Замръзване

7

Анджелина Фарино Ферара мразеше глупостите на Гонзага. Всички „преговори“ се провеждаха в зловещото му старо имение в Гранд Айлънд, по средата на река Ниагара. Анджелина и Момчетата бяха взети с една от онези грозни, дълги, бели лимузини на Емилио — той контролираше голяма част от услугите с лимузини в Западен Ню Йорк — и бяха отведени през моста и през няколко проверки в крепостта му в Гранд Айлънд, под зоркия поглед на Мики Кий — най-големия убиец на фамилията. След като пристигнаха в имота, още от палячовците на Емилио ги претърсиха за оръжия и за подслушвателни устройства, преди да отведат Момчетата в един вестибюл без прозорци, а нея в една от многото стаи на имението, сякаш беше някакъв военен затворник, каквато в действителност беше.

Войната не беше нейно дело, разбира се — нищо в семейния бизнес от последните шест години не беше нейно дело — тя бе причинена от безумните машинации на брат ѝ Стивън, който целеше да поеме контрола над делата на Фарино зад решетките в „Атика“. Почистването, което Стиви беше наредил — включващо убийството на онази интригантка сестра им и безполезния им баща; всичко това беше известно на Анджелина, макар че брат ѝ не знаеше, че тя знае — бе накарало Гонзага да се намеси в бизнеса на Фарино с около половин милион долара, повечето от които бяха отишли в джоба на наемен убиец, известен само като Датчанина, който бе изнесъл едно последно представление в духа на „Хамлет“ за дона, София и семейния им съветник, който играеше двойна игра по онова време. Парите на Гонзага бяха купили нещо подобно на примирие между фамилиите — или поне бяха прекратили стрелбата със Стиви и оцелелите членове на Фарино — но също така се стигна дотам, че контролът на фамилията Фарино понастоящем беше в ръцете на обичайните им врагове. Всеки път, когато Анджелина се сетеше, че дебелият, потящ се като прасе рибоглавец с тлъсти устни Емилио Гонзага решава съдбата на Фарино, ѝ идеше да му откъсне главата заедно с тази на брат ѝ и да се изпикае върху тях.

— За мен е удоволствие да те видя отново, Анджелина — посрещна я донът на фамилията Гонзага и разкри потъмнелите си от тютюн свински зъби в гримаса, която вероятно смяташе за прелъстителна и весела усмивка.

— Приятно е да те видя, Емилио — отвърна Анджелина със срамежлива полуусмивка, която беше заела от една монахиня кармелитка, с която често пиеше в Рим. Ако двамата с това прасе бяха сами в момента, без никой от бодигардовете наоколо и особено без опасния Мики Кий, с удоволствие щеше да го гръмне в тестисите. Първо в единия, а после и в другия.

— Надявам се да не ти е прекалено рано за обяд — каза Емилио и я отведе в една тъмна трапезария без прозорци, с тъмни колони и тъмни стени. Мебелите приличаха на направени от Лукреция Борджия в един от лошите ѝ дни. — Ще хапнем нещо леко — продължи донът и посочи величествено към една маса и бюфет от тъмно дърво, който едва издържаше под тежестта на огромните купи с паста, говеждо месо, риба с жално гледащи очи, купчина розови омари, три вида картофи, цели италиански хлябове и шест бутилки с тежко вино.

— Чудесно — отвърна Анджелина.

Емилио Гонзага дръпна черния висок стол за нея и тя седна на него. Както винаги, дебелакът миришеше на пот, пури, лош дъх и нещо, което напомняше за стара сперма. Анджелина отново го дари с най-сдържаната си усмивка, докато един от приличащите му на прасета бодигардове дръпна стола му, за да седне на него начело на масата, вляво от нея.

Говореха за бизнес, докато се хранеха. Емилио беше от онези мъже — като бившия президент Клинтън — които обичаха да дрънкат, да се хилят и да се смеят с пълна уста. Поредната причина, заради която Анджелина беше избягала в Европа за шест години. Сега обаче не обръщаше внимание на тези недостатъци, кимаше любезно и се опитваше да звучи умна, но не прекалено, да се съгласява, но не на всичко, и — когато Емилио флиртуваше с нея — да се прави на разгонена, но не като някоя проклета курва.

— Е — продължи да говори напевно той за новото сливане чрез придобиване, върху което работеше в момента и в което фамилията Фарино щеше да бъде погълната, а Гонзага щеше да вземе всичко, — това споделяне на контрола, идеята тримата да управляваме всичко… — скъпото му образование го предаде, когато произнесе последната дума сичко — … е точно онова, което прадедите ни, римляните, са наричали тройка.

— Триумвират — поправи го Анджелина и веднага съжали, че не си беше държала устата затворена. Изтърпи глупаците, беше я учил граф Ферара. После ги накарай да страдат.

— Какво е това? — Емилио се опитваше да достигне до нещо, заседнало в зъбите му.

— Триумвират — повтори Анджелина. — Така са го наричали римляните, когато са имали трима водачи едновременно. Тройката е руската дума за трима управляващи… и за всичко, съставено от три неща. Изразът „руска тройка“ идва точно от впряга на шейна с три коня.

Емилио изсумтя и погледна през рамо. Двете от горилите му с бели сака, които беше накарал да влязат в ролята на сервитьори, стояха с ръце пред слабините си и с празни погледи. Мики Кий и другият бодигард гледаха тавана. Всички се правеха на приятно разсеяни, когато донът биваше поправян.

— Както и да е — отвърна Емилио. — Важното е, че ще се облажим ти, аз и Малкия Ска… Стивън… Той ще се облажи най-много. Като едно време, само че без омразата. — Гонзага произнесе последната дума омрасата.

Като едно време, само дето ти си избран за Господ, аз за твоя курва, а Стиви ще бъде убит няколко месеца след като излезе от затвора, помисли си Анджелина и вдигна чашата си с горчиво каберне.

— За новото начало — каза приповдигнато тя.

Мобилният телефон, който Курц ѝ беше дал, иззвъня. Гонзага спря да дъвче и се намръщи на това неспазване на етикета.

— Извинявай, Емилио. Само Стиви, адвокатът му и още няколко души използват този номер. Трябва да вдигна. — Анджелина стана от масата и обърна гръб на прасето на трона му. — Да?

— „Сейбърс“ играят тази вечер — чу тя гласа на Джо Курц. — Ела на мача.

— Добре.

— След първата сериозна контузия отиди в женската тоалетна до централния вход. — Курц затвори.

Анджелина прибра телефона обратно в малката си дамска чанта и седна отново на масата. Емилио се жабуреше с ликьор, сякаш беше вода за уста.

— Бързо свърши — каза той.

— Понякога хубавите неща са кратки — отвърна тя.

Горилите донесоха кафе в сребърна кана и пет вида сладкиши.

Беше късен следобед, снегът се бе усилил и почти бе тъмно, когато Курц стигна след тридесетминутно шофиране до крайния квартал Локпорт. Къщата на „Локъст стрийт“ изглеждаше приятна, средна класа и безопасна — лампите светеха на двата етажа. Курц мина покрай нея, зави наляво и паркира на средата на следващата улица пред една подобна на ранчо къща за продан. Доналд Рафърти не познаваше волвото му, но този квартал не беше от онези, в които един автомобил с човек в него, паркиран на улицата за дълъг период от време, щеше да остане незабелязан.

На предната седалка беше сложено електронно устройство с големината на малко радио. Курц включи в него слушалките си. За всеки минувач щеше да изглежда като човек, който чака агента си на недвижими имоти в късния петъчен следобед и се наслаждава на музиката от своя дискмен.

Устройството представляваше късовълнов радиоприемник, настроен на честотата на петте бръмбара, които беше поставил в дома на Рафърти и Рейчъл преди три месеца. Електронното оборудване погълна всичките му спестявания по онова време. Не беше взел по-силен предавател и устройство за записване — нямаше нито времето, нито хора, които да преслушват записите — но поне можеше да подслушва, когато дойдеше в квартала, а това го правеше често. Вечерните подслушвания му осигуряваха достатъчно информация.

Рейчъл, четиринадесетгодишната дъщеря на Сам, беше интелигентно, мълчаливо, чувствително и самотно момиче. Тя се опитваше да играе ролята на дъщеря на Рафърти, нейния втори баща, но той беше прекалено зает и разсеян заради хазартните си увлечения или много пиян, за да ѝ обръща внимание. Рафърти не тормозеше Рейчъл, освен ако пълното безразличие не минаваше за тормоз.

Сам беше омъжена за този човек едва десет месеца — при това четири години преди раждането на Рейчъл, в създаването на която Рафърти не беше участвал — но тъй като нямаше друго семейство наоколо, когато беше убита преди дванадесет години, го бе посочила за настойник на детето ѝ — едно много логично по онова време решение. Застраховката ѝ и семейното ѝ наследство явно се бяха сторили привлекателни за Рафърти, когато бе подал документите за осиновяването на Рейчъл; парите бяха платили къщата и колата му и бяха уредили не един от хазартните му дългове. Но сега отново беше започнал да губи сериозно, което означаваше, че също така е започнал да пие сериозно. Рафърти имаше три редовни приятелки, с две от които прекарваше нощите в Локпорт по стриктен график, за да не могат да заподозрат за съществуването на другата. Третата му приятелка беше една смъркаща кока курва на „Сенека стрийт“ която нито знаеше, нито се интересуваше къде живее той.

Курц пусна звука на устройството. Доналд Рафърти тъкмо беше затворил телефона, след като беше обещал на букмейкъра си — един противен тип, когото Курц познаваше професионално — че ще направи следващото си плащане в понеделник. След това се обади на Диди, своята приятелка номер две, и двамата започнаха да правят планове за уикенда. Този път щяха да отидат на разходка в Торонто, което означаваше, че отново ще остави Рейчъл сама вкъщи.

Курц не беше сложил бръмбар в стаята на момичето, но набързо провери дневната и кухнята. Чу тихия звук от изплакване на чинии и слагането им в съдомиялната.

Рафърти приключи телефонния си разговор с думите „Донеси малкото кожено нещо за този уикенд“ и отиде в кухнята — Курц се ориентираше по стъпките. Онзи отвори един шкаф. Курц знаеше, че държи пиячката си в кухнята, а кокаинът в най-горното чекмедже на скрина си. Още един шкаф се отвори. Чувствителният микрофон улови звука от наливане — Рафърти се беше запасил сериозно с бърбън.

— Проклет сняг. Пътеката отново трябва да се разчисти на сутринта. — Вече говореше заваляно.

— Добре, татко.

— Този уикенд пак ми се налага да пътувам по работа. Ще се върна в неделя или понеделник.

По време на настъпилата кратка тишина Курц се опита да си представи на какви служебни пътувания можеше да ходи един чиновник на Пощенската служба на САЩ.

— Може ли да поканя Мелиса у дома утре вечер, за да гледаме някой филм? — попита Рейчъл.

— Не.

— Може ли тогава аз да отида у тях да гледаме нещо? Ще се прибера преди девет часа.

— Не. — Шкафът отново беше отворен и затворен.

Съдомиялната беше включена.

— Рейч? — Курц знаеше — от подслушаните телефонни разговори с Мелиса, единствената ѝ истинска приятелка — че Рейчъл мрази да я наричат така.

— Да, татко?

— Много хубави дрехи си облякла.

За известно време се чуваше единствено работещата съдомиялна.

— Този суитшърт ли имаш предвид?

— Да. Изглежда… различен.

— Не е. Купихме го от търговския център в Маями миналото лято.

— Аха, ясно… просто си красива с него.

Съдомиялната мина на режим изплакване.

— Ще отида да изхвърля боклука — каза Рейчъл.

Вече беше пълен мрак. Курц остана със слушалките си, когато потегли, за да направи обиколка из квартала. Намали, когато стигна до къщата и видя момичето отстрани. Косата ѝ беше пораснала и дори на слабата светлина от верандата забеляза, че сега червеният ѝ цвят беше заприличал повече на този на Сам, отколкото миналата есен, когато беше по-къса. Рейчъл натъпка чувала с боклук в контейнера и остана за минута в страничния двор, извърната от Курц и улицата, с вдигнато към сипещия се сняг лице.