Замръзване

15

Курц се увери, че колата без отличителни знаци обърна. След това мина по заобиколния път от Хамбърг до щатската магистрала, взе си билетче от тол пункта и шофира триста и двадесет километра до Кливланд.

Кабинетът и домът на доктор Хауърд К. Конуей се намираха в една стара част на града, недалеч от центъра. Целият квартал беше в големи викториански сгради, превърнати в апартаменти, и огромни католически църкви, които бяха затворени и заключени през нощта. Докато италианците и поляците биваха заменени от чернокожи в старите квартали, другите жители умираха или се местеха в покрайнините. Въпреки новия си стадион и музей на рокендрола, Кливланд все още — също като Бъфало — беше стар индустриален град, загнил отвътре.

Ако имението на Емилио Гонзага беше крепост, домът на Конуей също приличаше на такава с черната метална ограда, която ограждаше целия му имот, с решетките на прозорците на първия етаж и с мрака в къщата, който беше нарушаван единствено от един осветен прозорец на втория етаж. На табелата отвън пишеше: „Д-р Х. К. Конуей, Лекар по дентална медицина“. Курц отвори металната порта — като предположи, че към нея е свързана аларма, която да уведоми онези в къщата — и отиде до предната врата. Там имаше звънец и домофон. Той позвъни и простена в устройството.

— Какво има? — Гласът, който му отговори, беше млад — прекалено млад, за да е Конуей — и груб.

— Боуи ме съба — простена Курц. — Тря’а ми съболекар.

— Какво?

— Имам ушасен събобол.

— Майната ти. — Домофонът притихна.

Курц натисна силно звънеца.

— Какво?

— Имам ушасен събобол — простена много по-силно той, направо виеше.

— Доктор Конуей не приема пациенти. — Домофонът изключи.

Курц натисна осем пъти звънеца и накрая направо се отпусна на него.

Разнесе се тропот по голи стълби и вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата. Мъжът на прага ѝ беше толкова едър, че закриваше светлината, която се носеше от стълбището — бе около сто и четиридесет килограма, млад, навярно на двадесет и няколко, с купидонови устни и къдрава коса.

— Да не си глух, мамка му? Казах ти, че доктор Конуей не приема пациенти. Пенсиониран е. А сега се разкарай.

Курц се държеше за бузата и главата му беше в тъмното.

— Тря’а да ме види съболекар. Боли.

Едрият мъж тъкмо щеше да затвори вратата, но Джо пъхна ботуша си в пролуката.

— Моля.

— Сам си го изпроси, приятел — каза онзи, махна веригата, отвори рязко вратата и посегна към яката на Курц.

Бившият частен детектив го изрита в топките, хвана изпънатата му дясна ръка, завъртя се, за да мине зад него, и му счупи кутрето. Едрият мъж изпищя. Курц се премести на показалеца му и го изви силно назад, като в същото време стискаше като в менгеме ръката му.

— Хайде да се качим горе — прошепна Джо и влезе в антрето, в което миришеше на зеле. Затвори с крак вратата и поведе мъжа по стълбите, като използваше пръста му вместо лост за управление.

— Тими? — разнесе се треперлив глас от втория етаж. — Всичко наред ли е? Тими?

Курц погледна тресящия се и стенещ дебелак, който се препъваше по стъпалата пред него. Тими?

Площадката на втория етаж водеше до осветена дневна, където се намираше възрастен мъж в инвалидна количка. Той беше плешив, а кожата му бе на петна. Безполезните му крака бяха завити с одеяло и държеше .32-калибров револвер.

— Тими? — отново се разнесе треперливият глас на стареца. Той присви очи към тях през дебелите си като бутилка кока-кола стъкла на очилата със старомодни черни рамки.

Курц държеше туловището на Тими между себе си и дулото на .32-калибровото оръжие.

— Съжалявам, Хауърд — простена едрият мъж. — Той ме изненада. Той… Аххххх! — Тими извиси глас, когато Джо изви пръста му отвъд границите на допустимото отклонение.

— Доктор Конуей — започна Курц, — трябва да поговорим.

Старецът издърпа петлето с палец.

— Полицай ли си?

Въпросът беше прекалено глупав, за да бъде удостоен с отговор. Тими се опитваше да се извие напред, за да намали болката в ръката и пръста си и на Курц му се наложи да го изрита с коляно в дебелия задник, за да го накара да се изправи отново.

— Той ли те изпраща? — попита старецът. Гласът му трепереше почти толкова, колкото оръжието в ръката му.

— Да — отвърна Курц. — Джеймс Б. Хансън.

Доктор Хауърд К. Конуей като че ли чу някакви магически думи. Той дръпна спусъка на .32-калибровия си револвер веднъж, два, три, четири пъти. Изстрелите бяха силни и оглушителни в облицованото в дърво помещение. Изведнъж въздухът се изпълни с мирис на барут. Зъболекарят изгледа оръжието, все едно беше стреляло само.

— Ах, мамка му — каза Тими с разочарован глас и залитна напред. Челото му удари паркета с кух звук.

Курц трябваше да действа светкавично. Хвърли се до Тими, претърколи се веднъж и се стрелна към Конуей, за да му отнеме револвера, преди да е използвал патрони пет и шест. Сграбчи стареца за яката на бархетната му риза, вдигна го от инвалидната количка и го разтресе два пъти, за да се увери, че няма други скрити оръжия под одеялото.

Френските врати водеха до тесен балкон в другия край на дневната. Курц избута настрани инвалидната количка и повлече съпротивляващото се плашило през стаята, изрита тези врати и го надвеси над заледения метален парапет. Очилата на доктор Конуей полетяха в нощта.

— Недей… недей… недей… недей. — Гласът на зъболекаря вече не трепереше.

— Кажи ми всичко за Хансън.

— Какво… не познавам никакъв… Господи, недей. Моля те, недей!

Курц буквално блъсна с една ръка стареца назад и го сграбчи за предната част на ризата. Платът се сцепи.

Ченето на доктор Хауърд К. Конуей се беше отлепило и сега тракаше на свобода в устата му. Ако старият лайнар не беше съучастник в сянка при извършването на повече от десет убийства, Джо може би щеше да го съжали. Може би.

— Ръцете ми са студени — каза той. — Следващия път може да не успея да те хвана. — Отново надвеси зъболекаря над парапета.

— Ще ти дам… каквото кажеш! Имам пари. Имам много пари!

— Джеймс Б. Хансън.

Конуей закима енергично.

— Искам другите му имена, информация за него, всичко — изсъска Курц.

— Ще я намериш в домашния ми кабинет. В сейфа.

— Каква е комбинацията?

— Тридесет и две наляво, деветнадесет надясно, единадесет наляво и четиридесет и шест надясно. Моля те, пусни ме. Не! Не долу!

Курц блъсна силно кокалестия и навярно безчувствен задник на зъболекаря в парапета.

— Защо не каза на никого, Конуей? През всичките тези години. След толкова много убити жени и деца. Защо не каза на никого?

— Той щеше да ме убие. — Дъхът на стареца миришеше на етер за пиене.

— Аха — отвърна Курц и потисна мигновеното си желание да хвърли дъртака на бетонната тераса пет метра по-долу. Първо трябваше да получи необходимата му информация.

— Какво ще правя сега? — Доктор Конуей стенеше и хълцаше. — Къде ще отида?

— Можеш да вървиш на… — започна Курц и забеляза, че влажните очи на стареца се оцъклят — изпълнени с надежда — към нещо ниско зад него.

Джо сграбчи Конуей за ризата и го обърна точно когато Тими, който беше оставил кървава следа на паркета, изстреля последните два патрона от револвера, до който се беше докопал.

Тялото на зъболекаря беше прекалено слабо, за да спре .32-калибров куршум, но първият пропусна целта си, а вторият го улучи право в челото. Курц залегна, но така или иначе от изходната рана изригнаха само кръв и мозък. Куршумът не излезе.

Курц пусна тялото на Конуей на заледения балкон и отиде при Тими, чийто револвер щракаше в празните гнезда. Не искаше да докосва оръжието дори с ръкавици, затова настъпи ръката на едрия мъж, докато не го пусна, след което го преобърна с ботуша си. Два от първите четири куршума го бяха уцелили в гърдите, един в гърлото и последният беше пробил бузата под лявата му скула. Тими щеше да умре от загуба на кръв след една-две минути, ако не получеше мигновена лекарска помощ.

Курц отиде в домашния кабинет на доктор Конуей, където не обърна никакво внимание на заключените картотеки, намери големия стенен сейф зад една картина на гол мъж и въведе комбинацията. Дъртакът я беше казал прекалено бързо и под прекалено голям стрес, за да има време да излъже. Така беше. Сейфът се отвори от първия опит.

Вътре имаше метални кутии с 63 000 долара в брой, облигации, златни монети, акции и дебела папка, пълна с дентални снимки, застрахователни полици и изрезки от вестници. Курц не обърна внимание на парите и извади папката на светло. Затвори сейфа и завъртя ключалката.

Тими вече не шаваше и гъстата му кръв беше стигнала до балкона, където се събираше в локва около пробития череп на Конуей и лека-полека замръзваше. Курц сложи папката на кръглата маса до празната инвалидна количка и я разлисти. Не мислеше, че това е квартал, в който хората биха се обадили на 911 при първите съмнения за изстрели.

Двадесет и три изрезки от вестници. Петнадесет фотокопия на писма до различни полицейски участъци, с прикачени дентални снимки. Петнадесет различни самоличности.

— Хайде де, хайде де — шепнеше Курц. Ако настоящата самоличност на Хансън, подвизаваща се в Бъфало, не беше тук, цялата тази каша щеше да е за нищо. Но дали имаше логика да е тук? Защо му беше на Конуей да знае настоящата самоличност на Хансън, преди да е необходимо да го идентифицира пред следващите разследващи детективи?

Защото Хансън трябваше да е подготвен с историята си, в случай че старият зъболекар умреше. Тогава Тими щеше да свърши работата, но все пак трябваше да има вписан зъболекар в картона.

На предпоследния лист в папката беше записан час за посещение през миналия ноември — почистване и частична коронка. Нямаше дентални снимки. Нямаше фактура, а само ръчно написана сума в полето: 50 000 долара. Ето защо доктор Конуей не приемаше нови пациенти. Под записа имаше адрес в квартал Тонауанда в Бъфало и име.

— Мамка му — прошепна Курц.