Вихрената годеница

Глава седемнадесета

Късно вечерта „Bonne Chance“ излезе от пристанището в Кан.

— Не можах да разбера причината за тази прибързаност. Надявам се, знаете, че оставихте половината от стоката в складовете, Жан Марк — каза капитан Симон дьо Ло. Свирепият му поглед беше насочен към крайбрежната ивица. — Това пътуване няма да си плати разноските.

— Ще си ги плати и още как! — Жан Марк хвърли на Симон бегла усмивка. — Би могло да излезе най-печелившото пътуване в дългогодишната ни съвместна дейност.

— Нещо не разбирам.

— Свали ме колкото се може по-бързо на брега край Ла Ескаля и аз ще бъда доволен.

Облегнат на перилото, Симон сви рамене.

— Е, щом като на всяка цена искате така. — Той понечи да тръгне нагоре към мостика, но се извърна. — Ах, да, впрочем жената я пратих долу във вашата каюта.

Жан Марк се втрещи.

— Жената ли?!

— Ами… мадмоазел дьо Клеман. Тя се качи на борда още рано следобед — той направи гримаса. — През цялото време седеше на палубата и рисуваше матросите, които товареха кораба. Ако е необходимо да вземате със себе си жена на борда, то бих ви помолил да си избирате такава, която да не иска от екипажа ми да прекъсва работата си и да й позира. Щях да успея да натоваря всичко, ако… — Той престана да се оплаква, когато забеляза лицето на Жан Марк. — Вие съвсем ли не сте я очаквали?

Жулиет! Жан Марк усети как нещо се сви в слабините му и стисна по-здраво перилото на борда. Желанието, което моментално пламна у него, беше толкова бурно, че сякаш го смаза под тежестта си и му отне говора.

— Да!

Дълбоко в душата си се беше надявал, че Жулиет няма да се предаде. Обстоятелството, че в момента се намира на борда, го изпълни със стихийна смесица от чувства, които предпочиташе да не изяснява по-подробно. Наслаждението и възбудата от предстоящото предизвикателство можеше да приеме, но не и радостта, която мигновено го обзе. Тя трябваше да бъде потисната.

— Напротив, очаквах я. Но се удивих малко.

Рунтавите, сиво-черни вежди на Симон се свиха.

— Тя не е от онзи тип, който обикновено предпочитате, Жан Марк.

— Да, не е. — Жан Марк се обърна и тръгна по палубата към кабината на корабопритежателя. — За обикновено и дума не може да става!

Жулиет се беше разположила уютно в каютата и се беше задълбочила в скиците си. Но когато Жан Марк пристъпи прага на кабината, дойде краят на уюта и на негово място се появи напрежението. Както винаги лицето му беше сериозно, но зад неразгадаемата му усмивка тя предусещаше заплашителна смяна на настроението. Бързо сведе погледа си към силуета на някакъв матрос, влачещ бъчва с вино на борда, и се престори, че слага последните щрихи.

— Добър вечер, Жан Марк, очаквах те много по-късно. Е, успя ли да се отървеш от Франсоа?

— Да, беше доста просто. Една щипка лауданум в чашата му с вино и готово! — Той затвори вратата и се облегна на нея. — Да се освободя от теб очевадно е много по-трудно!

— Изненадан ли си, че ме виждаш?

— Не.

— Капитан дьо Ло ми харесва. Вечен недоволник, наистина, но знае какво иска и никому не цепи басма. Знаеш ли, заплаши ме, че щял да ме заключи в каютата, ако не съм престанела да се меся в работата му. Много тактично от негова страна, не мислиш ли?

— Ти направи грешка! Да те оставя на мира, ми струваше повече усилия, отколкото подозираш, а аз не смятам да го правя повторно. Онова, което ти казах, го мислех сериозно, Жулиет.

Тя си наложи да го погледне и тутакси съжали, че се осмели да го стори. Беше почти невъзможно да се преструва на равнодушна, когато той я гледаше така втренчено. Това не беше оня Жан Марк, който я беше държал в прегръдките си в градината на Кралския площад и се беше опитвал да смекчи болката й. Този мъж беше възбуден като жребец и не криеше своята чувственост.

— Знам това. Иначе защо бих казала на капитана, че ще взема твоята кабина? Помислих си, че би ни спестило време, ако всичко се изясни от самото начало. — Като направи кратка пауза, за да си поеме дъх, тя прошепна: — Жан Марк, аз трябваше да дойда при това пътуване!

— С цената на целомъдрието си? Допускам, че си девствена, тъй като все пак дьо Грамон не е успял да те прелъсти?

Тя вдигна рамене с престорена невъзмутимост.

— Цената не ми изглежда толкова висока! Дълго размишлявах върху това и установих, че жените, на които се възхищавам от сърце, не са девственици. Мадам Виже льо Брюн и мадам дьо Стал имат и дух, и интелект, а пък броят на любовниците им трябва да е легион. Някога и аз ще притежавам голям салон и ще направя портрети на много знаменитости. — Тя остави скицника настрана. — Да започваме ли? Малко съм нервна и на драго сърце бих искала всичко да свърши час по-скоро!

— О, не! — Жан Марк се отдели от вратата. — Нямам намерение да проявявам прибързаност. От бързането в тези неща няма смисъл, Жулиет! При тази игра осъществяването е накрая. Имаме няколко дни в открито море, които ми дават достатъчно време, за да получа желаното.

Тя го погледна изпитателно, като отчаяно полагаше усилие да надникне зад цинично усмихващата се маска.

— Не искаш ли сега да задоволиш желанията си?

— Моя скъпа Жулиет, толкова много ми се иска, че дори ме боли! — Той се приближи. — При тези битки мъжът е далеч по-уязвим от жената, но с течение на времето се научих да овладявам телесните си изблици. Мога да почакам.

Жулиет го погледна недоумяващо.

— Какво да почакаш?

Той се усмихна.

— Докато кажеш: „S’il vous plait32, Жан Марк“.

Почувства се така, сякаш й беше зашлевил плесник.

— Значи искаш да ме нараниш?

— Бих искал да изляза от играта победител!

— То е едно и също! — Тя поклати глава. — Няма да допусна такова нещо!

— Напротив, ще го направиш! Защото ти също толкова силно и неудържимо го желаеш, както и аз. От дните в селската странноприемница между нас…

— Не, никога не съм мислила… исках само да те рисувам, нищо повече!

— Ти искаше да строшиш огледалото — каза Жан Марк тихо. — Никога ли не ти е минавала през главата мисълта, че тъкмо това би се случило, ако се слеем? Разрушение и последващо обновление?

Жулиет неволно сви юмруци. Възможно ли е да е прав? Вярно, че Жан Марк владееше мислите й още от първата им среща, а когато по-късно отново влезе в живота й, тя едва се сдържаше от възбуда и от радостно очакване да бъдат заедно.

Не, фактът, че той имаше толкова голямо значение за нея, беше неприемлив. Беше и прекалено опасен.

— Исках само да те рисувам — повтори тя.

Той извади тапата на стоящата върху подноса бутилка, сложи шишето и една чаша на масата и седна.

— Вече няма никакво значение. Съблечи се, моля те!

Сърцето й затуптя, сякаш щеше да изскочи.

— Мисля, че каза…

— Наистина казах, но освен последното действие съществуват и други начини на задоволяване. Докато се събличаш, ще ти кажа какво очаквам от теб по време на това пътешествие. — Той си наля чаша вино и се облегна назад. — Като моя любовница ще се подчиняваш на всички мои прищевки. Ще се съгласиш, че последното звучи разумно и логично.

— Да — каза тя, цялата на тръни.

— Значи, най-напред искам да те видя разсъблечена. — Той вдигна чашата си и сияеща усмивка озари мрачното му лице. — Изпълни това ми желание, s’il vous plait! Както виждаш, аз не се плаша да изрека думите. Между любовници учтивите молби са нещо съвсем естествено.

— Ние съвсем не сме любовници. — Жулиет започна да сваля роклята си. — Ние само сключихме договор.

— Да, напълно вярно, но ти си попаднала в незавидното положение, в което аз определям условията. Трябва ли да ти ги изброявам?

Тъмночервената й дреха се свлече на пода и обгради нозете й като цветно петно. Стъпка встрани и тя напълно се освободи от роклята си.

— Защо питаш? Ти и без друго правиш каквото ти скимне!

— Кожата ти е великолепна! — Погледът му галеше раменете й. — Знаеш ли колко често пожелавах просто да протегна ръката си и да те погаля? Да сложа длан на бузата ти или да прокарам върховете на пръстите си по шията ти?

Жулиет усети притеснение от погледа му и погледна настрана.

— Ти вече си ме докосвал.

— Да, но това не ми стига! Бих искал да те докосвам, когато пожелая. Бих искал да си на мое разположение в каютата по всяко време!

— С тези думи искаш да ме вбесиш ли? — Жулиет се отпусна върху койката и свали чорапите си. — Аз не съм очарователна и нямам никаква представа как се възбужда желанието на мъжа. По всяка вероятност скоро ще ти стане скучно с мен, така че отново ще мога да правя каквото си искам.

Той се засмя гърлено и поклати глава.

— Не, Жулиет, ще мине много време, докато ми стане скучно с теб! Не ми излизаш от ума откакто те видях за пръв път. — Той хвана по-здраво тумбестата чаша. — Нямаш вече много дрешки по себе си, а нетърпението ми расте. Да ти помогна ли?

— Не! — Тя се изправи, освободи се с неуверена ръка от последната фуста и застана съвършено гола пред него. — Нямам нужда от никаква помощ.

— Аз обаче имам. — Гласът му прозвуча пресипнало. — Ела насам.

Погледът му обхвана лицето й, а изражението му й подейства така, че тя замръзна на мястото си. Той я гледаше… не би могла да обясни как, но погледът му имаше необичайно въздействие. От дланите й и от голите й пети във всички посоки се разпространяваше някаква тръпка, по всеки нерв и мускул. Тя бавно премина през каютата и спря пред стола му.

— По-близо!

— Аз съм почти върху теб.

— Възбуждаща представа. — Погледът му се премести от гърдите й по-надолу към гъстата растителност между бедрата й. — Тъмна като на останалите… вече се питах…

Кръвта изглежда вреше под кожата й и изтичаше натам, където беше вперен погледът му.

Бузите му се бяха зачервили, ноздрите му се разшириха, дъхът му се учести.

— Разтвори бедрата си!

Тя се поколеба, но накрая се подчини.

— Още! — Погледът му беше насочен неотклонно към скута й. — Знаеш ли колко си възхитителна? Гърдите ти са съвършени, а бедрата ти ми напомнят за нимфите от една картина на…

— Спести си лъжите! Знам, че не съм… — Въздухът не й стигна, когато твърдата му гореща длан попадна най-неочаквано върху къдрите, които той толкова внимателно и настойчиво беше разглеждал. Той започна да ги гали бавно, чувствено. Във вътрешността й всичко се сви на твърда топка, когато усети пръстите му и техните възбуждащи движения.

— Харесва ли ти? — Погледът му се плъзна към гърдите й. — Да, виждам, че ти допада. Жулиет, ти си много лесно възбудима. — Той се наведе напред и помилва издадения връх на лявата й гръд. — Понякога се събуждам посред нощ и в мрака си представям как изглеждаше тогава… на стълбите, тези превъзходни връхчета проблясваха и бяха тъмночервени, колко чудесна беше на вкус… — Зъбите му обхванаха меко набъбналите розови зърна на гърдите й и ги засмукаха изкусно. После той отвори още повече уста и обгърна почти цялата й гръд, сякаш искаше да я глътне без остатък, а езикът му не се уморяваше да я милва.

Жулиет започна да трепери, а паренето между бедрата й нарасна болезнено, но не усещаше желание той да я остави на мира. При всяко вдишване и издишване чувстваше как устата му я засмуква, сякаш той я поемаше в себе си и ставаше част от нея.

Жан Марк държеше очите си притворени, а бузите му се бяха зачервили от наслада.

— Сладка Жулиет! — Устните му я пуснаха и той отвори очи. После се облегна назад и я заразглежда. Уголемените й гърди го изпълниха с удовлетворение и тъмните му очи заблестяха. — Кой би помислил, че си толкова сладка?

С ръката си я хвана за тънката талия и я притегли към себе си. Потърка бузата си о гърдите й, така че тъмната му коса докосна върховете им, а започналото му да брадясва лице остави огнена следа по нежната й кожа. Той плъзна длани по-надолу и обхвана таза й, за да го притисне леко.

— Искаш ли го?

Тя преглътна.

— Нима не знаеш? Щях ли да стоя ей така и да се оставя да ме опипваш, ако не го исках?

— Бих могъл да ти доставя още повече наслада.

Да, помисли си тя, ако го помоля за това, ако му призная господството над мен с думи! Тази цена тя нямаше намерение да заплати!

— Не! — Тя поклати глава. — Не, няма да го кажа!

— Не съм и допускал. — Целуна я за последен път по гърдите с явно съжаление. — Но наистина се надявах, че това малко предястие ще ти стигне, за да се убедиш. — Той я отмести леко. — Лягай си! — После се изправи. — Ще отида да се разтъпча по палубата. Лека нощ!

Той знаеше, че никакъв сън нямаше да я хване. Беше й позволил само бегла наслада и нарочно се беше погрижил отсега нататък желанието да я измъчва.

— Лягам си. — Тя се обърна кръгом и тръгна към койката, отчаяно полагаща всички усилия и воля да изрази пренебрежение, невъзмутимост и спокойствие. Не беше леко, тъй като чувстваше погледа му върху себе си. — Навярно ще порисувам още малко!

— Постъпи, както намериш за добре. — Тя се обърна към него и хвърли крадешком поглед към лицето му, в което се бяха примесили почуда и веселост. — Сънотворното може да се мери с моята разходка по палубата. — Той тръгна към вратата — Която, впрочем, няма да упражни ни най-малко въздействие, както се вижда още отсега.

Вратата се затвори след него.

Когато часове по-късно отново пристъпи прага на кабината, Жулиет още лежеше будна. Тя затвори припряно очи и се постара да диша равномерно. Долавяше как той се съблича.

— О, не, ma petite, щом като аз не мога да спя, значи и ти не можеш да мигнеш. Отвори си очите! Трябва да видиш колко много те желая!

Жулиет отвори очи. Жан Марк стоеше пред нея… гол.

Горд, мъжествен, владеещ себе си, той наистина представляваше впечатляваща гледка… Тялото му, със същия маслинен оттенък като лицето му, се открояваше стройно, елегантно, с широки рамене и яки, мускулести крака. Един триъгълник тъмни косми покриваше гърдите му и продължаваше чак до възбуденото му мъжество. Жулиет омаяно се втренчи в него:

— Херцогът не беше дори приблизително…

— Нямам желание да ме осведомяваш за физическите дадености на херцога! — Жан Марк се мушна под завивките и я притегли нетърпеливо в прегръдките си. Когато се притисна към топлото му тяло, първоначалната скованост напусна Жулиет. Той зарови длани в косите й и я целуна по слепоочието. — И двамата щяхме да бъдем много по-щастливи, ако беше по-отстъпчива. — Когато се премести към нея, тя усети твърдата сила на неговата ерекция. — Виждаш ли колко много те желая? — Той я погали нежно по косите. — Ти също си обзета от желание. — Целувки заваляха по лицето и шията на Жулиет, изпълнени с любов и нежност, сякаш той имаше работа с някаква скъпоценност. Тя се притисна към него и му поднесе устните си. Той я погледна.

— Харесват ли ти целувките?

— Да! Не мога да си спомня някога, преди да са ме целували. Това е едно… толкова сладко чувство.

Тя усети как той се вцепени.

— Това трябва да ми напомни за самотното ти, злощастно детство във Версай, така ли?

— Не, в никакъв случай — побърза да каже тя. — Аз не бях там нито самотна, нито злощастна. Имах си моята живопис.

Той промърмори някакво проклятие и после се отпусна върху койката, разтърсен от безпомощен смях.

— Жулиет, лека-полека започвам да вярвам, че ти все пак ще излезеш победителка от тази игра. Боже милостиви, какъв непогрешим инстинкт имаш! — Той я освободи от прегръдките си и се претърколи на другата страна на койката. — А сега заспивай, преди да съм те удушил!

Когато на следващото утро се събуди, Жулиет видя, че Жан Марк го нямаше. Вече се беше облякла, когато той влезе в каютата и хвърли на леглото някакъв бял пеньоар с дълбоко деколте.

— Когато се намираш в кабината, ще носиш това! — каза той.

Жулиет огледа критично дрехата.

— Чудесно… спомням си, че мама носеше нещо от този род. — Тя поднесе пеньоара към светлината. — Истинско произведение на изкуството… откъде си го взел?

— Изрових го в една от раклите. По всяка вероятност е красял любовницата на някой испански гранд, но на теб ще ти стои далеч по-добре! — Той я изгледа с присвити очи. — Нямаш нищо против тази нощница, нали?

— Не… макар че ми е ясно, че със съгласието ми да я нося би желал да ме поставиш на колене. — Тя хвърли пеньоара настрана. — Ала нощницата ще пробие и твоята отбрана и ще те постави на тясно. Ти изглежда си страстен мъж, дори по отношение на мен.

— Особено по отношение на теб!

— Наистина ли? — Тя го изгледа недоверчиво. — Как така?

— Ами, навярно става дума за един от онези удари, които съдбата нанася на човек!

— Както и да е, не мога да оставам по цял ден в каютата и да играя глупавата ти игра. — Тя отвърна погледа си и стана. — Ти също не можеш да стоиш непрекъснато тук. Трябва да излезем на палубата.

— Ах, наистина ли?

— Да! — Тя грабна скицника и моливите. — Ела с мен, искам да и използвам утринната светлина. Теб ще те поставим пред голямото кормило. Сега, когато сме толкова далеч от брега, мисля, че няма да пратиш кораба на дъното.

— За твое сведение, не бих заседнал на дъното дори когато сме в пристанището. През годините твърде често съм държал в ръцете си кормилото на кораб. — Той спря внезапно. — Искаш да ме рисуваш ли?

Тя избягна погледа му.

— Беше обещал да ми позираш, ако имаш свободно време. Сега имаш доста свободно време.

Той вдигна вежди.

— Исках да работя по време на плаването.

— Но в такъв случай ще ти се наложи да престъпиш обещанието си, а ти положително няма да го направиш. Всеки мъж държи на думата си. — Тя тръгна към вратата. — Отгоре на всичко смятам, че си от хората, които държат на думата си дори когато това не им е приятно.

— Да не ми е приятно ли? Аз страдам, любов моя!

Тя се изчерви.

— Е, в случая сам си си крив. Нямах никакви възражения срещу нашето първоначално споразумение. Ако се беше задоволил с това да се отдадеш с мен на плътска наслада, вместо да се насилваш да ме унижаваш, сега щеше да се чувстваш къде-къде по-добре. — Тя открехна вратата. — Ще се видим на мостика.

Вратата се затвори подире й, а той продължи да стои, скръстил ръце на гърдите си и заразглежда фината тъкан на пеньоара върху леглото. Беше се опитала да превърне поражението си в победа, а нейното безстрашие едновременно го трогна и разочарова. Той се обърна и последва Жулиет на палубата.

Не мога да се оправя с Жан Марк, мислеше си Жулиет съкрушено. Беше предала добре тъмната му, развята от вятъра коса, грациозността на пръстите му, които обгръщаха дъбовото кормило, но лицето му… лицето му беше непристъпно и безизразно, някакво едва блещукащо огледало, което й се подиграваше. Трябваше й повече.

— Ти наистина си в състояние да маневрираш с този огромен кораб. — Жулиет рисуваше кичура коса над слепоочието му. — А пък аз си мислех, че си само банкер.

— Това „само“ можеш да си го спестиш. За да води човек кораб, трябва да умее много повече от това, да избягва плитчините. Честно казано, аз съм израснал на корабите. Баща ми не изпитваше нищо към морето, затова пък аз бях влюбен в него, още на седем години можех да предприемам малки крайбрежни плавания до Ница и Тулон. — Жан Марк погледна над нея към водата. — Но на мен това никога не ми стигаше. Опитах се да придумам баща си да ме пусне на по-голямо плаване, но той отказа.

— Защо?

— Ах, по най-банална причина. Всеки баща иска да закриля сина си. Той ме обичаше.

— Ти също ли го обичаше?

Лицето му се смекчи.

— Да, обичах го.

Жулиет спря да рисува. Толкова откровен още не беше го виждала. Сега моливът й се разбяга по хартията с отчаяно усилие да запази изражението, преди то да се е разсеяло.

— Струва ми се, че е трябвало да изпълни желанието ти, щом като толкова те е обичал.

— Той беше човек с мека душа и знаеше колко е суров животът в морето. И не проумяваше защо се стремя към нещо толкова варварско, каквото е мореплаването. На четиринадесет години постъпих да служа като юнга на „Албатрос“.

— Минава ми през ум, че не ти е разрешил.

— Той не ми разреши. Шарлот д’Абуа, любовницата на баща ми, се застъпи за мен пред Пол Басто, капитана на „Албатрос“. Бях едва от един ден на борда, когато корабът вдигна платна.

— Баща ти не се ли разсърди на любовницата си, че ти е помогнала?

Той се забави твърде много с отговора и тя реши, че е приключил е тази тема.

— Шарлот го беше завладяла. Тя притежаваше ярко изразена воля и умееше да я налага. — Той я погледна. — Като тебе, Жулиет!

Болезненото изражение беше изчезнало като дим, но беше останала неговата откритост. Моливът й бягаше върху листа.

— Но все пак тя ти е дала онова, което баща ти е отказал.

— Тя ми даде година и половина на един кораб за роби. — Лицето му неочаквано стана твърдо и непристъпно. — Опълчих се срещу нея и тя поиска да ме отстрани от пътя си. Басто беше единственият капитан, когото можа да убеди да ме вземе със себе си.

— Кораб за роби ли? Значи началото е било свързано е търговия на роби?

— Всички корабопритежатели участваха в търговията с роби, защото това носеше печалби и защото не мислеха по-далеч от носа си. През целия си живот бях слушал да се разправя за кораби с роби. Дори баща ми възприемаше всичко това като нещо естествено. — Очите му заблестяха като лед. — За година и половина на борда на „Албатрос“ имах достатъчно време да размисля основно върху това. В Африка взехме на кораба петстотин шейсет и двама роби, а стоварихме на сушата в Ямайка триста и трима души. Роботърговците ги оковаха един до друг, понякога и един върху друг. — Погледът му беше насочен към хоризонта. — Опитах се да трогна Басто да ги пусне на свобода, но той не искаше и да ме чуе. Той признаваше само дълга си. Наистина, аз бях само един юноша, а Шарлот му беше внушила, че робите са равнозначни на злато. При толкова дълго плаване загубата на двеста петдесет и девет души се разглеждаше като съвсем приемлива.

Когато погледът му се спря върху Жулиет, той забеляза, че тя беше вперила ужасени очи в него.

— Защо ме гледаш така? — попита той озлобено. — Та аз нищо не знаех. В семейството ми наистина се занимаваха с търговия на роби, но това беше в реда на нещата. Опитах се да им помогна. Опитах се да направя така, че да получават прилична храна. Грижех се за болните, когато имах възможност. Помагах им дори да поддържат донякъде хигиена. Вонята…но нямаше голяма полза. Те мряха като мухи… — Той въздъхна. — В Ямайка слязох от кораба. Минаха цели седем месеца, докато успях най-после да хвана кораб за Марсилия.

Тя чакаше да продължи разказа за патилата си, но той не обели нито дума повече. Жулиет погледна с окъпани от сълзи очи рисунката си. Пред нея беше портретът на един мъж, когото не познаваше. По лицето му нямаше нищо загадъчно, нищо цинично. То изразяваше само болка, разочарование и невероятно изтощение. Жан Марк, когото познаваше, беше твърд човек, а юношата не е бил твърд. В търсене на свобода и приключения беше намерил само страхотии, от които я бяха полазили тръпки по цялото тяло.

— И какво предприе после в Марсилия?

Неговата занесеност сякаш се стопи като пролетен сняг, когато я погледна и хвърли поглед върху скицата.

— Винаги си твърдяла, че искаш да научиш повече за мен. Затова ли ме подложи на такъв разпит?

Ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да нанесе сенките върху лицето.

— Ах, аз бях любопитна и питах просто така. — Тя нетърпеливо поклати глава и го погледна. — Не, излъгах! Понякога ми помага при рисуването, ако заставя модела да говори. Но ти не беше длъжен да ми отговаряш. Защо обръщаш внимание на въпросите ми?

— Е, това знае само милостивият Бог — отвърна той. — Покажи ми рисунката!

След кратко колебание тя му подаде листа.

Той разглежда дълго портрета, после се усмихна.

— Майсторски!

Беше го уязвила. За пръв път й стана ясно, че мъжът на скицата се нуждае от непроницаемата си външност, непоколебима и твърда като защитна броня.

— Искаш ли да скъсам листа? — предложи му тя спонтанно.

— Откъде накъде? Та ти на всяка цена искаше да направиш портрет. Всеки трябва да прави онова, което иска. Да взема онова, което му харесва. — Той й подаде листа и посочи с жест на кормчията да поеме кормилото. — Време е да отидем в каютата.

— Да, ей сега.

— Веднага, Жулиет! — В мекия му тон недвусмислено се налагаха железни нотки. — Бих искал да видя как настръхва превъзходната ти кожа. Тъй като това е единствената плът, с която се занимава последната издънка на рода Андреас напоследък, очаквам, че настояването му ще бъде изпълнено начаса. — Той тръгна. — Ще обърна чаша вино със Симон, преди да дойда при теб.

Жулиет се втренчи като зашеметена в прозрачния бял пеньоар с дълбокото деколте, метнат върху койката. Жан Марк кипеше от гняв и навярно искаше да я унижи. Беше ли наистина разгневен… или само уязвен? И как се стигна дотам, че тя не можеше повече да се съпротивлява? През целия си живот се беше борила срещу потисничества и посегателства, беше водила малки и големи сражения, за да покаже на всички, че не могат да я подчинят. И ако сега беше подела битка с Жан Марк, то не беше, за да спечели, а защото искаше да избегне едно поражение на гордостта си. Винаги беше ненавиждала от дъното на душата си лъжите и подлостите на обкръжението си… но как се държеше сега самата тя… не беше ли недостойно и дребнаво?

Ах, наистина, точно така беше. Не се чувстваше уверена в себе си. Откакто й стана ясно, че е навредила на Катрин, макар и без умисъл, беше изгубила увереността си и инстинктът й подсказваше, че и този път нещо е погрешно и фалшиво из основи.

Замислена, тя се отпусна на койката. Беше крайно време да не реагира така импулсивно и да премисли открай докрай отношението си към Жан Марк.

Беше облякла пеньоара с дълбокото деколте, когато той влезе и я огледа от главата до петите. Жулиет беше коленичила на леглото и заради падащите меко гънки на дрехата изглеждаше като заобиколена от нежни криле. Тя усети многозначително потрепване под лъжичката. Той я желаеше.

— Питам се дали ти…

— S’il vous plait! — изрече тя съвсем ненадейно. — Така! Вече го казах. Сега доволен ли си?

Той се спря внезапно и я изгледа внимателно.

— Трябва ли да го повторя? S’il vous plait, Жан Марк! Ако обичате. — Тя посрещна невъзмутимо погледа му. — Длъжна ли съм да казвам още някакви думи? Изречи ги и аз ще ги повторя!

— Чакай да помисля. — Той измина няколкото крачки до койката и седна. Ръцете му леко потреперваха, когато разтвори пеньоара й. — Какви прелестни гърди имаш! — Той обхвана гърдите й и ги разлюля в дланите си. Те набъбнаха, когато прокара нежно палците си по издутите им зърна.

— Защо? — попита той в упор.

— Какво значение има? Вече казах думите, които искаше да чуеш от мен. — Палците и показалците му разтриваха изкусно връхчетата на гърдите й, тя загуби нишката на мисълта си и занемя.

Жар. Пронизваща тръпка между бедрата.

— Стана толкова ненадейно. — Той наведе глава, а устата му обгърна лявата й гръд.

Задъхваше се и не й достигаше въздух, когато усети нежното ухапване на зъбите му. Зави й се свят и тя се хвана за раменете му, отметнала глава назад. Боже милостиви, устата му…

Той вдигна глава.

— Защо? — Не дочака отговор и обхвана жадно с устните си другото зърно.

Ръката му продължи да възбужда гърдите й, които устните му току-що бяха напуснали, и той притискаше и милваше втвърдяващата се розетка.

Жулиет видя как пулсът бие в слепоочието му, дочу възбуденото му дишане.

Той отново вдигна глава, но този път погледът му беше забулен и безизразен.

— Няма никакво значение — каза дрезгаво. — По-късно! — Притисна я обратно на леглото и се изправи. Припряно се разсъблече и погледът му в началото беше прикован към гърдите й, а после към къдрите, които заобикаляха женствеността й.

— Разтвори бедрата си, cherie33! Искам да те видя колко си хубава там долу!

Като в просъница тя отстъпи пред настояването му. Това беше мъжът, хубав и неотразим. Бронзово мъжество и изопната кожа, тъмни косми по гърдите, пращящи от сила и здравина жили по краката, гладки, твърди мускули.

— Да — прошепна той, потънал в гледката на женствения й триъгълник. — Да… ти желаеш ли ме?

Тя се ограничи с кимане, тъй като не можеше да каже дума. Никога не беше желала нещо толкова силно… Искаше да дойде при нея, за да сложи край на болката между бедрата й.

Той беше гол и възбуден… гледка, в която тя се втренчи зашеметена. Той стоеше надвесен над нея, е тъмни, диви очи на зачервеното от възбуда лице, с уста, която издаваше чувственост! Той разтвори широко бедрата й и я погледна.

Тя се вцепени, чувстваше се разкрита и разголена, обзета от пареща и изпепеляваща жар!

Дишането му беше на пресекулки, мускулите му бяха изопнати до краен предел — и все пак продължаваше да стои неподвижен, насочил в упор поглед към нея.

Когато понечи да прибере обратно бедрата си, той й попречи.

— Не! — Отпусна се на леглото между тях. Пръстите му започнаха да я милват, докосваха късите къдри, галеха, масажираха.

Като стенеше тихичко, тя се изви към него.

— Ей сега — обеща той полугласно. — Имай търпение! Ще се опитам да не ти причиня болка.

И ненадейно пръстите му проникнаха в утробата й.

Тя напразно се опитваше да поеме въздух, а в погледа й се четеше безпомощност.

Той я гледаше с напрегнато лице отвисоко, докато пръстите му ритмично се плъзгаха навътре r навън.

— Усещаш ли ме? Dieu… — Един втори пръст се присъедини към първия, а тя прехапа устните си, за да не закрещи с глас. — Боли ли те?

Тя поклати глава, без да отвръща поглед от него. Той проникна по-дълбоко, остави пръстите си да кръжат, да влизат и излизат, докато другата му ръка продължи да я притиска и да я гали.

Обхвана я възбуда и наслада, отнемаща дъха.

Той се надвеси над нея и тя усети лъх на топла кожа и лимон.

— Отвори си устата! Езикът ти е толкава сладък…

Целуваше я дълбоко, а пръстите му не намаляваха дивия си ритъм.

— Не мога… не мога повече да чакам — изрече с усилие той. Тя усети как мъжеството му проникна в нея. Беше притворил очи, бузите му бяха хлътнали, сякаш се измъчваше. — Ти си толкова тясна! Аз не мога…

Той заби мъжеството си!

Болка, остра и мълниеносна, я прониза. Големината му я разшири, изпълни я докрай, но все не й стигаше. Гърдите му се повдигаха и спускаха ритмично, когато той се движеше огромен и твърд в тялото й. Изпитваше особено чувство, някакво горещо, непоколебимо острие я изпълваше и я свързваше с Жан Марк, но пак не й беше достатъчно!

— Чувстваш ли се… добре? — попита той тихо, а тя улови трептения дори в най-интимните си части.

— Да, това е много… — Тя не продължи, защото той започна пак да се движи.

Той проникваше все по-дълбоко. Кратко, дълго, нежно, бурно… не й позволяваше да свикне към определени тласъци, а постоянно сменяше темпото.

Тя мяташе главата си върху възглавницата и у нея се натрупваше нетърпимо напрежение.

— Жан Марк, това не е…

— Спокойно… ей сега, ma petite — промърмори Жан Марк. Той обгърна таза й и я повдигна. Все по-дълбоко проникваше в нея, чак до най-дълбоката й същност.

— Погледни ни! — настоя той. — Погледни ни нас двамата!

Тя не проумяваше какво има предвид, докато той не обхвана главата й и не я повдигна, за да може да види как прониква в тялото й и отново излиза, отново и отново!

Жулиет прехапа устни, за да не извика с глас. Сякаш чувството се удесетори, тъй като сега можеше да го гледа. Погледът му излъчваше тъмна решителност и настоятелност, ноздрите му се бяха разширили неимоверно, докато наблюдаваше тяхното сливане и при това движенията му напред и назад, навън и навътре ни най-малко не отслабваха.

Бузите на Жулиет бяха облени в сълзи, когато се вкопчи в раменете му.

— Жан Марк, повече не издържам…

Напрежението растеше. Тя се долепи до него като в конвулсия. С вик той се притисна в нея. Нейните гърди се вдигаха и спускаха неудържимо, когато се опита отново да си поеме дъх. Трепереше болезнено, разтърсена, замаяна, леност обхвана крайниците й.

— Жулиет… — Устните на Жан Марк се притиснаха към нейните. Езикът му беше топъл и ласкав, сладък, мек, без никаква настойчивост. И все пак той беше още в нея, те бяха още слети. Чак сега той се отдръпна назад и ръцете му се отдалечиха от тялото й, милващи го и същевременно подчертаващи, че то беше негова собственост. — Бях по-бурен, отколкото възнамерявах първоначално. Усещаш ли нещо?

Една лека болка беше все още се усещаше, но тя поклати отрицателно глава.

Той лежеше до нея по гръб и дишаше тежко, с разрошени коси, сложил едната си ръка под главата й.

Изглежда твърд и жилав и направо изключително мъжествен. И същевременно съвсем като момче, помисли си Жулиет. Това беше друг вид ранимост и уязвимост, за разлика от онази, която беше нарисувала на мостика. Ненадейно усети желание да го вземе в прегръдките си, да приглади косата му и нежно да го милва.

— Защо? — Той беше отворил очи и я гледаше с подозрителната бдителност, каквато вече беше показал при влизането си.

Жулиет отбеляза всичко това с тъга и меланхолия. Сега вече беше отново добре въоръжен.

— Защото ненадейно разбрах колко съм глупава. Думите всъщност не са важни, ти обаче ми подейства така, че станаха важни за мен. Ти ме въвлече в тази глупава игра против волята ми. — Тя издържа спокойно погледа му. — Затова реших да сложа край! Ти не можеш да се бориш срещу мен, ако аз не изляза срещу теб!

Той дълго я гледа замислено, преди отново да затвори очи.

— Света Богородице, ти отново успя!

Тя се облегна на лакът.

— Какво съм успяла?

— Вече ти казах, че притежаваш направо вроден инстинкт за тази игра.

По челото й премина сянка.

— Но аз ти казах, че…

— Знам добре какво си казала. Ще ме принудиш да водя битка с призраци.

— Аз не се борех въобще! Установих, че изпитвам удоволствие от онова, което правиш с мен. Би било глупаво от моя страна да се откажа от това удоволствие само за да изляза срещу теб. — После го попита мило: — Позволяваш ли да те докосна?

Той отвори очи.

— Какво казваш?

— Харесва ми тялото ти. Ти си много хубав. — Тя се премести по-близо до него. — Често пъти съм мечтала да нарисувам голо мъжко тяло. Мъжете са много по-хубави от жените. Линиите са по-чисти. — Тя поглади космите по гърдите му, чието леко гъделичкане върху дланта си отбеляза несъзнателно. — Ала жената никога не е имала възможност да проучва мускулатурата. Микеланджело и Леонардо сигурно са изследвали строежа на тялото върху мъртвите… — Тя усети как коремните му мускули се изпънаха при движението на ръката й. — Ах, какво усещане… можеш ли да го повториш?

Той се засмя сдържано и погледът й се стрелна към него. Огледалото беше изчезнало, лицето му отново излъчваше хлапашко самочувствие.

— Мога да те уверя, че и за мен е крайно интересно усещане. Бих искал даже да допълня, че с твоя помощ съм в състояние да постигна всичко. Ако сега преместиш ръката си малко по-надолу…

Той беше отново готов. Тя усети горещ прилив, макар да се опитваше да оцени явлението трезво и обективно. Нима беше възможно след толкова кратко време? Ръката й го обгърна и тя усети, как той потрепна от допира й.

— Чудна реакция, не намираш ли? — Тя упражни лек натиск и го чу как изстена. — Ще ми разрешиш ли да те нарисувам гол?

— Едва ли. Не бих искал да видя атрибутите на мъжествеността си в някоя галерия. — Той я притегли и легна отгоре й. — Но съм очарован от това, че мога да ти ги демонстрирам.

— Толкова си мълчалива! За какво мислиш? — Жан Марк си играеше с една къдрица върху слепоочието на Жулиет. Когато я пускаше, тя се връщаше като пружина в първоначалното си положение. Тази къдрица е толкова своенравна и вярна само на себе си! Като Жулиет, помисли си той развеселено. — В случай, че си блъскаш главата как би могла да ме придумаш да ти позирам гол-голеничък, значи си губиш времето на вятъра. Няма да го направя при никакви условия!

Жулиет поклати отрицателно глава, а къдриците й се разпиляха нежно по голото му рамо.

— Мислех си само за рисуването. — Тя отново млъкна, преди да се осмели да го попита: — Жан Марк, имаш ли деца?

— Не. — Той я изгледа смешно.

— Откъде си толкава сигурен? — Тя отново се облегна на лакът. — Лесно мога да си представя големия брой любовници, които си имал.

— Съвсем сигурен съм.

— Как така?

— Погрижил съм се да нямам незаконни деца. Детето придава на жената голяма власт над мъжа.

Тя кимна сериозно.

— И на мен ми се струва, че ти никога не би го допуснал. Това би попречило на глупавата ти игра. Но как можеш да бъдеш толкова сигурен в себе си?

Той въздъхна дълбоко.

— За предпазване използвам едно приготвено от овчи черва приспособление.

— Това пък какво е? Звучи твърде отблъскващо!

— Да, ама не е… защо задаваш тези въпроси?

— Защото ми хрумна, че бих могла да зачена дете от теб. Жените не се отдават на тези радости току-така, без риск да забременеят, нали?

Обзе го страстно желание да я обладае наново, едно чувство, което заради бурността си и ненадейността си го обърка и стъписа. Той погали нежно Жулиет по рамото.

— Винаги съществува такава възможност.

— Защо не използува… това приспособление с мен?

— Защото не бях се подготвил. Нали ти казах, че не биваше да идваш с мен на кораба!

— Но ти също така каза, че не си бил изненадан. Защо не ме пази… и не пази себе си?

Тя имаше право. Защо го беше допуснал? Лекомислието не му беше присъщо и все пак тази мисъл въобще не му беше минала през главата. Той я погали бавно и тя отново усети чувството, че му принадлежи.

— Вероятно съм стигнал до убеждението, че е време да имам дете. — Той допълни саркастично: — В края на краищата ти толкова охотно ми обърна внимание върху факта, че съм надхвърлил тридесетте и първата ми младост е отлетяла.

Тя го погледна изненадана.

— Ти искаш дете от мен?!

— Не съм казал такова нещо, но не е изключено. До този момент не съм мислил за това. Така или иначе имаш определени качества, на които се възхищавам.

Тя поклати отрицателно глава.

— На мен никак не ми харесва мисълта да имам дете. — Тя сбърчи замислено нос. — Странно е, че не помислих за тази възможност по-рано. Копнежът ми по теб трябва да е бил толкова силен, че съм пренебрегнала опасността.

— Ами да, в ситуации като тези разсъдъкът най-често напуска човека.

Той се плъзна малко по-надолу и сложи бузата си върху нея. Бавно триеше лице и опипваше гладкостта на кожата й. После вдигна глава и я погледна.

— Но и аз те желаех, както и ти.

— Едно извънбрачно дете наистина не би ме съсипало, както би съсипало Катрин, но не го желая. Жената може да има безчет любовници, ако те са дискретни. Детето би трябвало някак да се скрие. — Тя го погледна. — Бих обичала детето си. Но не мога да го крия някъде при чужди хора, сякаш се срамувам от него.

— Нима допускаш наистина, че бих могъл да оставя детето си и майка му на произвола на съдбата? — отвърна Жан Марк троснато. — Ще се погрижа за това да… но, по дяволите, за какво е този спор? Малко вероятно е при тези редки първи случаи веднага да заченеш дете.

Тя се облегна назад, а пръстите й продължаваха да галят косата му.

— Станалото — станало, за разкаяние вече е късно. Но щом пристигнем в Испания и напуснем кораба, не бива повече да го правим, Жан Марк. Беше великолепно, но не би било правилно да създаваме дете.

— Ама че врели-некипели! И при теб мога да използвам онова, както при другите жени.

— Обаче аз не бих могла да ти се доверя — каза тя на пресекулки. — Ти самият каза, че навярно би искал дете. Аз трябва да се предпазя от злото, което ти вероятно ми готвиш. Не, Жан Марк, на рисковете трябва да се сложи край!

— Ах, така ли! — Той самият беше удивен, че реагира толкова бурно на нейното отхвърляне. Но би трябвало да предположи, че ще се стигне дотам. През целия си живот тя не се беше осланяла на никого, освен на самата себе си. При все това не го напускаше особеното чувство, че детето, за което се беше отворила дума, е вече реалност и тя се опитва да се отскубне от него и да му отнеме нероденото. Ръката му се плъзна по тялото й и обхвана нейната женственост, а палецът му затърси най-чувствителното й място и го намери.

Тя напразно се мъчеше да си поеме дъх, обзета от превъзмогващата я тръпка на насладата.

В следващия миг той проникна в нея.

— В такъв случай ще трябва да използвам още по-добре оставащото ни време, ma petite.

Дюпре се облегна с доволна усмивка на стената на къщата, разположена срещу дома на маркиза дьо Клеман. Нейната casa34 съответстваше на ранга й, но в никакъв случай не можеше да се нарече величествена. И тъй като маркизата не беше скъперничка и не си стискаше парите, когато разполагаше със средства да се наслаждава на разточителните си привички, то от това можеше да се заключи, че все още не е продала „Вихрения танцьор“.

Малката къща беше разположена високо над Андора, на една от криволичещите улици, с изглед към града от едната страна и към осеяната със скали пропаст от другата. Тъмночервени бугенвилии35 се виеха по боядисаните с вар стени на дома, бръшлян покриваше високите зидове около къщата и двора. Домът беше напълно изолиран и усамотен, наблизо нямаше никакви съседи, които биха могли да попречат на начинанието му. Маркизата имаше на свое разположение само една слугиня и една готвачка. И двете щяха да си плюят на петите само след най-обикновена заплаха.

Затова пък съществуваха други трудности, които не можеха да се отстранят толкова просто. От пристигането си насам преди няколко дни беше разузнал, че маркизата, която иначе държеше на реномето си и се отнасяше с ледено презрение към простосмъртните си съседи, разтваряше добре оформените си бедра за Мигел де Гандория, полковник от испанската армия. Един офицер, още повече такъв, който я посещава почти всяка нощ, би могъл да се окаже неприятна пречка за плановете му. Местната policia36 гледаше с подозрително око на Дюпре заради националността му и заради положението му при френското правителство. Крайната предпазливост беше уместна и наложителна, за да не попадне след успешното изпълнение на мисията си в някоя испанска тъмница.

Разполагаше с достатъчно време, за да изкове план как би могъл да подмами испанския полковник да напусне Андора за няколко дни. Те му трябваха, за да изтръгне „Вихрения танцьор“ от Селест дьо Клеман. Тази коварна мръсница беше възбудила гнева на Марат, а указанията, които той беше дал на Дюпре, бяха недвусмислени и много привлекателни за него. Да, три дни с очарователната и пленителна маркиза и той щеше да й даде да разбере, че човек трябва да си носи последствията, когато реши да се гаври с Марат.

Когато се отдели от стената, той изтърси следите от прах по сивия си брокатен жакет, после хвана пътя към странноприемницата, където беше наел стая. Що за нецивилизовано и негостоприемно място е тази Андора, мислеше си той, изпълнен с отвращение. Навсякъде беше прашно, виното беше негодно за пиене, а улиците толкова стръмни, че той се спъваше непрекъснато в настлания камънак с високите токове на украсените си със сребърни катарами обувки.