Вихрената годеница

Глава тринадесета

Косите на модно фризираната перука бяха с толкова златист оттенък, че сякаш искряха на свещите в преддверието.

— Свали я! — каза Жан Марк глухо.

— Не ставай смешен, тя е част от моята маскировка. — Жулиет придърпа виненочервеното си копринено наметало, докато слизаше по стълбите. — Намирам, че е великолепна. Мари твърди, че мадам Ламартин била получила косата за перуката от някакво шведско селце, в което всички жени имаш коси с такъв цвят.

— В кафенето всички ще се вторачат в теб.

Така, както сега Жан Марк се беше вторачил в нея. Жулиет изпита силен трепет, а възбудата, която почувства предишната вечер, се прояви наново. Четеше по лицето му чувство, което в никакъв случай не беше неодобрение.

— Ще се заплеснат в новата любовница на Жан Марк Андреас, а не в гражданката Справедливост.

— В моята любовница ли?

— Дантон твърдеше, че трябва да си измисля по-добър костюм, а пък и ти самият се изказа крайно оскърбително за почерненото ми от сажди лице. — Жулиет се приближи бавно към венецианското стенно огледало в златна рамка и приглади дългите къдрици, които падаха като блещукащи спирали по голите й рамене. — Изглеждам съвсем различно. Така се харесвам много повече. Да, това трябва да бъде постоянният ми костюм.

— И единият, и другият са еднакво неподходящи. Никак не ми харесват русокоси жени.

Жулиет погледна Жан Марк в огледалото.

— Но защо? Та това е новото ми амплоа. Ти си един богат и пребогат мъж, който вече е имал любовници. Аз живея в твоя дом. Няма нищо по-естествено от това да спя с теб в едно легло.

— Да, това е съвсем естествено. — Той присви очи. — Какъв номер кроиш, Жулиет? Аз не съм мъж, който безнаказано се оставя да го водят за носа.

— Аз не те водя за носа, просто нищо друго не ми дойде на ум. Защо имаш нещо против да играя ролята на твоя любовница? — Жулиет щракна с пръсти. — Ах, досещам се, в твоите очи не съм достатъчно ravissante25. Знам добре, че не съм чаровна, но това не ме засяга особено.

— Наистина ли?

Тя тръсна предупредително глава.

— Във Версай имаше някои дами, които изобщо не бяха красавици и все пак умееха да покоряват мъжете. — Тя помръкна. — Съжалявам, че не съм обръщала повече внимание на изкусителните им похвати. — Челото й се проясни наново. — Но аз със сигурност ще изиграя много добре ролята си. В края на краищата не съм глупава, а ако направя нещо погрешно, ти ще ме поправиш. Ти имаш повече опит от мен в общуването с разпуснатия свят.

— Значи ще трябва да играя ролята на твой учител, така ли?

— Не, ти трябва само… — Тя не довърши, защото срещна погледа му в огледалото. Тогава й мина през ум, че беше отишла много далеч. Какъв дявол я беше накарал да тласне Жан Марк в онази посока, която тя на всяка цена желаеше да избегне? Той я гледаше така, както онази вечер в трапезарията и тя усети като тогава недостиг на въздух. Побърза да избегне погледа му. — Е, по всяка вероятност ще се справя много добре и сама.

Черните му очи святкаха, когато пристъпи към нея. Беше някакво прокрадващо се, хищническо движение.

— Все пак ролята, която си избрала, изисква моето непрекъснато съдействие.

— Не е задължително. — Тя се обърна внезапно и тръгна към изхода. — Ти трябва само да се държиш сред обществото така, сякаш ме намираш за tres interessante26.

В кафенето „Дю Ша“ осветлението беше ярко, а врявата невъобразима. Гостите представляваха студенти, работници и солидни граждани, придружени от женски същества от всички съсловия — като се започне от сиромашко облечени, простовати селски момичета, та чак до пъстроцветните райски птици, които не пазеха в тайна своята вятърничавост.

— Както сам виждаш, тук съм си съвсем на мястото. — Жулиет седна пред една покрита с дебела покривка масичка в единия ъгъл. — Сигурна съм, че червенокосата дама с дребния дебеланко ей там не е жена му. — Тя се наведе напред. — Май ще се наложи да я разгледам по-внимателно.

— Спести си усилията. Нея никога не бих я взел за своя любовница. И през ум не би ми минало. — Жан Марк махна с ръка на някакъв набит мъж с кожена жилетка и бяла престилка, който току-що беше спрял с табла пред една от масите. — В края на краищата не сме тук, за да разширяваме познанията ти за леките жени.

— Че какво пък й е толкова лошо? — Жулиет разкопча наметката си и я остави да се свлече от раменете й върху облегалката на стола. — Лицето й е малко недодялано, но е чаровна и има… за какво ми се присмиваш?

Погледът му беше насочен към дълбокия квадратен изрез на виненочервената й рокля.

— Извинявай, но ти да не си… внезапно разцъфтяла?

— Смяташ, че е прекалено много ли? Гърдите ми са малки, ето защо набутах половин дузина носни кърпички в деколтето си, за да изглеждам по-женствена. Не предпочитат ли господата жени с по-големи гърди?

— Струва ми се, че можеше да си спестиш носните кърпички. — Погледът му беше прикован към голата плът, която се открояваше сред виненочервената коприна. — Големите гърди не са нужни.

— Е, това е голямо облекчение за мен! — Тя направи гримаса. — Носните кърпички са всичко друго, но не и приятни. Острите им краища жулят до кръв, така че на драго сърце бих ги извадила до една.

— Много интересно… — Жан Марк прекъсна думите си, защото широкоплещестият мъж, когото беше повикал, застана до него. — Бутилка вино и плодов сок за гражданката. — Той поспря и после продължи с по-нисък глас: — И няколко думи с гражданина Даръл.

Червендалестият, дружелюбен мъж не трепна въобще.

— Навярно ще пожелаете да опитате и нашето божествено агнешко рагу. Най-доброто в цял Париж.

— Едва ли.

Мъжът се обърна и си проби път между масите към тезгяха. После се върна отново и постави на масата бутилка вино и две чаши.

— Тази година е вече твърде късно за плодов сок.

— В такъв случай вода — настоя Жулиет и прибави нетърпеливо. — И Уилям Даръл.

— Вода ли? — Мъжът сви рамене в недоумение и се обърна.

— Какво му става? Та той съвсем не обърна внимание на поръчката ни.

Жан Марк наля вино в една от чашите.

— Би следвало най-сетне да надмогнеш своята неприязън към виното.

Жулиет проследи с поглед келнера.

— Той обслужва друг човек. Защо не…

— Едно хубаво ветрило за гражданката? — Висока жена с лъскава червеникава коса се отпусна на стола между Жан Марк и Жулиет и постави таблата си с книжни ветрила на масата. — Всяка гражданка изгаря от желание да си купи ветрило, за да покаже на коя страна са нейните симпатии. — Тя разтвори ветрилото с ловко движение. — Тук имам едно със славното и велико превземане на Бастилията. Него аз самата съм го изрисувала. Вижте червения пламък на факлите и…

— Гражданката въобще не желае ветрило — прекъсна я Жан Марк.

— Навярно предпочитате ветрило с Дантон или с Робеспиер? — Жената затършува трескаво из таблата си, сетне отвори триумфално друго ветрило. — Това тук е гражданинът Дантон. Вижте благородното чело.

— Отвратителна рисунка. — Жулиет взе примитивно изработеното ветрило и поклати глава. — И не прилича на Дантон. Дантон е грозен.

— Ала има благородни помисли. — Подкупваща усмивка озари осеяното с лунички лице на жената. — Аз рисувам идеала, не човека.

— Вие рисувате твърде небрежно, през куп за грош, а идеалите не могат да служат за оправдание на злоупотребата с цвета и формата. Нима нямате никаква представа за изкуството? Как бихте могли…

— Е, ако Дантон не ви говори нищо… — Жената започна отново да се рови сред ветрилата си и изтегли едно друго, което отвори със замах и въодушевление. — Тампл, където нашите патриоти държат под стража тираните.

— Кулите са абсолютно непропорционални. Вие сте ги нарисували почти еднакви по големина, а тази би трябвало да е по-висока.

— Почакай! — Жан Марк взе ветрилото и го огледа по-внимателно. — Това изделие притежава известна стойност. Обърни внимание на гълъбите, скъпа. — Той търсеше погледа на Жулиет. — Гълъбите, които излитат от високата кула.

Жулиет обърна поглед към продавачката на ветрила.

Жената се усмихваше.

— Искате ли да купите това ветрило?

— Все още не съм решила. — Жулиет също заразглежда жената по-внимателно.

Тази жена си струва да я погледнеш и втори път, мина през ума на Жан Марк. Беше към тридесетте, вече не първа младост, ала жълтата вълнена рокля прилягаше добре на лъскавите коси, както и на пълната й фигура. Лицето й не беше нищо особено, бузите и носът й бяха буквално осеяни с лунички, ала погледът на лешниковите й очи искреше от жизненост, а усмивката й беше закачлива.

Жан Марк се наведе напред.

— Покажете ни и друга, гражданко…

— Нана Сарпелие.

— Аз съм Жан Марк Андреас, а това е гражданката Жулиет дьо Клеман.

Жената разтвори едно друго ветрило.

— Това би могло да ви допадне. Кораб на нашия прославен военен флот. Виждате издутите от вятъра платна и статуетката на богинята на добродетелта.

— И името на кораба на носа — отбеляза Жан Марк приглушено.

— Даръл — изрече изненадано Жулиет. — Къде е той? Бихме искали да разговаряме с него.

— Кой ви праща? — Нана Сарпелие разтвори едно друго ветрило и взе да си вее с него, като примигваше съблазнително с дългите си мигли.

— Дамата в кулата — каза Жан Марк.

Продавачката на ветрила разтвори следващото си изделие.

— Трудно е да се повярва, че казвате истината.

— Откъде тогава бихме могли да знаем към кого можем да се обърнем? — попита Жулиет. — Трябва да разговаряме с Уилям Даръл.

— Не съществува никакъв Уилям Даръл. Името е събирателно. — Тя затвори ветрилото. — Но съществуват определени хора, които споделят вашия интерес към ветрилата и биха могли да ви помогнат. Дайте ми вашето послание.

— Трябва да попитам нещо кралицата, а вече нямам възможност да проникна в Тампл — каза Жулиет. — Вашата групи би трябвало да е в състояние да го стори.

— Рискуваме контакт само тогава, когато се отнася за някоя твърде важна работа.

— Дали ще изглеждат важни два милиона ливри, които ще се изсипят във вашите джобове за нашите общи цели?

Изражението на Нана Сарпелие не се промени.

— Прилична сума. За нея би могло да се говори.

— Кога?

— Не съм сигурна кога. Какво трябва да й се предаде?

— Един въпрос. — Жулиет се наклони напред. — Предайте й, че Жулиет би искала да знае кой е сложил предмета в скривалището. Името на човека. Името, чувате ли?

Продавачката на ветрила взе от Жан Марк изделието си с изображението на Тампл и му подаде онова, на което беше представен Дантон. После му протегна дланта си.

— Дайте ми няколко франка. — Тя сложи парите, които й даде Жан Марк, на таблата и се изправи. — Благодаря, гражданино: Дамата ще изпита завист и почуда, когато отвори моето варило.

— Кога? — настояваше Жулиет.

— В случай, че въобще решим да ви окажем помощ… — Нана Сарпелие вдигна високо таблата — ще ви уведомя. Оставете вашия адрес при Раймон.

— Раймон ли?

— Раймон Джордано, мъжът, който ви обслужваше. Той е собственик на кафенето и е наш човек.

Тя взе таблата и продължи да обикаля от маса на маса, като се спираше тук-там, усмихваше се и разменяше по някоя дума.

— Успяхме! — Жан Марк отпи глътка от виното си. — Сега значи трябва да чакаме!

Жулиет кимна и взе книжното ветрило е лика на Дантон.

— Просто ужасно! Мислиш ли, че наистина продава ветрила?

Жан Марк, който наблюдаваше Нана Сарпелие, потисна усмивката си.

— Да, и си докарва добри пари.

— Ала рисунките й са съвсем през пръсти и тя… — Жулиет погледна лицето на Жан Марк, после погледът й се стрелна към Нана, която се беше привела над дебелия господин, съпровождан от червенокосата проститутка. — Той купува от нея ветрило.

— Да. — Жан Марк отново отпи глътка вино. — Виждам.

— Мислиш ли, че също търси Уилям Даръл?

Жан Марк се усмихна дяволито.

— Не, мисля, че в ума му е само мисълта за сладострастни забавления в някое легло.

— А, това било значи. — Жулиет погледна с нов интерес към продавачката на ветрила. — Защо с нея, а не с червенокосата? Неговата придружителка изглежда много по-чаровна.

— Защото един мъж умее да прави разлика дали една жена си разтваря бедрата, защото го прави на драго сърце с мъже, или го прави само защото монетите звънтят приятно за ухото й.

— Мигар това има толкова голямо значение?

Жан Марк изпи чашата си до дъно и даде знак на човека, който ги обслужваше.

— Да, Жулиет, това има твърде голямо значение.

— Как мислиш, колко дълго ще трябва да чакаме вест от кралицата? — Жулиет се обърна и погледна Жан Марк, който притваряше входната врата. — Би трябвало да настояваме за по-бърз отговор.

Жан Марк мина в преддверието и хвърли палтото и ръкавиците си върху диванчето под овалното огледало.

— Нямаше да има никаква полза. — Той се обърна и отново тръгна към нея.

— Все пак ние трябва… Ама ти какво правиш?

— Разкопчавам ти наметката.

— Мога и сама. — Тя усети топлината на тялото му и уханието на парфюма, който се носеше от него. Ухаеше различно от царедворците. Не сладникаво, а само чисто и… приятно.

— Но ти трябва да свикнеш с тези малки жестове на внимание. — Жан Марк остави наметалото бавно и плавно да се свлече от раменете й, за да усети тя допира на копринения плат върху голите си рамене, после хвърли връхната й дреха. — И е само част от онова, което заслужава жена, била любезна към мен. Възпитанието ме задължава да отговоря на твоя жест. Още повече, че смятам за свой свещен дълг да се грижа за удобствата ти.

Той не беше помръднал от мястото си, а Жулиет усети как у нея се надига горещ копнеж, когато го погледна.

— То беше само така… престорено.

— Така ли? Значи аз се вживявам прекалено в ролята си. Ти каза в кафенето, че изпитваш определено неудобство. Реших, че не е подходящо да ти се притека веднага на помощ, но сега не виждам никаква причина да отлагам повече.

— Какво неудобство… — Тя млъкна стъписано.

Той вече беше пъхнал два пръста в корсажа й и докосваше връхчетата на гърдите й, докато търсеше носните кърпи. Скоро намери една. За миг Жулиет усети горещия му пръст от долната страна на гърдата си, после плата, който се плъзна по кожата й и неподатливия остър край на кърпата, който беше изтеглен над зърното.

Тя замръзна на мястото си. Една твърде странна реакция, тъй като той я беше докоснат съвсем леко. Въпреки всичко гърдите й се усещаха набъбнали, тежки и потръпващи. Той изтегли и втора носна кърпичка от деколтето й, докато тя гледаше безпомощно към него, а в душата й бушуваше буря.

Бузите му леко се бяха зачервили, тя съзря с крайчеца на окото си как бие пулсът на слепоочието му, когато извади и третата кърпа от корсажа й.

— Почти всичките. Остават още три. Не каза ли, че били всичко шест?

Гласът му звучеше плътно и дрезгаво. Сега пръстите му диреха под другата й гръд, като дланта му преднамерено се плъзгаше по върха на зърната й.

Тя се олюля и прехапа долната си устна, за да сподави вика си. Погледът му беше насочен към лицето й, когато изтегли носната кърпа покрай гръдта й, успокояващ и същевременно възбуждащ.

— Както вече ти казах, не са ти потребни. Ако желаеш да изглеждаш по-женствена в обществото, то има някои неща, които бих могъл да направя, за да ти помогна. — Той изтегли още една кърпа от корсажа й. — Погледни де — прошепна й той.

Жулиет погледна надолу към гърдите си и ги намери по-зрели и по-големи.

— Когато тръгнем следващия път за кафенето, ще дръпна завесите в каретата. — Чак сега той изтегли подчертано бавно носната кърпа от корсажа й. — Има неща, които мога да постигна с докосване. — Той дръпна носната кърпичка неочаквано рязко и на нея й се стори, че я опари огнена диря. — И с устата си. Би ли ти допаднало? — Ноздрите на носа му се отвориха леко, черните му очи искряха. — Мога да си представя. Да ти покажа ли?

Въздухът около нея сякаш натежа и се зареди с напрежение, стана по-тъмно.

— Чувствам се… особено.

— Но ти харесва?

— Да! Не. Не знам.

Той я притисна нежно върху едно стъпало и седна до нея.

— Знам какво ти е. Ти искаш да играеш тази игра. Знаех, че си готова да направиш първата крачка, когато те видях днес да слизаш надолу по стълбището. — Главата му се наклони бавно и устните му докоснаха голата плът, която се подаваше от роклята. Дъхът му беше приятно топъл, но я пареше като коприва, изгаряше кожата й. Като че ли я тресеше треска. — Но ти трепериш!

С лек стон тя се извърна неволно срещу него.

— Жан Марк…

— Тихо! — Топлият му език се плъзна върху лявата й гръд, в трапчинката по средата и продължи нататък, за да погали дясната гръд. — Вече се питах от много време насам каква си на вкус… топла, сладка… — Той бавно отмести корсажа надолу. — Бих искал да те видя!

Гърдите й буквално изскочиха насреща му, с изпъкнали твърди зърна. Тя усети как бузите й се сгорещиха и гърдите й в ускорен ритъм се повдигаха и спускаха.

Той внимателно подгъна роклята й така, че дълбокото деколте легна под гърдите й, повдигна ги и ги притисна като в рамка.

— Каква прекрасна гледка! — В гласа му се долавяше възбуда. — Бяла коприна и прекрасни разцъфнали рози! Ала те не трябва да остават розови. Нека видим дали не сме в състояние да ги накараме да достигнат червенината на роклята ти.

Устата му обхвана дясното зърно на гърдите й.

Огън, див глад! Тя се притисна безпомощно към него, докато той смучеше, хапеше със зъби и галеше с езика си. Дочуваше приглушените стонове, които излизаха на пресекулки от него, дълбоки и гърлени, докато ръцете му я обхващаха и стискаха и устата му я подлагаше на чувствено вълшебство.

Той вдигна глава, за да я погледне със замъглени очи.

— Виж!

Връхчетата на гърдите й сега бяха тъмночервени и изпъкнали. Докато ги съзерцаваше, той отново ги хвана със зъбите си и нежно ги затегли.

Тя напразно диреше въздух, обзета от горещ екстаз.

— Доставям ти удоволствие, нали? — Езикът му заигра. — Сега ти трябва да ми доставиш удоволствие.

Тя го погледна объркано.

— Бих желал само да ме помолиш — прошепна й той. — Нима това не е справедливо? Ще ти казвам думите, необходимо е само да повтаряш.

— Не искам. — Тя видя лицето му, което изразяваше желание, глад и още нещо, нещо крайно опасно, ожесточено и тъмно.

— Защо правиш това? Защо искаш да изпитвам тези чувства?

— А как се чувстваш?

— Слаба, трепереща, сякаш бих искала… — Тя не довърши, когато видя, че по лицето му пробягна удовлетворение. — Ти целиш точно това, нали?

Красивата ръка, която се открояваше върху светлата й кожа, пусна гръдта й.

— Така е наистина.

Погледът й потърси лицето му.

— Това е наслада, но не е само наслада. То е и нещо друго. — Тя го отмести от себе си и се изправи с въздишка. — Ти би желал да ми причиниш болка. Защо?

— Никога не бих сторил това.

— Защо?

— Защо искам да си с мен в леглото? — Усмивката му излезе крива. — Понеже ме възбуждаш и предизвикваш. Понеже в един миг те виждам като дете, което трябва да се закриля и защитава, а в следващия миг като жена, която не се нуждае от моята защита и закрила. — Той спря за момент. — И понеже много е възможно да си най-силната жена, която въобще съм срещал през живота си.

Тя вдигна роклята върху гърдите си.

— И това ти изглежда важно? Искаш да ме сломиш само защото и аз притежавам сила?

— За сломяване и дума не може да става. Става въпрос само за игра.

— Каква игра?

Той се усмихна.

— Е, касае се за играта, която мъже и жени играят постоянно помежду си. При тази най-интересна от всички битки винаги има един победител и един губещ. — Той прокара устните си по раменете й. — При това не трябва никой да бъде нараняван. Аз умея да побеждавам, без да мачкам противника си.

— Ала ти би ми причинил болка. Не непременно телесна. Ти би се опитал да ме засегнеш по друг начин. Усещам необуздан гняв у теб. — Тя облиза устните си. — Струва ми се, че не си способен на истинска обич към никоя жена. Ти желаеш само да ме завоюваш, така както майка ми завоюваше всичките мъже, които примамваше в леглото си. И за нея това беше само една игра. — Тя се изправи и приглади нервно роклята си. — Това е игра, която не знам как се играе.

— Ще се научиш — каза той цинично, като се надигна. — Повярвай ми, ти притежаваш за тази игра повече инстинкт, отколкото всяка друга, която досега съм срещал.

Тя се бореше с фибите, които придържаха перуката й.

— Но аз не желая да се уча. Това би ми попречило.

В усмивката му се долавяше чувственост.

— Да, така е.

— Не бъди толкова самодоволен! Всъщност аз не изпитвах нищо, навярно съвсем малко, но това спадаше към ролята, която играех. — Всезнаещият му поглед се насочи към гърдите й, а тя отчаяно се надяваше, че те няма да я издадат. — Както роклята и носните кърпички.

Тя свали със замах перуката от главата си.

— И като тази вещ. Всичко това няма нищо общо с мен.

— Струва ми се, че всичко това спада към… — Той прекъсна разсъждението си, когато погледът му се премести от гърдите към косата й. — Боже мой, какво си направила?

— Накарах Мари да ги отреже. — Тя прокара ръка по късите, тъмни къдрици, които се виеха немирно по челото и слепоочията. — Перуката много запарва, а тъй като трябва да я нося непрекъснато, ще се чувствам по-добре без дългите си коси.

— Сега изглеждаш на не повече от осем години.

— Значи бях права, като ги отрязах. — Тя се погледна в огледалото на другата страна на салона. Правеше впечатление на удивително млада. Заради късата коса очите й изглеждаха направо огромни, а късото й носле и голата шия засилваха впечатлението на младост и уязвимост. — Пречеха ми.

Жан Марк се засмя. Тя му хвърли подозрителен поглед.

— Не бой се, нашето сражение е приключило. — Той вдигна изумено рамене. — Ти ме обезоръжи. Как бих могъл да съблазня едно дете? Та аз не съм дук дьо Грамон. Нали ти казах — ти притежаваш инстинкт за играта.

Усмивката й не беше много уверена.

— За нас двамата навярно би било по-добре, ако забравим случилото се тази вечер.

— Нима можеш да забравиш?

— Разбира се. — Жулиет се обърна и изтича нагоре по стълбите.

— Жулиет!

Тя хвърли поглед назад.

Жан Марк гледаше подире й усмихнат.

— Аз нямам намерение да я забравям. Ти знаеше твърде добре какво хвърляш в боя, когато тази вечер слизаше по стълбите. Не си детето, което изглеждаш на пръв поглед, нито си толкова наивна, както външността ти би подвела някого. Щом като надмогна себе си и преодолея тази бариера, играта ще бъде подновена.

Всъщност би следвало да му се сърди. По отношение на жените той нямаше никакви скрупули и щеше да й отнеме девствеността най-безогледно. Но тя не му беше сърдита. Онова, което усещаше, беше много по-различно от гняв. Страх, отчаяние и радостна възбуда от предстоящо предизвикателство.

Тя сведе мигли, за да не може да види реакцията й и продължи да тича запъхтяна нагоре по стълбите.

— Ще стане нетърпелива. — Нана Сарпелие се залови да разкопчава роклята си. — Ако не получи желаната информация, ще се опита да се добере до нея на своя глава. Няма да чака още дъно.

— Как се казва? — Уилям Даръл присви замислено вежди, като се повдигаше на лакът в леглото, за да я види как се съблича. За нея беше винаги твърде възбуждащо, когато я гледаше и сега пак усети слабините си пламнали.

— Жулиет дьо Клеман. — Тя се обърна към него. — Тази кукичка нещо заяжда. Ще ми помогнеш ли?

Ловките пръсти на Уилям се справиха със задачата сръчно и умело и роклята й се свлече на пода. Тя погледна ръката му, отпусната върху завивката. Твърда, мазолеста, яка ръка. Ръка на войник или на орач. Поби я лека тръпка. Нана предвкусваше радостта от това, което щяха да правят тези пръсти с нея след малко. Никога не беше имала по-добър любовник от Уилям. Той беше човек, който можеше да предвиди съвсем точно реакцията на жената. Преди него в продължение на пет години беше омъжена за един грубиян, два пъти по-възрастен от нея. След като овдовя, се беше заклела никога повече да не застава пред брачния олтар или, както се промениха нещата напоследък — кракът й да не стъпва в гражданското. И все пак от време на време се питаше как ли щеше да постъпи, ако Уилям се опиташе да настоява за изключителното притежание на тялото й.

Не че той щеше да поиска. Уилям желаеше само това, което и тя желаеше. Мимолетни срещи в този малък, занемарен и жалък хотел, в който не се задаваха никакви въпреки. Просто размяна на информация и в добавка малко физическа наслада. Ако от дъжд на вятър възникнеше топло чувство между тях или избухнеше весел смях, това беше без особено значение.

— Мъжът беше Жан Марк Андреас. Мисля, че тя му е любовница.

Уилям я целуна по рамото.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Между тях има нещо. — Тя отстъпи крачка назад. — Мислиш ли, че рискът си струва сумата?

— Вероятно. Тя не каза ли за какъв предмет става дума?

— Нищо не спомена. Трябваше ли да я подпитам?

— Не, държала си се отлично. Щом получим сведението, ще можем да го използваме за нашите цели и ще узнаем това, което ни интересува.

— Ще предупредиш ли кралицата?

— За двата милиона ливри ли? Естествено. Винаги имаме крещяща нужда от пари. Мосю отдавна вече не е толкова щедър, колкото би трябвало да бъде — особено като знае човек колко много е заложено на карта.

— Ти би могъл да пратиш вест и до премиер-министъра в Лондон. — Нана му намигна хлапашки. — Мисля си, че за изискан британски джентълмен като теб са отворени доста пътища, които си струва да се извървят.

— Ако дойдеш в леглото, бих могъл да ти покажа няколко пътя, които да извървим заедно, диво коте!

Като хихикаше, тя се приближи до леглото.

— Не знам дали би могъл. Известно ти е, разбира се, че охотно лягам в леглото с французи. Но те поне знаят какво иска една жена. Вие, англичаните, сте прекалено…

Тя продължаваше да се киска на пресекулки, когато той я притегли в леглото, разтвори бедрата й и храбро проникна в нея. Днес нямаше възбуждаща предварително игра, само твърди, горещи като жарава тласъци, които продължиха, докато не захленчи за избавление. Тя самата не знаеше, че го иска точно така, ала Уилям го знаеше. Той винаги знаеше какво и как. Нана си прехапа устните, за да не закрещи с всичка сила, когато екстазът я връхлетя, а после се отпусна, отмаляла и удовлетворена.

Мина известно време, преди да си възвърне дъха и говора.

— Твърде интересен път! — Тя се притисна в рамото му. — Ще останеш ли още някое време при мен?

— Да. — Той докосна бузата й. — Не ми се ще нощес да бъда сам.

Тя вдигна глава и го погледна. Странно беше да се чуе подобно нещо от Уилям. Освен чувствените наслади той никога не бе дал да се разбере, че има каквито и да било потребности. Изпълняваше възложените му от Мосю задачи интелигентно и затова беше станал глава на групата, но никога не й се беше случвало да го хване, че влага някакви чувства при изпълнението на задачите. Но от момента, когато пристигна последното известие от Мосю, у Уилям се долавяше известно безпокойство и тревога.

— Защо искаш… — Тя млъкна, когато съзря непристъпното му лице. Нямаше да приеме нито любопитството й, нито помощта й. Както гласеше поговорката — не ти ща ни меда, ни жилото. Съвместната им работа беше плодотворна и изгодна, на всичко отгоре се прибавяха и плътски радости. Това стигаше. Тя го целуна по рамото и отрони с нарочно мек тон:

— Добре, че ще останеш. Не бива да ме напускаш в това състояние.

Той я погледна удивен.

— Нима не те задоволих?

— О, ти беше великолепен. — Тя му намигна развеселена. — За един англичанин, искам да кажа. — После се извърна към него и протегна ръце. — Но сега ела при мен и ме остави да ти покажа какво може една парижанка!

Някой отвори входната врата.

Жан Марк вдигна начумерено очи от счетоводната си книга и хвърли поглед към часовника над камината. Беше дълбока нощ.

Кой ли можеше да бъде по това никое време? През затворената врата на работния му кабинет шумоленето беше проникнало съвсем слабо. Е, навярно се беше заблудил. Той лично беше залостил входната врата, след като Жулиет изтича нагоре по стълбите. Остави го разярен и възбуден и той добре осъзна, че сънят скоро нямаше да го споходи.

Не, по дяволите, не беше никаква заблуда. Някъде имаше отворена врата.

Той отмести тефтера настрана, стана и се отправи към тъмното предверие.

— Робер?

Никакъв отговор.

Входната врата зееше широко разтворена и вятърът навяваше навътре леденостуден дъжд, който вече бе образувал локви върху мраморния под.

Може би крадци? Но той беше сигурен, че залости с резето входната врата. Жан Марк премина по коридора и се спря озадачен на входа. Вятърът вееше на талази и прилепваше ризата плътно до тялото му. Погледът му се рееше по пустата и безлюдна улица.

Ала тя не беше съвсем пуста и безлюдна.

На известно разстояние пред него се мержелееше нещо бяло.

Жулиет!

Само по нощница, развяна като знаме, тя крачеше е решителна стъпка по улицата.

— Господи, Боже мой! — Той изтича по стъпалата и се спусна след нея по улицата. Когато я настигна, тя вече се беше озовала близо до ъгъла. Улови я за раменете и енергично я обърна към себе си. — Що за щуротии си намислила пак? Я се погледни — тръгнала си боса! Накъде си се запътила?

— Към манастира.

— Какво?! Не мога да те разбера! — Той я хвана през кръста. — Искаш да си навлечеш някоя болест ли? Такава глупост не бях виждал през живота си.

— Манастирът! Трябва да отида в манастира!

— По дяволите, той вече не съществува. — Жан Марк се обърна кръгом и я затегли обратно към дома.

— Не, трябва да се върна там! Все още не е свършило… този път ще го направя по-добре!

Той я помъкна нагоре по стъпалата и я вкара в коридора.

— Пусни ме, искам да се върна обратно в манастира!

Жан Марк затвори вратата и я залости с резето.

— Мълчи сега! Целият зъзна, пък и ти си вир-вода. Този спектакъл изобщо не ми допада, Жулиет. — Той извади от джоба си кремък и драсна с него, за да запали свещите на сребърния канделабър, който стоеше на масата до вратата. — Ти си жена, която действа импулсивно, но не и ирационално. Искаше да чуя как напускаш къщата и си го направила с точно определена цел. И така, къде възнамеряваше… — Като хвърли поглед към лицето й, той спря учуден.

Погледът на Жулиет беше безизразен, насочен сякаш към небитието.

Мократа бяла нощница беше прилепнала към тялото й, капки дъжд се стичаха по бузите й, а тя като че ли не осъзнаваше нищо.

Обърна се и отново се устреми към вратата. Но усилията й да я отвори останаха напразни.

— Манастирът! Този път ще постъпя както е нужно! Трябва да вървя…

Жан Марк стоеше пред нея изумен, облегнат на вратата, за да й препречи пътя. Гледаше изпитателно. Побиха го тръпки, но те нямаха нищо общо с прогизналите му от дъжда дрехи.

Боже милостиви, та тя спеше като младенец! Беше слушал разни потресаващи истории за хора, които ходят насън и разговарят като будни, но ги смяташе за врели-некипели. И ето ти сега! Но може би в случая не ставаше дума за сън, а за помрачен разсъдък.

— Кръв! — Тя беше махнала резето и отчаяно дърпаше вратата. — Защо не мога да спра кръвта?

— Жулиет, недей! — Той я хвана за раменете. — Остави ме да…

Тя започна да крещи с всичка сила.

Изтерзаният, дрезгав вик го прониза като острие на кама и той се вледени.

Не можеше повече да издържа… Той здравата я разтърси. После още веднъж.

— Sacre bleu, събуди се! Не мога да го понеса, разбери! Събуди…

— Ще престанеш ли най-после да ме разтърсваш? — попита Жулиет високомерно. — Знам, че за теб е много важно да ми причиняваш болка, но все пак това, което правите неприлично.

— Най-сетне се събуди! — Обзе го огромно облекчение. Очите й бяха съвсем ясни и гневно гледаха към него. Жан Марк я пусна и отстъпи крачка назад. — Света Богородице, ако знаеш колко ме уплаши!

— Би следвало наистина да си уплашен, тъй като съм страшно разгневена. Защо си ме довлякъл тук долу?

Той слисано се вторачи в нея.

— Не съм аз. Ти спеше непробудно, спусна се надолу по стълбите и…

— Ама че нелепици! Кой нормален човек ще тръгне да разхожда на сън? Във всеки случай не аз!

— Както кажеш. — Той я изгледа втренчено. — Наистина ли не си спомняш нищо?

— Че какво трябва да си спомням? Ти явно си нахълтал в стаята ми и си ме домъкнал тук с някаква цел. — Тя се вгледа учудено в мократа си нощница. — И защо е трябвало да отваряш вратата и да влиза дъждът в къщата? Мокра съм до кости. Вир-вода съм.

— Моля за извинение. — Той внимателно изучаваше лицето й. Беше ясно като бял ден, че Жулиет няма никакъв спомен за случилото се преди малко, дори нарочно извърташе, за да оправдае паметта си. — Трябва да изтичаш бързо горе и да се преоблечеш. Ще разбудя Мари, за да ти приготви горещ чай.

— Не е необходимо. Ще заспя веднага, щом прекратиш малката си комедия.

— О, вече съм готов да пусна завесата.

Тя се обърна, омотана в нощницата си и се насочи към стълбите.

— Жулиет, сънуваш ли понякога манастира?

Тя спря внезапно, без да се обърне.

— Не, естествено, че не. Не си ли спомняш… От кошмари страдаше Катрин. А аз се отърсих от всичките си мисли за тези canailles.

— Разбирам. — Той стоеше в подножието на стълбите и наблюдаваше как тя се изкачва по стъпалата и изчезва.

Все още не беше свършило. „Налага се да се върна обратно в манастира! Този път ще постъпя както трябва!“

Странни думи за човек, който уж е изтрил всичко от паметта си.

Жан Марк духна свещите и тръгна към стълбите. Смяташе да се преоблече в топли дрехи, а после да се върне в кабинета и да се опита да продължи работата си. Макар да се съмняваше, че ще успее, тъй като сега се чувстваше още по-неспокоен от преди, когато се бунтуваше само тялото му.

През целия си живот изпитваше необикновена страст към костеливите, трудно разрешими загадки, и сега умът му беше прикован към гатанката, която Жулиет му беше задала.

Ан Дюпре се отпусна грациозно върху тапицираното с коприна канапе и разпростря широките си брокатени фусти.

— Раул, ти изглеждаш в добро настроение. Не си се мяркал пред очите ми от два месеца. Ако не бях разбрала колко си зает, направо бих те обвинила, че си ме изоставил.

— Нямах нито минута свободно време. За Марат съм вече незаменим. — В розовата си брокатена рокля майка му приличаше на херцогиня. Едрата й фигура, склонна към напълняване, все още изглежда величествена, помисли си Дюпре с почуда. Прошарените коси на Ан Дюпре бяха вчесани по най-новата мода от камериерката, която Раул й беше взел миналата година, устните й бяха начервени толкова плътно, че изглеждаха кървави. Една мъничка сърцевидна изкуствена бенка се открояваше над левия крайчец на устната й. Изкуствените бенки особено я привличаха и тя често се оплакваше, че лека-полека модата им минавала. И ето че сега, изпълнена с очакване, го гледаше със сияещите си сиви очи. Те невинаги проблясваха дружелюбно, но днес беше тъкмо така.

— Но ако те бях извикала, щеше да оставиш Марат и да дойдеш, нали?

Той кимна, щастлив, че е с нея.

— Донесох ти подарък — подхвана той колебливо. — Принадлежал е на една принцеса. — Дюпре нямаше никаква представа на кого действително беше принадлежал медальонът, но знаеше, че майка му щеше да го оцени по-високо, ако изтъкнеше, че го е носила дама от кралското семейство.

Погледът на майка му алчно погълна увития в коприна предмет, който той й подаде.

— Не е ли на принцеса дьо Ламбер? Чух, че си отстранил от пътя си тази особа.

— Не, принадлежеше на друга. — Той напрегнато наблюдаваше как разгъва украшението. Никак не беше лесно да й угоди, макар че й беше подарил тази хубава къща и слуги. Но това украшение положително щеше да трогне сърцето й. — Накитът е от абатството дьо ла Рейн.

— Тези безбожни курви! — Майка му се усмихна. — Там ти свърши добра работа, Раул.

Изпълни го дълбока радост.

— Марат ме хвали надълго и нашироко, а пък Дантон ми намекна, че би желал да разчита на услугите ми. Трябва ли да се обвързвам с него?

— За това ще помисля, докато си в Испания. — Майка му вдигна високо гердана. — Очарователен е.

Дюпре не можа да скрие разочарованието си.

— Не ти ли харесва?

Тя се усмихна.

— Шегувам се. Това е великолепен подарък. — Тя разтвори обятията си. — Ела тук!

Той се втурна към нея. Тя го притисна силно към себе си и го залюля като младенец насам-натам. Раул притвори очи, пронизан от сладко облекчение. Той й беше доставил радост! Тъкмо това беше очаквал по време на дългите месеци, прекарани далеч от нея. Неизвестността, дали ще успее да спечели нейната благосклонност, беше просто нетърпима. Понякога тази неизвестност преминаваше в същинска треска и тогава той предпочиташе час по-скоро да отиде при нея и да получи присъдата си.

Тя погали косата му и гласът й беше съвсем тих, когато притисна начервените си до кръв устни плътно до ухото му.

— Липсвах ли ти?

Ръцете му обгърнаха пълното й тяло по-силно. Тя знаеше, че той без нея се чувстваше непълноценен, но винаги настояваше да го изрича.

— Да!

— И ти не си правил нищо лошо с тези зли женища?

— Не — излъга той. Майка му не биваше никога да научи за Камий. Безименните изнасилвания не играеха за нея никаква роля, ала за връзката му с Камий щеше да вдигне шум до небесата. — Знаеш, че ти се подчинявам във всичко, мамо!

— Нима не ти е от съществена полза? Намираш се в компанията на велики мъже, чието място ти самият твърде скоро ще заемеш.

Той кимна удовлетворено, като съзнаваше добре, че тя не очаква отговор от него. Докъдето стигаха спомените му, майка му винаги беше изричала тези слова. Още от съвсем малко момче тя му повтаряше, че някога той ще стане велик човек и го беше наставлявала точно и подробно как да постъпва. Тези уроци бяха тежки, понякога той даже не я разбираше, ала тя редуваше наказание с награда, докато най-сетне му стана ясно какво именно се очаква от него. Той трябваше да стане богат и всесилен мъж, който да въздигне майка си в ранг на кралица, до онова обществено положение, което й се падаше по право. Мястото й не беше в това селско обкръжение, като съпруга на простоват търговец, дал му на времето живот със семето си. Беше негово задължение и свещен дълг да я освободи от този тесен буржоазен зандан. Но ето че баща му беше мъртъв, а Раул все още не беше изпълнил задължението си.

Тя го отблъсна от себе си и отново погледна огърлицата.

— Има ли в медальона портрет?

— Вътре ли?

Тя го удостои с нетърпелив поглед.

— Те обикновено се отварят. — Тя плъзна ноктите си по златния ръб. — Не бъди толкова глупав!

Медальонът се отвори с леко прищракване и майка му навъсено впери очи в портрета.

— Много е красива. Това ли е принцесата?

Раул взе медальона и заразглежда внимателно миниатюрата на момичето, което беше зърнал бегло в камбанарията. Той се изправи.

— Да, това е тя.

Приликата беше поразителна. Тутакси му стана ясно каква полза би могъл да извлече от това. Щеше да даде портрета в Париж на някой художник, който по него щеше да направи ескиз. Рисунката можеше да се окачи на стената в общината. Потънал в мисли, той погали нащърбения белег на гърлото си, останал му от зъбите на чернокосото чудовище. Двете момичета бяха заедно тогава и ако издиреше момичето от медальона, можеше да я принуди да му съобщи къде се крие гражданката Справедливост.

— Бих ли могъл да го взема обратно за… — започна той предпазливо, но веднага почувства как тя потръпна неодобрително. Затова побърза да я уверял — Само за известно време. Ще ти го…

— Разбира се, Раул. — Майка му се надигна. — Естествено, можеш да си го вземеш. Да не би да искаш да го подариш на някой друг? На някого, когото повече цениш от мен? — Тя се усмихна сияйно. — А сега трябва да си вървиш, Раул. Струва ми се, че цялата тази седмица ще бъда много заета.

— Мамо, но това беше просто така. Едно неочаквано хрумване. — Обзет от паника, той скочи. Усети как мракът се спусна над него и го обви, усети отвратителен вкус в устата си. — Прости ми! Ти добре знаеш колко много се радвам на всяка минута, прекарана заедно с теб. Повече няма да мога да те видя чак до завръщането ми от Испания. Не ме гони!

Тя се вторачи в него с ледено изражение.

— Ти трябва да ме помолиш за прошка заради безсрамието си!

— Разбира се, че те моля! — Той притисна отново медальона в ръката й и сключи пръстите й над него. Щеше да почака до завръщането си от мисията и после щеше да се опита да я придума да му даде временно медальона. Навярно дотогава и без друго щеше да му се насити.

— Това не е достатъчно!

Дюпре тозчас застана на колене и зарови лице в гънките на брокатената й рокля. Усещаше върху кожата си мекия плат, който ухаеше на жасмин и на кедровото дърво на дрешника й.

— Моля те хиляди пъти за извинение! Беше твърде непристойно от моя страна! Аз не съм достоен да бъда твой син! — Той чакаше. Разбра, че унижението му трябваше да стигне още по-далеч, за да му прости. Той целуна ръката й. — Моля те, ma mere27! Разкайвам се от дън душа!

Тя го погали нежно по косата. Значи вече й беше минало.

— В такъв случай трябва повече да се стараеш, за да бъдеш достоен за обичта ми.

— Ще се старая, мамо! Мога ли да стана?

— Да. — Тя се извърна. — Мислих много върху тези неща…ще трябва да обсъдим по-подробно аферата с „Вихрения танцьор“. Притежанието на тази скъпоценност може да се окаже много важно. „Вихрения танцьор“ е твърде полезен и ценен предмет, за да го предоставяме току-така на Марат. — Тя приглади роклята си. — Ала всичко това ще обсъдим по-късно. Сега има патица за вечеря, а после ще ти посвиря на виола. Е, как ти се струва? Харесва ли ти?

— Много ми харесва, мамо. — Той мразеше патица. И тя знаеше добре това. Значи все още му се сърдеше. Щеше да го наблюдава отстрани как яде и щеше да го следи неотклонно да не прояви и най-малък признак на неудоволствие. Ала наказанието можеше да бъде и далеч по-сурово.

Тя би могла да го прогони.