Вихрената годеница

Глава двадесет и пета

19 януари 1794 година

6 часа и 34 минути

Денят се задаваше мразовит, слънчев и ясен. Жулиет стана и изтича боса през спалнята да отвори прозореца. По лицето й се четеше нетърпение. Тя извика през рамо:

— Жан Марк, духа силен западен вятър. Това е добър знак, нали?

— Това е знак, че ще се простудиш, ако моментално не се върнеш в леглото.

— Духа направо нататък, към Чарлстън. — Жулиет хвърли поглед надолу към градината и после над зидовете към полегатите покриви на Париж. — Носи се в посока към Америка.

— Ела в леглото, ma petite!

Жулиет затвори неохотно прозореца, обърна се и изтича при него.

— Във всеки случай това е добър знак!

7 часа и 30 минути

— Страхувам се — прошепна Катрин, като се сви по-плътно до Франсоа. В камината огънят беше изтлял, а стаята изглеждаше студена и неприветлива на фона на бледото утринно слънце. — Никога не съм мислила, че ще изпитвам страх, но е така. Толкова много неща могат да се преобърнат с главата надолу.

— Нищо няма да се преобърне с главата надолу — отвърна Франсоа. — Обмислили сме всичко до последната подробност. Юношата ще бъде свободен и настанен на безопасно място.

— Ти и Жулиет крояхте освобождението и на кралицата, а пък тя беше екзекутирана!

— Нашият план бе провален поради предателство. Този път всичко ще протече иначе.

— Надявам се. — Тя затвори очи. — Ще се моля горещо на Бога!

8 часа и 37 минути

Дюпре зъзнеше. Той отметна настрани завивката и измъкна краката си от леглото. Както винаги треската, която го спохождаше всяка нощ, го принуди да се събуди облян в пот. Знаеше, че с всеки изминат ден силите му се стопяват и вече се питаше дали това не беше началото на края.

Не, той не биваше да умре. Смъртта би означавала, че вече никога няма да бъде близо до майка си. Трябваше само да се справи през днешния ден и после всичко щеше да е наред. Воден от съзнанието, че му липсват сили за някакъв сложен план, беше подредил нещата така, че всичко да се превърне в един-единствен величествен взрив от насилие и жестока отмъстителност. Майка му щеше да се зарадва от постъпката му, а несъмнено и граф дьо Прованс.

А пък Жулиет дьо Клеман, Жан Марк Андреас и издънката на Кралицата щяха да бъдат унищожени… окончателно!

11 часа и 15 минути

— Жан Марк се прави на много щедър — каза Нана. — Парите ще ни помогнат да освободим много затворници. Всъщност не очаквах, че ще продължи да ни подкрепя и след освобождаването на момчето.

— Жан Марк твърде рядко прави онова, което хората очакват от него, а освен това не е толкова суров, колкото си мислят. — Жулиет се зарови из кошничката с ветрилата, която беше поставила на масата. — Имам подарък за теб. — Тя подаде на Нана бялото островърхо ветрило, върху което беше нарисувала Пегас. В очите й проблесна гордост, когато го разтвори грациозно и със замах. — Справедливо е да получиш най-красивото, което съм направила, тъй като ти ме въведе в това изкуството.

— Приказно красиво е! — Нана взе ветрилото и започна да си вее с него. — Ала за мен то ще бъде прекалено изискано. Тук, в кафенето, не мога да го ползвам.

— Един подарък не трябва да се употребява непрестанно. Достатъчно е от време навреме да го изваждаш като свиден спомен. Смятам, че по принцип подаръците имат добри страни. — Жулиет се надвеси над масата и улови нежно ръката на Нана. — И исках да ти направя един подарък на сбогуване. През изминалите месеци ми беше добра приятелка. — Лицето й посърна. — За нас двете не беше много щастливо време. Кралицата… — Тя с усилие се усмихна. — Жан Марк и аз напускаме Франция днес. Много се надявам, че това не е раздяла завинаги, но кой може да знае, какво ще ни поднесе животът утре?

Нана погледна към ръката на Жулиет, която беше хванала нейната.

— Да, да напуснете Париж е най-добре. — Тя стисна ръката й и бързо я пусна като опарена. — Благодаря ти за ветрилото. Сега трябва да тръгваш. Днес всички имаме много работа.

Нана изглежда много развълнувана, помисли си Жулиет, обхваната от внезапен страх. Тъй като обикновено Нана оставаше невъзмутима, независимо от ситуацията, днешното й вълнение беше много неочаквано.

— Права си, трябва да вървя в къщи. — Жулиет отмести стола си и стана. — Нана, ти си много смела. Аз ти се възхищавам! Au revoir! — Жулиет се обърна към изхода.

— Жулиет!

Като хвърли поглед назад, тя забеляза отново необичайната нервност на Нана.

— Да?

Нана я погледна, а после поклати глава.

— Ах, няма нищо. Исках само да кажа, че и аз ти се възхищавам… много дори. Надявам се, че всичко ще мине добре. — Тя наведе поглед към коприненото ветрило. — И… бъди предпазлива!

Жулиет кимна и напусна кафенето. Междувременно слънцето се беше скрило, мъгла забулваше града.

Наетата от нея карета се намираше няколко крачки по-нататък до тротоара, но кочияшът не се виждаше никъде. Изненадана Жулиет се спря, после се спусна на бегом към каретата. Предположи, че кочияшът се е отбил в някое кафене, за да се подкрепи.

Тя отвори вратата на каретата.

— Bonjour, гражданко!

В началото не разпозна мъжа, който седеше вътре. Лявата му челюст беше сплескана, смазаният му и изкривен нос представляваше карикатура на нормалния:

Едва когато обезобразената му уста се изкриви в усмивка на котешко удовлетворение, тя го разпозна.

— Дюпре! — Едвам се отрони от устните й.

— Правилно! А моя стар приятел Пирар положително познавате още от манастира. Той стои точно зад вас.

Тя понечи да се обърне.

Ослепителна болка прониза лявото й слепоочие.

12 часа и 30 минути

Жан Марк разтвори плика, извади листчето и прочете съобщението.

Обзет от ужас, той пребледня като платно.

— Мосю Андреас, случило ли се е нещо? — попита Робер разтревожен.

— Не. — Отвърна дрезгаво Жан Марк. — Бързо каретата! — Той скъса листа на парчета. — Няма време!

1 часа и 47 минути

— Много хубаво, Андреас! Отзовахте се веднага. — Погледът на Дюпре се насочи алчно към сандъчето от дъбово дърво, което Жан Марк носеше със себе си. — Сложете го там до леглото. Сигурно няма да имате нищо против, ако се уверя с очите си, че „Вихрения танцьор“ е вътре!

— Къде е тя? — Жан Марк влезе, затвори вратата с ритник и сложи сандъчето на пода. — Пишете, че щяла да бъде тук!

— Тя е тук! — Дюпре посочи с ръка към шкафа и закуцука към сандъчето. — Търговията си е търговия. Обещал ви бях жената в замяна на „Вихрения танцьор“ и тя е тук. Отворете шкафа!

Споменът за майката на Жулиет в скрина го накара да изтръпне.

— Бяхте обещали, че ще бъде жива!

— Е, навярно е още жива. — По лицето на Дюпре пробягна злобна усмивка. — Защо не отидете там и не проверите? — Той леко приповдигна капака и хвърли поглед в тъмната вътрешност на сандъчето. — Ах, тези смарагдови очи! Те са просто възхитителни.

Жан Марк, в чиито стомах всичко се беше свило на топка, тръгна бавно към шкафа…

Дюпре затвори сандъчето.

— Е, явно не бързате особено да вилите отново вашата petite amie40.

— Ако е мъртва, ще ви убия!

— Това вече веднъж се опитахте да направите. — Дюпре седна — И си признавам, че през всичките тези месеци, когато лежах измъчван от адски болки, понякога си мислех, че успехът е на ваша страна. Хайде, отворете шкафа! Ще ми се да видя опуленото ви лице.

Като си пое дълбоко дъх. Жан Марк отвори вратата.

Жулиет лежеше завързана и със запушена уста в долния ъгъл на огромния шкаф. Очите й бяха затворени, мускулите отпуснати. Мъртва ли беше?

— Жулиет…

Миглите й бавно се повдигнаха, тя издаде сподавен стон.

Неописуемо облекчение обзе Жан Марк. Той извади Жулиет от шкафа, сложи я на пода и измъкна парцала от устата й.

— Та тя едва дишаше, canaille — изтръгна се от гърдите му.

Дюпре се облегна на стола в най-добро разположение на духа.

— Можете да й извадите парцала за малко, ако желаете.

Жан Марк отметна неуверено косите на Жулиет от лицето й.

— Стори ли ти нещо?

— Главата ми… — Гласът й трепереше. — Той ме хвана натясно. Това не влизаше в сметките ни, нали?

— Не. — Жан Марк хвърли свиреп поглед на Дюпре. — Добре, аз съм в ръцете ви, „Вихреният танцьор“ също. Пуснете я сега на свобода!

— Не, не става — каза Дюпре. — Не върви, след като съм обмислил всичко толкова грижливо и внимателно. Нима повярвахте, че ще я освободя, за да ми се изпречи на пътя още днес следобед?

Погледът на Жан Марк се плъзна обратно към Жулиет.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Много добре разбирате, но се преструвате. Вълчето на кралицата! Вие планирате да го освободите от Тампл днес в шест часа. Вашият план не беше безинтересен, но аз го усъвършенствах още повече. Искате ли да ви кажа как?

Жан Марк мълчеше.

— Идеята подкупени стражи да освободят момчето от Тампл, е един осъден на крушение план, тъй като много вероятно биха ги задържали и биха им попречили да осъществят начинанието си. Аз, напротив, смятам да го изведа навън в една каруца с дрехи за пране, когато моят стар приятел Пирар е на пост при портите. Вместо писмо за извеждането на момчето от Тампл, аз имам друго, в което се дава нареждане детето да бъде упоено и предадено под моя закрила. — Той поклати неодобрително глава. — Във вашия план има още една грешка. Гражданката Симон е вироглаво женище и със зъби и нокти би се борила, само и само да не предаде детето в ръцете на Ечеле. От мен тя, естествено, винаги е изпитвала свещен страх и боязън, така че не очаквам никакви затруднения от този вид. Аз дори ще й наредя тя самата да му даде да изпие напитката.

— Що за напитка? — попита Жулиет.

— Е, една такава, която твърде прилича на тази тук. — Той вдигна салфетката от чашата на масата до себе си. — Това тук, впрочем, е приготвено за вас, Андреас!

— Не можете да го заставите да пие нещо против волята му — изрече с пресипнал от вълнение глас Жулиет.

— Мисля, че мога. — Дюпре с мъка се изправи на крака. С чаша в едната ръка и с пистолет в другата той закуцука към тях. — Майка ми живееше в заблуждение. Андреас, изглежда, е мъж, които се оставя да го водят чувствата му. Но се уверих едва тогава, когато наистина донесе „Вихрения танцьор“, за да ви спаси живота.

Той коленичи пред тях, като изпъна настрана сакатия си крак и подаде чашата на Жан Марк.

— На, пийте! — Притисна дулото на пистолета в главата на Жулиет. — Иначе ще натисна спусъка и мозъкът й ще се разхвърчи, Бог знае в колко посоки.

На Жулиет й секна дъхът.

— Не го прави! Той и без друго ще ме убие! — извика тя сподавено.

— Но не веднага — каза благо Дюпре. — Бих искал да те накажа по същия възбуждащ начин като майка ти, маркизата!

— В такъв случай по-добре ме убий веднага!

Дюпре поклати отрицателно глава.

— Андреас, размислете добре! Възможности съществуват винаги. Ако остане жива, има шанс да си спаси живота. Ечеле би могъл да я спаси от мен. Пък и питието в чашата може да е сънотворно, а не отрова. — Той се усмихна. — И двата шанса, естествено, са крайно нищожни.

— Не пий! — умоляваше го горещо Жулиет със заклинателен поглед.

— Трябва да я изпия. — Жан Марк пое чашата от Дюпре и я погледна усмихнато в очите. — Сама виждаш, че този дявол е прав. Когато става дума за теб, аз съм мъж с чувства!

— Не — прошепна тя.

— Така или иначе, става дума за едно и също. Ако не изпия чашата, той ще ме застреля. — Той поднесе чашата към устата си. — А така получаваш някакъв шанс!

— Не искам никакъв шанс! Не, ако теб те няма! Не!

Той допря чашата до устните си и й подари усмивка, пълна с любов.

— Хайде, стига, Жулиет! Та това е само за кратко. Спомняш ли си? Всичко ме води към теб. Дори това тук!

Той изпразни чашата до дъно.

— Жан Марк!

Лицето му се сгърчи от болка, чашата падна от ръката му. Той се хвана с две ръце за гърлото. Когато се опита да каже нещо, от вътре се изтръгна ужасяващо хъркане и той падна на пода.

Жулиет се хвърли с вик към него.

— Той е мъртъв! Вие го убихте!

— Смея да се надявам. Точно това исках!

Сълзи като река потекоха по лицето на Жулиет. Тя се опита да обърне Жан Марк, но въжетата й попречиха да осъществи замисъла си.

— Отрова! Това съвсем не беше сънотворно! Това беше отрова!

— И при това много силна. — Дюпре пъхна пистолета в джоба си и отново й сложи парцала в устата. — Вие положително ще ми простите, че не мога да остана тук и да го оплаквам, но ме чака работа в Тампл. — Той се изправи и погледна отгоре към тъмната глава на Жан Марк, която лежеше върху гърдите на Жулиет. — Покъртителна гледка! Трудно ми е да ви разделя, да те напъхам отново в шкафа. — Той се затътри през стаята, като взе със себе си дървеното сандъче с „Вихрения танцьор“. — След като предам тази скъпоценност на майка ми, утре ще дойда пак, за да се отървем от Андреас. После ще се заловим с твоето възпитание.

Раменете на Жулиет потръпнаха от тихо хлипане. Тя притегли към себе си безжизненото тяло на Жан Марк.

Дюпре закуцука към вратата, остави на пода сандъчето, за да я отвори, а сетне отново го вдигна с огромно усилие.

— Сбогом, гражданко! До утре!

5 часа и 10 минути

Следобед

Луи Шарл се хвана за гърлото, в очите му очи се появи умоляващо изражение, сякаш се опитваше да каже нещо.

— Какво има? — Мадам Симон му изтръгна чашата от ръката. — Какво има, Шарл?

Юношата се строполи на пода.

— Бяхте казали, че напитката нямало да му навреди. — Мадам Симон тръгна настръхнала срещу Дюпре. — Бяхте казали, че само ще го накара да заспи дълбоко.

Дюпре застана между нея и момчето.

— Той сега спи.

Жената се опита през рамото на Дюпре да хвърли поглед към детето.

— Защо не помръдва?

— Нищо му няма. — Ама че любопитна мръсница! Дюпре хвърли чаршафа, който беше взел със себе си, върху тялото на момчето. — Средството действува много бързо. — Той се обърна към жената. — Завий го с чаршафа и с някое одеяло и го изнеси долу на двора! Там ни чака талига.

Тя се колебаеше.

— Хайде, размърдай се! — заповяда ядосано Дюпре. — Или предпочиташ да доложа на гражданина Робеспиер за липсващата ти лоялност?

— Гражданинът Робеспиер знае, че ние сме верни на републиката. — Жената се приближи до загърнатото тяло на детето. — Махнете чаршафа! Искам да видя дали то…

— За това няма никакво време. Да стоиш със скръстени ръце ли смяташ, докато Даръл по всяка вероятност е вече на път да се опита да отвлече момчето? — Той й се озъби заплашително. — Изглежда, неподчинението ти има съвсем конкретна причина. Нима Даръл те е подкупил, за да му помогнеш при опита за отвличане? Изглежда пет пари не даваш, че гражданинът Робеспиер иска да запази детето за републиката?

— Не! — Мадам Симон направи още една крачка напред и зави предпазливо момчето в чаршафа. — Бих искала да се убедя, че е здрав и читав. Ще отнеме само няколко минути. Трябва да се погрижа за това, Шарл да може да диша под чаршафа.

— Нямам нищо против да почакам… но малко — каза Дюпре равнодушно, докато тя разстилаше завивката върху неподвижното детско телце. — Гражданинът Робеспиер ще се разяри, ако се случи нещо на детето.

6 часа и 15 минути

Вечерта

Когато Дюпре спря талигата с дрехите за пране в уличката зад жилището на Робеспиер, вече се здрачаваше. Гъстата мъгла се беше спуснала толкова ниско, че градините, еркерите, та дори и къщите се различаваха едва от непосредствена близост. Той долови шумоленето на плъховете в натрупаната по плочника нечистотия, но можеше бегло да види само светещите им като въглени очи, когато светкавично бягаха от колелата на колата и безпогрешно се шмугваха на безопасно място.

Чувство за безмерно щастие го обзе, когато непохватно се изсули от каруцата, завърза здраво юздите за железните колове на някаква градинска порта и закуцука към натоварената догоре с мръсно бельо кола. Мина доста време, докато извади сандъчето с „Вихрения танцьор“ изпод всички ленени постелки, където го беше скрил, преди да отпътува за Тампл. Когато понечи да вдигне сандъчето от талигата, отмести единия от чаршафите, които завиваха момчето и се откриха копринените коси на Луи Шарл.

Раздразнен, Дюпре изруга полугласно. В действителност едва ли му трябваше повече да завива и да крие момчето, тъй като гъстата студена мъгла и вонята на нечистотиите не предизвикваха опасения, че някой щеше да се осмели да напусне топлия уют на къщата си, да излезе под мразовитото небе и случайно да види колата. Но беше изключително важно никой да не намери детето, преди Дантон и неговите телохранители да бъдат предадени от Нана на Робеспиер. По тази причина той постави сандъчето върху плочника, отново придърпа чаршафа върху главата на момчето и го затрупа с още едно одеяло и други парцали.

След това закуцука със сандъчето по уличката към булеварда. Стълбищата в Тампл се бяха оказали за него голямо изпитание и бяха изцедили силите му. Сега страшно го боляха газът и краката.

Но какво значение имаха парещите болки, щом душата му ликуваше? Беше успял! Най-сетне беше победил всичките си противници и си беше осигурил място в двора на граф дьо Прованс, вероятно историческо по значение и важност „Вихреният танцьор“ беше вече негов и можеше да го подари на майка си.

Когато стигна до булеварда, той се затътри с усилие към наетата карета, която го чакаше през няколко къщи от дома на Робеспиер.

— За Клермон! — извика той. — Намира се непосредствено зад постовите бариери. В селото ще ви дам допълнителни указания. — Отвори вратата на каретата и сложи вътре сандъчето, после се покатери като котка и се тръшна върху седалката. Облегна се изтощен, когато колата затрополи по неравната настилка, той изпусна облекчителна въздишка.

Беше се представил великолепно, това беше безспорно! И сега щеше да вземе полагащото му се възнаграждение от майка си!

— Бързо, Катрин! — Франсоа се огледи от сянката пред задната врата на дома, разположен срещу къщата на Робеспиер. Изтича към каруцата и в следващия миг Луи Шарл беше освободен от завивките.

— Здрав и читав ли е? — Катрин изникна до него сякаш изпод земята. Погледът й потърси неподвижното детско тяло.

— Ах, Боже милостиви, колко е блед!

Луи Шарл отвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Та тук вони! — бяха първите му думи.

С радостен смях Катрин му помогна да седне.

— Намираме се в една задна уличка и оттам се носи тази задушлива миризма.

— Не, тези мръсни чаршафи вонят така. — Луи Шарл смръщи нос отвратен. — Съвсем не беше приятно от Тампл дотук да бъдеш завит и затрупан с тези парцали. Повече не желая да пътувам в каруца с дрехи за пране, Катрин!

— Да, никога вече няма да пътуваш по този начин. — Катрин го стисна здраво в прегръдките си. — През две улици ни чака карета. — Тя му помогна да слезе от колата. — Можеш ли да тичаш?

— Разбира се. Много ми се щеше да присъстваш, за да видиш колко добър бях в преструвката си. Беше като в някоя от театралните постановки на maman. — Луи Шарл се хвана за гърлото и нададе драматично хъхрене. — Направих всичко точно така, както го бяхме обсъдили. Беше толкова истинско, та гражданката Симон повярва, че действително съм се разболял. Трябваше да видите театралното ми превъплъщение с очите си…

— Не, скъпо дете, не! Само това, че бях посветена в приготовленията, ми навяваше смъртен страх. — Тя наметна момчето с палтото, което носеше. — Без нас ти се справи изключително добре. Направо приказно!

— Напитката имаше противен вкус. — Луи Шарл направи гримаса. — Впрочем, какво представлява?

— Зехтин и горчилка. Жан Марк я опита днес и е напълно съгласен с теб. — Франсоа нахлузи тривърха шапка върху главата на момчето. — Дръж си главата приведена и шапката ще закрива лицето ти.

Луи Шарл кимна и закрачи редом с тях.

— Видях Дюпре да се качва в една карета. Пътува за Клермон, както бях предвидила. — Нана се присъедини към тях в края на тъмната уличка. — Той изглежда много добре — установи тя, като хвърли изпитателен поглед към лицето на момчето.

— Това е Нана Сарпелие, Луи Шарл — каза Франсоа. — Дължиш й благодарност. Тя размени зехтина с отровата, която Дюпре искаше да ти даде да изпиеш и направи така, че той, без да подозира нищо, наля вода в нашата мелница.

— Merci, мадмоазел! — рече Луи Шарл съвсем сериозно. — Макар че бих предпочел да сложите мед вместо горчилка в зехтина.

Нана се засмя непринудено.

— Сметнах, че ще е по-добре да има горчив вкус, ако Дюпре, какъвто е мнителен, реши да я опита. Направих го на драго сърце, Ваше величество. За мен беше истинско удоволствие. — Изведнъж лицето на Нана дови свиреп вид. — Всичко, което вреди на този canaille, ми доставя удоволствие.

Франсоа погледна Нана в очите.

— Тази припряност… питах се и сега се питам, дали беше съвсем откровена с нас и дали действително за теб всичко беше толкова просто през последните седмици…

Усмивката на Нана изглеждаше фалшива.

— Вече ти казах, че не ми причини никакво страдание. Но не мога да го търпя този canaille. — Тя придърпа качулката си надолу, така че лицето й почти не се виждаше. — Сега отведете момчето при мосю Радон, а пък аз ще свърша онова, което остана да се довърши!

— Ще дойдете ли при мосю Радон? — попита Катрин, която взе Луи Шарл за ръка и се обърна да върви.

— Ако успея. Ако не, ще се срещнем утре в кафене „Дю Ша“.

Франсоа поклати отрицателно глава.

— Нана, искам в полунощ да си при мосю Радон!

— Така да бъде. — Нана гледа подире им, докато завиха зад ъгъла, а после затича задъхано към дома на Робеспиер.

Тя нарочно разпиля косите си, преди да захлопа с две ръце по вратата.

— Гражданино Робеспиер! Трябва да ме изслушате! — завика тя с настоятелен тон.

Вратата се отвори рязко, стоманени зелени очи се впиха в лицето й.

— Какво значи това? Нямам ли право да вечерям на спокойствие?

— Вие ли сте гражданинът Робеспиер? — Погледът на Нана се устреми отчаяно към лицето му. — Слава Богу, най-сетне ви намерих! Цял Париж ви познава, гражданино, ала никой не знае къде живеете. Пращаха ме ту тук, ту там, докато накрая почти си загубих разсъдъка!

Робеспиер зае войнствена поза.

— Имам причини да не се оставям кьораво и сакато да ме безпокои. Ако имате някакъв близък или роднина, който е осъден на смърт, трябва да е виновен! Трибуналът е неподкупен и справедлив!

— Знам. За това съм дошла. Вие сте застъпник за добродетел и справедливост, а аз не можех да се съглася да станете жертва на интриги. — Тя го погледна в очите. — Наричам се Нана Сарпелие и дойдох да ви предупредя за едно съзаклятие, което заплашва не само републиката, но и вас лично! Трябва да ме изслушате!

Робеспиер я удостои с безизразен поглед, после я пусна с думите:

— Влезте, гражданко!

8 часа и 10 минути

Вечерта

Ан Дюпре извади златния Пегас от сандъчето и го постави на масата.

— Добре свършена работа. Раул! — Обзета от възхищение, тя отстъпи крачка назад и наклони глава, за да разгледа статуетката по-добре. — Просто превъзходно!

Дюпре отпи с наслада от виното си.

— Но за тази стая фигурката не подхожда — установи тя критично. — Нейното място е в някой елегантен салон.

— Мислех си, че след няколко дни бихме могли да тръгнем за Виена и да занесем „Вихрения танцьор“ на граф дьо Прованс.

Тя разтърси енергично глава в знак на несъгласие.

— Той би предявил претенции към него, нали е от дома на Бурбоните. Нямам намерение да му давам статуетката!

— Е, добре, в такъв случай няма да му казваме, че притежаваме „Вихрения танцьор“.

— Ние ли?

— Ти го притежаваш — поправи се той припряно. — Той принадлежи, на теб, мамо!

Ан Дюпре се обърна към фигурата.

— Да, той ми принадлежи — каза тя със самодоволна усмивка.

— Но все пак ще дойдеш с мен във Виена, нали? — умоляваше я Дюпре. — Графът ще ме отрупа с почести и аз бих искал да споделя всичко това с теб. Сега, подир смъртта на хлапака, графът е престолонаследник. Ти би могла да властваш в неговия двор.

— Бих могла да властвам само тук, в Париж, над моя собствен двор. Не ми трябва никакъв граф дьо Прованс. — Тя докосна нежните филигранни облаци, върху които Пегас сякаш летеше. — Цял свят ще се натиска да бъде приет в салона ми, за да визи „Вихрения танцьор“. Ще се бият с юмруци за поканите ми. Естествено, ще трябва да измисля нещо, за да успокоя конвента. Но все ще се оправя!

Обзе го паника.

— Ами добре, щом не искаш да заминем за Виена, ще останем тук.

— Не. — Тя се извърна към него — Аз ще остана! Ти ще заминеш за Виена!

Искаше за го пропъди! От неумолимото и лице го гледаше най-ужасния му кошмар!

За миг беше толкова стъписан, че не можа да обели нито дума.

— Моля те! — запелтечи той. — Та ти знаеш, че не мога да отида без теб! Бих искал да съм при теб, мамо! Винаги!

— Не!

Той падна на колене, без дори да осъзнае болката, която прониза крака му.

— Виена е много далече. Ти знаеш, че не понасям разлялата с теб. Моля те да промениш решението си!

Майка му се обърна.

— Очаквам утре да тръгнеш на път. Сбогом, Раул!

Той се вдърви. Тя не можеше да бъде придумана. Пъдеше го и този път няма да го пусне c да се върне.

— Мамо! — Той изкрещя, сякаш го въртяха на шиш.

Тя го погледна с навъсено чело.

— Раул, не създавай трудности. Знаеш много добре какво ще се случи, ако ти…

Входната врага се отвори рязко.

— Гражданинът Дюпре? — Някакъв офицер в униформата на националната гвардия, следван по пение от четирима войници, пристъпи прага на помещението. — Налага се да дойдете c нас. Вие сте арестуван!

— По чия заповед? — Дюпре се беше вторачил като зашеметен пред себе си и едва ли беше в състояние да проумее думите на гвардееца.

Тя го пъдеше!

— Как се осмелявате да нахълтвате в къщата ми! — обърна се господарски Ан Дюпре към офицера. — Каквото и престъпление да е извършил моят син, аз съм лоялна гражданка на републиката!

— Дали е така, ще реши гражданинът Робеспиер. Той чака вън в каретата.

Тя никога вече нямаше да го пусне до себе си!

— Няма да дойда — каза Ан Дюпре. — Раул, кажи му, че не може да ме принуди…

Но двама въоръжени мъже вече извеждаха навън Дюпре. Тя ги последва с нежелание.

Леден гняв сякаш беше вкаменил фините черти на Робеспиер в заплашителна маска. Той слезе от каретата.

— Аз съм човек на справедливостта. Заради вашите заслуги към републиката ви давам шанс да се защитите, преди да ви осъдя! Вие сте Раул Дюпре, бившият пълномощник на Марат, нали?

— Да — потвърди Раул приглушено.

Нямаше да я види никога повече!

— И сте скроили план за освобождаване на Луи Шарл Капел, като сте възнамерявали да набедите мен в бягството му?

— Освобождаване ли? Не! Аз го убих!

— Лъжи, нищо друго, освен лъжи! Ние знаем, че сте го извели тайно от града и че сега той се намира на път за Хавър. — Робеспиер му поднесе лист хартия, който се стори познат на Дюпре. — Ще отречете ли, че сте предявили на гражданката Симон тези драсканици… с моя подправен подпис и с мнимото нареждане да ви се предаде момчето?

— Аз го убих. Той лежи в каруцата с дрехи за пране в уличката зад вашия дом.

— Вашата курва ми съобщи, как сте извели тайно момчето от Тампл, но в каруцата не се намери никакъв труп. — Робеспиер стисна по-здраво хартията в ръката си. — Къде се крие момчето?

— То е мъртво!

— Искате да ме унищожите, като ми припишете връзки с монархистите, които се стремят да освободят детето, но няма да успеете! — Гласът на Робеспиер стана писклив. — Чувате ли ме? Няма да успеете! Още днес ще ви изпратя на гилотината! — Той посочи с ръка към конската каруца, която приближаваше с трополене и чиито очертания вече прозираха в мъглата. — Тази кола, ще ви откара на лобното място. Защо не обелвате нито дума? Нима мислите, че не е във властта ми да ви осигуря бърз процес пред трибунала?

Защо се горещеше толкова много Робеспиер? Нима не знаеше, че всичко това вече няма абсолютно никакво значение?

— Да, знам, че е във ваша власт.

— Ще наредя да ви отсекат главата и вие ще свършите в някой масов гроб при другите предатели, които се опитват да ме унищожат!

— Гражданино Робеспиер, мога ли да се върна в къщи? — попита учтиво Ан Дюпре. — Прекалено студено е, а и всичко това не ме засяга. Аз съм само майка на Раул. От години насам не съм виждала физиономията му, докато не изникна днес като изпод земята и горещо ми се примоли да го скрия. Естествено, не възнамерявах да се съгласявам, когато вашите хора…

— Вие сте майка му? — прекъсна Робеспиер нейните словоизлияния и съсредоточи вниманието си върху нея. — Да, курвата на Дюпре спомена и вашето име. Намирам за доста странно, че след предателството си към републиката е потърсил убежище при вас, след като нямате никакъв дял в аферата, както твърдите.

— Вече ви казах, той искаше да го скрия. Въпреки многобройните му грешки, аз винаги съм била обичната му майка.

Смърт!

— Вярно ли е това, Дюпре?

Масов гроб!

Тя се закашля нервно.

— Кажи му истината, Раул!

Заедно!

Тя изпитваше смъртен страх. Той трябваше да я спаси! Негов дълг беше да й служи, да я спаси!

И тогава го осени… решението се появи ненадейно и го потопи в светлина, която озари всичко наоколо.

Майка му пристъпи още една крачка.

— Защо не казваш нищо? Кажи на гражданина Робеспиер, че съм невинна!

Как не го беше разбрал по-рано? Та тя му го беше внушавала през всичките тези години. Беше коленичила в краката му и му беше казала, че иска онова, което и двамата искат!

И сега най-сетне можеше да й го даде!

— Мамо, не мога да му кажа това! Не е вярно!

Очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Раул!

Той се обърни към Робеспиер.

— Разбира се, че майка ми знаеше. Тя ме напътстваше във всичко, което правех.

— Раул!

Дюпре се обърна към майка си с усмивка, изпълнена с любов.

— Всичко ще бъде наред, мамо. Не бой се! Нима не разбираш? Спомни си какво си искала винаги от мен! — Гласът му се извиси патетично и той горещо замоли: — Обещай ми, че ще бъдем винаги заедно, Раул! — Та ти винаги си искала това от мен. Сега то ще се осъществи. Сега ще бъдем заедно! Bo веки веков!

Той долови неясно крясъците й, когато гвардейците я помъкнаха към страшната каруца, спряла зад Робеспиер. Клетата му майка! Все още не разбираше, но по-късно щеше да разбере.

С усмивка на уста той се качи на каруцата и изчака майка му да дойде при него.

10 часа и 47 минути

Вечерта

Нана обърна гръб на гилотината и между малкото на брой скупчили се зяпачи си запробива път към Площада на революцията. Тъй като през последните месеци гилотината беше жънала и вършала практически ден и нощ, го екзекуциите се бяха превърнали в банално ежедневие и вече не привличаха огромни тълпи народ. Ако жертвата не беше знаменита, нито от благороднически произход, екзекуциите минаваха незабелязано и възбуждаха интерес само у някои душевноболни или фанатици.

Тя затича, загърната в наметалото си, по улицата. Гилотината, палачът и шепата зрители изчезнаха яко дим в мъглата подире й. Искаше да присъства при обезглавяването на Дюпре, за да се освободи от отвращението и ужаса, които той беше внесъл в живота й. Но страхът и ужасът се бяха врязали дълбоко в душата й — и дори онова, което видя току-що, не можеше да смекчи страхотиите, вселили се в нея.

Сияещата от радост, любвеобилна усмивка на Дюпре, с която беше проследил обезглавяването на майка си, навярно щеше завинаги да остане в паметта й като страховит спомен!

11 часа и 45 минути

Вечерта

— Какво става с Дюпре? — побърза да узнае Франсоа, щом Нана пристъпи прага на малката къща на мосю Радон, разположена на десния бряг на Сена.

— Обезглавиха го — отвърна тя рязко и лаконично.

— Сигурна ли си?

— Присъствах на екзекуцията му. Исках да съм сигурна, че ще умре. — Нана се обърна към малкото момче, което седеше на канапето до Катрин. — Е, готов ли сте за път, Луи Шарл?

— Да, готов съм и смятам, че всичко това е доста интересно. — Сините очи на момчето сияеха въодушевено. — Катрин твърди, че сме щели да отпътуваме за Америка, но не знае дали в Чарлстън има все още диваци?

— Ако вече няма, то Жулиет със сигурност ще намери нещо, което да привлече интереса ти. Тя е напълно в състояние да се залови да търси диваци, само за да може да ги рисува. — Катрин го погледна нежно. — Ти ще водиш там превъзходен живот, Луи Шарл.

— Бих искал да дойдеш с нас — прошепна й той. — Ще ми липсваш, Катрин!

— Един прекрасен ден ти навярно ще се върнеш. — Катрин го целуна по челото. — Или пък ние ще дойдем в Чарлстън да те посетим.

— Но не веднага, нали?

— Има още толкова много хора, които се нуждаят от помощта на Франсоа. Нашето място е тук, Луи Шарл. — Катрин изпитваше съчувствие и обич към това момче и съжаляваше от все сърце, че познанството им толкова бързо трябва да приключи. — Повярвай ми, ти бързо ще спечелиш любовта на Жулиет и Жан Марк.

Луи Шарл помълча известно време.

— На драго сърце бих се запознал с Мишел.

— Някой ден може и това да стане възможно. — Катрин размишляваше. — Но ти би могъл да му пишеш. Мишел положително ще бъде въодушевен и очарован, ако получи писмо отвъд океана.

— Ще ми отговори ли?

— Съвсем сигурно. Но трябва да внимаваш какво пишеш вътре.

— Свикнал съм вече. — Лицето на Луи Шарл се озари. — Писма…

Жан Марк влезе в къщата. Погледът му моментално се насочи към Франсоа.

— Добре ли мина всичко?

Франсоа кимна към момчето.

— Да, добре!

Жан Марк се усмихна на Луи Шарл.

— Аз съм Жан Марк Андреас и се радвам да се запозная с теб.

— Мосю Андреас! — Луи Шар наведе сковано глава — Беше много любезно от ваша страна, че ми помогнахте.

Церемониалността на осемгодишното момче накара Жан Марк да вдигне удивено вежди. Веселостта му обаче веднага премина в сериозност.

— Дюпре не се ли издаде поне с намеци какво възнамерява да прави с Жулиет? — попита той Пана.

Тя се стъписа.

— Не, естествено. Смятате ли, че щях да я оставя в някакъв капан? Що за…

— Чакай! — Жан Марк вдигна ръката си. — Не те виня за нищо… ти великолепно се справи със ситуацията. Само, че ние не очаквахме още днес да нанесе удара си срещу нас. Мислехме, че ще изчака, докато приключи случаят в Тампл — Той напрани пауза. — Жулиет е вън, за да се сбогува е Робер и Мари. Те ще отпътуват за Вазаро и ще вземат някои неща от покъщнината ни. Ти трябва да заминеш с тях.

— Какво? — Нана ококори очи. — Никъде няма да ходя! И дума да не става! Не искам да се махам от Париж!

— Тук стана твърде опасно за теб — каза Франсоа тихо. — Робеспиер ще бъде извън себе си от гняв, когато не намери момчето в Хавър. Днес той те пусна на свобода, наистина, но още утре ще предприеме отмъстителна кампания срещу всички, които биха могли да съдействат за бягството на момчето. Убеден съм, че вече е наредил да задържат под стража Пирар. В кафенето по всяка вероятност тебе те чака Националната гвардия.

— Много добре, в такъв случай дано отведат точи проклет Раймон. През последните седмици беше просто непоносим. — Лицето на Нана се помрачи. — Dieu, как ненавиждам селото! Не бих ли могла да отида в Марсилия? Там не е Париж, наистина, но поне има хора.

— Това e само за кратко — успокои я Катрин. — А Вазаро ще ви допадне повече, отколкото ви се струва. Ако в Париж стане безопасно за вас, веднага ще ви уведомим.

След кратко колебание Нана вдигна унило и умърлушено рамене.

— Е, съгласих се. Това всъщност не е чак толкова важно. — Тя се обърна и напусна къщата.

— Тя не се опълчи толкова яростно, колкото се боях. И не изглежда съвсем добре — каза Франсоа угрижено.

— А как трябва да изглежда? След като със седмици е понасяла издевателствата на Дюпре — каза Жан Марк.

Франсоа кимна.

— Разправяше, че не й е причинил никаква болка.

— Едва ли може да й се вярва — заяви Катрин. Нана беше направила толкова много за тях. Франсоа й беше доверил как Нана, която подозирала, че Раймон Жордано е издайникът вътре в групата, влязла в контакт с граф дьо Прованс и уж се прехвърлила на негова страна, за да изобличи Раймон. После, когато Дюпре се появил на сцената, отново й се наложило да стиска зъби, за да обърне плана на Дюпре срещу самия него. И беше успяла. Колко й е струвало всичко това, навярно никога нямаше да узнаят. — Дюпре причини на всички нас много страдания. Защо с нея да е било другояче?

— Дюпре е мъртъв, Жан Марк — каза Франсоа спокойно. — Нана е видяла екзекуцията му със собствените си очи.

— Слава Богу! — Жан Марк прехапа устните си. — Когато видях Жулиет да лежи безпомощна в шкафа, идваше ми аз самият да го нарежа на парчета.

— Навярно ви е било ясно, че по този начин щяхте да застрашите цялата акция, понеже без помощта на Дюпре никога нямаше да можем да измъкнем момчето от Тампл — каза Франсоа. — Нана изпрати съобщение да граф дьо Прованс, с което го уведомява за смъртта на Луи Шарл. Наемните убийци на графа ще спрат да го търсят под дърво и камък. Робеспиер също така ще преустанови издирването му, тъй като не може да е сигурен докрай дали няма да се намерят още някакви доказателства, които да му припишат бягството. Това беше най-добрият възможен план и вие наистина постъпихте добре, като се престорихте на умрял, докато Дюпре напусне къщата.

— Със задна дата е лесно да се каже. — Жулиет влезе и погледна Жан Марк с болезнена усмивка. — Аз щях да умра от страх. Откъде можех да съм сигурна, че Дюпре му е дал разменената от Нана напитка? Ти беше прекалено убедителен, Жан Марк. — Тя се обърна към Луи Шарл. — Е, как си? Аз се казвам Жулиет.

Луи Шарл се премести по-близо до Катрин.

— Катрин разправя, че сте познавали моята maman.

— Да, дори много добре. — Жулиет се усмихна. — И теб също. Някога ти много ме обичаше, но тогава беше още съвсем малък. Каза ли ти Катрин какъв номер ще погодим на стражите и как ще се и измъкнем от Париж?

— Да. — Очите му радостно заблестяха. — Прекрасна идея!

— И аз така смятам. Жан Марк е много умен и изобретателен. — Тя се обърна към Жан Марк. — Защо не идеш с него в градината и не му покажеш всичко?

Жан Марк погледна въпросително детето.

Луи Шарл се отдели от Катрин.

— Моля ви, на драго сърце бих разгледал.

— Мисля да дойда с вас — отсече Франсоа. — Време е да запалим огъня.

Катрин кимна, а погледът й се спря върху Жулиет. Двамата мъже изчезнаха с момчето през задната врага.

Възцари се мълчание. Младите жени се гледаха безмълвно.

— Жан Марк смята, че може да мине доста време, преди да получим възможност да се върнем обратно — каза най-после Жулиет. — Бих искала да дойдеш с нас.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Знам! — Жулиет едвам сдържаше сълзите си. — Франсоа иска да спаси цяла Франция. Не мога да разбера, защо ти втълпих да подариш сърцето си на такъв еталон за добродетел. С идеалист се живее много по-трудно, отколкото с епикуреец като Филип.

Катрин се засмя от сърце.

— Франсоа съвсем не е еталон за добродетел.

— А какво е тогава?

— Радост, сила, нежност! — Катрин го каза тихо и натъртено. Жулиет отвърна погледа си. — Кога ще се върнете във Вазаро?

— Когато приключат битките. Когато заслужим нашата градина.

— Връщам си думите назад. Ти си човекът, който се е превърнал в еталон за добродетел. — Жулиет тръгна към приятелката си. — Сега вече съм убедена, че не трябва да те напускам. Ти и Франсоа ще свършите живота си като мъченици. — Тя направи гримаса. — Или пък надути като пуяци пред собствените си добродетели. Така или иначе, ти се нуждаеш от мен като въплъщение на гузната ти съвест.

Катрин стана.

— Жулиет, престани да дрънкаш глупости! Много ще ми липсваш!

— Ти винаги си била прекалено сантиментална. Не бих искала раздялата ни да е обляна в сълзи. Та тя не е зави… какво значение има, че цял океан ще лежи между нас, щом сме приятелки? Сигурно ние ще… — Жулиет пристъпи към Катрин и я прегърна силно. Със сподавен от сълзи глас тя продължи: — Ако имаш нужда от мен, само ми се обади. Ще дойда непременно!

— И аз бих дошла веднага при теб. — Катрин усети буца в гърлото си, когато прегърна Жулиет. — Върви с Бога!

Жулиет пристъпи назад и пусна Катрин. Гласът й прозвуча неуверено, присмехулно.

— Ще вървя с Жан Марк, който е всичко друго, но не и богоподобен, ала много се надявам, че le bon Dien ще бъде с нас и оттатък океана. И с теб, Катрин! Au revoir! — Тя се обърна и напусна стаята.

Когато Жулиет излезе от къщата, тя видя, че благодарение на запаления в мангала огън, балонът с горещ въздух вече се беше издул до краен предел. Жан Марк пристъпи към нея.

— Ей сега тръгваме. — Той потърси погледа й. — Да се надяваме, че не завинаги!

— Да се надяваме. — Тя се усмихна. — Понеже нищо не се знае със сигурност, човек трябва да извлича най-доброто от всеки отделен миг. Къде е Луи Шарл?

— Той седи върху купчината слама в гондолата и едвам дочаква излитането на балона.

— В такъв случай не бива да го разочароваме. Трябва да се сбогувам още и с Франсоа. Къде… ах, зърнах го. — Франсоа стоеше от другата прана на гондолата, готов да развърже придържащото въже.

Жулиет изтича при него и се хвърли в прегръдките му.

— Au revoir! — После му прошепна настойчиво: — И няма да допускаш на Катрин или на теб да ви отсекат главите. Разбра ли ме добре?

— Разбрах. — Той я целуна сериозно по челото. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да те послушам.

Тя се отдели от него и отстъпи крачка назад.

— Още нещо трябва да направиш за мен. За да ми спаси живота, Жан Мрак трябваше да предостави на този canaille Дюпре „Вихрения танцьор“, а на нас не ни остана никакво време, да вземем обратно фигурата от дома на майка му. Не бих искала да се излагаш на опасност, но това е предмет, който притежава голяма стойност за Жан Марк.

— Ще намеря начин да му върна „Вихрения танцьор“ — каза Франсоа. — Няма да продължава още дълго така.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Mersi! — Обърна се и отиде до гондолата, в която седеше Луи Шарл, като се държеше здраво за ръба и наблюдаваше ококорено всичко. — Луи Шарл, сега се отправяме на голямото пътешествие. Каза ли ти Жан Марк как ще протече то? Той нареди на мосю Радон, ученик на Монголфие, да изработи тази конструкция. Балонът прилича на оня, който видях като дете във Версай. Нашият балон е черен, за да се забелязва по-трудно на фона на нощното небе. Ние ще се вдигаме все по-високо и…

— … и ще прелетим над всички контролни проверки — каза Луи Шарл. — А когато сме на безопасно разстояние от Париж, ще се приземим на едно място, където Жан Марк е оставил да го чака карета с бързоноги жребци, която ще ни откара до брега. — Той намръщи угрижено чело. — А какво ще стане, ако кацнем, където не трябва?

— Носим със себе си фенери, които ще запалим, след като преминем постовете, файтонджията ще види светлините и ще ни последва до мястото на приземяването — дочу се гласът на Жан Марк, който се беше присъединил към тях. — Нашият кораб се намира в пристанището на Диеп, докато преследвачите на Робеспиер ще ни търсят в Хавър. Преди да им мине през главата мисълта да ни потърсят и в други пристанища, ние ще сме вече в открито море.

— Няма ли да се вижда от земята огънят, който движи балона? — попита Луи Шарл.

— Много е възможно — Жан Марк се усмихна дяволито. — Но колко често се случва караулите в елин часа през нощта да съзерцават небето? А пък, ако все пак се случи, ще вземат огъня за падаща звезда.

— Падаща звезда — повтори Луи Шарл, чийто поглед не се отделяше от нощния небосвод. — Ние ще бъдем една падаща звезда.

Жулиет видя Катрин да излиза от къщата и да се насочва към Франсоа. Меката светлина на фенера, който държеше в ръката си, падаше върху лицето й и го правеше младо както в деня, когато Жулиет я срещна за пръв път в селската странноприемница край Версай.

Жулиет отново усети парещи сълзи по бузите си и отвърна решително поглед. Версай и манастирът принадлежаха на миналото. Те двете сега трябваше да мислят за бъдещето!

Жан Марк вдигна Жулиет в гондолата, после самият той се покатери.

— Освободи въжетата, Франсоа! — Той сложи слама и цепеници в огъня, така че балонът се изду още и опъна въжетата, които Франсоа трябваше да освободи.

Жан Марк се обърна с широка усмивка към Жулиет.

— Мъглата се вдига, духа силен западен вятър. Някой ми беше казал, че това е добър знак.

— Този някой трябва да е голям умник — Жулиет улови отчаяно Жан Марк за ръката, когато гондолата се отдели от земята. Видя Франсоа и Катрин, които им махаха. Силуетите ставаха все по-неясни, докато напълно се изгубиха от очи и балонът се понесе високо над покривите на Париж. — Трябва да е много добър знак!