Убийство в Кантон

Глава IIIЕдно завръщане изпълва Тао Ган със задоволство; една странна девойка го кара да се съмнява в познанията си за хората

Тао Ган се върна обратно до митницата. Мина под високия свод на входа и хвърли един поглед на чиновника, който все още не бе привършил с описването на балите и вързопите. Застоялият въздух остро ухаеше на чуждоземски подправки. Той излезе през задния вход, мина покрай неприветливата странноприемница и влезе в града през Южната врата. Смеси се с шумната тълпа и със задоволство установи, че успява да разпознае повечето от големите сгради, край които минаваше. Изглежда, Кантон не се бе променил кой знае колко през последните двайсет години. Той огледа величествения храм вдясно, издигнат в чест на бога на войната. Отдели се от тълпата и изкачи широкото мраморно стълбище, което водеше до високата порта на храма. От двете страни имаше огромни каменни лъвове, приклекнали на осмоъгълни пиедестали. По традиция левият бе мъжкият и гледаше свирепо, здраво стиснал уста, докато женската вдясно бе вдигнала високо глава с широко зейнала паст.

— Никога не си затваря проклетата уста — с горчивина промърмори Тао Ган. — Съвсем като онова нищожество, бившата ми жена.

Като подръпваше тънките си мустаци, той с неприязън си помисли, че през последните двайсет години рядко се бе сещал за невярната си съпруга. Сега, когато отново бе в града, където мина част от младостта му, всичко отново изплува в съзнанието му. Обичаната някога съпруга го бе измамила най-подло, опитала се бе да го съсипе и на него му се бе наложило да бяга, за да си спаси живота. Тогава той се бе заклел повече никога да не се занимава с жени, беше обърнал гръб на света и бе станал скитащ мошеник. Но по-късно срещна съдията Ди, който му помогна да влезе в правия път, взе го за свой помощник и животът му потече в ново русло. Служи при магистрата на различните му постове като окръжен съдия и след като той достигна сегашния си висок ранг в столицата, Тао Ган стана негов главен секретар. Студена усмивка разтегна устните му, когато се обърна към лъвицата с подигравателен глас:

— Кантон си е същият, но ти погледни мен. Аз съм не просто чиновник със звание, а и състоятелен човек. Със солидно състояние, смея да заявя.

Той сръчно нагласи шапката си, кимна високомерно на жестокото каменно лице и влезе в двора на храма. На минаване покрай главната зала надникна вътре и през трепкащите светлинки на големите червени свещи зърна групичка поклонници, които слагаха нови ароматни пръчици в големия бронзов съд върху високия олтар. През плътния синкав дим му се мярна високата позлатена статуя на брадатото божество на войната, размахало дълъг меч. Тао Ган презрително сви устни. Той не си падаше по военната храброст. Не притежаваше нито силата, нито масивната фигура на своя колега Цяо Тай и никога не бе носил оръжие. Но отсъствието, на какъвто и да е страх и бързите реакции го превръщаха в не по-малко опасен противник. Продължи нататък, заобиколи главния павилион и излезе през задната порта на храмовия комплекс. Припомни си, че най-големият градски пазар бе на север от храма, и си каза, че няма да е зле да хвърли един поглед и там, преди да излезе на главната улица, за да продължи по нея до двореца на губернатора в северната част на града.

Кварталът зад храма бе от бедняшки дървени къщи. Отвред долитаха викове и смях, носеше се миризмата на евтина пържена мас. Не след дълго улицата изведнъж притихна. Къщите от двете страни бяха изоставени, повечето полуразрушени. Купчини нови тухли и делви с хоросан, разположени на равни разстояния една от друга, говореха, че нов строителен проект вече е в действие. Той на няколко пъти се обръща назад, но не забеляза никого. Продължи пътя си спокойно, като загръщаше кафтана плътно около кокалестото си тяло въпреки задухата. Зави в една пряка и в мига, когато до ушите му достигна все още далечната гълчава на пазара, забеляза някаква суматоха напред. Точно под фенера, увиснал на ръждива стойка над една врата, двама чорлави негодници се бореха с някаква жена. Докато тичаше към тях, Тао Ган видя, че единият я държи отзад, запушил с една ръка устата й, докато с другата извиваше нейната зад гърба й. Вторият бе разтворил роклята й и мачкаше красивата й гръд. Когато се опита да разхлаби пояса й, тя го ритна жестоко в крака. Но мъжът отзад изтегли главата й, а другият я удари силно в диафрагмата.

Тао Ган вече бе при тях. С дясната си ръка грабна една тухла от близката купчина, а с лявата загреба шепа негасена вар от най-близката делва. Приближи се на пръсти до мъжа, който държеше жената отзад, и му нанесе страхотен удар с ръба на тежката тухла в рамото. Той пусна момичето и закрещя, притискайки раздробените си кости. Вторият разбойник се обърна към Тао Ган, стиснал дръжката на ножа в пояса си.

Тао Ган мигновено хвърли негасената вар в очите му и той зави от болка, притискайки длани към лицето си.

— Арестувайте тия негодници! — изрева Тао Ган. Разбойникът със счупеното рамо хвана за ръката виещия си другар и го задърпа надолу по улицата. Двамата хукнаха презглава.

Момичето придърпваше роклята около себе си и се опитваше да си поеме дъх с широко отворена уста. Той бегло си даде сметка, че е доста хубава и че косата й е прибрана на тила в прическата на неомъжените девойки. Стори му се на около двайсет и пет години.

— Бързо да вървим към пазара — рязко й извика той на кантонски диалект, — преди тези двамата да разберат, че ги изиграх.

Тя като че ли се колебаеше и той хвана ръкава й и я задърпа към шумното пазарище.

— Да се разхождате в такъв пуст квартал, госпожице, означава просто сама да си търсите белята — нахока я Тао Ган. — Или познавате тия двама главорези?

— Не, сигурно бяха някакви скитници — отвърна тя с мекия глас на образована жена. — Идвах от пазара и минах оттук, защото е по-прекият път до храма на бога на войната. И тогава налетях на тях. Те ме оставиха да ги задмина и изведнъж ме сграбчиха изотзад. Много ви благодаря за помощта, толкова навреме дойдохте!

— Благодарете на щастливата си звезда — промърмори Тао Ган. Когато излязоха на претъпканата улица, която минаваше от южната страна на пъстро осветения пазарен площад, той добави: — По-добре да отложите посещението си в храма за през деня. Довиждане.

Понечи да тръгне по алеята между сергиите, но момичето постави длан върху неговата и попита смутен:

— Моля ви, бихте ли ми казали името на магазина до нас? Сигурно е зарзаватчийница, защото усещам аромата на мандарини. Ако зная къде сме, мога и сама да намеря пътя.

Докато говореше, тя извади от ръкава си тънка бамбукова пръчка. Това беше сгъваем бастун. Тао Ган се взря в очите й. Те бяха мъртви, прозрачно сиви.

— Ще ви изпратя до дома, естествено — с разкаяние каза той.

— Не е необходимо, господине, добре познавам квартала. Просто се нуждая от ориентир.

— Трябваше да убия онези подлеци — гневно промърмори Тао Ган и се обърна към момичето: — Ето, хванете се за ръкава ми. Ще ви водя и така ще стигнем по-бързо. Къде живеете?

— Много сте внимателен, господине. Живея недалеч от североизточната част на пазара.

Те се запътиха нататък, като Тао Ган си пробиваше път в тълпата с остри лакти. След малко момичето запита:

— Вие сте военен, временно назначен в града, нали?

— О, не. Аз съм търговец от един град на Запад — побърза да отвърне Тао Ган.

— Разбира се, извинете ме — каза смирено тя.

— Какво ви накара да си помислите, че съм офицер? — учудено попита Тао Ган.

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Ами, кантонският ви е чудесен, но аз имам много остро ухо и долавям столичен акцент. Освен това, когато измамихте двамата разбойници, викайки стражниците, гласът ви наистина звучеше като на човек свикнал да издава заповеди. И най-сетне, в този град всеки е зает със своята си работа. На никой обикновен гражданин и през ум няма да му мине да се намеси, когато двама негодници нападат една жена. Ще добавя също, че, както усещам, вие сте мил и деликатен човек.

— Добри разсъждения — сухо отбеляза Тао Ган. — С изключение на последното ви предположение, което е доста далеч от истината.

Той я погледна косо и видя, че лека усмивка озари неподвижното й лице. Големите очи и пълните устни й придаваха особено изражение, при все това той я намираше за необикновено привлекателна. Вървяха мълчаливо. Когато стигнаха до североизточния край на пазара, момичето каза:

— Живея в четвъртата пряка надясно. Сега по-добре ме оставете аз да водя.

Тясната уличка ставаше все по-тъмна. Момичето леко почукваше с пръчката си по облия калдъръм. От двете страни се издигаха паянтови двуетажни дървени постройки. Когато завиха в четвъртата пряка, мракът стана непрогледен. Тао Ган трябваше много да внимава, за да не се препъне по хлъзгавите неравни камъни.

— Това са къщи, които се дават под наем, и в повечето живеят продавачи от пазара — каза момичето. — Прибират се късно нощем, затова сега е толкова тихо. Ето, пристигнахме. Внимавайте със стъпалата, много са стръмни.

Това бе моментът, когато трябваше да се сбогува, но Тао Ган си каза, че щом е дошъл дотук, би могъл да се опита да разбере нещо повече за това странно момиче. На площадката тя го поведе към вратата, отвори я и каза:

— На масата, веднага вдясно, има свещ.

Тао Ган я запали с огнивото си и огледа голите стени на стаята. Подът беше дъсчен, три от стените бяха с напукана мазилка, а четвъртата липсваше. Само тънък бамбуков парапет отделяше стаята от плоския покрив на съседната къща. В далечината върху нощното небе се открояваха извитите стрехи на високите постройки. Стаята бе изключително чиста, лекият бриз не бе прогонил душната жега, която изпълваше улицата. До свещта бяха поставени кошничка за чайник, керамична чашка и дървена дъска за рязане с няколко парченца краставица и дълъг тънък нож на нея. До масата имаше нисък дървен стол, на отсрещната стена бе облегната тясна пейка. В дъното гостът зърна висок бамбуков параван.

— Както виждате, не мога да ви предложа кой знае какво — със сериозен глас каза момичето. — Доведох ви тук, защото от всичко на света най-много ненавиждам неизплатените дългове. Аз съм млада и като че ли не изглеждам зле. Ако искате да спите с мен, моля. Леглото ми е зад паравана.

Той се взираше в нея, поразен и безмълвен. Момичето добави с равен тон:

— Няма защо да се притеснявате, не съм девствена. Изнасилиха ме четирима пияни войници миналата година…

Тао Ган се втренчи в спокойното й бледо лице и каза бавно:

— Вие сте или дълбоко покварена, или безкрайно, невероятно простодушна. Както и да е, вашето предложение не ме интересува. Но аз съм много любопитен по отношение на различните човешки типове, а вашият е съвсем нов за мен. Да приемем, че кратък разговор и чаша чай ще уредят напълно дълга, който според вас имате към мен.

Тя едва-едва се усмихна.

— Седнете. Ще ида да сменя тази съдрана дреха.

И изчезна зад паравана. Тао Ган си наля чаша чай от чайника в кошничката. Докато отпиваше на бавни глътки, с учудване се вторачи в редицата малки кутии, които висяха на кукички от бамбуков прът под корниза. Бяха десетки, може би дори стотици, всичките различни по форма и размер. Той се озърна и видя, че на плота над пейката стояха четири големи, гледжосани в зелено гърнета с плътни капаци от бамбукова рогозка. Внимателно се ослуша. Лицето му бе застинало в дълбоко учудване. Сред неясните шумове на града долавяше някакво слабо и непрекъснато бръмчене, без да може да разбере откъде идва. Не беше ли от малките кутийки? Той стана и пристъпи към парапета. Във всяка една кутийка бяха пробити малки дупчици и той вече недвусмислено долови, че звукът идваше оттам. Най-сетне проумя. Вътре имаше щурци. Не се интересуваше кой знае колко от тези животинки, но знаеше, че мнозина обичат цвърченето им и държат по няколко в къщите си, и то често в скъпи клетчици от слонова кост или сребърен филигран. Други пък бяха пристрастени към боеве между щурци. Обикновено се разиграваха в кръчмите и по пазарите, като два войнствени щуреца се поставяха в резбована бамбукова тръба с прозорчета, а господарите им ги дразнеха и подтикваха, гъделичкайки ги с дълги тънки сламки. На тези състезания се разиграваха сериозни залози. Тао Ган установи, че всеки щурец издава едва доловим, но различаващ се от другите звук. Над всички звънтеше кристален тон, който идваше от една кратунка в края на редицата. Започваше ниско, за да се извиси постепенно до висок регистър с невероятна чистота. Тао Ган взе кратунката и я приближи до ухото си. Внезапно високият тон премина в ниско бръмчене.

Момичето се появи иззад паравана, облечено в проста, поръбена с черен ширит маслиненозелена дреха с тънък черен пояс. Тя пристъпи бързо до него и припряно затърси с ръце във въздуха малката клетка.

— Внимавайте с моето златно звънче! — възкликна тя.

Тао Ган постави кратунката в ръцете й.

— Просто слушах прекрасния му глас — отвърна той. — Продавате ли тези насекоми?

— Да — отвърна тя, докато окачваше кратунката на мястото й. — Продавам ги или на пазара, или направо на клиенти. Този щурец е най-ценният от всички. Много рядко се попада на такъв, особено тук на Юг. Познавачите ги наричат „златно звънче“ — тя седна на пейката, положи изящните си ръце в скута и продължи: — В гърнетата на полицата държа бойните щурци. Жал ми е за тях, толкова ми е мъчно, като си помисля за стройните им крачка и красивите пипалца, които ще се изпочупят в битката. Но трябва да ги държа в запас, тъй като търсенето е голямо.

— Как ги ловите?

— Просто се разхождам напосоки покрай стените на градините и старите сгради. Разпознавам добрите щурци по песента им и за примамка използвам парченца краставица. Те са нежни създания и са много умни. Понякога ми се струва, че ме познават. Пускам ги на свобода тук в стаята и щом им кажа, веднага се прибират в кутийките си, всеки в своята.

— Никой ли не се грижи за вас?

— Не се нуждая от грижи. И сама се справям.

Тао Ган кимна, но след миг рязко вдигна глава. Стори му се, че стълбата изскърца.

— Нали казахте, че съседите ви се прибират късно?

— Да, така е — отвърна тя.

Той се вслуша внимателно. Освен песента на щурците не долови нищо друго. Навярно му се бе счуло.

— Добре ли се чувствате тук, сама през по-голямата част от деня и нощта? — с недоверие попита той.

— О, да. Впрочем можете да говорите на северния диалект. Владея го доста добре.

— Благодаря, предпочитам да упражнявам кантонския си. Нямате ли роднини в града?

— Имам. Но след злополуката с очите ми напуснах дома си. Името ми е Ланли и между впрочем аз все още си мисля, че вие имате военен чин.

— Да, така е. Аз съм нещо като чиновник, член на свитата на високопоставен държавен служител от столицата. Името ми е Тао. Достатъчно ли печелите, за да се прехранвате?

— Дори ми остава нещичко, за да слагам настрана. Нуждая се само от маслена питка сутрин и вечер, а на обед — от купичка юфка. Щурците не ми струват нищо, а се продават на добра цена. Вземете златното звънче например. Цял сребърник мога да получа за него. Въпреки че изобщо не смятам да го продавам — тя се усмихна и продължи: — Намерих го вчера. Невероятен късмет! Разхождах се покрай западната стена на кулата… чували ли сте за будисткия храм?

— Храмът на Цъфтящата пагода в западния квартал?

— Точно така… И изведнъж чувам гласчето му съвсем наблизо. Като че ли звучеше уплашено. Слагам парченце краставица долу до стената и го викам ей така — тя сви устни и издаде звук, който необикновено приличаше на свиренето на щурец. — После клякам и чакам. Най-после той дойде, чух го как хруска краставицата. Когато се нахрани до насита и бе напълно доволен, го захлупих с кратунката, която винаги нося в ръкава си — тя вдигна глава и прошепна: — Чуйте, сега отново пее прекрасно, нали?

— Наистина.

— Струва ми се, че вие също бихте могли да ги обикнете. След време. Гласът ви е ласкав, не може да сте груб човек. Какво направихте на двамата мъже, които ме нападнаха? Изглежда, много ги заболя.

— Как да ви кажа, аз не обичам да се бия, възрастен човек съм. Поне два пъти по-възрастен от вас. Но доста съм пътувал и съм се понаучил да се оправям. Надявам се и вие да сторите същото, Ланли, отсега нататък. Светът е пълен с лоши хора, които са готови да се възползват от момиче като вас.

— Наистина ли мислите така? Не, аз смятам, че хората всъщност не са лоши. Случва се да са зли и долни, но то е, защото са нещастни или самотни или не могат да се сдобият с онова, което желаят. Обзалагам се например, че онези двамата не са имали пари да си купят купичка ориз, камо ли жена. Те ме изплашиха, защото си помислих, че ще ме бият, но може би нямаше да го направят, защото разбраха, че съм сляпа и че не бих могла да ги издам.

— Следващия път, когато ги срещна — ядно отвърна Тао Ган, — ще предложа на всеки от тях по един сребърник като награда за любезните им намерения! — той изпразни чашата си и със задоволство в гласа добави: — При това отсега нататък пари ще им трябват доста, защото единият вече няма да може да си служи с дясната ръка, а другият ще трябва да прочисти окото си от негасената вар и вероятно ще остане едноок за цял живот.

Тя скочи на крака и извика гневно:

— Какво сте направили с тях! И като че ли това ви харесва. Вие сте долен, жесток човек!

— А вие сте една много глупава млада жена! — отвърна й Тао Ган. Стана и се отправи към вратата. На прага мрачно добави: — Благодаря за чая.

Тя хвана свещта и излезе на площадката, като я държеше високо, за да освети стълбището.

— Внимавайте — тихо каза тя, — стълбите са много стръмни.

Тао Ган промърмори нещо и заслиза надолу. Когато се озова на улицата, се обърна и огледа внимателно къщата. Просто по навик, каза си той — разбира се, нямаше никакво намерение да се връща тук. Не му трябваха никакви жени, а още по-малко тази глупава фуста с нейните щурци. Той пое по улицата. Беше ядосан.