Три

12.

Събота

Следобед

Саманта беше последният пътник, който се качи в самолета за Сакраменто. Час и половина по-късно тя влезе в малко известната конферентна зала в щаба на министъра на правосъдието, или офиса на „Дивизия Алфа“ към Калифорнийското бюро за разследване, както го наричаха някои. От другата страна на масата седеше един мъж с физиономия на булдог, на име Крис Бартън, който бе заподозрян за подпомагане на терористи посредством публикуването на различни методи за конструиране на бомби в интернет. Бяха го заловили предишната нощ. Сделките му в интернет не бяха нейна грижа, но информацията, с която разполагаше, очевидно беше; в противен случай шефът й Роланд нямаше толкова да настоява да присъства. Роланд седеше начело на масата, облегнат назад в стола си. Тя го беше харесала още в мига, когато се запознаха и когато отиде при него с молба да работи по случая на Гатанката, той се съгласи. КБР и ФБР водеха паралелни разследвания, но Саманта предположи, че Гатанката има вътрешни връзки — възможност, която силно заинтригува Роланд.

Обаждането на Кевин я хвана неподготвена. Тя не очакваше, че Гатанката ще се появи в Северна Калифорния. Не беше убедена, че Гатанката и Слейтър са един и същ човек. Ако Слейтър беше Гатанката, а освен това беше и момчето, това би могло да обясни връзките между нея, Кевин и Дженифър. Но някои детайли в обажданията на Слейтър я притесняваха.

— Благодаря ти, че дойде, Сам. Как прекара почивката?

— Не усетих, че съм в почивка.

— Не си. Свидетелят ти. — Роланд погледна Крис, който гледаше разсеяно.

Сам си придърпа един стол и разтвори синята папка, която Родригес й беше предал на летището. По пътя към управлението беше прегледала съдържанието й.

— Здравейте, господин Бартън. Казвам се Саманта Шиър.

Той не й обърна никакво внимание и продължи да гледа Роланд.

— Можете да погледнете към мен, Крис. Аз ще ви задавам въпросите. Досега не сте ли били разпитван от жена?

Мъжът я погледна. Роланд се ухили.

— Отговори на жената, Крис.

— Съгласих се да ви кажа всичко което знам за Салман. Няма да отнеме повече от трийсет секунди.

— Страхотно — рече Сам. — Мисля, че и двамата ще успеем да ги преглътнем, пали?

Лицето на мъжа помръкна.

— Разкажете ни за Салман.

Той се прокашля.

— Запознахме се в Хюстън преди около месец. Пакистанец. Нали се сещате, Индия и така нататък. Говори с акцент.

— Пакистанците живеят в Пакистан, не в Индия. Затова го наричат Пакистан. Продължавайте.

— През цялото време ли ще ми се подигравате?

— Ще се опитам да се въздържа.

Той се размърда в стола си.

— Както и да е, Салман и аз имахме общи интереси… нали разбирате, бомбите. Той е чист; мога да се закълна в това. Имаше татуирана бомба на рамото си. Аз имам на нож. — Той им показа изображение на малък син нож върху дясното си рамо. — След това той ми показа гърба си, на който имаше татуирана огромна кама. Каза, че искал да я махне, защото мацките там, откъдето идва, не й се кефели.

— В Пакистан.

— Пакистан. Каза ми, че познавал някакъв тип, който имал татуиран нож на челото. Не ми каза нищо повече, освен че името му е Слейтър и че си пада по експлозивите. Това е. Друго няма.

— И според вас защо би ни заинтересувало името Слейтър?

— Заради новините от Лонг Бийч. Казаха, че може да е някакъв мъж на име Слейтър.

— Откога познава вашият приятел този Слейтър?

— Нали ви казах, че това е всичко. Само това знам. Такава беше сделката. Ако знаех повече, щях да ви кажа повече. Вече написах каквото знам за последната работа на Салман. Говорете направо с него.

Сам погледна Роланд. Той кимна.

— Добре, Крис. Предполагам, че трийсетте секунди вече са изтекли. Свободен си.

Крис стана, погледна я още веднъж и излезе.

— Какво мислиш? — попита Роланд.

— Не съм сигурна какво прави нашият човек чак в Хюстън, но смятам да отскоча до Тексас. Първо искам да поговоря с него. Ако питате мен, този Салман дори не съществува. Ще минат няколко дни, докато го открият. А дотогава бих искала да се върна в Лонг Бийч.

— Добре. Само ще те помоля да стоиш в сянка. Ако Гатанката работи с някой вътрешен човек, не бихме искали да го подплашим.

— Ограничила съм контактите си до главния агент от ФБР. Дженифър Питърс.

— Внимавай какво й казваш. Знаеш, че според нас агент Питърс може да е Слейтър.

— Малко вероятно.

— Просто внимавай.

Първите двайсет и четири часа им донесоха повече улики, отколкото бяха открили през цялата година, но никоя от тях не им даде нужните отговори. Педантичната работа в лабораторията отнемаше време, с което Дженифър не разполагаше. Слейтър щеше да нанесе следващия си удар и рано или късно щяха да се появят и труповете. Кола, автобус — какво щеше да е следващото?

Градът беше изтръпнал от новините за автобуса. Милтън прекара половината ден в подготовка и даване на изявления пред надъханите репортери. Поне ги държеше по-далеч от нея.

Тя седна зад бюрото в ъгъла, което й беше щедро отстъпено от Милтън, и започна да преглежда пръснатите листи хартия. Часът беше четири и половина и за момента се намираше в задънена улица. Върху бюрото лежеше сандвичът, който преди два часа си беше поръчала от „Събуей“, и се запита дали да не го изяде.

Погледна бележника пред себе си. Раздели страницата на две хоризонтално, а после и вертикално, създавайки четири квадранта, стара техника, която използваше, за да практикува разделно мислене при обработката на данни. Къщата на Кевин, претърсването на складовете, татуировката на нож и събраните от криминалистите улики от автобуса.

— Кой си ти, Слейтър? — измърмори тя. — Тук си, нали, гледаш ме втренчено, скрит някъде зад тези думи?

Първи квадрант. Претърсиха къщата на Кевин, взеха отпечатъци и не намериха абсолютно нищо. Имаше стотици отпечатъци, естествено, щеше да отнеме доста време, докато ги обработят всичките. Но по най-вероятните контактни точки — телефона, бравите, дръжките на прозорците, бюрото, дървените кухненски столове — откриха отпечатъци само на Дженифър и Кевин, а няколкото частични следи не можеха да бъдат идентифицирани. Сигурно бяха на Сам. Тя беше влизала в къщата, но според Кевин не бе останала за дълго и беше пипала единствено телефона, върху който бяха открити някои от частичните отпечатъци. Но пък още от самото начало никой не се беше надявал на шанса Слейтър да е обикалял из къщата, ръсейки следи навсякъде.

Не бяха открити и никакви подслушвателни устройства, но това не беше изненадващо. Слейтър беше използвал намерените шест бръмбара, защото тогава още му вършеха работа. Той разполагаше с други начини за подслушване — дистанционни лазерни предаватели, спомагателни аудио релета — които най-вероятно също щяха да засекат, но не достатъчно бързо.

Надписът върху бутилката от мляко беше изпратен за анализ в Куантико. Същата история. Един ден щяха да я използват за сравнения, но това щеше да стане чак след като се доберат до Слейтър.

Бяха монтирали записващото устройство АР301 върху мобилния телефон на Слейтър и използваха инфрачервен лазер, за да наблюдават къщата.

Време е играта да започне.

Дженифър остави Кевин у дома и се опита да го убеди, че има нужда от малко сън. Известно време го наблюдава как обикаля из всекидневната си като зомби. Просто беше излязъл от релси.

Харесваш го, нали, Джен?

Стига глупости! Та аз почти не го познавам! Просто му съчувствам. Усещам в него добротата на Рой.

Но го харесваш. Той е хубав, грижовен и невинен като пеперуда. Има вълшебни очи и усмивка, която озарява стаята. Той е…

Наивен и увреден. Реакцията му, когато преминаваха през някогашния му квартал донякъде се дължеше на стреса от заплахите на Слейтър. Но със сигурност имаше и още нещо.

Той ужасно много приличаше на Рой, но колкото повече тя си мислеше за това, толкова повече разлики откриваше между този случай и онези от Сакраменто. Слейтър очевидно имаше лични сметки за разчистване с Кевин. Той не беше просто жертва, избрана на случаен принцип. Нито пък Дженифър и Саманта. Ами ако Кевин е бил основната мишена за Гатанката още от самото начало? Ами ако останалите бяха просто за упражнение? За разгрявка?

Дженифър затвори очи и разкърши врата си. За следващата сутрин си беше уредила среща с декана в семинарията на Кевин, доктор Джон Франсис. Той служеше в една от онези огромни църкви, които отслужваха литургии в събота вечер. Дженифър взе сандвича си и го разопакова.

Втори квадрант. Складът. По някакъв начин Милтън беше успял да уговори шефа на Бюрото да му позволи да участва. Този човек се превръщаше в гигантски дразнител. Тя неохотно се съгласи да му повери претърсването на склада. Честно казано, хората не й достигаха, а и местните познаваха терена. Но му заяви в прав текст, че ако медиите научат за участието му, тя лично ще се погрижи той да понесе пълната отговорност за всички произлизащи от това негативни последици. Той взе четирима униформени полицаи и заповед за обиск и замина. Вероятността Слейтър да наблюдава складовете беше минимална. Може да беше много добър в наблюдението, но не можеше да има очи навсякъде.

Според разказа на Кевин, в онази нощ той можеше да е влязъл във всяка една от сградите. Екипът на Милтън ги претърсваше щателно, търсейки подземен килер, петролен склад или яма за отпадъци — нещо подобно. Днес повечето складове се строяха върху бетонни плочи, но някои от някогашните сгради имаха подземни етажи, чието охлаждане бе по-евтино.

Тя осъзнаваше защо Кевин подсъзнателно е изтрил местоположението на този травмиращ район. Той или щеше да се запечата неизличимо в съзнанието му, или щеше да изчезне; а на този етап нямаше никаква причина да го крие от нея. Откриването на мазето щеше да е голям късмет. Ако Слейтър наистина беше момчето.

Трети квадрант. Татуировката. Дженифър отхапа от сандвича. Още с първата хапка усети, че е ужасно гладна. Май не беше закусвала. Имаше усещането, че за последно е яла преди цяла една седмица.

Тя се втренчи в третия квадрант. Ако Слейтър наистина беше момчето и не беше заличил татуировката на челото си, това беше първата им истинска отправна точка. Татуировка на нож върху челото не е нещо, което може да се види на всеки ъгъл. Двайсет и трима агенти и полицаи тихомълком работеха по тази следа. Първо посетиха всички студиа за татуировки в района, които работеха отпреди двайсет години, но беше практически невъзможно да намерят такава, която да пази архив. Движеха се в концентрични кръгове. Много по-вероятно беше да намерят татуист, който да си спомни, че е направил татуировка на нож върху челото. Не всички, които имаха татуировки, посещаваха студия, но човек с профила на Слейтър би го направил. Доколкото им беше известно, той вече беше покрит с татуировки. А те имаха нужда само от една — нож на челото.

Четвърти квадрант. Автобусът. Отхапа отново. Сандвичът имаше вкус на късче от рая.

Със сигурност беше същият човек. Същото устройство: куфар, поставен зад резервоара, зареден с достатъчно динамит, за да направи на парчета един автобус, взривен посредством волфрамови нишки, извадени от традиционна крушка с нажежаема жичка и свързани с обикновен електронен часовник от пет долара. Бомбата е била поставена дни, а може би седмици по-рано, съдейки по праха, който свалиха от болтовете й. Може пък да успееха да проследят произхода на частите й, но това й се струваше малко вероятно.

Колко време Слейтър беше планирал това?

Телефонът изчурулика. Дженифър избърса устата си, отпи една бърза глътка от бутилката с минерална вода „Евиан“ и натисна бутона.

— Дженифър.

— Мисля, че го намерихме.

Милтън. Тя се напрегна.

— Складът. Тук има кръв.

Тя хвърли остатъка от сандвича в кошчето и грабна ключовете си.

— Идвам.

За четвърти път през последните два часа Кевин надникна през щорите. Една пресечка нататък се виждаше немаркиран автомобил — ФБР. Те като че ли не пречеха на Слейтър. Но пък и агентът в колата можеше само да наблюдава. Ако Кевин излезеше, за да изпълни следващата задача на Слейтър, той нямаше да го последва. Просто статично наблюдение.

Кевин пусна щорите и се върна обратно в кухнята. Там, в парка, той беше допуснал Дженифър до себе си. Беше покорен от бурната й натура. Тя му напомняше за Саманта.

Къде беше Саманта? Позвъни й два пъти и всеки път беше прехвърлян на гласова поща. Отчаяно искаше да поговори с нея за посещението си на Бейкър стрийт заедно с Дженифър. Тя щеше да го разбере. И Дженифър беше проявила разбиране, но Сам щеше да му помогне да разгадае тези нови чувства.

Той отиде до хладилника, отвори го и извади еднолитрова бутилка „Севън ъп“. Крайности. Омразата към Слейтър, която се надигаше в гърдите му, изобщо не беше изненадваща. Какво би могъл да изпитва към някой, който едва не беше убил не само него, но и безброй други хора по незнайни причини? Ако Слейтър спре да се държи като идиот и му обясни за какво става въпрос, Кевин би се справил. Но кретенът се криеше зад тези глупави игри и Кевин започваше да губи търпение. Предишния ден беше твърде шокиран, за да прояви гнева си. Обичайна форма на отрицание, беше казала Дженифър. Шокът поражда отрицание, което от своя страна уталожва гнева. Но сега отрицанието поддаваше пред гнева към врага, който отказваше да се покаже.

Кевин си наля една чаша „Севън ъп“, изпи я на няколко големи глътки и остави шумно чашата на плота.

Прокара пръсти през косата си, изсумтя и тръгна към всекидневната. Как би могъл един човек да създаде толкова поразии само за един ден? Слейтър по нищо не се различаваше от терористите. Ако Кевин притежаваше пистолет и Слейтър се осмелеше да се изправи срещу него, той беше повече от сигурен, че без никакви угризения ще пусне един куршум в лицето му. Особено ако той беше момчето. Кевин неволно потрепери. Трябваше да се върне и да се убеди, че този вонящ плъх е мъртъв. Щеше да е в правото си, ако не според закона, то пред очите на Бог. Обърни и другата буза не трябва да се прилага към откачени канални плъхове с ножове в ръка, които лижат прозорците на момичетата от квартала.

Слейтър го подслушваше, нали? Кевин огледа стаята и се спря до прозореца.

— Слейтър? — Гласът му отекна в стъклото. — Чуваш ли ме, Слейтър? Слушай, побърканяк такъв, не знам защо ме дебнеш или защо се страхуваш да си покажеш лицето, но така доказваш само едно нещо. Ти си канална вода. Ти си бъзлив негодник, който се страхува да се покаже пред противника си. Хайде, миличък! Ела да ме хванеш!

— Кевин?

Той се обърна. Сам стоеше до задната плъзгаща се врата и го гледаше. Не беше чул кога е влязла.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Разбира се. Извинявай, просто разговарях с нашия приятел, в случай че ме слуша.

Сам затвори вратата и притисна показалец към устните си. Приближи се до предния прозорец и дръпна завесите.

— Какво…

Тя отново му даде знак да замълчи и го поведе към гаража.

— Ако говорим тук тихо, той няма да ни чува.

— Слейтър ли? Колата на улицата е на ФБР.

— Знам. Затова паркирах две пресечки по-нагоре и влязох отзад. Смяташ ли, че Слейтър няма да ги забележи?

— Не е казвал нищо за ФБР.

— Може би защото той е от ФБР — каза тя.

— Какво?

— Не сме отхвърлили тази възможност.

— Ние? Кои ние?

Тя издържа погледа му.

— Просто така се казва. Намериха ли нещо тук?

— Не. Намериха някакви стъпки край нефтената платформа на хълма. Взеха сума ти отпечатъци, бутилката от мляко. Според Дженифър обаче нищо няма да им свърши работа.

Сам кимна.

— Тя ми каза за татуировката. Никога не си ми споменавал за нея.

— Не съм ти казвал нищо за него след онази нощ, забрави ли? Него вече го нямаше. Край на историята.

— Но вече не е така. Те ще намерят склада, а тогава ще открият и още нещо — кой знае, може би самото момче.

— Всъщност аз се върнах там след четири месеца.

— Какво?

— Него го нямаше. Имаше кръв по пода, видях и кърпата му, но него го нямаше. Няма да го намерят.

Сам го погледна. Той не беше сигурен какво се върти в главата й, но нещо не беше наред.

— Ти каза, че ние не сме отхвърлили тази възможност — каза той. — Винаги си била откровена с мен, Сам. Кои сме ние?

Тя го погледна в очите и притисна длан към бузата му.

— Съжалявам, Кевин, не мога да ти кажа всичко — не сега, още не. Но скоро. Прав си, винаги съм била откровена с теб. Винаги съм била повече от приятел. Обичам те като брат. Не е минал и ден през последните десет години, в който да не съм мислила за теб. Ти си част от мен. И сега трябва просто да ми се довериш. Ще можеш ли?

Главата му се завъртя от признанието й. Тя беше замесена по някакъв начин, нали? Вървеше по следите на Слейтър още отпреди. Ето защо убиецът я познаваше!

— Какво… какво става тук?

Ръката й се плъзна по неговата и стисна пръстите му.

— Нищо не се е променило. Слейтър е същият човек, какъвто е бил и вчера, и аз ще направя всичко възможно, за да му попреча да нарани когото и да било. Просто нямам право да ти разкрия какво знаем. Все още не. И без това няма особено значение. Довери ми се. Заради доброто старо време.

Той кимна. Всъщност така беше по-добре, нали? Това, че тя имаше някаква информация и не се движеше на сляпо, беше добре.

— Но според теб ФБР е въвлечено по някакъв начин?

Тя постави показалец върху устните си.

— Не мога да говоря за това. Забрави какво съм ти казала. Нищо не се е променило. — Тя се наведе към него, целуна го по бузата и пусна ръката му.

— Мога ли да се доверя на Дженифър?

Тя се обърна.

— Разбира се — вярвай й. Но вярвай първо на мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако трябва да избираш между мен и Дженифър, избери мен.

Той усети как пулсът му се ускорява. Какви ги говореше тя? Избери мен. Нима смяташе, че той ще предпочете Дженифър? Дори не беше сигурен какво изпитва към Дженифър. Тя му беше помогнала да преодолее болката и объркването в момент на уязвимост и той я беше приел. Това беше всичко.

— Винаги ще избирам теб. Дължа ти живота си.

Тя се усмихна и за момент той си представи, че те отново са деца, седнали под бряста, пълната луна озарява лицата им и те се смеят на катеричката, която любопитно подава глава през клоните на дървото.

— Всъщност мисля, че е точно обратното. Аз ти дължа живота си — каза тя. — В буквалния смисъл. Веднъж ме спаси от Слейтър, нали? Сега е мой ред да ти върна услугата.

И по някакъв странен начин всичко си дойде на мястото.

— Добре — каза тя. — Имам план. Смятам да изкарам тази змия от дупката й. — Тя му намигна и погледна часовника си. — Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Вземи си четката за зъби, чифт дрехи за смяна и дезодорант. Чака ни път.

— Така ли? Къде отиваме? Не може просто така да тръгнем. Дженифър каза да стоя тук.

— Докога? Слейтър каза ли ти да стоиш тук?

— Не.

— Дай да видя телефона.

Той измъкна телефона, който му беше оставил Слейтър и й го подаде.

— Слейтър каза ли ти да го държиш винаги включен?

Кевин се замисли.

— Каза винаги да го нося с мен.

Сам натисна бутона за изключване.

— Тогава ще го вземем с нас.

— Дженифър ще подлудее. Планът не беше такъв.

— Промяна в плана, скъпи мой рицарю. Време е ние да поиграем на котка и мишка.