Вихрената годеница

Глава осма

Рано сутринта на следващия ден пристигна Филип Андреас, блед, сериозен и безкрайно облекчен, когато Жан Марк му съобщи, че двете момичета се бяха измъкнали от клането в манастира.

— Прав си да ме ругаеш, Жан Марк — каза Филип със съкрушен глас. — Когато пристигнах в Париж и чух за клането, се почувствах… всички обвинения, които би могъл да измислиш, аз вече съм си ги отправил.

— Така ти се пада. Какво, за Бога, те забави толкова?

Филип, които се изчерви чак до корена на косите си, мълчеше. Жан Марк го погледна смаян.

— Да не би… пак ли жена?

— Една работничка в имението. Тя беше… никога не ми е хрумвало, че тези два дни ще се окажат толкова съдбоносни.

Жан Марк отвърна с горчив присмех:

— Да се надяваме, че твоята историйка с някаква си берачка на цветя ще ти бъде компенсация за това, което се случи с Катрин. — Жан Марк прехапа гневно устни. — Филип, случаят не може да се изчерпи с едно извинение. Защо, по дяволите, не направи онова, което ти наредих?

— Не можех да предположа, че е възможно да се случи такова нещо — беше всичко, което можа да отговори Филип. — Прекрасно знаеш как тихо тече животът във Вазаро. Войната и революцията са далеч от там.

— Бъди проклет, нещастнико, нима не ти казах, че трябва незабавно да тръгнеш! — Жан Марк се овладя, когато забеляза отчаяното лице на Филип. От къде на къде изливаше гнева си върху младежа? Той самият трябваше да тръгне по най-бързия начин за манастира. В своя малък рай Филип беше толкова изолиран от бесовете на революцията, че действително не можеше да предвиди какво може да се случи. За него обаче нямаше извинение. Той беше насъбрал достатъчно горчив опит с фанатици и изнудвачи в Националното събрание и прекрасно знаеше, че гладни банди безчинстват по градове и села.

Той се изправи и отпусна свитите си юмруци.

— Е, хайде, станалото — станало, нищо вече не може да се върне назад. Но нека се опитаме поне малко да поправим положението. Жулиет ми каза, че помощникът на Дантон, някой си Франсоа Ечеле, им помогнал да избягат. Искам да се запозная с него. Намери го и го доведи тук.

— Смяташ ли, че е разумно? Дантон публично заяви, че одобрява клането.

— Нуждаем се от помощ и Ечеле е най-подходящият човек, които можем да намерим.

Филип още се двоумеше.

— Мога ли да се кача при Катрин? Бих искал да й кажа колко съжалявам, че…

— Не вярвам да поиска да ви види — на вратата стоеше Жулиет и го гледаше. — Спомням си за вас. Вие сте Филип. Аз съм Жулиет дьо Клеман.

Филип се поклони.

— И аз си спомням, мадмоазел. Не мога да изразя колко…

— Но защо, за Бога, не дойдохте да я вземете?

Той се изчерви отново.

— Аз бях… възпрепятстван.

— А Катрин беше изнасилена.

— Жан Марк току-що ми каза. Въобще не мога да ви опиша колко съжа…

— Филип, тръгвай вече! — каза Жан Марк. — Бих искал да разговарям с Ечеле още преди вечеря.

Филип се поклони отново пред Жулиет и побърза да напусне салона.

Жулиет се обърна към Жан Марк.

— Изпратихте го да извика Ечеле, нали? Добре. Защо не сте… какво разглеждате така съсредоточено?

— Теб.

— Да не би да съм си изцапала лицето? — Тя вдигна ръка към бузата си. — Сутринта търках пода и…

— Търкала си пода?

— Че защо не? Робер и Мари не са вече първа младост, а не бива да държим други слуги в къщата. А пък и в миенето на подове имам богат опит. В манастира ми се налагаше твърде често да упражнявам това умение. — Тя свали ръка от бузата си. — Мога да се измия и по-късно. Малко мръсотия няма да ми навреди особено.

— Да, няма да ти навреди. — Жан Марк си помисли, че дори да е изрисувана като индианец, пак нямаше да й навреди в неговите очи. Винаги беше обичал кожата й — рози и мляко, сияеща от живот и младост и сякаш осветена отвътре. Миналата нощ на светлината на свещта лицето й се губеше във водопад от пищни къдри, сред които блестяха любопитните й кафяви очи, неустрашими и нетърпеливи. А днес сутринта слънчевата светлина разкри една пленителна Жулиет, много женствена и нежна. Невзрачната й кафеникава вълнена рокля прилепваше плътно около талията и открояваше заоблеността на гърдите й. Жулиет беше средна на ръст, но изглеждаше по-висока заради извънредно изправената си стойка и грациозни движения. Тази горда, изопната като струна осанка, допринасяше да изглежда предизвикателна и опърничава. Боже, колко го възбуждаше това момиче!

Погледите им се срещнаха и тя му противопостави цялата гордост и непримиримост, които личаха и в изправената й стройна фигура.

— Трябваше да ме изслушате вчера.

— Не обичам да ми заповядват какво да правя. И, напротив, не мога да устоя, когато ме помолят. — Той се усмихна. — Трябваше просто да кажеш: „Жан Марк, s’il vous plait“21 или пък „Жан Марк, бихте ли били така добър?“. Тогава нямаше да възразя и щях да направя каквото искаш.

За негова изненада бузите й пламнаха в огнено червено.

— Не ставайте смешен! Възможно е вашите любовници да ви ласкаят по този начин и да гъделичкат самолюбието ви, от мен обаче никога няма да чуете никакво „моля“.

— Така ли? — Той вдигна въпросително едната си вежда. — Колко жалко! Боя се, че в такъв случай ще получиш от мен далеч по-малко, отколкото искаш.

— Не искам нищо от вас… — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че си играете с мен. Обичате да жонглирате с думите, нанасяте удар, а после се отдръпвате и наблюдавате въздействието.

— Ах, така ли? — В момента единственият удар, който му беше в ума, нямаше нищо общо с думите. Искаше му се тя да бъде по-мека и беззащитна, не толкова нападателна. Беше му трудно да мисли за бедите, които беше преживяла, когато плътта му така болезнено копнееше за нея.

— Точно така! — сопна му се тя и ръцете й се свиха в юмруци. — Когато разговарям с вас, не разбирам нищо. Никога не мога да проникна в душата ви. Вие сте още по-непроницаем, отколкото тогава в странноприемницата край Версай.

— Като огледало… спомням си, че някога ме беше нарекла така. — Той сведе глава. — Или може би ставаше дума за цяла галерия от огледала?

— Пак ми се присмивате. — Тя вдигна брадичка. — Но нищо, вече започвам да свиквам и ще намеря начин да ви опозная.

— Представям си няколко чудесни начина за това, но ти предлагам да опиташ със „S’il vous plait, Жан Марк“, докато се появи възможност за нещо друго.

Тя избегна погледа му.

— Не, не бих могла… — Но когато усети напрежението му, изведнъж смени темата: — Какво ще правите с Катрин?

Жан Марк внезапно изпита гняв към себе си. Какво ставаше с него? От всички страни над тях бяха надвиснали огромни опасности, а той не може да мисли за нищо друго, освен за страстта си. Ехидната му усмивка изчезна.

— Катрин трябва да изчезне от Париж по най-бързия начин. Във Вазаро ще бъде в безопасност.

Веднага осъзна, че е говорил само за Катрин. Нима трябва да остави Жулиет в Париж, изложена на постоянна опасност само защото я желаеше?

— Не знам дали някога ще бъде в безопасност. — Жулиет потръпна. — Не познавате Дюпре.

— Наистина. Виждал съм го няколко пъти заедно с Марат, но никога не са ми го представяли. — Той я изгледа изпитателно. — Но ти изглежда го познаваш добре. Какво се случи в манастира, Жулиет?

— Знаете какво се случи. Разказах ви за Катрин.

— Но не за себе си.

Тя избягна очите му.

— Няма нищо за разказване.

— Най-вероятно е точно обратното.

— Защо е този разпит? Сега е важно само състоянието на Катрин.

— Много си упорита. Е, добре, нека говорим за Катрин. Боиш се, че този Дюпре би могъл да я преследва чак до Вазаро?

— Да, ако открие, че е останала жива и може да разкаже истината за онази нощ. Ще премахне всички свидетели, които биха могли да опровергаят обвинението срещу монахините.

— Тогава ще трябва да се погрижим да не я открие. Щом намерим начин да се измъкнем от Париж, ще я скрием във Вазаро.

— Катрин трябва да замине веднага. Не бива нищо да й напомня за манастира. Вие не разбирате… — Жулиет прехапа долната си устна до кръв. — Много се страхувам за нея. Последните дни приличаше на призрак и се луташе наоколо като лунатичка. Не ме забелязва. Не забелязва никого.

— Постепенно ще дойде на себе си. Но не можем да минем през караулите, докато не започне да се държи нормално.

— И как ще осигурите нейната безопасност, ако смея да попитам?

Той повдигна рамене.

— Нямам представа. Най-напред трябва да се ориентирам в ситуацията, а после ще мисля какво ще е най-добре.

— Ще мислите? По-добре направете нещо!

— Вече го сторих. Пратих да извикат Ечеле.

След кратко колебание Жулиет се призна за победена.

— Извикайте ме, ако дойде. Трябва да отида при Катрин. Не е докоснала закуската си. На всяка цена трябва да хапне нещо. — Тя се обърна, но в следващия миг не издържа и полита: — Защо сте я запазили?

— Какво, моля?

— Моята картина на „Вихрения танцьор“. — Тя посочи ъгъла на салона, където висеше картината. — Не е лоша, но не е чак шедьовър като другите ви платна.

— На мен ми харесва. Винаги се радвам да я видя, когато идвам в Париж.

— Защото изобразява „Вихрения танцьор“ ли?

— Вероятно. — Той се усмихна. — Възможно е зад „огледалото“ да съм сантиментален като баща ми, когато става дума за семейна традиция.

Жулиет се спря пред картината и се загледа в грациозната фигура на златния жребец, танцуващ в стихията.

— Къде е той сега?

— „Вихрения танцьор“ ли? Един Бог знае. Статуетката изчезна мистериозно в деня, когато кралското семейство беше принудено да напусне Версай и да се премести в Париж. Носят се слухове, че кралицата е скрила фигурата някъде из замъка или в парка, за да не попадне в ръцете на революционерите.

— Тя има право да го стори — рече Жулиет. — Статуетката беше нейна собственост. Отнеха й всичко, което имаше. Защо да не запази „Вихрения танцьор“?

— Е, това не е подобрило положението й пред Националното събрание. Доколкото ми е известно, някои от тези господа предложили „Вихрения танцьор“ да стане символ на революцията.

— Революцията има предостатъчно символи. А кралицата си няма нищо.

— О, значи ти все още си вярна на кралското семейство? Трябва много да внимаваш.

— Не ме е грижа нито за монархията, нито за републиката. Не се интересувам от политика. Бих могла цял живот да живея щастливо в манастира, ако не бяха онези чудовища canailles, които унищожиха всичко.

— И при най-добро желание не мога да си те представя в монашеско расо.

— Аз и не твърдя, че на драго сърце бих станала монахиня. Исках само да живея необезпокоявана, без… Но, вие пак ми се присмивате. — Тя обърна гръб на картината. — Изчезването на статуетката, изглежда, не ви тревожи много. Нима не я искате вече?

— Напротив, искам я повече от всякога. Обещах на баща си преди смъртта му, че ще върна реликвата в нашето семейство. — Той въздъхна. — Но с времето разбрах, че целта може да се постигне само с търпение.

— Аз пък съм нетърпелива. Мразя да чакам.

Усмивката му изразяваше пълно разбиране.

— Аз също, ma petite. Ала човек трябва да избере мъките на очакването, ако целта си струва.

— Но какво е това? — Жулиет спря изненадано пред купчината пакети, които Робер беше натрупал в стаята на Катрин.

— Това е гардеробът на мадмоазел Вазаро. Мосю Филип се върна и сега са с мосю Ечеле в салона.

— Филип! — Погледът на Катрин потърси уплашено Жулиет. — Не си ми казвала, че Филип е тук!

— Щях да ти кажа по-късно.

— Мосю Филип ви моли да приемете тези неща, които си е позволил да избере за двете ви.

— Но кога е успял да намери всички тези тоалети? Той беше навън само няколко часа. — Жулиет отвори един пакет и извади копринена рокля с цвят на карамел, фина златна бродерия украсяваше дълбокото деколте и ръкавите. По изящество дрехата не отстъпваше на най-хубавите тоалети, които Жулиет беше виждала във Версай. Само бродерията сигурно бе погълнала много часове непосилен труд на добра майсторка. На Роза Бертен, шивачката на кралицата, й трябваха седмици, за да ушие подобна рокля. Жулиет възкликна:

— Тук явно има някаква грешка — този тоалет едва ли е за нас. Коя ли изтънчена дама си го е поръчала и ще остане на сухо, след като са го дали на Филип?

— Мосю Филип умее да убеждава дами. Да съобщя ли на господата, че ще слезете веднага щом се преоблечете?

— Не. — Жулиет се запъти към вратата. — Аз съм достатъчно добре облечена. Роклята на жена ти напълно ме задоволява.

Робер кимна.

— И аз така си помислих. Ще съобщя на мосю Андреас, че слизате веднага.

Жулиет спря и го изгледа изпитателно. Съобразителният и тактичен слуга в един момент също би могъл да стане опасен.

— Колко умно от твоя страна.

Робер се усмихна.

— Мадмоазел Жулиет, не бива да се страхувате от мен. На никого няма да кажа, че идвате от манастира.

Жулиет го погледна въпросително.

— Откъде знаеш какво се е случило в манастира?

— О, на пазара се събират всякакви хора и разправят най-различни неща.

— Например?

— В Париж клането е в устата на всички. Но не се страхувайте… никога не бих навредил на мадмоазел Катрин. А и как човек да повярва на глупостите, които разправят за послушниците и монахините. Не понасям надутите глупаци от Националното събрание, които искат от мен да казвам „ти“ вместо „вие“ и на които трябва да съм благодарен, че мога да се наричам гражданин, след като цели шестдесет години се чувствах добре и като „господин“.

Жулиет усети прилив на топлота към стария човек.

— Благодаря, Робер. В днешно време не е никак малко да имаш доверие някому. — Тя се поколеба, но все пак каза на Катрин. — Филип иска да те види.

— Не! — Катрин подскочи и се изправи в леглото с пламтящи бузи и замъглени от сълзи очи. — Изгони го!

— Катрин, наистина признавам, че той…

— Не искам да го виждам. Никога! Жулиет, не го води при мен. Не допускай аз да…

— Няма да допусна нищо, което ти не желаеш. — Жулиет й хвърли угрижен поглед и тръгна към вратата. — Ей сега ще се върна.

— Той не бива да се качва тук! Не бива да ме вижда! Той ще… — Катрин се обля в сълзи. — Жулиет, съжалявам, прости ми. Знам, че не можеш да търпиш, когато хленча като малко дете, но не мога да се удържа… Прости ми, че съм такова бреме за теб.

— Не си никакво бреме, а когато искаш да си поплачеш, просто дай воля на сълзите си. Имаш всички основания за това.

Очите на Катрин блестяха като окъпани в дъжд сапфири, когато прошепна:

— Моля те, не му позволявай да се качи. Не искам да ме вижда така, Жулиет.

— Няма да го пускам тук. — Жулиет се обърна към Робер. — Доведи Мари. Нека поседи при Катрин.

Той кимна.

— Мари и мадмоазел Катрин винаги са се разбирали. Тя ще се погрижи за ma petite.

— Добре. Докато се върна, да се е нахранила и да е заспала отново.

— Ще се постараем да изпълним поне първите ви две заповеди — усмихна се старият прислужник. — А аз ще се погрижа за останалото.

Слизайки по стълбите, Жулиет изправи още повече рамене и тръгна към тримата мъже.

Но в Златния салон тя намери само Франсоа Ечеле и Филип Андреас. Между двамата мъже, които се различаваха като пантера от паун, цареше сковано мълчание.

Леките стъпки на Жулиет накараха Ечеле да се обърне светкавично.

— Мадмоазел, уверявам ви, че не понасям да се отнасят с мен като със слуга, който трябва да припка, когато му щракнат с пръсти. — Очите му блестяха заплашително.

Очи на пантера, помисли си Жулиет и гняв, опасен като флорентинска кама.

— Трябваше да разговаряме с вас — каза Жулиет. — Но не аз изпратих Филип да ви доведе. Жан…

— Мосю Ечеле. — Жан Марк внезапно застана до нея. — Колко любезно от ваша страна, че се озовахте на поканата ми! Аз съм Жан Марк Андреас и бих искал да ви изразя най-сърдечната си благодарност за помощта, която сте оказали на братовчедка ми и мадмоазел дьо Клеман.

— Мосю Андреас. — Ечеле се поклони. — Обстоятелствата бяха такива, че не можеше да се направи нищо повече.

— Сигурна съм, че мосю Ечеле би дал мило и драго да не се замесва — неочаквано каза Жулиет с престорена любезност. — Все пак трябва да сме му благодарни, че не ни върна на своя приятел, изверга.

— Положително мадмоазел не мисли онова, което казва. — Филип пристъпи крачка напред, сякаш искаше да я вземе под своя закрила. — Зверствата, на които е била свидетел, са я сломили.

Жулиет не беше склонна да преглътне последното.

— Сломили? И дума не може да става за това! Да не мислите, че ще припадна само защото този господин ме гледа така свирепо?

Франсоа ненадейно се усмихна.

— Не, струва ми се, че е необходимо много повече, за да ви сломят.

— И аз така мисля — каза тихо Жан Марк. — Но крайно време е да оставим споровете и да се съсредоточим върху това, за което сме се събрали.

Франсоа се обърна рязко и отиде до прозореца, който гледаше към улицата.

— Филип твърди, че е много трудно да се мине през караулите без редовен паспорт — каза Жан Марк на гърба му. — Можете ли да ни набавите пропуски?

— Не.

— А Дантон?

— Вероятно да. Но той няма да поеме този риск. Не и сега.

— Защо? — попита нетърпеливо Жулиет.

— Защото е прекалено опасно. Освен редовните караули Дюпре е поставил на пост още по един от доверените си хора при всички бариери и никога не се знае кога и къде ще се появи лично. За Дантон ще бъде катастрофа, ако намерят доказателства за някаква връзка с вас. Ще загуби всичко.

— А именно? — попита Жан Марк, по-скоро да поддържа разговора, отколкото искрено заинтересуван.

— Жирондистите. Излязат ли те от Националното събрание, екстремисти като Марат и Робеспиер ще заграбят напълно властта.

— Какво ме интересуват жирондистите — заяви Жулиет. — Трябва да измъкнем Катрин от Париж. Кажете какво да правим?

— Да чакате.

Лесно ти е да го кажеш, помисли си Жулиет отчаяно.

— Не искам да чакам.

Франсоа се обърна светкавично към нея.

— В такъв случай не е трябвало да убивате марсилеца.

Тя се вкамени.

— Нима са го намерили?

— Да, намерили са го. И са претърсили околностите, за да издирят убиеца му. Дантон твърди, че Дюпре бил много ядосан, защото това нарушава реда.

— Съмнявам се, че тази дума е уместна за едно клане. — Жулиет прехапа долната си устна. — Знае ли кой го е пратил на оня свят?

Той не знае името ви, но подозира „гражданката Справедливост“.

— И никой друг?

Франсоа поклати отрицателно глава.

В такъв случай Дюпре не е намерил огърлицата с медальона, помисли си тя облекчено.

— Сабята! Дюпре знае, че аз му взех сабята. — Тя свъси вежди. — Но не може да знае със сигурност, че Катрин е била в гробницата. Той я видя само за миг в камбанарията… освен ако си спомня, че я нямаше по време на трибунала в манастирския двор.

— Дюпре има превъзходна памет за подробности. Днес е обявил парично възнаграждение за залавянето на двете ви и е дал точно описание на външността ви.

— „Гражданката Справедливост“ ли? — попита Жан Марк.

— Мадмоазел дьо Клеман — отговори Франсоа. — Това е единственото име, с което я познава Дюпре.

Жан Марк погледна подозрително Жулиет.

— И защо гражданката Справедливост?

— Реши, че е забавно да ме нарича така. Но това не е важно. — Бръчките по челото на Жулиет станаха още по-дълбоки. — В такъв случай Дюпре не може да знае, че сме в Париж.

Франсоа кимна.

— Точно затова най-безопасно е да изчакате.

— Докога ще чакаме?

— С помощта на Марат Дантон скоро ще отстрани Дюпре от града. А Дюпре е единственият, който ви познава лично.

— Цяла орда мъже би могла да ме разпознае. Вие също ме познахте.

— Но в решителните мигове марсилците бяха далеч по-заети от мен.

Вътрешностите на Жулиет се свиха болезнено, когато си спомни с какво бяха заети бандитите.

— Да, бяха твърде заети — прошепна тя почти беззвучно.

— Те са все още заети. Търсят си нови и нови жертви. — Франсоа присви устни. — Сигурен съм, че ще минат няколко дни и погромът над манастира ще се смеси в съзнанието им с другите им подвизи.

Жулиет го погледна недоумяващо.

— Боже милостиви, нима предстоят още кланета?

Франсоа кимна.

— След като напуснаха манастира, те отишли в ла Форс. Там убили зверски принцеса дьо Ламбел, набучили главата й на пика и я отнесли в Тампл, за да я покажат на Мария Антоанета.

Жулиет направи усилие да прикрие потреса си. Майка й винаги бе мразила благата и кротка принцеса, която от ранната си младост беше една от най-верните приятелки на кралицата. Самата Жулиет не я беше харесвала много, но никога не се беше съмнявала в нейната искрена обич към Мария Антоанета.

— Не биваше да й го казвате — укори го Филип. — Не виждате ли колко е потисната?

— Кралицата? — попита Жулиет. — Убиха ли кралицата?

— Не, Тампл е добре охраняван. Кралското семейство е невредимо.

Жулиет си отдъхна. Нейно величество и Луи Шарл бяха живи!

— Какво разочарование за онези касапи!

Франсоа избегна погледа й.

— Марат няма да позволи Дюпре да напусне Париж, преди да е изпълнил задачата. Не бива да си подавате носа извън къщата, докато съществува и най-малката възможност да ви срещнат и заловят.

— Би ли могло да се постигне нещо с подкуп? — попита Жан Марк.

— Сега-засега нищо. Сигурно по-късно.

— Значи трябва да се крием тук като мишки, докато отпратят Дюпре? — Жулиет се опита да подреди мислите си. — Това никак не ми харесва. Около площада има много къщи… нашето присъствие няма да остане незабелязано. Дори при най-голяма предпазливост ще се разбере, че живеем тук.

След кратък размисъл Жан Марк каза:

— Робер ще пусне слуха, че Филип е пристигнал от Вазаро, за да посрещне двете си сестри, които са избягали от родните си места след падането на Вердюн.

— Това може да прозвучи убедително — кимна Франсоа. — Ако приемем, че няма да започнат да претърсват всяка къща. — Той се обърна към Филип. — Вие трябва да останете, за да изглежда всичко правдоподобно.

Филип кимна.

— Разбира се. Ще остана, колкото е нужно.

— Катрин не ви иска — възрази Жулиет. — Не иска въобще да ви види.

— Няма да се показвам пред нея. Но трябва да бъда тук.

— В момента и да искаме, не можем да направим нищо повече — каза Жан Марк с въздишка. — Ще ме предупредите ли, ако се появи опасност, Ечеле?

— Бъдете сигурен, че нито за Дантон, нито за мене е добре дамите да бъдат арестувани. Ще имаме големи неприятности. — Франсоа тръгна да си върви. — Ще ви съобщя допълнително, ако Дюпре напусне Париж.

— Почакайте. — Жулиет пристъпи напред. — Това не е достатъчно. Филип е чужд човек в Париж. Ако се разчуе, че братовчедката на Жан Марк е била в манастира, вие сте човекът, който трябва някак да обясни нашето присъствие тук. Щом работите за Дантон, трябва да сте известна личност. Трябва поне на всеки два дни да ни навестявате.

— Нямам никакво време за…

— Идвайте редовно, макар и за няколко минути. — Тя се усмихна жлъчно. — И носете трицветната кокарда, за да видят всички колко верни на правителството са обитателите на този дом. Истински революционер като вас и без друго никога не бива да ходи без трикольор.

Той смело издържа погледа й.

— Не смятам, че трябва да нося убежденията си на шапката.

— Да, но няма да навреди, ако го правите през следващите седмици. Не се бойте и ние като вас не горим от желание да ви виждаме. Но ако искате, Мари ще ви води в градината, където бихте могли да си почивате и да размишлявате на спокойствие. — Усмивката й помръкна. — Например за това, какво ви накара да отидете в абатството дьо ла Рен.

Той я погледна безмълвно, после обеща:

— Ако имам работа насам, ще намина пак.

С тези думи той напусна салона.

— Почакайте! — Жулиет, на която й беше хрумнало още нещо, го последва в коридора. За своя изненада го завари да стои в подножието на витата стълба, вдигнал поглед нагоре.

— Как е тя? — попита той тихо.

— Не е добре. Но едва ли може да се очаква нещо друго. Мъчат я кошмари, от които се събужда с викове. Не иска да яде… — Жулиет си пое дълбоко дъх, за да не загуби самообладание. — Мъжът, когото убих… кой беше?

— Един марсилец на име Етиен Малпан.

— Знаете ли как изглеждаше? Опишете ми го.

— Беше мъртъв, когато го видях.

— Нима?

— Смъртта придава на всекиго известна анонимност. Защо ви е да знаете как изглежда?

— В гробницата беше тъмно, така че Катрин не е могла да види кой се е нахвърлил върху нея. Казва, че мъжете нямали лица и това е най-страшният й кошмар.

— И сега искате да й ги опишете? — След като помисли малко, добави: — Етиен Малпан беше русоляв, някъде около четиридесетте, едър на ръст, тромав здравеняк.

— За ръста му си спомням добре. А какви бяха очите му?

— Вече не си спомням.

— Попитайте за цвета на очите му.

— Искате да изприпкам до църковния двор и да му отворя клепачите, в случай че не е вече в земята?

— На нея й трябва лице, цяло живо лице с всички подробности.

Франсоа поклати глава.

— Вие никога ли не отстъпвате?

— На нея й трябва лице.

Франсоа отвори вратата.

— Ще го направите ли?

— Престанете най-сетне да ми досаждате!

Трясъкът на вратата отекна във високото преддверие.

— Пазете се от него. Той е опасен човек — зад нея стоеше Филип с мрачно и загрижено лице. — Когато търсех адреса на Ечеле, събрах някои сведения. Той е доста известен сред депутатите в Националното събрание.

— Така ли?

— Официално той е дясната ръка на Дантон и негово момче за всичко, но това не е истинската му работа.

— Не ме учудва. Не прилича на момче за всичко.

— Той събира сведения за Дантон.

— Доносник значи?

— Той вдъхва страх на всички. През последните две години се е бил на пет дуела, все с мъже, чието отстраняване е било изгодно за Дантон. Излишно е да се обяснява, че не го е правил заради накърнена чест.

Това не я учуди.

— Не вярвам да тръгне да се дуелира с жена. А не разполагам със сведения, които да иска да изтръгне от мен.

— При два от онези дуели ставало дума за жени. Ечеле съблазнявал жените, за да се стигне до предизвикателство и по този начин да може да избира оръжието. — Филип поклати глава. — Това не може да се нарече честно.

— Кое, това че е използвал жените за постигането на целта си ли? — Жулиет не можеше да си представи Ечеле в ролята на съблазнител. Той излъчваше, освен физическа привлекателност, и някаква непресторена чистосърдечност, която не се връзваше с образа на интригант. — А нима вие не действате по съшия начин? Как иначе щяхте да се сдобиете с тоалетите, които Робер донесе в стаята ми?

— Това беше съвсем различно — запротестира Филип. — Аз само обясних на дамите в магазина какво ми трябва.

Той действително си вярва, помисли Жулиет смаяно. Филип беше постигнал целта си с флирт и очарователни комплименти.

— Откъде ги купихте?

Беше потърсил шивачката, при която Жан Марк обличаше любовниците си. Жулиет усети остро пробождане в гърдите. Не, не можеше да е болка. От къде на къде? Вероятно е от умора. Всички богати хора си имаха любовници, повечето от които бяха много по-елегантни от съпругите. Шивачката трябваше доста да побърза, ако искаше да облече Катрин, преди да е напуснала Париж.

— Утре ще ви дам мерките на Катрин.

Филип кимна.

— И вашите също.

— На мен ми стигат роклите на Мари.

— Моите сестри трябва да се явяват пред хората добре облечени.

Погледът на Жулиет се плъзна по елегантната му фигура и се усмихна, макар и почти незабележимо.

— Сигурно външността ми ще ви излага. — Тя се обърна към стълбището. — Е, добре, ще получите и моите мерки.

Почти беше стигнала до горната площадка, когато чу гласа на Жан Марк.

— Жулиет.

Тя погледна надолу, Жан Марк стоеше пред вратата на салона.

— Да?

Той се взираше внимателно в нея.

— Защо точно гражданката Справедливост?

Тя избягна погледа му.

— Казах ви, че няма значение.

— Ах, така ли? Започвам да се питам какво има значение за теб.

— Рисуването. Катрин.

— И нищо друго?

— Нищо друго.

По устните на Жан Марк трепна лека усмивка. Лицето му изразяваше смущаваща чувственост. Изведнъж Жулиет осъзна колко привлекателен беше той всъщност, широките рамене под синия жакет, мускулестите бедра, очертани от панталоните от еленова кожа, стройното му тяло. Улови се, че го гледа захласната и очарована, без да е в състояние да отмести погледа си или поне да го прикрие.

Той издържа на взора й.

— Много интригуващо. Трябва да се заема с разширяването на твоя хоризонт. — С тези думи той се обърна и напусна салона.

— Питахте ли я дали би искала да ме види?

Жулиет беше забравила, че и Филип е в салона. Личността на Жан Марк засенчваше всичко наоколо. Племенникът пристъпи неуверено.

— Жулиет, ужасно се срамувам, че…

— Вие се срамувате, така ли? Тогава нека ви разкажа нещо за срама. — Жулиет стисна здраво перилото. — Катрин е дотолкова смазана от срам, че не желае да види лицето ви. Как да я убедя, че виновникът трябва да се срамува, а не жертвата. Кой знае защо, тя ви смята за толкова възвишена и благородна личност, че чувства, себе си омърсена и недостойна за вас!

— Точно обратното! Моля, позволете ми да я уверя в това! — Филип пристъпи още една крачка напред. — Искам да й кажа, че аз съм човекът, който би следвало да се срамува.

— Тя няма да ви повярва. Нима я познавате толкова малко? Ще помисли, че просто я съжалявате.

— Кажете й… но, няма значение. Как бих могъл да й обясня?

— Никак. — Филип изглеждаше толкова отчаян, че Жулиет почти се трогна. Беше слушала за прословутото му въздействие върху жените, но не беше предполагала, че сама ще попадне под очарованието му. — Навярно бихте могли да я посетите след няколко дни.

Лицето му грейна.

— И вие ще ми кажете, ако мога да направя нещо… за вас или за нея? За мен би било удоволствие да ви услужа.

— Добре, ще й кажа. — Жулиет тръгна по стълбата, усещайки загрижения му поглед в гърба си.

Паун и пантера, мина й през ума. Но двамата бледнееха пред тъмното, блестящо, загадъчно огледало, което представляваше Жан Марк Андреас.

Хрумна й нещо и тя се обърна към Филип.

— Бои и ленено платно.

— Моля?

— Когато ми се налага да стоя по-дълго вкъщи, трябват ми бои и ленено платно. Ще ми ги набавите ли?

Без да изчака отговора му, тя се обърна и изтича към стаята на Катрин.

— Мосю Жан Марк не е вкъщи. Бихте ли почакали в салона, докато съобщя на мадмоазел Жулиет за вашето посещение? — попита Робер и постави шапката и ръкавиците на Франсоа върху масата в средата на преддверието. — Мисля, че е горе в…

— Не. Заведете ме в градината. — Днес Ечеле не изгаряше от желание да влиза в схватка с острия език на Жулиет. Идваше направо от Националното събрание и беше възбуден и възмутен, защото му се беше наложило да изслуша отчети за новите кланета на Дюпре. Не би могъл да обясни защо дойде тук. Нямаше намерение да се обвързва с предложението на Жулиет да посещава редовно къщата и бяха изминали само няколко дни, откакто бе затръшнал след себе си тази врата и беше излетял ядосан навън. Но така или иначе, вече беше тук, можеше и да остане за няколко минути.

Робер примигна недоумяващо, а после кимна.

— О, вие желаете да видите мадмоазел Катрин? Разбира се, мосю. Заповядайте насам.

Франсоа се поколеба. Всъщност не изпитваше никакво желание да види и Катрин Вазаро. Макар и да смяташе себе си за достатъчно закоравял, за да изпитва съчувствие към някого, видът на Катрин предизвикваше у него желанието да я успокоява и закриля.

Робер го погледна въпросително и Франсоа го последва в преддверието, откъдето една остъклена врата водеше към градината.

Катрин Вазаро седеше на мраморната пейка до фонтана, скръстила ръце в скута си. Той забеляза, че беше облечена в синьо и че слънцето блести в светло кестенявите й коси.

— Мосю Ечеле е тук — каза Робер тихо. — Иска да ви види, мадмоазел Катрин.

— Така ли? — Катрин вдигна очи от скута си и надзърна покрай Робер. Намръщи се изненадано. — Франсоа. Вашето име беше Франсоа, нали?

— Да. — Той пристъпи и се поклони. Катрин му изглеждаше още по-крехка, отколкото последния път. Около очите й имаше тъмни сенки, а китките й бяха станали още по-тънки. — Очевидно не се храните добре.

— Нямам голям апетит. — Тя отново сведе поглед към ръцете си. — Да, сега си спомням. Вие ми се сърдехте за нещо.

— Не съм ви се сърдил. — Той седна на пейката от другата страна на алеята. — Или може би съвсем мъничко.

— Защо?

— Вие се бяхте предали. Човек никога не бива да се предава. Трябва да издържи, колкото и да е голяма болката. Това е единственият начин да оцелее, за да може да отмъсти.

— Аз не искам да отмъщавам.

— Разбира се, че искате — възрази той рязко. — Това е в природата на човека. Всеки е… — Франсоа спря, когато осъзна, че тя го гледа смаяно, сякаш й говореше на някакъв чужд език. Наистина Катрин със своята кротост, нежност и спокойствие беше като същество от друг свят. В нейния свят нямаше място за хора като Дюпре, за компромиси, борби за власт и кървави изстъпления.

Ечеле избягна погледа й, обзет от мъчителното предчувствие, че тя е обречена. Този свят не понасяше нежността. Беше слабост да се прощава. Това бяха безмилостните закони на живота.

— Съжалявам — промълви тя плахо. — Ето че отново ви разсърдих, нали?

— Защо се грижите за моите чувства? Какво ви интересуват?

Тя раздвижи нервно ръце в скута си.

— Това не е просто раздразнение. Вие изпитвате… болка.

— Глупости.

Тя сякаш не го чуваше.

— Чувствам се добре тук. През последните дни седях с часове в градината. Топлината на слънцето върху лицето ми, чуруликането на птиците… човек може да потъне в тишината и да забравя болката. — Нежна усмивка озари лицето й. — Навярно градината може да помогне и на вас.

Dieu, душата й се разкъсваше от мъка и въпреки това тя се стараеше да облекчи напрежението, което усещаше у него. На Франсоа ненадейно му хрумна, че Катрин беше като градината, която току-що беше описала — красива, спокойна, огряна от слънцето и все пак изложена на всеки свиреп набег на вятъра. Усещаше как нейното спокойствие се пренася върху него и стопява раздразнението му.

Той седеше срещу нея мълчаливо и я съзерцаваше със същото объркано и удивено изражение, с което тя го бе гледала преди малко. Ненадейно осъзна, че иска да остане тук. Искаше да седи в слънчевата градина и да гледа Катрин Вазаро, да замени бъркотията на външния свят със спокойствието и тишината около момичето. Ала как би могъл да го направи, когато бе толкова затънал в мръсната, ожесточена борба?

Той рязко се надигна.

— Не, merci. Няма да остана в градината. Вие можете да седите тук и да се изолирате от света, но аз трябва да направя нещо със своя живот.

Неразгадаем израз прибягна по лицето й, преди отново да сведе поглед към сплетените си ръце.

Франсоа изпита необяснимо разочарование. Тръгна си, без да отрони нито дума.

Когато в преддверието се сблъска с Жулиет дьо Клеман, настроението му никак не се подобри.

— Вече се чудех кога най-после ще се решите да ни посетите — каза Жулиет. — Ние щяхме…

— Сини.

Тя го погледна недоумяващо.

— Моля?

Франсоа си взе шапката и ръкавиците от масата и се обърна да си върви.

— Очите на Етиен Малпан бяха сини.

— А, вие все пак сте ходили в църковния двор. А другият? Можете ли да откриете кой е бил другият?

— Няма ли да престанете с претенциите си? При клането в манастира са участвали над двеста мъже.

— Катрин сънува всяка нощ кошмари. Тя ще се побърка от мисълта, че онези мъже не са имали лица. — Жулиет присви устни. — Освен това и аз бих искала да зная.

— Дадох ви едно лице. Ще трябва да се задоволите с Малпан. — Франсоа отвори вратата. — Имам да върша по-приятни неща през свободното си време, отколкото да събирам сведения, които не само че ще ми отнемат месеци, но и ще ми спечелят врагове сред марсилците на Дюпре.

Миг преди да затвори вратата, тя извика подире му:

— Франсоа!

— Вече казах, че няма да…

— Благодаря ви.

Той я изгледа недоверчиво, ала не можа да открие по лицето й и помен от ехидност.

— Зная, че не сте длъжен да правите това за Катрин — каза тя просто. — Мисля, че може да не бързате със събирането на сведенията за другия.

— Радвам се, че можах да ви направя услуга.

— Вие наистина ме зарадвахте. — В очите й проблеснаха дяволити пламъчета. — Но не сте направили всичко, което поисках от вас. Пак не сте си сложили кокарда и…

Трясъкът на вратата заглуши последните й думи.