Замръзване

13

— Често ли идваш тук? — попита Курц.

— Майната ти.

Двамата с Анджелина тренираха на съседни пътеки в главната зала на шестия етаж на Спортен клуб „Бъфало“, която беше облицованата с огледала и имаше под от тиково дърво. Бодигардовете на жената бяха в съседната зала с тежестите, която се виждаше съвсем ясно през стъклената стена — те вдигаха тежки щанги и се възхищаваха на запотените си мускулести тела — но в нея не се чуваше нищо. Никой не тренираше до Курц и Анджелина.

— Донесе ли ми вещите? — попита тя.

Джо беше облякъл широк анцуг, който отдавна беше излязъл от мода, ако съдеше по малкото други посетители, но Анджелина бе в прилепнало по тялото трико, от което се виждаше, че не е въоръжена.

Той сви рамене и настрои бягащата пътека на по-висока скорост. Тя направи същото.

— Искам си двете железа обратно. — Анджелина дишаше и говореше спокойно, но вече се беше изпотила.

— Молбата ти е чута. — Курц погледна бодигардовете. — Добри ли са?

— Момчетата ли? Марко го бива. Лео не си струва парите, които му плаща Стиви.

— Лео онзи с купидоновите устни и тялото на затворник ли е?

— Да.

— Тези ли са главните ви хора?

— Момчетата ли? Те са с мен през цялото време. Стиви нае още осем други. Всичките са компетентни в работата си, но не се навъртат на пристанището. Не трябва ли да ме разпитваш за охраната на Гонзага, а не за моята?

— Добре. Какво можеш да ми кажеш за хората на дона? Колко са? Добри ли са? Има ли други освен него и тях в имението му? Колко често излиза навън?

— В последно време почти не го прави. Но излезе ли, винаги е неочаквано. — Анджелина увеличи скоростта и ъгъла на бягащата си пътека. Курц стори същото. Трябваше да говорят малко по-силно, за да надвикат шума от фитнес оборудването. — Емилио разполага с двадесет и осем души в онази крепост. Деветнадесет от тях са телохранители. Много са добри, но вероятно вече са започнали да хващат ръжда да стоят на едно място и да му пазят дебелия задник. Останалите са готвачи, прислужници, техници, понякога го посещава бизнес мениджърът му…

— Колко са въоръжените мъже в къщата му, когато си ходила там?

— Обикновено виждам осем. Двама наглеждат Момчетата във фоайето. Четирима играят ролята на сервитьори на Емилио. Други двама обикалят къщата.

— А останалите охранители?

— В охранителната кабина до портата са двама. В помещението за видеонаблюдение са около четирима. Трима обхождат имота с кучета, а двама обикалят периметъра с джип и с радиостанции.

— Има ли други хора?

— Само прислужниците, които вече ти споменах, и някой случаен гост като адвоката му. Никога не съм се засичала с някого, когато съм ходила за обяд. Няма други членове на фамилията. Съпругата на Емилио почина преди девет години. Той има тридесет и една годишен син, Тома, който живее във Флорида. Хлапето трябваше да поеме бизнеса, но беше лишено от наследство преди шест години и знае, че ще бъде убито, ако се появи някога в Ню Йорк. Педал е, а Емилио не харесва педалите.

— Откъде знаеш всичко това? Имам предвид подробностите около охраната му.

— Първия път, в който го посетих, Емилио ме заведе на обиколка.

— Това не е много умно.

— Мисля, че искаше да ме впечатли с непробиваемостта си. — Анджелина настрои бягащата си пътека на най-високата ѝ скорост и започна да тича бързо.

Курц последва примера ѝ. Няколко минути бягаха в мълчание.

— Какъв ти е планът? — попита най-накрая тя.

— Трябва ли да имам такъв?

Жената го дари с настоятелен сицилиански поглед.

— Да, трябва да имаш шибан план.

— Не съм наемен убиец — отвърна Курц. — Наемат ме за други неща.

— Но планираш да убиеш Гонзага.

— Вероятно.

— Но не планираш да направиш опит да се докопаш до него в имението му, нали?

Курц се съсредоточи върху дишането си и продължи да бяга в мълчание.

— Възможно ли е да се влезе там? — попита Анджелина и избърса потта от лявото си око.

— Хипотетично ли?

— Изобщо.

— Забелязала ли си пътните ремонти на около осемстотин метра от имението?

— Да.

— А всичките булдозери, багери и камиони, които са паркирани там през половината време?

— Да.

— Ако някой открадне най-голямата от онези машини, може да отиде до портата, да си проправи път през нея до къщата, да застреля всички охранители и в същото време да очисти Гонзага.

Анджелина натисна копчето за спиране и забави ход, докато бягащата пътека се изключи плавно.

— Наистина ли си толкова глупав?

Курц продължи да бяга.

Тя вдигна кърпата от раменете си и си избърса лицето.

— Знаеш ли как да управляваш едно от онези големи чудеса с вериги?

— Не.

— Знаеш ли въобще как да го запалиш?

— Не.

— Познаваш ли човек, който може?

— Вероятно не.

— Да не се мислиш за шибания Джеки Чан? — попита Анджелина и слезе от бягащата пътека.

— Не знаех, че в Сицилия и Италия са чували за Джеки Чан — отвърна Курц и спря уреда си.

— Навсякъде са чували за него. — Тя подсуши откритата кожа между гърдите си. — Няма да ми кажеш плана си, нали?

— Не. — Той погледна към Момчетата, които бяха приключили с лежанката и се възхищаваха един на друг, докато вдигаха дъмбели във всяка ръка. — Това наистина беше много забавно. А и усещам, че привличането ни е толкова силно, че скоро ще ме поканиш в дома си. Какво ще кажеш да се видим утре по същото време, на същото място?

— Майната ти.

В неделните сутрини Джеймс Б. Хансън ходеше на ранните служби със съпругата си Дона и доведения си син Джейсън, след което заедно отиваха за късна закуска в любимата закусвалня на „Шеридан драйв“ където правеха невероятни палачинки. Следобеда си оставаше у дома, а жена му водеше Джейсън при родителите си в Чийктуага. Това беше неговата възможност за размисъл през седмицата и той рядко я пропускаше.

Никой не можеше да ходи в мазето освен Хансън. Той беше единственият, който разполагаше с ключ за оръжейния си склад. Дона никога не беше виждала помещението, дори когато го ремонтира при нанасянето им преди година, а Джейсън беше наясно, че всякакви опити за неправомерно влизане в личния склад на пастрока му щяха да му донесат сериозно физическо наказание. „Ако жалиш детето, ще го разглезиш“ — това мото се приемаше доста сериозно в дома на капитан Робърт Г. Милуърт от отдел „Убийства“.

Оръжейният склад беше защитен с различен код от онзи на охранителната система на къщата, с метална врата и катинар с комбинация. Самото помещение беше безлично, с метално бюро, рафт с полицейски справочници на стената и витрина зад заключени врати от нечуплив плексиглас, зад които държеше скъпата си колекция от оръжия, осветена от халогенни лампи. В северната стена беше монтиран голям сейф.

Хансън изключи третата охранителна система, въведе необходимата комбинация и извади титаниевия куфар, който беше заровен под акции, облигации и колекцията му от сребърни крюгерранди12. Върна се на бюрото си, отвори куфара и разгледа съдържанието му на меката светлина от оръжейната витрина.

Тринадесетгодишното момиче в Маями отпреди две седмици — кубинче, чието име така и не запомни, а избра напосоки от квартала, в който преди няколко години живееше малкият Елиан Гонзалес — беше Номер двадесет и осем. Хансън разгледа снимките, които му направи, докато още беше живо… и по-късно. Спря се за кратко на единствената снимка, в която участваше и той с момичето — винаги правеше по една такава — и след това продължи да разглежда останалите от колекцията си. Беше забелязал, че в последно време децата между дванадесет и четиринадесет години бяха започнали да се развиват по-бързо от онези от неговото детство. Според експертите това се дължеше на храната, но Джеймс Б. Хансън знаеше, че става въпрос за дело на дявола, който превръщаше децата в сексуални обекти по-рано, отколкото в изминалите десетилетия и столетия, за да съблазняват мъжете.

В колекцията му от Избраните двадесет и осем обаче нямаше деца, а само прелъстителки, които не бяха Божии чеда, а Отрочета на врага. Хансън осъзна тези истини, когато беше на двадесет и няколко години — Бог му беше дал тази специална дарба, тази способност да различава човешките момичета от младите демони в човешка форма — и оттогава изпълняваше предназначението си.

След като удуши последното момиче, то се взря във фотоапарата със същия онзи изненадан и ужасен поглед — изненадан, защото беше разкрито, и ужасен, защото бе избрано да бъде покосено — като останалите двадесет и седем.

Хансън си позволяваше точно един час за разглеждане на снимките. Така показваше самодисциплина, която го различаваше от безумните психопати, бродещи по земята, и никога не вземаше сувенири освен снимките, които правеше. Също така не мастурбираше и по никакъв начин не се опитваше да облекчава възбудата си от Покосяването. Този един час, който прекарваше тук всяка неделя, целеше да му напомня сериозността на мисията му на земята, нищо повече.

В края на часа Хансън заключи титаниевия куфар, погледна изпълнен с любов колекцията си от оръжия на светлината на халогенните лампи и излезе от оръжейния си склад, като разбърка комбинацията на катинара и активира специалната алармена система на излизане. Разполагаше с още два-три часа, преди Дона и Джейсън да се върнат от къщата на родителите ѝ. Реши да прекара времето в четене на Библията.

Доналд Рафърти се върна в къщата си в Локпорт в неделя вечерта, очевидно изморен от прекарания с Диди уикенд, неговата приятелка номер две. Курц беше паркирал по-надолу на улицата и подслушваше с „бръмбарите“ в дома му.

— Онова момиче — как му беше името, Мелиса — идва ли през уикенда, докато ме нямаше? — Рафърти говореше заваляно и изморено.

— Не, татко.

— Лъжеш ли ме?

— Не. — Курц усети притеснението в гласа на Рейчъл.

— Канила ли си момчета?

— Момчета ли?

— Кои момчета покани, докато ме нямаше, мамка му?

Курц знаеше от бръмбарите на телефона, че Рейчъл наистина не беше говорила с момчета, освен с Кларънс Клигман, с когото бяха заедно в оркестъра. Тя никога не би поканила момче в дома си.

— Кои момчета са идвали тук? Кажи ми проклетата истина или ще извадя пръчката.

— Не са идвали никакви момчета, татко. — Гласът на Рейчъл трепереше едва. — Как беше командировката?

— Не сменяй шибаната тема. — Рафърти все още беше пиян.

Последва минута, изпълнена с шумове и съскания. От трясъците в кухнята стана ясно, че онзи търси някоя от бутилките си с алкохол.

— Трябва да си довърша домашната — каза Рейчъл. На Курц му беше известно, че тя го написа още в събота вечерта. — Ще се кача горе. — Благодарение на бръмбара в хола, Джо чу как момичето заключи тихичко вратата си, а Рафърти се качи с тежка стъпка и си хвърли дрехите в банята.

Снегът отново се беше усилил. Курц не почисти заснежения преден прозорец, докато слушаше различните шумове на слушалките си.

Седмицата не беше никак обещаваща. Той следваше малко принципи в живота си, но да не оставя живи врагове се беше превърнал в основно правило за него. Въпреки това тази седмица остави двама, които му желаеха злото — Едрокалибрения Редхоук и умиращия Джони Норс. И в двата случая беше много по-лесно да ги остави живи, отколкото да ги очисти. Едрокалибрения знаеше, че ще е по-добре да не си отваря много устата в болницата, а Джони Норс си нямаше представа кои са Курц и Анджелина и каква е връзката им с Емилио Гонзага. Норс се беше вкопчил в живота като пиявица и едва ли щеше да се обади на Гонзага, за да му съобщи за посещението. Мотото на Курц — „Защо да рискувам, като мога да играя на сигурно?“ — не беше удачно в тези случаи, защото щеше да е много по-рисковано да се оправя с телата, отколкото с шансовете си.

Въпреки това му ставаше лош навик да оставя недовършени дела след себе си, а точно сега не можеше да си позволи лоши навици.

Джо Курц беше наясно, че най-силната му черта през изминалите дванадесет години — освен търпението — бе дарбата му да оцелява. Именно уменията му за оцеляване го бяха спасили от изнасилване, наръгване или и двете заедно повече от десетилетие в затвор с максимална сигурност, и го бяха отървали от фетвата на Братята на Джамията в крило „Г“, като ги накара да повярват, че е убил водача им Али година преди да бъде освободен за добро държание. След като се върна в Бъфало миналата есен, си спечели гнева на друга банда чернокожи — Общественият клуб на Сенека — които смятаха, че е хвърлил шефа им, един наркодилър психопат на име Малкълм Кибунте, в Ниагарския водопад.

От своя страна ченгетата, които го следяха — Брубейкър и Майърс — бяха сигурни, че е застрелял един корумпиран детектив от отдел „Убийства“ на име Хатауей, макар че нямаше абсолютно никакви доказателства за това. Курц беше наясно, че подозренията на Брубейкър се подхранваха от „Атика“ и по-точно от Малкия Скаг Фарино, чиято благодарност към Джо, който буквално му беше спасил задника от Али, сега се изразяваше чрез долнопробни наемни убийци, които копеленцето изпращаше след него.

Курц се съмняваше Брубейкър и Майърс да се опитат да го убият, но рано или късно щяха да го пипнат с оръжие, а това означаваше сигурно завръщане в затвора, навярно съпроводено от няколко смъртни присъди.

От друга страна пък бяха фамилиите Фарино и Гонзага. Не се изправяш, камо ли да убиеш, член на мафията, без след това да си платиш — това беше един от малкото останали принципи на все по-отслабващата мафиотска структура. И макар Курц да не беше въвлечен — пряко — в убийствата на дон Фарино, дъщеря му, адвоката му и бодигардовете му от миналата есен, този факт нямаше да му помогне особено. Малкия Скаг беше наясно, че не Джо е убил членовете на семейството му, след като самият той ги поръча, но също така му беше известно, че е бил в имението на Фарино по време на развръзката. Джо Курц знаеше прекалено много, за да остане жив.

Сега Анджелина Фарино Ферара се опитваше да използва бившия частен детектив, за да убие Гонзага. Джо най-много мразеше да го използват, но в тази ситуация жената имаше коз в ръката си. Той беше излежал всичките единадесет и половина години в затвора в „Атика“ за убийството на убийците на Сам със завидно търпение, защото си струваше — Саманта Филдинг беше негова партньорка във всяко едно отношение — но сега се оказа, че всичко това е било напразно. Щом Емилио Гонзага беше поръчал Сам, то той трябваше да умре. При това скоро, тъй като предстоеше да поеме юздите на фамилията Фарино до края на лятото и това щеше да го направи сравнително неуязвим.

А и ако Анджелина искаше Курц да умре, просто щеше да каже на Гонзага. Само след час щяха да го погнат поне петдесетима убийци.

Самата тя си имаше свои планове и график. Затова Курц ѝ позволи да го използва. Смъртта на Гонзага щеше да послужи на целите и на двама им… но какво щяха да правят след това? Жена не можеше да стане дон. Малкия Скаг щеше да си остане наследник на останките от някога могъщата фамилия Фарино, макар че без съдията на Гонзага и връзките му в съда Скаг щеше да търка нара в затвора още доста годинки.

Такъв ли беше планът на Анджелина? Да държи Малкия Скаг в затвора, докато не елиминира изнасилвача си, Емилио Гонзага, и не натрупа известна власт? Ако наистина беше така, то планът ѝ бе доста опасен, не само защото гневът на Емилио щеше да е ужасен, ако покушението над него се провалеше, но и защото другите фамилии щяха да се намесят — със сигурност щяха да са против Анджелина — а Малкия Скаг вече беше показвал, че е готов и дори изгаря от желание да затрива сестри.

Само че ако Анджелина можеше да припише убийството на Гонзага на някакъв свободен електрон, на човек извън мафията, на ненормалник като Джо Курц… Този сценарий изглеждаше изключително удачен, ако бившият частен детектив пукнеше, преди убийците на Малкия Скаг, на Гонзага или хората на фамилиите от Ню Йорк да го пипнат.

Дарбата на Джо Курц беше да оцелява, но му ставаше все по-трудно да си представи как може да свърши всичко това и да оцелее.

Не трябваше да забравя Фриърс и Джеймс Б. Хансън. Нито пък Доналд Рафърти. И онези 35 000 долара, които трябваха на Арлен, за да разшири бизнеса им.

Изведнъж Курц го налегна главоболие.