Замръзване

34

— Господи, голям студ е — прошепна Майърс.

— Млъквай — изсъска Брубейкър.

Джеймс Б. Хансън не каза нищо, но стисна ръка в юмрук и удари двамата мъже в плочките на гърдите на бронежилетките им, за да ги накара да млъкнат.

Дойдоха от юг, покрай празните сервизни сгради, ръждясалите и покрити от снега железопътни релси, брулените от вятъра перони, оградения южен портал и товарните рампи, и сега прекосяваха огромната главна чакалня. Гледката през очилата за нощно виждане беше свръхестествена — брилянтна, светла, зелено-бяла навън и по-тъмна и по-неясна тук, в дълбокия мрак. През прозорците проникваше достатъчно светлина, за да могат да виждат до тридесет метра пред тях в чакалнята. Изоставените пейки приличаха на надгробни плочи, гишетата бяха погълнати от мрака, а спрелите часовници изглеждаха като черепи на стената.

Хансън изпита странно вълнение. Каквото и да се случеше тук, след това трябваше да настъпи огромна промяна в поведението му. Смяната на самоличност и егоистичните Специални визити щяха да спрат — поне за няколко години. Ако тъпак като този бивш затворник Курц можеше да разгадае модела му на действие, то тогава вече не беше безопасно. Щеше да се наложи да приеме онази самоличност под дълбоко прикритие, която беше подготвил във Ванкувър, и да си наложи самоконтрол по отношение на момичетата. Междувременно обаче тези необичайни стечения на обстоятелствата бяха вълнуващи.

Тримата полицаи прекосиха голямото пространство като същински барети — Брубейкър и Хансън държаха оръжията си в пълна бойна готовност и завъртаха дулата им в синхрон с главите си, а Томи Майърс, чието рамо докосваше това на партньора му, вървеше назад, като постоянно местеше пистолета и очилата си за нощно виждане, за да им пази гърбовете.

Товарните платформи бяха чисти. Рампите бяха чисти. Тази чакалня и помещенията от двете ѝ страни — чисти. Това оставяше главната ротонда и кулата.

Ако Курц не беше пристигнал четири часа по-рано — Хансън щеше да се изненада, ако този човек покажеше подобна дисциплина и предвидливост — тогава планът беше тримата да заемат стрелкова позиция в някое помещение на кулата, за предпочитане на нивото на някой от мецанините около ротондата. Ако Курц дойдеше от паркинга на север или от алеята на запад, щяха да му устроят засада от предните прозорци. Ако дойдеше от изток или юг, щяха да го чуят да се качва по стълбите пред тях и тогава щеше да им се открие чудесна възможност за стрелба.

Такъв беше планът.

В момента Хансън използваше очилата за нощно виждане, за да огледа малкия балкон на южната стена, вляво от главното стълбище. Имаше достатъчно околна светлина, за да види, че никой не се крие там, но мракът между колонките на стария парапет представляваше неясна зелена статика. Погледна тясното стълбище до балкона — беше барикадирано и затрупано. Въпреки това си струваше да се провери, преди да продължат към ротондата, така че…

— Слушайте! — прошепна Брубейкър.

Разнесе се звук от ротондата, от другата страна на главното стълбище. Някакво шаване. Търкане на обувки по мрамор или дърво.

Хансън стисна своя „АР-15“ с лявата си ръка, а дясната използва, за да разтърси яките на бронежилетките на детективите си, за да им напомни да пазят тишина и да са дисциплинирани. В същото време си мислеше: Пипнах те, Курц! Пипнах те!

Марко беше легнал по корем на пода на малкия балкон и надигаше глава само колкото да надникне през дебелите мраморни колонки на парапета. Не можеше да види кой е долу — беше прекалено тъмно — но чуваше стъпки и дори шепоти. Онези се придвижваха в мрака без фенерчета. Може би използваха от онези очила за нощно виждане, които беше виждал по филмите.

След малко хората се приближиха до него и спряха на десетина метра под балкона му. Марко притисна лице в пода. Нямаше смисъл да се разкрива, след като самият той не можеше да види шибаняците.

Съвсем ясно чу единият от тях да казва „Слушайте!“ и след малко тръгнаха с бързи стъпки по главното стълбище към ротондата и кулата, в която се беше скрил Курц. Марко остана сам в голямата чакалня. Пое си глътка въздух и стана на крака, като се опитваше да различи нещо в мрака. Дори след двадесет минути тук, очите му още не бяха привикнали.

Марко вдигна радиостанцията, но се замисли, преди да натисне бутона за предаване. Колко души бяха? Не знаеше. Чрез натискането на бутона нямаше да уведоми Курц, че враговете му се придвижваха с лекота в мрака, като използваха някакви високотехнологични джаджи. Можеше да прошепне предупреждение по радиостанцията.

Майната му. Марко смяташе, че най-добрата му тактика — след като плашещият лапач свети маслото на Лео — е да подкрепя госпожица Фарино, или поне да го прави, докато нещата се успокояха, но не дължеше нищо на този Курц. И все пак, ако онзи оцелееше след схватката тук, Марко не искаше да му има зъб. Това обаче не означаваше, че трябва да рискува да го предупреди с толкова много злонамерени типове в сградата.

Марко натисна бутона за предаване два пъти, чу цъканията в слушалката си и изключи радиостанцията, извади слушалката и прибра всичко в джоба си. Време е да се омитам оттук.

Едно дълго острие се стрелна изотзад към врата на Марко, сряза югуларната му вена, трахеята му и едва не прекъсна гръбначния му стълб. Той не разбра какво става, тъй като всичко се случи много бързо и професионално. След миг се разнесе звук, подобен на плискането на фонтан, но мозъкът му не го свърза с гейзера от собствената му кръв, който пръскаше по студения мраморен под.

Коленете го предадоха и той се строполи, като удари лице в каменния парапет, но не почувства и не видя нищо. Среднощният мрак на гарата проникна в мозъка му като черна мъгла и погълна всичко.

Мики Кий избърса петнадесетсантиметровото си острие в ризата на мъртвеца, сгъна го обратно с облечената си в ръкавица ръка и слезе по стълбите също толкова безшумно, колкото се беше качил.