Три

5.

Кевин прескочи наведнъж първите четири стъпала. Спъна се в последното и се строполи на междинната площадка.

— Стига де! — Той изпъшка и се изправи. Листчето с телефонния номер на Саманта се намираше на бюрото му — боже, дано все още беше там. Влетя в стаята. Най-добрият му приятел. Къде беше проклетият номер!

Успокой се, Кевин. Вземи се в ръце. Това е игра на гатанки, не е състезание. Всъщност не, състезание е. Състезание на гатанки.

Той си пое дълбоко дъх и притисна длани към лицето си. Не мога да се обадя на ченгетата. Слейтър ще ме чуе. Напълнил е къщата с подслушвателни устройства. Добре. Той иска да се обадя на Саманта. Иска да въвлече и нея в това. Саманта ми е нужна. Минали са само две минути. Остават двайсет и осем. Достатъчно време. Първо намери номера на Сам. Мисли. Записа го на един бял лист хартия. Миналата седмица го използва, за да й се обадиш и след това го прибра на сигурно място, защото е много важен за теб.

Под телефона.

Той повдигна стационарния телефон и видя бялото листче. Слава богу! Грабна слушалката и набра номера с трепереща ръка. Телефонът иззвъня. После още веднъж.

— Моля те, вдигни…

— Ало?

— Ало, Сам?

— Кой се обажда?

— Аз съм.

— Кевин? Какво има? Звучиш ми…

— Имам проблем, Сам. О, господи, имам голям проблем! Чу ли за бомбата, която днес избухна тук?

— Бомба ли? Шегуваш се, нали? Не, не съм чула за бомбата; тази седмица съм в отпуска, разопаковам си багажа в новата къща. Какво се е случило?

— Някакъв тип, който се нарече Слейтър, ми взриви колата.

Мълчание.

— Сам? — Гласът на Кевин потрепна. Изведнъж усети, че е готов да заплаче. Погледът му се замъгли. — Сам, моля те, имам нужда от помощта ти.

— Някой на име Слейтър е взривил колата ти — повтори бавно тя. — Разкажи ми повече.

— Обади ми се на мобилния и ми даде три минути да призная някакъв грях, за който съм щял да се досетя от гатанката му. Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Успях да откарам колата до канавката край един „Уол Март“ и тя се взриви.

— Мили… Сериозно ли говориш? Има ли ранени?

— Не. Аз просто…

— ФБР разследва ли случая? Мили боже, прав си — тъкмо пуснах телевизора. Дават го по всички новини.

— Саманта, чуй ме! Този тип отново ми се обади. Каза, че разполагам с трийсет минути, за да отгатна още една гатанка или той ще взриви друга бомба.

Сам веднага превключи на друга вълна.

— Гатанки. Сигурно се шегуваш. Преди колко време?

Той погледна към часовника си.

— Пет минути.

— Обади ли се в полицията?

— Не. Предупреди ме да не звъня на ченгетата.

— Глупости! Веднага се обади на главния детектив. Прекъсваме разговора и веднага им се обаждаш, чуваш ли ме, Кевин? Не може да позволяваш на тоя тип да си играе играта. Трябва да му отнемеш предимството.

— Той каза, че бомбата ще убие най-добрия ми приятел, Сам. Освен това знам, че ме чува. Като че ли знае всичко. Доколкото мога да кажа, той ме наблюдава дори в момента!

— Добре, успокой се. По-леко. — Тя замълча, размишлявайки. — Хубаво, не се обаждай на ченгетата. За кого говори Слейтър? Кои са ти приятелите там?

— Аз… това е проблемът. Всъщност нямам никакви.

— Не може да нямаш. Просто ми кажи имената на трима души, които смяташ за свои приятели и аз ще уведомя властите. Хайде, давай.

— Ами единият е декан в семинарията, доктор Джон Франсис. Пасторът в църквата ми — Бил Стронг. — Той се опита да се сети за някой друг, но нито едно име не му мина през ума. Имаше много познати, но всъщност никой от тях не би могъл да нарече истински приятел, камо ли най-добър приятел.

— Добре, това е достатъчно. Изчакай малко.

Тя остави слушалката на телефона.

Кевин надигна тениската си и избърса потното си лице. 4:24. Разполагаше с времето до 4:45. Хайде, Саманта! Той закрачи напред-назад. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. Какво…

— Кевин?

— Тук съм.

— Добре, обадих се анонимно на полицията в Лонг Бийч и ги предупредих, че Франсис и Стронг може би се намират в непосредствена опасност. Това е достатъчно да ги преместят оттам, където се намират в момента, и това е всичко, което можем да направим на този етап.

— Разговаря ли с Милтън?

— Той ли води разследването? Не, но съм сигурна, че ще получи съобщението. Доколко си сигурен, че този тип ще откачи, ако се обадиш в полицията?

— Той вече е откачил! Каза ми да говоря само когато ми позволи и сега ще взриви тази бомба само защото си позволих да се обадя!

— Добре. Сигурно всеки момент ще получиш обаждане от полицията, за да проверят следата, която им дадох. Имаш ли обаждане, оставено на изчакване?

— Да.

— Не му обръщай внимание. Ако говориш с полицията, Слейтър ще разбере. Каква е гатанката?

— Има още нещо, Сам. Слейтър те познава. Всъщност той ми предложи да ти се обадя. Аз… Според мен е някой, когото и двамата познаваме.

Слушалката заглъхна за няколко секунди.

— Познава ме. Какъв грях иска да признаеш?

— Не знам!

— Добре, ще обсъдим това по-късно. Времето изтича. Каква е гатанката?

— В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко.

— Противоположности.

— Противоположности?

— Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Отговор: Зората и нощта. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко — за това не се сещам, но пак са противоположности. Някакви идеи?

— Не. Нямам представа. — Нощта пада, зората пуква. Хитро. — Това е истинска лудост! — Последната дума процеди през зъби.

Тя замълча за миг.

— Ако знаехме какъв грях има предвид, това щеше да ни подскаже отговора на гатанката. Какъв грях криеш, Кевин?

Той спря да крачи.

— Никакъв. Всякакви! Какво очакваш да направя, да разтръбя всичките си грехове пред света? Като че ли той очаква да направя точно това.

— Явно някое от нещата, които си направил, е вбесило този тип. Помисли върху това, както и върху гатанката. Откриваш ли някаква връзка?

Кевин се замисли за момчето. Но между гатанките и момчето нямаше никаква връзка. Не можеше да е той. Нищо друго не му минаваше през ума.

— Не.

— Тогава нека се върнем към най-добрия ти приятел.

— Ти си най-добрият ми приятел, Сам.

— Колко мило. Но той е поискал да ми се обадиш, нали? Знае, че ще бъда предупредена и ако ме познава, тогава би трябвало да знае, че съм способна да избегна заплахата му. Мисля, че засега съм в безопасност. Трябва да има друг най-добър приятел, когото пропускаш. Нещо очевидно…

— Чакай! Не става дума за човек! — Това беше! Той погледна часовника си. Оставаха му петнайсет минути. Нямаше да са достатъчни, за да стигне дотам. В ухото му прозвуча сигнал за изчакващо обаждане. Сигурно звъняха от полицията.

— Не им обръщай внимание — каза Сам. — Все едно…

— Ще ти се обадя пак, Сам. Нямам време за обяснения.

— Тръгвам надолу. След около пет часа съм при теб.

— Ти… наистина ли?

— Забрави ли, че съм в отпуска?

Вълна от облекчение заля Кевин.

— Трябва да тръгвам.

Той затвори телефона; нервите му бяха опънати, стомахът — свит на топка. Ако беше прав, значи трябваше да се върне в къщата. Мразеше да ходи в дома на леля си. Стоеше в кабинета си, стиснал здраво юмруци. Все пак трябваше да се върне там. Слейтър беше взривил колата му, сега щеше да направи нещо по-ужасно, ако Кевин не успееше да го спре.

Слейтър го принуждаваше да се върне в къщата. Да се върне към миналото му. И към момчето.

Когато Кевин подмина парка в края на Бейкър стрийт и подкара колата си към бялата къща, часовникът му сочеше 4:39. Глъчката от играещите си на люлките деца постепенно се изгуби. Настъпи тишина, нарушавана единствено от мъркането на двигателя на тауруса. Той примигна.

Редица от двайсет бряста — по един в двора на всяка къща — заграждаше задънената улица от лявата страна и хвърляше тъмна сянка по цялата й дължина. Тясната зелена алея зад къщите се вливаше в парка, който току-що беше подминал. От дясната му страна поредица от складове и магазини на едро закриваше железопътната линия. Улицата беше асфалтирана наскоро, ливадите бяха грижливо подрязани, къщите изглеждаха скромни, но чисти. Идеалната малка улица в покрайнините на града.

Не беше идвал тук повече от година и дори последния път отказа да влезе вътре. Имаше нужда от подписа на Белинда в молбата за кандидатстване в семинарията. След четири неуспешни опита да го получи по пощата, най-накрая се довлече до входната врата и натисна звънеца. Леля му се появи след няколко минути; той се обърна към нея, без да я поглежда в очите и й каза, че ако откаже да подпише, в старата му спалня има някои нещица, които биха заинтригували властите и следващата му спирка ще е близкото полицейско управление. Това, разбира се, беше лъжа. Тя вирна носа си и се подписа.

За последен път беше виждал къщата отвътре пет години по-рано, в деня, когато най-накрая намери смелост да си тръгне.

Той бавно влезе под балдахина от брястови клони, който не се различаваше особено от тунел. И водеше към едно минало, което нямаше желание да си припомня.

Караше бавно покрай къщите — зелена, жълта, още една зелена, бежова — всичките стари, всичките уникални по някакъв си свой начин въпреки очевидните прилики, резултат от това, че бяха построени от една и съща компания. Еднакви улуци, еднакви прозорци, еднакви керемидени покриви. Погледът на Кевин се спря върху бялата къща, петнайсета по ред от двайсетте къщи на Бейкър стрийт.

Тук живеят Белинда и Юджийн Парсън заедно с трийсет и шест годишният им бавноразвиващ се син Боб. Това бе и домът на някой си Кевин Парсън, осиновен, някога познат като Кевин Литъл, докато неговите мама и татко не отидоха в рая.

Пет минути. Хайде, Кевин, времето ти изтича.

Паркира от другата страна на улицата. Предният двор беше обграден от шейсетсантиметрова ограда от заострени летви, които постепенно преминаваха в двуметрови към задната част. Отвън оградата беше боядисана в блестящо бяло, но щом човек минеше през портата, установяваше, че отзад не е боядисвана въобще, а само е покрита с натрупваната през годините черна пепел. Пред входната врата имаше малка цветна леха. Изкуствени цветя, красиви и без нужда от грижи. Белинда ги подменяше всяка година — това беше представата й за градинарска работа.

Отдясно на бряста на Парсънови се издигаше сивкава каменна статуя на някаква гръцка богиня. Предният двор беше безупречен, най-спретнатият на уличката открай време. Дори бежовият „Плимут“ на алеята пред къщата беше лъснат наскоро така, че в задната му броня се виждаше отражението на бряста. Колата не беше мърдала оттам от години. Когато Парсънови намереха причина да излязат от къщи, предпочитаха да ползват древния син датсун, паркиран в гаража.

Щорите бяха спуснати и вратата нямаше прозорец, така че беше невъзможно да се надникне вътре, но Кевин познаваше вътрешности на къщата по-добре, отколкото познаваше собствения си дом. Три сгради по-нататък се намираше по-малка кафява къща, която някога беше принадлежала на един полицай на име Рик Шиър, който имаше дъщеря на име Саманта. Когато Сам отиде в колеж, семейството й се върна в Сан Франциско.

Кевин избърса длани в дънките си и слезе от колата. Звукът от затръшващата се врата прозвуча неприлично шумно на тихата улица. Щорите на предния прозорец се повдигнаха за миг и веднага се спуснаха. Добре. Сега излез, лелче.

Внезапно цялата идея за идването му тук му се стори абсурдна. Слейтър очевидно го познаваше добре, но как би могъл да знае за кучето на Боб? Или че едно куче наистина беше най-добрият приятел на Кевин, докато не се появи Саманта? Може би Слейтър наистина имаше предвид доктор Франсис или пастора. Сам се беше обадила по телефона. Хитро.

Кевин се спря на пътеката и се загледа в къщата. Сега какво? Да отиде там и да каже на Белинда, че някой се кани да взриви кучето? Затвори очи. Господи, дай ми сила. Нали знаеш колко мразя това. Може би трябваше просто да си тръгне. Ако Белинда имаше телефон, би могъл просто да й се обади. Или пък просто да се обади на съседите и…

Вратата се отвори бавно и Боб пристъпи навън, ухилен до уши.

— Здрасти, Кевин.

Косата на братовчед му беше подстригана неравно, несъмнено дело на Белинда. Бежовите му панталони стърчаха на цели петнайсет сантиметра над блестящите му черни кожени половинки. Ризата му беше мръснобяла с широки ревери, напомнящи за седемдесетте.

Кевин се ухили.

— Здрасти, Боб. Може ли да видя Деймън?

Боб грейна.

— Деймън иска да те види, Кевин. Отдавна чака да те види.

— Наистина ли? Много добре. Хайде тогава…

— Боби, скъпи! — дочу се през вратата пискливият глас на Белинда. — Веднага влизай вътре! — Тя изникна от сенките, обута в яркочервени обувки с високи токове и бял чорапогащник, обсипан с петна от лак за нокти. Бялата й рокля беше обшита с избеляла дантела и двайсетина изкуствени перли, оцелели от някогашните сто. Голяма сламена шапка се кипреше върху гарвановочерната й коса, която изглеждаше наскоро боядисана. На врата си носеше низ от евтини перли. Но онова, което твърдо я поставяше в категорията на живите мъртъвци, беше бялата пудра, с която беше покрито хлътналото й лице, и яркочервеното червило.

Тя погледна през щорите, известно време проучва Кевин и после вирна нос.

— Да съм ти казвала да излизаш навън? Влизай вътре. Вътре, вътре, вътре!

— Това е Кевин, мамо.

— Не ме интересува, ако ще да е Исус Христос, тиквичке. — Тя протегна ръка и затегна вратовръзката му. — Нали знаеш колко лесно настиваш, скъпи.

Тя подтикна Боб към вратата.

— Той иска да види…

— Бъди мил с Принцесата. — Тя леко го побутна. — Вътре.

Бог да благослови душата й — Белинда наистина мислеше само доброто на това момче. Беше объркана и глупава, определено, но обичаше Боб.

Кевин преглътна и погледна часовника си. Две минути. Той се устреми към вратата, докато тя все още беше обърната с гръб към нея.

— И къде си мисли, че отива този непознат?

— Просто искам да видя кучето. Ще съм изчезнал преди да се усетиш.

Той протегна ръка към вратата и я отвори.

— Изчезнал! Ти превърна бягането от къщи в нова форма на изкуство, нали, колежанче?

— Не сега, Белинда — отвърна спокойно той. Дишането му се учести. Тя вървеше с маршова стъпка зад него. Той се затича към задната част на къщата.

— Поне прояви някакво уважение, когато се намираш на мой терен — каза тя.

Той се спря внезапно. Затвори очи. После ги отвори.

— Моля те, не сега, Принцесо.

— Така е по-добре. Кучето е наред. Ти, от друга страна, не си.

Кевин заобиколи къщата и спря. Познатият му двор не се беше променил въобще. Черно. Белинда го наричаше градина, но всъщност задният двор беше една огромна купчина пепел, просто подредена купчина пепел, с височина един метър в центъра, която се спускаше до шейсет сантиметра край оградата. Насред двора пушеше 200-литров бидон — те не спираха да горят. Горене, горене, всеки ден горене. Колко вестници и книги бяха изгорени тук през годините? Достатъчно, за да се получат тонове пепел.

Кучешката колибка се намираше там, където си беше стояла винаги, в задния ляв ъгъл. В другия ъгъл се издигаше малка барачка, неизползвана и плачеща за боядисване. Пепелта се беше натрупала пред вратата й.

Кевин стъпи върху втвърдената пепел и хукна през двора към кучешката колиба. Оставаше му по-малко от минута. Отпусна се на едно коляно, надникна вътре и беше възнаграден с изръмжаване.

— Спокойно, Деймън. Това съм аз, Кевин. — Старият черен лабрадор беше изкуфял и сприхав, но незабавно разпозна гласа на Кевин. Той изскимтя и изкуцука навън. Към каишката му беше прикачена верига.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита настоятелно Белинда.

— Добро момче. — Кевин завря главата си в старата кучешка колиба и се взря с присвити очи в здрача. Не се виждаше никаква бомба. Изправи се и обиколи малката колибка.

Нищо.

— Какво прави той, Принцесо?

При звука на чичовия му глас, Кевин се обърна към къщата. Юджийн стоеше на задната врата и го гледаше втренчено. Носеше обичайните си ботуши в английски стил и панталони за езда, комплектувани с тиранти и барета. Според Кевин кльощавият мъж приличаше повече на жокей, но в очите на Белинда той беше принц. Беше носил все същия костюм през последните десет години. Преди това се обличаше като Хенри V, което караше дребничкия мъж да изглежда непохватен и тромав.

Белинда стоеше до къщата и наблюдаваше Кевин с бдителни очи. Щорите на прозореца до нея, където се намираше някогашната стая на Кевин, се повдигнаха. Боб надникна навън. През тези три чифта очи миналото се взираше в него.

Той погледна към часовника си. Трийсет минути бяха минали и заминали. Наведе се и потупа кучето по главата.

— Добро момче.

После го пусна от каишката, хвърли веригата настрани и тръгна обратно към вратата.

— Какво си мислиш че правиш в моя дом? — попита Белинда.

— Реших, че няма да е зле да се поразходи малко.

— Дойде чак дотук, за да пуснеш стария кьорчо от веригата му? За каква ме вземаш? Да не ме мислиш за идиотка? — Тя се обърна към кучето, което вървеше по петите на Кевин. — Деймън! Марш в колибата! Марш!

Кучето се спря.

— Недей просто да стоиш там, Юджийн! Оправи се с това животно!

Юджийн веднага се оживи, пристъпи към кучето и протегна кльощавата си ръка.

— Деймън! Лошо куче! Марш обратно! Марш в колибата.

Кучето го гледаше безизразно.

— Опитай с треньорския си акцент — каза Белинда. — Вкарай малко властност в гласа си.

Кевин ги гледаше. Отдавна не ги беше виждал такива. Бяха се потопили изцяло в ролите си. За тях той не съществуваше. Трудно му беше да повярва, че е израснал заедно с тези двамата.

Юджийн се изпъна в цял ръст, колкото и дребен да беше той, и се изпъчи.

— Марш, куче! Връщай се в колибата или ще заиграе камшикът! Марш оттук! Марш оттук веднага!

— Недей просто да стоиш там; тръгни към него, сякаш наистина възнамеряваш да го направиш! — сопна му се Белинда. — И няма да е зле да му изревеш нещо!

Юджийн се приведе и направи няколко решителни крачки към кучето, ръмжейки като мечка.

— Не, не като животно, идиот такъв! — извика Белинда. — Изглеждаш като пълен глупак! Той е животното; ти си господарят. Дръж се като такъв. Изреви му като човек! Като господар!

Юджийн отново се изпъна и протегна ръка, озъбвайки се.

— Марш в клетката, паразит такъв! — изрева прегракнало той.

Деймън изскимтя и побягна обратно към колибката си.

— Ха! — Юджийн се изправи триумфиращо.

Белинда запляска с ръце и се изкиска доволна.

— Виждаш ли? Не ти ли казах? Принцесата знае…

Изведнъж приглушена експлозия повдигна колибката на трийсетина сантиметра във въздуха, след което отново я стовари на земята.

Четиримата стояха неподвижно — Белинда до ъгъла, Боб на прозореца, Юджийн до вратата, а Кевин насред двора, втренчени недоверчиво в димящата кучешка колибка.

Кевин не можеше да помръдне. Деймън?

Белинда пристъпи напред и се спря.

— К… какво беше това?

— Деймън? — Кевин хукна към колибката. — Деймън!

Но още преди да стигне до нея, вече знаеше, че кучето е мъртво. Пепелта пред входа й бързо потъмняваше от кръвта. Той надникна вътре и веднага се дръпна назад. В гърлото му се надигна жлъч. Как беше възможно това? От очите му потекоха сълзи.

Разнесе се силен писък. Обърна се и видя Белинда да тича с протегнати ръце и покрусено лице. Той бързо отскочи от пътя й. На верандата Юджийн крачеше напред-назад и мърмореше несвързано. Боб беше опрял лице в стъклото и се кокореше.

Белинда погледна в димящата колиба на Деймън и отстъпи, залитайки назад. Юджийн спря и я погледна. Кевин усети, че му се завива свят. Но причината за замаяността не беше Деймън. А Принцесата. Не Принцесата — а Майка!

Не! Не, не Принцесата, не Майка, нито дори леля! Белинда. Горката ненормална вещица, която му беше изсмукала живота.

Тя се обърна към Кевин с потъмнели от омраза очи.

— Ти! — изкрещя тя. — Ти си виновен за това!

— Не, майко! — Тя не ти е майка! Не е Майка! — Аз…

— Затваряй си лъжливата уста! Мразим те! — Тя протегна ръката си към вратата. — Махай се оттук!

— Не говориш сериозно… — Спри се, Кевин! Какво ти пука, ако наистина те мрази? Махай се оттук.

Белинда сви в юмруци и двете си ръце, притисна ги към хълбоците си и вирна глава.

— Махай се, махай се, махай се! — изкрещя тя с присвити очи.

Юджийн се присъедини към виковете й с фалцетен глас, копирайки позата й.

— Махай се, махай се, махай се!

Кевин си тръгна. Без да се осмели да се обърне към прозореца, за да види какво прави Боб, той се врътна и хукна към колата си.