Убийство в Кантон

Глава XIIТао Ган изпада в неловко положение; над Кантон висне заплаха, която трябва да бъде отстранена

Префектът Бао и Тао Ган помогнаха на съдията Ди да слезе от паланкина пред резиденцията на Лян Фу. Съдията веднага забеляза великолепието на двора, който приличаше на дворцова градина. Беше павиран с мраморни плочи, от скъп мрамор беше и широкото стълбище, което водеше до двойната желязна врата в дъното. Господин Лян се завтече бързешком, следван от възрастен мъж с проскубана сива брада, вероятно домоуправителя.

Стопанинът на къщата се поклони дълбоко на съдията, след което се впусна във витиевато обяснение за това, колко недостоен се чувства да приеме държавни служители от столицата с такъв ранг заедно с префекта на града. Съдията Ди послуша известно време брътвежа му от уважение към етикета, после го прекъсна:

— Ясно си давам сметка, че посещението ми не е в съответствие с ритуалите, които са длъжни да съблюдават висшите длъжностни лица, господин Лян. Но много ми се иска да видя дома на един национален герой. Освен това винаги предпочитам да разговарям с хората в естественото им обкръжение. Това е навик, останал ми от дните, когато бях окръжен съдия. Водете ни, моля ви.

Лян отново се поклони:

— Негово превъзходителство ще ми позволи, надявам се, да му покажа библиотеката на покойния ми баща. Запазил съм я непроменена.

Те изкачиха мраморното стълбище и прекосиха мрачно преддверие между две редици огромни колони. После минаха през цветна градина и влязоха във втора двуетажна сграда, още по-голяма от първата. Пестеливото обзавеждане се състоеше от солидни старинни абаносови мебели с инкрустации. По стените висяха изображения на морски битки. С изключение на един стар прислужник, който се завтече към тях, не се показа никой…

— Не се ли нуждаете от повече служители за поддържането на тази великолепна резиденция? — попита съдията, след като пресякоха и втори вътрешен двор.

— Не, ваше превъзходителство, защото ползвам едното крило. Идвам тук само през нощта, денем съм в градския си кабинет — той замълча и продължи с усмивка: — Досега непрекъснато съм бил толкова зает с работата си, че все отлагах създаването на семейство, но догодина ще навърша трийсет и пет години и възнамерявам да предприема тази важна стъпка. Ето, вече влизаме в крилото, където всъщност живея. Библиотеката на моя баща е в дъното.

Старият служител ги поведе по широк коридор, застлан с килим. След него вървяха Лян Фу, съдията Ди и префектът, а Тао Ган завършваше процесията. Коридорът ги изведе първо в бамбукова градина, където шумолящите листа на високите дървета хвърляха прохладна сянка. След това стигнаха до едноетажна постройка. От лявата страна на коридора широките прозорци гледаха към езерце с камъни, а отдясно зад лакиран в черно парапет се редяха затворени стаи. Плъзгащите се прозорци бяха покрити с тънка бяла хартия. Изведнъж Тао Ган дръпна съдията Ди за ръкава и възбудено прошепна в ухото му:

— Видях сляпото момиче. Във втората стая, край която минахме. Четеше книга.

— Иди и я извикай! — кратко нареди съдията.

Тао Ган се втурна обратно назад, а съдията Ди обясни на господин Лян:

— Моят помощник ми напомни, че съм забравил ветрилото си. Да изчакаме малко. Колко е красиво това малко езерце с камъни!

Зад тях се разнесе ядосан женски вик.

— Какво става? — извика Лян.

Той се завтече бързешком назад, следван от съдията Ди и префекта. Тао Ган, стиснал здраво парапета, стоеше пред втората стая и гледаше с безмълвно удивление красива млада жена, седнала в елегантно обзаведена стая. В дъното се виждаше параван с нарисуван на него пейзаж. Жената се обърна гневно към Лян:

— Какъв е този безочлив мъж? Отварям прозореца, за да влезе светлина, а той се появява изведнъж и започва да ми вика, че съм го била измамила!

— Стана грешка! — побърза да обясни Тао Ган на съдията. После тихо добави: — Много прилича на нея, но не е същата.

— Коя е тази дама, господин Лян? — запита съдията.

— Това е сестра ми, ваше превъзходителство. Съпругата на префекта.

— Когато разбра, че аз ще придружавам дотук негово превъзходителство — обясни префектът, — жена ми реши също да дойде и да хвърли един поглед на старата си моминска стая.

— Ясно — отвърна съдията Ди и се обърна към госпожа Бао: — Моля за извинение, госпожо. Моят помощник ви е сбъркал с друга жена — и като хвърли любопитен поглед към отворената книга на масата, добави: — Виждам, че четете поезия. Чудесно занимание за свободното време. Облагородява стила.

— Поезия? — Бао изгледа ококорен жена си.

Тя побърза да затвори книгата и с известна рязкост отвърна:

— Просто ми попадна.

Съдията Ди отбеляза, че е много хубава. Имаше миловидно и чувствено лице със същите дълги извити вежди, които придаваха на брат й леко женствен вид. Тя го погледна срамежливо и каза:

— За мен е чест да се срещна с негово превъзходителство…

— Вашият съпруг каза, че познавате момичето, което продава щурци — прекъсна я Ди. — Иска ми се да поговоря с нея.

— Ще й предам, когато я видя отново, ваше превъзходителство — каза тя, погледна притеснено префекта и добави: — Преди малко съпругът ми ме наруга, задето не съм й поискала адреса, но тя ми каза, че почти всеки ден е на пазара, така че…

— Благодаря ви, госпожо. Довиждане.

Когато се отдалечиха, съдията Ди попита Лян:

— Имате ли други братя или сестри, господин Лян?

— Не, ваше превъзходителство, аз съм единствен син. Имах две сестри, но по-голямата почина преди няколко години.

— Инцидентът се случи скоро след сватбата ни — намеси се префектът Бао със сухия си педантичен глас. — За младата ми жена това беше голям удар. И за мен, разбира се…

— Какво точно се е случило? — запита съдията Ди.

— Докато спяла — заговори Лян, — вятърът духнал завесата към запаления светилник и в стаята избухнал пожар. Тя вероятно е загубила съзнание от дима. Намерихме само обгорели останки.

Съдията изрази съболезнованията си. Лян отвори масивна врата и въведе посетителите в студена стая с висок таван. Лян направи знак и прислужникът се приближи до прозорците да навие бамбуковите щори. Съдията Ди се огледа и кимна с одобрение. Стените бяха покрити с етажерки, натежали от книги и свитъци. Огромно бюро заемаше центъра на стаята. На пода имаше син килим, върху бюрото се виждаха само прибори за писане и два сребърни свещника. Господин Лян ги отведе до масичката за чай в ъгъла на стаята. Той покани съдията Ди да заеме голямото кресло зад нея, а на префекта и Тао Ган посочи страничните столове. Самият той седна на нисък стол малко по-встрани и нареди на прислужника да приготви чай. Като поглаждаше дългата си брада, съдията Ди със задоволство отбеляза:

— Чудесна е тази атмосфера на изискана елегантност, точно каквато може да се очаква в кабинета на един майстор във военното изкуство, изтънчен ценител и в мирния живот.

Докато отпиваха от чая си, известно време разговаряха за морските кампании на Повелителя на Южните морета и Лян им показа няколко много ценни старинни карти на града от колекцията на адмирала. Съдията Ди с интерес потъна в една от тях, по някое време посочи с показалец някаква точка и възкликна:

— Нали това е храмът на Цъфтящата пагода? Имах случай да го посетя снощи.

— Той е една от нашите исторически забележителности — отвърна Лян. — Ходя там поне веднъж седмично, за да поиграя шах с настоятеля. Много добър играч! И голям учен също. Сега работи над нова книга, историческо изследване за предаването на свещените книги.

— След като има такива изследователски наклонности — забеляза съдията, — предполагам, че оставя административната работа на главния монах?

— О, не, ваше превъзходителство! Настоятелят е твърде взискателен към своите задължения. И така трябва да бъде. Храмът е много голям, отворен е за посетители и изисква строго наблюдение. Какви ли не съмнителни личности се промъкват там, опитвайки се да скубят непредпазливите посетители. Имам предвид джебчиите, разните измамници и така нататък.

— Би трябвало да добавите и убийците — сухо каза съдията Ди. — Вчера там открих мъртвото тяло на правителствен агент.

— Значи затова си шепнеха монасите! — възкликна Лян. — Настоятелят бе внезапно повикан, докато играехме шах. Попитах монасите и те споменаха нещо за убийство. Кой го е извършил, ваше превъзходителство?

Съдията сви рамене. Лян поклати глава. Отпи от чая си и с въздишка рече:

— Това е другата страна на нашия проспериращ град, ваше превъзходителство. Там, където има богатство, има и ужасяваща бедност. Обикновеният наблюдател вижда само блестящата страна на живота в града. Той не познава подземния живот, безмилостен свят, където престъпници чужденци действат рамо до рамо с китайските бандити.

— Всичко се наблюдава изкъсо — сухо отбеляза префектът. — Освен това искам да подчертая, че престъпната им дейност си остава в тяхната среда, а такава измет има във всеки по-голям град.

— Не се съмнявам — отвърна съдията Ди. Той изпразни чашата си и се обърна към Лян: — Споменахте за престъпници чужденци. Чух доста тревожни слухове относно Мансур. Дали той не използва арабски бандити за някакви престъпни цели?

Лян се изправи на стола. Подръпвайки козята си брадичка, той остана известно време замислен, преди да отговори:

— Не познавам Мансур лично, но съм чувал много за него, естествено, най-вече от моя приятел и колега господин Яо. От една страна, Мансур с опитен и безстрашен морски капитан, на когото може да се разчита, а също и умел търговец. От друга страна, той е амбициозен арабин, фанатично предан на народа и религията си. При това с твърде високопоставена личност в родината си, далечен племенник на халифа, за чиято слава е водил много битки със западните варвари. Трябвало е да бъде назначен за губернатор на една от завладените области, но веднъж обидил халифа с някаква неволна забележка и бил пропъден от двора. Така се захванал с авантюристичния занаят на морски капитан. Но никога не се е отказвал от надеждата да добие отново благоразположението на халифа и не би се спрял пред нищо, за да осъществи целта си — Лян замълча за миг и после продължи, внимателно подбирайки думите си: — Аз внимателно събирах сведения и се опитвах да ги съпоставя. Това, което ще ви кажа сега, се основава единствено на слухове. Някои твърдят, че Мансур може да създаде сериозни неприятности тук, да плячкоса града и да отплава за родината си с богата плячка, така че халифът да приеме това за голям подвиг и за награда да издигне Мансур до старото му място и двора. Може би проявявам огромна несправедливост към Мансур.

Съдията Ди повдигна вежди и попита:

— Какво биха могли да направят група араби срещу гарнизон от близо хиляда добре въоръжени наемни войници? Да не говорим за стражниците, пристанищната полиция и така нататък.

— Мансур е вземал участие в обсадата на множество варварски градове, ваше превъзходителство. Той вероятно е съобразил, че за разлика от градовете на Севера Кантон се състои от множество двуетажни дървени къщи. Ако в сух и ветровит ден на няколко места избухнат пожари, това би било катастрофа. В общата паника шепа хора могат да натворят какво ли не.

— О, небеса, той е прав! — възкликна префектът.

— Освен това — продължи Лян — всеки един размирник би се сдобил с ревностни съюзници веднага щом започне плячкосването. Имам предвид хилядите танка. От стотици години те таят дълбока омраза към нас.

— Не без известно основание — с въздишка отбеляза съдията. — И все пак какво биха могли да направят тези хора на водата? Те не са организирани и нямат оръжие.

— Всъщност те не са без организация — бавно поде Лян. — Изглежда, магьосниците им имат голям авторитет и макар че танка не притежават тежко оръжие, при уличен бой са доста опасни противници. Много ловко боравят с дългите си ножове и са майстори в мятането на примки от копринени шалове. Вярно, че не допускат сред себе си външни хора и живеят в затворена общност, но, от друга страна, поминъкът на жените им се осигурява главно от арабски моряци и за Мансур не би било трудно да поддържа добри отношения с тях.

Съдията Ди не каза нищо, замислен върху думите на Лян. Тао Ган се обърна към Лян:

— Чувал съм, господине, че удушвачите танка винаги оставят след себе си сребърната монета, вързана за тежест на шала. А тя е с голяма стойност. Защо не си я прибират или не използват оловна монета?

— Те са много суеверни — отвърна Лян, потръпвайки. — Монетата се оставя като приношение за духа на жертвата. Вярват, че така няма да бъдат преследвани.

Съдията Ди вдигна глава.

— Покажете ми отново картата на града!

Докато Лян разгъваше картата върху масата, съдията помоли префекта да му посочи местата, където преобладават дървените къщи. Оказа се, че почти всички гъсто населени квартали, обитавани от средната класа, от занаятчиите и бедняците, са насечени единствено от тесни улички.

— Да — замислено рече съдията Ди, — огънят би могъл да погълне голяма част от града. Загубите на човешки живот, както и материалните щети биха били толкова катастрофални, че не можем да си позволим да пренебрегнем слуховете относно Мансур. Незабавно трябва да се направи нещо. Ще наредя на губернатора да свика тайно съвещание в двореца още днес следобед и да призове, освен вас двамата господин Яо Тайкай, командира на гарнизона и началника на пристанищната полиция. Трябва да предвидим незабавни предпазни мерки и да обсъдим какво да предприемем спрямо Мансур.

— Мой дълг е, ваше превъзходителство — загрижено каза Лян, — да ви предупредя, че Мансур би могъл да се окаже напълно невинен. Той върти сериозна търговия, а между големите търговци тук съществува безжалостна конкуренция. Някои от тях не биха се спрели пред нищо, за да отстранят своя съперник. Всички тези приказки за Мансур могат да се окажат зловредни клевети.

— Да се надяваме, че сте прав — сухо отвърна съдията. Той изпи чашата си и се надигна.

Лян Фу изпрати високите си гости с подобаваща церемониалност през множеството дворчета и коридори до главния вход, където се сбогува с няколко дълбоки поклона.