Замръзване

14

— Донесе ли онези тридесет и пет хиляди долара, които ни трябват за „Сватбени камбани точка ком“? — попита Арлен, когато Курц влезе през вратата.

Беше късна сутрин. Брубейкър и Майърс му се лепнаха от „Ройъл Делауеър Армс“ и сега бяха отвън — Брубейкър в колата без отличителни знаци в края на алеята, поел задната врата, а Майърс на улицата отпред, за да държи под око предния вход на изоставения порномагазин горе.

— Все още не — отвърна Курц. — Каза ли на Грег да докара старото харли на Алън тази сутрин?

Арлен кимна и размаха дясната си ръка. Димът от цигарата ѝ се нави на спирала.

— За мен е по-важно да намерим нов офис. Днес имаш ли време?

— Ще видим. — Курц погледна купчината папки и празни пощенски пликове на бюрото си.

— Получих ги преди около час — каза секретарката. — Досието на Хансън от убийството на Фриърс в Чикаго, случая в Атланта, който е абсолютно копие на него, и случаите от Хюстън, Джаксънвил, Олбъни и Кълъмбъс, Охайо. Другите четири още не са пристигнали.

— Прочете ли ги?

— Прегледах ги.

— Попадна ли на нещо?

— Да — отвърна Арлен и изтръска пепелта от цигарата си. — Обзалагам се, че ние сме единствените, които са потърсили връзка между всичките тези семейни убийства. Сигурна съм, че никой не е забелязал приликата.

Курц сви рамене.

— Съгласен съм. Местните ченгета са смятали, че става въпрос за откачено семейно убийство… а и са разполагали с трупа на убиеца в изгорялата къща. Всеки от случаите е бил отварян и затварян. Защо да ги сравняват с други случаи, за които дори не знаят?

Арлен се усмихна. Курц си закачи палтото, премести .40-калибровия си „Смит и Уесън“ на колана си и седна да чете.

След пет минути му просветна.

— Зъболекарят — каза той.

Секретарката му кимна.

Във всеки от тези случаи, включващи няколко убийства и самоубийство, за идентифицирането на овъгленото тяло на убиеца бяха спомагали татуировки, бижута и дори стар белег в случая в Атланта, но водещи бяха стоматологичните картони. В три от случаите — Фриърс-Хансън в Чикаго, Мърчисън-Кейбъл в Атланта и Уитакър-Сешънс в Олбъни — зъболекарят на убиеца е бил от Кливланд.

— Хауърд К. Конуей — каза Курц.

Очите на Арлен просветнаха.

— Видя ли подписите на зъболекарите в другите случаи?

Този път Курц кимна. Различни имена. Но всичките бяха от Кливланд. И почеркът беше един и същ.

— Може би нашият доктор Конуей е просто зъболекарят на всички психопати в страната. Може да е бил и на Тед Бънди.

— Аха. — Секретарката загаси цигарата си и отиде до бюрото на шефа си. — Какво ще кажеш за другите идентификационни фактори? Татуировката в случая на Хансън? Белегът при Уитакър?

— Предполагам, че Хансън първо си намира заместник за пожара — някой бездомник или мъжка проститутка — убива го, запазва тялото и след това се украсява подобаващо. Ако жертвата му има татуировка и той си прави такава, но фалшива. После се размотава с нея няколко месеца.

— Господи.

— Трябва ми настоящият му… — започна Курц.

Арлен му подаде листче със служебния адрес на доктор Хауърд К. Конуей.

— Тази сутрин се обадих и се опитах да си запазя час, но доктор Конуей е пред пенсия и не приема нови пациенти. Някакъв млад мъж вдигна телефона и ме разкара. Намерих информация за него от началото на петдесетте години, така че сигурно е много възрастен.

Курц гледаше снимките на убитите момичета.

— Защо Хансън би оставил Конуей жив през всичките тези години?

— Предполагам, че е по-лесно, отколкото да търси нов зъболекар всеки път. Освен това стоматологичните картони със сигурност са подготвени много по-рано от всяка от самоличностите, които Хансън използва в момента… или каквото там е истинското му име. Ще е много странно и дори местните ченгета биха забелязали, ако стоматологичният картон на убиеца им е само на няколко месеца.

— А не е ли странно, че някой, който живее в Хюстън, Олбъни и Атланта, посещава зъболекар в Кливланд?

Арлен сви рамене.

— Всички откачалки избягаха от Кливланд през изминалите една-две години. Затова местните ченгета не се изненадват от такива неща.

— Така е.

— Какво смяташ да правиш, Джо? — Курц усети безпокойство в гласа на Арлен, което рядко беше чувал, докато беше частен детектив.

Той я погледна.

— Често ли идваш тук? — попита Курц.

Анджелина Фарино Ферара въздъхна. Днес тренираха в залата с тежестите, а Момчетата бяха на бягащите пътеки.

Курц и Арлен бяха избрали мазето на порномагазина за свой офис, защото беше евтино и разполагаше с няколко изхода — задна врата към алеята, врата към стълбището на вече неработещия магазин горе и странична врата към конфискувания съседен паркинг. Наркодилърите, които притежаваха мястото, когато беше истинска книжарница, бяха много щастливи, че имат на разположение толкова много изходи. Същото се отнасяше и за Курц. Послужиха му добре, когато напусна офиса преди половин час.

Харлито на мъртвия съпруг на Арлен беше паркирано на тъмния долен етаж на паркинга до металната врата. Грег му беше оставил каска на кормилото и ключовете в запалването. Курц яхна мотора, запали го, потегли по рампите и излезе от празния подземен паркинг. Промъкна се покрай преградата на „Маркет стрийт“, която не позволяваше на колите да минават. Предполагаше, че детектив Брубейкър все още е на пост на алеята, а детектив Майърс на улицата, но никой от двамата не наблюдаваше изхода на гаража на „Маркет стрийт“. Като внимаваше по заснежените и заледени улици и като си напомняше, че не се беше качвал на мотор от петнадесет години, че и повече, Курц се насочи към спортния клуб.

Сега правеше преси за гърди на машина с деветдесет килограма. Дотук беше направил двадесет и три повторения.

— Фукаш се — каза му Анджелина.

— Напълно си права.

— Вече можеш да спреш.

— Благодаря ти. — Той пусна лоста. Фитнес партньорката му правеше бицепси със седемкилограмови дъмбели. Бицепсите ѝ бяха малки, но добре оформени. Нямаше никой около тях. — Тази седмица кога ще обядваш с Гонзага?

— Утре, във вторник. После пак в четвъртък. Донесе ли ми нещата?

— Не. Кажи ми каква е процедурата, когато с Момчетата отидете на обяд там. — В залата имаше голяма и малка круша. Курц си сложи ръкавици и се зае да млати голямата.

Анджелина остави дъмбелите и отиде да направи малко набирания.

— Отиваме с кола до Гранд Айлънд…

— Твоя кола или на Гонзага?

— Негова.

— Колко други хора освен шофьора пътуват в нея?

— Един жесток убиец от азиатски произход на име Мики Кий. Но шофьорът също е въоръжен.

— Какво можеш да ми кажеш за Кий?

— Той е от Южна Корея. Обучаван е в техните специални части, които са като нашите зелени барети, ако работеха за СМЕРШ13. Мисля, че тогава е имал доста работа в преследването и убиването на натрапници от Северна Корея, на хора, които режимът не е одобрявал, и на други подобни. Навярно в момента е най-добрият убиец в Ню Йорк.

— Когато тръгвате за обяд, от „Марина Тауър“ ли ви вземат?

— Да.

— И ви обискират там?

— Не. Вземат оръжията на Момчетата в кабината на охраната. След това ни откарват до къщата. На главния ѝ вход има детектори за метал — не се виждат, но ги има — а после отново ме претърсва жена в една малка стая на фоайето, преди да ми позволят да се срещна с Емилио. Предполагам, че се страхуват да не го нападна с някоя фиба.

— Фиба — повтори Курц. — По-стара си, отколкото изглеждаш.

Анджелина не му обърна внимание.

— Момчетата седят на диван във фоайето, а горилите на Гонзага ги наблюдават. Получават си оръжията, когато си тръгваме.

— Добре — каза Курц и няколко минути поудря съсредоточено голямата круша. Когато вдигна поглед, Анджелина му подаде кърпа и бутилка вода.

— Изглеждаше като човек, който е набрал на крушата.

Той пи от водата и избърса потта от очите си.

— Утре ще дойда с теб до имението на Гонзага.

Устните на жената побеляха.

— Утре? Ще се опиташ да убиеш Емилио утре? С мен? Ти си шибан ненормалник.

Курц поклати глава.

— Просто ще дойда като един от телохранителите ти.

— Аха. — Анджелина поклати толкова силно главата си, че потта ѝ се разхвърча. — Те позволяват да ходя само с двама охранители. Марко и Лео. Такава е уговорката.

— Знам. Аз ще заема мястото на един от тях.

Жената погледна през рамо към Момчетата, които гледаха телевизия.

— Кой?

— Не знам. Ще решим по-късно.

— Ще заподозрат нещо, като видят, че имам нов бодигард.

— Затова искам да дойда утре. В четвъртък вече ще ме познават.

— Аз… — Тя млъкна. — Имаш ли план?

— Може би.

— В него включват ли се булдозери и трактори?

— Вероятно не.

Анджелина разтри долната си устна с юмрук.

— Трябва да поговорим за това. Ела в пентхауса ми тази вечер.

— Ще дойда утре сутринта — отвърна Курц. — Тази вечер ще съм извън града.

— Къде, по дяволите, отива? — попита детектив Майърс. Двамата с Брубейкър бяха прекарали един студен, скучен и безполезен следобед в наблюдение на колата и офиса на Джо Курц. Най-накрая кучият му син се появи, подкара одраното си волво по шосе 190, зави на рампата за магистрала 90-Юг и като че ли се насочи към тол пункта и щатската магистрала в посока Ери, Пенсилвания.

— Как, мамка му, да знам къде отива? — попита Брубейкър. — Ако напусне шибания щат обаче, ще е в нарушение на условията по освобождаването си и ще го пипнем. — Минаха пет минути. — Мамка му.

Курц зави към магистрала 219 — последната отбивка преди тол пункта на щатската магистрала. Валеше силен сняг и се стъмваше.

— Накъде ли се е насочил? — изскимтя Майърс, докато следваха Курц към Орчард Парк. — Фамилията Фарино ръководеше делата си от това място, докато не се преместиха в града, когато онази сестра се появи, нали?

Брубейкър сви рамене, макар много добре да знаеше, че новата бърлога на Фарино се намира в „Марина Тауър“. Той си получаваше наблизо седмичното възнаграждение от Малкия Скаг чрез адвоката му, Албърт Бел, всеки вторник. Брубейкър знаеше, че Майърс го подозира, че е на заплата при Фарино, но не беше напълно сигурен. Ако беше, щеше да поиска дял, а той не обичаше да дели.

— Защо просто не обискираме Курц тази вечер? — попита Майърс. — Ще му подхвърлим желязо, ако не е въоръжен.

Брубейкър поклати глава. Курц зави надясно в близост до Чеснът Ридж Парк. Беше им трудно да следват волвото му в мрака и в снега на тези двулентови пътища с толкова много пътни конуси и човекопоток.

— Тук сме извън юрисдикцията си — напомни той. — Адвокатът му ще ни обвини в тормоз, ако го обискираме.

— Майната му. Имаме основателна причина.

Брубейкър отново поклати глава.

— Тогава нека просто забравим за това — каза Майърс. — Само си губим шибаното време.

— Кажи го на Джими Хатауей — каза Брубейкър, като изрече името на ченгето, убито при мистериозни обстоятелства преди четири месеца. Единствената връзка с Курц, знаеше той, беше коментарът на Малкия Скаг Фарино, че Хатауей, който беше кучка на фамилията Фарино години наред, подслушвал телефона на бившия частен детектив и го последвал някъде в нощта на убийството си. По онова време Хатауей искаше да спечели наградата за главата на Джо Курц.

— Майната му на Джими Хатауей — каза Майърс. — Никога не съм харесвал този задник.

Брубейкър изгледа накриво партньора си.

— Виж, ако Курц напусне щата, ще го пипнем в нарушаване на условията по освобождаването му.

Майърс посочи две коли пред тях.

— Да напусне щата ли? Шибанякът няма намерение да напусне дори окръга. Виж го… тъкмо зави обратно към Хамбърг.

Брубейкър си запали цигара. Вече му беше много трудно да следва Курц, тъй като се бе стъмнило още повече.

— Щом толкова много го искаш — каза Майърс, — нека го обискираме утре в града. Ще му подхвърлим оръжие. Ще го пребием и ще го арестуваме.

— Аха, да — съгласи се Брубейкър, върна се на магистрала 219 и пое обратно към Бъфало по щатската магистрала.