Вихрената годеница

Глава двадесет и втора

— Ти не само си се провалил, но си станал същинско чудовище — установи леденостудено Ан Дюпре. — С такава външност не можеш да очакваш, че ще бъдеш приет радушно от господата в Конвента!

— Не можех да направя нищо — вайкаше се Дюпре. — Трябваше да се крия от policia и вече бях убеден, че е ударил сетният ми час. Когато намерих лекар, беше вече късно, твърде късно, тъй като костите ми бяха зараснали накриво.

— По-добре да беше загинал, отколкото да се връщаш в такъв вид при мен. Каква полза мога да имам? Нима очакваш, че ще се грижа за теб, когато всъщност твое задължение и синовен дълг е да се грижиш за мен?

— Не — побърза да възрази Дюпре. — Всичко ще бъде така, както пожелаеш. Аз все още мога да ти набавя „Вихрения танцьор“, понеже знам кой го притежава.

— Жан Марк Андреас. — Ан Дюпре изрече името на новия притежател на „Танцьора“, обзета от сарказъм и ненавист. — И как смяташ да му го отнемеш? Докато те нямаше, Марат беше убит и ти сега нямаш никакъв покровител, никаква власт. Ще помолиш ли Дантон или Робеспиер за някаква служба?

— Потърсих Дантон в дома му, но той отказа да ме приеме — призна съкрушено Дюпре. — Нямал никаква нужда от убийци, заяви той.

— Но преди да запрашиш за Испания, имаше работа за теб. Вече ти казах, че нито един човек няма да може да те понася. Теб и изкривените ти кокали!

— Има известна надежда. Не всичко е загубено. След като успях да избягам от Испания, най-напред се отбих в Марсилия и събрах там сведения. — В усилията си да я убеди, думите на Дюпре просто се лееха от устата му. — Андреас има някаква братовчедка на име Катрин Вазаро, към която е много привързан. Възможно е дори тя да е момичето, чийто портрет е нарисуван върху медальона. Вероятно съществува връзка между Андреас и Жулиет дьо Клеман.

— А ти ме мамеше най-безсрамно, че момичето на портрета било принцеса!

Фактът, че беше изтърсил тази лъжа, беше изтрит от паметта му.

— Мислех, че е някаква принцеса, но…

— Ти си ме излъгал!

— Не. — Изрече той в пътно отчаяние. — Мислех, че е принцеса. Само казах, че…

— Няма значение какво си казал и какво не си. — Майка му го погледна с присвити очи. — Как възнамеряваш да използваш тази Вазаро за целите си?

— Ще й пратя съобщение, че Жан Марк е в ръцете ми и че трябва да дойде и да го освободи.

— А ако не влезе в клопката ти?

— Ще влезе! — Дюпре положи усилия да заговори с по-бодър тон. — Ще дойде! Ще падне в клопката ми!

— И ти ще я използуваш, за да изнудиш Андреас за „Вихрения танцьор“?

Дюпре кимна усърдно.

— Това не ми харесва. — Лицето й доби свирепо изражение. — Това е план, в който се залага на чувства.

Така майка му беше прозряла собствените опасения на Дюпре, а той искаше да я убеди, че планът му има изгледи за успех.

— Тя е само едно глупаво младо създание. Чувствата за жените са… — Той не довърши мисълта си, защото Ан насочи студените си сиви очи към него. — Ти не! Но някои жени никога не забелязват колко е глупаво да се оставят да бъдат водени от чувствата си.

— А Андреас? След всичко, което ми съобщи за него, той не ми прилича на чувствителен човек.

— Вече ти казах, че е привързан към момичето.

— Нямаш капка мозък. — Ан Дюпре се надигна и роклята й прошумоля. — А пък аз си мислех, че съм те научила на ум и разум. Забрави този план, иди в Париж и се залови със следенето на Андреас. Всеки човек си има тайни — ние бихме могли да узнаем нещо за този човек, което после ще ни бъде от полза. Това има повече изгледи за успех, отколкото да се уповаваме на чувствата му. Ще тръгнеш веднага!

— Надявах се да остана няколко дни и да отдъхна — взе да фъфли Дюпре. — Не съм оздравял напълно. Куршумът е още в тялото ми, а нощем ме връхлита треска. — Това беше самата истина, но не и причината за желанието му да остане. Всъщност толкова дълго не беше я виждал!

— Ти искаш да си отдъхнеш? Ама, разбира се. — Тя се усмихна. — Но не можеш да очакваш, че ще спиш в хубавите ми чисти легла. Беше твърде непослушен и глупав. Ти ме разочарова, Раул. Не ми донесе „Вихрения танцьор“ и ме излъга за принцесата. Така че добре знаеш къде им е мястото на непослушните и глупави момчета!

— Не! — Дюпре се изправи на крака по най-бързия възможен за неговото състояние начин. — Искам да тръгна веднага за Париж! Ти имаш право, трябва да наблюдавам Андреас!

— Доста се съмнявам, че някой би могъл да те разпознае. — Ан Дюпре не си направи труд да скрие отвращението си. — Ала все пак бъди нащрек. Това е последният ти шанс. После окончателно ще настъпи краят на моето снизхождение към теб.

Той грабна шапката си от масата.

— Няма да те разочаровам! — Като влачеше левия си крак, тръгна непохватно към вратата. — Ще го получа… ще ти донеса „Вихрения танцьор“!

Ан Дюпре застана пред огледалото и погали сърцевидната изкуствена бенка в ъгъла на устата си.

— Добро момче — каза тя, потънала в размисъл. — Ах, вземи медальона от кутийката с накитите в спалнята. Би могъл да го използуваш, ако решиш да въвлечеш в играта малката Катрин Вазаро.

— Значи нямаш нищо против?

— Този накит за мен няма никаква стойност. — Ан се вторачи в сина си. — Защото не е достоен за мен!

Тя не иска да ми прости, помисли си той, обзет от страх. Ако не й донесеше „Вихрения танцьор“, навярно никога нямаше да получи прошка. Статуетката притежаваше властта да даде на майка му всичко, към което се беше стремила. Той щеше да я въздигне до кралица, по-велика и по-възвишена от онази Бурбонска мръсница, която беше обезглавена миналата седмица.

— Не, той не е достоен за теб — мърмореше си Дюпре, докато отваряше вратата. — Мамо, прости ми! Моля те… ще ти донеса „Вихрения танцьор“…

Затътри се навън. Зад вратата му се наложи да спре, защото му прилоша. Размина се на косъм! За малко всичко щеше да се провали! Какво щеше да прави, ако го беше отблъснала? Без своята преданост, която искаше да й засвидетелства, той наистина беше едно нищо!

В този миг се втрещи от ненадейно проблесналата мисъл. Набавеше ли на майка си „Вихрения танцьор“, тогава тя нямаше да има повече нужда от него! Не, не биваше да го допуска!

Желанието глождеше душата му. Но тя го беше отпратила, а страстта трябваше да намери отдушник!

Камий. Щеше да отиде при Камий и тя щеше да уталожи желанието му.

— Очите винаги са трудни. — Жулиет взе с четката си малко синя боя. — Той има толкова изразителни очи… пълни с любопитство и удивление…

Катрин хвърли поглед към картината, която изобразяваше Мишел, изправен в цял ръст сред поле от цветя.

— Струва ми се, че добре си го хванала — Тя седна на тревата и кръстоса ръце в скута си, а погледът й се насочи към берачите, които работеха в подножието на хълма. — Постигнала си значителен напредък.

— Цяло чудо е, че успях да придумам малкото циганче поне за пет минути да ми позира. — Тя наведе глава и погледна внимателно творбата си. — Тази картина е сред най-доброто, което досега съм постигнала и заслужава да се изложи. — Устните й потрепнаха. — Ако тази чест някога ми бъде оказана.

— Защо не?

— В тази великолепна нова република смятат творенията на жените художнички недостойни за публично показване.

Катрин поклати глава.

— Но картината ти е чудесна.

— Няма никакво значение. Дори да притежавах таланта на един Фрагонар или Давид никога не биха окачили платната ми редом с ония на някой бездарен цапач. Никак не е справедливо, но пък е точно така. — Тя вдигна рамене. — Да, аз знам, че тази картина се получи!

— Нима вече е готова?

— Още няколко дреболии и подписа. — Жулиет изтри с ръкав мокрото си от пот чело. — Направи ми впечатление, че Мишел прекарва твърде много време заедно с Филип.

Катрин, която беше откъснала стрък трева и го дъвчеше, кимна.

— Да, откакто се върна от Марсилия, Филип много се старае да се сприятели с Мишел.

— Ти прости ли му?

— Нима съм длъжна да му прощавам затова, че с Филип? Това не е моя работа. Работа е на Мишел, но той надали знае какво следва да му прощава.

— Ала ти не можеш да се отнасяш към него както преди.

— Така е, но и двамата обичаме Вазаро!

— С това не съм съгласна — каза Жулиет тихо. — Ако така продължаваш и занапред, в крайна сметка ще се омъжиш за този суетен паун.

Катрин наведе поглед.

— Това… това е все пак някаква възможност. Ще изтече много вода и… все някога ще ми потрябва дъщеря за Вазаро.

Жулиет поклати отрицателно глава.

— Ти заслужаваш повече.

— Филип е приятен компаньон и събеседник. Работи, без да скръства ръце…

— И е дал доказателства за това, че може да създава поколение.

Катрин потисна усмивката си.

— Само ти можеш да кажеш нещо толкова безсрамно. — Усмивката й бързо помръкна. — Освен Мишел ми трябва още някой. Аз съм самотна, Жулиет!

Жулиет помълча известно време, после хвърли поглед към Катрин над статива си.

— Тогава се обади на Франсоа.

Катрин я погледна изумено.

— На Франсоа ли?

— Защо не желаеш да говорим за Франсоа? Вече ти разправих кое го е принудило да вземе решението в манастира. Не мислиш ли, че би могла да проявиш разбиране към постъпката му?

— За Франсоа не искам да говоря. Знам, че изпитваш огромно възхищение от него, но…

— На него не искаш да простиш, докато на Филип явно си простила. И въпреки че ти обясних защо тогава Франсоа не е могъл да ти се притече на помощ, ти не желаеш да говориш за него. Все едно, че е жив умрял. — Жулиет погледна пак картината си. — Дълго размишлявах над това и ми се струва, че сега знам защо не можеш да му простиш.

— Жулиет, не ми се ще…

— Защото го обичаш! Понеже не обичаш Филип, сърцето ти лесно му е простило прегрешенията. — Тя поклати глава. — Боже милостиви, тогава в манастира Франсоа още не те е познавал. Как може да смяташ, че те е предал или пък че те е оставил на произвола на съдбата?

Катрин се изправи и изтърси тревата от роклята си.

— Ти нямаш представа какво изпитвам!

— Та кой би могъл да те познава по-добре от мен? Аз не проумявам… — Жулиет погледна Катрин замислено, смръщи вежди и продължи: — Но навярно въпросът съвсем не опира до това да му простиш. Въобще ли не пожела да остане във Вазаро? Не можа ли да го задържиш тук в райската си градина?

— Той искаше да остане. Така ми отговори. Аз… — Катрин погледна предизвикателно Жулиет. — И ми каза, че предложението ми той да остане във Вазаро е много съблазнителна възможност.

— Но ти самата чувстваше, че той се заблуждава, нали? — Жулиет остави четката върху статива, като клатеше глава в знак на съжаление. — Ние всички бяхме толкова радостни, че ти намери във Вазаро спокойствие и равновесие, че се побояхме да надникнем под повърхността.

— Аз обичам Вазаро.

— Та кой не би го обикнал? И все пак Франсоа те е напуснал. И би го сторил отново!

— Да! — пресече я измъчена Катрин. — Той не би останал тук. Върна се отново в онова отвратително място, а пък аз трябва… Тя разтвори изненадано очи, когато й стана ясно какво беше казала току-що. — Света Дево…

— И ти знаеш, че да признаеш любовта си към Франсоа е равносилно на това да напуснеш Вазаро. Кажи ми, написа ли нещо в дневника, който ти дадох?

— Всеки ден записвам мислите си.

— Но първата страница остава празна, нали?

Катрин я погледна с насълзени очи.

— О, Господи, колко си коравосърдечна. Защо правиш всичко това?

— Защото те обичам — каза Жулиет тъжно. — И защото Франсоа те обича. Той ми го призна в Париж. Той те обича! Знаеш ли колко щастлива би била с него? Аз навярно ще прекарам целия си живот без любов, а пък ти я имаш и я отхвърляш.

Катрин мълчеше.

— А Жан Марк? — попита тя накрая.

— Той си е Жан Марк. Защо си толкова учудена? Нима си очаквала да се промени… — Жулиет стана. — Катрин, бъди все пак честна и откровена пред самата себе си. Ти се боиш да отидеш в Париж при Франсоа, защото това би означавало, че ще трябва да напуснеш градината си. Ти си свикнала тук и си се научила да живееш без всякакъв страх, но се боиш от света, в който той живее. Твоята страхливост е непростима. В Тампл Франсоа се намира в постоянна опасност. Дори и той самият да не се издаде с нищо, то Дантон по всяко време би могъл да вземе решение да го предаде на Комисията по обществена безопасност, Франсоа разправяше, че дори в собствените им среди имало шпиони и доносници. Накъдето и да се обърне, отвсякъде го дебне сянката на гилотината.

— Не! — Сълзи потекоха по бузите на Катрин. — Защо допускаш да го прави?

— Защото не живеем в някоя мирна и тиха градина. Всички ние сме принудени да живеем в опасност и с риск за живота си!

Катрин се отскубна от прегръдката на Жулиет и се втренчи безмълвно в нея. На устните й напираха слова, които не смееше да изрече. Обърна се и се затича към господарската къща.

Света Богородице, нима беше вярно, питаше се объркана Катрин. Нима заради Франсоа не би дръзнала да се откаже от закрилата на Вазаро? Беше живяла с убеждението, че е силна и независима. Нима това убеждение не беше вярно?

Тя отвори със замах входната врата, изтича нагоре по стълбите и се затвори в стаята си. Като дишаше на пресекулки и със силно сърцебиене, тя се облегна на вратата. Безопасност. Тук тя беше в безопасност от думите на Жулиет, в безопасност от Жулиет…

Dieu, тя обичаше приятелката си и въпреки това бягаше от нея, защото тя се беше превърнала в заплаха за мира и спокойствието, които беше намерила във Вазаро!

Катрин се хвърли на леглото и се загледа през прозореца, потънала в мисли. Продължи да лежи така, докато следобедът превали и дойде вечерта, а после се стъмни и настъпи нощта. Дочу как се завъртя топката на вратата, Филип почука и извика тихичко нейното име. Като не получи отговор, се отдалечи.

Луната се издигна в небето и разсипа сребристата си светлина в стаята. Катрин стана от леглото и бавно се запъти към писалището. С треперещи ръце запали свещите на канделабъра. Седна и извади дневника от чекмеджето. Дълго седя така, вперила поглед в гладката кожена подвързия.

После отвори първата страница.

Датата запламтя пред очите й.

2 септември 1792 година.

О, боже, тя не можеше…

Като си пое дълбоко дъх, Катрин грабна гъшето перо. После потопи писеца в ониксовата мастилница и започна да пише.

Камбаните биеха…

— Катрин! — Жулиет отново похлопа на вратата. — Ако не отвориш, ще остана тук, докато премислиш. Наближава полунощ и не мога да проумея…

— Влез! — извика Катрин. — Вратата не е заключена.

Жулиет влезе боса, облечена в бялата си нощница.

— Къде ми е умът? Когато преди малко се опитах да отворя вратата, тя беше заключена, затова… — Погледът й падна върху дневника и после се премести към спокойното лице на Катрин. — Успя ли?

Катрин кимна.

— Макар че при писането изпитвах всичко друго, но не и приятни чувства към теб.

— Познато ми е. Чувствата ми към Жан Марк тогава бяха същите. Сега по-леко ли ти е?

— Да. Не е изживяно, но помогна. Бях ужасно страхлива, нали?

— О, не! — Жулиет коленичи пред стола на Катрин и простря нежно ръце към приятелката си. — Всички ние бихме желали да имаме някаква градина, в която да можем да се върнем, когато болката стане непоносима. Погледни ме, аз избягах от нея при теб във Вазаро.

— Но и ти скоро пак ще си заминеш.

— След няколко дни. Трябва да се върна в Париж! Нямам никаква причина да оставам повече. Твоят Вазаро ме излекува.

— Вазаро… — Катрин поклати отрицателно глава. — Не, ние сами се излекувахме. Вазаро не притежава магическа сила.

— Нима? — Жулиет го каза с усмивка. — Не бива толкова лекомислено да се отказваш от вярата си в него.

Катрин сложи длан върху къдриците на Жулиет.

— Само преди една година ти се присмиваше на магиите и чудесата и ги наричаше врели-некипели.

— Но междувременно научих колко мъдра и дълбокомислена може да бъде глупостта. — Жулиет продължаваше да клечи на пода. — А пък ти — колко глупава и плитка може да бъде мъдростта. — От усмивката очите й проблеснаха. — Не звучи ли това отблъскващо и отвлечено като библейски наставления? Сега можем да помислим как да свържем по подходящ начин тези две открития.

Катрин усети как се възвръща жизнеността й.

— Остани днес да спиш при мен — каза тя импулсивно. — Спомняш ли си как понякога се прокрадвах в килията ти и как се смеехме и бъбрехме до зори?

Жулиет кимна. Скочи и затича към леглото.

— Облечи си нощницата! — Тя се шмугна под завивката.

Катрин се засмя непринудено и тръгна към дрешника, за да извади нощницата си. Ненадейно се почувства млада и възторжена, радостна от живота си.

Жулиет се разбъбри. Говореше за работата си по портрета на Мишел, после премина към не много ласкавата оценка за характера на Филип, сетне посвети Катрин в изкуството да се изработи ветрило.

Катрин се промъкна в леглото до Жулиет и духна свещите.

Жулиет ненадейно млъкна.

Катрин се обърна към нея.

— Какво има?

— Не е същото! Не можем да го върнем обратно, нали?

— Какво имаш предвид?

— Времето, преди… мислех си, че бихме могли поне за миг да го върнем обратно… ала ние вече не сме същите! Вече не можем да дърдорим и да се кискаме чак до зазоряване. Вече не можем да бъдем деца!

— Да. — Катрин разсъждаваше. — Но може би пък, както е сега, е по-добре. — Тя улови ръката на Жулиет. — Мисля си, че нашето приятелство сега е по-здраво. Днес ти ми каза, че ме обичаш. Тогава не би го сторила!

Жулиет сплете пръстите си с нейните.

— Да, обичам те! Ако по-малко те обичах, щях да те оставя в твоята градина, за да не ми се налага повече да се грижа за теб. — Тя се опита да се разсмее. — Та ти знаеш колко съм себелюбива. Идната седмица навярно ще те посъветвам да забравиш всичко, което съм ти казала… Не, не е вярно! Бих искала да водиш богат и изпълнен със съдържание живот. Ти не бива да се смяташ за излъгана в очакванията си.

После между двете се възцари мълчание.

— И твоят живот трябва да е богат и изпълнен със съдържание. Жулиет. — Катрин се подвоуми, после попита предпазливо: — Защо Жан Марк? Ти знаеш, че той е…

— Знам. Но няма никакво значение.

Така лежаха те, приятелски хванати ръка за ръка и се взираха в сребристата рамка на мрака.

Мина дълго време, преди Катрин тихо да каже:

— Когато тръгнеш за Париж, ще дойда с теб!

Филип помогна на Жулиет да се качи в пътната кола и после погледна Катрин.

— Не одобрявам това! — каза той възмутено. — Твоето място е тук!

— Моето място е там, където намеря за добре! — Катрин му протегна усмихнато ръката си. — Грижи се за моя Вазаро, Филип! И наглеждай Мишел! Проверявай всяка вечер дали си е научил уроците!

— Ще го правя. — И като поднесе ръката й към устните си, добави сериозно: — Ще положа много усилия и няма да жаля труда си.

— Знам. — Тя се остави да й помогне при качването и седна до Жулиет.

Филип отстъпи назад, даде знак на Леон и каретата се понесе рязко напред.

Колелата затрополиха по отбивката, покрай лимоновите и портокаловите дървета към междуселския черен път. Филип стоеше и гледаше след тях, а когато завиваха, вдигна ръка за сбогом. На утринното слънце златистата му коса проблясваше, а усмивката, която им пращаше за сбогом, беше както винаги лъчезарна.

— За какво мислиш? — попита Жулиет, изгаряща от любопитство, и погледна Катрин.

— Колко красив е той. — Катрин го изрече невъзмутимо. — Да не беше се случило онова ужасно нещо в манастира, по всяка вероятност щях да се омъжа за него и щях да бъда щастлива. Никога нямаше да ми мине през главата да поискам нещо повече от онова, което виждах в него, защото не разбирах живота.

— Ти представляваш повече, отколкото ти се струва.

— Аз бях една непоносима лъжесветица.

— Лъжесветица, да. — Очите на Жулиет просветнаха закачливо. — Но не и непоносима. Аз те понасях, нали?

— Ние се понасяхме взаимно. — Катрин се изсмя непринудено. — О, боже мой, как можех непрекъснато да тичам подире ти в тази гробница и… — Смехът й секна, тя с усилие си наложи да се усмихне, пропъди ужасните спомени, за да извади наяве само хубавите. — От време на време ти беше направо нетърпима.

Жулиет забеляза смущението й и я улови непринудено за ръката.

— Това се отрази като мехлем върху характера ти. В сравнение с мен Франсоа ще ти се стори същински светец.

Франсоа! Катрин се облегна назад. У нея се смесиха възбуда и боязън. Откъде можеше да бъде сигурна, че Франсоа още я иска? Жулиет беше заявила, че той я обича, ала можеше и да се лъже. Половин година беше много време. Твърде е възможно да има някаква друга жена при него.

Е, ако пък беше твърде късно, щеше да посрещне този факт без всякакъв страх. Значи така й е било писано.

Но не можеше да се крие в райската градина!

— Мадмоазел Катрин, колко се радвам, че изглеждате така добре!

Робер ги посрещна със сърдечна усмивка, когато им отвори. Погледът му се плъзна към пътната кола и към Жулиет, която наблюдаваше разтоварването на своята покъщнина и принадлежностите си за рисуване. Ненадейно тя се обърна и побягна нагоре по стълбите.

— Добър ден, мадмоазел! — Робер сияеше. — Мосю Андреас ще бъде крайно щастлив от вашето завръщане. Къщата ни изглеждаше пуста без вас.

Тя направи гримаса.

— Затова пък е по-спокойна. — Тя развърза панделките на шапката си. — Но защо ти стоиш на вратата? Къде са слугите?

— Заминаха си. Освен Мари и мен в къщата няма никой. Мосю Андреас ги освободи в деня след вашето заминаване.

— Колко странно! — Жулиет смръщи чело. — Искам да говоря с него. Къде е той?

— Още не е станал.

— Всемогъщи Боже, вече е почти обяд. Та той винаги е бил ранобудник. — Тя се ококори. — Да не е болен? — И полетя по коридора към стълбите. — Трябва да го видя незабавно! Катрин, обърни внимание да не се повреди портретът на Мишел при разтоварването!

Миг по-късно тя нахлу в полутъмната стая на Жан Марк.

— Какво се е случило? Болен ли си? Знаех си, че не биваше да заминавам. — Тя видя, че някой се размърда в леглото и изтича до прозореца, за да вдигне завесите. — Ни един слуга няма вече в къщата, а ти си болен!

— Жулиет… — Гласът на Жан Марк, сънен и пресипнал, се разнесе от леглото. — Какво търсиш тук, за Бога?

— Крайно време беше да се завърна. — Тя изтича до леглото и се хвърли в прегръдките му. Преди той да успее да направи каквото и да е било движение, тя покри лицето му с целувки. — Ах, Жан Марк, колко ми липсваше! Моля те, не се разболявай! Тичах нагоре по стълбите и си мислех: „Ами ако е болен? Ами ако умре?“ Не бих могла да го понеса, ако ти…

— Шшт! — Той я прегърна и я притисна към себе си. — Аз изобщо не съм болен.

— А защо тогава си още в леглото?

— Поради една много основателна причина — легнах си едва на зазоряване.

Тя чу как бие сърцето му и се сгуши доволна в него, така че бузата и се притисна в космите на гърдите му. Живот…

— Не беше много мило от твоя страна така да ме плашиш!

— Мога ли да ти обърна внимание върху обстоятелството, че нямах никаква представа за пристигането ти? Защо не ме уведоми… ах, няма никакво значение! — Той отмести малко главата й от себе си, за да я целуне.

Тя се притисна по-плътно до него, обзеха я радост и облекчение. Той беше здрав и читав, и те бяха отново заедно!

Жан Марк вдигна глава. Дъхът му се учести.

— Един от двама ни е по-нетърпелив и това май си ти, Жулиет, събличай се! Dieu, колко ми липсваше!

— Нима? Е, аз това и целях. — Тя го погледна, обзета от съмнение и подозрителност. — Наистина ли ти липсвах, Жан Марк?

— Да, наистина. — Той захвърли шапката й. — Което възнамерявам веднага да ти докажа, ако имаш добрината да се съблечеш…

— Не мога. — Тя се освободи неохотно от прегръдките му и стана. — Щом не си болен, трябва да се облечеш и да слезеш долу. Катрин е тук.

— Катрин ли? — Жан Марк повдигна учудено вежди. — Как така? Защо е дошла? Би трябвало да остане във Вазаро. Нито една от вас не биваше да идва в Париж!

— Ти знаеш, че щях да дойда — каза тя тихо. — Не бива да те оставям сам-самичък тук, а отгоре на всичко има и нещо друго, което трябва още да свърша.

Жан Марк отметна завивката си, изправи се и посегна към утринния халат.

— По дяволите, не си ли чула какво става тук? Якобинците вилнеят и безчинстват като обезумели, арестуват и убиват всеки, който им попадне пред очите. Те екзекутираха всички жирондисти и аристократи, които им паднаха в ръцете, а освен това и всички останали, срещу които си имаха нещо наум. От екзекутирането на кралицата насам гилотината работи денем и нощем. Тук за вас е прекалено опасно.

— Гилотината! — Споменът за оня ден на Площада на революцията я накара да настръхне: Кралицата в нейните прелестни тъмночервени обувки е висок ток… — Значи отново безчет мъртви!

Жан Марк закопча утринния си халат и се обърна към нея.

— Върни се обратно във Вазаро! При толкова много жертви смъртта на отделния човек се е превърнала в ежедневие. Ако те изправят пред трибунала, надали ще имам възможност да те спася.

Тя се опита да се усмихне.

— А ако трябва да си сложа главата под гилотината, това ще те трогне ли? Много се надявам да е така! Би било страшно жалко, ако никой не скърби за мен.

— Напротив, ще ме трогне — каза той съвсем бавно. — Толкова много, че бих бил принуден да търся възможност както за унищожаването на гилотината, така и на нацията, в чието име е била употребена срещу теб.

В очите й се появи изумление. Тя усети, че не й достига въздух.

— Колко… необичайно! Значи ти ще скърбиш за мен?

— Боже милостиви, не казах ли… — Той прекъсна мисълта си и се извърна, за да не може да види лицето му. — Франсоа в този случай би ми изтъкнал доста аргументирано, че излагам на опасност човешките права, следователно най-добре е да се опитаме да избегнем всичко това. Върни се обратно във Вазаро!

Тя поклати глава отрицателно.

— Дори и да си тръгна, Катрин ще остане. Тя възнамерява да отиде при Франсоа в Тампл.

— Не! — Жан Марк се мяташе из помещението като ранен звяр. — Откъде накъде?

— Тя го обича. Нейното място е при него.

— Не и в Тампл. Ако не желае да се върне обратно във Вазаро, то тогава може да остане тук, в дома ми, където е под моя закрила и защита…

— Тя вече не е дете. Ти не можеш да я защитаваш от всичко и от всички. Двете с нея трябва да правим онова, което трябва!

— Дявола не мога да го… — изрече несдържано Жан Марк. — Би следвало да дам нареждане на Леон да ви запуши устата с парцали, да ви върже и да ви откара обратно във Вазаро.

— Тогава още по-сигурно бихме се върнали обратно. — Тя се усмихна. — Знам колко си привързан към Катрин, но ти не носиш вече отговорност за нея. Тя е съпруга на Франсоа сега. — Жулиет се обърна и се запъти към вратата. — А сега си тръгвам, за да можеш да се облечеш. Да пратя ли Леон горе с вода? — Тя го погледна. — Това не спада към задълженията му и сигурно ще го направи неохотно. Впрочем, Жан Марк, неразумно е да искаш да се оправяме само с Робер и Мари. Защо си махнал всички останали?

— Реших, че така ще бъде най-добре. Напоследък имах върволица посетители, за чието присъствие не биваше да научава никой.

— Кои именно? — Тя го погледна с любопитство и ненадейна болка я прониза. — Някоя… жена ли? Всъщност би трябвало да съобразя това. Ти винаги си имал любовница, а пък мен ме нямаше…

— Цели седем седмици и три дни — каза Жан Марк тихо. — Колко часа са това не знам, но със сигурност бих могъл да ти кажа, ако не беше нахлула в стаята ми и не беше ме изтръгнала от сладкия ми сън.

— Ах, така ли? — Тя отново усети, че се задушава и в нея заблещука надежда. — Банкерите са много добри в смятането, нали?

— Ако желаят да упражняват с успех професията си. — Той поклати глава. — Никакви други жени, Жулиет. Нямах никакво желание да те заменям в леглото си с някоя друга. Още една победа за теб.

— Къде беше миналата нощ?

— Взех участие в едно от онези скучни и тягостни тайни сборища, които се оказват необходими при тъмни съзаклятия. Кажи ми, има ли написано някакво правило, че те трябва да се провеждат всякога посред нощ?

— Съзаклятия ли?

Той се усмихна колебливо.

— Надявах се, че ще съм освободил твоя малък Луи Шарл от Тампл преди завръщането ти, ала както винаги твоето поведение е непредсказуемо.

— Луи Шарл? — Тя го погледна удивено. — Значи ти ни помагаш?

— Моя скъпа Жулиет, ако бъда въвлечен в някое дело, то трябва да поема всичко в свои ръце.

— Откъде накъде?

— Да предположим, защото съм честолюбив.

— Не, аз искам да знам откъде накъде ти също участваш?

— Нима очакваш сега да ти кажа, че го правя заради паметта на кралицата или че служа за благото на страната? — Той поклати глава. — Не, аз не съм идеалист.

— Ако подпомогнеш бягството на Луи Шарл, това би могло да ти струва главата.

— Не и обаче, ако всичко протече по плана.

— И защо поемаш риска върху себе си?

— Каприз!

Тя разтърси глава в знак, че не му вярва.

— Кажи ми, Жан Марк!

Той забави отговора си.

— Защото не съм съгласен едно дете само заради на произхода си да се превръща в заложник на една или няколко нации — обясни той. — И защото никога вече не бих желал да те виждам така сломена и покъртена, както в деня на екзекуцията на Мария Антоанета.

Надеждата й внезапно нарасна и премина в блаженство.

— Аз не бях сломена.

Той се подсмихна.

— Да, сломена не, но напълно съкрушена!

Той направи жест, сякаш искаше да я изпъди от стаята.

— А сега върви и дай нареждане да приготвят банята ми! След една хубава баня ще бъда по-добре подготвен да се захвана с теб и Катрин.

Час по-късно Жан Марк се спусна надолу по стълбите и видя Жулиет да влиза през входната врата.

— Много закъсня! — подвикна му тя весело. — Катрин вече замина! Току-що я изпратих с моята карета за Тампл. Ако желаеш да спориш с нея, ще трябва да отидеш там, което обаче би било твърде глупаво от твоя страна.

Жан Марк прие тази новина по-скоро невъзмутимо, отколкото ядосано.

— Мъдър шахматен ход — каза той с безразличен глас. — В такъв случай, вместо с нея, ще се препирам с теб. Ела да ми правиш компания за закуска!

— Отдавна съм закусила. — Тя го последва в малката стая, предназначена за закуска. — Вече е почти следобед. Би следвало не да закусваш, а да обядваш.

— За това няма да спорим при нашия разговор. Нека по-добре размислим дали присъствието ти тук, в Париж, може да донесе нещо добро.

— Аз мога да рисувам ветрила. Мога да кръстосвам насам-натам като куриер.

— Създали сме нова мрежа. Не познаваш тези хора, а пък и те не те познават.

— Много предвидливо! Франсоа разправяше как не го напускало подозрението, че граф дьо Прованс е вкарал доносник в групата на роялистите от кафене „Дю Ша“. — Тя свъси вежди. — Но ти не бива да позволяваш графът да почувства, че знаеш нещо за този доносник, иначе той ще предприеме други стъпки, за да блокира нашето начинание.

— Франсоа е запазил връзката с групата и посещава редовно кафене „Дю Ша“. — Жан Марк седна на масата и сложи салфетка върху скута си. — Знам, че ще ти се стори направо невероятно, но ние и без теб се досетихме за тази възможност.

— И никой нищо не знае?

— Само Нана Сарпелие. — Жан Марк намаза кифлата си с масло. — Допускам, че го одобряваш.

— Ами да. — Жулиет разтри замислено челото си. — За кога е планирано освобождаването на Луи Шарл?

— Колкото се може по-скоро. Времето не чака! Ала ние трябва на всяка цена да получим помощ от Тампл. Франсоа се опитва да повлияе на хората, които се грижат за малкия.

— Семейството на Симон. Кралицата смяташе, че мъжът е глупав, но не и жесток. Мислиш ли, че биха ни помогнали?

Той вдигна рамене.

— Подкупът в този случай не помага, Франсоа твърди, че семейство Симон били възторжени републиканци, но изглежда са обикнали от все сърце момчето. — Жан Марк отхапа от кифлата си и взе да дъвче замислено, после добави: — Според мен ще се сблъскаме с цяла цял куп затруднения и препятствия. Най-напред трябва да изведем момчето от тъмницата. Сетне ще трябва да го прекараме през контролните постове и то да напусне Париж. А после накъде? Вероятно към Вазаро, ала това би могло да бъде само едно временно решение, понеже там няма да е дълго в пълна безопасност. Ако отведем детето при роднините му в Австрия, те по всяка вероятност ще го умъртвят, преди да мине и една година. Потърси ли убежище в някоя друга монархия, ще го използуват като заложник.

— Не! — Жулиет седна срещу него. — Преди смъртта си кралят и кралицата внушаваха на Луи Шарл, че не бива да се стреми да си възвърне трона.

— Както ти казах, съществуват какви ли не мъчнотии и нерешени въпроси. — Жан Марк посегна към чашата си с течен шоколад. — Все още не сме изработили окончателен план, макар и да обмислям една възможност как да се изведе момчето от Париж. Една възможност, толкова необичайна и ексцентрична, направо шантава, че би могла да получи одобрението ти. За нея ставаше дума миналата нощ.

— Ах, така ли? — Нейното любопитство се разгоря. И как ще протече бягството?

— Струва ми се, че е по-добре да изчакам, докато мосю Радон се подготви, преди да ти изложа плана. — Той остави чашата на масата и си изтри устата със салфетката. — Както виждаш, ние действаме неуморно и с всички сили за благото на невръстния крал. Защо не се върнеш във Вазаро и не ни оставиш тук да продължим дейността си?

Тя поклати глава.

— Не съм и помислял, че ще се съгласиш. — Жан Марк стана. — Е, в такъв случай човек трябва да извлича най-доброто от създалата се ситуация. Ела с мен!

— Къде?

— Седем седмици, три дни и седем часа — прошепна й той на ухото. — В банята ги пресметнах. Много дълго време, Жулиет!

Прекалено дълго! Тя усети как сърцето й се разтупка, щом погледна тъмната му блестяща коса и дяволитата усмивка на устните му.

— Да!

— Хм, хайде да видим… спорът с теб беше безплоден. Изтръгна Катрин от дома ми, така че дори не мога да направя и опит да я вразумя. Остава само един начин да ти наложа волята си, а именно оня, който ти самата доброволно си избрала. — Той й подаде ръката си. — Ела в леглото, ma petite!

Сърцето й туптеше толкова силно, сякаш пулсираше цялото й тяло. Беше й заявил, че му е липсвала, а в очите му се четеше обич. По лицето и пробягна сияеща усмивка, когато улови ръката му и послушно каза:

— Както искаш, Жан Марк.

— Както искам ли? Че ти кога си постъпвала така, както искам?

Смехът й отекна във високите помещения, когато се затичаха нагоре по стълбите. Жан Марк се беше заразил от нейната веселост и също се смееше непринудено.

Едва бяха затворили вратата и смехът на Жан Марк секна.

В началото Жулиет въобще не забеляза, че той ненадейно стана сериозен. Тя тръгна към леглото и се залови със закопчалките на роклята си.

— Недей!

Тя му хвърли поглед през рамо и видя, че той събличаше бисерносивия си сатенен жакет.

— Не се събличай, Жулиет! — Гласът му беше тих, погледът му помръкнал. — Още не!

В нейния поглед се появи неувереност.

— Но ти се събличаш?

— Да. — Той пристъпи напред, за да окачи грижливо жакета си върху облегалката на стола, тапициран с гобленов плат в синьо и слонова кост. — Толкова бързо и чевръсто, колкото ми е възможно. — Той разкопча бялата си риза. — Ала не бих искал ти да се събличаш! — Жан Марк й посочи с ръка към стола. — Седни, де!

Тя прекоси стаята и се отпусна на стола, без да отделя объркания си поглед от него.

— Жан Марк, ти се държиш крайно особено.

— Така ли? — Той съблече ризата си и я хвърли настрана. — Имай търпение! Всичко си има цел и смисъл!

За целта и смисъла не я беше грижа. Искаше да го докосне, да опипа тъмната, твърда като четина вълна по гърдите му, гладките, яки като стомана мускули на раменете му.

— Седем седмици са минали оттогава!

Той кимна.

— Прекалено много вода изтече. Имах достатъчно време за размисъл. — Той седна на леглото, изу левия си ботуш и после издърпа десния. — За теб, Жулиет!

Тя сграбчи тапицираната облегалка на стола. Колко красив беше Жан Марк! Падащата светлина го обгръщаше в златист ореол, подчертаваше всяка линия на лицето му и жилестата грациозност на гърдите и раменете му.

— Нима няма да ме попиташ каква муха ми е влязла в главата? — Той захвърли втория ботуш пред себе си, сетне отново се изправи и продължи да се разсъблича.

— Бихме могли и по-късно да говорим за това, а?

Жан Марк стоеше пред нея гол и тя усети как я връхлетя като същински потоп гореща вълна при вида му.

Той стоеше насред стаята разкрачен, изопнат, с неустрашимо изправено мъжество.

Тя едва дишаше. Толкова трудно стигаше въздухът до белите й дробове. Изправи се с отмалели крака и тръгна към него.

— Не! — Той се запъти към нея и я притисна нежно обратно на стола. После застана на колене и я улови за ръцете. — Кажи ми какво искаш от мен!

— Какво ли? — Той знаеше какво иска тя от него. В никакъв случай не искаше да коленичи пред нея като слязъл от Олимп бог — гол, красив, неотразим — с божественото намерение да съблазни една простосмъртна.

Погледът му се спря върху лицето й.

— Бих искал да ти дам нещо. Досега бях онзи, който вземаше. Сега искам и ти да получиш нещо. — Той стисна по-здраво ръцете й. — Използувай ме, Жулиет!

Тя беше толкова объркана, че можеше само да го гледа втренчено и безмълвно.

Той взе ръката й и я постави върху голите си гърди. Усети космите му и сърцебиенето под дланта си.

— Аз те желая — каза той тихо. — Мисля си, че никога не съм те желал толкова много. За мен е важно да го знаеш!

— В името на вси светии, обладай ме тогава! — отчаяно изрече тя.

Лека усмивка се плъзна по устните му. Той поклати отрицателно глава.

— Кажи ми какво искаш! Да те съблека ли?

Тя кимна поривисто.

— Това би било страхотно начало.

Той се изправи и започна да отваря ловко закопчалките на врата й. Когато пръстите му докоснаха кожата й, тя си пое дълбоко дъх. Погледът й се спря върху лицето му и това, което видя, накара сърцето й лудо да забие.

Под изопнатата му от възбуда кожа скулите му изпъкваха, очертани сякаш с резец. В тъмните му очи гореше необуздана страст.

— Спомняш ли си оня първи ден в каютата на „Bonne Chance“?

— Естествено!

Роклята й образува зелено копринено езерце в краката й.

Той наведе бавно глава и притисна устните си с най-голяма нежност върху мястото, където рамото й се свързваше с ръката.

— S’il vous plait, Жулиет!

Тя потръпна, когато ръцете му се заровиха в панделката на фустата около кръста й. Осъзнаваше, че той иска да й каже нещо, но треската на желанието се разпали дотам, че мисловната й способност се наруши.

Фустите паднаха на пода. Сега вече ръцете му се насочиха към гърдите й и ги погалиха през тънката батиста на ризата. Лек, гърлен звук се изтръгна от устните й, когато тя със затворени очи се отдаде на чувствата си.

— Представих си как изглеждаше в корабната каюта и колко смела беше на Площада на революцията. Извиках в паметта си детето, с което се запознах в селската странноприемница край Версай. Припомних си какво ми беше доверила тогава за чувствата си при рисуването. Окъпана в лунна светлина и слънчево сияние… — Когато последната част от бельото й падна на пода, той прошепна: — Пияна от слънчеви лъчи…

— Така ли съм казала? Боже милостиви, това беше преди повече от пет години. Толкова отдавна. Цяло чудо е, че още си спомняш.

— Спомням си всяка твоя отделна дума. — Ръцете му се движеха надолу и галеха къдрите между бедрата й. — Ревнувам те от твоята живопис. Бих желал аз да бъда оня, който ти показва слънчевия ореол.

— Не знам за какво говориш.

Той я взе на ръце и я понесе към леглото.

— Говоря за насладата. За онази трескава наслада, която се приближава до болката. Нещо такова, каквото ти усещаш при рисуването. — Сложи я върху черната кадифена кувертюра, после се отпусна до нея и разтвори нежно бедрата й. Проникна бавно и предпазливо, докато я изпълни цялата. Ноктите й се забиха в кадифената завивка. Преднамерената му бавност беше непоносимо еротична. — За твоето наслаждение, Жулиет!

И през горещите и трескави часове, които последваха, й стана ясно, че ставаше дума единствено за нейното удоволствие. Прекрасно познаващ нейното тяло и реакциите й, той я водеше към връхни точки на насладата, каквито тя не беше достигала никога през съвместното им съжителство. Отново и отново я хвърляше в бушуващото море на страстта, за да й достави после жадуваното избавление.

Той самият не си позволи нито веднъж да стигне до последния върховен полет на страстта!

Следобедът превали във вечерта, а взаимното привличане загуби от бурността си, но не и от желанието.

— Жан Марк… — Тя изрече думите в червената вълна на сладострастието, която я обвиваше, докато усещаше Жан Марк вътре в себе си. — Защо…

Когато го погледна, улови топлата му усмивка.

— Някога ти бях казал, че благодарение на дългогодишното упражняване на тази игра съм се научил да владея реакциите си. — Той я целуна продължително. — Защо да не използвам тази тренираност, за да ти доставя удоволствие?

Най-после й просветна. По всяка вероятност той никога не би го облякъл в думи, но сдържаността, която си бе наложил, беше извинение за всичките му опити да я овладее и подчини. С потънали в сълзи очи тя погледна към него. Жан Марк трябва да беше силно привързан към нея, щом като се е отказал от борбата и толкова й угажда.

— Това беше ли достатъчно? — прошепна той.

Тя кимна.

— Слънчево сияние!

— В такъв случаи мога ли — каза той едва чуто, — S’il vous plait, аз самият да си доставя сладострастен завършек?

Пръстите й обхванаха по-здраво раменете му.

— Моля те, Жан Марк.

Той се движеше бързо и енергично, с лице, изкривено сякаш от болка. Миг подир това застана неподвижен, отметна глава назад, така че изникнаха мускулите на врата му и тръпката на избавлението разтресе конвулсивно тялото му.

Жан Марк се строполи върху нея, като дишаше тежко.

— Света Дево, помислих си, че няма да успея.

Тя не отвърна нищо. Вместо това махна нежно някаква тъмна къдрица от челото му. Чак след някое време каза:

— Струва ми се, че си безумно благороден! Като побъркания Дон Кихот на Сервантес. Ти не биваше…

— Благороден ли? Бабини деветини! Насладата няма нищо общо с благородството. — Той легна до нея и я взе в прегръдките си. Тя усети, че той трепери и потръпва като след голямо физическо напрежение.

— Мислиш ли? — Тя го прегърна, грижовна като орлица, но и някак собственически.

В стаята цареше пълна тишина, не се чуваше нищо друго, освен учестеното им дишане.

— Сигурна ли си, че беше достатъчно? — попита Жан Марк, когато дишането му се успокои. — Щеше ми се да имаш „нещо хубаво“ за спомен.

Тя кимна. Можеше ли да не е достатъчно, питаше се тя, като се бореше със сълзите си. Положително не му се беше откъснало лесно от сърцето това отдаване.

— Да, така беше, Жан Марк. — Тя го целуна нежно по врата. — Нещо много, много хубаво!

Мръсницата отново беше тук.

Дюпре усети радостна възбуда, когато излезе изпод сянката на къщата срещу дома на Жан Марк Андреас. Както винаги, майка му беше излязла права. Всичко му идваше като на тепсия. Малката дьо Клеман се беше завърнала при своя любовник Андреас. Дори тази Вазаро се беше появила на сцената. Ако искаше, можеше да отиде при Робеспиер и да направи донос срещу двете — включително и срещу Андреас, защото им даваше убежище.

Усещането за власт му се услади и завъртя главата му като младо вино. Продължи да се наслаждава на тази мисъл, после с нежелание я отхвърли. Рано беше! От продължилото със седмици шпиониране на къщата беше разбрал, че можеше да се сдобие с далеч повече власт, ако успееше да се сдържи още известно време.

Изтри секрета, течащ от счупения му нос, с една носна кърпа и закуцука към чакащата го карета. Тазът го болеше силно, така беше винаги, когато цял ден прекарваше на крак. Е, да, но нямаше да продължава още дълго. Сега вече беше събрал всичко, което му трябваше, за да направи свое притежание „Вихрения танцьор“, а също така и да запази предишното значение в живота на майка си.

Писмото, което беше мушнал сутринта в джоба на жакета си, изглежда го топлеше утешително и му нашепваше за несметни богатства, за сигурност и възмездие.

Отвори вратичката на каретата и се примъкна с усилие във вътрешността й. Изпитваше нетърпими болки.

— Към кафене „Дю Ша“ — подвикна той на кочияша. Нямаше нужда да му обяснява посоката. Човекът вече го беше возил дотам безброй пъти.

Нана Сарпелие седеше зад дългата маса в задната стаичка на кафенето и лепеше дървени пръчици върху изображението на екзекуцията на Шарлот Корде, убийцата на Марат.

Когато Дюпре влезе, тя вдигна очи. Неволно потръпна, ала тутакси се окопити.

— Извинете, мосю. Това е работно помещение. Гостите не се обслужват тук.

— Аз имам достъп. — Дюпре се затътри с накуцващи крачки до стола срещу нея и седна. — Мога да правя тук каквото си поискам. Твоят приятел Раймон Жордано ме прати при теб. Ти ли си Нана Сарпелие?

— Да. — Тя го погледна подозрително. — А вие кой сте?

— Твоят нов господар. — Усмивката докосна само лявата половина на лицето му. — Моето име е Раул Дюпре. О, както виждам, чувала си за мен.

— Кой не е чувал, мосю! Вашата слава по време на кланетата…

— Е, не говори така — прекъсна я Дюпре. — Знам със сигурност, че си шпионка на граф дьо Прованс. — Стъписването й го накара отново да се усмихне. — Това те кара да трепериш, нали? Много добре, страхът у жената ми харесва.

— На трибунала ли ще ме предадете?

— Ако възнамерявах да го сторя, нямаше да съм тук.

Нана се овладя.

— И по-добре, тъй като вашето обвинение е открай докрай фалшиво.

Той поклати отрицателно глава.

— От седмици вече държа това кафене под око. И още от началото ми беше ясно, че всички вие сте банда роялисти.

Нана, чието лице остана безизразно, не каза нищо.

— Една нощ проследих Франсоа Ечеле от дома на Андреас дотук. — Той се чукна с показалец по слепоочието. — И се запитах каква връзка може да съществува между един представител на властите в Тампл и благородника Жан Марк Андреас. Знаеш ли, че той сега притежава „Вихрения танцьор“?

— Така ли? — Нана сложи следващата пръчица на ветрилото.

— Мисля, че знаеш. После си зададох втория въпрос: кой би могъл да издаде на Андреас, че Селест дьо Клеман държи „Вихрения танцьор“? — Той се усмихна лукаво. — Естествено, кралицата. Моят бивш шеф, Марат, винаги хранеше подозрението, че граф дьо Прованс разполага тук, в Париж, с цяла шайка верни на краля симпатизанти, които хвърлят големи усилия да освободят кралското семейство. След завръщането от Испания следващата ми задача трябваше да бъде разкриването на този заговор. — Той се облегна назад. — Ти виждаш как хубаво се подрежда всичко, нали?

— Много сте хитър.

— И така значи, стоях няколко дни на пост и видях да влизат и излизат членовете на вашата малка шайка. Притежавам имената и адресите, така че бих могъл да пратя на гилотината всеки един от тях.

Когато вдигна очи от ветрилото, погледът на Нана беше леденостуден.

— В такъв случай сте били твърде глупав да дойдете тук. И ние ще бъдем луди, ако ви оставим да излезете жив от кафенето.

Той се изкикоти.

— Как си представяш… защо Жордано ми е разрешил да те посетя тук? — Той извади един плик от джоба на жакета си. — Защото му показах това писмо на граф дьо Прованс. Разбира се, думите са подбрани с педантично внимание, но все пак недвусмислено се изтъква, че твоят приятел Жорлано и ти сте подчинени на моето командуване.

Тя спря работата си и го зяпна в изумление.

— Наистина ли?

Той кимна с върховно удовлетворение.

— След като разбрах кой е вашият ръководител, аз тутакси му писах и му предложих услугите си. След смъртта на Марат положението ми като пълномощник на правителството беше силно разклатено.

— И по тази причина сега служите на Бурбоните.

— Че защо не? Кралството излъчва неоспорим блясък и достойнство. Майка ми ще изживее най-голямата радост в живота си, ако я приемат с почести във Виенския двор. — Той се изсекна с носната кърпа. — Графът съобщи, че му била известна моята дейност и щял на драго сърце да прибегне към помощта ми в един определено деликатен случай. По тази причина ви прехвърли вас двамата под мое разпореждане.

— А защо не и цялата група?

— Отговорът на този въпрос ти е известен много добре. — Той се усмихна самодоволно. — Защото само ти и Жордано сте му напълно предани и верни до гроб. Ти действаш по указание на графа, а не по нареждане на Ечеле. — Той забарабани с показалец по писмото. — Графът не оставя никакво съмнение в това. Кому мога да се доверявам в този деликатен случаи.

— И ние трябва да следваме вашите указания?

— Без да питате и да разпитвате, иначе ще ми се наложи да се откажа от вашите услуги. Възможността невръстният крал да бъде освободен и отведен в Англия, вместо да попадне в бащински разтворените обятия на графа, е причина за големите му главоболия и тревога. Той е на мнение, че Ечеле, без да го осведомява, работи за зова.

Нана се замисли, после каза:

— Това е вярно. Съвсем наскоро Ечеле сподели намеренията си. В следващото си донесение щях да уведомя Мосю за замислите му.

— Сега вече е излишно. Вместо него ще осведомяваш мен — каза Дюпре. — Последното е много по-просто. Естествено, ние не бива да допускаме Ечеле да приложи успешно своя план. Това графът ми даде да разбера съвсем ясно.

— И какво трябва да направим?

— Да убием момчето!

Нана кимна. Тъкмо този отговор беше очаквала.

— Така е най-разумно. Ако Ечеле не съумее да освободи малкия, то щастието може да се усмихне на някоя друга група. Барон дьо Бац едва не освободи кралицата само няколко дни преди екзекуцията й. И как възнамерявате да убиете детето?

— Все още не съм решил към какво средство да прибягна. Но ще ти съобщя. Графът би желал вината за смъртта на момчето да падне върху Робеспиер, за да се разтури Конвентът. — Той вдигна рамене в недоумение: — Затова ще са необходими някои задкулисни машинации.

— Вие имате ли достъп до принца?

— Естествено, че имам. Не забравяй кой съм. Наистина, аз вече не разполагам с такава власт, както преди, ала за стражите Раул Дюпре все още е авторитетно име. — Той се надигна. — Гледай да научиш всичко за кроежите на Ечеле. Ние трябва да нанесем удара, преди другите да са успели!

Тя кимна.

— Къде мога да ви намеря?

Той назова адреса на квартирата си.

— Ще дойдеш при мен още днес!

Тя го погледна смаяно.

— Но може да мине доста време, преди да науча нещо.

— Въпреки това ще дойдеш! Нуждая се от определени услуги.

— Какво… — Тя не продължи мисълта си, защото осъзна значението на думите му. В погледа й се четеше отвращение.

— Намираш ме за отблъскващ, нали? — Той се засмя злорадо. — Е, в такъв случай не се чувстваш по-различно от останалите. Андреас ме превърна в това чудовище. Андреас и онази гадинка. Трябва да намерим начин да ги включим в нашите кроежи. — Той се обърна към нея. — Ако не желаеш да пратя отчет на графа, в който да те опиша като непокорна, ще дойдеш при мен още днес.

Куцукайки, той излезе навън.