Вихрената годеница

Глава двадесет и първа

Tutto а te mi guida!

По пътя от Тампл до вкъщи Жулиет повтаряше на ум тези слова отново и отново.

Всичко ме води към теб!

Когато Жулиет пристигна на Кралския площад, въпреки късния час Жан Марк още не си беше у дома. След завръщането си от Хавър той, изглежда, я избягваше, тя него също.

Робер се постара да не издаде с нищо удивлението си от парцаливата рокля на Жулиет и от изцапаното й със сажди лице.

— Ще занеса горе гореща вода. Трябва ли ви нещо друго?

Трябваше ми повече и аз си го взех!

— Да, една слугиня да ми помогне в банята и да ми разреши косите. — Жулиет изтича по стълбите.

Беше почти полунощ, когато дочу стъпките на Жан Марк по стълбите. Почти веднага вратата на стаята му се отвори и отново се затвори.

Тя си пое дълбоко дъх, стана и тръгна бързо към вратата на своята стая, която беше само притворена.

Жан Марк вече беше свалил черния си жакет и разкопчаваше бялата си батистена риза, когато тя влезе при него, без да почука.

Той се огледа и безкрайно се учуди, като я видя да стои на вратата в бялата си нощница с голямото деколте.

— Ти винаги успяваш да ме изненадаш.

— Добър вечер, Жан Марк! — Тя изпука нервно пръсти — Аз те чаках… излезе толкова отдавна.

— Не знаех, че има защо да се прибера вкъщи. — Той нарочно направи пауза, после попита подозрително: — Или се заблуждавам?

Тя кимна и притвори вратата.

— Не е съвсем просто… аз не мога… не знам, какво да кажа…

— Това ми е ясно като бял ден.

Тя се приближи плътно до него.

— Мислих много и намерих изход… — Тя се запъна. — Той е по-труден, отколкото си мислех.

— Да ти помогна ли? Открила си, че е глупаво да се съпротивляваш срещу онова, което и двамата искаме.

— Не. — Тя погледна тъмните му очи. Красиви очи, които постоянно бяха нащрек. — Реших да ти кажа, че те обичам!

Той се вкамени.

Тя продължи забързано и припряно:

— Не очаквам от теб да ми се обясниш в любов… макар че съм убедена, че държиш на мен повече, отколкото ти самият допускаш. — Гласът й се сниши до шепот. — Възможно е никога да не ме обикнеш. Не зная въобще дали си способен да обичаш една жена.

— Защо в такъв случай толкова щедро ми предоставяш оръжие срещу себе си?

— Оръжие ли? — Тя се усмихна тъжно. — Виждаш ли, ти все още си въоръжен срещу мен. И навярно никога няма да… — Тя занемя и минаха няколко секунди, преди да продължи: — Да, аз ти давам оръжия, за каквито ти само можеш да мечтаеш, Жан Марк. — Тя го погали нежно по бузата. — Аз те обичам… не само с тялото си, но и със сърцето и разсъдъка си. Докато ме желаеш, ще бъда в леглото ти или до теб. Надявам се, че това ще трае дълго, тъй като ще те обичам цял живот. Е, как е, стигат ли ти тези оръжия?

— Да — отрони се от устните му. — Мога ли да попитам какво те тласна към тази безусловна капитулация?

— Tutto a te mi guida!

— Всичко ме води към теб?

— Това са словата, които са гравирани върху един пръстен с печат на кралицата. Тя каза, че трябвало да знае от първия миг, че не е имала друг избор и че човек трябва да задържи любовта, преди да му се е изплъзнала. — В усмивката й се долавяше дълбоко вълнение. — Внезапно ми стана ясно, че и аз нямам друг избор. От първия миг насам всичко ме водеше към теб — Катрин, моята картина, „Вихрения танцьор“, манастирът, дори революцията. Ако, да речем, утре си заминех, то сигурно щеше да се случи нещо, което би ме върнало обратно, тъй като всички пътища ме водят към една цел. Не разбираш ли? На света съществуват прекалено много смърт и разрушение. Няма смисъл да се заблуждавам. — Тя облегна главата си на гърдите му, уви ръце около него и прошепна: — Наистина е така, всичко ме води към теб, Жан Марк!

— Аз… аз съм сразен. — Той не помръдна от мястото си. После вдигна ръце, сложи ги върху раменете й и я прегърна нежно и предпазливо. — Но ако вярваш, че ще отклоня предложението ти, жестоко се мамиш. Бих бил същински глупак, ако се откажа от онова, което желая. А пък аз съвсем не съм глупак.

— Знам това.

— Аз съм практичен човек. — Устните му погалиха слепоочията й. — Ако ми подаряват победа, аз я вземам.

— Да.

Той я вдигна на ръце и я понесе към леглото.

— А ако заченеш дете?

Стъписването й беше мимолетно, тъй като тя веднага се окопити.

— Не очаквам нищо от теб! Ако се случи, аз ще се грижа за детето си.

Той я погледна внимателно.

— Ти се предаваш напълно?

— Това не е никакво предаване — прошепна тя. — Това е предлагане.

Сложи я върху копринената завивка и легна до нея, подпрял се на лакът. Така той разглеждаше лицето й, а тя четеше в изражението му объркване, наслада и, колкото и странно да беше, съжаление.

— Това все пак същото ли е или не?

— Не. — Тя зарови пръсти в гъстата му коса, когато той доближи устните си. — Различно е! Ще видиш!

— Ти ме пази! — прошепна Жулиет опиянена и надвита от съня. — Не го очаквах.

— Нима е толкова невероятно, че се разплащам с щедрост за щедростта? — Той я погали по къдриците. — Ти ме трогна. Навярно е само мимолетна слабост, но докато не съм я преодолял, не мога да те поставя в положение, което може да е опасно за теб. Разбираш ли, или вече заспиваш?

— Да. — Жулиет се сгуши в него. — На драго сърце бих останала будна, ала съм прекалено уморена. — Тя се прозина. — Беше напрегнат ден, а ти се върна много късно.

— Утре ще си дойда по-рано, гарантирам ти. Най-добре ще е въобще да не ставаме от леглото.

— Колко приятно! — Тя се бореше с всички сили срещу съня, който я надвиваше. — Не сме го правили от дните на „Bonne Chance“. — Тя заспа.

Жан Марк притисна буза към косата й. Усещаше я дребничка, с тънки кости, крехка. Беше му се оставила напълно в ръцете, а нямаше никаква слабост в отдаването й. Сега беше по-силна, отколкото когато се съпротивляваше и не го напускаше особеното чувство, че в мига на триумфа си всъщност победеният беше той.

Целуна я по косите и затвори очи, за да удържи сълзите, които напираха в тях.

Tutto a te mi guida!

Хубави, думи! Никак не е за учудване, че беше толкова убедителна, щом като кралицата…

Кралицата!

Жан Марк разтърка и отвори очи. Обзе го подозрение.

Беше допуснал, че Жулиет му цитираше по памет думи на кралицата. Обаче Жулиет никога не се ровеше в миналото и винаги живееше с настоящето. Защо тези думи едва сега бяха отприщили пороя от чувства?

Освен ако думите са били казани съвсем скоро. Освен ако отново е посетила кралица Мария Антоанета в Тампл…

Той измъкна ръката си предпазливо изпод главата на Жулиет и придърпа завивката. Стана, загърна се в брокатения си халат и тръгна тихо към вратата, като взе със себе си свещника от масата.

Малко по-късно отваряше вратата към стаичката на Жулиет. Какво очакваше да намери? В случай, че Жулиет беше ходила в Тампл, както предполагаше, тя положително щеше вече да е заличила следите от посещението си. Навярно той се надяваше, че това предположение е било погрешно и нямаше да намери абсолютно нищо.

Върху писалищната маса беше постлана бяла покривка, върху която стояха ветрило и шишенце, а по-нататък забеляза дървено приспособление, чието предназначение му беше неясно. На пода, до масата за писане, имаше кошче с книжни ветрила. Жан Марк тръгна бавно към писалището и постави свещника.

Бяло като сняг ветрило с много изтънчена украса лежеше разтворено най-отгоре. То завършваше с красив връх, пръчиците от слонова кост блестяха благородно, а нарисуваната върху ветрилото сцена изобразяваше грациозен Пегас, чиито очи бяха миниатюрни смарагди с формата на бадеми.

Смаян, Жан Марк впери поглед във ветрилото.

— Какво правиш тук? — Зад него в рамката на вратата стоеше Жулиет, по пеньоар, с разрошени коси. — Не съм ти разрешавала да влизаш в стаята ми, Жан Марк! Ти нямаш никакво право…

— Какво е това? — Жан Марк взе коприненото ветрило и го вдигна високо. — За Бога, какво си наумила?

— Но ти знаеш… това е „Вихрения танцьор“. Нарисувах го за свое удоволствие. Няма да употребявам ветрилото пред други хора. — Тя се уви в нощницата си и тръгна към него. — Не биваше да го пипаш! Не знам дали туткалът е изсъхнал. — Тя взе ветрилото от ръката му и го сложи внимателно и предпазливо върху писалищната маса. — Много е добро, не смяташ ли?

— Ветрилото е чудесно. — Той посочи с ръка към книжните ветрила в кошчето до писалището. — И тези тук също си нарисувала само за свое удоволствие, така ли?

Тя не го погледна, само каза:

— Не биваше да влизаш!

Той я хвана толкова несдържано за раменете, че пръстите му се забиха в плътта й.

— Кафенето „Дю Ша“! Кралицата! Това продължава вече с месеци, нали?

Тя го погледна крадешком.

— Да, но аз съм извънредно предпазлива. За теб не съществува ни най-малка опасност. Ако ме заловят, аз никога не бих те…

— Мислиш, че не знаех? — Думите му прозвучаха троснато. — Мислиш, че не те познавам ли?

— Това няма да продължи дълго. Тя скоро ще бъде свободна. Но ти не бива да се намесваш!

— Днес ли я видя?

Тя кимна.

— Обещах да помогна на сина й да избяга. Ах, Жан Марк, тя е толкова нещастна! Трябва да й помогна!

— За Бога, цял Париж знае, че Конвентът трупа доказателства срещу нея за съдебен процес.

— Франсоа каза, че планът за бягството бил готов. Той вече е подкупил караулите в Тампл. Сега трябва само да се изчака, докато съумеем да я преведем през контролните проверки.

— Франсоа ли?

— В действителност той съвсем не е човек на Дантон. Той ръководи групата, която работи за освобождението на кралското семейство. Неговото истинско име е Уилям Даръл.

— Изненадите нямат край тази вечер — констатира навъсено Жан Марк. — Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

— Не.

— И за кога е бягството?

— На 23 юли, значи след две седмици. — Тя го погледна предизвикателно. — Всичко това не бива да бъде свързано с теб! Жан Марк, дръж се така, сякаш никога през живота си не си виждал тези ветрила! Грижи се за търговските си сделки!

— Дръж се така… — В смеха му се долавяше горчилка. — Нима мислиш, че бих могъл да си затворя очите пред факта, че си се забъркала в една каша, която може да ти струва главата? Още утре ще те изведа от Париж!

— О, не, Жан Марк! Само когато кралицата е в безопасност! Ако желаеш, Нана ще ми намери някоя квартира. Знаех, че би могла да ми потрябва, ако…

— Не! Защо правиш всичко това?

Тя се усмихна, обхваната от стеснителност.

— Защото съм се променила. Онова, което се случи в Андора, ме промени и ми се струва, че и ти си се променил, Жан Марк! Когато бях малка, се боях да обичам някого, защото бях убедена, че няма да откликне на моята любов. Сега обаче знам, че преди всичко от значение е да обичаш, а не да те обичат. А пък ако обичаш някого, то трябва да му помогнеш! — В очите й заблестяха неизплакани сълзи. — Повярвай ми, бих предпочела да съм такава, каквато бях по-рано. Животът ми беше много по-прост и по-удобен. Ще бъде щастие за теб, ако останеш настрана от всички тези истории.

— Наистина ли ще бъде щастие? — Във въпроса му се долавяха умора и досада. Той в никакъв случай не беше безучастен, чувстваше се изоставен и береше заради нея хиляди страхове. — Не бих могъл да те придумам да се откажеш от това безумие, нали?

Тя поклати глава.

— Аз не съм застрашена. Само рисувам ветрилата и понякога поемам ролята на куриер.

— Само ли? — Той присви устни. — Е, така да бъде! Ако ти се наложи отново да вършиш нещо за Ечеле, кажи ми и аз ще дойда е теб.

— Не! — Тя се стараеше Жан Марк да не забележи нейната загриженост. — Не искам да те забърквам!

— Ако не искаш да ме излагаш на опасност, ще трябва да внимаваш повече за собствените си действия. — Той я пусна. — Не се бой, нямам намерение да вземам участие в този заговор. Единственият ми стремеж е да спася главата ти, която обикнах, не по-малко и другите ти прелестни части. — Той тръгна към вратата. — А бях въвлечен, или, както ти казваш, бях забъркан още през онази първа сутрин, когато те видях да бягаш презглава към гората, скъпа ми Жулиет. И много е късно сега да променяме каквото и да било.

Опитът им да освободят кралицата пропадна. Жулиет не можеше да го проумее.

— Ама ние бяхме толкова сигурни — рече тя поразена, когато Нана й съобщи за неуспеха. — Всичко беше точно планирано. Как е могло да се случи?

— В последния миг стражите бяха разменени — каза Нана огорчено и унило. — Всеки отделен караул, когото бяхме подкупили, беше сменен вчера по неизвестни причини и беше изпратен извън Тампл.

— Това изглежда направо невероятно. — Жулиет поклати глава. — И какво ще правим сега?

— Нито ще скръстим ръце, нито ще се предаваме. Разработваме нов план. Но Господ ни е свидетел, че не ни остава много време. Уилям разправя, че планирали да я местят от Тампл в затвора Консиержери. Ако се стигне до там, всякакво бягство ще бъде изключено.

Жулиет цялата настръхна. Консиержери, мрачен затвор, всяващ страх и ужас, близо до „Парижката света Богородица“, беше последна спирка преди екзекуцията.

— Никакви доверени хора ли нямаме в Консиержери?

— Имаме двама надзиратели на служба при нас, а са ни необходими много повече. Но не бива да се предаваме.

На 29 юли отново беше предприет опит да бъде освободена кралицата от Тампл. И той пропадна като първия.

Следващият опит беше планиран за 10 август. На 3 август, в два часа сутринта, вдигнаха кралицата от леглото и я отведоха в Консиержери.

Докато Мария Антоанета чакаше със свито сърце процеса, един друг опит беше предприет със съдействието и помощта на подчинена на барон дьо Бан роялистка група. Той също беше осъден на неуспех.

На 14 октомври 1793 година кралицата застана пред своите обвинители. Навършилата едва тридесет и седем години жена, която вече беше в климакса, страдаше от силни менструални спазми. Независимо от страшните си болки, тя се защитаваше безстрашно срещу чудовищните обвинения. Беше обвинена между другото в лесбийска любов и кръвосмешение. Изходът на процеса се знаеше предварително. На 16 октомври Мария Антоанета беше осъдена на смърт чрез гилотиниране.

— За Бога, ти не можеш да отидеш там! — Жан Марк изтръпна, когато забеляза, че Жулиет се канеше да излезе. Тъмносинята рокля висеше на талията и, очите й върху тясното лице изглеждаха неестествено големи. През последните месеци беше много отслабнала, а нейната жизненост се беше изпарила. Днес тя изглеждаше восъчно бледа и нежна като лилия. — Не можеш да й помогнеш с нищо, а смятам за безсмислено и глупаво да се обременяваш с още повече болка.

— И без друго всичко е свършено. — Жулиет застана пред огледалото и завърза панделките на шапката си под брадичката. — Тя трябва да ме види. Трябва да знае, че не съм забравила обещанието си. Сега тя е съвсем сама. — Жулиет пресрещна погледа му в огледалото. — Би било твърде мило от твоя страна, ако дойдеш с мен. Знам, че това е само едно желание и бих проявила разбиране, ако ти не…

— Ще дойда с теб, разбира се. — Гласът му отекна дрезгаво. — А и защо да не дойда? Та все някой трябва да е там, за да те улови, когато изпаднеш в несвяст. Смъртта чрез гилотината не е красива гледка.

— Знам — прошепна тя. — Тя е грозна. Кралицата винаги е мразила грозотата. Искаше всичко да е красиво и… — Жулиет прехапа долната си устна. — Трябва да застана съвсем близо до ешафода. Тя трябва да ме види! Обещавам ти, че няма да припадна.

Жан Марк пристъпи зад нея и нежно сложи ръка на шията й.

— Тя ще те види. Ще се погрижим за това. Хайде да тръгваме!

По време на дългото пътуване до Площада на революцията я държеше за ръка. Като пристигнаха там, той си проби безогледно път през плътната тълпа на зяпачите и успя да намери място в непосредствена близост до гилотината.

Когато талигата с кралицата изтрополи сред виковете и крясъците на сганта, той отново улови Жулиет за ръка.

Мария Антоанета носеше бяла рокля, малко бяло боне, черни чорапи и тъмночервени обувки с висок ток. Нейното облекло беше в крещящо противоречие с късо остриганите й коси, хлътналите безжизнени бузи и разширените от ужас очи.

Жулиет се бореше с прилошаването си и с неистовото желание да повърне. Не биваше да губи съзнание!

Кралицата трябваше да я види!

Тя се бореше с виенето на свят и с отчаянието. Беше обещала на Жан Марк, че няма да припадне.

Кралицата изкачи стъпалата, а когато стъпи на платформата, се препъна и настъпи по крака палача Сансон, който по-късно на старини написа спомени за отблъскващата си дейност.

— Извинете, мосю — изрече със заекване тя. — Не беше нарочно.

Жулиет едва успяваше да види нещо през воала от горещи сълзи. Тълпата крещеше и вилнееше, докато кралицата безпомощно се оглеждаше около себе си и търсеше подкрепа и съчувствие.

Тя трябваше непременно да я види!

Жулиет развърза панделките на шапката и я свали от главата си, като същевременно направи още една крачка към ешафода.

Най-сетне погледът на Мария Антоанета падна върху Жулиет. Кралицата я позна и за миг смъртният страх от лицето й изчезна.

В същото време палачът я задърпа към гилотината.

Малко след това Сансон триумфално показа главата на кралицата сред одобрението на тълпата.

Ала Жулиет вече не беше там и не присъства на по-нататъшната гавра. Жан Марк я избута през хорското стълпотворение към страничната улица, където чакаше тяхната карета.

— Загубих безстрашието си — каза тя беззвучно. — Трябва да съм го оставила пред ешафода.

— Да. — Щом оставиха хората след себе си, той улови Жулиет през кръста и я принуди да побърза.

— Тя ме видя. Забеляза ли нейното изражение? Само за частица от секундата, но ме разпозна.

— Да, тя е знаела, че ще бъдеш там. — Жан Марк отвори вратата на каретата и я качи в купето. — Към къщи! — извика той на кочияша, преди сам да се качи.

Той притегли Жулиет към себе си и я залюля в прегръдките си, докато каретата трополеше по неравната настилка, все по-далеч от Площада на революцията.

— Не загубих съзнание. Бях ти обещала, че няма да…

Напълно изтощена, тя се строполи в обятията му и припадна.

Когато дойде на себе си, Жулиет се видя в леглото на Жан Марк, облечена в бялата копринена нощница. Жан Марк лежеше до нея и я държеше в прегръдките си със същата нежна сила, както в каретата. Кадифените пердета на прозорците бяха спуснати, високи бели свещи горяха в канделабъра.

— Съжалявам — изрече тя едва чуто. — Не удържах на обещанието си. Не исках да те тревожа.

— Тихо! — Нежната целувка на Жан Марк противоречеше на строгите му думи.

— Никога ли няма да има край? — попита тя. — Толкова много кръв… Хората ликуваха и празнуваха при нейната смърт. Чу ли крясъците и виковете на тълпата?

Жан Марк не пророни нито дума.

— Защо изпитваха такова удовлетворение? Хората не знаят… кралицата не блестеше с интелект като мадам дьо Стал, тя беше обикновена и дори простовата жена. Правеше грешки, но никога не е била съзнателно жестока.

Жан Марк грабна чашата, която стоеше на масата до леглото.

— Плодов сок. През целия ден не си сложила залък в уста. Пий сега!

Тя послушно отпи няколко глътки и той сложи чашата обратно. После я притегли отново към себе си и намести бузата й на рамото си.

— Толкова съм уморена, Жан Марк!

— Знам. — Той погали гъстите й къдрици. — Почивай си!

— Бих искала да посетя Катрин. Да, ще ми се да отида във Вазаро. Как мислиш, възможно ли е?

— Разбира се, утре ще уредя всичко.

— Катрин… знаеш ли, че Франсоа я обича?

— Така ли?

— Винаги, когато говореше за нея, забелязвах по лицето му… е, знаех, че нещо се крие зад всичко това. Трябваше сякаш с ченгел да го изтръгна от устата му.

— Не ме учудва, че си успяла.

— Не го оставих на мира, докато не призна!

— И това не ме учудва.

— Дофинът… трябва да помогна на Луи Шарл! Аз й обещах…

— Всичко с времето си. Най-напред си отдъхни във Вазаро.

— Колко съм сънлива… странно. Току що се събудих. — Тя отвори с неимоверно усилие очи. — Сокът! Да не си сложил нещо в него?

— Да.

— Както във Вазаро беше сложил нещо във виното на Франсоа.

— Само толкова, колкото да се наспиш.

— Без кошмари.

Един час по-късно Жан Марк пристъпи прага на салона.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Много ви благодаря, че дойдохте.

Франсоа не счете за необходимо нито да стане, нито да вдигне поглед от чашата си с вино.

— Изобщо не ми липсвахте. Робер ми наливаше щедро от вашата чудесна изба.

— Жулиет настояваше да присъства на Площада на революцията. Вие бяхте ли там?

Франсоа отпи глътка вино.

— Задачата ми е да ги измъквам от тъмницата, но не и в случай на неуспех да бъда очевидец на смъртта им. Реших да се напия!

— А как стана така, че плановете ви се провалиха с гръм и трясък? Разполагахте и с време, и с пари…

— И с Мосю, който работеше срещу мен.

— Мосю ли?

— Славният и почтен граф дьо Прованс, братът на краля! Той беше човекът, който организира нашата група преди две години. Всичко вървеше по мед и масло, докато опираше само до освобождаването на аристократи. Помислете, какво би бил един крал без двор? — Франсоа отново поднесе чашата към устните си. — Едва когато стана необходимо и възможно да се освободи кралското семейство, той започна да твърди, че нямал средства. Изглежда, че славният и почтен Мосю иска самият той да стане крал. Сигурно има свои шпиони както в нашата група, така и в Конвента. Винаги, когато хвърляхме усилията си да осъществим някой план, се появяваха пречки, но никога от такова естество, че да се изясни дали той има пръст в играта. Никога не беше разкрита моята самоличност, а и нашата група като цяло не беше предадена на властите.

— А вие не знаете ли кой би могъл да бъде доносникът сред вашите хора?

— Върти ми се в главата едно име… и един план, с който бих могъл да проверя предположенията си.

— Значи Мосю би желал да види мъртво и момчето?

— Положително, та той е пречка по пътя му. Луи Шарл сега е крал на Франция. Аз ще го освободя от Тампл, но трябва да го сторя сам!

Жан Марк се усмихна.

— Вярвате ли, че Жулиет би допуснала момчето да бъде освободено без нейно съдействие? Така че изпадам в незавидното положение или да я разубедя да участва във вашите замисли или да се погрижа тя да ги осъществи бързо и успешно заедно с вас.

Франсоа го погледна.

— И какво решение ще вземете? Кое от двете?

— Няма да стоя и да гледам със скръстени ръце още веднъж същото, на което бях свидетел днес! Тя припадна! Утре ще я изпратя във Вазаро. Възможно ли е да освободите малкия, преди тя да се върне?

— Бързи действия в момента са изключени. Конвентът предполага, че ще бъде предприет опит за спасяване на дофина от страна на роялистите като реакция след екзекуцията на кралицата. Надзирателите му в Тампл са подсилени.

— Колко дълго ще се наложи да чакаме?

— Един или два месеца, предполагам. — Франсоа стана, но се олюля. — Чувствам се…виното навярно ме е ударило в главата.

Жан Марк се запъти към него и сложи ръка на рамото му.

— Merde, днес, изглежда, ми е съдено постоянно да служа за опора на някого. — Той въздъхна унило. — Най-добре ще е да прекарате нощта в дома ми. Аз ще ви заведа горе и ще ви сложа да си легнете.

— Колко мило от ваша страна. — Франсоа продължаваше да бъде любезен, дори когато коленете му почти се огъваха. — Наистина мило и…

— Това е самата истина — каза Жан Марк сухо. — Ако не бих толкова благороден и добър, щеше да ми е далеч по-широко около врата.

— Тя ще отиде на гости на Катрин… на Катрин…

Когато Жулиет пристигна във Вазаро, гераните цъфтяха, полята пламтяха в огненочервено и разпръсваха опияняващо ухание.

Катрин вече чакаше на стъпалата пред входа и изтича към Жулиет, щом тя слезе от пътната кола. После отстъпи крачка наш и я заразглежда изпитателно. В деня преди заминаването на Жулиет от Париж Жан Марк й беше изпратил по куриер писмо, в което й описваше душевното и физическо състояние на нейната приятелка. И Жулиет наистина изглеждаше посърнала, лишена от характерната за нея енергия и жизнерадост. Ала това, не беше всичко. При сбогуването си с Вазаро Жулиет въплъщаваше все още много черти на нетърпеливото и импулсивно младо момиче, с което Катрин беше учила в манастирското училище. Сега обаче в жената, която стоеше пред нея, тя не намираше и помен от тези черти! Катрин усети как остро я прободе тъга по невъзвратимото. Те и двете се променяха и бяха вече други, но не в еднаква степен, както някога се бяха надявали.

— Ужасно е онова, което направиха с Нейно величество.

— Ужасни неща се случват навсякъде. — Жулиет прегърна Катрин през кръста. — Тук не… по всяка вероятност. Тепърва ще трябва да си припомня, че на света все още има местенца като това.

Катрин се засмя непринудено и свали шапката на Жулиет, за да погали нежно тъмните къдрици на приятелката си.

— Ти трябва веднага да се преоблечеш и да дойдеш с мен на полето. Следващите два дни няма да правиш нищо друго, освен да работиш с Мишел и мен.

Жулиет я погледна подигравателно.

— Трябва да си отработя подслона и хляба, така ли?

Катрин кимна енергично.

— Да, естествено, във Вазаро всички работят. — Усмивката й излъчваше спокойствие. — Жулиет, ти трябва да береш цветя!