Вихрената годеница

Глава двадесет и трета

Квартирата на Франсоа в Тампл приличаше по-скоро на затворническа килия, отколкото на жилите на представител на властите, помисли си Катрин. Мравки я полазиха по гърба, когато дежурният офицер и направи път и я пусна да влезе. Каменните зидове излъчваха студ и влага, а обзавеждането в най-добрия случай можеше да се нарече оскъдно: някаква примитивна маса с три стола, малък шкаф и тесен нар с прашна, тънка завивка.

— Докато пристигне гражданинът Ечеле, ще трябва да чакам тук с вас — обясни комендантът Ардлен с извинителен тон. Той й предложи стол да седне. — Без документи за самоличност никой не бива да влиза в Тампл.

— Вече ви казах, че съпругът ми не знае нищо за моето пристигане. Той щеше да нареди да получа пропуск, ако му бях… — Тя се намръщи. — Тук винаги ли е толкова студено? — Катрин се загърна по-плътно с червеното си наметало. Декемврийският мраз като че ли проникваше и през дебелите каменни зидове. — Защо не гори огън в камината?

— Сега ще я разпаля. — Комендантът тръгна към порцелановата камина. — Гражданинът Ечеле е толкова натоварен със задължения, че по-голяма част от времето го няма и би било непрактично да се поддържа огънят…

— Катрин! — На вратата стоеше Франсоа.

Изглеждаше по-мрачен, по-прегърбен и по-изнурен, отколкото във Вазаро, ала в очите на Катрин беше чудесен. Тя скочи на крака.

— Франсоа, този господин не желае да ми повярва, че съм твоя съпруга…

— Моя… съпруга — повтори Франсоа удивен. Той се обърна към офицера. — Да. Пол, това е Катрин, моята съпруга. Боже мой, какво правиш тук, Катрин?

Тя тръгна към него.

— Как съм могла да живея във Вазаро в такива удобства, когато ти в служба на републиката трябва да обитаваш тази мрачна дупка? Моето място е при теб! — Тя се усмихна на коменданта. — Дължа ви благодарност за добрината. Навярно ще се разпоредите да ми донесат багажа от двора?

Комендантът кимна.

— Гражданино, вие сте щастливец! Но не забравяйте да снабдите съпругата си с редовни документи!

— Няма да забравя. — Погледът на Франсоа не се откъсваше от Катрин. — В случай, че остане. У жена ми духът е по-силен от здравето й. Не съм уверен дали животът в Тампл ще й се поправи.

Катрин му се усмихна.

— Аз знам кое е най-доброто, за мен. Мястото на жената е до мъжа й.

Щом тежката врата се затвори след коменданта, Франсоа побърза да узнае:

— Катрин, какво значи това? Защо си тук?

Тя си пое дълбоко дъх.

— За мен това не е толкова просто.

— Носиш ли някакво съобщение от Жан Марк?

— Не, аз пристигнах едва днес сутринта. Въобще не съм виждала Жан Марк. — Тя се усмихна, обзета от съжаление. — Жулиет знаеше, че той няма да одобри появата ми и затова ме отпрати, преди той…

— Защо си тук?

— Защото си ми мъж — гласеше простият й отговор.

Той запротестира енергично.

— Що за щуротия! За теб бракосъчетанието не беше нищо повече от едно необходимо зло.

— Вярно беше… ала сега бих искала да го повторим пред някой свещеник. Моля те, Франсоа, ще бъде ли възможно?

— И какво ще кажеш тогава? — Той я гледаше изпитателно.

— Ще кажа… че те обичам. — Тя продължи припряно: — Разбирам, че ти може и да не ме обичаш повече, ала все пак трябваше да ти го кажа. Трябваше да се престраша и да се опитам…

— Всемогъщи Боже… — Той я придърпа към себе си и притисна лицето си в косата й. — Естествено, че те обичам — изрече той, засиял от щастие. — Не съм преставал да те обичам! Ала онова, което се случи в манастира…

Тя уви ръцете си около шията му и се притисна към него с облекчение.

— Държиш се така, сякаш ти си бил човекът, който ме изнасили. Трябваше да ми обясниш защо не си могъл да ми се притечеш на помощ, вместо да оставяш Жулиет да ми разправя за някакъв си Уилям Даръл. За толкова повърхностна ли си ме смятал? Нима мога да поставя онова, което ми причиниха, над живота на хората, който си спасил оттогава?

— Прощаваш ли ми?

Лицето й беше напълно сериозно, когато отстъпи назад и го погледна.

— Въпросът гласи по-скоро дали ти ми прощаваш? Страхувах се да споделя живота ти, макар че те обичах. Съвсем не проумявам как се получава така, че още ме обичаш!

— Как ли? — Той притисна устните си към слепоочието й. — Защото притежаваш сила и нежност… и искреност!

— Не, искреност не. Налагах си разни лъжи и им вярвах. — Тя се усмихна. — Ала отсега нататък ще се постарая да бъда искрена.

Той хвана лицето й с две ръце и я погледна в очите.

— Катрин, аз… — Целуна я нежно, мило. Когато вдигна глава, изражението на лицето му беше като утринно развиделяване над полята на Вазаро. — Моя любов!

Радостта й беше прекомерна. Тя затвори очи. А когато ги отвори, той продължаваше да я гледа със същото изражение. Усети, че трябва да предприеме нещо. В противен случай щеше да избухне в сълзи. Отстъпи крачка назад и се засмя смутено.

— Значи най-после се разбрахме! — Тя обхвана с поглед помещението и каза: — Ще трябва да направя нещо, за да стане тази стая по-уютна. Съвсем не проумявам как можеш да водиш такова мизерно съществуване! Дори и малко време да ни се наложи да прекараме тук, трябва да се набавят завивки, килими и завеси за прозореца. И още, удобно кресло до камината за…

— Какво значи ние? — каза той, като клатеше глава отрицателно. — Невъзможно е ти да останеш тук!

— Напротив, възможно е! — Тя го погледна хладнокръвно. — Възнамерявам да остана тук толкова дълго, колкото и ти, Франсоа! Не се сърди! Ще се върна във Вазаро едва тогава, когато тръгнеш с мен за Градината с цветята.

— Катрин, не мога да тръгна с теб! Все още имам страшно много работа тук.

— Знам, Жулиет ми каза. — Тя докосна устните му с крайчеца на пръстите си. Той ми принадлежи, помисли си тя с почуда. Имаше право да го докосва, когато й скимнеше. — В такъв случай ще ти помагам в работата. Във Вазаро добре работехме заедно. Положително и тук ще бъде същото!

— Не! — Устните му потрепнаха своенравно. — В Тампл не можеш да останеш! Това е затвор. Катрин!

— Още една причина да се направи обстановката колкото се може по-уютна. — Катрин го целуна по бузата, после тръгна към вратата. — Сега ще донесат нещата ми от пътната кола. Би ли имал грижата привлекателният комендант да ми намери в тази огромна сграда някакъв шкаф? Трябва да се върна при Жан Марк и да взема най-необходимото като завивки, чаршафи и възглавници.

— И ще останеш там!

— Огънят не трябва да загасва! Тези каменни стени са толкова влажни!

— Катрин, нямам намерение да ти набавям пропуск. Караулната стража няма да те пусне отново да влезеш.

— Не, ще ме пусне! — Тя постоя в рамката на вратата и му хвърли поглед, пълен с любов. — Защото ако не ми позволят да вляза, ще седна пред портите и ще вия към небето и Бога, докато ме пуснат! А това би привлякло вниманието, не мислиш ли?

— Да, но ти…

— А в момента не ти трябва и не можеш да привличаш вниманието върху себе си. Не се ли ожени за мен, за да ме предпазиш от нахалните очи на републиката? Нима искаш Конвентът да научи за клетата, изоставена жена на Франсоа, тъй като караулните стражи ще злословят по неин адрес?

Усмивка се прокрадна по сериозното му лице.

— Ти действително ли би била в състояние да…

— Бъди сигурен! Мисля, че ти обясних как стоят нещата при мен. Ако искаш да изчезна по-бързо оттук, то приключвай работата си колкото се може по-бързо, за да може двамата да обърнем гръб на Тампл.

Той направи със замах нисък поклон.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви угодя, мадам!

— И аз ще направя всичко, за да ти угодя — отвърна тя тихо и го погледна право в очите. После се обърна и отвори вратата. — И не забравям за шкафа!

На студения каменен под беше постлан килим със светли шарки, розови завеси от тежко кадифе висяха на прозореца. Червена копринена покривка беше заместила тънкото вълнено одеяло, а до камината стоеше тежко кресло с трикрако столче за краката.

— Не е толкова лошо! — Катрин огледа критично помещението. — Жълтите завеси във Вазаро наистина ми харесват повече, ала тези тук са по-тежки и повече подхождат, защото предпазват от студа.

— Остави ли нещо на Жан Марк или го обра до шушка? — попита Франсоа, като сложи глава върху тапицираната облегалка на креслото. — Доколкото знам, той много държеше на това кресло. Винаги сядаше в него, когато се събирахме в Златния салон.

— Защото предлага достатъчно място за едър човек като него. Ти обаче имаш по-голяма нужда сега. — Катрин се усмихна. — Не бой се, нямаше нито кавги, нито препирни. Взех го и го натоварих на талигата. Жан Марк притежава достатъчно кресла и може да се лиши от това съвсем безболезнено. — Побиха я ледени трънки. — Все още е студено. Няма да успеем лесно да прогоним студа. И помещенията на малкото момче ли са толкова студени и неуютни?

Франсоа кимна.

— Въпреки всичко не му е зле. Семейство Симон се отнася много добре към него… по свой собствен начин, разбира се. Напоследък малкият води нормален живот. — На устните му заигра презрителна усмивка. — Макар че в началото, Бог ми е свидетел, правеха всичко възможно, за да го превърнат в онова, което искаше републиката.

— Какво ще рече това?

— На Симон му беше заръчано да го възпитава като човек от простолюдието. Момчето трябваше да загрубее и да подивее.

— И в какво се състоеше възпитанието?

— Събираха го с уличници, заставяха го да пие вино вместо вода. Повечето време преди екзекуцията на майка си момчето прекара в състояние на опиянение.

Катрин го гледаше ужасена.

— Но той е още малко момче. Как са могли да се отнасят така с него?

— Така си представя Симон живота на човека от простолюдието — обясни Франсоа сухо. — Уличници, вино и много свободно време, за да се наслаждаваш и на двете. Според него той изпълняваше дълга си и се грижеше за това момчето да има развлечения.

Катрин го слушаше и клатеше глава.

— И какъв е сега Луи Шарл? — попита тя.

— Изглежда по-голям за годините си. Като го наблюдавам и като си мисля за Мишел… — Тя продължаваше да го гледа. — Отнеха му детството. Бих искал да му го върна, ала не знам дали вече е възможно.

Унинието и покрусата, които се долавяха в гласа му, едва не доведоха Катрин до сълзи. Наложило му се беше да воюва с всички сили срещу превъзхождаш го противник и много често беше печелил, но и губил. С цялата си душа тя се надяваше, че този път нямаше да загуби.

— Кога мога да го видя?

— Утре. Два пъти седмично се храня със семейство Симон и после играя на карти със Симон и няколко офицери от караула. Сигурна ли си, че искаш да го видиш? И то в тяхната компания? Те са недодялани хора, които говорят мръсотии.

— На полските работници във Вазаро също им липсват такт и образование. — Тя се усмихна. — Но аз на драго сърце прекарвах времето си с тях. — Усмивката й угасна. — Но не мога да си представя точно какво ще си говоря с тези хора. Да водиш леки жени при осемгодишно момче…

Той протегна ръка към нея и тя се приближи. Прокара ръката й по устните си.

— Ти би могла все още да се върнеш в градината си!

— Не, не бих могла! — Отговорът й беше произнесен шепнешком. — Не без теб! Никога вече без теб, Франсоа!

Той я притегли в скута си и я прегърна. Дълго седяха така, без да промълвят нито дума. Първоначално Катрин изпитваше само някакво безметежно чувство от близостта им и се наслаждаваше, че я държи в обятията си. Лека-полека обаче тя осъзна как мускулите му се изопнаха. Сърцето й подскочи и се разтуптя, когато Франсоа притисна устни до шията й.

— Знаеш ли колко много те желая? — прошепна той.

След първоначалната скованост тя си наложи да се отпусне. Знаеше, че този миг е неизбежен и вярваше, че се е подготвила за него. Засмя се неловко.

— В нощта на нашето бракосъчетание ти разправяше, че не ти харесвали слаби жени.

— Излъгах!

— Когато по-късно мислех за думите ти и аз се усъмних, че си ме излъгал.

— Толкова силно те желаех, че чувствах дори болка.

Над тях отново се спусна безмълвието.

Гласът му отекна приглушено в косата й.

— Наистина може и да не е днес. Мога да почакам.

Катрин се боеше. Ако го помолеше да изчака, той щеше да го стри. Може би не трябваше да се опитва да преодолее страха си още днес!

Ала ако го помолеше за отсрочка, щеше да изглежда отново като оттегляне в скривалището й.

— Не! — Гласът й трепереше. — Сега! Макар че е твърде възможно да не изпиташ много наслада с мен.

— Напротив и още как! — Пръстите му затърсиха фуркетите, които придържаха кока й, заизваждаха ги един след друг и ги пускаха да падат на пода.

— Само да ме допуснеш да те държа в прегръдките си и това е вече достатъчна наслада за мен! Същото е и когато те гледам или те чувам да се смееш. — Той прокара пръстите си през дъгите й коси. — Това е отликата между любов и наслада, Катрин.

Зелените му очи я гледаха с такава всеотдайност, усмивката му беше толкова нежна, че сърцето й премаля.

— Как… как ще започнем?

Той помилва един дълъг, копринен кичур коса с устните си.

— Както ни харесва. Можем да правим всичко, което си поискаме. Въобще няма правила. — Ненадейно в усмивката му се мярна нещо хлапашко. — Ах, знам… какво ще кажеш, ако ти разреша косите, съкровище мое?

Постепенно дъхът й се успокои и тя погледна към Франсоа.

— Всичко… мина ли?

Побиха го тръпки, той се свлече и легна до нея.

— Да! — Дишаше на пресекулки. Обърна се и тя, извила се с гръб към него, се сгуши в прегръдките му. — Във всеки случай засега.

— Ти беше… твърде страстен. — Тя размишляваше. — Винаги ли ти доставя такова удоволствие?

— Винаги ми доставя много голямо удоволствие, но това — той я целуна по ухото. — това беше съвсем необичайно, скъпа моя.

— Защо?

— Навярно защото те обичам… друга причина не мога да измисля.

— Обстоятелството, че ти доставих наслада, ме радва… изпълва ме с топлина.

Той лежеше, без да помръдва.

— Но ти самата не изпита никаква наслада, напи?

— Не знам какво имаш предвид. Вече ти казах, че аз…

— Боеше ли се?

— Най-напред да. — Тя го целуна по ръката, с която я притискаше към себе си. — Но ти беше толкова мил. Боях се, да не би да ми се стори… но само ти беше тук!

— Това е добре. — Гласът му отекна пресипнало в ухото й. — Но аз искам да получиш повече и за себе си. Кажи ми какво почувства, Катрин! Трябва да знам!

— Топлина, любов, утеха. — Тя се сгуши в него. — Наистина, беше твърде приятно.

— И нищо друго?

— Към края нещо такова като… тръпка. Не че беше болезнено — побърза да добави тя. — Знам, че действаше твърде предпазливо.

— Не достатъчно предпазливо. Трябваше да не бързам толкова. Постарах се, обаче… — Устните му се плъзнаха над ухото й, а гласът му прозвуча дрезгаво и гърлесто. — Вече толкова дълго време те обичах, Катрин!

— Защо имаш угризения? Наистина ти казвам, че…

— Че бях мил и нежен. — Той я стисна по-здраво в прегръдките си. — Струва ми се, че бях прекалено нетърпелив!

— Да не би нещо да не е наред? Трябваше ли да правя нещо друго?

— Не, благодаря на Бога от все сърце, че не изпитваше страх от мен. — Той я целуна нежно за кой ли път. — За днес е достатъчно.

— Дойде значи! — Присъствието на Нана Сарпелие изпълни Дюпре с радост и удовлетворение. Не беше уверен дали щеше да му се подчини, макар да й беше намекнал, че ще възбуди негодуванието на Мосю. През последните седмици я беше наблюдавал сякаш под лупа и знаеше, че не се колебае да се пъхне в леглото на всеки мъж, който възбужда любопитството й. За съжаление обаче изглеждаше независима. — Влизай! — Той отстъпи настрана и я пусна да влезе. — Вече те очаквах. Срещна ли Ечеле?

— Обясних ти, че не мога толкова бързо да вляза във връзка с него — каза тя, поклащайки отрицателно глава.

— Е, и утре е ден. — Той залости вратата и я огледа от главата до петите. — Свали си наметалото.

Тя отстъпи пред настояването му и сложи наметалото си на някакъв стол.

— Дюпре, съвсем не ми харесва всичко това!

— Но ливрите, които графът ти дава, ти харесват, нали?

— Е, да, ама всяка жена в края на краищата трябва да яде!

— Нужно е да се удовлетворяват и други потребности. — Той я накара да приседне във фотьойла. — Представяш си, предполагам, че в сегашното ми здравословно състояние срещам големи трудности да предумам някоя жена да ми направи услуга.

— Проститутките около Кралския площад малко ги е грижа за външността на мъжа, стига той да има пари в джоба.

— Те не могат да ми дадат онова, което ми трябва. Имах скъпоценна любовница, която притежаваше уникални способности. Една актриса в Комеди Франсез! Камий Кадо. Познаваш ли я?

Нана Сарпелие направи отрицателен жест с глава.

— Тя имаше известна прилика с теб. Беше едра цъфтяща жена с пълна фигура. Точно по вкуса ми.

— В такъв случай предложи й да се върне при теб.

— Ах, това вече е невъзможно. Докато бях в Испания, тя си намерила друг любовник. Наистина, аз се опитах да я придумам, ала тя не прояви отзивчивост.

— Навярно все пак би могъл да й внушиш, че е грешка да отблъсне такъв истински кавалер, какъвто си ти!

— Сарказмът ти не е уместен — каза Дюпре. — Вече виждам, че трябва да те възпитам на ред и дисциплина, както Камий.

— Последното едва ли ще си струва загубеното време, ако тази Камий…

— Камий е мъртва. — При вила на ужасеното й лице той се разля в блажена усмивка. — Не можех да допусна да продължава да живее и да споделя леглото на друг мъж. По-нататъшният й живот би осквернил ролята, която играеше.

— Ролята ли?

— Вече ти казах, че беше актриса. — Дюпре посочи с ръка един голям гардероб. — Там вътре ще намериш рокля и перука. Двете принадлежаха на Камий, но аз съм сигурен, че и на теб ще ти прилегнат добре. Облечи ги!

Смаяна, тя го изгледа. Какви ли перверзни игри му бяха по вкуса?

— Е, ама какъв смисъл имаше да идваш, ако нямаш намерение да ми се подчиняваш?

Тя тръгна към гардероба.

— Намисли ли вече как ще отстраниш от пътя невръстния крал?

— Вероятно посредством отрова. Един аптекар на улица „Марат“ ще ми набави всичко необходимо. Отровата е метод, към които би прибягнал и Робеспиер, защото е надежден и разумен. За ръкопашна борба не ми стига сила.

— Кралят е само на осем години. Той едва ли би могъл да се бори, за да…

— Нито дума повече за краля, разбра ли ме? Обличай роклята!

Двадесетина минути по-късно тя стоеше пред него в розова брокатена рокля и пъхаше кестенявите си коси под модно фризираната сива перука.

Гледката предизвика възбудата на Дюпре.

— Великолепно — изрече той, останал почти без дъх. — Притежаваш сила, каквато Камий никога не е имала. — Той извади от джоба си малка сребърна табакера за емфие. — Наведи се към мен! Последна операция!

С неподвижно лице тя приклекна пред него.

Той отвори табакерата за емфие, извади от него сърцевидна изкуствена бенка и я прикрепи точно над левия крайчец на устата й.

— Така, сега изглеждаш отлично! — Малко неуверено той затвори кутийката и я пъхна в джоба си. — Коленичи!

Нана се поколеба, после паша на колене пред креслото му.

— Много хубаво! А сега думите! Трябва да ги произнасяш доста убедително, иначе ще се разгневя много!

— Какви думи?

Гласът му прозвуча високо и хленчещо:

— Раул, обещай ми, че ще бъдем винаги заедно! Ти си хубавото, скъпо момче на мама! Никога вече няма да те наказвам!

Тя повтори думите.

Той й зашлеви плесница.

— Трябва да звучи по-искрено! Още веднъж!

Нана понечи да каже нещо, после се отказа и си пое дълбоко дъх, но очите й проблеснаха гневно, след това повтори думите.

— Така е по-добре. И кажи сега: „Бях много лоша, когато те затворих в дървения сандък с онова отвратително животно.“

Нана повтори изречението.

Той се наведе напред, като дишаше на пресекулки, късо, задъхано.

— Моля те за прошка!

— Моля те за прошка! — Нана го погледна. Лицето му се беше изкривило в сладострастна конвулсия.

— Кажи го още веднъж!

— Моля те за прошка! — Нана помълча известно време, после попита: — Това ли е всичко?

— Не. — Дюпре се усмихваше. Погледът му беше опиянен от страст. — Следва най-важното. Сега ми целуни ръката!

На вечерята Катрин не заговори направо Луи Шарл, а най-напред се постара да се сприятели със семейство Симон. За нейна почуда установи, че това не беше толкова трудно. Както й беше разказал Франсоа, те бяха груби, недодялани и твърде ограничени, ала добродушни по природа. Катрин реши, че жената е по-приятна от мъжа. Мадам Симон беше дребничка, закръглена особа с грубовати мъжки черти и осеяно с пъпки лице, но усмивката й беше топла и сърдечна. Тя изглежда наистина беше обикнала детето от все сърце.

Едва когато мъжете седнаха да играят на карти, а мадам Симон се оттегли с плетивото си до печката. Катрин се осмели, като че ли между другото, да тръгне към седящия до прозореца Луи Шарл, който се беше задълбочил в четене на книга.

— При печката е твърде горещо — каза тя. — Мога ли да седна чук при тебе?

— Както желаете, гражданко. — Мнителният му поглед отново се плъзна към книгата.

Съчувствие обзе Катрин. Франсоа беше казал, че момчето е надраснало годините си и сега тя разбра какво е имал предвид. Сериозното му и зряло поведение беше по-скоро тъжно, отколкото неподходящо. Тя седна срещу него и огледа момчето от главата до петите през спуснатите си мигли. Прелестно като картинка дете, което обаче не приличаше много на Мария Антоанета. То притежаваше нейните светли коси и поразяващо сините й очи, раздалечени едно от друго, но като цяло чертите му бяха по-красиви от онези на майка му.

— Не обичам, когато ме гледат така — каза детето, без да вдига очи от книгата си. — Бих предпочел да не го правите!

— Ах, мислех си в момента, че приличаш на майка си.

Той я погледна изненадано.

— Вие сте познавали майка ми?

— Преди много, много време, когато бях съвсем малка. Тя беше твърде добра към мен.

Той закима усърдно.

— Тя винаги е била добра. — С понижен глас момчето продължи. — Но не бива да говорим за нея тук. Те не обичат това.

— Много разумно. Какво четеш?

— Някаква книга на Русо. Гражданинът Робеспиер има доста високо мнение за него. Книгите, които ми даваше татко, ми ги отнеха, ала тази тук ми разрешиха да я запазя. Както и ония там. — Той кимна с глава към четирите книги на масата до себе си.

Тя взе един подвързан в тъмносиня кожа том.

Луи Шарл сложи ръка върху книгата, така че Катрин не успя да я отвори.

— Не може!

Тя го погледна удивено.

— Това не е книга, която трябва да разглеждате, гражданко — каза той предупреждаващо.

— И защо не е?

— Тя съдържа изображения на необлечени хора, които… — Малчуганът замълча и сви рамене. — Не е подходяща книга за дама, която е познавала моята maman39.

— Ами за теб тогава подходяща ли е?

Хлапакът поклати недоумяващо глава.

— Не знам. Симон казва, че това били единствените книги, които мъжът следвало да чете.

— Вярваш ли му?

— Не знам — повтори той. — Откъде да знам кое е истина и кое лъжа, след като всеки ми казва нещо различно!

— Харесваш ли гражданина Симон и неговата жена?

— В повечето случаи те се отнасят много добре към мен. — От старческата му сдържаност не остана и помен, когато с горест добави: — Бих желал понякога да ме оставят да виждам моята maman.

— Ала тя е… — Катрин изведнъж млъкна, когато стъписана забеляза, че той говореше за майка си в сегашно време. Бяха го оставили да мисли, че още е жива! На Катрин й трябваше съвсем малко време да се съвземе, после го попита: — Къде е сега твоята maman?

— Точно над нас… със сестра ми и леля ми. — Ръката му сграбчи още по-здраво книгата. — Те твърдят, че моята maman била лоша и зла жена, и аз не бивало да говоря за нея.

Катрин изпитваше болка и съчувствие.

— Аз не открих нищо лошо в нея. Струва ми се, че ти би трябвало сам да си съставиш мнение, Луи Шарл!

— Шарл. Тук ме наричат само Шарл.

Тя му се усмихна.

— Ще гледам да го запомня.

— Да, човек много трудно може да запомни всичко, което изискват от него. — Погледът му беше унил и уморен от живота, като на някой грохнал старец. — Maman казва, че всеки трябвало да прави най-доброто, което му е по силите.

Катрин съзнаваше, че вече прекалено дълго говори с него и че е крайно време да се присъедини към групата около печката, ала не желаеше да го остави сам. Луи Шарл беше ужасно самотен. По-самотен, отколкото той самият подозираше.

— Обичаш ли цветята? — попита тя поривисто.

Той кимна.

— Във Версай имахме превъзходни градини и дори в Тюйлери… — Той не довърши мисълта си. После я погледна внимателно. — Моята maman обича цветя. Тя използува някакъв парфюм, който ухае на теменужки.

— Един мой братовчед има тук градина, в която растат чудно хубави теменужки. Искаш ли да ти донеса едно сандъче? Ще можеш да се грижиш за тях, да ги плевиш и поливаш, и да наблюдаваш как растат с всеки изминат ден.

Изглежда, той не беше много уверен в уменията си.

— Не разбирам нищо от цветарство.

— Ще те обуча. Аз притежавам градина, която е по-голяма даже от Версайския парк. Тя се нарича Вазаро… Бих могла да ти разкажа за нея.

Надежда озари чертите му.

— Да, ще ми бъде интересно.

— Вероятно. — Тя стана на крака. — И ще ти разкажа също за моя малък приятел Мишел. Той ще ти хареса. Съвсем малко по-голям е от теб, но вече знае всичко за цветята, за парфюмите и…

— А може ли да дойде при мен? Бихме могли да разговаряме и да си играем на топка… — Неговото въодушевление внезапно помръкна. — Ах, съвсем бях забравил… никой не бива да идва в Тампл.

— Аз мога да идвам — каза тя тихо. — И мога, ако не друго, поне да ти разказвам за Мишел. Имам една приятелка, която познаваше майка ти много по-добре от мен, тя познава и теб. Казва се Жулиет.

Той кимна и се усмихна нерешително.

— Това е твърде мило от тоя страна. Знам, че не мога да искам прекалено много.

Катрин усети, че сълзи опариха очите й.

— Вдругиден ще дойда пак, Луи Шарл.

— Шарл — поправи я той сериозно. — Само Шарл.

Катрин се обърна и се отправи към групичката, която се беше струпала около печката.

Тя седна до мадам Симон, която вдигна очи от плетката си.

— Доста дълго разговаряхте с Шарл.

Катрин настръхна. Беше ли събудила подозрение с оживения си разговор с момчето?

— Той е толкова мило дете.

Мадам Симон кимна.

— Всички искат да го видят и да го докоснат. А жената на фурнаджията ми предложи допълнително самун хляб, само да съм й дадяла една къдрица на момчето.

— И… получи ли тя къдрицата? — Катрин се облегна на стола си.

— Че докъде щяхме да стигнем така? — Жената поклати глава. — Ако взема да давам на всеки, който иска къдрица, то тогава нещастното дете само подир седмица ще остане съвсем без коса. Освен това те искат къдрица на крал, а пък Шарл вече не е крал. Той е станал добър и последователен републиканец. — Гордост и симпатия струяха от лицето на жената, когато погледна към момчето в ъгъла. — Свършихме голяма работа с малкия, можете да ми вярвате.

Катрин отклони погледа си.

— Както виждам, той чете Русо.

— Автор за републиканци. Аз самата не мога нито да чета, нито да пиша, ала щом гражданинът Робеспиер го намира за добър, това ми е предостатъчно.

— Той не знае, че майка му е мъртва.

Мадам Симон я погледна изплашено.

— Вие не сте му казали, нали?

Катрин поклати отрицателно глава.

Жената изпита видимо облекчение.

— Мъжът ми възнамеряваше да му каже, но аз реших, че би било безсмислено момчето да се чувства нещастен.

— Обещах му едно сандъче с теменужки. Мога ли да му ги донеса?

— Че защо не? Стига самият той да се грижи за цветята… аз имам прекалено много работа, мъжът ми пие като смок през повечето време. — Тя удостои Катрин с плаха усмивка. — Радвам се, че дойдохте да живеете тук с Франсоа. Мъжът има нужда от жена си, дори когато му се струва, че се справя без нея. — Тя хвърли начумерен поглед към мъжа си. — Колко е хубаво, че сега наблизо има жена, с която мога да си побъбря!

Катрин отвърна на усмивката и.

— Надявам се, че ще станем приятелки. — Тя избягваше да гледа към Луи Шарл. — Много добри приятелки.

— Бих искала непременно да направя нещо, Франсоа! — Катрин се присламчи към него. Погледът й беше насочен някъде в мрака. — Клетото дете!

— Правим това, което можем.

— Той трябва да излезе оттук. Децата са толкова безпомощни. Най-напред Мишел, а сега и Шарл. Ала Мишел е поне щастлив и свободен като птичка. Бих искала и Шарл да бъде свободен!

Франсоа погали косите й.

— Скоро ще бъде на свобода.

— Колко скоро?

— В главата ми се въртят няколко идеи. Ще трябва утре да поговоря с Жан Марк и после да се отбия в кафене „Дю Ша“. Може да се случи така, че да го освободим до края на следващия месец.

— Горещо се надявам.

— Аз също, скъпа моя. — Франсоа затвори очи. — А сега спи спокойно!

— Сега ли?

Той отново отвори очи.

— Не ти ли се спи?

— Мислех си, че бихме могли… знам, че миналата нощ не беше щастлив. — Тя си пое дълбоко дъх за повече кураж. — Мислех си, че бихме могли да опитаме още веднъж.

Той лежеше неподвижен. Ръката му се спря насред гальовното движение.

— Не е необходимо да го правиш.

— Беше ми приятно. Наслаждавах се на твоята близост.

Той я притегли бавно към себе си.

— В такъв случай нека предприемем смелия опит да се приближим съвсем, ама съвсем плътно.

— То е като при някое цвете, което отдава уханието си, нали? — попита Катрин замечтано. — Това чувство ли желаеше да събудиш у мен?

Франсоа тихичко се засмя.

— Би било цяло чудо да намериш сравнение, което да не е свързано с Вазаро.

— Ти не изпитваш ли същото? — Тя се подпря на лакът, за да може да го гледа. — Не изпитваш ли почти същото?

— Да. — Той я целуна по рамото. — Едно огромно поле с цветя, което отдава благоуханието си, слънцето грее и отгоре на всичко ръми!

— Винаги ли е така?

— Не, понякога е само приятно, някакъв опит да се отблъсне и надмогне самотата.

Тя се втренчи в него. През годините, когато беше живял два живота и не е можел да се доверява никому, трябва да е бил доста самотен.

— Имаше ли… — Тя не продължи, защото нямаше никакво право да задава въпроси за миналото, но при все това от сърце желаеше да узнае нещо за тези тайнствени години. Искаше да узнае повече за него. Всичко! Веднъж й беше казал, че обединява в себе си няколко души, а пък тя познаваше само строгия и навъсен Франсоа на Дантон, Франсоа от Вазаро и Франсоа любовника. Сега й се искаше да опознае и Уилям Даръл. — Имало ли е някой, който ти е помагал… — Не знаеше точно как трябва да формулира въпроса си.

Той се превърна целия в слух.

— Какво има, Катрин? — Когато тя не отвърна, погледът му потърси лицето й. — От Вазаро насам не е имало никаква друга жена. Във всеки случай не така.

— Но е имало някоя.

Той кимна.

— Коя?

— Нана Сарпелие.

— Жената от кафене „Дю Ша“, за която си ми разказвал? Жулиет разправя, че била забележителна личност. — Катрин направи напрегната пауза, носле продължи: — Ти… изпитваш ли нещо към нея?

— Като към приятелка, към съратница. Тя ми помагаше. Имаше безброй мрачни и безпросветни дни, а понякога тя правеше живота ми по-светъл и по-ведър.

— Разбирам.

— За какво мислиш сега? — Той хвана лицето й с двете си ръце и я принуди да го погледне. — Ти си моята любов, а тя е моя приятелка. Това е нещо друго, повярвай ми.

— Вярвам ти. — Тя намръщи замислено чело. — Франсоа, бих се запознала на драго сърце с нея. Ще ме вземеш ли със себе си в кафенето?

— Вече ти казах…

Нейните пръсти върху устните му го накараха да млъкне.

— Не ти се сърдя. Възможно е да те ревнувам от нея, още не съм съвсем наясно със себе си. Ала се радвам, че ти е помагала. Струва ми се, че би следвало да се запозная с нея.

Той отново се засмя.

— Ясно ли ти е, че това е държание, което никак не съответства на женската природа?

Тя се сгуши до него.

— Обичам те. Доверявам ти се. Желая ти само доброто. Какво има тук, което да не съответства на женската природа?

Сандъчето представляваше квадрат с размери около две стъпки и беше плътно запълнено с бели пъпки на теменужки и зелени листа.

Луи Шарл посегна внимателно към едно от нежните и крехки цветчета.

— Усеща се като кадифе, сякаш е някоя от роклите на maman… само че е по-хладно.

Катрин седна пред малката маса.

— Робер, градинарят на моя братовчед, каза, че трябва до поливаш цветенцата веднъж на четири дни, иначе ще залинеят.

— Ще се грижа много за тях. — Той седна до нея. — Ама тук вътре прониква малко слънце.

— Теменужките обичат сянката. В къщи, във Вазаро, ги садят и отглеждат в огромни лехи под дърветата. Благоуханието им е най-силно нощем, когато е най-тъмно. Ако се събудиш посред нощ и вдъхнеш аромата им, сам ще се убедиш в думите ми. Мишел твърди, че уханието било душата на цветето.

Сериозният поглед на Луи Шарл се впери объркано в лицето й.

— Що за странна идея! С всичкия си ли е?

Катрин се засмя и го притегли крадешком към себе си, както беше правила и с Мишел.

— Не го подценявай! Мислите му витаят в други орбити, не както при останалите хора.

Луи Шарл се замисли.

— Той вярва ли в онова, което другите се стараят да му внушат?

— Не вярва.

— Трябва да е много хубаво, когато човек може да решава сам — заяви той с известно съжаление. Отново докосна едно от цветчетата. — Разкажете ми повече за този Мишел!

— Да ти разкажа ли как се срещнах с него? Бях твърде нещастна заради едно нещо, което ми се беше случило и когато се събудих една утрин и отидох на полето с гераниите…

Беше вече обед, а пък Пиер Баршал беше от ония хора, които твърде високо ценяха вкусното ядене, както и корема си, над който ризата беше опъната елегантно, сякаш да скрива големината му. Но розовите му закръглени бузи и без друго издаваха пълнотата му. Като седнеше на масата в аптеката си, беше в състояние да изяде самун хляб и четвърт фунт сирене. А после да полее и двете с бутилка вино. Когато Дюпре се показа на вратата, той го погледна ядосано, защото стомахът му вече се обаждаше.

— Готова ли е сместа? — попита алчно Дюпре. Като прикова погледа си в разплутото от тлъстини лице на Баршал, той се затътри към него.

Баршал бръкна под тезгяха и извади зелено шишенце.

— Колко бързо действа?

— В течение на половин минута и то безотказно. Няма да може дори да извика, ако това ви притеснява.

— Отлично! — Дюпре му подаде парите. — А добре ли е затворено?

Баршал кимна.

— Няма да капне нито капка.

— И колко капки са необходими?

— О, само няколко. Дори не проумявам защо заръчахте цяло шишенце.

— Обичам да съм подготвен за всякакви случайности. — Дюпре се усмихна самодоволна — Добра работа, гражданино!

— Отровата не е безболезнена!

— Няма значение, стига само да действа моментално. Това беше важ… — Дюпре прекъсна изречението си и потърси опора върху тезгяха с изкривено от болка лице. — Света Богородице!

Баршал го гледаше без ни най-малко съчувствие.

— Какво има?

— Кракът ми — изпъшка Дюпре. — Днес кръстосвах твърде дълго улиците на града. Лауданум! Една смес.

— Това ще трябва да се заплати отделно.

Лицето на Дюпре беше цялото сгърчено от нетърпими болки.

— Все едно… тази болка… — Баршал сви рамене и изчезна в разположената зад аптеката лаборатория. Малко по-късно се върна обратно, като държеше в ръката си чаша с млечнобяла течност.

Дюпре посегна припряно към нея и я изпи до дъно.

— Merci, гражданино! — Той наведе глава и си пое няколко пъти дълбоко дъх. — Вече помага.

— Четири франка.

Дюпре вдигна глава.

— Безобразие!

Баршал сви рамене.

— Казахте, че ще платите.

Дюпре му даде неохотно парите.

— Ще имам предвид за в бъдеше никога вече да не получавам пристъп на слабост във вашия дюкян. — Той се обърна и затътри крак към вратата. — Сбогом гражданино!

Баршал се ухили до уши, погледна в гръб отдалечаващия се Дюпре и прибра парите в касата. Така му се пада на този грозник, помисли си той удовлетворено. Мъжът имаше лице, от което на човек нещо му се обръщаше в стомаха и му се разваляше апетита. Той грабна хляба и сиренето и отхапа здравата и от двете. После посегна към бутилката и я пресуши на три глътки.

Докато Дюпре бързаше по улицата, ръката му обгръщаше милващо шишенцето, което Баршал му беше дал. За съжаление трябваше да отстрани от пътя си аптекаря. Един безскрупулен аптекар можеше да му бъде от голяма полза, но за беда Баршал беше известен и на други в града като човек без морал. Граф дьо Прованс трябваше да бъде осветлен колко е остро новото му оръжие и колко безотказно може да посича. Като косата на смъртта, мина през ума на Дюпре.

Той претегли в ръката си лекото смъртоносно шишенце. И без капките, които беше излял във виното на Баршал, отровата беше повече от достатъчна за целта му.

— Днес няма да може да го посетите — каза мадам Симон на Катрин, когато тя три дни по-късно застана на прага на стаичката. — Момчето лежи неподвижно и се е втренчило пред себе си, без да вижда нищо.

Катрин ококори уплашено очи.

— Да не е болен?

— Не е болен. — Мадам Симон прехапа ядосано устни и хвърли свиреп поглед към съпруга си, които седеше с голямата си кана край огъня. — Глупавият ми мъж е виновен. Беше се натаралянкал и в безпаметството си казал на Шарл, че били отрязали главата на майка му.

— Все някога трябваше да научи — заяви Симон навъсено. — Цял свят го знае.

— Ти обаче не биваше да се кривиш и да танцуваш пред него и да се държиш, сякаш в ръката ти е главата на тази мръсница — нахока го мадам Симон разгневено. — Да му се каже по този начин… не, това беше прекалено много за него.

Катрин кипна от лют гняв. Трябваше да се извърне, за да не видят изражението на лицето й.

— В такъв случай ще дойда утре.

— Утре вече няма да ме намерите тук — каза Симон озлобено, — Аз напускам Тампл. Измамиха ме!

Жената сви рамене.

— Конвентът му обещаваше по-добро място и той се отказа от момчето като негов възпитател.

— Но другото място не ми го дадоха, а сега не ми разрешават да оттегля напускането си като възпитател. — Симон пресуши на един дъх каната си. — Те тепърва ще съжаляват. Никой не беше толкова добър към момчето, колкото аз.

— А какво ще стане с Шарл?

— Мислите ли, че бих се отказала от четирите хиляди годишно само защото глупавият ми мъж напуска Тампл — отговори мадам Симон разгорещено. — Ще остана при момчето, докато ми разрешат.

Ако действаха бързо, при освобождаването на момчето щяха да си имат работа само с мадам Симон. Трябваше да се уведоми незабавно Франсоа за очертаващите се промени! Катрин се обърна и понечи да тръгне към вратата.

— Катрин!

Тя се обърна и видя, че Луи Шарл се беше изправил на лакът.

— Не си тръгвайте, Катрин!

Катрин хвърли умоляващ поглед към мадам Симон. Жената седна с въздишка на мястото си пред печката.

— Вижте дали няма да ви послуша и да хапне нещо.

Катрин тръгна към леглото му.

Заради призрачната бледност на детето сините му очи изглеждаха огромни. То я погледна отчаяно.

— Отсекли са й главата — прошепна момчето. — Така, както на татко отсякоха главата.

Катрин седна до него на леглото.

— Да!

— Вие сте знаели?

Тя преглътна болезнено и кимна.

— Тя не беше зла — изрече той с ненадейно настървение. — Не биваше да постъпват така с нея.

— Шшт! — Катрин хвърли поглед към семейство Симон, но те, изглежда, не бяха чули нищо. — Трябва да си предпазлив, Луп Шарл’

— Защо? И на мен ще ми отрежат главата!

— Не, на теб няма!

— Сега аз съм кралят. Кралете вече никой не ги обича! — Сълзи потекоха от очите му. — Ала на нея не биваше да й отсичат главата. Та тя беше само кралица. Вместо нея трябваше да убият мен!

Катрин отстрани грижливо светлата коса от челото му.

— Знам, че е доста трудно да разбереш защо се случват лоши неща. Аз самата не разбирам!

— Той ми разправи, че дори не я погребали, както се полага. Трупът й бил захвърлен в някаква яма при други изменници, а после посипали негасена вар, за да заличат всяка следа от нея. И след като не е имало истинско погребение, тя не може да отиде и на небето. — Очите му бяха широко отворени от уплаха. — Тя е загубена, Катрин!

Катрин прокле Симон на ум. Не му ли стигаше, дето е разкрил пред детето, че майка му е мъртва? Защо му е трябвало да тази зловеща история? Какво да кажа сега на клетото момче, мислеше си тя отчаяна.

— Слушай внимателно, Луи Шарл! Спомняш ли си какво ти бях разказвала за уханията, които могат да надживеят хилядолетията? Вероятно и е душите е така. Навярно те не се нуждаят от тяло, нито от погребален ритуал или осветена земя, за да продължават да живеят!

Погледът на Луи Шарл поглъщаше лицето й.

— Значи тя не е загубена?

Катрин поклати отрицателно глава.

— Спомените са благоуханието на душата, така ми се струва — каза тя след мъчителен размисъл. — Докато пазим майка ти в паметта си, тя ще бъде с нас и няма да е загубена.

— Искам да я запазя в паметта си — прошепна Луи Шарл, които беше сграбчил конвулсивно завивката си. — Ще мисля всеки ден за нея, за да не изчезне никога!

— Не е нужно да е всеки ден. — Катрин му изтри сълзите с носната си кърпа. — Във Вазаро понякога съвсем не чувстваме уханието, защото то винаги е там. После обаче ненадейно се случва нещо, което го връща в спомена ни. Вали, а уханието става по-интензивно, или пък след дълго безветрие се извива силен бриз. Онова, което е станало част от живота, се разбира от само себе си. Ясно ли ти е?

— Струва мм се, че да! — Последва жест с глава. — Не съм никак сигурен. Бих желал да имам нещо, което да ми напомня за нея. Изпитвам толкова голям страх да не я забравя, като нямам нищо, което да държи буден спомена ми! Постоянно ми разказват разни неща за нея и понякога им вярвам. Аз не съм като вашият приятел Мишел.

— И не бива да си като Мишел. Остани, какъвто си! — Тя го целуна по челото. Монахините навярно не биха одобрили нито дума от онова, което казах, помисли си Катрин, ала тя отчаяно се стараеше да му помогне и като че ли поне малко бе успяла. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Той поклати глава.

— Ще ми донесете ли моите теменужки?

Тя се изправи, отиде до шкафа и му донесе сандъчето с теменужките.

— Виждам, че са цъфнали още няколко.

Той кимна, без да откъсва поглед от тях.

— Ако не ми отсекат главата, един прекрасен ден ще имам цяла градина с теменужки!

— Няма да ти… — Тя спря. Можеше ли да го успокои, че няма да му отнемат живота, когато бяха екзекутирали и двамата му родители? Ако не успееха да освободят Луи Шарл от тази тъмница, то съществуваше опасността и той да загуби живота си. — Когато посетя моя братовчед следващия път, ще ти донеса още теменужки!

Не беше сигурна дали още я слушаше. Беше се навел ниско над цветята и вдишваше техния аромат. При това шепнеше нещо, ала тя не разбираше нито дума.

Може би беше merci?

Или пък maman?