръка и му помогна да се изправи. — Приятели докрай?

— Приятели докрай — отвърна той. Прегърна я и тя се затича по улицата.

Сам не се върна по-късно. Нито на следващата нощ. Нито през следващите три седмици. Това бяха най-самотните седмици в живота на Кевин. Той се опита да убеди майка си да го пусне навън, но тя не искаше и да чуе за това. Два пъти прави опити да се измъкне през деня, не през прозореца, разбира се — не смееше да рискува Майка да разбере за разхлабения болт. Прескочи задната ограда, но успя да стигне само до първото дърво на поляната, когато Боб започна да вие. Едва успя да скочи върху купчината пепел, когато Майка изскочи разтревожена навън. Следващия път излезе през входната врата и стигна чак до къщата на Сам, само за да разбере, както и очакваше всъщност, че е отишла на училище. Когато се опита да се промъкне обратно у дома, майка му го чакаше и той прекара следващите два дни в стаята си.

След това, на двайсет и втория ден, на прозореца му се почука. Той надникна много внимателно, ужасен, че може да е момчето. Никога не би могъл да опише топлината, която изпълни сърцето му, когато зърна осветеното от лунната светлина лице на Сам. Разви болта и отвори прозореца. Двамата побързаха да се прегърнат, след което той се измъкна навън и хукна след нея към оградата.

— Какво стана? — попита задъхано Кевин.

— Татко го намери! Тринайсетгодишно момче, което живее от другата страна на складовете. Предполагам, че и преди е причинявало проблеми; щом го описах, татко го разпозна. О, трябваше да видиш татко, Кевин! Никога не бях го виждала толкова ядосан. Каза на родителите на момчето, че разполагат с две седмици да се изселят или ще вкара сина им в затвора. Познай какво? Преместиха се!

— Той… И той ли си е отишъл?

— Няма го. — Тя вдигна ръка и той плесна дланта й разсеяно.

— Сигурна ли си?

— Ами татко ме пусна навън, нали? Да, сигурна съм. Хайде!

На Кевин му стигаха две излизания със Сам, за да изгуби отново страха си от нощта. Момчето наистина го нямаше.

Две седмици по-късно реши, че вече е време да поеме инициативата и да посети Сам. Какъв рицар на бял кон ще е, щом не може да покаже малко кураж?

Тръгна през оградената с дървета поляна към къщата на Сам, като внимателно подбираше пътя си. За пръв път от месец излизаше сам навън. С лекота стигна до оградата й. Светлината от прозореца й беше изключително приятна гледка. Той се наведе и дръпна встрани разхлабената дъска.

— Пс-с-т!

Кевин замръзна.

— Здрасти, смотаняк.

Ужасяващият звук от гласа на момчето изпълни ума на Кевин с образи на кривата му усмивка. Той внезапно усети, че му се повдига.

— Изправи се — каза момчето.

Кевин бавно се надигна и се завъртя. Всичките му мускули омекнаха, с изключение на сърцето, което пулсираше в гърлото му. На три метра от него стоеше момчето и подхилквайки се злобно, си играеше с ножа. На главата си носеше лента, която покриваше татуировката.

— Намислил съм нещо — каза момчето. — В йерархията сме трима. Но аз съм на най-долното стъпало и това не ми харесва. Възнамерявам да сваля двамата над мен. Какво мислиш по въпроса?

Кевин не можеше да мисли за нищо.

— Сега ще ти кажа какво смятам да направя — продължи момчето. — Първо ще те порежа по някои места така, че да не ги забравиш никога. Използвай въображението си. След това ще отида до прозореца на Саманта и ще почукам, както го правиш ти. И когато тя вдигне щорите, ще мушна с ножа право през стъклото.

Момчето облиза устните си; очите му блестяха от вълнение. После вдигна ножа и докосна острието с лявата си ръка. Погледна надолу към острието.

— Ще го забия в гърлото й, преди да успее…

И докато очите на момчето бяха наведени надолу, Кевин побягна.

— Хей!

Момчето хукна след него. Кевин имаше преднина от около шест метра — една пета от разстоянието, което му беше необходимо, за да успее да надбяга по-голямото момче. Приливът на адреналин го изстреля напред. Но зад него се разнесе кискането на момчето и гласът му постепенно се приближаваше. Безмилостни вълни ужас започнаха да заливат Кевин. Той изкрещя, но от устата му не излезе никакъв звук, защото гърлото му се беше стегнало от страх. Пътят като че ли започна да се изкачва нагоре, а след това сви встрани и Кевин изгуби всякаква ориентация.

Една ръка докосна якичката му. Ако момчето го стигнеше, сигурно щеше да използва ножа си. А след това щеше да отиде при Сам. Може би нямаше да я убие, но сигурно щеше да й накълца лицето. А може би щеше да направи нещо по-ужасно.

Кевин не беше сигурен къде се намира къщата му, но със сигурност не беше там, където имаше нужда да бъде. Затова направи единственото възможно нещо. Обърна се наляво и се стрелна през улицата.

Кискането спря за миг. Момчето изпъшка и удвои силите си — Кевин можеше да чуе решителните му стъпки.

След това кикотът се разнесе отново.

Гърдите го боляха и той дишаше тежко. В един ужасен момент дори си помисли, че е по-добре просто да падне на земята и да остави момчето да прави с него каквото си иска.

Една ръка го перна силно по главата.

— Не спирай да тичаш, смотаняк. Мразя, когато просто лежат на земята.

Кевин тотално обърка посоките. Бяха стигнали до един от старите складове в района от другата страна на улицата. Право пред него се виждаше вратата на една сграда. Може би… може пък да успееше да я отвори.

Той сви вдясно и побягна с всички сили към сградата. Блъсна се в старата врата, тя се отвори със замах и той се хвърли към тъмнината зад нея.

Стълбището, което се намираше на метър и половина зад вратата, спаси живота му или поне някои части от тялото му. Той се свлече надолу по стълбите, викайки от болка. Когато стигна до площадката, не си усещаше главата. Изправи се на крака, залитайки, и погледна към стълбището.

Момчето стоеше най-отгоре, огряно от лунната светлина, и се кискаше.

— Това е краят — каза то и започна да слиза надолу.

Кевин се обърна и побягна. Видя резето на някаква врата, дръпна го и влетя в една тъмна стая. Залитна напред и се блъсна в бетонната стена.

Момчето го сграбчи за косата.

Кевин изкрещя. Гласът му отекна в тясното помещение. Той изкрещя още по-силно. Никой нямаше да ги чуе; намираха се под земята.

— Млъкни! Млъкни! — Момчето го перна през устата.

Кевин събра целия си останал кураж и замахна на сляпо в тъмнината. Юмруците му се удариха в нещо, което изпука. Момчето извика и пусна косата му. Краката на Кевин се подкосиха и той се строполи на пода.

В този момент му хрумна, че каквото и да е смятало да прави с него момчето, то не би могло да се сравни с онова, което щеше да му причини сега.

Кевин се претърколи по пода и се изправи. Вратата се намираше вдясно от него, през нея проникваше мътна светлина. Момчето се обърна към него, притиснало с едната ръка носа си, а в другата стиснало ножа.

— Току-що си изгуби очите, момче.

Без да се замисля, Кевин се стрелна напред. Изскочи през отворената врата и я затръшна с всички сили. След това бързо вдигна лявата си ръка и натисна обратно резето.

Изведнъж се оказа съвсем сам пред бетонното стълбище и единственото, което се чуваше, беше тежкото му дишане. Тишината го погълна.

Иззад стоманената врата се разнесе приглушен вой. Кевин затаи дъх и бавно отстъпи назад. После тръгна нагоре по стълбите и някъде по средата им отново чу слабия глас на момчето. То викаше и ругаеше, заплашваше го с думи, които Кевин едва разбираше, защото звучаха съвсем тихо.

Оттам нямаше изход, нали? Ако сега си тръгнеше, момчето просто щеше да си умре там! Никой нямаше да чуе виковете му. Не можеше просто така да си тръгне.

Кевин се обърна и започна бавно да слиза по стъпалата. Ами ако дръпне резето и после бързо хукне нагоре? Със сигурност нямаше да успее да се измъкне.

— Кълна се, че ще те убия…

Кевин знаеше, че има само две възможности. Да отвори вратата и да бъде накълцан, може би дори убит. Да избяга и да остави момчето да умре, и може би да остане жив.

— Мразя те! Мразя те! — Виковете звучаха зловещо тихо, но грубо и злобно.

Кевин отново се обърна и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Нямаше друг избор. Нямаше друг избор. Момчето си го заслужаваше, защото бе заплашило Саманта. Вината си беше негова.

Кевин затвори външната врата зад себе си и побягна в нощта. Не беше съвсем сигурен как и кога успя да се прибере, но беше още тъмно, когато се озова в леглото си.

Нещо силно изтрака. Кевин се сепна. Лъчите на сутрешното слънце се отразяваха в лакираната маса. Мобилният му телефон вибрираше силно и подскачаше към ръба й.

Кевин се изправи бавно. Господи, дай ми сили. Той погледна към часовника. 9:00 сутринта. Къде беше полицията?

Протегна ръка към телефона, поколеба се и го вдигна от масата. Играй играта му, беше казала Дженифър. Играй играта му.

— Ало?

— Как е нашият шахматист тази сутрин? — попита Слейтър.

Значи наистина ги беше подслушвал! Кевин затвори очи и се съсредоточи. Животът му зависеше от онова, което щеше да каже. Бъди умен. Изпревари мислите му.

— Готов да играе — отвърна той, но гласът му прозвуча колебливо.

— Ще трябва да се представиш по-добре от това. Кевин, Кевин, Кевин. Две малки предизвикателства, два малки провала, две малки експлозии. Започваш да ме отегчаваш. Видя ли малкия ми подарък?

— Да.

— Колко е три по три?

Три по три.

— Девет — отвърна Кевин.

— Умно момче. Девет часът, време за рок. Време е за третата. Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде? Имаш шейсет минути. Този път ще бъде по-лошо, Кевин.

Телефонът на плота иззвъня пискливо. Трябваше да задържи Слейтър на линията.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита той.

— Не. Но можеш да вдигнеш телефона. Може пак да е Сам. Няма ли да се почувстваш по-уютно? Вдигни го.

Кевин бавно вдигна слушалката.

— Кевин? — Познатият глас на Сам изпълни ухото му и въпреки невъзможната ситуация, в която се намираше, той усети как го залива облекчение. Не знаеше какво да каже. Към едното си ухо притискаше слушалката на стационарния телефон, към другото мобилния.

— Предай й много поздрави от Слейтър — каза Слейтър.

Кевин се поколеба.

— Слейтър те поздравява — изломоти най-накрая той.

— Обади ли се?

— На другата линия е.

— Жалко, че Дженифър си тръгна толкова рано — каза Слейтър. — Четиримата щяхме да си спретнем хубаво парти. Времето ти изтича. Петдесет и пет минути и петдесет и една секунди. Ти си на ход. — Телефонът изщрака в ухото му.

Сам отново се обади.

— Кевин, чуй ме! Ако той все още е на линия…

— Няма го.

— Не мърдай оттам. Тъкмо завивам по твоята улица. След десет секунди съм при теб. — Тя прекъсна връзката.

Кевин стоеше неподвижно, стиснал по един телефон във всяка ръка. Играй играта. Играй играта. Слейтър беше момчето; сигурно беше момчето.

Вратата се отвори рязко.

— Кевин? — Сам влетя в коридора.

Той се обърна.

— Имам шейсет минути.

— Или какво?

— Нова бомба.

Тя пристъпи към него и го хвана за ръцете.

— Добре. Слушай ме внимателно, трябва да обмислим всичко. — Тя леко измъкна телефоните от ръцете му и го хвана за раменете. — Чуй ме…

— Трябва да се обадим на ФБР.

— Ще се обадим. Но първо искам да ми кажеш какво ти каза. Искам да чуя всичко дума по дума.

— Знам кой е Гатанката.

Тя го погледна зашеметена.

— Кой?

Кевин се отпусна тежко върху стола.

— Момчето.

— Мислех, че ти е казал, че не е момчето.

Умът на Кевин заработи на бързи обороти.

— Каза: „Какво момче?“. Не ми каза, че не е момчето. — Той изтича до хладилника, отвори вратата, извади шишето с мляко и го тръсна върху кухненския плот.

Тя впери поглед в плътните печатни букви. Очите й се местеха от тях към Кевин и обратно.

— Кога…

— Бил е тук снощи.

— Толкова е тъмно. Кое е толкова тъмно?

Кевин започна да обикаля из кухнята, като разтъркваше с ръка темето си.

— Кажи ми, Кевин. Просто ми кажи. Времето ни изтича.

— Баща ти накара момчето да се махне, но то се върна.

— Какво имаш предвид? Повече не го видяхме!

— Аз го видях! Две седмици по-късно ме спипа, докато идвах към вас. Каза, че смята да те нарани. Както и мен. Побягнах и по някакъв начин… — В гърдите му бушуваха емоции. Той погледна към часовника. 9:02. — Някак си се озовахме в мазето на един от складовете. Дори не помня кой. Заключих го вътре и избягах.

Тя примигна.

— Какво?

— Трябваше да го направя, Сам! — В гласа му се промъкна отчаяние. — Щеше да те убие! Както и мен!

— Всичко е наред. Спокойно, Кевин. Ще поговорим за това по-късно, става ли? А сега…

— Това е грехът, който иска да призная. Аз го оставих да умре в тъмното.

— Но той не е умрял, нали? Ясно е, че е жив. Никого не си убил.

Той се спря. Но разбира се! Споменът за онази тъмна нощ проблесна в съзнанието му. Освен ако Слейтър не е момчето, а някой, който знае за инцидента, психопат, който по някакъв начин е научил истината и е решил, че Кевин трябва си плати.

— Все пак аз заключих момчето в мазето и го оставих да умре там. Умишлено. Това е същото, като да съм извършил убийство.

— Не можеш да си сигурен, че случващото се има връзка с онзи случай. Ще трябва да го обмислим добре, Кевин.

— Няма време! Това е единственото нещо, което се връзва. Ако си призная, тази ненормална игра ще спре. — Той продължи да крачи и се почеса по главата, потискайки внезапния импулс да се разплаче при мисълта, че трябва да си признае след всичко, което беше направил, за да се отърве от миналото си. — О, господи, какво направих? Това не може да се случва наистина.

Тя го погледна, преглъщайки новата информация, и съчувствено присви очи.

— Тогава си признай, Кевин. Това е случка отпреди двайсет години.

— Стига, Сам! — Той се обърна разгневено към нея. — Това ще предизвика истински взрив. Всеки американец, който гледа новините, ще знае за семинариста, който погребал живо друго дете и го оставил да умре. Това ще ме съсипе!

— По-добре съсипан, отколкото мъртъв. Освен това си имал причина да заключиш момчето. Аз ще изляза в твоя защита.

— Това няма никакво значение. Щом съм способен да извърша убийство, значи съм способен на всичко. И тази репутация ще ме следва навсякъде. — Той стисна зъби. — Истинска лудост. Времето ни изтича. Трябва да се обадя на пресата и да им кажа. Това е единственият начин да спра този маниак, преди да ме е убил.

— Може би, но освен това той иска да отгатнеш гатанката. Може би си имаме работа с убиеца от Сакраменто…

— Знам. Дженифър ми каза. И все пак единственият начин да го спра, е да си призная. Гатанката би трябвало да ми подскаже какво да призная. — Кевин тръгна към телефона. Трябваше да се обади на пресата. Слейтър го подслушваше — знаеше го. Това беше истинска лудост.

— Каква е гатанката?

Той спря.

— Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде? Той каза, че този път ще е по-ужасно.

— И по какъв начин това се връзва с момчето? — попита тя.

Това не му беше минавало през ума. Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде?

— Не знам. — Ами ако Сам беше права? Ами ако Слейтър не искаше признание за момчето?

— Каква е връзката между момчето и трите гатанки, които ти зададе? — Тя взе лист хартия. — Шейсет минути. Вчера бяха три минути, след това трийсет. Днес са шейсет минути. По кое време се обади той?

— В девет часа. Три пъти по три. Така ми каза.

Тя огледа гатанките, които беше написала на листа хартия.

— Обади се на агент Питърс. Кажи й за обаждането на Слейтър и за признанието. Помоли я да се обади във вестника и да отиде там по най-бързия начин. Трябва да разгадаем тези гатанки.

Кевин набра номера, който му беше оставила Дженифър. Часовникът показваше 9:07. Разполагаха с петдесет и три минути. В слушалката се разнесе гласът на Дженифър.

— Той се обади — каза Кевин.

Мълчание.

— Обади се…

— Нова гатанка?

— Да. Но мисля, че знам кой е и какво иска.

— Кажете ми!

Кевин й разказа накратко историята и това му отне още няколко минути. В гласа й се промъкна неочаквана настойчивост. Беше нетърпелива и настоятелна. Но точно тази енергия го успокои.

— Значи смятате, че знаете кой е той и сте пропуснали да ми споменете за исканията му да си признаете. Какво се опитвате да ми причините? Имаме си работа с убиец!

— Съжалявам, бях уплашен. Сега ви го казвам.

— Някакви други тайни?

— Нямам. Моля ви, простете ми.

— Саманта там ли е?

— Да. Трябва да направя това признание — каза Кевин. — Всичко се върти около него.

— Не можем да сме сигурни. Не виждам връзката между гатанките и момчето.

— Снощи той е бил тук и е писал върху бутилката ми с мляко — каза Кевин. — Трябва да е той! Искахте мотив; вече го имате. Опитах се да убия някого. Той е подлудял. Как ви се струва? Трябва да излъчим това признание в ефир.

Линията заглъхна.

— Дженифър?

— Трябва ни повече време! — рече тя и си пое дълбоко дъх. — Добре, ще пусна признанието в ефир. Стойте там. Не си подавайте носа от къщата, чувате ли ме? Мислете над гатанките.

— Сам…

Но Дженифър вече беше затворила. Не си губеше времето. Тази мисъл го успокои.

Кевин изключи телефона. 9:13.

— Ще се обади във вестника.

— Три — каза Саманта. — Нашият човек сбърка с неговите тройки. Прогресии. Три, трийсет, шейсет. И противоположности. Зора и нощ, живот и смърт. Кое те отвежда до някъде, но не те води никъде? — Тя погледна към листа с бележки и числа.

— Тя не беше особено щастлива, че си тук — каза Кевин.

Сам го погледна.

— Какво те отвежда дотам? Някакъв вид превоз, очевидно. Като кола. Но той вече взриви една кола. Няма да го направи отново. Пада си по прогресиите. Иска още.

Мислите на Кевин препуснаха.

— Автобус. Влак. Самолет. Но всички те те отвеждат до някъде, нали?

— Зависи къде е това някъде. Според мен няма значение — някъде и никъде са противоположности. Според мен смята да взриви нещо от обществения транспорт!

— Освен ако не си призная…

— Няма как да сме сигурни, че това ще го спре. — Тя скочи на крака, грабна слушалката на телефона и натисна бутона за повторно набиране.

— Агент Питърс? Аз съм Сам Шиър. Чуйте, според мен… — Тя млъкна и се заслуша. — Да, разбирам юрисдикцията и що се отнася до мен, Кевин винаги е бил под моята юрисдикция. Ако продължавате да настоявате, мога да взема пълномощно от министерството… — Нова пауза и Сам се усмихна. — И аз си мисля същото. Но колко време ще отнеме да евакуираме целия обществен транспорт в Лонг Бийч? — Тя погледна часовника си. — По моя разполагаме с четирийсет и две минути. — Сам се заслуша отново. — Благодаря ви.

Тя затвори.

— Умно момиче. Борбено. Историята ти вече е в новините. В момента се излъчва на живо по телевизията.

Кевин изтича до телевизора и го пусна.

— Следващият брой на вестника ще бъде пуснат едва утре сутринта — каза Сам. — Този път Слейтър не спомена пресата, нали?

— Не. Мисля, че телевизията ще свърши работа. Бог да ми е на помощ.

Очите на Сам гледаха съчувствено.

— Според Дженифър това няма да го удовлетвори. Истинската игра е в гатанките. Мисля, че е права. — Тя закрачи из кухнята, притиснала ръце към главата си. — Мисли, Сам, мисли!

— Евакуират обществения…

— Няма начин да успеем да измъкнем всички навреме — каза Сам. — Половин час ще им е необходим само за да получат разрешение! Тук се крие още нещо. Слейтър е прецизен. Дал ни е още нещо.

Телевизионната програма изведнъж се промени. На екрана се появи познатото лице на Том Шилинг, водещият на новинарската емисия на ABC. В долния край се появи червеният банер с надпис „Новина от последния час“. Том се появи на фона на снимка на овъглената кола на Кевин с думата „Гатанката?“, написана с неравен шрифт. Водещият погледна към камерата вдясно и след това се обърна към зрителите.

Кевин го гледаше като омагьосан. Том Шилинг щеше да стовари чук върху живота му. Усети как го полазват тръпки. Може би признанието наистина беше грешка.

— Имаме ново шокиращо развитие по случая с взривената вчера кола на булевард „Лонг Бийч“. Кевин Парсън, шофьорът на колата, ни предложи нова информация, която може да хвърли светлина върху случая.

Когато Кевин чу името си, стаята се разлюля, екранът се размаза и думите се изкривиха така, сякаш някой ги изговаряше под вода. Животът му щеше да свърши. Том Шилинг продължаваше да говори.

— Кевин Парсън е студент в семинарията…

Мъртъв си.

— … бъдещият свещеник призна…

Това е краят.

— … заключил момчето в подземието…

С живота ти е свършено.

Стори му се странно, че разкриването на греха му навя мисли за смъртта по-силно, отколкото заплахите на Слейтър. Пет години се беше опитвал да се измъкне от морето на безнадеждността на Бейкър стрийт, а сега, за по-малко от двайсет и четири часа, се беше озовал отново в него, давейки се. Някой щеше да се зарови в останалата част от детството му. В истината за Белинда и къщата.

Ето ме и мен. Кевин Парсън, черупката на мъжа, който е способен да извърши най-ужасния човешки грях. Ето ме и мен, окаян преструван. Аз не съм нищо повече от един плужек, който се опитва да пропълзи през живота в човешка форма. Когато научите всичко, ще се убедите, че това, както и още много други неща, са истина.

Благодаря ти. Благодаря ти, лельо Белинда, че го сподели с мен. Аз съм едно нищо. Благодаря ти противна, откачена, извратена лельо за това, че затъкна тази истина в гърлото ми. Аз съм нищо, нищо, нищо. Благодаря ти, демон от ада, за това, че ми извади очите и ме зарови в земята, и…

— … вин? Кевин?

Той се обърна. Сам стоеше до масата с дистанционното в ръка и го гледаше. Телевизорът беше изключен. Тогава се усети, че трепери. Въздъхна дълбоко, разтвори стиснатите си в юмруци ръце и прокара пръсти през косата си. Вземи се в ръце, Кевин. Дръж се.

Но той не искаше да се вземе в ръце. Искаше да се разплаче.

— Какво?

— Съжалявам, Кевин. Не е толкова зле, колкото звучи. Обещавам, че ще ти помогна да преминеш през това.

Не е толкова зле, колкото звучи, защото ти не знаеш цялата истина, Сам. Не знаеш какво точно се случваше в онази къща на Бейкър стрийт. Той се обърна с гръб към нея. Господи, помогни ми. Моля те, помогни ми.

— Ще се оправя — каза той и се прокашля. — Трябва да се съсредоточим върху гатанките.

В главата му се зароди една блуждаеща мисъл.

— Числата са важни — каза Сам. — Общественият транспорт е номериран. Слейтър ще взриви автобус или тролей с числото три!

Мисълта се фокусира.

— Той каза никакви ченгета!

— Какво?

— Никакви ченгета! — извика Кевин. — Нали използват полицията, за да евакуират хората?

В очите й проблесна страх.

— Мили боже!

— Не ме интересува, ако ще да забавят всеки полет в страната! — каза Дженифър. — Имаме потвърдена заплаха за бомба, сър! Ако трябва, обадете се дори на губернатора! Терорист или не, този тип ще взриви нещо.

— Трийсет и пет минути…

— … са достатъчни за начало.

Шефът на бюрото се поколеба.

— Виж какво, Франк — каза Дженифър, — трябва да ме подкрепиш. Местната полиция няма сили да задвижи достатъчно бързо нещата. Милтън работи върху автобусите, но през тукашната бюрокрация се минава по-бавно, отколкото да газиш през дълбока кал. Имам нужда от теб.

— Сигурна ли си за това?

— В смисъл? Дали не прибързвам? Не можем да си позволим да рискуваме…

— Добре, но ако се окаже фишек…

— Няма да е първият.

Тя затвори телефона и въздъхна дълбоко. Вече й беше хрумнало, че е нарушила едно от правилата на Слейтър. Никакви ченгета. Но не виждаше алтернатива. Нуждаеше се от местната полиция.

През вратата връхлетя един от младшите детективи, Рандал Креншоу.

— Милтън каза, че издирват директора на местния транспорт. Ще има отговор след десет минути.

— Колко време ще им е нужно да опразнят автобусите, щом получат разрешението?

— Диспечерите действат доста бързо. — Той сви рамене. — Може би около десетина минути.

Тя се изправи и закрачи покрай конферентната маса. Вече разполагаха с първата значима улика по случая. Момчето. Ако наистина беше то. На колко години трябва да е сега? Около трийсетте? А най-важното беше, че освен Кевин, още някой познаваше убиеца: бащата на Саманта Шиър, полицай на име Рик Шиър, който беше хванал момчето да я шпионира.

— Искам да ми намериш един полицай, който преди около двайсет години е работил в Лонг Бийч — каза тя на Креншоу. — Казва се Рик Шиър. Намери го. Трябва да говоря с него. Потърси дали в докладите му се споменава за момче, което заплашва децата в квартала.

Детективът си записа името върху къс хартия и излезе.

Тя пропускаше нещо. Някъде в записките й от сутринта се криеше номерът на автобуса или трамвая, или каквото там смяташе да взриви Слейтър, ако наистина бяха разгадали правилно, че гатанката е свързана с обществения транспорт.

Целта не беше Кевин и Дженифър усети облекчение. Поне за момента животът му не беше подложен на риск. Засега Слейтър изглеждаше по-заинтригуван от играта. Играй играта, Кевин. Води го напред. Тя грабна телефона и набра номера му.

Той вдигна при петото позвъняване.

— Някакви идеи?

— Тъкмо мислех да ви звъня. Възможно е да е автобус или нещо друго, свързано с цифрата три — каза Кевин.

Това беше!

— Три. Ще ги накарам да се съсредоточат върху всичко, което включва три в табелата.

— Как се справят те?

— Нещата изглеждат добре. До десет минути ще разберем.

— Времето изтича, не мислите ли?

— Това е най-доброто, на което са способни.

Сам затвори телефона и грабна чантата си.

— Това е, да тръгваме! — Тя хукна към вратата. — Аз ще карам.

Кевин тръгна след нея.

— Колко са?

— Само Лонг Бийч има двайсет и пет автобуса, всеки се идентифицира с няколко букви и цифри. Търсим номер 23. Той минава надолу по „Аламитос“ и се връща по „Атлантик“. Не е далеч. С малко повече късмет ще го хванем.

— Ами три или тринайсет?

— Започнали са номерирането от пет и са пропуснали тринайсет.

Гумите на колата й изсвистяха. Тя беше сигурна, че Слейтър има предвид автобус. Самолетите бяха много по-невероятна цел, защото сега сигурността бе много по-затегната от преди. Тя беше проверила трамваите — нямаше тройки. Влаковете също бяха възможна мишена, но и при тях сигурността беше затегната. Сигурно ставаше въпрос за автобус. И фактът, че имаше само един с тройка в обозначението, даваше някаква надежда.

Двайсет и девет минути.

Те профучаха през „Уилоу“ към „Аламитос“, но спряха на червения светофар при „Уолнът“. Сам се огледа на двете страни и даде газ.

— Точно сега не бих имала нищо против да ме подгони някой полицай — каза тя. — Можем да използваме помощта му.

— Никакви полицаи — каза Кевин.

Тя го погледна. Минаха две минути, преди да стигнат до „Аламитос“.

— Ако видиш автобус, най-вероятно е номер двайсет и три. Започваш да викаш.

Но не видяха никакви автобуси. Преминаха Трета улица на червено. Отново никакъв автобус.

Булевард „Оушън“ надясно; „Атлантик“ на север. Никакъв автобус. На няколко пъти ги изпратиха гневни клаксони.

— Точно време? — попита тя.

— Девет и трийсет и седем.

— Хайде де! Хайде!

Сам се върна назад. Отново тръгнаха по Трета, светофарът светеше червено и колите блокираха кръстовището. Покрай тях премина автобус с номер 6453–17 и се отправи на запад по Трета улица. Грешен автобус. В колата беше задушно, по челата им беше избила пот. Кръстовището се разчисти и Сам натисна педала на газта.

— Хайде, бебче. Къде си?

Когато се отдалечи на петнайсетина метра от кръстовището, изведнъж натисна спирачките.

— Какво?

Тя рязко завъртя глава и се втренчи отново в Трета улица. Грабна трескаво телефона си и натисна бутона за повторно набиране.

— Да, можеш ли да ми кажеш кой автобус върви по Трета?

От мястото си Кевин можеше да чуе плътния мъжки глас.

— Автобус по Трета улица. Трябва ти…

Тя рязко затвори телефона, завъртя волана, направи остър завой и се вля в насрещния трафик пред едно бяло волво и един син седан. Разнесоха се гневни клаксони.

— Наричат автобусите с имената на улиците им, а не по номерата! — каза Сам.

— Но ти няма как да знаеш дали Слейтър…

— Знаем къде се намира Трета улица. Нека първо да опразним него, след това ще търсим номер двайсет и три. — Тя зави рязко по Трета улица и подгони автобуса, който се намираше на стотина метра пред тях. Очевидно диспечерите все още не се бяха свързали с шофьора.

Деветнайсет минути.

Сам мина пред автобуса и наби спирачки. Шофьорът натисна клаксона и спря зад тях.

— Кажи на шофьора да евакуира пътниците и да се изтеглят по-настрани поне за половин час. Кажи му да предаде предупреждението на останалите автобуси по улицата. Да им каже, че има бомба — този номер минава всеки път. Аз ще се обадя на агент Питърс.

Кевин хукна към автобуса. Той заблъска по вратата, но шофьорът, възрастен мъж, който сигурно беше три пъти по-дебел от нормалното, отказа да я отвори.

— В автобуса има бомба! — извика Кевин, показвайки с жестове експлозия. — Бомба! — Зачуди се дали някой не го е разпознал от телевизията. Убиецът на деца е в центъра и издърпва възрастни жени от автобусите.

Един млад мъж, който приличаше на Том Ханкс, подаде глава през отворения прозорец.

— Какво?

— Бомба! Излизайте! Опразнете автобуса! Опразнете улицата!

За момент не се случи нищо. След това вратата се отвори със съскане и същият млад мъж изскочи навън. Той се обърна и извика към шофьора:

— Изкарай ги навън, идиот такъв! Той каза, че вътре има бомба!

Десетина пътници — половината от онези, които виждаше Кевин — скочиха от седалките. Шофьорът приличаше на болен от треска.

— Добре, всички навън! Внимавайте къде стъпвате. Това е просто предохранителна мярка, дами и господа. Не бързайте!

Кевин хвана за ръката двойника на Том Ханкс.

— Опразнете улицата и стойте далеч от автобуса поне половин час, чухте ли? Изкарайте ги всичките навън.

— Какво е станало? Откъде знаете?

Кевин хукна към колата на Сам.

— Доверете ми се. Просто ги изкарайте навън. Полицията идва насам. — Пътниците нямаха нужда от повече окуражаване. Колите спираха, след което или бързо подминаваха автобуса, или се връщаха назад.

Той влезе в колата.

— Дръж се — каза Сам. Тя даде газ, почти веднага зави надясно, влезе в следващата улица и се върна назад към „Атлантик“.

— Един е готов. Остават ни петнайсет минути.

— Луда работа — каза Кевин. — Дори не знаем дали Слейтър…

Мобилният телефон в джоба му завибрира като полудял. Кевин замръзна и впери поглед в дясното си бедро.

— Какво? — попита Сам.

— Той… той звъни.

Телефонът отново завибрира и този път той го извади. Саманта намали скоростта.

— Ало?

— Казах никакви ченгета, Кевин — разнесе се мекият глас на Слейтър. — Никакви ченгета означава никакви ченгета.

Ръцете на Кевин се разтрепериха.

— ФБР ли имаш предвид?

— Полицаите. Отсега нататък ще бъдем само аз, ти, Сам и Дженифър, и никой друг.

Край на обаждането.

Сам беше намалила скоростта. Тя го погледна с широко отворени очи.

— Какво ти каза?

— Каза никакви ченгета.

Земята изведнъж се разтърси. Прогърмя експлозия. И двамата се наведоха.

— Обръщай назад! Обръщай назад!

— Това беше автобусът — прошепна Сам. Тя обърна колата и подкара по пътя, от който бяха дошли.

Когато тръгнаха по Трета улица, Кевин се втренчи през прозореца. Над сюрреалистичната сцена се виеха ярки пламъци и гъсти облаци дим. Три почернели коли, паркирани до автобуса, тлееха. Само един бог знаеше дали имаше ранени, но районът в най-голяма близост до експлозията изглеждаше опразнен. Сред парчетата натрошено стъкло се въргаляха книги от витрината на близката антикварна книжарница. Табелата й „Прочетете ги отново“ издрънча върху тротоара. Собственикът й излезе навън, залитайки.

Сам дръпна ръчната спирачка и впери поглед в призрачната сцена.

Телефонът й иззвъня и Кевин се стресна. Тя бавно го вдигна до ухото си.

— Шиър.

После примигна, но бързо фокусира погледа си.

— Преди колко време? — Тя погледна Кевин, а след това и автобуса. Завиха сирени. Една кола, в която Кевин разпозна тази на Дженифър, се появи със свистене от ъгъла и пое към тях.

— Може ли Родригес да го разпита? — попита Сам по телефона. — Малко съм заета тук. — Тя се извърна встрани и снижи глас. — Той взриви автобус. Паркирала съм на петдесетина метра оттам. Да, съвсем съм сигурна. — Тя се заслуша.

Дженифър спря до тях и подаде глава през прозореца си.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна Кевин. Пръстите му бяха изтръпнали и главата замаяна, но иначе беше добре.

Саманта поздрави Дженифър с кимване, обърна се настрани и притисна длан към ухото си.

— Да, сър. Веднага. Разбирам… — Тя погледна часовника си. — Полетът в десет и половина?

Кевин отвори вратата си.

Дженифър го спря.

— Не, останете вътре. Не мърдайте, веднага се връщам. — И тя подкара към автобуса.

Сам приключи разговора си и прибра телефона.

— Дали има ранени? — попита Кевин.

Тя погледна автобуса и поклати глава.

— Не знам, но извадихме късмет, че намерихме първо него.

Кевин изстена и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да тръгвам — каза Сам. — Предположих, че ще се стигне до това обаждане. Искат да разпитам един свидетел. Адвокатът му ще го измъкне навън до рано следобед. За съжаление не мога да пропусна това. Ще ти обясня, когато…

— Не мога да повярвам, че Слейтър го направи — каза Кевин, като отново се огледа. — Ако не бяхме спрели този автобус, повече от двайсет души щяха да загинат.

Тя поклати глава.

— Това променя играта. Виж какво, ще се върна с първия полет довечера, става ли? Обещавам. Но сега трябва да тръгвам, ако искам да хвана този полет. — Тя потърка успокояващо рамото му и погледна към Дженифър. — Кажи й, че ще се обадя и че й предавам правото си; отсега нататък тя ще се грижи за теб. — На мястото бяха пристигнали три полицейски коли и бяха обградили овъгления автобус. — Ще се справим, рицарю мой. Заклевам се, че ще се справим.

Кевин кимна.

— Това е истинска лудост.