Убийство в Кантон

Глава XXVТао Ган опровергава принципите си; песен на щурец приключва историята

Вече беше нощ, когато Тао Ган, подпомаган от четиримата агенти, приключи случая с убития цензор. Спокойно, с методична последователност потули всички обстоятелства. Тялото на покойната арабска танцьорка бе пренесено тайно в съдилището, преди да го предадат официално в храма на Цъфтящата пагода за кремация. Военната полиция подкара съучастниците на Лян, за да бъдат подложени на разпит. Щяха да се разправят с тях, когато конвоят стигнеше до билото на възвишението над реката. Тао Ган се усещаше смъртно уморен, когато най-сетне подписа и подпечата от името на съдията Ди всички необходими документи. Съдията бе побързал да напусне Кантон, за да уреди лично пренасянето на тялото на Цяо Тай в столицата. Потегли със специален конен конвой. Един взвод претърсваше и прочистваше пътя пред него. Стражниците развяваха флага с червен ширит по края, който означаваше, че имат право да реквизират коне във всеки пост. Ездата бе уморителен начин за пътуване, но пък най-бързият, за да се стигне до столицата.

Тао Ган излезе от съдилището и нареди на носачите да го откарат в дома на Лян. В него централната зала бе ярко озарена от светилници и факли. Тялото на господин Лян лежеше върху разкошно погребално ложе. Пред него се нижеше непрекъсната върволица от хора, които палеха ароматични пръчици и отдаваха почитанията си на мъртвеца. Посетителите посрещаше достолепен възрастен господин, за когото Тао Ган реши, че е чичото. Помагаше му старият домоуправител.

Докато наблюдаваше с неприязън траурния ритуал, Тао Ган изведнъж с почуда съзря до себе си търговеца Яо Тайкай.

— Тъжен, много тъжен ден за Кантон! — каза господин Яо. Печалният тон обаче ни най-малко не съответстваше на хитроватото му изражение. Явно вече си бе направил сметката, какво от интересите на покойника би могъл да присвои. — Разбрах, че вашият господар е заминал вчера — продължи Яо. — Той като че ли по някое време ме подозираше в нещо, защото ме разпита доста строго. Но това, че потегли обратно за столицата, без да предяви никакви обвинения срещу мен, означава, предполагам, че не съм сбъркал в нищо…

Тао Ган го стрелна остро с очи.

— Вижте сега… — започна бавничко той, — на мен ми е забранено да разговарям по служебни въпроси с външни лица. Но понеже сте ми симпатичен, ще ви дам една поверителна информация, която може да ви послужи. Човек не трябва да забравя, преди да го сложат на уреда за мъчение, да си издейства от палача да му пъхне едно дръвце между зъбите. Нали разбирате, много често се случва после хората да си отхапят езика. Но аз на ваше място не бих се притеснявал чак толкова отрано, господин Яо. Излишните тревоги никого не са спасили. Желая ви щастие!

Той се обърна и си тръгна, оставяйки господин Яо с облещени биволски очи.

Тао Ган освободи носилката и отиде пеш до пазара. Гърбът го болеше, краката му тежаха, но усещаше, че трябва да изпълни онова, което бе намислил. След врявата и блъсканицата на пазара тъмната задна уличка, по която сви, му се стори още по-зловеща. След като изкачи тясната стълба, за миг поспря пред вратата и се ослуша. До ушите му едва-едва достигнаха нежни звънтящи звуци. Догадката му се оказа вярна. Той почука и влезе. Окачените малки клетки се открояваха на звездното небе, в сумрака едва-едва се забелязваше кошничката за чай на масата.

— Аз съм — каза той, когато тя се появи иззад бамбуковия параван. Хвана я за ръкава и я отведе до пейката. Седнаха един до друг. — Знаех си, че ще ви намеря тук — промълви той. — Потеглям обратно за столицата утре рано сутринта и не ми се искаше да си тръгна, без да се сбогуваме. Съдбата нанесе съкрушителни удари и на двама ни. Вие загубихте брат и сестра, аз: най-добрия си приятел — и той разказа накратко за смъртта на Цяо Тай. След това попита угрижено: — Как ще се справяте сега съвсем сама?

— Много е мило, че сте помислили за мен при вашата огромна тъга — спокойно отвърна тя. — Не се тревожете за мен. Преди да напусна дома, подписах на чичо си документи, с които се отказвам от всичките си права над имуществото на брат ми. Не се нуждая от нищо. Имам си щурците, с тях винаги ще ми е добре. Те не ме оставят да бъда самотна.

Тао Ган се заслуша в цвърчащите звуци.

— Пазя си двата щуреца от вас — най-сетне продума той. — Първия, който ми изпратихте, и втория, който намерих в изпитната зала. Аз също започнах да ценя песента им. Успокояващо е. Чувствам се възрастен и уморен, Ланли, мечтая си само за спокойствие — той погледна с крайчеца на окото нежното й лице и внимателно постави ръка върху нейната: — Наистина ще ви бъда много признателен, ако един ден дойдете и останете с мен в столицата. Заедно с щурците.

— Стига първата ви съпруга да не възрази — каза тя със същия спокоен глас…

— Аз съм сам. Нямам първа съпруга — после добави по-меко: — Но току-виж съм се сдобил… когато вие кажете „да“.

Тя повдигна сляпото си лице и внимателно се заслуша. Един звук се издигаше над всички останали, сребрист и нежен.

— Това е златното звънче — каза тя с доволна усмивка. — Ако се вслушате внимателно, ще чуете, че неговата песен означава не само спокойствие. Означава и щастие.