Замръзване

36

Изведнъж Курц осъзна, че не е сам в мецанина.

Наложи му се да чака доста дълго Хансън и момчетата му да се появят в този студ, като първоначално се беше разположил до счупения прозорец в офиса на мецанина. Паркингът беше мрачен, но определено щеше да забележи, ако някой вървеше през снега, въпреки че видимостта му от прозореца на третия етаж беше частично намалена от красивата тента от стомана и хоросан под него.

Когато Марко натисна бутона за предаване два пъти, Курц прибра слушалката в джоба си и тръгна колкото се можеше по-тихо — подът беше покрит с паднала мазилка и стъкло — към мецанина на ротондата пред офиса. Там не му се наложи да чака дълго появата на Хансън и другите двама детективи, които веднага видяха сметката на Рафърти.

На Курц не му се откри чист изстрел. В ротондата влизаше повече светлина, отколкото в останалите части на гарата, но пак беше прекалено тъмно, за да вижда ясно, въпреки че очите му бяха привикнали с мрака. Единият от мъжете беше включил за кратко фенерчето си, за да огледат жертвата, но Джо успя да зърне само за миг облечените в екипировка на „Специалния отряд“ типове, които бяха на около двадесет и пет метра от ротондата. Разстоянието беше прекалено голямо за изстрел с полуавтоматичния .40-калибров „Смит и Уесън“ в ръката му или за .45-калибровия „Компакт Уитнес“ в джоба на палтото му. Освен това успя да види, че мъжете — не можеше да ги различи заради черните им шлемове — носят бронежилетки, които щяха да спрат куршум от пистолет.

След това тримата слязоха по предното стълбище и излязоха през главния вход. Курц се беше свил до счупения прозорец.

Козирката долу скриваше видимостта му, докато полицаите не побягнаха през паркинга, където много бързо бяха погълнати от мрака и снега.

Той дори не се опита да ги последва. Седна с гръб в стената и забави дишането си.

Дочу съвсем слаб шум от мецанина пред офиса или от ротондата долу. Ефектът „шепнеща галерия“ беше двупосочен.

Марко? Не мислеше, че невъоръженият бодигард ще е толкова глупав, че да тръгне към мястото, от което се разнесе автоматичната стрелба. Дали Рафърти още беше жив и шаваше? Не. Курц видя раните, докато онези го оглеждаха на светлината на фенерчето си.

Той стана бавно на крака, вдигна пистолета си и прекоси пода колкото се можеше по-тихо. Под краката му хрущеше стъкло.

Спря се пред вратата и излезе в мецанина с готово за употреба оръжие.

Една сянка до стената вдясно от него се размърда с невъзможна бързина. Пистолетът му полетя през парапета, а дясната му китка и ръка изтръпнаха от ритника.

Курц отскочи назад и с лявата си ръка се опита да извади .45-калибровия от джоба на палтото си, но сянката се стрелна отново към него и два крака го изритаха в гърдите, като счупиха няколко ребра и го запратиха обратно в офиса.

Джо се претърколи, стана на крака и вдигна ръце в отбранителна поза, но това не попречи на сянката да му се нахвърли и да му нанесе още три бързи ритника, които неутрализираха дясната му ръка, счупиха му още едно ребро и така го подкосиха, че го събориха на пода. Той се стовари тежко и усети как едно стъкло одра гърба му в момента, в който въздухът излезе от дробовете му.

Хансън? Не. Кой е този?

Курц с усилие се изправи на колене и отново посегна към резервния си пистолет, но палтото му се беше скъсало и извило на една страна при падането му, и сега не можеше да намери джоба. Може би оръжието беше паднало някъде, но не виждаше къде в този мрак, разкъсван единствено от слабата светлина, проникваща през счупения прозорец.

Нападателят му тихомълком се озова зад него, сграбчи го за косата и го изправи на крака.

Курц инстинктивно изстреля лявата си ръка към брадичката на опонента си — дясната му беше безполезна — и усети как някакво дълго острие срязва до кокал предмишницата му, вместо да успее да разкъса гърлото му. Джо простена и се опита да изрита онзи назад.

Мъжът отскочи.

Курц се олюляваше, едва стоеше на краката си и усещаше как едно от счупените му ребра се забива в десния му дроб. Кървеше лошо, дясната му ръка висеше безполезна, а краката му трепереха. Можеше да остане прав само още няколко секунди, преди да изгуби съзнание.

Нападателят му се премести вляво и се сля със сенките.

Курц тръгна назад към прозореца. От рамката му стърчеше голямо парче стъкло. Ако можеше да примами мъжа към…

Изваяната от мрак фигура се стрелна от сенките. Курц заряза стратегията си с прозореца, заопипва палтото си с окървавената си лява ръка и стигна до джоба си в мига, в който се появи заслепяваща светлина.

Фигурата, която отново го срита в гърдите, не се разсея от светлината. Мъжът го удари с острото си рамо, вдигна го и го блъсна назад през прозореца, докато лявата ръка на Джо се оплиташе в джоба му.

Той едва сега осъзна, че е бил изхвърлен през прозореца, през онзи черен правоъгълник над него, на който се белееше лицето на нападателя му. След миг се стовари по гръб на твърдата козирка, счупи изгнилата мазилка и арматура и пропадна още пет метра, докато не се приземи на заснежения бордюр долу.

Хансън, който се намираше на стотина метра в кадилака си, не чу нищо от случващото се. Той запали двигателя, който веднага оживя, усили парното докрай и включи халогенните фарове.

Тъкмо посягаше към скоростния лост, когато чу тихичко тик-тик и петнадесет килограма експлозив С-4, поставени под кората, под двигателя, зад таблото и особено внимателно около 150-литровия резервоар, избухнаха в добре изчислена последователност.

Първият възпламенен експлозив се намираше на нивото на краката на Хансън, малко над глезените му. Вторият запрати предния капак на тридесет метра във въздуха и отнесе предното стъкло. Основният пакет възпламени резервоара, вдигна тежкия два тона и половина джип на метър и половина от земята и го приземи обратно на горящите му гуми. Вътрешността му веднага се изпълни с миризма на горящ бензин.

Хансън беше жив. Дори докато вдишваше пламъците, си помисли: Жив съм!

Опита се да отвори вратата, но беше заяла. Предната седалка беше изкривена напред и гореше. Самият той също беше пламнал. Воланът се топеше в ръцете му.

Без да осъзнава, че краката му вече ги нямаше, Хансън се хвърли напред и задращи с нокти по таблото в опит да излезе през оставената от предното стъкло дупка.

Капакът на кадилака го нямаше и отдолу беше като огнен кладенец.

Това не го спря. Протегна ръце, чиято плът се беше стопила от пламъците, хвана се за релсата на багажника на покрива и издърпа овъглените си и горящи крака от останките, като се измъкна от горящата метална руина.

Косата му гореше. Лицето му гореше. Хансън се претърколи в дълбокия сняг и през цялото време, в което гасеше пламъците, пищеше в агония.

Запълзя на димящи лакти в опит да се отдалечи от горящия автомобил и след малко се обърна по гръб, за да си поеме въздух през изгарящите го дробове. Виждаше всичко съвсем ясно, макар да не знаеше, че клепачите му се бяха стопили и сраснали с веждите, така че не можеха да се затворят. Хансън вдигна ръце към лицето си. Боляха го. Изпълни го недоумение и му стана странно забавно, когато видя, че пръстите му са се надули и са се пръснали като кренвирши, оставени прекалено дълго на скарата. На фона на черното небе забеляза белите си кости. Пламъците осветяваха всичко в радиус от шестдесет метра.

Хансън се опита да изкрещи за помощ, но дробовете му бяха като два мяха, напълнени с въглерод.

Между него и горящия автомобил се появи някакъв силует. Принадлежеше на мъж. Тъмната фигура коленичи, доближи се до него и позволи на пламъците да разкрият лицето му.

— Хансън — каза Джон Уелингтън Фриърс. — Чуваш ли ме? Знаеш ли кой съм?

Аз не съм Джеймс Б. Хансън, помисли си Хансън и се опита да го изрече, но нито устата, нито езикът му се подчиняваха.

Фриърс погледна горящия човек. Дрехите на нещастника се бяха свлекли, а кожата му висеше на мазни гънки, които приличаха на горящи парцали. На лицето му се бяха разкрили изгорели мускули, които наподобяваха на мазни червено-жълти въжета. Опустошените му устни вече не прикриваха зъбите му и бяха застинали по средата на дивашка усмивка. Оцъклените сиви очи не можеха да примигат. Само облачето пара, което излизаше от отворената му уста, подсказваше, че още е жив.

— Чуваш ли ме, Хансън? — попита Фриърс. — Виждаш ли кой съм? Аз ти сторих това. Ти уби дъщеря ми, Хансън. И аз ти сторих това. Живей и страдай, копеле.

Цигуларят коленичи до овъгления мъж и остана до него няколко минути. Зениците на чудовището се разшириха, когато го разпозна, и след малко погледът му застина завинаги. От устата му вече не излизаше пара, но опечената му плът продължи да дими.

Някъде в далечината на осветения град — на хабитата, в който живееха другите хора, цивилизованите хора, помисли си Джон Уелингтън Фриърс — се разнесе вой на сирени. Той стана и тъкмо щеше да се върне при линкълна, който беше паркиран на една пресечка оттук, когато забеляза нещо, приличащо на животно, да пълзи през снега на паркинга към него.