Убийство в Кантон

Глава XXIIIЕдна сестра пристига твърде късно, за да помогне на брат си; един сановник се сдобива с две големи дъщери наведнъж

Вратата се отвори с трясък и вътре нахълта Тао Ган. Той замръзна на място, когато видя съдията Ди, сведен над проснатото тяло на Лян, да преслушва сърцето му. То не биеше. Когато съдията започна да претърсва дрехите на Лян, Тао Ган прошепна:

— Как умря, господарю?

— Повярва ми, когато му казах, че е изпил предназначената за мен отрова, и от шока получи сърдечен удар. Така е по-добре! Той знаеше държавни тайни, които не биваше да стигат до никого — и разказа набързо на Тао Ган за размяната на чашите. — Изсипах отровата в тасчето с фигурките и Лян видя, че те са влажни, но не надникна, за да види, че вътре всъщност е цялото съдържание на пукнатата чашка. Вземи го със себе си — в това време измъкна от кожената й кания дълга, остра като бръснач кама, която откри в ръкава на Лян, и добави: — И това вземи. Внимавай, на върха има някаква кафява капка.

Тао Ган измъкна парче навосъчена хартия от ръкава си, зави тасчето и камата и каза:

— Всъщност трябваше да го оставите сам да изпие отровата, господарю! Ами ако се бе усъмнил? Сигурно е щял да ви убие с този отровен нож. Достатъчна е била съвсем лека драскотина.

Съдията Ди потръпна.

— Докато си мислеше, че пия чай, гледах да стоя на достатъчно разстояние от него… — и след известно мълчание добави: — С годините човек престава да е толкова сигурен, Тао Ган. Все повече е склонен да се осланя по най-важните въпроси на онова, висшето съдилище…

На площадката стоеше нежна млада жена, облечена в обикновена тъмнокафява роба. Празните й очи гледаха право напред.

— Току-що се яви, господарю — побърза да обясни Тао Ган. — За да ни предупреди за Лян…

— Брат ви почина, госпожице Лян — мрачно каза съдията Ди. — Получи сърдечен удар…

Момичето кимна.

— През последните години страдаше от сърце… — каза тя. И след известна пауза внезапно попита: — Той ли уби цензора?

— Не. Уби го Зумруд.

— Опасна жена беше — поклати глава момичето. — Открай време ме е било страх, че тази страст на брат ми ще го погуби. Щом научих, че са донесли тук трупа на някакъв висш сановник, който бил любовник на Зумруд, веднага си помислих, че го е убил брат ми. Открих помещението, където беше тялото, и докато онези двама мъже се преобличаха като стражници, претърсих набързо ръкавите му и открих златното звънче в смачканата му клетка. Грабнах и нещо, което ми се стори като плик, това беше единственият документ в мъртвеца, и реших, че може да се окаже нещо важно.

— Предполагам, че госпожа Бао, вашата сестра, е пъхнала писмото в ръкава на полковник Цяо вчера сутринта?

— Да, ваше превъзходителство. Тя беше отдавнашна приятелка с капитан Ни и тъкмо бе написала една бележка, с която го молеше да се срещнат същия следобед в къщата на господин Яо. Първоначално възнамеряваше да остави моя пакет в съдилището, адресиран до господин Тао, но когато видяла неговия приятел, решила, че ще е по-безопасно да го подхвърли чрез него — тя замълча за миг, колкото да отметне един кичур коса от гладкото си чело. — Виждахме се редовно със сестра ми, естествено, тайно. И двамата с брат ми предпочитахме да вярваме, че аз съм умряла. Но не можех да понеса мисълта, че собствената ми сестра страда заради мен, и след една година отидох при нея, за да й кажа, че съм жива. Все се тревожеше: аз непрекъснато й повтарях, че имам всичко, от което се нуждая, но тя упорстваше да ме запознава с най-различни хора, които да купуват щурци от мен. Вчера сутринта, след като излязох оттук, й казах, че се страхувам за брат ни. По моя молба тя претърси бюрото в спалнята му, където го посетихте вие заедно със съпруга й. Взе оттам две карти и после ми каза, че на една от тях била отбелязана странноприемницата на господин Цяо. Надявах се отново да се видя с нея в къщата на господин Яо, но за малко я изпуснах. Кой я уби, ваше превъзходителство? Тя нямаше врагове и въпреки че брат ми я презираше, не изпитваше към нея такава омраза, каквато към мен.

— Убиха я по погрешка — отвърна съдията Ди и побърза да добави: — Много съм ви задължен за помощта, която ми оказахте, госпожице Лян!

Тя повдигна ръце в неловък жест.

— Надявах се да намерите убиеца на цензора, преди брат ми да е загазил дълбоко.

— Как успявахте така ловко да се криете? — с интерес попита съдията.

— Придържах се към места, които познавам добре — отвърна тя с лека усмивка. — Тази стара къща, естествено, я знам на длан, с всичките й скривалища, тайници и проходи, за които брат ми и не подозира. Много добре ми е известна и изпитната зала, защото там съм се крила дълго. Когато господин Тао и неговият приятел ме видяха, се измъкнах през задния изход, където спират носилките. После чух писък на жена. Каква стана там, ваше превъзходителство?

— Моите двама помощници се натъкнали на един разбойник, който изнасилвал жена — отвърна съдията Ди. — И така, вашият брат е донесъл тялото на Зумруд тук в къщата, госпожице Лян. Трябва да го върна в съдилището, и то веднага. Бих ли могъл да направя още нещо за вас? Сега вие ще трябва да поемете грижата за този дом и за всички дела на вашия брат…

— Мисля да повикам един стар чичо на майка ми. Той ще се погрижи за погребението на брат ми и… — тя неутешимо тръсна глава. След миг продължи със задавен глас: — Аз съм виновна за всичко. Не биваше да го оставям сам с всичките тези ужасни мисли, които го преследваха. Тогава той беше момченце. Обичаше да си играе в някой ъгъл на градината със своите войничета и да води във въображението си големите битки, които един ден ще печели… Но тогава разбра, че военната кариера е затворена за него. И след като аз го напуснах, откри, че е неспособен да бъде с друга жена. Този втори удар го довърши, искаше да се самоубие. Но тогава срещна Зумруд и тя… стана така, че тя бе първата и единствена жена, с която можеше да се люби. Живееше само заради нея, а тя го пренебрегваше, говореше му ужасни, обидни неща… Аз съм виновна, трябваше да го отблъсна по някакъв по-деликатен начин. Трябваше да се опитам да насоча вниманието му към други жени, към някоя мила девойка, която да… Но аз бях много млада, нищо не разбирах… — тя зарови лице в ръцете си.

Съдията Ди стана и кимна на Тао Ган. Двамата тръгнаха надолу по стълбата. Цяо Тай чакаше в просторното преддверие заедно с четиримата агенти и десетина стражници. Съдията Ди им съобщи, че в дома се крият разбойници и че господин Лян получил сърдечен удар, когато внезапно налетял на един от тях. После нареди цялата къща щателно да се претърси под ръководството на Цяо Тай и да се арестува всеки, който бъде намерен вътре. Най-сетне дръпна настрани най-възрастния от агентите и му съобщи, че Мансур е отплавал с кораб по устието на Бисерната река. Агентът трябваше да отиде в пристанището с нареждане до властите незабавно да пратят четири бързи военни джонки, за да върнат кораба. Агентът се втурна навън, а съдията Ди нареди на възрастния домоуправител да го отведе заедно с Тао Ган в спалнята на господин Лян.

Тао Ган почти веднага откри една тайна каса зад леглото. С ключалката се справи без затруднения, но вътре се намериха само търговски договори и други документи, свързани с обичайната дейност на Лян. Всъщност съдията не се и надяваше на нещо повече. Лян беше твърде умен, за да държи уличаващи го документи. Надяваше се, че някакви писмени доказателства ще бъдат открити в столицата, когато резиденцията на главния евнух бъде подложена на щателен обиск. Нареди на Тао Ган тялото на Зумруд дискретно да се пренесе в съдилището, после се качи на паланкина си и се върна в двореца.

На входа накара адютанта да го отведе в частния кабинет на губернатора на втория етаж в главната сграда. Това беше малка, елегантно обзаведена стая. Сводестите прозорци гледаха към градината с лотосовото езеро. Сервиз от прозрачен порцелан и нефритена ваза, пълна с бели рози, бяха сложени на масичката за чай отляво. Цялата стена бе закрита от тежка абаносова библиотека. Губернаторът седеше зад високо бюро в дъното и даваше наставления на някакъв възрастен чиновник, изправен чинно до стола му.

Щом забеляза съдията Ди, губернаторът побърза да се изправи, заобиколи бюрото и се завтече да го поздрави. Покани го да седне на удобния фотьойл до масичката за чай, самият той се намести срещу него. След като възрастният чиновник им поднесе чай, губернаторът го отпрати. Наведе се напред, подпрял ръце на коленете си, и попита напрегнато:

— Каква е тази история, ваше превъзходителство? Видях вашата обява. Кой е този висш сановник?

Съдията Ди жадно изпи чая си. Изведнъж усети огромна умора. Остави чашката на масата, поразхлаби яката на робата си и каза с безцветен глас:

— Жестока трагедия. Както знаете, в Кантон е убит цензорът Лю. Мъртвото тяло, което открих в храма на Цъфтящата пагода, се оказа неговото. Ще ви запозная с официалната версия за случилото се. Цензорът е дошъл в Кантон заради любовта си към някакво местно момиче. Тя обаче си е имала любовник и подлецът отровил цензора… Обявата ми беше уловка. Надявах се някой от съучастниците на убиеца да дойде и да го издаде. Той е арестуван и в момента заминава под конвой за столицата, където ще бъде съден в закрит процес. Както разбирате, дори и тази официална версия, колкото и сбита да е, не бива да се разпространява. Централното правителство не обича да се носят непристойни слухове за висши сановници.

— Ясно — замислено отвърна губернаторът.

— Напълно разбирам колко деликатно е положението ви — меко каза съдията Ди. — Помня какви притеснения бяха, когато един столичен чиновник с доста висок ранг посети моята територия, докато все още бях окръжен съдия. Но това са неизбежни неща, част от нашата административна система.

Губернаторът погледна с благодарност съдията. После попита:

— Можете ли да ми кажете защо домът на господин Лян е обкръжен от военната гвардия?

— Получих съобщение, че вътре са проникнали крадци от народността танка. Сам отидох, за да го предупредя, но той бе получил сърдечен удар, когато се натъкнал на един от тях. Сега гвардията залавя крадците. И в този случай проучването трябва да е много дискретно. Господин Лян беше един от най-именитите граждани на Кантон и ако хората научат, че танка са виновни за неговата смърт, може да се стигне и до саморазправи. Оставете моите помощници да действат — съдията отпи глътка чай. — А по арабския въпрос взех мерки Мансур, главатарят, да бъде арестуван. Приберем ли го зад решетките, смятам, че строгите мерки за поддържане на мира и спокойствието биха могли да се отложат. Ще предложа на Великия съвет да се въведе онова, което нахвърлях пред вас вчера: настаняване на всички варвари в един определен район. Така ще се сложи край на страховете от брожения и вълнения.

— Ясно — отвърна губернаторът. След известно време каза смутено: — Надявам се, че всички тези… неприятности, които се случиха напоследък, няма да бъдат окачествени като вина на тукашната администрация, ваше превъзходителство. Ако властите в столицата останат с впечатлението, че аз… хм… съм пренебрегнал дълга си, то… — той стрелна тревожно госта си с очи.

Съдията Ди се направи, че не разбира опасенията му, и продължи спокойно:

— По време на моето разследване тук на бял свят излязоха факти, които не са пряко свързани с главните събития, но все пак не са без значение. На първо място, обстоятелствата около смъртта на госпожа Бао. С този случай се е заел префектът и аз предпочитам да го оставите на него. Второ, научих за една друга трагедия, разиграла се тук преди доста години. Става дума за самоубийството на една персийка… — той хвърли бърз поглед към домакина си. Лицето на губернатора внезапно побледня. Съдията Ди продължи: — Когато вчера сутринта си говорехме в павилиона, вие искахте да изземете от мен проучването на персийската общност в града. Вероятно имате сериозни познания по този въпрос и ще можете, предполагам, да ми изясните обстоятелствата около тази трагедия.

Губернаторът извърна лице към прозореца и се загледа в извитите стрехи на двореца. Съдията Ди взе една голяма бяла роза от купата и вдъхна нежния й аромат. Губернаторът започна с глух глас:

— Това стана преди много години, когато ме назначиха в местния съд като младши помощник. Беше първият ми пост. Бях млад и всичко ми правеше впечатление. Екзотичните чуждестранни общности разпалиха въображението ми. Често посещавах дома на един персийски търговец. Двамата с дъщеря му се влюбихме един в друг. Беше красиво и много изискано момиче. Не обръщах внимание, че е някак прекалено чувствителна и изнервена — той обърна глава към съдията, погледна го в очите и продължи: — Толкова много я обичах, че бях решил да се откажа от кариерата си и да се оженя за нея. Един ден тя ми каза, че известно време няма да се среща с мен. Бях млад и глупав, нищо не разбрах и реших, че просто иска да прекъсне връзката. От отчаяние започнах да ходя при китайските куртизанки. След няколко месеца тя ми изпрати бележка с молба да се срещнем привечер в храма на Цъфтящата пагода. Заварих я седнала самичка в павилиона за чай — той сведе очи и закова поглед в сплетените си пръсти. — Беше с дълга шафраненожълта рокля, главата й бе увита с копринен шал. Понечих да кажа нещо, но тя ме прекъсна веднага и ме помоли да се кача с нея на върха на пагодата. Дума не си проговорихме, докато вървяхме по ония стръмни стълби, все по-нагоре и по-нагоре. Най-накрая излязохме на тясната площадка и тя се облегна на перилата. Лъчите на залеза хвърляха бакърени отблясъци върху морето от покриви под нас. Без да ме погледне, с много особен и безизразен глас тя ми съобщи, че родила от мен две близначки. След като съм я напуснал, ги удавила. Останах като вкаменен на място, а тя изведнъж се прехвърли през парапета и аз… аз…

Той овладя с огромно усилие треперенето на гласа си и покри сгърченото си лице в дланите. Продължението едва достигаше до слуха на съдията Ди:

— Бях с напълно почтени намерения, небето ми е свидетел! А тя… Просто бяхме млади… Много, много млади…

Докато чакаше губернаторът да се съвземе, съдията бавно въртеше в ръка розата и гледаше белите листчета, които едно по едно се отронваха на масата. Най-сетне губернаторът вдигна глава, съдията постави цветето обратно във вазата и каза:

— Изглежда, много ви е обичала, иначе не може да се обясни това неистово желание да ви нарани. Да се самоубие и да ви излъже, че е убила двете си дъщери… — губернаторът почти подскочи и съдията Ди вдигна ръка: — Това е било лъжа. Тя е дала близначките на свой близък китаец, който след това банкрутирал и ги поверил на един китаец с персийска кръв, познат на майка им. Човекът ги е възпитал чудесно. Мога да ви уверя, че са прекрасни девойчета.

— Къде са те? Кой е този човек? — почти изкрещя губернаторът.

— Името му е Ни, морски капитан, веднъж ви споменах за него. Мистик и особняк, но е човек с принципи. На него са му предали, че вие сте обезчестили младата дама, но той пред никого не е говорил за това, бил е убеден, че за никого няма полза от разнищването на стари истории, а най-малко за двете момичета. Трябва да го посетите някой ден, може би по-добре, без да разкривате самоличността си. Ако информацията ми е вярна, капитанът фактически вече е ваш зет — съдията се изправи, оправи робата си и добави: — Ще забравя всичко, което ми разказахте тук.

Докато губернаторът го изпращаше до вратата, твърде развълнуван, за да промълви и дума, съдията Ди каза:

— Преди да започнем историята с персийската дама, споменахте, че сте обезпокоен за репутацията си в столицата. Искам да ви уверя, че смятам за свой дълг да впиша в доклада си до Великия съвет, че ви намирам за добър и изключително съвестен администратор — той прекъсна набързо смутените благодарствени протести на губернатора и заключи: — Наредено ми е да потегля за столицата още днес привечер. Моля да подготвите конвой, който да ме съпровожда по време на пътуването ми. Хиляди благодарности за гостоприемството. Сбогом!