Три

14.

Неделя

Сутрин

Стената е тъмнокафява, почти черна, и напукана. По нея са избили влажни петна, мирише на мухъл и плесен и на още нещо, което не може да разпознае. Една-единствена обикновена крушка свети в банята и осветява мазето достатъчно, за да може Слейтър да вижда мрачната стена.

Точно такива неща харесва той: студ, мрак, мокрота, мухъл и шоколадови мелби, с равно количество сладолед и карамел. О, да, освен това харесва и обаянието. Всъщност да бъде обаятелен му харесва повече от всичко останало; за да може да обайва правилно, той трябва да се отърве от всичко предвидимо и да предлага само неща, които никой не очаква. Затова обърканите тийнейджъри си правят пиърсинг на веждите и си татуират челата, затова момичетата от своя страна си бръснат главите, за да ги впечатлят. Това са жалки, безнадеждни опити да бъдеш обаятелен.

Проблемът с безсмисления пиърсинг на веждата е, че разкрива намеренията ти. Ето, вижте ме, горкия смотан тийнейджър, който умира за внимание. Погледнете ме, виждате ли колко приличам на локва кучешко повръщано? Моля ви, лапнете възторжено пръста си и ми се възхищавайте!

Жалостивите първи напъни на бъдещия тъмен субект.

Но Слейтър знае, че не е така. Той знае, че тъмният субект е най-обаятелен, когато действа в пълна неизвестност. Скрит. Непознат. Точно затова се нарича и тъмен субект. Защото действа в мрака. Защото най-добре върши работата си през нощта. Затова обича това мазе. Защото предвид всичко, което е направил, Слейтър наистина е Тъмният субект.

Някой трябва да напише комикс за него.

Слейтър става от стола си. Повече от час е гледал напуканата стена, без да помръдва от мястото си. Намира това за обаятелно. Тъмнината винаги е обаятелна. Той никога не може да бъде сигурен какво точно гледа, за разлика от листа бяла хартия, който може да те очарова само когато сложиш до него черен химикал.

Навън е светло — знае го заради светлината, която прониква през малката пукнатина в ъгъла. Саманта е взела Кевин и двамата са се скрили. Което означава, че след всичките тези месеци тя е научила нещо ново.

Слейтър си тананика тихо, докато се приближава до малката тоалетна масичка. Тайната на Тъмния субект е въобще да не изглеждаш като тъмен субект. Точно по тази причина целият свят се зазяпва по глупавите тийнейджъри с халки на носовете, които изглеждат като идиоти. Все едно цял ден да се разхождаш из училище гол до кръста и да правиш културистки пози като Чарлз Атлас. Моля ви се. Толкова крещящо. Толкова глупаво. Толкова отегчително.

А сега и тия приказки за ангелите на светлината — всички, които разчитат на бялото, за да прикрият тъмните субекти в себе си, такива като неделните учители и духовенството, пасторите — не е лошо като идея. Но в наши дни високата якичка вече не е най-доброто прикритие.

Най-добрата маскировка е уединеността.

Слейтър сяда и завърта огледалото така, че да може да улови достатъчно светлина от банята. Сянката му пада на стената. Ето ви един господин Никой. Едър мъж с руса коса и сивкави очи. Пръстен на лявата ръка, гардероб, пълен с изгладени ризи и дънки, и сребриста хонда акорд, паркирана на улицата.

Би могъл да отиде при която и да е Бети в мола и да каже:

— Извинете, приличам ли ви на тъмен субект?

— За бога, какви ги говорите? — ще отвърне жената. Защото няма да го свърже с определението „тъмен субект“. Тя, заедно с хилядите други мацки в мола ще бъде заблудена. Заслепена. Забулена от мрака.

Това е неговата тайна. Би могъл да се разхожда под носовете им без никакви угризения. Фактически той е прозрачен точно защото изглежда толкова нормално. Те го виждат всеки ден и не знаят какво представлява всъщност.

Слейтър се мръщи на отражението си и поклаща подигравателно глава.

— Харесвам те, Кевин. Обичам те, Кевин. — Сам може да бъде истинска досада. Трябваше да я убие още тогава, когато имаше възможност.

Сега тя отново е замесена, което е добре, защото така ще може да довърши започнатото веднъж и завинаги. Но от безочието й му се повдига.

— Хайде да изчезнем и да поиграем на криеница — казва подигравателно той. — За какъв ме взимаш?

Всъщност Сам знае повече за него от всички останали. Вярно, че малкото й бягство няма да й донесе никаква полза, но поне е направила нещо, за разлика от останалите. Тя се опитва да го изкара на открито. Може би дори знае, че през цялото време той се крие под носовете им.

Но Тъмният субект не е толкова глупав. Не могат да се крият вечно. Най-накрая Кевин ще подаде гадната си глава от дупката и когато го направи, Слейтър ще бъде там, готов да я отхапе.

Той обляга огледалото на стената и отива в стаята, която е подготвил за своя гост. Тя е малко по-голяма от килер. Стоманена врата. На пода лежат кожени каиши, но той се съмнява, че ще му потрябват. Играта ще свърши тук, където й е писано да свърши. Всичко останало в тая глупава игра на котка и мишка е просто димна завеса, която да ги държи в мрака, където играят всички добри играчи. Ако вестниците смятат, че разполагат с горещ материал, ще се наложи да ги пообразова малко. Случайното взривяване на кола или автобус едва ли може да се нарече гореща новина. Неговите планове заслужават да бъдат описани в книга.

— Презирам те — казва нежно той. — Ненавиждам начина по който вървиш и говориш. Сърцето ти е пълно с жлъч. Ще те убия.

През нощта гневът му си проправи път навън. Кевин се въртеше в леглото в напразни опити да заспи. Оптимизмът на Сам грееше като ярко слънце на хоризонта на съзнанието му, но с напредването на нощта светлината постепенно угасна, засенчена от горчивина и омраза към мъжа, който неканен се беше намърдал в живота му.

Ярост бе добра дума за онова, което изпитваше. Гняв. Негодувание. Всички бяха подходящи. Стотици пъти беше преживявал случилото се в онази нощ преди двайсет години. Момчето, което му се хилеше, докато подмяташе ножа в ръце, заплашвайки да го забие в гърдите на Сам. Името на момчето беше Слейтър — не можеше да е друго. Кевин нямаше представа как беше успяло да се измъкне от мазето. Не можеше да разбере и защо беше чакало толкова време, преди да го подгони отново. Трябваше да го убие още тогава.

Възглавницата му приличаше на мокра гъба. Чаршафите шумоляха между краката му като плесенясали листа. За последен път беше толкова разтревожен, толкова притеснен преди години, когато момчето го беше заплашило с нож.

Планът на Сам беше чудесен, с изключение на очевидния факт, че само забавяше неизбежното. Купи си пистолет. Той се ококори. Разбира се! Защо не? Стани ловец.

Абсурд! Той затвори очи. Ти не си убиец. Дискусията с доктор Франсис е нещо съвсем различно — всичките онези приказки за това, че клюкаренето и убийството са едно и също нещо. Но сега като се замислеше, той никога не би убил друго човешко същество. Не би могъл да опре дулото на пистолет в главата на човек и да натисне спусъка. БУМ! Изненадка, смотаняк.

Кевин бавно отвори очи. Пък и къде ли би могъл да си намери пистолет? В заложна къща? Не и според днешните закони. А и притежанието му не е законно. От друга страна обаче, при подходящата цена…

Забрави. Пък и какво би направил с него, да простреля телефона следващия път, когато Слейтър се обади? Мъжът беше твърде умен, за да влезе в капана. Как би могъл да го примами да се изправи срещу него?

Кевин се обърна на другата страна и се опита да избие идеята от главата си. Но тя се загнезди там и започна да пуска корени, подхранвана от собствената му омраза. Накрая Слейтър щеше да го убие — нищо друго нямаше смисъл. Защо да не се опита да се сбие с него? Защо не поиска среща? Изправи се срещу мен, лигаво копеле. Излез от сенките и ме погледни в очите. Нали искаш да играем?

Изведнъж всичко друго му се стори незначително. Длъжен беше да опита.

Той отметна чаршафите и стъпи на пода. Сам нямаше да одобри. Трябваше да се справи без нея, още сега, преди да се е събудила и да се опита да го спре. Той бързо навлече тениската и дънките си. В момента подробностите не изглеждаха особено важни — къде да намери пистолет, къде да го скрие, как да го използва. Предложи ли достатъчно пари…

Кевин грабна портфейла от нощното шкафче и прегледа съдържанието му. Трябваше да има пари в брой. Беше си скатал малко за спешни случаи, четиристотин долара, които измъкна изпод матрака, преди да напусне къщата. Там бяха. Със сигурност за толкова пари би могъл да си купи пистолет на черния пазар.

Кевин се измъкна от стаята си, видя, че вратата на Сам е все още затворена и тръгна към изхода, но се спря. Трябваше да остави поне една бележка. Не можах да заспя, отивам да пусна един куршум в главата на Слейтър, връщам се скоро.

Намери лист хартия с емблемата на хотела и надраска набързо няколко думи. Не можах да заспя, отивам да се поразходя, връщам се скоро.

Сутрешният въздух охлади пламналата му кожа. Шест часът. Подземният свят сигурно все още действаше оживено. Трябваше да се измъкне, преди Сам да се събуди, защото тогава нямаше да може да направи нищо. Ако не се върнеше бързо, тя щеше да се притеснява. Веднага щом зърнеше някоя от нощните птици, дето по цяла нощ се наливат в кръчмата, щеше да отбие и да му зададе плашещия въпрос: Къде мога да си купя пистолет, за да пръсна мозъка на човека, който ме преследва?

Той запали колата и подкара на юг.

Ами ако онзи го разпознаеше? Лицето му се беше появило по всички новини. Тази мисъл го накара да присвие очи. Той рязко се отклони от пътя. Белият седан, който се движеше след него, примигна с фарове. Кевин бързо отби встрани, сякаш това е било първоначалното му намерение. Колата профуча край него.

Може би трябваше да вземе чорап и да го нахлузи на главата си. Някакъв лош тип с чорап на главата примамва нощна птица с портфейла си. Дай ми пистолета си, негоднико.

Двайсет минути по-късно той излезе от един денонощен магазин със слънчеви очила и оранжева бейзболна шапка. С еднодневната си набола брада въобще не приличаше на човека, който се беше появил по телевизията предишния ден. Но за всеки случай Кевин реши да отиде чак до Ингълууд. Там сигурно имаше повече хора с пистолети.

Катастрофа на 405-та улица превърна едночасовото пътуване в двучасов кошмар. Когато сви по Уестърн авеню в Ингълууд, вече беше станало осем и половина. Нямаше представа къде да търси. Сам сигурно вече се беше събудила.

Той караше безцелно по улицата, стиснал здраво волана с потните си ръце, и си мислеше, че въобще не му трябва да пита някого откъде да си купи пистолет, камо ли наистина да си го купи. Ако завиеше по „Хоторн“ и потеглеше на юг, до час щеше да се върне в Палос Вердес.

Но Палос Вердес се намираше на един хвърлей разстояние от Лонг Бийч. А в Лонг Бийч го очакваше Слейтър. Трябваше да си намери пистолет. Или може би по-добре нож. Със сигурност бе по-лесен за намиране. От друга страна убийството с нож му се струваше някак си по-зловещо от убийството с пистолет, а и беше по-трудно за изпълнение.

Какво би казала Дженифър за тази лудост, която го беше връхлетяла? Преглътна, внезапно осъзнавайки глупостта на постъпката си. Та той дори нямаше план! Боже, помогни ми.

За човек, който се обучава за свещеник, той определено не се беше молил много през последните два дни. Беше твърде зает да изповяда греха си пред света. Не беше съвсем сигурен дори във вярата си, че Бог може да го спаси. Можеше ли наистина да протегне ръка и да спаси хората си? Кевин си представи един гигантски пръст, който се спуска от небето и перва главата на Слейтър. В такъв случай какво трябваше да направи, за да стане един от божиите хора? Как се пречиства душата? Чрез молитвите на грешника? Вземи сърцето ми, вземи душата ми; измий съзнанието ми така, че да стане бяло като сняг. Ако някой тръгне да ме преследва с пистолет, моля те, отведи го на място, където няма слънце — за предпочитане на два метра под земята, в бетонна гробница.

Всъщност никога не се беше молил по този начин. О, редовно се молеше в църквата. Беше се посветил на духовенството, това беше призванието му. Беше казал нужното, за да стане човека, който се опитваше да стане, и правеше нужното, за да помогне на останалите да станат като него. Но вече не беше сигурен в какво се е превърнал. Беше скъсал с миналото и беше започнал на чисто.

Дали?

Разбира се. Довиждане, старо, добре дошло, ново, юпи-яй-яй, яба-даба-ду. Възроди ли се, Кевин? Спаси ли се? Достоен ли си да се храниш в яслите с останалите от стадото? Достоен ли си за овчар в божиите тучни пасища?

Бях там преди три дни. Поне си мислех, че съм там. Поне успешно си представях, че съм там.

Молитвите към божествения Отец изпълниха съзнанието му с образи на Юджийн, обут в ботушите си за езда, който раздава команди с фалшив британски акцент. Бащите бяха глупави мъже, които се преструваха, че са много важни.

Кевин се прокашля.

— Господи, ако някой наистина има нужда от теб, то това съм аз. Трябва да ме спасиш. Аз може и да не съм свещеник, но искам да бъда твой… твое дете.

Очите му се напълниха със сълзи. Какви са тия неочаквани емоции?

Причината е, че ти никога не си бил ничие дете. Както обичаше да казва отец Стронг. Бог ви очаква с протегнати ръце. Никога не си го приемал на сериозно, но всъщност това е нужно, за да станеш наистина дете. Да повярваш в словото му, както би се изразил преподобният.

Кевин спря колата пред един „Бъргър кинг“. Отвътре излязоха трима младежи с провиснали дънки и висящи от коланите им вериги.

Пистолет. Точно в този момент нямаше нужда от божието слово. Точно сега имаше нужда от пистолет.

Дженифър взе телефона си, набра номера на Кевин и го изчака да позвъни десетина пъти. Продължаваше да не отговаря. Беше изчезнал в пет часа предишната вечер и тя не можа да спи от притеснение.

Бяха осигурили аудионаблюдение посредством един лазерен лъч, който, насочен срещу някой от прозорците на Кевин, щеше да превърне стъклото в ефективна диафрагма за звуците. Слейтър сигурно използваше подобен уред. Проблемът с лазерната технология беше, че прихваща звуците безразборно. Процесорът ги декодираше и филтрираше гласовете, но настройките му трябваше да се променят всеки път, когато операторът променяше прозорците или когато условията — като спускането на щорите например — се променяха до такава степен, че да повлияят на акустиката в стаята. По някаква причина Кевин беше избрал да спусне щорите точно преди да замине.

Един млад агент на име Макконъл настройвал лазерния приемник, когато Кевин излязъл навън. Макконъл каза, че чул статичен шум в слушалките и когато погледнал навън, видял вратата на гаража отворена и взетият под наем форд да излиза навън. Веднага докладвал за инцидента, но ръцете му били вързани. Никакви преследвания.

Фактът, че Макконъл не беше чул нищо, което да напомня на телефонен звън преди тръгването на Кевин, беше до известна степен утешително, но обаждането можеше да е получено, докато агентът е настройвал приемника.

Дженифър се опита да се свърже със Сам в хотел „Хауърд Джонсън“ с мисълта, че тя би могла да има някаква представа от местонахождението на Кевин. Безуспешно. Агентката не вдигаше телефона си и служителят в хотела каза, че го е напуснала на сутринта предишния ден. Администраторката си спомняше Сам заради двайсетте долара бакшиш. Агент, който дава бакшиш в хотела, беше най-малкото твърде необичайно.

Дженифър можеше единствено да се надява, че Слейтър също има проблеми с откриването на Кевин. Тогава от изчезването му може би имаше някаква полза. Никакви бомби. Засега. Надяваше се, че щатската заповед за издирването на тауруса няма да предизвика взрив. Тя не беше сигурна защо Кевин е напуснал къщата — най-вероятно стресова реакция — но по този начин неволно беше забавил Слейтър.

Дженифър се обади на дежурния агент и както очакваше, не научи нищо ново. Реши да се обади на декана няколко минути по-рано.

Доктор Джон Франсис живееше в стара тухлена къща в покрайнините на Лонг Бийч, на две пресечки западно от Лос Аламитос. Тя знаеше, че е вдовец с два доктората — по психология и по философия — който от двайсет и три години живееше в тази къща. Освен това знаеше, че мъжът е взел Кевин под своя опека в семинарията. И че обича да кара бързо, съдейки по черното Порше 911, паркирано в алеята пред къщата му.

Пет минути след като спря пред дома му, Дженифър седеше в уютната всекидневна и се наслаждаваше на тихите звуци на Бах, отпуснала чаша зелен чай в скута си. Доктор Франсис седеше с кръстосани крака в кресло срещу нея и се усмихваше непринудено. Той беше потресен от новините за своя студент, но не го показваше по никакъв начин. Професорът притежаваше едно от онези лица, от които, независимо от случващото се, просто струеше божията доброта.

— Доколко познавате Кевин? — попита тя.

— Доста добре, като за студент. Но трябва да ме разберете, това не ми дава правото да коментирам миналото му.

— Миналото му. Ще се върнем и на него. Предвид всичко онова, което се излъчва от медиите, човек би си помислил, че тук просто става въпрос за отмъщение, но според мен нещата са доста по-сложни. Мисля, че човекът, който преследва Кевин, вижда какъв е животът му сега и това го вбесява. Тук ще ми е нужна вашата помощ. Останала съм с впечатлението, че Кевин е доста тих човек. Няма много приятели. Всъщност той очевидно смята вас за най-добрия си приятел — може би единственият, като изключим Сам.

— Сам? Имате предвид приятелката му от детинство Саманта? Да, говорил ми е за нея. Като че ли е доста привързан към това момиче.

— Разкажете ми за него.

— Търсите нещо от сегашния му живот, което би могло да предизвика гняв у някой човек от миналото му?

Тя се усмихна. В него беше заговорил психологът.

— Точно така.

— И ако Кевин не направи признанието си, както всъщност постъпи, онзи ще го накара да си плати.

— В общи линии е така.

— Но признанието му не постигна целта си. Сега вие сте решили да се заровите по-надълбоко в търсене на нещо, което дразни този Слейтър.

Тя кимна. Доктор Франсис схващаше бързо. Реши да бъде напълно откровена с него.

— На пръв поглед всичко изглежда ясно. Имаме студент, увлечен по религията. Оказва се, че миналото му е пълно със загадки и убийство. Някой се дразни от това противоречие.

— В миналото на всички ни има загадки и убийство — каза доктор Франсис.

Доста интересен начин за изразяване.

— Всъщност това е един от аспектите на човека, който двамата с Кевин сме обсъждали.

— Така ли?

— Това е едно от първите неща, които забелязва интелигентен човек като Кевин, който е открил църквата сравнително късно в живота си. Между теологията на църквата и начина, по който живеем ние, които сме свързани с нея, има значително несъответствие.

— Лицемерие.

— Да, това е едно от лицата му. Лицемерие. Да кажеш едно, а да правиш друго. Да се обучаваш за свещеник, прикривайки пристрастеността си към кокаина, например. Но това се разчува и предизвиква скандал. Само че някои по-зловещи черти остават скрити. Точно те интересуват Кевин. Всъщност той е доста проницателен.

— Не съм сигурна дали разбирам. Кое остава скрито?

— Злото, което се крие във всички нас — отвърна професорът. — Не елементарното лицемерие, а измамата. Ние дори не осъзнаваме, че греховете, които извършваме ежедневно, всъщност са грехове. Искрено вярваме, че сме чисти, а същевременно сме пропити с грях.

Тя погледна към усмихнатото му лице, поразена от простотата на разсъжденията му.

— Свещеник се противопоставя на неморалното прелюбодеяние, но същевременно таи в себе си гняв към третия енориаш отляво, защото три месеца по-рано човекът е оспорил една от доктрините му. Нима гневът не е такова зло като прелюбодеянието? Или някоя жена, която презира мъжа от другата страна на пътечката заради любовта му към чашката, а самата тя обича да злослови за него след службата. Нима злословието не е също такова зло, колкото всеки друг порок? А най-вредното и в двата случая е, че нито мъжът, който таи гняв в себе си, нито жената, която злослови, разбират злото в собствените си действия. Тези грехове остават скрити. Това е истинският тумор в църквата.

— Като че ли това е туморът на нашето общество.

— Точно така. Макар да прави всичко възможно да остане скрит в църквата, където е оставен да се разраства на спокойствие в мрака. Някога задавали ли сте си въпроса защо разводите, лакомията и практически всички плодове на греха са също толкова разпространени в църквата, колкото и в цялото общество?

— Всъщност това не го знаех.

— Макар и освободени от греха, повечето остават роби, заслепени и подвеждани от собствената си заблуда. „Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя.“ Добре дошли в църквата на Америка.

— И сте обсъждали това с Кевин?

— Обсъждам го с всеки клас, на който преподавам. От всичките ми студенти Кевин най-добре го разбира.

— По думите ви съдя, че онова, което върши Слейтър, не се различава в основата си от клюките, които възрастните дами разменят след края на службата? — И без малко да добави, че убийството на Рой също не се различава особено.

— Ако се предположи, че възрастните дами са склонни да клюкарстват, което всъщност не е вярно. От друга страна, Свети Павел е сложил черта между едните и другите грехове. Но и той е сложил клюкарстването в категорията най-голямо зло.

Дженифър остави чашата си на черешовата дървена масичка.

— Да не би да намеквате, че Гатанката иска Кевин да признае истинската си същност, а не някой определен грях? Това може да продължи дълго. Докога? Защо Слейтър е избрал точно Кевин, освен ако Кевин не го е наранил по някакъв начин?

— Боя се, че това вече е извън моята компетенция.

— Вие развивате теорията извън приемливите граници, докторе. Брат ми беше убит. Малко ми е трудно да намеря прилики между убиеца му и някоя възрастна дама в църквата.

— Съжалявам. Не знаех. — Съчувствието му изглеждаше абсолютно искрено. — Дори невярващите признават гениалността на учението на Исус — каза той. — Нали знаете какво е казал по въпроса?

— Кажете ми.

— Да мразиш човек е същото като да го убиеш. Може пък клюкарите наистина да са убийци.

Тази мисъл й се стори абсурдна. Дженифър въздъхна.

— Значи Слейтър, на когото Кевин някога е навредил, го проучва в наши дни и открива противоречие — че Кевин живее живот, пълен с малки грехове — гняв, презрение, клюки. Но Слейтър вярва, както очевидно вярвате и вие, че малките грехове са не по-малко зло от големите. Кевин решава да стане свещеник. Това дразни Слейтър и той решава да му даде урок. Това ли имате предвид?

— Знае ли някой как работят извратените умове? — Професорът се усмихна. — Повярвайте ми, не мога да си представя как един човек може да причини нещо такова на друг, особено на човек като Кевин. Въпреки миналите му грехове, Кевин е ходещо превъплъщение на божията милост. Можете да сте сигурна, че е преминал през своя дял от трудности. Истинско чудо е, че се е превърнал в човека, който е днес.

Тя изгледа изпитателно доктор Франсис.

— Доста е необичаен, нали? Не знаех, че на Западното крайбрежие все още живеят хора като него.

— Като него? — попита професорът. — Имате предвид невинността му?

— Невинността, искреността. Може би наивност, но не в обидния смисъл.

— Запознати ли сте с миналото му?

— Бегло. През последните два дни нямах много време да задълбавам в досието му.

Докторът повдигна вежда.

— Може би няма да е зле да посетите дома, в който е прекарал детството си. Не знам цялата история, но от онова, което ми разказа отец Стронг, детството на Кевин е било всичко друго, но не и нормално. Не е било задължително ужасно, но не бих се изненадал, ако откриете там много повече, отколкото отец Стронг или който и да е от нас е предполагал, особено в светлината на скорошните събития.

— Значи и вие не знаете подробности от миналото му. И все пак казахте, че е преживял не малко трудности.

— Родителите му са починали, когато е бил на една година. Отгледан е от леля си, която презирала желанието му за по-добро образование. Той наистина се държи като човек, който наскоро е тръгнал да обикаля из острова и е открил останалия свят. Наивен. Според мен в миналото на Кевин има нещо, което го преследва. Може би то ще хвърли светлина върху човека, когото наричате Слейтър.

— Момчето — каза тя.

— Страхувам се, че не знам нищо за никакво момче.

Тя трябваше да посети Бейкър стрийт веднага след като си тръгнеше оттук.

— Сещате ли се за нещо друго? Някой студент или преподавател, който да има мотив да нарани Кевин?

— Бога ми, не. Само в случай че всичките ни обичащи клюките студенти са се превърнали в убийци. — Той се ухили.

— Предполагам, че сте прекрасен преподавател, доктор Франсис. Имате ли нещо против да ви потърся отново?

— Непременно го направете. — Той се потупа по гърдите. — Тук има специално място за Кевин. Не мога да обясня защо това момче така ме привлича, но според мен всички ние имаме какво да научим от историята му.

Тя се изправи.

— Моля се да сте прав.

— Не знаех, че сте религиозна.

— Не съм.