Замръзване

12

Началникът на детективите — капитан Робърт Гейнс Милуърт, известен още като Джеймс Б. Хансън — отиде в кабинета си в главния полицейски участък на Елмууд, който се намираше точно срещу съда, в събота сутринта. Навън отново валеше сняг.

Сержантът на регистратурата и няколкото полицаи на смяна се изненадаха да го видят, тъй като отпуската му включваше и целия уикенд.

— Бумащина — обясни капитан Милуърт и влезе в кабинета си.

Хансън поиска досието на бившия затворник, който Брубейкър и Майърс следяха. Беше се натъквал на името Джо Курц и преди, но не му беше обръщал особено внимание. Докато четеше доклада от ареста му и тънкото му досие, Хансън осъзна, че този тип беше от онези низши форми на живот, които представляваха всичко, което ненавиждаше — гангстер, заменил кратката си кариера на военен полицай с тази на частен детектив, който беше съден за нанасяне на тежки телесни повреди преди петнадесет години — оправдан заради някои дребни пропуски — и след това, преди дванадесет години, беше успял да сключи сделка с прокурора след признание, че е виновен, и така — заради мързела и некадърността на Областния управител — си бе облекчил положението. Предпоследната въведена информация в досието му беше разпит от починалия детектив Джеймс Хатауей от миналата есен, на основание незаконно носене на оръжие, но обвинението било свалено, когато надзорникът на Курц, Маргарет О’Тул, се намесила и докладвала на началника на надзорниците, че въпреки твърденията на Хатауей извършителят не бил въоръжен по време на ареста, извършен от детектива в нейния кабинет. Хансън си каза, че трябва да стъжни живота на госпожица О’Тул, когато му се отвореше възможност… а щеше да се погрижи да му се отвори такава.

На няколко страници от досието се спекулираше за връзките на господин Джо Курц с престъпната фамилия Фарино и най-вече за познанството му със Стивън „Малкия Скаг“ Фарино в „Атика“. Също така имаше кратък доклад от разпита му миналия ноември, след гангстерските убийства на дон Фарино, София Фарино, адвоката им и няколко телохранители. Курц имаше алиби за вечерта на убийствата и нямаше никакви криминалистки доказателства, които да го свържат с онова, което телевизионните канали и вестниците на Ню Йорк наричаха „Клането в Бъфало“.

Този човек беше перфектен за онова, което Хансън беше намислил — самотник, без семейство и приятели, бивш затворник, предполагаем убиец на ченгета, с връзки с мафията и със сериозно минало, изпълнено с жестокости. Нямаше да представлява никаква трудност да убеди съдебните заседатели, че Курц също така е крадец, готов да убие един цигулар заради портфейла му. Разбира се, това нямаше да стигне до съдебната зала. Ако изпратеше правилните детективи да арестуват този тип — да речем, онези клоуни Брубейкър и Майърс — щатът щеше да си спести парите за екзекуция.

На местопрестъплението обаче трябваше да има улики — за предпочитане ДНК.

Хансън изключи компютъра, завъртя се на стола си и погледна през щорите към сивата сграда на съда. Когато нещата се объркваха, често затваряше очи и отправяше молитва към своя бог и спасител, Исус Христос. Джеймс Б. Хансън беше спасен и прероден в християнин на осем години. Единственото нещо, което онова жалко подобие на майка направи за него, беше да го заведе в Евангелската църква на покаянието в Кърни. Той никога не бе приемал религията за даденост. Повечето хора смятаха естеството на специалните му нужди за абоминация в очите на Господ, но собствената му връзка с Бог го уверяваше, че Исус го използва като Свой инструмент, с който жъне само онези души, които Всемогъщия желае. Затова Хансън се молеше почти непрестанно в седмиците преди Специалните визити. Той беше отдаден и верен слуга на Исус.

Капитанът приключи с молитвата, обърна се към бюрото си и набра един частен номер, защото не искаше да се обажда по радиостанцията.

— Брубейкър слуша.

— Капитан Милуърт е. Наблюдавате ли Курц в момента?

— Да, сър.

— Къде е той?

— В кръчма „Червената врата“ на „Бродуей“, капитане. Там е от около час.

— Добре. Вероятно предположението ти, че Курц е убил онези трима бивши затворници от „Атика“ е вярно и може да се появи нещо, което да го свърже със смъртта на детектив Хатауей. Разрешавам да го следите до второ нареждане.

— Да, сър — отговори Брубейкър. — Ще получим ли поне още един екип?

— Не. Хората ни са кът в момента, но ще платя за извънредния труд на теб и Майърс.

— Да, сър.

— Слушай, Брубейкър — каза Хансън, — ще докладвате пряко на мен по този случай, ясно? Ако този Курц наистина е убиецът на ченгета, за когото го смяташ, няма да оставяме следа за Вътрешни афери, за адвокатите и въобще за когото и да било, дори да се наложи да нарушим правилата.

От другата страна на линията настъпи тишина. Нито Брубейкър, нито Майърс, нито пък някой друг в участъка беше чувал капитан Милуърт да говори за нарушаване на правилата.

— Да, сър — отговори най-накрая Брубейкър.

Хансън затвори. Докато Джон Уелингтън Фриърс беше в хотел „Шератон“ на летището, той нямаше пълен контрол над ситуацията и това го изнервяше. Никак не му харесваше да няма пълен контрол и да се изнервя. Този незначителен Джо Курц можеше да се окаже много, много полезен.

Снегът се беше усилил, когато Курц пое по моста от Ниагара Фолс до Гранд Айлънд. Ниагарската част от нюйоркската щатска магистрала представляваше пряк път през острова от Бъфало до Ниагара Фолс в посока север-юг. Самият Гранд Айлънд беше по-голям от Бъфало, но бе предимно пуст. В северния му край се намираше Бъкхорн Айлънд Стейт Парк, а в южния му — Бийвър Айлънд Стейт Парк. Курц пое към изхода за Уест Ривър Паркуей и продължи по западната част на река Ниагара, след което зави на изток по „Фери Роуд“, близо до южния край на острова.

Спря буика на Арлен отстрани на пътя и взе фотоапарата „Никон“ с допълнителен 300-милиметров обектив. Имението на Гонзага беше разположено на четиристотин метра от пътя и можеше да бъде разпознато единствено по керемидените покриви, които се издигаха над високата стена, заобикаляща целия имот. Пътят, който стигаше до него, беше частен и се наблюдаваше от камери. Курц забеляза ограда от бодлива тел на „Фери Роуд“ и още огради между външния периметър и високата стена. В имението се влизаше през порта, на която имаше охранителна кабина в средиземноморски стил.

Благодарение на големия обектив успя да види силуетите на трима мъже в нея. Единият от тях тъкмо вдигаше бинокъл.

Курц даде на скорост, потегли на изток, включи се отново в магистралата и зави на север към Ниагара Фолс.

Разходката с хеликоптер струваше 125 долара и включваше обиколка на Ниагарския водопад и водовъртежите.

— Виждал съм водопада и водовъртежите — каза Курц на пилота. — Днес искам да разгледам един имот в Гранд Айлънд, към който имам интерес.

Пилотът — възрастен червенокос мъж, който напомняше на Джо на актьора Кен Тоби — отговори:

— Това не е чартърна услуга, а туристическа. Онези работят на други цени. Освен това времето е много лошо заради снежните бури. Федералната авиационна администрация не ни позволява да летим с туристи, ако видимостта не е перфектна или ако има реална заплаха от заледяване.

Курц му подаде двестате долара, които беше взел назаем от Арлен.

— Готов ли сте да отлитаме? — попита пилотът.

Бившият частен детектив взе чантата с фотоапарата и кимна.

Разположението на имението на Гонзага се виждаше съвсем ясно от триста метра височина. Курц изщрака две черно-бели фотографски ленти.

Докато шофираше обратно към Бъфало, се обади на Анджелина Фарино Ферара на личния ѝ телефон.

— Трябва да поговорим — каза той. — На четири очи. За много неща.

— Как да го направим? — попита жената. — Наясно си, че две сенки ме следват постоянно.

— Мен също — отвърна Курц, без да разяснява. — Какво правиш, когато искаш да се изчукаш с някой мъж?

Настъпи кратко мълчание. Най-накрая Анджелина отговори:

— Предполагам, че това е нещо подобно.

Курц зачака.

— Водя ги тук — отговори най-накрая тя. — В пентхауса на пристанището.

— Откъде ги вземаш?

— От един бар, който посещавам, или от спортния клуб.

— Кой спортен клуб?

Анджелина му го каза.

— Доста е скъп — отвърна Курц. — Използвай телефона, който ти дадох, за да им се обадиш и да ми уредиш покана за утре в един. Горилите ти не са виждали моя снимка, нали?

— Никой освен мен не знае как изглеждаш.

— И хората, които наемаш да ме убият.

— Да — отвърна тя.

— Кога бодигардовете ти докладват на Малкия Скаг? — попита Курц.

— Сигурна съм, че в сряда и събота, ако не се е случило нещо необичайно.

— Значи разполагаме с няколко дни. Освен ако чукането с непознат не се сметне за необичайно за теб.

Анджелина не отговори.

— Туидълди и Туидълдъм с теб ли тренират в клуба?

— Остават в залата с тежестите, откъдето могат да ме наблюдават през стъклото — отговори тя. — Не им позволявам да се доближават. — Млъкна за момент. — Предполагам, че двамата с теб неочаквано ще се харесаме, Курц.

— Ще видим. Поне ще можем да поговорим в спортния клуб.

— Искам си двете железа обратно.

— Вероятно не е добра идея да задържиш едното. Днес дарих част от него на един коренен жител.

— Мамка му — отвърна Анджелина. — Въпреки това си го искам обратно.

— Пак ли има сантиментална стойност?

— Да. Веднага ли ще се харесаме, когато се видим в спортния клуб?

— Кой знае? — Курц нямаше намерение да се връща в пентхауса на Фарино на пристанището утре. Но ако Анджелина не наредеше да го убият в спортния клуб, вероятно щеше да се наложи да прекара повече време с нея в съставяне на план за убийството на Гонзага.

— Да предположим, че се харесаме в тази алтернативна вселена. Когато настъпи моментът да дойдеш в пентхауса, с мен и Момчетата ли ще си, или сам?

— Сам.

— В такъв случай ще ти трябва по-хубава кола и много по-приятен гардероб.

— Кажи им, че си започнала да си падаш по бедняци — отвърна Курц и затвори.

Късно същата вечер Арлен закара Курц обратно в кръчма „Червената врата“ където му се наложи да чука доста силно на задната врата, за да бъде пуснат вътре от бармана. Брубейкър и Майърс бяха напуснали поста си, а волвото му беше одрано по цялата дължина от шофьорската страна. Явно един от двамата детективи беше надникнал в бара, бе установил, че Курц го няма, и си бе излял гнева в тази чисто професионална форма.

— А уж ченгетата са да пазят и да служат — измърмори бившият частен детектив.

Той потегли към Локпорт, като постоянно проверяваше дали го следят. Нямаше опашка. Тези ченгета бяха като старо лепящо листче — не можеха да се лепнат за нищо.

Спря надолу по улицата зад ъгъла на дома на Рейчъл и използва електронното си оборудване, за да провери поставените бръмбари. Дони не беше в града, както беше обещал. Рейчъл беше сама у дома и освен звука на телевизора — гледаше „Капан за родители“, версията с Хейли Милс — тихото тананикане и едно обаждане от приятелката ѝ Мелиса, в което Рейч потвърди отсъствието на Рафърти, не се чуваше нищо друго. Курц прие тананикането за добър знак, изключи устройството, отиде до офиса да го остави и подкара към „Ройъл Делауеър Армс“.

В прахта от мазилка, която поръси тази сутрин, нямаше издайнически следи. Беше поправил вратата и това му позволи да заключи полицейската ключалка. Приготви си вечеря на котлона и я прокара с евтино вино, което купи на път за дома. Нямаше телевизор в хотелската си стая, но имаше едно старо радио, което включи на най-добрата станция за джаз и блус в Бъфало, която послуша, докато четеше роман със заглавие „Ада“11. Вятърът навън беше силен и като че ли успяваше да проникне вътре през пукнатините в мазилката. До десет часа вече беше измръзнал добре, стана да провери вратата и полицейската ключалка, разпъна дивана, изми си зъбите, остави .40-калибровия „Смит и Уесън“ и двете .45-калиброви оръжия на Анджелина до себе си и се предаде на съня.