Аферата Ван Гог

Глава 35

Първото нещо, което направи Анна, когато се събуди на следващия ден, бе да се обади в Уентуърт Хол.

— Опитват се да ни притискат — предупреди Арабела, след като чу последните новини.

— Какво имаш предвид?

— Фенстън е изпратил предупреждение, че ще обяви имението в банкрут. Дава ми четиринайсетдневен срок да върна дълга, в противен случай ще организира търг за продажбата на Уентуърт Хол. Надявам се Накамура да не разбере, защото това ще отслаби позициите ти при сделката, да не говорим, че може дори да се откаже.

— Имам среща с него тази сутрин в десет. Ще ти се обадя веднага щом получа някаква информация, но да знаеш, че ще е някъде след полунощ.

— Не се тревожи, ще бъда будна и ще чакам — успокои я Арабела.

Анна затвори и веднага се зае да обмисля стратегията си за предстоящия разговор с Накамура. Всъщност не беше мислила за почти нищо друго през последните дванайсет часа.

Знаеше, че Арабела ще е съгласна на сума, която да покрие дълга й към „Фенстън Файнанс“ и дай създаде известна сигурност, че ще може да върне парите на своите кредитори и да плати данъците. Пресметна, че сумата възлиза на около петдесет милиона. В крайна сметка щеше да се съгласи и на тази сума, стига да може да се върне в Ню Йорк, да заличи квалификацията „безследно изчезнала“ от името си и да започне отново да тича в Сентръл Парк. Би могла дори да помоли Накамура да й разкаже по-подробно за работното място в неговата фондация.

Прекара доста време във ваната, така че водата от вряла постепенно стана съвсем хладка — удоволствие, което обикновено си позволяваше единствено през почивните дни, — като не спираше да обмисля стратегията и поведението си за срещата с Накамура. Развесели се при мисълта каква би била реакцията му, когато отвори подаръка й. Няма сериозен колекционер, който да не почувства особена тръпка при срещата с бъдещ талант — напомня донякъде на тръпката, която изпитваш, когато изсипваш значителна сума за вече признат майстор. Като види смелия рисунък и полета на вдъхновението, без съмнение ще закачи творбата в частната си колекция. Сигурно доказателство за получено признание.

Анна дълго и обстойно обмисля и какво точно да облече за следващата им среща. Спря се на бежова ленена рокля с деликатен декоративен шев, широк кожен колан, и много тънка златна верижка — тоалет, който в Ню Йорк би изглеждал прекалено семпъл, но за Токио бе направо дързък. Вчера бе избирала подходящото облекло за откриване на разговорите, а днес — за приключването им.

За трети път отвори чантата си, за да се увери, че писмото на доктор Гаше до Ван Гог е при подготвения от нея прост почти стандартен договор за покупко-продажба от една страница. Ако можеше да стигне до споразумение с Накамура относно цената, щеше да поиска като знак за добра воля от негова страна десет процента от сумата капаро, които щяха да бъдат възстановени напълно, в случай че купувачът не е доволен след задължителния преглед на картината…

Погледна часовника си. Срещата бе определена за десет и той бе обещал да изпрати колата си да я вземе в девет и четирийсет. Това означаваше, че трябва да чака във фоайето. Японците бързо губят търпение, когато видят, че отсрещната страна се опитва да играе игри.

Слезе с асансьора в преддверието на хотела и отиде на рецепцията.

— Предполагам, че днес ще си замина, ето защо моля да ми приготвите сметката, за да я уредя, когато се върна.

— Разбира се, доктор Петреску — отговори администраторът. — Може ли да ми кажете дали сте използвали минибара?

Тя се замисли.

— Да, изпих две бутилки вода „Евиан“.

— Благодаря ви. — Мъжът започна да въвежда информацията в компютъра.

Пиколото вече бързаше към нея.

— Шофьор вече тук да взима вас — изстреля момчето и я поведе към колата отпред.

Джак седеше в таксито, когато Анна се появи на входа. Беше твърдо решен да не я изгуби втори път. Преследвачката също щеше да чака, но тя знаеше къде отива Анна.

Кранц също прекара нощта в центъра на Токио, но за разлика от Петреску, не в хотелско легло. Беше се приютила в кабината на строителен кран на височина от около четирийсет и пет метра над земята. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я търси там. От тази височина проследи как слънцето се издига над покривите на императорския дворец. Беше пет и петдесет и шест. Време беше да слиза, ако искаше да остане незабелязана.

Щом стъпи на земята, побърза да се слее с потока хора, тръгнали към станциите на метрото, за да отидат на работа.

Озова се в центъра на Гинза след седем спирки на влака и с бързи стъпки се насочи към „Сейо“. Шмугна се във фоайето на хотела и се сгуши в чупките на залата — редовен клиент, който никога не се регистрира, не остава и да преспи в хотела.

Мястото, което си беше избрала, дяваше добра видимост към вратите на двата асансьора, като в същото време излизаше от обсега и на най-наблюдателните сервитьори. Чака дълго, а като всяко друго умение, и чакането се усвояваше с дълга практика.

Шофьорът затвори вратата зад нея. Сега беше друг. Анна никога не забравяше лица. Потеглиха в пълно мълчание. С всеки следващ километър тя ставаше все по-уверена.

Когато шофьорът отново отвори вратата пред нея, Анна забеляза, че секретарката на Накамура я чака във фоайето на сградата. Шейсет милиона долара, повтаряше си наум, докато изкачваше стъпалата, и няма да отстъпя с нито цент. Стъклената врата се плъзна пред нея и секретарката се поклони ниско.

— Добро утро, доктор Петреску. Накамура-сан ви очаква.

Анна се усмихна и последва младата жена по дългите коридори, на чиито врати нямаше никакви табели. Леко почукване и секретарката отвори вратата на кабинета, за да съобщи за пристигането й.

Анна отново се стъписа пред гледката, която се разкри пред нея, но този път поне успя да задържи устата си затворена. Накамура се изправи иззад бюрото си и се поклони. Посетителката отговори на жеста подобаващо и изчака да бъде поканена да седне. Домакинът седна обратно на мястото си. Усмивката му от вчерашния ден беше заменена от мрачно изражение. Анна реши, че това вероятно е някакъв търговски трик.

— Доктор Петреску — започна той, след като отвори папката пред себе си. — Изглежда по време на вчерашната ни среща не сте били достатъчно откровена с мен.

Устата й пресъхна, докато следеше как Накамура обръща листовете пред себе си. Той свали очилата си и се втренчи в нея. Тя се опита да не трепне.

— Не ми казахте например, че вече не работите за „Фенстън Файнанс“, нито дори намекнахте, че съвсем наскоро сте освободена от борда на директорите за поведение, смятано за недостойно за служител на банка. — Анна си наложи да диша ритмично. — Пропуснахте да споделите и тъжната новина за убийството на лейди Виктория Уентуърт, и то в момент, когато е била сред големите длъжници на вашата банка. — Накамура отново сложи очилата си. — Дългът й възлиза на някъде около четирийсет милиона долара. Забравихте да споменете също, че според регистрите на полицията в Ню Йорк се водите за безследно изчезнала. Но най-непростимото за мен е, че не ми дадохте никакъв знак, че творбата, която ми предлагате, ако използваме полицейския жаргон, може да се определи като „открадната вещ“. — Накамура затвори папката и отново свали очилата си. Погледът му се спря безмилостно на лицето й. — Сигурно има просто обяснение за подобен пристъп на амнезия.

Единственото й желание в момента бе да скочи и да побегне от кабинета. Баща й обичаше да повтаря, че когато те разкрият, най-добрата стратегия е тутакси да си признаеш. И тя призна всичко от игла до конец. Довери му дори къде е скрила картината. Накамура мълча през цялото време, а също и няколко минути след това.

— Сега разбирам защо поставихте условие картината да не се продава поне десет години и да не се излага публично. Не мога да не ви попитам обаче как възнамерявате да уредите отношенията си с бившия ви шеф. За мен е ясно, че господин Фенстън държи по-скоро да включи платното в своята колекция, отколкото да получи сумите по кредита.

— Точно в това е целият въпрос — каза Анна. — Щом дългът бъде изплатен, имението Уентуърт е в правото си да продаде картината на когото поиска.

— Ако приема вашата версия и наистина имам интерес да купя автопортрета, ще поставя и някои условия.

Анна кимна.

— На първо място, ще искам да купя картината директно от лейди Арабела Уентуърт, и то само след като нещата са напълно изчистени от юридическа гледна точка.

— Нямам възражения по този въпрос.

— Второ, ще очаквам автентичността на творбата да бъде потвърдена от музея „Ван Гог“ в Амстердам.

— Това също не би представлявало проблем.

— Третото ми условие вероятно няма да ви допадне — продължи Накамура. — Става дума за цената. И ако използвам типично американския израз, ще я определя от позиция на силата.

Анна кимна доста неохотно.

— Ако, повтарям отново, ако сте в състояние да удовлетворите първите ми две условия, съм готов да платя за картината на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ на имението Уентуърт петдесет милиона долара, с които, вече направих известни изчисления, ще бъде погасен кредитът на лейди Арабела, а и ще се покрият разходите по данъци и такси.

— При излагане на картината на търг чукчето на водещия ще удари при цена най-малко осемдесет или поне седемдесет милиона — възрази Анна.

— Което ме кара да мисля, че отдавна не са ви чукали — подхвърли Накамура. — Моля за извинение — додаде той незабавно. — Вече сте наясно, че никак не ме бива в играта на думи. — Усмихна се за първи път този ден. — Информираха ме, че Фенстън вече е издал нареждане за обявяване на банкрут на вашата клиентка, и доколкото познавам американците, ще минат години преди да се уредят формалностите. Адвокатите ми в Лондон потвърдиха, че лейди Арабела не е в позиция да посрещне каквито и да било тежки юридически разходи в съдебни битки, каквито неизменно биха последвали.

Анна въздъхна, преди да подхване:

— Ако, повтарям, само ако… — Мъжът насреща й реши все пак да се усмихне. — Ако приема вашите условия, ще очаквам и жест на добра воля.

— Какво имате предвид?

— Да оставите десет процента, или пет милиона долара, под формата на декларация при адвоката на лейди Арабела в Лондон.

Накамура поклати глава.

— Не, доктор Петреску. Не мога да приема подобно нещо.

Анна беше сразена.

— Но ще депозирам подобна декларация при моя адвокат, в размер на пет милиона, като цялата сума ще бъде изплатена при сключването на договора.

— Благодаря ви. — Анна не успя да скрие огромното облекчение, което изпита.

— Приемайки вашите условия — продължи Накамура, — ще очаквам от вас ответен жест на добра воля. — Той се изправи. Анна последва примера му съгласно етикета, но бе страшно неспокойна. — Ако сключим успешно тази сделка, да обмислите сериозно възможността да заемете поста директор по изкуствата в моята фондация.

Анна се усмихна, но не се поклони. Вместо това подаде ръка с думите:

— Ще използвам един друг отвратителен американски израз, господи Накамура, „договорихме се“.

И се обърна да си върви.

— Още нещо, преди да се разделим — спря я нейният домакин, като взе някакъв плик от бюрото си. Погледна го с надеждата, че няма да чуе нещо неприятно. — Ще бъдете ли така добра да предадете този плик на госпожица Данута Секалска, голям талант, който, надявам се, ще има възможност да разцъфти.

Анна се усмихна широко. Председателят я придружи по дългия коридор и до самата лимузина отвън. По пътя разговаряха за трагедията, сполетяла Ню Йорк, и неизбежните последствия. Но той така и не спомена какво се бе случило с предишния му шофьор, нито, че е в болница, за да се възстанови от сериозните си наранявания и не на последно място от загубената си мъжка гордост.

Но според обичая си японците предпочитат някои тайни да си останат в семейството.

Винаги когато бе в непознат град, Джак избягваше да съобщава на посолството за пребиваването си. Служителите там обичаха да задават много въпроси, на които не желаеше да дава отговори. Токио не правеше изключение. Той обаче имаше нужда от отговори на някои свои въпроси и знаеше кого точно да попита.

Един тип, когото беше пъхнал зад решетките за няколко години, му бе казал, че когато си в чужбина и имаш нужда от информация, най-добре да отседнеш в добър хотел. Но не бива да се обръщаш с въпроси към управителя или към хората на рецепцията. Твоят човек в такива случаи винаги е портиерът. Заплатата му никога не стига, ето защо приема да изпълни някои малки задачи, например споделяне на информация.

За петдесет долара Джак научи всичко за Накамура, включително и коя дупка при играта на голф най-трудно му се удава — четиринайсетата.

Кранц проследи излизането на Петреску от сградата. Бързо повика такси и поиска да я остави на стотина метра от входа на хотел „Сейо“. Ако Петреску се готвеше да заминава, непременно щеше да мине оттук, за да си вземе багажа и да уреди сметката си.

Щом лимузината я остави пред входа на хотела, Анна реши да не се бави с уреждането на сметката, а се качи направо в стаята си. Приседна на леглото и позвъни на Арабела. Гласът на милейди звучеше като на напълно буден човек.

— Истинска Порция — заключи Арабела, преди да й пожелае лека нощ. Въпросът беше коя от двете — от пиесата на Шекспир или жената на Брут? Тя откопча златната си верижка, свали кожения колан, изрита обувките и най-накрая съблече роклята си. Замени официалното си облекло с фланелка с къси ръкави, дънки и маратонки. Трябваше да напусне хотела по обяд, така че имаше време за още един разговор. Нищо че приятелката й може би вече беше в леглото.

След няколко позвънявания отсреща й отговори сънлив глас.

— Кой е?

— Винсент.

— Господи, кое време е? Трябва да съм заспала.

— Първо трябва да чуеш моята новина.

— Да не би да продаде картината?

— Как се сети?

— Колко й взе?

— Достатъчно.

— Поздравления. Къде отиваш сега?

— Да я взема.

— Къде е това?

— Където винаги е била. Хайде заспивай — посъветва я Анна.

Линията прекъсна.

Тина се усмихна и отново се отпусна прегръдките на съня. Фенстън поне веднъж щеше да бъде победен точно с неговите прийоми.

— О, Господи! — стресна се тя и мигом се разбуди. — Не я предупредих, че ловецът, който е по петите й, е жена и знае, че е в Токио.

Глава 36

Фенстън протегна ръка и заопипва шкафчето до леглото си, за да улови слушалката на телефона.

— Кой е, по дяволите?

— Винсент току-що се обади.

— Какво каза този път? — Председателят моментално се разсъни. — Откъде се обади?

— От Токио. Твърди, че е продала картината.

— Не може да продадеш нещо, което не ти принадлежи — изсъска Фенстън и запали лампата. — Каза ли къде отива сега?

— Да вземе платното.

— Някаква индикация къде може да е това?

— Там, където винаги е било — повтори точно репликата Липман.

— Значи в Лондон — заключи Фенстън.

— Защо сте толкова сигурен?

— Ако го е занесла в Букурещ, няма причина да не го занесе и в Токио. Не, оставила го е в Лондон — непреклонен беше Фенстън, — където винаги е било.

— Не съм толкова сигурен.

— А според теб къде е?

— В Букурещ, в червената кутия.

— Кутията е само примамка.

— В такъв случай как може да се надяваме, че ще се доберем до картината? — попита Липман.

— Нищо по-просто. Сега, когато е убедена, че я е продала на Накамура, ще се върне да я прибере. Този път Кранц ще я чака и ще й се случи нещо много сходно с това, което се е случило на самия Ван Гог. Но преди да стигнем до тази развръзка трябва да звънна един телефон. — Той трясна слушалката, преди Липман да е успял да попита на кого.

Анна напусна хотела след дванайсет. Взе метрото до летището. Не можеше да си позволи вече лукса да пътува с такси. Даваше си сметка, че така улеснява мъжа, който я следеше. Но така или иначе той вече знаеше закъде се е запътила.

Ала нямаше и представа, че преследвачът й седи осем реда зад нея.

Кранц отвори броя на „Шинбуи Таймс“, готова да го вдигне веднага щом Петреску се обърне, за да се огледа.

Време бе да се обади. Набра номер и изчака десет позвънявания. Отсреща вдигнаха сред десетото. Тя мълчеше.

— Лондон — бе единствената дума, която произнесе Фенстън, преди да прекъсне.

Кранц пусна клетъчния телефон през прозореца и проследи как апаратът беше премазан от минаващ камион.

Влакът спря пред летището и Анна се насочи направо към гишето на „Бритиш Еъруейс“. Разпита за цените на билетите до Лондон, без да има намерение да купува билет. Разполагаше само с трийсет и пет долара. Факт, който Фенстън нямаше как да знае. После се премести пред таблото с разписанията. Имаше деветдесет минути между двата полета. Насочи се с бавни стъпки към изход 91 В, с надеждата, че този, който я следи, няма да я изпусне от поглед. По пътя към залата за чакащи спираше пред всяка витрина и стигна до изхода в момента, когато започнаха повикванията. Нарочно седна до малко дете.

— Моля пътниците, чиито места са…

Детето изпищя и побягна, последвано от разтревожените родители.

Джак отклони очи само за част от секундата, но когато я потърси отново, нея вече я нямаше. Сякаш потъна вдън земя. Дали се бе качила на самолета, или се е върнала обратно в града? Нищо чудно да бе разбрала, че двама души са по петите й. Може би беше усетила опасността? Обходи с поглед всеки ъгъл от залата долу. Вече викаха в самолета пасажерите от бизнес класата, а тя не беше сред тях. Огледа един по един всички, които седяха по столовете и чакаха да бъдат повикани, и нямаше да забележи и другата жена, ако тя не беше посегнала към косата си — нямаше вече къса руса коса, а черна перука. Нейното изражение също изглеждаше объркано.

Кранц се поколеба, когато поканиха на борда пътниците от първа класа. Запъти се към дамската тоалетна, разположена точно зад мястото, където бе седяла Петреску. След няколко минути излезе и се върна на мястото си. Когато прозвуча последното повикване за всички пътници, тя бе сред последните, които се качиха на борда.

Джак я проследи, докато се скри от погледа му. Откъде ли беше толкова сигурна, че Анна ще пътува за Лондон? Отново ли загуби и двете?

След като затвориха вратите на ръкава, с болка трябваше да признае, че очевидно и двете жени щяха да летят за Лондон. Мъчеше го мисълта, че долови нещо необичайно в поведението Анна от момента, в който напусна хотела. Сякаш искаше да бъде проследена.

Изчака, докато и последният служител на компанията си събра багажа и напусна помещението. Готвеше се вече да слезе на приземния етаж и да си купи билет за следващия полет за Лондон, когато вратата на мъжката тоалетна се отвори.

Отвътре излезе Анна.

— Свържете ме с господин Накамура.

— За кого да предам?

— Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“.

— Един момент, да проверя дали е свободен, господине.

— Ще се освободи — отсече Фенстън.

Линията утихна и мина известно време, преди да му се обадят отново.

— Добър ден, господин Фенстън — чу гласа на Накамура. — Говори Такаши Накамура, с какво мога да ви бъда полезен?

— Обаждам се да ви предупредя, че…

— Да ме предупредите ли?

— Казаха ми, че Петреску се опитала да ви продаде картина на Ван Гог.

— Точно така — потвърди Накамура.

— И колко ви поиска?

— Баща си и майка си, колкото и грубо да ви звучи.

— Ако сте достатъчно глупав да купите произведението, наистина ще се наложи да викате на помощ баща си и майка си, защото ще си имате работа с мен. Картината е моя собственост.

— Нямах представа. Мислех, че…

— Погрешно сте мислили. Може би сте разбрали, че Петреску не работи вече за нашата банка.

— В интерес на истината, даде ми ясно да разбера, че е така…

— Спомена ли, че беше уволнена?

— Да, спомена.

— А каза ли ви защо?

— В големи подробности.

— И въпреки това смятате, че можете да имате делови отношения с нея?

— Смятам. Нещо повече, надявам се да я убедя да се присъедини към моя екип във фондацията.

— Въпреки факта, че бях принуден да я освободя за поведение, непристойно за служител на банка.

— Не на банка, господине, а на вашата банка.

— Не ме учете как да се изразявам — изсъска Фенстън.

— Така да бъде — съгласи се Накамура. — Нека все пак уточня нещо. Ако доктор Петреску все пак приеме да работи за мен, много бързо ще разбере, че ние не толерираме опити за изнудване на клиентите и ограбване на наследството им.

— А как гледате на служители на банки, които задигат банкови активи на стойност сто милиона долара?

— Много ми е приятно да чуя, че оценявате така високо картината, защото собственикът…

— Аз съм собственикът — изрева Фенстън, — съгласно законите на щата Ню Йорк.

— Тяхната власт не се простира до Токио.

— Доколкото знам, вашата компания има офиси в Ню Йорк.

— Ето поне едно нещо, за което съм съгласен с вас — отбеляза Накамура.

— В такъв случай няма пречки да изпратя в офиса ви писмено предупреждение, ако сте толкова глупав, че да се опитате да купите моята картина.

— От чие име ще бъде издадено това предупреждение? — попита Накамура.

— Какво намеквате? — изкрещя Фенстън.

— Моите адвокати в Ню Йорк трябва да знаят срещу кого ще се изправят. Дали срещу Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ или срещу Нику Мунтеану, човекът, който изпра парите на доскорошния диктатор на Румъния — Чаушеску?

— Не ме заплашвайте, Накамура, или ще…

— Ще счупите врата на моя шофьор може би?

— Следващия път няма да бъде шофьорът.

Настъпи дълга пауза, преди Накамура да проговори.

— Може би в такъв случай няма да е зле да обмисля действията си и дали наистина си заслужава да купувам Ван Гог.

— Разумно решение — отбеляза Фенстън.

— Благодаря, господин Фенстън. Убедихте ме, че едва ли ще е разумно да предприема замислените от мен стъпки.

— Знаех си, че ще се вразумите в крайна сметка — заключи Фенстън, преди да затвори телефона.

Когато час по-късно Анна се качи на самолета за Букурещ, беше сигурна, че е раздрусала човека на Фенстън. От разговора й с Тина навярно са си извадили заключението, че е тръгнала за Лондон, за да вземе картината от мястото, „където винаги е била“. Уловка, на която Фенстън и Липман вероятно вече са се хванали.

Май попреигра, като прекара толкова време на гишето на „Бритиш Еъруейс“, а също и в чакалнята пред изход 91 В. Номерът с момченцето дойде като бонус, макар че и тя се изненада от бурната му реакция на съвсем леко ощипване по глезена.

Истинската тревога на Анна бе свързана с Тина. По това време на следващия ден Фенстън и Липман щяха да разберат, че им е пробутала фалшива информация и че е наясно с подслушването на разговорите й с Тина. Боеше се, че най-малката опасност за приятелката й е да си загуби работата.

Щом колесника на самолета за Букурещ се отлепи от пистата, мислите на Анна се насочиха към Антон. Надяваше, че трите дни са му били достатъчни.

Човекът на Фенстън я гонеше по тясна пътека, в дъното на която се виждаше каменна стена, увенчана с бодлива тел. Анна знаеше, че нямаше спасение. На около метър от стената се обърна и застана лице в лице с нисък грозен мъж, който бе насочил дулото на пистолета си към сърцето й. Отскочи, усетила, че куршумът опарва едното й рамо.

— Ако искате да сверите часовника си, в момента в Букурещ е три и двайсет следобед.

Анна се събуди сепнато.

— Кой ден сме? — попита тя минаващата покрай нея стюардеса.

— Двайсети септември, госпожо. Четвъртък.