Замръзване

25

Джеймс Б. Хансън се събуди освежен, отпочинал и твърдо решен да мине в атака. Прави любов с много изненаданата си съпруга — само той знаеше, че това почти със сигурност щеше да е последният им път, тъй като планираше да изчезне, преди края на предстоящия уикенд — и дори докато я караше да стене, си мислеше, че беше прекалено пасивен в случая Фриърс-Курц и че е време да възвърне надмощието си. Джеймс Б. Хансън беше гросмайстор, но предпочиташе нападението пред защитата. Сега реагираше на събитията, а не беше проактивен. Време бе да поеме юздите. Днес щяха да умрат хора.

Съпругата му простена едва от слабия си оргазъм и той послушно я последва, като изрече молитва към своя Господ и Спасител, докато свършваше. Стана, изкъпа се, препаса своя 9-милиметров „Глок“ и тръгна за работа.

Хансън отиде в службата и остана достатъчно дълго в кабинета си, за да може „Капитан Милуърт“ да разчисти графика си освен от задължителната среща с бойскаутите в 11:30 часа и обяда с началника на полицията и кмета час по-късно. Обади се на двамата детективи. Майърс наблюдаваше къщата на секретарката на Курц в Чийктуага, след като беше поспал няколко часа, а Брубейкър бе проверил хотел „Ройъл Делауеър Армс“ и офиса на Курц в центъра, но и там не извадиха никакъв късмет. Хансън нареди на Брубейкър да се присъедини към Майърс в Чийктуага и обеща да отиде при тях.

Слезе в сутерена, за да вземе малко тактическа екипировка.

— Уха, капитане — каза сержантът в кабинката зад решетките, — да не започвате война?

— Ще проведа тактическо упражнение за няколко от момчетата ми — отвърна Хансън. — Не мога да позволя на детективите ми да надебелеят и да станат мързеливи, докато Отделът за спешна помощ и Специалният отряд се забавляват, нали?

— Не, сър — съгласи се сержантът.

— Ще докарам кадилака си. Искам да те помоля да опаковаш всичко това в два големи сака и да го занесеш до задната врата?

— Да, сър — отвърна доста неохотно ченгето. Не беше негова работа да мъкне сакове по задното стълбище, но капитан Робърт Гейнс Милуърт имаше репутацията на злопаметен и лишен от чувство за хумор началник.

Хансън подкара автомобила си през силния сняг към Чийктуага и се замисли колко лесно щеше да е всичко това, ако можеше просто да повика десетима от детективите си в конферентната зала и да ги изпрати след Фриърс и Курц — да проверят всеки хотел и мотел в Бъфало, да проследят всяко движение на кредитни карти и да тръгнат от врата на врата. Усмихна се при тази мисъл. Години наред Джеймс Б. Хансън беше самотник, но сега беше заразен от заобиколената от много хора личност на капитан Милуърт. Е, ще трябва да се оправям само с Брубейкър и Майърс. Не беше особено хубаво, че трябваше да разчита на мръсно корумпирано ченге и на дебел лентяй, но смяташе да ги използва и да се отърве от тях през следващите няколко дни.

Мръсното корумпирано ченге и дебелият лентяй ядяха понички в понтиака на Майърс, паркиран от другата страна на улицата на къщата на Арлен Димарко.

— Не се е случило нищо, капитане — докладва Брубейкър. — Не е излизала дори да си вземе вестника.

— Колата ѝ все още е в гаража — съобщи очевидното Майърс. Алеята беше покрита с петнадесет сантиметра сняг, в който нямаше никакви следи от гуми.

Хансън погледна часовника си; все още нямаше 8:30 часа.

— Защо не отидем да им кажем „добро утро“?

Двамата детективи го изгледаха над надъвканите си понички и димящото си кафе.

— Имаме ли заповед, капитане? — попита Майърс.

— Имам нещо по-добро — отвърна Хансън. Тримата мъже слязоха от колата. Навън продължаваше да вали сняг. Капитанът отвори багажника на джипа си ѝ подаде пневматичния таран на Майърс. — Брубейкър, извади си оръжието. — Самият той извади своя глок, вкара патрон в цевта и прекоси улицата.

Хансън почука три пъти на вратата на къщата на Арлен, изчака секунда, застана от едната ѝ страна и кимна на Майърс. Дебелакът изгледа Брубейкър, сякаш оспорваше заповедта, но накрая вкара в действие тарана. Вратата полетя навътре и докато падаше, скъса веригата.

Хансън и Брубейкър влязоха с високо вдигнати пистолети, които държаха в две ръце, и ги размахаха, докато оглеждаха наоколо. Дневната беше чиста. Трапезарията — чиста. Кухнята — чиста. Спалните и баните — чисти. Мазето и мокрото помещение — чисти. Върнаха се в кухнята и си прибраха оръжията.

— Този шибаняк почва да ми лази по нервите — каза Майърс, остави тарана на масата и си раздвижи пръстите.

Хансън не му обърна внимание.

— Сигурен ли си, че имаше някой в къщата, когато застъпи на пост?

— Да — отвърна дебелото ченге. — Вчера следобед видях една жена в дневната, преди да дръпне завесите. Лампите бяха изгасени около единадесет часа.

— Лампите сигурно са били на таймер — сопна се Хансън. — Кога за последно забеляза движение вътре?

Майърс сви рамене.

— Не знам. Все още не се беше стъмнило. Може би около четири. Четири и половина.

Капитанът отвори задната врата. Дори наскоро натрупалият сняг не можеше да скрие леките следи в задния двор.

— Останете няколко крачки назад — каза той и без да си прави труда да вади пистолета от кобура си, последва следите в снега, които го отведоха до порта, алея и друг заден двор.

— Имаме ли от тези заповеди и за тази къща? — попита Брубейкър от двора, когато Хансън отиде до задната врата.

— Млъквай — нареди му капитанът и почука.

Жена на седемдесет и няколко години надникна предпазливо през завесите на кухненския прозорец. Хансън вдигна златистата си значка.

— Полиция. Моля отворете вратата. — Тримата полицаи зачакаха безкрайната поредица от резета, ключалки и вериги да бъде отключена.

Те влязоха в кухнята на старицата. Хансън кимна на Брубейкър, който повика Майърс и двамата отидоха да претърсят другите стаи на къщата, докато домакинята кършеше ръце.

— Госпожо, аз съм капитан Милуърт от полицията на Бъфало. Съжалявам, че ви безпокоим тази сутрин, но търсим една от съседките ви.

— Арлен? — попита старицата.

— Госпожа Димарко, да. Виждали ли сте я? Много е важно.

— Загазила ли е, господин полицай? Тя ме накара да не казвам на никого, но…

— Да, госпожо. Имам предвид, не, госпожа Димарко няма проблеми с нас, но смятаме, че може да е в опасност. Опитваме се да я намерим. Как се казвате, госпожо?

— Дзвриски.

— Кога я видяхте за последно, госпожо Дзвриски?

— Вчера следобед. Веднага след „Колелото на късмета“.

— Около четири и половина?

— Да.

— Сама ли беше?

— Не. С нея имаше някакъв негър. Сметнах това за много странно. Тя негова заложница ли е, господин полицай? Имам предвид, че ми се стори доста необичайно. Арлен не изглеждаше изплашена, но мъжът… Имам предвид, че беше много приятен… но сметнах, че всичко това е много странно. Той отвлякъл ли я е?

— Точно това се опитваме да разберем, госпожо Дзвриски. Това ли е мъжът? — Хансън ѝ показа снимка на Джон Уелингтън Фриърс.

— О, господи, да. Опасен ли е?

— Знаете ли къде отидоха?

— Не. Не знам. Заех на Арлен колата на господин Дзвриски. Имам предвид, че аз почти не я карам вече. Малкият Чарлз от нашата улица ме кара на местата, на които трябва да отида…

— Каква марка е колата, госпожо Дзвриски?

— О… комби е. „Форд“. Къртис винаги купуваше фордове от автокъщата на „Юниън“, дори когато…

— Помните ли модела и годината на комбито, госпожо?

— Модел? Имате предвид другото име? Освен „Форд“, нали? Господи, не. Колата е голяма, стара, сещате се, украсена с фалшиво дърво от двете страни.

— „Кънтри Скуайър“? — попита Хансън.

Брубейкър и Майърс се върнаха в кухнята с прибрани оръжия. Брубейкър поклати глава. Нямаше друг в къщата.

— Да, сигурно. Може би е точно този модел.

— Стара ли е колата? — продължи капитанът. — Предполагам, че е от седемдесетте години?

— О, не, господин полицай. Не е толкова стара. Къртис я купи в годината, в която се роди първата дъщеря на Джанис. Хиляда деветстотин осемдесет и трета.

— Знаете ли регистрационния номер на автомобила, госпожо?

— Не, не… но трябва да е в онова чекмедже ето там, с регистрационния талон и застраховката. Винаги… — Старицата млъкна и изгледа Брубейкър, който се зарови и извади документите. Той каза номера на глас и прибра талона в джоба си.

— Бяхте много услужлива, госпожо Дзвриски. Много услужлива. — Хансън потупа старицата по петнистата ѝ ръка. — Можете ли да ни кажете накъде се насочиха Арлен и този мъж?

Мона Дзвриски поклати глава.

— Тя не ми каза. Сигурна съм, че не ми каза. Спомена, че е изникнало нещо много важно и ме попита дали може да заеме комбито. Доста бързаха.

— Имате ли някаква представа накъде може да са тръгнали, госпожо Дзвриски? На кого би се обадила Арлен, ако има неприятности?

Старицата стисна устни, докато мислеше.

— Ами, при сестрата на починалия си съпруг, разбира се. Предполагам, че вече сте разговаряли с Гейл.

— Гейл — повтори Хансън. — Как е фамилията ѝ, госпожо?

— Същата като на Алън и Арлен. Имам предвид, че Гейл беше омъжена два пъти, но няма деца и върна моминското си име след втория развод. Постоянно повтарях на Арлен, че не може да се има доверие на ирландец, но Гейл не искаше да…

— Гейл Димарко — каза капитанът.

— Да.

— Знаете ли къде живее? Къде работи?

Госпожо Дзвриски като че ли щеше да се разплаче всеки момент.

— Мисля, че Гейл живее близо до мястото, на което „Колвин авеню“ става „Колвин Булевард“. Веднъж Арлен ме заведе там. Да, точно до Хъртъл Плаза, северно от парка.

— Къде работи? — попита Хансън с много по-нетърпелив глас, отколкото му се искаше.

Старицата се изплаши.

— О, Гейл винаги е работила в Окръжната болница на Ери. Тя е медицинска сестра там.

Капитанът отново я потупа по ръцете.

— Благодаря ви, госпожо Дзвриски. Много ни помогнахте. — Той кимна на Брубейкър и Майърс да се върнат в къщата на Димарко.

— Надявам се Арлен да е добре — каза старицата от прага на задната си врата. Вече се беше разплакала. — Много се надявам Арлен да е добре.

Ченгетата се върнаха в кухнята на Димарко. Брубейкър използва мобилния си телефон, за да се обади в централата. Оттам му дадоха адреса на госпожица Гейл Димарко на „Колвин“ и телефонния ѝ номер. Хансън се обади. Никой не вдигна. Обади се в Окръжната болница на Ери, представи се като полицейски служител и беше информиран, че медицинска сестра Димарко е в операция в момента, но ще бъде на разположение след тридесет минути.

— Добре — отвърна капитанът. — Вие двамата се заемете с къщата на „Колвин авеню“.

— Искате да влезем ли? — попита Майърс и вдигна тарана от масата.

— Не. Просто огледайте. Проверете алеята и ми се обадете, ако комбито е там. Разпитайте съседите дали са виждали колата, Арлен Димарко, Фриърс или Курц, но не влизайте, докато не дойда.

— Вие къде ще ходите, капитане? — Брубейкър, изглежда, се забавляваше с цялото това бързане.

— Ще се отбия до болницата. Тръгвайте.

Хансън застана до прозореца и изпрати хората си с поглед — те се качиха в колите си без отличителни знаци и потеглиха. След това се върна на двора, мина под навеса, прекоси алеята и почука на задната врата на госпожа Дзвриски.

Старицата отвори. В ръката си държеше телефон, но още не беше набрала никакъв номер. Остави го обратно на поставката му, а Хансън влезе в кухнята.

— Какво има, господин полицай?

Хансън извади глока и я застреля три пъти в горната част на гърдите. Обикновено би поел риска жената да се обади на някого, вместо да я убие и да остави труп след себе си, както и двама детективи за свидетели, но ситуацията беше необичайна. Нуждаеше се единствено от един-два дни и вече нищо от това нямаше да е от значение за амплоато му на капитан Робърт Гейнс Милуърт. Вероятно дори само един ден.

Хансън прескочи тялото, като се увери, че няма да стъпи в уголемяващата се локва с кръв, вдигна гилзите от пода и бавно презареди трите патрона в пълнителя на глока, преди да се върне при кадилака си.