Вихрената годеница

Глава втора

— Разглезваш малчугана. — Маргьорит нацупи тънките си устни, когато отново видя главицата на Луи Шарл притисната към гърдите на Жулиет. — Неговата бавачка във Версай няма да ти благодари.

— Той беше болен. — Жулиет заслони с ръка топлото, здраво детско телце, сякаш орлица бранеше малкото си. В действителност момченцето не е вече истинско бебе, помисли си тя със съжаление. Синчето на кралицата беше вече над двегодишно, макар че го усещаше в прегръдките си все още мъничко и нежно. — Той има нужда от повече внимание. От люлеенето на каретата му става лошо.

— Врели-некипели. Лекарят във Фонтенбло каза, че вече може да пътува.

— Което обаче съвсем не значи, че е напълно оздравял. — Жулиет погледна начумерено седящата срещу нея Маргьорит. — Не са минали и две седмици, откакто беше вдигнал толкова висока температура, че кралицата се страхуваше за живота му.

— Шарката невинаги завършва със смърт. Ти я кара два пъти и оцеля.

Луи Шарл се размърда с усмивка.

— Шшт, bebe2, скоро ще си отново при твоята maman3. Всичко е наред.

— Да, едва сега, когато се завръщаме във Версай — съгласи се умърлушено Маргьорит.

Жулиет люлееше малчугана, заровила пръсти в меките му къдрици. Нямаше никакъв смисъл да влиза в спор с Маргьорит, мислеше си тя. Освен благополучието на майката на Жулиет тази жена не се интересуваше от нищо и никога не беше щастлива далеч от господарката си. Не я беше грижа, че кралицата почти полудя от отчаяние, когато Луи Шарл се разболя. Малката дъщеря на Мария Антоанета Софи беше починала само преди четири месеца, а лекарите не можеха да помогнат на Луи Жозеф, дофина. Когато после най-малкият и досега здрав син на Нейно величество се разболя от шарка, кралицата се поболя от тревога.

— Сложи го на седалката — нареди й Маргьорит.

Около устните на Жулиет заигра решителна усмивка.

— Той не е добре. Нейно величество каза, че мога да се грижа за него както намеря за добре.

— Момиче на четиринадесет години не би трябвало да се грижи за един принц.

— Няма да го сложа там. — Жулиет избягна очите на Маргьорит и погледна през прозореца. Знаеше, че мълчанието сега е по-полезно от кавгата, но не й беше лесно да отстъпи. Слава Богу, до Версай не беше много далеч. Щеше да се опита да не обръща внимание на Маргьорит и да мисли само за картината в куфара си върху покрива на каретата. Короните на дърветата искаха още работа. Искаше да изобрази как слънчевите лъчи ги пронизват и всяко оголено клонче се откроява в светлината. Чрез този интересен ефект смяташе да намекне за липсата на откровеност в общуването между хората, които се бяха излегнали в сянката на дърветата.

— Все се мислиш за най-умната на света — сърдеше се Маргьорит. — От малка си такава. Мигар вярваш, че кралицата щеше да ти повери малкия, ако бавачката му не беше се заразила от болестта? Един прекрасен ден Нейно величество ще открие всичките ти номера. Дори и сега да харесва картините ти и дръзкия ти език, на нея всичко й омръзва твърде бързо и ще… но ти въобще не ме слушаш какво говоря.

Погледът на Жулиет беше привлечен от гъстия храсталак под скалистия хълм от другата страна на пътя.

Искаше й се Маргьорит да млъкне, за да се наслади спокойно на тези мигове с малчугана в прегръдките си. Беше толкова самотна, а през последните седмици у нея укрепна чувството, че Луи Шарл й принадлежи. Но той се оправяше толкова бързо, че само след няколко часа можеше да бъде предаден на майка си и на вниманието на кралския двор.

Коравата длан на Маргьорит се стовари с гръм и трясък върху бузата на Жулиет.

Когато главата на момичето отскочи назад, то едва не изпусна детето.

— Не си още достатъчно голяма, за да проявяваш безнаказано нахалството си. — Маргьорит се усмихваше самодоволно, защото изражението на Жулиет бе съвсем объркано. — Майка ти разчита на това, че аз те пердаша, така че Нейно величество може да те глези колкото си иска.

Жулиет притисна по-здраво детето. Плесницата й дойде като гръм от ясно небе. Беше подценила размера на гнева и разочарованието, които се бяха натрупали у Маргьорит, откакто й заповядаха да остане с Жулиет във Фонтенбло.

— Не смейте да ме удряте, когато малкият е в ръцете ми. — Едва успя да изрече момичето. — Можеше да се нарани, ако по ваша вина беше паднал на пода.

— Ти ли ще ми нареждаш какво да правя?

— Кралицата със сигурност би се поинтересувала от причината, ако се случи нещо на Луи Шарл.

Изпълненият с омраза поглед на Маргьорит избягна очите на Жулиет.

— Скоро няма да можеш повече да се криеш зад гърба на принца. Нямаше да вириш така глава, ако не бях толкова заета да служа на майка ти.

— Аз не се крия…

Изведнъж ужасно, изпълнено с предсмъртен ужас изцвилване на кон смрази кръвта в жилите им.

Каретата изскърца и рязко спря, а Жулиет се намери на колене пред седалката.

Луи Шарл се събуди и заскимтя.

— Но какво става? — Маргьорит подаде главата си от прозореца. — Този кочияш е истински дръвник…

Острие на коса изсвистя и се заби в каретата до главата й. Маргьорит изпищя и отскочи назад. Чуваха се викове, свистене на метал, стъписано конско цвилене.

Един куршум удари рамката на вратата, разлетяха се трески.

— Селяни! Цяла армия! Нападат каретата! — Гласът на Маргьорит беше неузнаваем от страх. — Ще ме убият и само ти ще си виновна. Ако не беше се заинатила да останеш при хлапето, сега щях да съм в безопасност при майка ти във Версай.

— Тихо. — Самата Жулиет трябваше да надвие паниката си. Мислеше трескаво. Разказваха се безброй истории за побеснели от глад селяни, които нападали замъци и карети, но това беше кралски екипаж, ескортиран от швейцарски гвардейци. — Не може нищо да ни се случи. Те не смеят да предизвикат гвардейците…

— Опърничаво създание, та те са стотици!

Жулиет пропълзя до прозореца и надникна навън. Стотици наистина не бяха, но представляваха доста голяма тълпа. Наоколо цареше пълна суматоха. Дрипави мъже и жени нападаха с коси и вили швейцарските гвардейци, които сечаха от седлата си селяните. Два от конете на каретата лежаха в локви кръв на пътя.

Черно кадифе.

Погледът на Жулиет беше привлечен от единствената неподвижна и безучастна фигура сред този вихър от кръв и смърт. Встрани от ръкопашната схватка стоеше конник в черна кадифена мантия, обточена със самур и лъскави ботуши до коленете. Жулиет забеляза, че е млад и строен. Тъмните му очи наблюдаваха безизразно сечта.

Втори куршум се заби над главата на Жулиет. Тя закри с тялото си плачещото лете. Останеха ли в колата, щеше да е само въпрос на време някой куршум да улучи Луи Шарл. Не можеше да допусне това, трябваше да предприеме нещо. Тъй като цялото сражение се разиграваше от дясната страна на каретата, швейцарските гвардейци изглежда бяха попречили на сганта да обкръжи екипажа. А отляво бе храсталакът под стръмния склон.

Жулиет пропълзя до вратата, здраво притиснала детето до себе си.

— Накъде си тръгнала? — попита Маргьорит.

— Ще се опитам да протичам до храсталака, ей там. — Жулиет дръпна кърпата от главата си и завърза с нея устата на момченцето, за да заглуши хлипането му. — Тук е опасно за него.

— Да не си се побъркала?

Жулиет открехна предпазливо вратата, за да огледа навън. Шубракът беше съвсем близо, а наоколо не се виждаше жива душа.

— Стой тук!

— Или мирувай, или тръгвай с нас! — Жулиет притисна тялото на момчето по-здраво и отвори по-широко вратата. Като си пое дълбоко дъх, изскочи навън. C няколко скока пресече пътя и изчезна в шубрака. Клоните шибаха лицето и драскаха ръцете й, докато си пробиваше пътя напред.

— Върни се веднага обратно! Не можеш да ме оставиш тук сама!

Жулиет я обсипа с проклятия, докато продължаваше да се бори с трънаците. Пискливият глас на Маргьорит се издигаше над глъчката и дрънченето на саби. А щом го чуваше Жулиет, щяха да го чуят и нападателите.

Луи Шарл хлипаше под кърпата, с която му беше запушила устата. Инстинктивно го притисна по-плътно към себе си. Клетото дете не проумяваше нищо от това безумие. Е, да, и тя не проумяваше нищо, ала нямаше да допусне тези убийци да им сторят нещо.

— Стойте!

Ледени тръпки побиха Жулиет. Наложи си да хвърли бърз поглед през рамо.

Черно кадифе.

Мъжът, който дотогава беше наблюдавал сражението от седлото си, вървеше по петите й. Пробиваше си като нея път през гъсталака, а наметката му се вееше зад гърба му като криле на огромна граблива птица.

Жулиет се втурна с всички сили напред.

Сълзи течаха по лицето на Луи Шарл.

Момичето прескочи повален дънер, олюля се и едва не падна в някаква дупка зад себе си. Хукна отново, напук на жестоките убождания.

— Merde4, стойте, не искам нищо да ви… — Мъжът не довърши и изруга цветисто.

Жулиет хвърли поглед назад и разбра, че беше паднал на колене в дупката, която едва не беше решила собствената й участ.

Тя се усмихна злорадо. Дано негодникът да си е строшил крака. Така му се пада, щом…

Един куршум изсвистя покрай ухото й и се заби в дървото до нея.

— Момчето! Момчето е тук!

Грубият глас не идваше отзад, а отпред.

Огромен, набит момък с раздрани гащи и груба риза ненадейно изникна на няколко метра от Жулиет. В ръката му димеше пистолет. Той захвърли празното оръжие и изтегли кама от пояса си.

Жулиет замръзна, впила хипнотизиран поглед в проблясващото острие пред себе си.

Назад пътят й беше преграден от мъжа в черно. Тя отчаяно затърси изход.

Клонът, който лежеше в краката й!

— Не ми правете нищо, мосю. Ето, гледайте, оставям детето тук. — Тя сложи Луи Шарл на земята в нозете си.

Едрият мъжага нададе одобрително ръмжене и пристъпи крачка напред.

В този миг Жулиет грабна клона и удари с всички сили мъжа между краката.

Той изкрещя като ранен звяр, хвана се за слабините и изтърва камата.

Жулиет вдигна Луи Шарл и литна покрай жертвата си. Секунди по-късно чу псувните на мъжагата зад гърба си. Как успя негодникът толкова бързо да дойде на себе си? Знаеше колко болезнен беше ударът в слабините на мъжа. Само преди няколко месеца дук дьо Грамон…

Изпречи и се поток, който трябваше да прескочи. Полите й се натопиха по краищата.

Секунди по-късно дочу шумно пляскане на ботуши в потока. Той беше по петите й!

Една тежка ръка я сграбчи за рамото и със замах я завъртя на място.

— Мръсница! Курва!

С крайчеца на окото си мерна проблясването на метала, когато селянинът вдигна ножа, за да го забие в гърба й.

Света Дево, това беше краят!

Но удар не последва. Камата беше изтръгната c такава сила от жилестите ръце на селянина, че той се срути на колене.

Черно кадифе.

Слисана, Жулиет се втренчи в кървавото петно, което ставаше все по-голямо върху рамото на мъжа в черното кадифено наметало. Неговият собственик беше блъснал Жулиет настрана и сам беше поел удара на камата.

С изкривено от болка лице високият, строен мъж заби собствената си кама в широките гърди на селяка. Той се строполи на земята.

Мъжът в черното кадифе се довлече до едно дърво и се облегна на него. Притискаше лявото си рамо, от което все още сгърчеше камата. Маслинено мургавото му лице беше прежълтяло, устните му бяха останали без кръв.

— Моя скъпа демоазел5 дьо Клеман — промълви той с усилие. — позволете ми да отбележа, че беше дяволски трудно да ви спаси човек.

Очите и се ококориха.

— Да ме спасите ли?

— Когато научих, че селяните се готвят да нападнат каретата с принца, доведох подкрепление за гвардейците. Ако бяхте останали в екипажа… — Лицето му се изкриви от болка. — Битката… трябва вече да е приключила.

— Въобще не знаех какво става — прошепна Жулиет. — И на кого можех да се доверя. Кой сте вие? Откъде идвате?

— Жан Марк… Андреас… Една странноприемница наблизо… странноприемницата „При сляпата кукувица“… — Погледът му се плъзна към мъртвия селянин. — Не е благоразумно… ботуши…

Очите му се затвориха, а той се свлече покрай дървото в безсъзнание.

— Никакви възражения! Трябва да извикате селския лекар, но преди това ми донесете гореща вода и чисто ленено платно.

Жан Марк отвори очи. Видя Жулиет дьо Клеман войнствено изправена пред огромен, възпълен мъж, в когото едва разпозна гостилничаря мосю Гийом, в чиято странноприемница бе отседнал през последните три седмици.

Гостилничарят клатеше упорито глава.

— Ще си навлека кралския гняв, ако извикам селския лекар. Та мосю Андреас е спасил живота на принца! Трябва да чакаме придворния лекар.

— Дворецът е твърде далеч. Готов ли сте да отговаряте за смъртта на този човек?

Гледай ти, тя била още почти дете — откри Жан Марк въпреки замаяността си. В гората беше видял да тича едно нежно момиче с веещи се черни коси, а големите му очи бяха ококорени от уплаха. Макар че сега стоеше пред гостилничаря изправена като свещ и с изпънати рамене, сякаш оспорваше факта, че едва стига до третото копче на ризата му, ясно личеше, че стройното й тяло е само едва-едва напъпило.

— Мосю, не виждате ли, че има опасност да му изтече кръвта.

Жан Марк едва сега осъзна, че е в ръцете на двама швейцарски гвардейци, които го крепяха изправен. Войниците следяха препирнята ухилени до уши.

— Горещо се надявам… че нямате предвид мен, мадмоазел — прошепна той.

Жулиет се обърна мълниеносно. Напрегнатото й лице просия.

— Вие дойдохте на себе си! Вече се бях уплашила. — Тя се обърна отново към мосю Гийом. — Защо стоите така? Трябва да му се извади незабавно камата от рамото.

Гостилничарят се опита да я омилостиви:

— Повярвайте ми, най-добре е да изчакаме да пристигне придворният лекар. Вие сте прекалено млада, за да прецените кое е най-добре…

— Но не съм прекалено млада, за да забележа, че се боите повече за своята кожа, отколкото за неговата — прекъсна го Жулиет разярена. — И няма да допусна да му изтече кръвта, докато вие се суетите тук!

Жан Марк направи гримаса.

— Не ми е приятно постоянно да споменавате кончината ми. Не е много… ободряващо.

— Стойте мирно! — Жулиет го стрелна неодобрително с пламтящите си кафяви очи. — Говоренето не ви се отразява добре. Държите се почти толкова глупаво, колкото и гостилничарят.

Жан Марк зяпна от удивление.

— Вече е по-добре. — Тя кимна на двамата гвардейци, които го подкрепяха. — Отнесете го в спалнята му. Ей сега ще дойда, само да се оправя тук с гостилничаря. И внимавайте как вървите с ранения, за да не ви се случи нещо неприятно…

Добродушното хилене на гвардейците отстъпи място на явно негодувание. Боже милостиви, малката щеше да ги озлоби дотам, че още малко и щяха да го пуснат да се пльосне на пода. Тази представа не му беше никак приятна, затова той попита припряно:

— Принцът?…

— Вече казах, че не бива да… — Тя срещна погледа на Жан Марк и кимна кратко. — В безопасност е. Изпратих го в двореца заедно с бавачката ми и началника на гвардейците. Реших, че там ще бъде най-сигурно за него.

— Добре. — Коленете на Жан Марк се подгъваха, очите му се затваряха от слабост. Когато двамата гвардейци тръгнаха с него към стълбите, наложи им се почти да го носят.

Следващите десетина минути щяха да бъдат истинска агония, каквато досега не беше преживявал. Жан Марк се отпусна гол под завивката върху широкото легло. Беше почти в безсъзнание.

— Вие няма да умрете.

Той отвори очи и видя Жулиет дьо Клеман, която го гледаше със свойствената си решителност, много по-въздействаща от нежността.

— Надявам се да се окажете права… Нямам никакво…

— Не. — Пръстите й докоснаха леко устните му, а той възприе съприкосновението като безкрайно нежно въпреки твърдостта му.

— Хвърлих на гостилничаря въдицата, че ви изтича кръвта, за да се стресне малко. Иначе нямаше да ме чуе. Той ме смята за глупаво дете.

— Колко се заблуждава!

— Обичате да се шегувате. — Тя го гледаше с любопитство. — Странен човек сте… с кама в рамото, а пускате шеги.

Образът й започна да трепти пред очите му, както хоризонтът в горещ и зноен ден.

— Просто така се случи. Аз съвсем не съм склонен към подвизи, а пък изпаднах в положение, в което… — той замлъкна, когато помещението около него взе да се люлее и притъмня — … трябва да играя героя.

— Вие не се смятате за герой? — Жулиет се замисли. — Хм, разбирам.

— Бих желал и аз да разбирам. По дяволите, изведнъж притъмня толкова много. Струва ми се, че ще…

— Спете сега. — Ръката й покри очите му. — Ще остана тук и ще се погрижа да не ви смущава нищо. Можете да ми се доверите.

Лъжеше го. На една жена човек не можеше да се довери. Само че Жулиет още не беше жена, тя си беше дете. Силно, смело дете, чиито длани бяха толкова меки, колкото тонът й бе остър.

Да, в момента човек можеше да се довери на Жулиет дьо Клеман.

Отпусна се и непрогледният мрак го погълна.

Когато отново отвори очи. Жулиет беше коленичила до постелята му.

— Надявах се, че няма да се събудите — прошепна тя. — Селският лекар е дошъл.

— Значи вие… победихте.

— Разбира се. Човекът наистина изглежда по-голямо конте и от придворния лекар, но се надявам, че не е глупав. — Тя се обърна към стаята. — Той сега ще извади камата.

Жан Марк се вцепени. Погледът му се стрелна през помещението. Някакъв дребен, пълничък господин във виолетов брокатен жакет с грижливо накъдрена бяла перука стоеше до камината и грееше на огъня украсените си с пръстени ръце.

— Сигурно и аз след няколко минути ще съжалявам, че се събудих. Болките не са моята слабост.

— Това е естествено. Щяхте да сте извратен, ако беше другояче. — Все още на колене, тя смръщи замислено чело. — Слушайте… ще боли, но има начини да се притъпи болката. Трябва да се опитате да мислите за нещо друго, за нещо хубаво.

Лекарят оправи важно вратовръзката си и обърна гръб на прозореца. Жан Марк се подготви за предстоящото мъчение.

— Не, не бива да се стягате, само ще боли повече. — Жулиет хвана ръцете на Жан Марк и ги стисна здраво. — Мислете за нещо хубаво. Мислете за… не, не мога да ви кажа за какво да мислите. Просто си представете една хубава картина, нещо, което ви доставя удоволствие.

Жан Марк видя, че лекарят се приближаваше към леглото му.

— Съжалявам, но не мога да изпълня съвета ви — каза Жан Марк сухо. — Освен страх, в ума ми няма нищо друго. Усетът ми за красота в момента е твърде слаб.

— Не бива да е така. Съществуват много хубави неща на света. — Тя стисна по-здраво ръцете му. — Аз винаги си представям, че рисувам или мисля за „Вихрения танцьор“.

— За „Вихрения танцьор“ ли? — Мускулите на Жан Марк се стегнаха като пружина на часовник. Погледът му се плъзна от лекаря към лицето на Жулиет.

— Познавате ли статуята? — Въодушевление озари лицето й. — Това е най-красивата скулптура на света. Между другото, когато я съзерцавам, се питам… — Тя не продължи мисълта си.

— Какво се питате?

— Нищо.

— Кажете все пак.

— Това е само… не разбирам как един човек, било то мъж или жена, може да сътвори нещо толкова красиво — каза тя просто. — Това е повече от красота, това е…

— Не говорете повече. — Той се усмихна накриво. — Блянът.

Тя кимна.

— Значи сте го виждали. Тогава мислете за „Вихрения танцьор“.

Той тръсна глава в знак на несъгласие.

— Съжалявам много, но никога не съм го виждал.

Лицето й потъмня от разочарование.

— А, мосю, както виждам, вече сте се събудили. — Лекарят стоеше усмихнат до леглото. — Аз Съм Гастон сен Льор и сега ще ви извадя камата от рамото. — Три пристъпи още по-близо. — Така, сега трябва да бъдете смел… докато аз…

— Не, не го слушайте — прекъсна го Жулиет буйно. — По-добре гледайте мен.

Нейната настойчивост накара Жан Марк да я погледне. Кафявите й очи искряха от живот и озаряваха тясното й личице. Руменината пламтеше върху бялата й кожа. Той забеляза, че слабо просветващите сини вени върху слепоочията й пулсираха от възбуда.

— Мислете за нещо хубаво — настоя тя. — Коя е най-прекрасната гледка, която изобщо сте виждали?

— Морето.

— Тогава мислете за морето. — Тя премести ръцете си и сега пръстите й се вплетоха в неговите. — Дръжте се здраво и ми опишете морето. Кажете ми как сте го запазили в спомена си.

— Буря… стихия… вълни, който се удрят в кораба. Сиво-синя вода, която блести…

Изгаряща, нажежена до бяло болка!

— Морето! — шепнеше Жулиет, впила поглед в него. — Мислете за морето!

— Само още веднъж трябва да дръпна — съобщи лекарят успокоително и натисна по-силно.

— Спокойно! — Жулиет следеше неотстъпно Жан Марк. — Разказвайте ми още за морето.

— През някой хубав, спокоен ден, когато слънцето грее, то изглежда така, сякаш се носиш върху огромен сапфир.

Проблясващи кафяви очи, които прогониха болката.

Той облиза напуканите си устни.

— И когато корабът се отправи към бреговете…

Нейната кожа… снежнобяла, като че осветена отвътре, с две рози върху страните.

— Водата се превръща в смарагд… човек никога не знае…

Болка!

Жан Марк се изопна, когато извадиха с един замах камата от рамото му.

— Така, това било то. — Лекарят се извърта с гръб към леглото, като държеше в ръката си кървавата кама. — Сега ще хвърля този непотребен предмет и ще почистя и превържа раната.

Жан Марк лежеше запъхтян в леглото; цялото пространство около него сякаш се въртеше. Усещаше как кръвта шурти от раната и се стича по рамото му.

— Трябва да ме пуснете — каза Жулиет.

Жан Марк неразбиращо се втренчи в нея.

Тя се опитваше да освободи ръцете си.

— Не мога да помогна на лекаря, ако не ме пуснете.

Той бавно осъзна думите й и постепенно разхлаби пръстите си, впити в нейните.

Жулиет с облекчение разтри ръката си.

— Вече е по-добре. Най-лошото мина.

— Наистина ли? — Без нейното съприкосновение се чувстваше ужасно сам. Чудно. Не можеше да си спомни някога да е приемал утеха от жена. — Слава Богу, че всичко свърши — вече ви казах, не съм създаден за герой.

— Малко хора биха издържали този болки, без да охнат дори.

Слаба усмивка заигра по устните му.

— Но защо да скимтя и стена? Та аз си мислех за нещо хубаво.

Жулиет се изправи на стола и протегна схванатото си тяло. Беше седяла цели часове, без да помръдне. Искаше й се да стане и да се разходи из стаята, но се боеше да не събуди болния. Андреас беше спал неспокойно и с прекъсвания, след като преди няколко часа лекарят си беше тръгнал.

Погледът й се спря на лицето му и тя започна да го изучава захласнато. Mon Dieu6, с какво удоволствие би го рисувала!

Интересът прогони умората й, докато изследваше лицето му във всички подробности. Колко много искаше сега да има под ръка хартия и молив. Беше се отказала да се стреми към възможно най-голямото сходство, когато рисуваше хора, защото моделите й почти винаги се обиждаха. По тази причина беше стигнала до убеждението, че не си струва да рисува лицата такива, каквито са в действителност. Но сега знаеше, че тук лежи един мъж, който пет пари не дава, че ще го изобрази какъвто е. Той не изпитваше никаква потребност от ласкателства, защото твърде добре знаеше кой е и какъв е, и не го беше грижа за мнението на другите.

Бронзовото му лице беше прекалено издължено, скулите му прекалено високи, устните прекалено рязко очертани, тъмните му очи прекалено твърди и решителни под черните като катран вежди и тежки клепачи. Всяка от чертите му, разглеждана сама за себе си, беше непривлекателна и лишена от чар, но заедно те се допълваха в съвършена хармония и лицето му беше далеч по-обаятелно и интересно от обикновените лица на красавците.

Беше истинско предизвикателство да нарисува образа му, да проникне през циничната защитна броня и да открие какво има зад нея, да разреши загадката на тези черни като смола очи. Това лице нямаше лесно да разкрие своите тайни, но Жулиет бе сигурна, че след време ще може да нарисува човека, а не маската му.

Какво щеше да стане обаче, ако нямаше това време? Всяка дълбока рана представлява голям риск и не беше изключено смъртта да го отнесе, преди…

Клепачите му се повдигнаха и черните му будни очи блеснаха срещу нея.

— За какво мислите?

Беше толкова слисана, че изплю камъчето:

— Надявах се да не умрете, преди да ви нарисувам.

— Колко трогателно! Вървете да поспите.

Тя впи очи в него и си наложи да се отпусне.

— Не бъдете глупав. Лекарят твърдеше, че може да се появи треска. Нима мислите, че след всички усилия, които хвърлих за спасяването ви, ще ви оставя просто така да умрете поради липса на грижи?

Той се усмихна с усилие.

— Моля за прошка. Ще се постарая да не напусна земния живот и да не пропилея на вятъра скъпоценното ви време.

— Аз не исках… — Тя прехапа отчаяно устни. — Начинът ми на изразяване не е много мил. Маргьорит твърди, че съм имала език на змия.

— Коя е Маргьорит?

— Моята бавачка. Е, сега, естествено, вече не е. Тя всъщност служи при майка ми.

— И тази Маргьорит не одобрява, че казвате каквото мислите?

— Да. — Тя се намръщи. — По-добре спете.

— Никак не ми се спи. — Погледът му търсеше лицето й. — Защо не се опитате да ме развлечете?

Тя се втренчи смаяно в него.

— Да ви развличам ли?

Той прихна, за да потръпне тутакси от режеща като трион болка.

— Не, засега по-добре не. В момента от смеха боли прекалено много.

— Понеже не искате да спите, бихте могли да отговорите на въпросите ми. Преди да изгубите съзнание, вие казахте, че сте знаели за нападението. От кого?

— От един слуга във Версай.

— Откъде някакъв си слуга е можел да знае за нападението на селяните, което се разиграва толкова далеч от двореца?

— Доста интересен въпрос. Човек би могъл да попита също, как така някои юнаци от тълпата бяха въоръжени с пистолети, а не само с вили и тояги. — Той изкриви лице в гримаса. — И как така клетият, гладуващ като куче селянин, който заби камата си в рамото ми, изглеждаше толкова добре охранен и носеше ботуши с по-фина кожа от моите.

Значи затова Андреас мълвеше за някакви ботуши, преди да припадне, помисли си Жулиет.

— И как така слугата е отишъл с тези сведения при вас, вместо при краля.

— Тук няма никаква тайна. Заради парите. — Жан Марк се усмихна подигравателно. — Крал Луи награждава предаността с ордени… A аз дадох да се разбере, че съм склонен да платя хубави суми за интересни сведения, които засягат кралското семейство.

— И този лакей не ви ли каза кой стои зад нападението? Кой дърпа конците на селяните?

— Една високопоставена личност. Слугата ми съобщи само, че екипажът с принца и мадмоазел дьо Клеман ще мине по пътя за Версай. Аз вербувах отряд наемници и се отправих на военен поход като някой grand chevalier7.

Тя се опита да разгадае израза му.

— Никога ли не сте сериозен? Та вие спасихте живота на принца. — Тя спря и се замисли. — И моя също.

— Но не от благородство. — Той я погледна спокойно. — Аз съм търговец, който не предприема нищо без изгледи за печалба. Дори трябва да призная, че ви се разсърдих, защото толкова много затруднихте задачата ми.

— И каква печалба очаквате, задето спасихте принца?

— Дълбоката благодарност на Нейно величество и приятелството й, тъй като бих искал да я помоля за една услуга.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Струва ми се, че не сте толкова коравосърдечен, колкото се опитвате да ми внушите. Вие бяхте искрено загрижен за малкия, макар че почти бяхте загубили разсъдъка си от болка.

— Не понасям да се убиват деца.

— И поехте удара с камата, който беше предназначен за мен. Държи ли се така един човек, който под път и над път твърди, че не признавал благородните подбуди?

Той направи гримаса.

— Не, това беше поведението на човек, който действаше импулсивно, за което плати скъпо. Не допускайте грешката да ме смятате за нещо, което не съм. Аз не съм нито войн, нито герой.

— Сама ще реша за какво да ви смятам. — Бръчиците по челото й издаваха неувереност, когато вдигна очи към лицето му. — Но не мога да прочета нищо по чертите ви. Не зная за какво мислите.

— И това силно ви безпокои.

Тя кимна.

— В повечето случаи успявам. Обикновено хората са лесни за разгадаване. За мен е много важно да надзърна под повърхността.

— Защо?

— Защото ще стана велика художничка — каза тя просто.

Последното твърдение събуди присмеха му, ала той занемя като попарен, когато срещна нейния ясен, твърд поглед.

— Още си спомням, че ставаше дума за живопис, когато дойдох на себе си. Искате да станете художничка?

— Аз съм художничка. И ще стана велика художничка. Възнамерявам да се уча и трудя, докато стана толкова велика, колкото са Да Винчи или Дел Сарто.

— Възхищавам се от сигурността, с която го казвате.

Неочаквана усмивка озари лицето й.

— Вероятно искате да кажете, че ми липсва скромност. Хората на изкуството не бива да бъдат скромни, иначе талантът им ще залинее. Мъжете са на мнение, че жените могат да рисуват само сантиментални глезотии. Но аз не вярвам в това. Защо ме гледате така особено?

— Тъкмо се питах на колко сте години.

— На четиринадесет. Какво значение има това?

— Голямо. — Той затвори очи.

— Какво ще рече голямо?

— Струва ми се, че сега ще мога да заспя. Върви в стаята си.

Тя не помръдна от мястото си. Не каза нищо, когато Андреас ненадейно се обърна към нея на ти. Той отвори отново очи.

— Казах ти, че трябва да си вървиш. Смятам, че е най-добре утре да отпътуваш за двореца.

Тя усети особено пробождане в гърдите.

— Искате да си отида?

— Да. — Гласът му беше дрезгав. — Нямам нужда от теб тук.

Тя вирна упорито брадичка.

— Напротив, имате нужда от мен. Вижте се, слаб сте като пеленаче, а пък се надувате. Няма да ви оставя сам. Нима допускате, че бих могла да живея с мисълта за неизплатен дълг — дължа ви живота си и няма да ви оставя да умрете. Аз не съм майка ми. Не вземам, без да дам нещо в замяна.

Той присви очи.

— Твоята майка?

Жулиет тръсна глава с досада.

— Не исках да говоря за нея. Майка ми няма нищо общо с това. — Тя вдигна гордо брадичка. — Вие ми направихте услуга и аз трябва да ви я върна. Вече уведомих кралицата, че ще остана тук, докато се възстановите достатъчно, за да дойдете във Версай и да приемете лично нейната благодарност.

— Ще съжаляваш за решението си. Аз съм отвратителен пациент. Мразя да боледувам.

— И аз мразя вкиснатите пациенти. И на мен ми е досадно като на вас, но да се надяваме, че бързо ще оздравеете.

Усмивката му беше колеблива.

— Има нещо вярно в това. — Той стана отстъпчив. — Остани, щом искаш. Да не съм луд да отхвърля нежната помощ на една млада дама, за която си пролях кръвта.

— За нежност едва ли е уместно да се говори, но в никакъв случай няма да допусна да умрете. — Отново застана изправена като свещ. — Но, разбира се, моята живопис не бива да страда, докато се грижа за вас. Ще сложа статива си в ъгъла до прозореца. Там светлината е най-подходяща. — Тя се усмихна. — Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Радвам се, че дойдохте в съзнание.

— Не съм човек, който е склонен да търпи лишения поради някакво рицарско благородство. — Той се намести удобно и изтощен затвори очи. — Един прекрасен ден навярно ще ти напомня, че все пак съм направил опит да те отпратя.

— Един прекрасен ден ли? — Тя поклати глава. — Само след две седмици ще сте здрав и нашите пътища ще се разделят. Няма да има никакъв „прекрасен ден“.

— Права сте. Изглежда, вече не мога да мисля логично. Сигурно имам температура.

— Наистина ли? — Жулиет се намръщи и угрижено докосна лицето му. Сетне въздъхна облекчено. — Още не.

— Не? — Очите му са затворени, но той има най-хубавата усмивка на света, помисли си Жулиет.

— Още не — мърмореше той. — Ала един прекрасен ден…

Късно вечерта Жан Марк вдигна температура.

Жулиет сменяше кърпите върху горещото му чело и отчаяно се мъчеше да го удържи да не падне от леглото, както се мяташе буйно насам-натам. Посред нощ треската спадна и се смени от гърчове, а конвулсиите потръпвания изплашиха момичето не по-малко от температурата.

— Не… мога… повече. — Жан Марк потисна с усилие тракането на зъбите си. — Ама че глупаво… — Той не продължи мисълта си, защото го разтърсиха силни тръпки. — Дай ми още една завивка.

— Имате вече три. — В този миг тя внезапно се реши: стана и пристъпи към него. — Отместете се малко.

— Какво? — Жан Марк я погледна неразбиращо.

Жулиет отметна завивките, легна при него и го прегърна.

— Бъдете спокоен — каза тя нетърпеливо, когато усети как той се вцепени. — Няма да ви причиня болка. Искам само да ви стопля. Колко често съм държала така Луи Шарл, когато зъзнеше през нощта.

— Но аз не съм двегодишно дете.

— Силата ви е колкото на бебе. Каква е разликата тогава?

— О, хората биха ти посочили цял куп разлики.

— В такъв случай по-добре да не ги питаме. По-топло ли ви е вече?

— Да, много по-топло.

— Добре. — Треската му беше почти напълно изчезнала. — Ще ви държа така, докато заспите. — Тя го погали по косата, както правеше с Луи Шарл. След малко каза нетърпеливо: — Но вие не се отпускате. Усещам, че сте напрегнат като пружина.

— И това ви учудва? Представете си, че не съм свикнал млади жени да идват в леглото ми само за да ме стоплят.

— Имате право, положението е необичайно. — Жулиет се надигна на лакът и го погледна строго. — Не бива да гледате на мен като на жена. Не е добре за здравето ви.

По устните му трепна дяволита усмивка.

— Ще направя всичко възможно да забравя пола ти. Ще си представя, че си само дебела вълнена завивка или затоплена керемида.

— Спете сега — прошепна тя. — Аз съм тук. Всичко е наред. Веднага след това усети как той се поотпусна и как дишането му стана дълбоко и равномерно.

Скоро Жан Марк заспа непробуден сън.