Вихрената годеница

Глава двадесет и четвърта

— Изненадан сте, че наредих да ви извикат, нали? — Дантон се облегна на стола си и заразглежда изпитателно Жан Марк. — И аз самият съм изненадан, тъй като вие възбудихте негодуванието ми. Предмет като „Вихрения танцьор“ никой човек не губи на драго сърце.

— Човек не може да загуби нещо, което никога не е притежавал. — Жан Марк седна на стола пред писалището на Дантон. — Нямам ни най-малка представа какво имате предвид.

— Естествено. — Дантон се усмихна подигравателно. — Негодуванието ми беше толкова голямо, че пропуснах да ви съобщя за посещението на един наш познайник преди няколко седмици.

— Така ли?

— Става дума за Раул Дюпре!

Жан Марк настръхна от ужас.

— Здравата сте го наредили. Тялото му е осакатено, а пък лицето му е същински кошмар!

— И дума не може да става, че съм го наредил здравата. Всъщност исках да го убия.

— Знам. Той ми каза и изгаряше от желание да си отмъсти. Заяви, че искал да ви отнеме „Вихрения танцьор“, за да сме разделели той и аз славата на статуетката. — По лицето му пробягна мрачна усмивка. — В неговите планове влизаше задължително смъртта ви — впрочем, тя щеше да бъде твърде мъчителна!

— Удивително… а пък аз си мислех, че питае симпатия към мен.

— Той спомена също и вашата братовчедка мадмоазел Катрин, както и Жулиет дьо Клеман.

— Е, и?

Дантон сви рамене.

— Отвърнах му, че не изпитвам никакъв интерес към услугите му. Тогава полагах неимоверни усилия да попреча на Робеспиер да отреже главите на половината Париж и нямах никакво желание да получа на всичко отгоре и вашата, поднесена на тепсия.

— Навярно трябва да съм ви благодарен, че сте бил зает с друго.

— Когато отхвърлих предложението му, Дюпре се закле, че щял да се обърне към Робеспиер. — Дантон са намръщи. — Тъй като обаче сте все още жив, съмнявам се, че е осъществил заканата си.

— Мога ли да попитам защо така ненадейно сте се загрижили за мене?

— Въобще не съм имал такова намерение. Вие сте застрашен като всички нас — каза Дантон сърдито.

— Защо тогава ме предупреждавате?

— До ушите ми стигна, че вашата братовчедка се е нанесла при Франсоа Ечеле в Тампл. Романтичен и неблагоразумен жест от нейна страна!

— Напълно вярно. Но не можах да й се противопоставя!

— И тъй като аз знам за присъствието й в Париж, то може да се заключи, че и за Дюпре това не е тайна. Той има безчет контакти в града, а Пирар, неговият някогашен лейтенант, сега е на служба в Тампл. Би било разумно, ако вземете мерки да защитите вашата братовчедка!

— Ще направя всичко възможно. — Жан Марк се изправи. — Благодаря ви за предупреждението. Но мога ли да попитам защо го правите?

— В спомените ми се е запазило лицето й… от онова време в манастира… — Дантон поклати глава. — Тя достатъчно се напати. Толкова много невинни трябваше да умрат… Чухте ли вече за Габриел, моята жена?

— Да, най-дълбоките ми съболезнования, гражданино!

— Ожених се наново. Лусил е братовчедка на Габриел, чудесна жена. След сватбата прекарахме няколко месеца на село… Там преживяхме много щастливи часове. — Той въздъхна. — Въобще не исках да се връщам обратно.

— И все пак сте се върнал.

— Трябва да се опитам да спра всичко това — каза Дантон. — Талигите все още трополят към гилотината. Робеспиер е на мнение, че само терор може да гарантира оцеляването на революцията.

— Желая ви успех — каза Жан Марк сериозно. — Не смея да се обзаложа какви са шансовете ви да се справите с този луд.

— И аз не смея. О, Боже, как ми омръзна всичко това! — Той се надигна. — Сбогом, Андреас! Погрижете се за безопасността на вашата братовчедка!

— Франсоа ще я закриля.

— Франсоа! — Меланхолия пробягна по лицето на Дантон, преди отново да добие суров вид. — Много се надявам, че й засвидетелства повече вярност, отколкото на мен.

— Сбогом, Дантон! — Жан Марк се обърна и понечи да си тръгне.

— Жулиет дьо Клеман!

Жан Марк хвърли поглед през рамо.

— Дюпре спомена вашата братовчедка само между другото, но когато говореше за мадмоазел дьо Клеман, от устата му изкачаха змии и гущери. Убеден съм, че ще направи всичко, за да й отмъсти. Ако самият той не успее да я отстрани от пътя си, ще намери някаква възможност да я прати на гилотината!

— Така ли каза?

Дантон кимна.

— Ако тя значи нещо за вас, скрийте я на безопасно място!

— Тя значи твърде много за мен!

Жан Марк отвори вратата и излезе.

— Определете дата — каза Жан Марк на Франсоа. — Ще ми се да приключим по-скоро.

— Дори и да определя някаква дата, навярно ще се наложи да я променим — изрази съмнение Франсоа. — Не можем да сме сигурни, че…

— Вече ви казах, какво ми разкри Дантон. — Жан Марк се обърна с гръб към прозореца и погледна Франсоа. — За Бога, имаме си работа с Дюпре. Вие знаете кой е той. Кой може да предвиди кога ще вземе решение да тръгне срещу всички нас?

— Досега не е предприел нищо.

— Определете дата! Бих искал да настаня Жулиет на безопасно място.

Франсоа кимна. Погледът му се беше спрял на картината на „Вихрения танцьор“ в ъгъла на салона. — Е, така да бъде… ще измъкнем момчето от Тампл на 19 януари.

— На 19 януари. — Нана сложи сивата перука и скри ръце под нея. — Те смятат да внушат на семейство Симон, че Уилям Даръл крои отвличане. Четирима от стражата са подкупени, за да служат за ескорт, а Жулиет дьо Клеман ще подправи подписа на Робеспиер под един документ, в който се разпорежда момчето да бъде откарано на безопасно място под патронажа на Ечеле. — Тя застана пред огледалото и от взе сребърната табакера за емфие сърцевидната бенка. — Тогава малкият ще може да напусне тъмницата, съпроводен от подкупените стражи и ще бъде откаран от Париж в Хавър.

— Много хитро! Бенката е твърде близо до устата ти. Преместя я мъничко наляво! — Дюпре взе да гримасничи. — Малката дьо Клеман, това чудовище, ще трябва здравата да се поупражнява в подправянето на подписа му. Нужен ми е един от изхвърлените листове, но върху него трябва да стои само подписът, иначе нищо. Разбра ли?

— Не съм толкова глупава.

— Имаш дързък език. За теб е цяло щастие, че в друго отношение съм доволен от теб. Та ти знаеш как постъпих с Баршал. — Дюпре я изгледа критично от главата до петите. — Престани вече, изглеждаш добре! Ела насам!

Нана се вцепени, после се обърна и тръгна бавно-бавно към него.

— Значи ние ще нанесем удара си на 19 януари?

— Че защо не? Ще бъде много весело, ако използвам техния план като основа на моя собствен. Днес говорих с Пирар. Той е очарован от перспективата да бъде един ден щедро възнаграден за работата си. Коленичи!

— Вие сте разказали на Пирар за Мосю?

— Той не знае нищо, което да излиза извън задълженията му. Хора като Пирар са само инструменти, с които по-умните си служат. Ти мразиш да коленичиш пред мен, нали?

— Да.

— Въпреки това го правиш. — Показалецът му докосна изкуствената бенка върху бузата й. — Камий нямаше нищо против! Но ти ми допадаш повече, защото удоволствието с теб е по-голямо.

— Да започвам ли?

— Веднага! — Той приглади отстрани косите на перуката. — Един прекрасен ден ще те съблека гола и ще те затворя в големия шкаф. Тъкмо онова, което ти ми беше причинила, спомняш ли си? Беше един скрин в килера, а пък ти ми каза, че съм трябвало да се науча…

— Не съм ти казвала нищо такова!

Той я удари с всичка сила.

— Естествено, че си! Е, признай го!

— Аз бях!

— И после пусна вътре насекомите. Ала аз не може да съм бил толкова непослушен, че да съм го заслужил, нали?

— Не.

— Но ти не се бой! След като те измъкна, ще те държа и ще те галя и ще ти кажа какво трябва да прави едно славно момиче, за да ме зарадва.

Гласът й трепереше от непресторен ужас.

— Не ме затваряй в шкафа!

— Засега няма — успокои я той. — Човек трябва истински да се наслаждава на наказанието. — Той се облегна назад. — Можеш да започваш.

Гласът на Нана все още трепереше, когато подхвана с високия жаловит тон, който той искаше да чуе.

— Обещай ми, че винаги ще бъдем заедно! Ти си моето скъпо малко момче, Раул…

— Фалшификацията е изключително добра. — Нана подаде на Дюпре празен лист, върху който отдолу се мъдреше подписът на Робеспиер. — Този беше най-добрият, ала аз й внуших, че и другите ще свършат работа. Този тук го мушнах под ветрилата в кошницата се, когато се зазяпа.

Дюпре огледа с критично око подписа.

— Много добре. Тя е наистина талантлива. Не бих могъл да различа този подпис от истинския.

— Да обличам ли роклята?

— Какво? — Той я погледна нетърпеливо. — Не, днес нямам никакво свободно време. Трябва да се срещна с Пирар и да уредя нещо. Можеш да си вървиш.

Нана го погледна учудено.

— Върви си! — Дюпре се извърна. — Казах ти, че имам работа с Пирар.

— Не мога ли да ти помогна?

— Тези неща не те засягат. — Той провлече крак към писалището. — Ела утре пак!

— Утре е седемнадесети. Трябва да сме готови за…

— Ти се осмеляваш да ми нареждаш какво трябва да правя?! Май че все пак трябва да облечеш роклята.

— Не! — Тя изтича запъхтяно към вратата. — Утре ще дойда пак.

Оглушителното чукане прокънтя болезнено в ушите на Жулиет. Тя изтича надолу по стълбището.

— Какво става тук? — Тя надникна в Златния салон. — Робер, какво правиш?

— Опаковам.

— Виждам. — Тя се огледа изненадано. Всички картини бяха свалени, в салона имаше много сандъци и куфари.

Робер вдигна очи от картината, която току-що опаковаше.

— Мосю Андреас разпореди всичко да се вземе при пътуването. — Той продължи работата си.

Жулиет мина през помещението и огледа голите стени. Всичките картини на Фрагонар и Буше, та дори и „Вихреният танцьор“, бяха изчезнали.

— Къде е сега мосю Андреас? — извика тя, като се опитваше да заглуши чукането.

— След закуска отиде при мосю Бардо.

Жулиет се спря до едно обковано с месинг сандъче, което й беше добре познато. „Вихрения танцьор“!

— От подземието ли го извади?

Робер кимна.

— Той изрично нареди да се изнесе навън. Всички ценни предмети трябвало да бъдат грижливо опаковани. За голямо пътуване ли става дума, мадмоазел?

— Аз… аз не знам. — Секунди по-късно усети как започна да я връхлита паника. Нима беше възможно Жан Марк да й се е наситил и да я пъди? Не, той нямаше да обърне с краката нагоре цялото домакинство, за да се отърве от една любовница!

— Погрижи се всички картини на мадмоазел от стаята й да бъдат опаковани, Робер! — Жан Марк се беше появил на прага на салона. — И кажи на Мари да започне да опакова и гардероба на мадмоазел.

Нейните неща! За неговите въобще не ставаше дума. Отново я облада паника и Жулиет си наложи с усилие на волята да не се забележи нищо от тревогата й.

— Заминаваме ли?

— Да. — Той се обърна към Робер. — Сега ще отидем в кабинета ми да прегледаме книжата. — И повлече Жулиет със себе си.

Тя едва смогваше да го следва, когато той тръгна забързано по коридора.

— Утре ще изпратя Робер и Мари с картините, и „Вихрения танцьор“ във Вазаро. Без нас тяхната безопасност в Париж не е гарантирана. Ако всичко мине добре, то участието на Катрин и Франсоа в цялата тази афера ще остане неразкрито и Вазаро ще бъде надеждно убежище за всички тях.

— За тях ли? Ние няма ли да заминем за Вазаро?

Той поклати отрицателно глава.

— Нашата цел е Чарлстън. Току-що идвам от Бардо, комуто наредих да даде пари на Франсоа, за да освободи няколко осъдени на смърт. Освен това взех семейните украшения на рода Андреас. Някои от нещата не съм ги виждал от години. Мина ми през ума, че рубините много добре ще ти подхождат. — Той я придърпа в кабинета си и затръшна вратата. — Искаш ли да ги видиш?

— Не. — Тя го погледна изненадано. — За Чарлстън ли? Заради това ли се опакова всичко? И откъде накъде тъкмо в Чарлстън?

— Идеята ми е много разумна. Америка наистина е доста дива страна, но правителството не нарежда да се търкалят глави по улиците и почита търговците от моя ранг. — Той я пусна и пристъпи към писалището, върху което се трупаха купища търговски книги и документи. — По дяволите, не знам дори откъде да започна. — Той погледна намръщено лежащото най-отгоре платежно нареждане. — И момчето ще бъде в безопасност там.

Жулиет се стъписа.

— Момчето ли?

Той вдигна очи към нея и й се усмихна.

— Вазаро не е достатъчно безопасно място за Луи Шарл. Останем ли тук, в Европа, с течение на времето биха го намерили. При нас, в Чарлстън, напротив, неговата безопасност ще бъде осигурена.

— Ти искаш… да го задържиш?

— Моя скъпа Жулиет, нямам намерение някой ден отново да разработвам планове за бягство и да плета интриги! И ти знаеш много добре, че ще настояваш за спасението на момчето, ако отново попадне в ръцете на противника. Ето защо за душевното ми спокойствие ще бъде по-добре, ако мога да го държа постоянно под око.

— И под твоя закрила — допълни развълнувано Жулиет. — Обаче сигурно знаеш, че Конвентът ще конфискува цялото ти имущество, щом напуснеш страната.

— Само онова, което ще намерят — съгласи се той. — През последните седмици се погрижих плячката на държавата да се намали колкото се може повече, докато дискретно ликвидирах имоти и имущества и ги прехвърлих на мои доверени лица в Швейцария. Е, въпреки това загубите ще бъдат огромни!

— Но ти си склонен да се примириш с тях?

— Ах, аз смятам да получа обезщетение в друго отношение. — В тъмните му очи проблясва дяволита усмивка. — В края на краищата нямаше да съм добър търговец, ако не настоявам на цената си. — Той спря за миг. — Ще ми се да имам син, Жулиет.

Тя го гледаше безмълвно.

— И жена! Мислиш ли, че можеш да изпълниш това мое желание?

— Защо? — промълви тя объркана.

Лицето му стана сериозно и той каза:

— Защото вече не съм сигурен дали бих могъл да живея без теб. Би трябвало да се радваш. Ти спечели играта, Жулиет!

— Това не е никаква игра? — Тя пристъпи крачка към него, докато погледът й отчаяно се мъчеше да проникне в мислите му. — Не се крий от мен! Искам да ми кажеш!

— Няма да ти кажа нищо! Думите биха ме разголили напълно.

— Да те гледам разголен, винаги ми доставя наслада. — Жулиет пристъпи още една крачка към него. — И аз самата съм разголена от месеци насам!

— За мое най-голямо удоволствие и възхищение. Няма ли да ми го спестиш?

— Не, не мога да ти го спестя.

Той я погледна мълчаливо. После каза:

— Аз… те обичам. Обичам те също така силно, извънмерно и глупаво, както баща ми обичаше Шарлот!

Връхлетя я радост и очите й заблестяха като мъниста.

— Глупаво, не! — Жулиет цялата сияеше. — Шарлот и аз се различаваме много помежду си. Тя съвсем не е била мила особа, докато аз съм изцяло достойна за обич. — Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна към себе си с всичка сила. — И аз ще те даря с толкова много любов, че ти няма да… Кажи ми, откога го знаеш? Не е много мило от твоя страна, задето не ми го каза по-рано!

Той я обви с ръце, а тъмните му очи проблясваха подозрително влажно, когато погледна Жулиет.

— Това не трябва да те учудва. Аз никога не съм бил прекалено нежен към теб.

— Напротив, ти беше нежен. — Тя остана сериозна. — Дори и когато не искаше да бъдеш нежен и мил, ти не можеше да бъдеш друг… ти имаш широко сърце, Жан Марк! Ти проявяваше разбиране и съчувствие към мен и… хайде, кажи ми, кога го забеляза?

Той обхвана с длани лицето й.

— Навярно никога няма да се предадеш и да отстъпиш от своето, нали? Е, не ме връхлетя като гръм от ясно небе, а лека-полека покълна и се разрасна. Струва ми се, че винаги съм го знаел. Още от времето, когато се грижеше за мен в странноприемницата край Версай. Ти пристъпи прага на стаята и тя се превърна в твоя стая. Ти напусна стаята и тя опустя! Ти ме трогваше и изтезаваше, и все пак ми дари мир и спокойствие. — Той я целуна нежно. — И ако наистина имах широко сърце, което ти по заблуда ми приписваш, щях много по-рано да надмогна себе си и да изрека тези думи!

— Това няма значение! Вече ги каза. — Тя постави доволна глава на рамото му. — Не мога да проумея! Значи не съм ти безразлична? И ти не си играеш с мен? Честно, Жан Марк!

Той се забави с отговора, а когато проговори, думите му отекнаха бавно и приглушено в косите й.

— Tutto a te mi guida!

— Ти си наистина извор на тайни, знаеш ли? Напълно е в характера ти да не ми кажеш нито дума за заминаването ни чак до деня на отпътуването. — Жулиет му хвърли поглед, изпълнен с упрек, когато часове по-късно се разхождаха из градината. — Бих искала да знам кога ще науча всички ти тайни.

— Нима искаш да знаеш всички ми тайни?

Жулиет си спомни за накърненото му честолюбиво изражение, когато хвърли поглед към разобличаващата го скица на борда на „Bonne Chance“. Нямаше желание и да научава нещо, което щеше да му причини болка.

— Само ако ти искаш да ги издадеш. Следващите петдесетина години аз и без друго ще разкрия всичките ти тайни. Животът може да бъде дори по-интересен, ако понякога ми поднасяш по някоя и друга изненада.

Жан Марк я хвана за ръка.

— Ще се постарая с всички сили. Перспективата, че може да скучаеш и да се отегчаваш с мен, никак не ми харесва.

— Твоята игра на криеница ме смущава толкова, колкото и твоето вироглавство. Не разбирам как мога да обичам един толкова опърничав човек. Ти ме направи много злочеста, толкова дълго забави признанието си!

— Не даде с нищо да се разбере.

— В края на краищата аз съм горд човек. Подарих ти любовта си и не исках да забележиш, че не ми достига мъничкото, което не ти се откъсваше от сърцето за мен. — Продължи да върви безмълвно до него, после каза: — Много си мислех за това и стигнах до извода, че е било по-добре да застреляш Шарлот вместо любовника й. Бихме били много по-щастливи, ако не беше допуснал тя да ти нанесе рани за цял живот.

Жан Марк се засмя сдържано.

— Нима трябваше да я извикам на дуел?

— Че защо не? Ако не беше пресиленото ти чувство за чест, то баща ти положително щеше…

— Чувство за чест ли? Нищо подобно! — Усмивката беше изчезнала от лицето му яко дим. — Аз го мамех!

Жулиет се спря като закована и се обърна към него.

— Нали искаше да проникнеш в тайните ми? Ето ти една, която никога никому не съм доверявал. — Жан Марк изкриви лицето си в горчива усмивка. — Шарлот дойде в леглото ми, когато бях на четиринадесет години. Аз не я пропъдих.

Жулиет го погледна настръхнала.

— Ти си я обичал?

— О, Боже милостиви, не! — изрече той раздразнено. — Тогава вече знаех какво представлява и не можех да я търпя. Но това беше без значение. Знаех, че не ме желаеше. Искаше само да ми покаже моята безпомощност и много добре знаеше какво да направи, за да забравя всички скрупули. През онова лято идва при мен няколко пъти, а аз не бях в състояние да я изгоня. — Лицето му беше изкривено от болка. — Тя принадлежеше на баща ми, а аз му слагах рога!

— Той знаеше ли?

— Не, но аз знаех! Аз го обичах и уважавах, а при все това го мамех!

— Тя е била твърде хубава, нали така ми беше казал?

— Какво от това? Трябваше да й покажа вратата. Опитах се, но тя беше много силна. Нещо като тропическа треска.

Сила! Шарлот го беше победила и му беше натрапила най-тягостни терзания. Можеше ли в такъв случай да се учудва на постоянния му стремеж, с който отново и отново се опитваше да докаже, че никога вече няма да го принудят да падне на колене?

— Ти си бил твърде млад — каза Жулиет. — А Шарлот трябва да е била по-лоша, отколкото си мислех. Тя ли беше причината да напуснеш бащината къща и да тръгнеш на голямото плаване?

— Отчасти да. Аз действително не можех вече да гледам баща си. Идеше ми да изляза навън и да се хвърля в морето. В края на краищата й казах, че всичко трябва да свърши. — Усмихна се с половин уста. — Не беше много зарадвана.

— И тя уреди нещата така, че да те наемат на кораба за роби.

— Вината не беше само нейна. Аз го мамех!

Жулиет не можеше да разбере.

— Баща ти е бил възрастен мъж, а ти момче. Баща ти е бил човекът, който е довел любовницата си в къщи и по такъв начин е направил възможно тя да си прави с теб, каквото й хрумне. Ако някой друг, освен тази безскрупулна жена носи някаква вина, то това е твоят баща. Къде е бил здравият му разум?

Той я погледна смаяно.

— Никога не съм мислил за това… — По лицето му се появи колеблива усмивка. — Така се ядоса, че трепериш цялата. Не исках да се чувствуваш така.

— Да, така е. Не ми харесва онова, което тази жена е направила с теб, и не ми харесва, като си я представям в леглото ти. Яд ме е и същевременно се боя.

— Боиш ли се? Защо пък се боиш?

Жулиет се постара да се овладее.

— Защото тя е притежавала власт да ти нанася удари и защото се боя, че си изпитвал повече чувства към нея, отколкото признаваш!

— Няма нужда да се боиш от нищо. — Той сложи ръце на раменете й, така че пръстите му усетиха пулса на шията й. — Тя беше само първото увлечение на едно невръстно момче. Освен теб не съм обичал никоя друга.

— И това нещастно за теб обстоятелство няма да се промени и в бъдеще — отрони се от устните й. — Ще си навлечеш гнева ми, ако решиш да играеш тази игра с някоя друга жена.

Той я целуна.

— Не забравяй едно — играта е приключила, а ти спечели.

— Не. — Тя го изгледа продължително. — В случай че въобще е имало някаква игра, то и двамата сме спечелили!

Когато й се усмихна и последната сянка в погледа му беше изчезнала.

— Когато си сърдита като сега, никога не бих се осмелил да възразя. Е добре, в такъв случай сме спечелили и двамата, ma petite.