Замръзване

20

Джеймс Б. Хансън паркира своя „Кадилак Ескалейд“ от другата страна на надлеза и тръгна по една отъпкана в снега пътека към железопътните линии. Сега беше обедната почивка на настоящото му амплоа — капитан Милуърт.

От университета казаха, че при тях не работи доктор Пол Фредерик. В телефонните указатели на Бъфало нямаше човек с това име. В участъка имаше само едно досие за човек на име Пол Фредерик — нямаше снимки, отпечатъци, лични данни, а само форма за задържане 326-В, в която се споменаваше, че някакъв скитник Пруно, известен още като Профа, известен още като П. Фредерик, е бил задържан, докато полицията е разпитвала бездомници след убийството на скитник преди две лета. Хансън разговаря с униформения полицай, който беше осъществил разпитите. Ченгето му каза, че този Пруно обикалял улиците и почти никога не ходел в приютите, но си имал любими местенца под надлеза и най-вече една барака до железопътните линии.

Хансън нямаше проблеми с намирането на бараката. Пътеката в снега водеше до нея, а и нямаше други „постройки“ на това място, което сигурно се превръщаше в катун през лятото. Защо този бездомник е тук в такова време?, зачуди се той. Снегът беше спрял, но температурата бе паднала доста и от реката и езерото Ери прииждаше много студен вятър.

— Здравейте? — Хансън не очакваше да получи отговор от бараката и се оказа прав. Всъщност „барака“ беше прекалено щедро определение за тази мизерна купчина от гофрирана ламарина, шперплат и кашони. Той извади своя .38-калибров револвер, който щеше да стане собственост на господин Джо Курц след убийството на Джон Уелингтън Фриърс, наведе се и влезе в бараката, като очакваше да я намери празна.

Не беше. Един стар пияница с палто, който вонеше на урина, седеше до малък котлон. Подът беше от някакъв брезент, през стените духаше, а бездомникът беше толкова надрусан с крек или хероин, че едва забеляза посетителя си. Хансън насочи пистолета в гърдите му и се опита да различи чертите на лицето му на слабата светлина. Набола сива брада, наслоила се мръсотия в гънките на бръчките, кървясали очи, няколко кичура сива коса, останали на петнистото му теме, подсечен пилешки врат, който се губеше в прекалено голямото палто — този човек отговаряше на описанието на Пруно, известен още като Профа, известен още като П. Фредерик, което униформеният полицай му беше дал. Но кой ли бездомник не отговаряше?

— Хей! — изкрещя Хансън, за да привлече вниманието на дрогирания. — Хей, старче!

Кървясалите, воднисти очи на бездомника се обърнаха към капитана. Грубите му пръсти — зачервени и побелели — трепереха. Хансън наблюдаваше вътрешната борба на стареца, който неохотно се опитваше да се съсредоточи.

— Ти ли си Пол Фредерик? — изкрещя капитанът. — Пруно? Пол Фредерик?

Бездомникът примига няколко пъти и после кимна колебливо. На Хансън започна да му се повдига. Нищо не го отвращаваше повече от тези безполезни наркомани.

— Господин Фредерик, виждали ли сте Джон Уелингтън Фриърс? Фриърс свързвал ли се е с вас? — Мисълта този дърт наркоман да е приятел на изтънчения цигулар, още повече пък онзи да дойде да го посети в тази барака, беше абсурдна. Но Хансън зачака да получи отговор.

Бездомникът облиза напуканите си устни и отново се опита да се съсредоточи. Гледаше .38-калибровия револвер. Хансън го свали едва.

Сякаш усетил своя шанс, старецът стрелна ръка в джоба на палтото си.

Без да му мисли, Хансън вдигна оръжието и стреля два пъти, като уцели бездомника в гърдите и във врата. Онзи се катурна назад като празен вързоп от парцали. За минута продължи да диша — въздухът направо стържеше, докато си проправяше път към дробовете му в студената и мрачна барака — но след малко утихна и капитанът спусна петлето на оръжието си. Подаде глава извън бараката, за да огледа набързо наоколо — нямаше никого, който да чуе изстрела, а влаковете бучаха и шумяха на железопътните релси, които не се виждаха оттук — след което се върна вътре и коленичи до тялото. Трябваше да го претърси, но нямаше намерение да докосва тези мръсни и пълни с бълхи парцали.

Хансън намери една пръчка, която бездомникът беше използвал да си разбърка супата, и разтвори мръсното палто. Ръката на стареца не беше посегнала към оръжие, а към малък молив. Мъртвите пръсти едва го бяха докоснали. От джоба му беше изпаднало и едно малко жълто тефтерче, в което нямаше нищо написано.

— Проклятие — прошепна Хансън и изрече бърза молитва, с която да поиска прошка за тази ругатня. Не планираше да убива бездомника и фактът, че беше питал онзи полицай за него, можеше да предизвика известно подозрение.

Не е така, каза си Хансън. След като убия Фриърс, това ще е поредното убийство, водещо към Джо Курц. Няма да разберем защо Курц е решил да убие и двамата, но .38-калибровият револвер, намерен в хотелската му стая, ще осигури необходимите доказателства.

Хансън прибра револвера в джоба на палтото си. Никога не беше запазвал оръжие на убийство, след като го беше използвал — това беше аматьорска постъпка — но в този случай се налагаше да го направи, поне докато намереше и убиеше Фриърс. След това щеше да подхвърли револвера в хотелската стая на Курц… или до тялото на Курц, ако се опиташе да окаже съпротива по време на арест, а Джеймс Б. Хансън очакваше точно това.

Докато седеше в малкото помещение на десет метра от трапезарията на Емилио Гонзага и усещаше погледите на Мики Кий, Марко и двамата бодигардове на дона, Джо Курц започна да се приготвя за онова, което предстоеше.

Щеше да остави много недовършени дела след себе си — случая с Фриърс и Хансън например, но това не беше негова работа. Арлен щеше да се погрижи за Фриърс, вероятно щеше да запознае полицията с информацията, получена от Конуей. Това не беше негов проблем. После идваха Доналд Рафърти и Рейчъл — това вече беше негов проблем — но нямаше какво да направи по него. Точно сега работата му беше да се заеме с Емилио Гонзага, истинския убиец на Саманта. Той се намираше само на десет метра от него, надолу по един дълъг коридор и през една отключена врата.

Всичко трябваше да се случи много бързо. И скоро. Курц предположи, че Гонзага и Анджелина вече бяха стигнали до основното и тримата телохранители там вече бяха заели местата си до стената.

Мики Кий беше много бдителен, но — като всички бодигардове — също така бе отегчен. Рутината отпускаше. Дори през последните двадесет минути, в които Марко преглеждаше предстоящите конни надбягвания, а Курц седеше с полузатворени очи, Мики Кий беше свалил гарда си. Другите двама телохранители бяха като непохватни шимпанзета и вниманието им отдавна бе отвлечено от малкия телевизор на бюфета до стената. На него вървеше някаква сапунена опера, която явно много им допадаше. Навярно я следяха.

Мики Кий беше обезпокоен от присъствието на Курц. Като всички добри бодигардове, той се съмняваше във всичко, което излиза от рамките на нормалното. Но също така беше жаден и постоянно прескачаше до махагоновия бар до Джо — минаваше на по-малко от метър от него — за да си напълни чашата със сода. И макар да държеше чашата с лявата си ръка — Курц беше забелязал, че е десничар — това действие отнемаше достатъчно голяма част от вниманието му. Почти беше станало време Кий да си налее отново сода.

Когато го направи, всичко трябва да се случи много бързо. Курц също така беше забелязал, че Кий носи основното си оръжие — 9-милиметрова „Берета“ — в раменен кобур. Това беше добре, тъй като смяташе да използва лявата си предмишница, за да удари трахеята на бодигарда, а с дясната си ръка да му отнеме беретата и да застреля двамата въоръжени телохранители, които бяха на по-малко от два метра от него.

Всичко трябваше да се случи много бързо, но нямаше как да го направи, без да го чуят горилите на Гонзага в трапезарията. Нуждаеше се от повече оръжия, от повече патрони. Щяха да са му необходими още десет секунди, за да може да вземе пистолетите на бодигардовете, след като ги застреляше. Марко също трябваше да бъде неутрализиран, макар че ако избягаше, Курц смяташе да го пусне. Той не беше фактор.

После щеше да се нуждае от още двадесет секунди, за да прекоси коридора и да влезе през вратите на трапезарията, приведен, стрелящ с двете оръжия, а третото щеше да е в колана му. Имаше само една цел в онова помещение, макар че беше готов да убие всеки там, за да стигне до нея.

Курц смяташе, че има добри шансове да стигне до трапезарията и да се добере до целта си, преди тя да избяга или да повика подкрепления, но не смяташе, че има особени шансове накрая да оцелее. Бодигардовете вътре щяха да извадят оръжията си още като чуеха стрелбата отвън. Въпреки това щяха да са объркани. За разлика от добре тренираните агенти на Тайните служби, тези тук бяха евтини гангстери, убийци, и първият им проявил се инстинкт щеше да е този за самосъхранение, а не да се хвърлят между Емилио Гонзага и залпа от куршуми.

И все пак Курц трябваше да се движи бързо и да стреля бързо. Ако някак си оцелееше след сблъсъка в трапезарията, щеше да се увери, че Гонзага е мъртъв — един допълнителен куршум в главата щеше да подсигури това — и едва тогава щеше да му мисли как да се измъкне от имението. Най-добрият му шанс щеше да е с лимузината, с която пристигнаха, макар че дори тя нямаше да може да преодолее металната порта отпред. Той обаче беше разгледал много внимателно снимките от въздуха и знаеше къде се намират сервизните пътища и задните изходи на имението. Това, разбира се, нямаше да промени факта, че трябваше да се оправя с поне дванадесет охранители, с видеонаблюдението и с джипа, който обхождаше мястото, но всички щяха да са объркани и нямаше да стрелят по личната лимузина на Гонзага, нямаше да са подготвени да спрат някой, който се опитва да излезе от имението. Курц имаше минимални шансове за оцеляване, дори да го раняха.

Не, нямам, каза си той. Емилио Гонзага беше един от малкото останали мафиоти в Западен Ню Йорк и глава на своята малка фамилия. Колкото и незначителен да беше бизнесът в Бъфало, истинските нюйоркски фамилии нямаше просто да си седят и да оставят някакъв си никаквец да убие едно от техните франчайзови момчета, без да се намесят, за да върнат равновесието във вселената. Дори Джо Курц да убиеше всички в имението на Гонзага днес и да се измъкнеше невредим, Мафията щеше да разбере кой е отговорен за случилото се и да го намери, дори това да им костваше двадесет години. Джо Курц щеше да подпише смъртната си присъда в мига, в който вдигнеше оръжие срещу Емилио Гонзага.

C’est la vie14, помисли си Курц и се пребори с желанието си да се усмихне. Не искаше да дава повод на Мики Кий да е по-бдителен. Усети как всички странични мисли се изпаряват от главата му. Трябваше да се подготви да действа. Превърна се в адреналинов двигател с една-едничка цел.

Мики Кий сипа остатъка от содата в чашата си. За момент Курц се беше обезпокоил, че телохранителят е задоволил жаждата си, но не беше така. Той беше бдителен — но недостатъчно, знаеше Джо — докато вървеше с чашата в лявата си ръка към бара.

Курц беше проиграл многократно всичко в главата си. Кий щеше да е мъртъв за пет секунди, но трябваше да му вземе беретата, докато се свличаше на пода, да освободи предпазителя, когато завърташе оръжието към обърканите бодигардове, захласнати в сапунената си опера…

Мики Кий влезе в обхвата му.

Мобилният на Курц иззвъня.

Кий се спря и отстъпи назад, а ръката му се стрелна към раменния му кобур. Курц изпусна въздуха, който беше задържал, вдигна пръст, за да напомни на телохранителя, че не е въоръжен, и отговори на обаждането. Нямаше какво друго да направи в този момент.

— Джо? — Гласът на Арлен беше по-притеснен от всякога.

— Какво има?

— Става въпрос за Рейчъл.

— Какво? — Курц трябваше да се върне от мястото, на което беше отишъл по време на подготовката си — по-голямата част от ума и тялото му все още участваха в застрелването на бодигардовете, в нахлуването в трапезарията и насочването на дулото на беретата в тлъстото рибешко лице на Емилио Гонзага. — Какво? — повтори въпроса си той.

— Става въпрос за Рейчъл. В болница е. Ранена е лошо.

— За какво говориш? Откъде знаеш…

— Помниш ли сестрата на Алън? Гейл. Тя е медицинска сестра в Окръжна болница на Ери. Познава Рейчъл. Познаваше Сам, помниш ли? Току-що ми се обади. Тъкмо е застъпила на смяна. Рейчъл е била приета тази сутрин около девет часа.

— Рафърти ли я е ударил? — попита Курц. Мики Кий и останалите го наблюдаваха с интерес. Марко облиза устни. Явно се чудеше дали това ново стечение на обстоятелствата нямаше да попречи на шансовете им за оцеляване през следващия един час.

— Не. Катастрофирали са на „Кенсингтън“. Доналд Рафърти е бил пиян. Гейл ми каза, че е със счупена ръка и вероятно има сътресение, но ще се оправи. Рейчъл обаче е в много лошо състояние.

— Колко лошо? — Курц чуваше собствения си глас, сякаш беше на километри разстояние.

— Все още не знаят. Рейчъл е в операционната цяла сутрин. Гейл ми каза, че са премахнали далака и единия ѝ бъбрек. Ще знаят повече в следващия един час.

Курц не отговори. Притъмня му пред очите и чу шум, който приличаше на прииждащ влак.

— Джо?

— Да. — Осъзна, че ако не отпуснеше хватката си около малкия телефон, щеше да го счупи на две.

— Има още нещо. Много по-лошо.

Курц зачака.

— Рейчъл е била в съзнание, когато са я извадили от колата. Медиците са ѝ говорили, за да я държат в съзнание. Казала им, че избягала предната вечер, но пастрокът ѝ я намерил близо до автобусната спирка и я накарал да се качи в колата. Избягала, защото той много пиел и се опитал да я изнасили.

Курц прекрати разговора, сгъна телефона и много внимателно го прибра във вътрешния джоб на сакото си.

— К’во става? — попита Мики Кий. — Да не изгуби голям облог, господин Хауърд от „Рейфърд“? Да не би тип на име Рафърти да оправя някоя от кучките ти?

Без да обръща внимание на Кий и на другите бодигардове, които се опитаха да го спрат, Курц прекоси коридора и влезе в трапезарията, за да накара Анджелина да се махнат колкото се може по-скоро оттук.