Аферата Ван Гог

Глава 50

Кранц зави зад ъгъла и с радост установи, че по тротоара се движат тълпи от хора. Измина още стотина метра и спря пред входа на малък хотел. Огледа се, за да се увери, че никой не я следи, и едва тогава пристъпи.

Мина през въртящата се врата, но не удостои с внимание нито администраторите на рецепцията, нито портиера, който обясняваше нещо на турист, по всяка вероятност от Ню Йорк. Кранц не отделяше очи от стената с касетки за ценности. Изчака, докато трите момичета на рецепцията бъдат заети, и едва тогава се насочи към клетките. Спря пред номер 19 и извади от малкото джобче на панталоните си ключ. Пъхна го в ключалката и дръпна вратата. Всичко си беше така, както го бе оставила. С бързо движение прибра двата паспорта и банкнотите отвътре и ги пъхна в джоба си. Заключи решително и излезе на улица „Херцен“, без да размени дума с никого.

Спря празно такси, нещо, което не можеше да си позволи по време на комунистическия режим. Даде на шофьора адрес на „Черьомушка“. Облегна се на задната седалка в мерцедеса и се сети за полковник Сергей Слатинару. Съжаляваше само, че не успя да отреже лявото му ухо. С голямо удоволствие щеше да го изпрати на Петреску като спомен от посещението й в Румъния.

Знаеше, че да напусне Русия няма да й е никак лесно. С лекота се измъкна от онези аматьори в Букурещ, но оттук много по-трудно щеше да намери безопасен път към Англия. Островите винаги създават проблеми, много по-безопасно е да прекосиш планини, отколкото вода. Пристигна в столицата на Русия тази сутрин, изтощена до смърт. Откакто напусна болницата, не беше си починала нито миг.

Сирените на затвора вече бяха замлъкнали, когато стъпи на магистралата. Извърна се, за да хвърли поглед на мястото, което току-що бе напуснала, и видя, че сградата е залята от светлината на прожектори. Шофьор на камион, който спа два пъти с нея, я преведе тайно през границата, с което си заслужи живота. След това тя пътува с влак, със самолет, плати нови триста долара и след седемнайсет часа най-сетне се добра до Москва. Незабавно се отправи към хотел „Исла“. Нямаше намерения да отсяда в него, а само да вземе оставените там паспорти и неколкостотин рубли.

След като така и така беше в Москва, можеше да изпълни някоя и друга поръчка на местните, докато стане безопасно да се прибере в Америка. Тук стандартът на живот бе по-нисък и тарифите за нейните услуги съответно спадаха в сравнение с Ню Йорк. 5000 долара за ликвидиране на съпруга, 10 000 за съпруг. Разликата в цените се дължеше на факта, че в тази страна все още имаше проблеми с равноправието. Полковник от КГБ носеше 50 000 долара, а за мафиотски шеф спокойно можеше да поиска 100 000. Ако Фенстън беше превел обещаните два милиона, досадните съпрузи и съпруги щяха да почакат. В Русия вече уважаваха свободната инициатива и можеше да се закачи за някой от новите богаташи, да му предложи своя опит в международните отношения.

Познаваше един от тях, който като нищо щеше да умножи нейните три милиона долара в Куинс и тогава нямаше да се налага да се прибира Щатите.

Таксито вече наближаваше дискретния вход на една сграда, където се помещаваше банка, славеща се, че обслужва само отбрани личности. В белия мраморен корниз над входа бяха гравирани буквите Ж и Ц. Кранц слезе от колата, плати на шофьора и го изчака да се скрие зад ъгъла. Едва тогава прекрачи прага.

Банка „Женева — Цюрих“ се грижеше за нуждите на новото съсловие в Русия, появило се след рухването на комунизма. Политици, босове на мафията (наричани бизнесмени), футболисти и поп звезди, всички те бяха дребни вложители в сравнение с новите богаташи на страната. Всички знаеха техните имена, но същевременно тези хора можеха да си позволят да запазят в тайна размера на богатството си.

Кранц приближи до изработеното от дърво гише, нарочно проектирано в ретро стил. Тук човек не можеше да види обичайните опашки от чакащи, нито ограждения за осигуряване на ред. Срещаха се единствено услужливи и спокойни мъже в семпли сиви костюми, бели ризи и копринени връзки. По нищо не се отличаваха от колегите си в Женева или в Цюрих.

— Какво мога да направя за вас? — попита любезният служител зад гишето, който в момента се опитваше да прецени към кои от клиентите може да причисли новодошлата — съпруга на мафиот или дъщеря на някой богаташ. Във всеки случай не приличаше на поп звезда.

— Сто и седем, двеста и девет, петдесет и девет — бе единственото, което Кранц произнесе.

Той набра издиктуваните числа на клавиатурата на компютъра си и когато на екрана се появи полученият резултат, човекът стана по-внимателен.

— Може ли да видя паспорта ви?

Кранц подаде един от паспортите, които бе взела преди малко от хотел „Исла“.

— Каква е сумата по сметката ми? — попита тя.

— Според вас на колко възлиза приблизително?

— Някъде около два милиона долара.

— Колко бихте искали да изтеглите? — поинтересува се служителят.

— Десет хиляди долара и десет хиляди рубли.

Мъжът извади малко приспособление с клетки за отделните купюри и се зае да отброява внимателно исканите суми.

— От доста време не е имало движение по сметката ви — отбеляза мъжът, след като хвърли пореден поглед към екрана.

— Така е, но щом съм вече в града, нещата вероятно ще се променят.

— С нетърпение ще очакваме да ви бъдем полезни, госпожо — любезно откликна служителят и подаде две спретнати пакетчета в пластмасови опаковки с формата на портфейл, по които не се виждаха никакви отличителни белези. Както обикновено се случва в такива институции, не бяха издадени и подписани никакви документи.

Кранц прибра пакетчетата във вътрешния джоб на якето си и много спокойно напусна помещението. Навън спря първото свободно такси.

— Арбат — поръча, докато сядаше на задната седалка. Време беше да пристъпи към осъществяване на втората част от плана си.

Фенстън бе спазил обещанието си. Неин ред беше да изпълни своето, ако искаше вторите два милиона да се появят по сметката й в „Женева — Цюрих“. За миг се поколеба дали да не задържи двата милиона, без да си прави труд да пътува до Англия. Спомни си обаче, че Фенстън не беше прекратил връзките си с КГБ, а знаеше, че хората от тези служби с удоволствие биха я ликвидирали и за далеч по-малко възнаграждение.

Таксито спря след около десет минути. Кранц подаде четиристотин рубли на шофьора и излезе, без да чака ресто.

Сля се с група туристи, застанали пред витрина, зад която се виждаха най-различни реликви от времето на комунизма. Очевидно хората искаха да си купят сувенир, доказващ, че са били в страната на кръвожадните комунисти. В центъра на подиума зад стъклото беше изложена генералска униформа с четири звезди на пагона, с всички аксесоари — фуражка, колан и три реда ленти, представящи получените медали и отличия. Нямаше етикети с цени, но Кранц знаеше, че обикновено такава униформа вървеше средно по двайсетина долара. Зад нея се виждаше униформата на адмирал — петнайсет долара, на полковник от КГБ — десет. Кранц нямаше нужда да си набавя доказателства, че е посещавала Москва, но собственик на магазин, успял да се снабди с одеянията на генерали, адмирали и полковници от КГБ, положително щеше да е в състояние дай намери исканото от нея облекло.

Отвори вратата и беше посрещната от любезна млада продавачка.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Трябва да говоря с управителя по личен въпрос — отсече Кранц.

Момичето видимо се поколеба, но посетителката не отклони суровия си поглед, докато то не капитулира:

— Последвайте ме — въздъхна и я поведе към задната стая на магазина. Спря пред една врата и почука плахо.

Зад голямо бюро, покрито с разпилени книжа, празни кутии от цигари и наченат сандвич с колбас, седеше свръх дебел мъж с размъкнат кафяв костюм. Носеше отворена на врата червена риза, която очевидно не беше прана от няколко дни. Плешивата му глава и гъстите мустаци затрудняваха доста преценката за неговата възраст. По всяка вероятност беше не само управител, но и собственик на бизнеса.

Опря двете си ръце на бюрото и отправи отегчен поглед към новодошлата. След миг лицето му се разтегна във вяла усмивка, което още по-силно подчерта двойната му брадичка.

— Какво желаете? — попита той, а от интонацията му личеше, че не му се вярва да си заслужава усилието да се занимава с тази жена.

Кранц му обясни какво точно иска. Мъжът слуша известно време внимателно, постепенно взе да повдига изненадано вежди, а накрая избухна в смях.

— Скъпичко ще струва такова нещо — рече най-сетне. — А и ще отнеме доста време.

— Униформата ми е необходима до двайсет и четири часа.

— Невъзможно — сви рамене мъжът.

Кранц извади пачка долари от джоба си, отдели една стодоларова банкнота и я постави на бюрото.

— За двайсет и четири часа — повтори тя.

Човекът повдигна само вежди, но погледът му не се отделяше от лицето на Бенджамин Франклин.

— Истината е, че имам някои контакти…

Посетителката остави още една банкнота.

— Дори сега се сещам за един човек, който ще свърши работа.

— Ще ми трябва и паспортът й.

Още две банкноти се присъединиха към предишните.

— Възможно, но няма да е никак лесно.

Нови две стодоларови банкноти се озоваха на масата, така че станаха общо шест.

— Все нещо може да се измисли… — Той замълча. — На подходящата цена.

— Получавате още хиляда, ако всичко, което ми е необходимо, бъде тук след двайсет и четири часа.

— Ще направя всичко възможно.

— Не се съмнявам — отбеляза Кранц и погледна часовника си. — Защото ще намалявам сумата с по двеста долара за всеки час закъснение.

Собственикът отвори уста да протестира, но след миг реши, че е по-разумно да се въздържи.

Глава 51

Таксито на Анна мина през градинската порта на Уентуърт Хол и младата жена с изненада забеляза, че на входа на къщата я чака Арабела с ловна пушка под мишница и Брунсуик и Пиктън от двете й страни. Икономът отвори вратата на колата пред гостенката, а господарката и двете кучета се запътиха да я посрещнат.

— Толкова се радвам да те видя — възкликна Арабела и целуна сърдечно Анна по двете бузи. — Идваш тъкмо за чая.

Младата жена помилва двете кучета между ушите и последва домакинята нагоре по стълбите към вътрешността на дома. Икономът и неговият помощник щяха да се погрижат за багажа. Анна пристъпи във фоайето и спря, за да се наслади спокойно на картините.

— Приятно е наистина да бъдат видени от приятелско око, макар че вероятно това е последната им седмица тук.

— Не те разбирам — изненада се Анна.

— Адвокатите на Фенстън изпратиха писмо по куриер тази сутрин, с което ми напомнят, че ако не платя цялата сума по кредита до утре на обяд, да се приготвя да се разделя с цялата колекция.

— Възнамерява да продаде всички картини едновременно? — изуми се Анна.

— Очевидно.

— Но това ми се струва изключително неразумно — продължаваше да недоумява тя. — В такъв случай ще получи много ниски цени и те няма да покрият задълженията ти.

— Да, точно затова го прави. Иска да обяви имението за продан — съобщи Арабела.

— Не е възможно — възкликна младата жена.

— Напротив. Остава единствено да се надяваме, че Накамура ще бъде зашеметен от Ван Гог. Честно казано, той е единствената ми надежда.

— А къде е творбата? — поинтересува се Анна, докато двете с домакинята минаваха в дневната.

— В спалнята на Ван Гог, където винаги е била през последните сто години, като изключим, естествено, еднодневната й екскурзия до „Хийтроу“.

Арабела се отпусна на любимия си стол край огъня, а гостенката се разходи из стаята, за да се срещне за пореден път с италианските платна от колекцията, събирана от четвъртия граф.

— Не вярвам скъпите ми италианци да имат нещо против да отпътуват за Ню Йорк — отбеляза Арабела. — В края на краищата това се е превърнало в традиция.

Анна се засмя, но не се откъсна от Тициан, Веронезе, Караваджо.

— Бях забравила колко е прекрасен този Караваджо — въздъхна тя пред платното „Сватба в Кана“.

— Като че ли се интересуваш много повече от мъртви италианци, отколкото от живи ирландци.

— Ако Караваджо беше жив днес, Джак щеше да последва него, а не мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Убил е човек по време на пиянска свада. Последните няколко години от живота си е прекарал в бягство от град на град. Щом пристигнел някъде обаче, местните богаташи били готови да си затворят очите за това му прегрешение, стига да рисува прекрасните си картини с Дева Мария и нейния син.

— Анна, ти си направо невъзможен гостенин, седни най-после. — В този момент в стаята влезе прислужничка със сребърен поднос. Остави го на масичката до камината и започна да нарежда чашите и приборите.

— И така, скъпа — попита Арабела, — индийски или Китай?

— Така и не успях да разбера — каза младата жена, докато се настаняваше срещу домакинята, — защо не индийски и китайски, или поне Индия и Китай?

Арабела млъкна за момент. Спаси я влизането на Андрюс.

— Милейди, на вратата има куриер, който носи пакет за вас. Казах му да го остави на входа за доставчиците, но той твърди, че му е необходим вашият подпис.

— Като една съвременна Виола14 — подхвърли шеговито Арабела — ще трябва да отида и да видя какво носи сприхавият пратеник. Може би ще се наложи да му хвърля пръстен за усилието — додаде тя.

— Не се съмнявам, че красивата Оливия ще знае как да се справи — влезе в стила на шекспировата комедия Анна.

Арабела се поклони и последва Андрюс навън.

Анна съзерцаваше с възторг картината на Тинторето „Персей и Андромеда“, когато домакинята се върна весело усмихната. Но щом прекрачи прага, веднага придоби сериозен вид.

— Проблем ли има? — разтревожи се Анна, когато се извърна и видя загриженото лице на Арабела.

— Пратеникът върна пръстена ми — отговори тя. — Ела да видиш сама.

Младата жена я последва в преддверието, където завари Андрюс и помощникът му да разковават кутията от червени дъски, която се бе надявала, че повече няма да види.

— Изпратена е от Ню Йорк — отбеляза Арабела, докато разглеждаше етикетите. — Сигурно е пътувала в един самолет с теб.

— Тази кутия просто ме преследва — рече Анна.

— Излиза, че действаш по този начин на мъжете — отбеляза домакинята.

Двете наблюдаваха Андрюс как внимателно отстранява вътрешните опаковки с въздушни мехурчета и най-сетне изважда картината, която Антон бе копирал.

— Единственото добро нещо в тази история е, че ще можем да сложим обратно оригиналната рамка на истинската творба.

— А какво ще правим с това? — попита Арабела и посочи копието.

Икономът се изкашля леко.

— Разбирам, че имаш някакво предложение, Андрюс — обърна се към него господарката на дома. — Нека го чуем.

— Не, милейди — отговори мъжът. — Само искам да отбележа, че другият ви гост вече пристига.

— Този човек има усет за момента — подхвърли Арабела, докато приглаждаше косата си пред огледалото. — Готова ли е стаята на Уелингтън за господин Накамура, Андрюс?

— Да, милейди. Доктор Петреску ще бъде в стаята на Ван Гог.

— Много уместно. — Домакинята се извърна към Анна. — Така ще можете да прекарате заедно неговата последна нощ тук.

Младата жена с облекчение видя колко бързо Арабела влезе във форма и й хрумна, че нейно благородие ще бъде равностоен партньор на изискания японец.

Икономът отвори външната врата и тръгна надолу по стълбите с подходяща скорост, за да може да е на покритата с чакъл алея в момента, в който зелената тойота щеше да спре. Отвори задната врата на лимузината и я задържа, за да може Накамура спокойно да излезе. В ръцете си гостът стискаше някакъв квадратен пакет.

— Японците винаги носят подарък — прошепна Анна на своята домакиня, — но е проява на лош тон да го отвориш в тяхно присъствие.

— Чудесно, но аз нямам подарък за него.

— Той и не очаква. Поканила си го в дома си и това е най-голямото уважение, което можеш да окажеш на един японец.

— Слава Богу — въздъхна нейно благородие и се приготви да поздрави госта си.

— Лейди Арабела — поклони се мъжът ниско, — голяма чест е за мен да бъда поканен в прекрасния ви дом.

— С вашето присъствие оказвате истинска чест на този дом — отговори Арабела с надеждата, че е казала каквото трябва.

Накамура се поклони още по-ниско, след което се изправи и право пред него се разкри портретът на Уелингтън, рисуван от Лорънс.

— Нали този велик мъж бе вечерял в Уентуърт Хол в нощта преди битката при Ватерло?

— Точно така — потвърди Арабела, — а вие ще спите тази вечер в неговото легло.

— Много се радвам да ви видя отново, доктор Петреску — обърна се Накамура към Анна.

— Аз също, господин Накамура. Надявам се, че сте пътували добре.

— Да, благодаря. Дори кацнахме навреме, за разлика от друг път — отговори японецът, който не мърдаше от мястото си, докато очите му обикаляха стените на помещението. — Нали ще ме поправите, Анна, ако греша, но ми се струва, че тази стая е посветена на английската школа. Гейнсбъро, ако се не лъжа? — И той посочи с възхитен поглед големия портрет на лейди Катрин Уентуърт. Анна кимна в знак на потвърждение. — Ето виждам и Ландсиър, Морланд, Ромни, Стъбс, но… Направо съм стъписан. Правилно ли употребих думата?

— Напълно — успокои го Арабела. — Това, което ви стъписа, е платно на Лили.

— Да, сър Питър Лили. И колко красива жена — той замълча за миг. — Виждам, че това е семейна черта — добави, обърнат към домакинята.

— Аз пък виждам, че във вашето семейство ласкателството е на почит — закачливо подметна Арабела.

Накамура се разсмя.

— С риск да се повторя, лейди Арабела, ако всяка стая тук е равна на тази, може да се наложи да отменя срещата си с онези скучни типове от „Коръс Стийл“. — Очите му внимателно минаваха от платно на платно. — Ето и Уитли, Лорънс, Уест и Уилки — изреждаше той безпогрешно художниците, докато най-сетне погледът му се спря на картината, подпряна на стената.

Известно време не направи никакъв коментар, но най-накрая отбеляза:

— Несъмнено работа на талантлив човек… — Накамура замълча за миг. — Но определено не е Ван Гог. — Извърна лице към Анна и продължи: — Не мога да допусна, че поискахте да прекося половината планета, за да ми покажете едно копие, още повече че всичко в този дом е оригинал.

Глава 52

Към два часа следобед на следващия ден Кранц се върна в магазина, но нямаше и следа от собственика, с когото се беше договорила.

— Ще бъде тук всеки момент — увери я продавачката, но очевидно не беше много убедена.

Този момент трая близо половин час, време, през което и продавачката се скри някъде. Когато дебелакът най-сетне се появи, Кранц със задоволство видя, че носеше обемиста найлонова торба. Без да размени и дума с него, Кранц го последва в офиса му. Едва когато затвори вратата, тлъстото му лице се разля в широка усмивка.

Стовари торбата на бюрото си и постоя така миг-два. Сетне извади червената униформа, която Кранц беше поискала.

— Жената май е малко по-висока от вас — отбеляза той, — но ще ви дам игла и конец, и то безплатно. — Изкикоти се на собственото си остроумие, но като видя, че клиентката му стои безучастно, отново стана сериозен.

Кранц наложи униформата върху раменете си. Предишната собственичката очевидно беше няколко сантиметра по-висока и съвсем малко по-пълна. Но както собственикът беше отбелязал, нещата бяха поправими.

— А паспорт? — попита клиентката.

Ръката на мъжа за пореден път бръкна в торбата и като илюзионист, който се готви да извади заек от цилиндър, той измъкна искания паспорт. Подаде го самодоволно.

— Жената е в тридневен отпуск, така че няма да има възможност да съобщи за липсата му до петък.

— Ще е изпълнил предназначението си много преди това — отбеляза Кранц и започна да разлиства страниците на официалния документ.

Саша Престокович беше с три години по-млада от нея, с осем сантиметра по-висока и без отличителни белези. Чифт обувки с високи токове щяха да решат проблема с ръста. Дано някой прекалено старателен служител да не реши да прави щателна проверка, защото тогава раната в дясното рамо нямаше как да бъде обяснена.

Щом Кранц стигна до страницата със снимката, собственикът на магазина не успя да скрие хитрата си усмивка. Бръкна под плота на бюрото си и извади фотоапарат „Полароид“.

— Усмихнете се — поръча той. Кранц не се усмихна.

Няколко секунди и снимката беше изплюта навън. Появи се и ножица, с която собственикът на магазина започна да подкастря картончето, докато пасне на определеното квадратче на трета страница в паспорта. Капка-две лепило и фотографията на новата притежателка беше на място. По всичко личеше, че човекът има опит в подобни процедури. Кранц прибра униформата и паспорта обратно в найлоновата торба, едва тогава подаде пачката долари.

Мъжът внимателно преброи банкнотите.

— Казахте хиляда — възмути се той.

— Но вие закъсняхте с половин час — напомни му тя, взе торбата и се приготви да си върви.

— Заповядайте пак — покани я дебелакът, — когато имате път насам.

Кранц не си направи труда да му обяснява, че професионалисти като нея рядко правят повторни посещения някъде, освен в случаите, когато трябва да се погрижат хората да не ги видят трети път.

Кранц излезе отново на улицата, измина няколко пресечки и влезе в първия магазин за обувки. Купи оттам чифт семпли черни обувки на висок ток. Нямаха нищо общо с нейния стил, но пък щяха да свършат работа. Там плати с рубли, за да не се набива на очи.

Спря първото свободно такси, даде му съответните указания и посочи точно на кой вход да спре. И наистина шофьорът закова колата пред врата, над която висеше надпис „Служебен вход“. Кранц му плати, влезе в сградата и отиде направо в дамската тоалетна. Затвори се в една от кабинките, където прекара близо четирийсет минути. С помощта на иглата и конеца, които й бе дал мъжът от магазина за униформи, подгъна полата с няколко сантиметра. Прибра с няколко шева и колана на полата, за да я стесни, но поправките нямаше да се виждат под сакото. Една тогава свали дрехите си и облече униформата — не й беше съвсем по мярка, но за неин късмет компанията, чиято униформа й бяха доставили, не се отличаваше с голяма прецизност по отношение на външния вид на служителите си. Замени маратонките с току-що купените обувки и прибра дрехите си в служебната пътна чанта.

Най-сетне напусна тоалетната и отиде да търси новите си работодатели. Походката й беше малко несигурна заради токовете, но скоро щеше да свикне. Скоро погледът й попадна на жена с униформа като нейната. Приближи малкото бюро, зад което се бе настанила, и попита:

— Дали ще се намери свободно място в някой от полетите за Лондон?

— Няма проблем — отговори жената. — Може ли да видя паспорта ви? — Кранц подаде новопридобития документ. Представителката на компанията прегледа данните за Саша Престокович в базата данни. Оттам разбра, че тя е в тридневен отпуск. — Очевидно всичко е наред — рече служителката и върна паспорта. — Все пак изчакайте повечето пътници да се качат, за да не би да има и закъснели.

Кранц мина през митническия контрол и се отправи към международния терминал. Повъртя се в безмитната зона, докато чу последното повикване на пътниците за полет 413 за Лондон. Приближи се до изхода за самолета в момента, в който през него минаха и последните трима пасажери. Там отново провериха документите й.

— Имаме свободни места във всички класи — съобщи служителката, — така че можете да избирате.

— Последният ред на икономична класа — без колебание отсече Кранц.

Жената на изхода се изненада, но замълча и напечата бордовата карта. Кранц я пое и влезе в самолета на „Аерофлот“, който изпълняваше полет 413 до Лондон.

Глава 53

Анна слизаше бавно по широкото мраморно стълбище и почти на всяко стъпало спираше, за да се наслади на някоя от творбите на старите майстори. Колкото повече ги гледаше… Зад гърба й нещо прошумоля. Извърна се към коридора, където се намираха стаите за гости. Видя Андрюс да излиза от нейната стая. Носеше под мишница картина. Усмихна се и изпрати с поглед иконома, докато се загуби към стълбището за прислугата.

Продължи да слиза и да оглежда за кой ли път картините по пътя си. Стигна преддверието, спря пред портрета на лейди Катрин Уентуърт и продължи по настланото с бели и черни квадратни мраморни плочи фоайе.

Когато влезе в дневната, видя Андрюс да поставя Ван Гог на статив в центъра на стаята.

— Какво ще кажеш? — попита Арабела, като отстъпи назад, за да се наслади на автопортрета.

— Не мислиш ли, че на господин Накамура това може да се стори някак. — Анна се замисли коя дума да подбере.

— Грубо, нахално, демонстративно? Коя от тези думи избираш, скъпа? — предложи Арабела и се обърна към младата жена, която избухна в смях. — Кажи си го направо. Истината е, че съм притисната до стената. Нямам време и никакъв избор.

— Трудно е да ти повярвам, като те гледам — отбеляза Анна, която не можеше да не се възхити на дългата рокля от розова тафта и на диамантената огърлица. Редом до нея малката черна рокля на „Армани“, която беше избрала, изглеждаше твърде обикновена.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но ако имах твоята фигура и красивото ти лице, нямаше да се налага да се покривам от главата до петите и да се окичвам с аксесоари, които отвличат вниманието.

Анна се усмихна, оцени начина, по който англичанката я освободи от неудобството.

— Кога мислиш, че той ще вземе решение? — попита Арабела.

— Като всички колекционери, ще реши за няколко минути. Четох наскоро данни от проучване, според което мъжете решават дали искат да спят с една жена за осем секунди.

— Толкова много? — изуми се Арабела.

— На господин Накамура ще му е необходимо точно толкова време, за да реши иска ли да притежава творбата. — Погледат й не слизаше от картината.

— Да пием за това — предложи домакинята.

Андрюс пристъпи напред и предложи сребърен поднос с три чаши на него.

— Шампанско, госпожо?

— Благодаря — отговори Анна и взе високата чаша. Щом икономът отстъпи, погледът й бе привлечен от предмет, който не бе забелязала досега. Ваза, покрита с фигури от черен и тюркоазен емайл.

— Прекрасна е — възкликна тя.

— Подаръкът на Накамура — обясни Арабела. — Много ми е неудобно. Между другото, дано не съм направила faux pas15, като я поставих тук още докато господин Накамура е мой гост. — Тя замълча. — Ако смяташ, че е неподходящо, Андрюс веднага ще я изнесе.

— За нищо на света — възрази Анна. — Накамура ще бъде истински поласкан, че си я сметнала за достойна да бъде редом с големите майстори.

— Сигурна ли си? — попита стопанката на дома.

— О, да. Вазата не само стои добре в стаята, но направо грее. Има едно важно правило, когато става дума за талант — обясняваше Анна. — Всяка форма на изкуството е на мястото си, когато се нареди до равни на нея. Картината на Рафаел на стената, диамантената ти огърлица, масичката в стил „Чипъндейл“, на която си я поставила, камината на Наш16 и платното на Ван Гог, всички те са произведения на големи майстори. Нямам представа кой е човекът, създал този предмет — продължаваше Анна, без да може да откъсне очи от майсторското преливане на тюркоазеното в черното, напомнящо на топенето на свещ. — Без съмнение, в своята страна той е признат майстор.

— Не точно майстор — обади се глас от дъното на стаята.

Двете жени се обърнаха и видяха, че господин Накамура е влязъл при тях. Беше облякъл официално сако за вечеря и сложил папийонка, която Андрюс положително щеше да оцени по достойнство.

— Но защо? — попита Арабела.

— Във вашата страна — започна гостът — отдавате почести на онези, които „постигат величието“, ако цитираме известен ваш поет, като ги удостоявате със звания — рицар или барон, докато ние в Япония ги обявяваме за „национално богатство“. Ето защо сметнах за подходящо да предложа тази ваза в дом като Уентуърт Хол, защото от дванайсетте най-велики грънчари в историята единайсет са японци, с едно-единствено изключение — Бърнард Лийч от Корнуол. Не сте го удостоили с титлата лорд, нито сте го посветили в рицарско звание, затова пък ние го обявихме за „национално богатство“.

— Истинска проява на цивилизованост — отбеляза Арабела. — Трябва да призная, че сега раздаваме титли и звания на поп звезди, футболисти и невежи милионери. — Накамура се засмя, в този момент Андрюс пристъпи напред с подноса с шампанско. — Вас смятат ли ви за национално богатство, господин Накамура? — попита тя.

— Не, за нищо на света — отговори мъжът. — В нашата страна невежите милионери не заслужават подобна чест.

Домакинята се изчерви, а Анна не откъсна поглед от вазата, все едно не беше чула забележката.

— Кажете, господин Накамура, права ли съм, че тази ваза не е съвсем симетрична?

— Абсолютна права сте — отговори японецът. — Трябва да ви включат в състава на дипломатическия корпус. Не само умело сменяте темата на разговор, но и поставяте въпроси, на които задължително трябва да бъде даден отговор.

Той отмина картината на Ван Гог, все едно я нямаше там, и приближи масичката с вазата. Разглежда я известно време мълчаливо и едва тогава продължи:

— Ако ви се случи да видите напълно симетрично керамично произведение, бъдете сигурни, че е произведено от машина. При грънчарството трябва да търсите приблизителното съвършенство. Вгледате ли се достатъчно внимателно и достатъчно дълго, винаги ще откриете някакъв незначителен недостатък, който е там, за да ни напомни, че предметът е продукт на човешката ръка. Колкото по-дълго го търсите, толкова по-голям е бил майсторът, защото Джото единствен е можел да нарисува съвършената окръжност.

— За мен и тази ваза е съвършена — заяви Арабела. — Влюбена съм в нея, и на каквото и да ме подложи господин Фенстън в бъдеще, никога няма да му позволя да ми отнеме националното богатство.

— Вероятно няма да му се удаде да предяви каквито и да било претенции за в бъдеще — отбеляза Накамура и се извърна с лице към шедьовъра на Ван Гог сякаш го виждаше за първи път. Арабела затаи дъх, а Анна внимателно следеше изражението на японеца. Не беше сигурна дали правилно е разчела посланието.

Накамура гледа картината само няколко секунди, преди да се обърне към собственичката й.

— Има някои предимства в това да си невеж милионер. Макар да нямаш основание да претендираш да си национално богатство, можеш да си позволиш да колекционираш националното богатство на други народи.

На Анна й идваше да извика възторжено, но вместо това само вдигна чашата си. Господин Накамура отговори на жеста й и двамата се извърнаха към Арабела. По лицето й се стичаха радостни сълзи.

— Не знам как да ви благодаря — промълви тя.

— Не на мен, а на Анна трябва да благодарите. Без куража и упоритостта й този тъжен епизод нямаше да има толкова щастлив завършек.

— Напълно съм съгласна — подкрепи го от цялото си сърце Арабела. — Тъкмо затова ще помоля Андрюс да отнесе картината в нейната спалня, за да бъде последният човек, който ще й се наслади, преди творбата да се отправи на своето дълго пътешествие до Япония.

— Много уместно — отбеляза Накамура. — Но ако все пак се съгласи да приеме предложението ми за работа в моята фондация, ще има възможност да я вижда по-често.

Младата жена тъкмо се канеше да сподели мнението си по въпроса, когато Андрюс отвори вратата и съобщи:

— Вечерята е сервирана, милейди.

Кранц си избра място в опашката на самолета, за да е сигурна, че възможно най-малко хора ще я забележат. Необходимо й бе да се сближи с някого от екипажа още преди да кацнат на „Хийтроу“. Започна да си представя новите си колеги, за да избере най-подходящия.

— Вътрешни или международни? — попита старшата стюардеса скоро след като машината достигна височината, на която щеше да премине полетът.

— Вътрешни — отвърна Кранц и се усмихна.

— Затова не те познавам.

— На работа съм в компанията от три месеца.

— Това вече обяснява нещата. Казвам се Нина.

— Саша — представи се на свой ред Кранц.

— Ако имаш нужда от нещо, само дай знак.

— Разбира се.

Кранц не можеше да се отпусне напълно, защото раната в дясното рамо не й даваше мира. Почти през целия полет остана будна. Използва времето, за да следи Нина и да я опознае достатъчно, та когато кацнеха, да може да я използва като важна част от плана. Когато най-сетне заспа, бе убедена, че е спечелила Нина за свой покровител.

— Не искаш ли да отидеш най-отпред, Саша — попита новата й позната, когато капитанът даде нареждане екипажът да седне и да притегне коланите, за да се подготвят за кацане. — Така ще можеш да слезеш с отварянето на вратата.

— За първи път съм в Лондон — поклати глава Кранц, — затова предпочитам да сляза с екипажа.

— Разбира се — успокои я Нина. — Ако искаш, може да се качиш с нас в микробуса.

— Благодаря ти.

И така Кранц остана на мястото си, докато и последният пътник излезе навън. Слезе с екипажа и заедно с тях се насочи към терминала. Не се отделяше от старшата стюардеса, докато вървяха по дългите коридори. През това време Нина я запозна с мнението си по всички въпроси — от Путин до Распутин.

Най-сетне екипажът на „Аерофлот“ влезе в залата за паспортен контрол, Нина поведе своята група към изхода, над който се виждаше надпис: „Само за екипажи“. Кранц се заслони зад гърба й. Старшата не спираше да бърбори, дори когато подаваше паспорта си на дежурния. Той разлисти внимателно страниците на документа, след което го върна.

— Следващият — подкани служителят Кранц.

Тя подаде своя паспорт. Мъжът отново започна да разлиства страниците. Внимателно огледа снимката, след това и лицето на стюардесата пред него. Усмихна се и й върна паспорта, давайки знак, че е приключил. Най-неочаквано силна болка в рамото накара Кранц да замръзне на мястото си. Тя направи неимоверно усилие да не изкриви лице, но все така не можеше да пристъпи.

— Хайде, Саша — провикна се Нина, — задържаш хората.

Кранц успя някак да тръгне напред и мина през турникета на бариерата с леко олюляване. Мъжът зад гишето я проследи с изненадан поглед. Важно правило е да не се обръщаш в такъв момент. Кранц се усмихна на Нина и я хвана под ръка, докато крачеха към изхода. Служителят в паспортния контрол най-сетне извърна лице към следващия на опашката.

— Ще дойдеш ли с нас в автобуса? — попита старшата, когато вече бяха вън пред летището.

— Не, благодаря. Приятелят ми ще ме чака.

Нина повдигна изумено вежди и й махна за сбогом.

— Коя беше тази? — попита един от колегите, преди да се качат в автобусчето на „Аерофлот“.

Глава 54

— Няма ли нещо във филма на Липман, което да ни свърши работа? — попита Маки.

— Нищо — отговори Джак, седнал на стола срещу бюрото на шефа си. — Успял е да заснеме осем документа. До неочакваната поява на Фенстън.

— А те не съдържат ли информация, която да използваме?

— Все неща, които вече знаем — призна разочаровано Джак и отвори папката пред себе си. — Например договори, потвърждаващи, че Фенстън продължава да преследва клиенти из целия свят. Тези хора или са наивни, или алчни. Решат ли обаче да продадат някое от произведенията, които са заложили като гаранция за кредита, получен от „Фенстън Файнанс“, ги застига странна смърт. Единствената ми надежда е полицията на Ню Йорк да открие в кабинета достатъчно доказателства, с които да предявим обвинение, защото доколкото разбирам, на Фенстън не можем да му лепнем дори глоба за неправилно паркиране.

— Не разчитай много на това — посъветва го Маки. — Днес сутринта разговарях с един от техните началници и първото, което ме попита, беше дали има при нас агент на име Делейни и дали случайно не е бил вече на местопроизшествието, когато неговите момчета пристигнали.

— Ти какво му каза? — поинтересува се Джак напълно сериозно.

— Че ще проверя и веднага ще му се обадя. — Маки замълча. — Може би ще ги укротим малко, като им предоставиш част от информацията.

— Едва ли ще стигнат до нещо, което вече да не знаем — отказа Джак. — Пък и на какъв резултат разчитат, след като Липман е вън от строя.

— Имаме ли някакви новини от болницата относно шансовете да се възстанови?

— Малко вероятно е това да се случи. Получил е мозъчен удар в резултат на повишаване на кръвното налягане. Медицинският термин за неговото състояние е афазия.

— Афазия ли?

— Онази част от мозъка му, която отговаря за речта, е невъзвратимо увредена. Според лекаря той е в състояние само да вегетира. Единственото решение, което може да се вземе, е кога да изключат апаратурата и да го оставят да умре спокойно.

— От полицията съобщиха, че Фенстън седи неотлъчно до него.

— В такъв случай трябва да си отварят очите и да не оставя Липман без наблюдение нито за миг — отбеляза Джак. — Може да не се наложи лекарският екип да взима решение кой да изключи апаратурата.

— От полицията питат взимал ли си камера от местопрестъплението.

— Тя е собственост на ФБР.

— Не и ако е доказателствен материал, както много добре ти е известно. Защо не им изпратиш няколко снимки и не се опиташ да се разбереш с тях с добро. Припомни им например, че и баща ти е работил в полицията — това винаги върши работи.

— А какво ще получа в замяна? — попита агентът.

— Снимка, на чийто гръб е написано името ти. Питат дали надписът ти говори нещо, защото е ясно, че нито те, нито аз мога да се сетя — призна началникът.

Маки плъзна по бюрото две ксерокопия и даде на Джак малко време да ги разгледа. На първото Фенстън се здрависваше с президента Буш по време на службата в памет на загиналите на Кота нула. Джак добре помнеше счупеното стъкло на същата снимка, която висеше зад бюрото на Фенстън.

— Откъде полицията на Ню Йорк се е сдобила с това копие?

— Било е на бюрото на Липман. Очевидно се е канел да ти го предаде вчера вечерта заедно с тълкувание на надписа отзад.

Джак държеше вече второ копие, на което беше написано: „Делейни, тук е доказателството, от което имаш нужда“. Телефонът на Маки иззвъня.

Началникът вдигна слушалката, помълча известно време и накрая нареди:

— Свържете ме с него. — Погледна Джак и додаде: — Том Красанти ни търси от Лондон. — Здравей, Том. Дик Маки е на телефона. Джак е при мен. Точно обсъждаме случая „Фенстън“. Все още сме наникъде.

— Обаждам се във връзка със същия случай — обясни Том.

— Имам новини по него, но не са много добри. Подозираме, че Кранц е успяла да влезе в Англия.

— Не е възможно — възкликна Джак. — Как е минала паспортната проверка?

— По всяка вероятност облечена като стюардеса на „Аерофлот“ — рече Том. — Моят човек в руското посолство се обади да ме предупреди, че някаква жена е минала границата на летището, представяйки се за руската стюардеса Саша Престокович.

— Какво кара руснаците да мислят, че става дума за Кранц?

— Те нямат представа коя е жената. Единственото, което знаят, е, че заподозряната се опитала да се сприятели със старшата стюардеса на редовния полет до Лондон. След това я придружила до мястото за паспортна проверка. Оттам дойде и информацията при нас. Вторият пилот попитал коя е жената със старшата и му отговорили, че е Саша Престокович. Той обаче познавал Саша много добре. Често пътували в един и същ екипаж.

— Това все още не доказва, че става дума за Кранц — упорстваше Маки.

— Ще стигна и до това, сър, само ми дайте малко време — рече Том.

Джак искрено се зарадва, че приятелят му не може да види нетърпеливото изражение на техния началник.

— Вторият пилот докладвал на капитана и той веднага алармирал охраната на „Аерофлот“. Много скоро установили, че Саша Престокович е в тридневен отпуск, че паспортът й е откраднат задно с униформата. Тогава вече вдигнали истинска тревога. Моят човек в руското посолство ми се обади в знак на съпричастност след събитията на единайсети септември — добави Том. — Разбира се, преди това уведомил Интерпол.

— Ще се справим с всичко това, нали, Том? — попита Маки.

— Естествено, сър. — Той замълча за малко. — Та докъде бях стигнал?

— До обаждането на твоята връзка от руското посолство — подсети го Джак.

— А, да. Когато им дадох устно описание на Кранц — около метър и петдесет, към четирийсет килограма, късо подстригана, — ме помолиха да изпратя по факса нейна снимка, което и направих. Показали копие на тази снимка на втория пилот в хотела му в Лондон и той потвърдил, че това е жената от летището.

— Добра работа си свършил, Том — похвали го Маки. — Педантичен както винаги. Имаш ли някаква идея защо Кранц иска да е в Лондон?

— За да убие Петреску, според мен.

— Ти какво мислиш — попита Маки, хвърляйки поглед към Джак.

— Съгласен съм с Том — отвърна агентът. — Според мен тя е най-очевидната цел. Само не разбирам защо Кранц поема толкова голям риск да го стори точно сега.

— Прав си, но не ми се иска да излагаме на риск живота на една жена, докато се чудим какво може да е намислила Кранц. — Маки се наведе напред. — Том, слушай ме внимателно, за да не повтарям. — И запрелиства припряно досието на Фенстън. — Искам веднага да се свържеш… Изчакай един момент. А, да, ето го. Искам да се свържеш с главен полицейски инспектор Рентън от Съри. От доклада на Джак разбирам, че това е сериозен мъж, в състояние да взима бързи и смели решения, дори и някой от подчинените му да се издъни. Знам, че си го осведомил за Кранц, но го предупреди, че тя може да се опита да посегне и на някой друг в Уентуърт Хол. Ще му е изключително неприятно, ако подобно нещо се случи отново в неговия район. Обясни му при какви обстоятелства е избягала Кранц. Това ще го държи буден цялата нощ. Дай му и моя телефонен номер, в случай че иска да говори и с мен. Ще бъда непрестанно на разположение.

— И му предай моите поздрави — додаде Джак.

— Том, отваряй си очите — поръча Маки.

— Разбрано, сър — долетя от Лондон.

Маки натисна бутона за прекъсване на линията.

— Искам да вземеш първия самолет за Лондон — нареди на своя агент. — Ако Кранц възнамерява да се разправи с Петреску, нека да разбере, че я чакаме. Измъкне ли се повторно, да знаеш, че аз отивам в пенсия, а ти можеш да се простиш с мисълта за повишение.

Джак смръщи вежди, но не отговори.

— Нещо те мъчи — отбеляза Маки.

— Не проумявам защо снимка, на която Фенстън се здрависва с президента на страната, е „доказателството, от което имаш нужда“… — той замълча. — Май се сещам защо Кранц поема такъв риск да отиде в Уентуърт Хол за втори път.

— Какво предполагаш? — попита Маки.

— Според мен целта е да задигне оригиналния Ван Гог — отвърна Джак. — След това ще се опита да го достави на Фенстън.

— Искаш да кажеш, че Петреску не е основната й цел, така ли?

— Така си мисля. Но види ли я там, няма да пропусне да я убие. Ще го приеме като бонус към сделката си с Фенстън.

Глава 55

Беше 7,41 вечерта на 25 септември. Кранц възнамеряваше да се появи в Уентуърт Хол след 8:00.

По това време Арабела придружаваше гостите си към трапезарията на дома.

Облечена от главата до петите в прилепнал по тялото черен спортен костюм, Кранц обиколи два пъти оградата на имението, за да прецени откъде е най-добре да влезе. С положителност нямаше да е през главния вход. Макар високият каменен зид, който опасваше имота, да е бил построен първоначално така, че да е непреодолим за проникване отвън, първо от страна на французите, а после и на немците, в началото на двайсет и първи век, когато парите вече не достигаха, въпреки усилията на собствениците положително имаше поне няколко места, през които местните хлапета се промъкваха, за да крадат ябълки.

Когато най-сетне откри подходящо място, за Кранц не беше никакъв проблем да се покатери и да скочи от вътрешната страна на зида. Остана да лежи така известно време и да се ослушва, докато облак не скри за малко луната. Мигом скочи и бързо претича трийсет-четирийсет метра, които я деляха от сенките на малка група дървета край брега на малката река. Изчака появата на луната, за да огледа по-добре терена. Трябваше да прояви търпение. В този занаят всяко привързване води до грешки, а те не могат да бъдат така лесно поправени както в някои други професии. От мястото, което си избра, имаше добра видимост към къщата, но минаха още четирийсет минути, докато тежката дъбова врата се отвори и на прага застана мъж с фрак и бяла връзка, който пусна навън две високи кучета за вечерната им разходка. Животните надушиха безпогрешно миризмата на чужд човек и се спуснаха с лай към нея. Тя ги чакаше спокойно.

Англичаните, учеше я на времето нейният инструктор, са нация, която обича животните, и можеш да познаеш към коя класа принадлежи даден човек според породата на кучетата в дома му. Работническата класа гледа хрътки, средната — кокер шпаньоли и джак ръсел териери, докато новобогаташите предпочитаха ротвайлери или немски овчарки, за да пазят богатството им. По-издигната класа харесваше лабрадори — кучета, непригодни за защита, защото са по-склонни да близнат ръката ти, отколкото да вземат кокала, който им подаваш. По повод на лабрадорите тя научи и думата „лигльо“. Единствено кралицата имаше корги.

Кранц не мърдаше. Кучетата наближаваха и само за секунди спираха, доловили и друга, по-апетитна миризма, която ги накара да размахат още по-енергично опашки. Кранц бе спряла в магазин за месо на Фулам Роуд и бе избрала двете най-хубави парчета пържола, които намери. Бяха толкова крехки, че сигурно и гостите на Уентуърт Хол не биха ги пренебрегнали. Знаеше, че в такива моменти не бива да се правят никакви икономии. Това щеше да е последната вечеря на двете псета.

Тя разпръсна около себе си дребни хапки и застана неподвижно в центъра на този своеобразен кръг, сякаш бе ням сервитьор. Щом Брунсуик и Пиктън попаднаха на първите парчета, те забиха носове надолу, без да обръщат внимание на човешката фигура наблизо. Кранц приклекна бавно, опря едното си коляно в земята и започна да подхвърля нови парчета, там, където виждаше, че някое вече е погълнато. От време на време кучетата спираха, за да преглътнат, и отправяха тъжни погледи към нея, махаха опашки ентусиазирано и едва тогава се връщаха отново към месото.

Когато в ръцете й не останаха повече мръвки, тя протегна ръка и помилва копринената глава на Пиктън, по-младото от двете животни. То дори не вдигна очи, когато Кранц извади кухненския нож от специалния джоб на панталоните си. Шефилдска стомана, купена същия следобед отново на Фулъм Роуд.

За пореден път погали шоколадовата глава на лабрадора, след което сграбчи ушите му, светкавично я отдръпна от вкусното парче пред носа му и само с един замах преряза гърлото му. Последва висок лай, който за части от секундата премина в скимтящо хъркане. Тъмнината скри от Кранц мъката в тъмните очи. Черният лабрадор — по-стар, но съвсем не по-умен, изръмжа кратко, наистина кратко. Кранц сграбчи отдолу челюстта му и вдигна главата му достатъчно високо, за да може да пререже и неговото гърло. Вярно, този път не беше така умела и прецизна. Кучето рухна на земята и чак тогава сграбчи с една ръка копринените уши, докато с другата довърши започнатото.

Довлече труповете зад ствола на повален дъб. Наведе се над реката и изми ръцете си. Стана й неприятно, като видя, че чисто новият й костюм е наплескан с кръв. Отри внимателно ножа си в тревата и едва тогава го прибра в специалния, приличащ на ножница джоб. Погледна часовника си. Беше разчела цялата операция да трае два часа. Оставаше й един час, преди онези в къщата, заети с изисканата и прекрасно сервирана вечеря, да се сетят, че кучетата липсват.

Прецени, че около сто и двайсет метра делят групата дървета в северния край на двора от къщата. Луната хвърляше чиста бледа светлина тази вечер, ето защо й оставаше само един начин на придвижване.

Тя коленичи и легна на тревата. Постави едната си ръка напред, след това и съответният крак отиде напред. Другата ръка и другият крак също бяха изнесени и едва тогава придърпа напред торса. Личният й рекорд за придвижване като рак бе седем минути и деветнайсет секунди за сто метра. От време на време Кранц спираше и вдигаше глава, за да огледа обстановката и да се ориентира дали се движи в правилната посока към къщата. Партерният етаж се къпеше в светлина. Първият бе почти целият в тъмнина. На втория, където спеше прислугата, светеше само един прозорец. Кранц не се интересуваше от този етаж. Личността, която търсеше, беше на партерния или първия.

Беше на около десетина метра от сградата, когато намали темпото и продължи много по-бавно, докато не докосна зида. Лежа известно време неподвижно, след което изви глава, за да използва светлината на луната и да се огледа по-внимателно. Само в големите имения от едно време поддържаха толкова широки водосточни тръби, с изпъкнали части, като стъпала на стълба.

Стигна до прозореца на голямата стая, откъдето идваше най-голямата глъчка. Тежките завеси бяха спуснати, но Кранц успя да открие пролука, през която можеше да види какво става вътре. Надигна се на колене и се взря през стъклото.

В полезрението й попадна мъж с официално сако, застанал прав и очевидно произнасяше тост, защото в ръката си държеше чаша вино. Не чуваше какво говори, но и не я интересуваше. Обиколи с поглед онази част от помещението, до която имаше достъп. В единия край на масата, с гръб към прозореца седеше дама с дълга копринена рокля, която не отделяше очи от мъжа с чашата. Кранц оцени по достойнство диамантената й огърлица, но прецени, че не попадаше в нейния периметър. Нанасяше удара си на няколко сантиметра по-високо.

Насочи вниманието си към отсрещния край на масата. Едва сдържа усмивката си, когато видя кой похапва фазан и отпива вино. Когато по-късно тази вечер Петреску се прибере в стаята си, ще завари гостенка на място, което най-малко подозира.

Зърна и мъжа с черния фрак, който бе пуснал кучетата. Стоеше прав зад дамата с копринената рокля и доливаше чашата й. Други прислужници вдигаха чинии и замитаха случайни трохи с четки в сребърни лопатки. Кранц седеше напълно неподвижно, докато очите й обхождаха методично помещението в търсене на другото гърло, което Фенстън й беше поръчал да пререже.

— Лейди Арабела, вдигам чаша, на първо място, за да ви благодаря за любезността и гостоприемството. Доставихте ми изключително удоволствие с превъзходната пъстърва и фазана, уловен във вашето имение, но най-голямо беше удоволствието от компанията на две забележителни жени. Ще запомня тази вечер и по още няколко причини. Не на последно място сред тях е фактът, че утре ще напусна Уентуърт Хол с две изключителни придобивки — един от най-прекрасните образци от творчеството на Ван Гог, както и обещанието на една от най-талантливите млади изкуствоведки да работи в управата на моята фондация. Вашият прадядо — продължаваше Накамура, като се обърна с лице към домакинята, — е проявил мъдростта да купи през 1889 година, близо преди век, автопортрета на Ван Гог от неговия приятел доктор Гаше. Утре този шедьовър ще предприеме пътуване към другия край на света. Неколкочасовият ми престой тук ме срещна и с друго ваше национално богатство, за което съм готов да платя.

— Мога ли да попитам за какво говорите? — попита Арабела.

Кранц реши, че е време да продължи проучването си.

Пропълзя бавно покрай зида, давайки си сметка, че изпъкващите камъни в ъглите вероятно са част от замисъла на прекрасния проект на сър Джон Ванбру, но на нея просто й даваха възможност да изкачи до първия етаж като по изключително удобна стълба.

Стигна балкона за по-малко от две минути и спря за миг, за да прецени колко може да са спалните, които ще трябва да обиколи. Знаеше, че докато има гости в дома, вероятно алармената инсталация не е включена във всяка стая. Сградата беше доста стара и следователно проникването вътре не би трябвало да е проблем дори за начинаещ крадец. С помощта на ножа си Кранц избута болта на прозореца на първата стая. Когато влезе, не си направи труда да търси ключа на лампата, а използва тънкото като писалка фенерче, което освети пространство колкото екран на малък телевизор. Светлото петно обиколи една по една стените, на всяка от които бяха закачени картини. Автори като Хале, Хобема и Ван Гойен биха развълнували очите на всеки познавач, но Кранц търсеше друг холандец. Щом отдели достатъчно време на всяко платно, тя изключи фенерчето и се върна на балкона. Влезе в следващата стая в момента, в който Арабела се изправи, за да благодари на Накамура за чудесната реч.

И тук Кранц проучи картините, но никоя не предизвика усмивка на лицето й. Бързо се върна на парапета. В този момент икономът предлагаше на Накамура порто и кутия с пури. Гостът прие да му налеят „Тейлър ’47“. Арабела отказа питие, но разтри няколко пури поред и накрая избра марка „Монте Кристо“. Когато икономът драсна клечка кибрит, за да запали пурата на господарката си, Анна се усмихна. Всичко вървеше по план.

Глава 56

Кранц бе прегледала вече пет от спалните, когато Арабела покани гостите си да пият кафе в дневната. Оставаха й девет стаи и тя започна да се бои, че времето няма да й стигне, а втори шанс за подобна акция едва ли щеше дай се удаде.

Бързо влезе в следващата спалня, чийто прозорец някой любител на чистия въздух бе оставил широко отворен. Запали фенерчето си и първото, което видя, бе леденият поглед на Железния херцог. Мина на следващата картина. В същия момент Накамура остави чашата си за кафе върху чинийката и се изправи.

— Мисля, че е време да се оттегля, лейди Арабела — каза той. — В противен случай има опасност онези скучни мъже от „Коръс Стийл“ да си помислят, че губя форма. — Сетне се извърна към Анна. — Очаквам с нетърпение да ви видя утре сутринта. Вероятно ще можем по време на закуска да обсъдим някои идеи за развитието на моята колекция, дори можем да поговорим за вашата заплата.

— Вече недвусмислено заявихте на колко ме оценявате — отбеляза Анна.

— Не си спомням — изненада се Накамура.

— Но аз много добре помня репликата ви как Фенстън ви е убедил, че заслужавам напълно петстотинте долара, които ви струвам на ден.

— Опитвате се да се възползвате от един стар човек — усмихна се Накамура — е, добре, няма да се отметна от думата си.

На Кранц й се стори, че чува някъде да се хлопва врата, и без да поглежда повече към Уелингтън, се върна бързо на балкона. Наложи се да прибегне до помощта на ножа, за да отвори следващия прозорец. Мина крадешком покрай стената и приближи поредното легло с балдахин. Очакваше и тук да бъде разочарована, но този път я очакваше изненада.

Окото на един луд гений я гледаше от стената. Безумните очи на една убийца отвърнаха на погледа му.

Кранц се усмихна за втори път този ден. Покатери се на леглото и приближи до следващата си жертва. Намираше се на сантиметри от творбата, когато ръката й се плъзна към джоба и измъкна ножа. Тъкмо посегна да го забие във врата на Ван Гог, когато си спомни, какво беше условието на Фенстън, ако иска да получи четири милиона вместо три. Изключи фенерчето, слезе от леглото и се мушна отдолу. Там легна по гръб и остана да лежи неподвижно.

Когато гостите и домакинята се спряха в подножието на витата стълба, Арабела попита Андрюс дали Брунсуик и Пиктън са се прибрали.

— Не, милейди — отговори икономът. — Но тази вечер ми се стори, че има доста зайци навън.

— В такъв случай ще отида да прибера тези разбойници — промърмори тя и като се обърна към гостите си, добави: — Пожелавам ви лека нощ и очаквам да ви видя утре сутрин на закуска.

Накамура се поклони и тръгна нагоре по стълбите след Анна. От време на време спираше да се наслади на портретите на прадедите на Арабела, които го гледаха от стените.

— Моля да ми простите, че ви бавя, Анна, но вероятно няма да имам възможност да се срещна с тези господа отново.

Младата жена се усмихна и го остави да се възхищава на портрета на госпожа Сидънс, рисуван от Ромни.

Тя продължи по коридора и спря пред вратата на спалнята на Ван Гог. Натисна дръжката и запали лампата. Спря за миг, за да погали с поглед автопортрета над леглото. Свали роклята си и я закачи в гардероба. След това нареди останалите си дрехи на канапето до леглото с балдахин и включи нощната лампа. Часовникът й показваше малко след единайсет. Побърза да влезе в банята.

Щом плиснаха водните струи, Кранц се измъкна изпод леглото и коленичи до него. Подуши въздуха, подобно на животно, което иска да се ориентира по миризмата. Душът в банята още работеше и тя се изправи предпазливо. Безшумно отиде да изключи централното осветление в спалнята. Остана да свети единствено лампата за четене до леглото. Кранц повдигна леко завивката и се плъзна отдолу. Хвърли последен поглед на Ван Гог, преди да се покрие през глава с тънкото одеяло, и почти се сля с просторното легло. Нито един мускул не трепваше по тялото й. Беше толкова дребна и тънка, че едва се забелязваше в сумрака на стаята. Макар и под завивките, тя чу, че душът спира. Последва пълна тишина. Вероятно Анна се сушеше. След това някакъв ключ щракна. Вероятно в банята. Затвори се врата.

Кранц измъкна с едва забележимо движение ножа от специалния джоб на панталона и стисна здраво дръжката, усетила, че жертвата й е вече в стаята. След малко Анна се мушна в леглото, обърна се настрани и загаси нощната лампа. Докато отпускаше глава на пълната с гъши пух възглавница, усети, че се унася. Последната мисъл, която мина през съзнанието й, беше, че вечерта наистина мина много добре. Господин Накамура не само потвърди сключването на сделката, но й предложи и работа. Какво повече можеше да иска?

Вече заспиваше, когато Кранц се подпря бавно на лакът, протегна другата си ръка и прокара показалец надолу по гърба на Анна, докато постепенно стигна до горната част на бедрото й. Анна въздъхна. Кранц замря за миг и едва тогава пъхна ръка между бедрата на жената до нея.

Сънуваше ли, или някой наистина я докосваше, питаше се Анна, докато се люлееше някъде между съня и полубудното състояние. Не можеше да допусне, че в леглото й има някой. В този миг си даде сметка, че между краката й се намира студено острие. Тутакси се събуди. Хиляди объркани мисли се втурнаха в пламналия й мозък. Тъкмо щеше да хвърли одеялото на земята, когато до ухото й някой изсъска:

— Да не си посмяла да мръднеш. Между краката ти има петнайсетсантиметров нож с върха нагоре. Само да гъкнеш, ще те разпоря до шията и ще си жива точно толкова, колкото да закопнееш за смъртта.

Анна усещаше леденото острие и правеше усилие да не мърда, макар цялото й тяло да трепереше неудържимо.

— Ако правиш каквото ти казвам — съскаше Кранц, — може и да останеш жива, но не разчитай много.

Малкото здрав разум, останал в съзнанието на Анна, подсказваше, че наистина няма на какво да разчита и ако иска да увеличи шансовете си, трябва да се опита да спечели време.

— Какво искаш? — попита тя.

— Казах ти да не се обаждаш — повтори Кранц и размърда ножа, така че той стигна на сантиметри от клитора на младата жена. Анна замълча. — Протегни много бавно ръка и запали нощната лампа.

Тя се подчини, усещайки, че ножът следва движенията й.

— Добре. Сега ще дръпна одеялото от твоята страна, но ти няма да мърдаш. Нали не забравяш къде е ножът?

Анна гледаше право пред себе си, докато Кранц изтегляше завивката настрани.

— Сега бавно застани на колене с лице към стената — нареди Кранц. — Много бавно.

Анна се подпря на лакътя на лявата си ръка, надигна се полека, докато коленете й опряха в матрака, и се обърна към стената. Пред очите й беше картината на Ван Гог. При вида на превързаното му ухо си спомни какво бе направила Кранц с Виктория.

Сега тя се беше преместила зад нея и също стоеше на колене, без да изпуска ножа.

— Бавно се наведи напред и улови картината от двете страни.

Анна действаше безропотно, въпреки че всеки мускул на тялото й вибрираше неудържимо.

— Повдигни я внимателно, откачи я и я остави на възглавницата.

Анна събра сили и извърши всичко, както й беше наредено.

— Сега много внимателно ще дръпна ножа от краката ти, за да го опра в шията. Не си помисляй дори да правиш резки движения, защото, уверявам те, ще те заколя само за три секунди, а след десет ще съм изчезнала през прозореца. Помисли си добре, преди да дръпна ножа.

Анна не мърдаше. След секунди ножът се оттегли от вътрешната страна на бедрата й и както й беше обещано, докосна кожата на тила.

— Вдигни картината от възглавницата и се обърни с лице към мен. Бъди сигурна, че през цялото време острието няма да е по-далеч от сантиметър от гърлото ти. Като ти казвам цялото време, значи наистина ще е така. А всяко движение, което по моя преценка е неочаквано, ще бъде и последното в твоя живот.

Нямаше основания да не й вярва. Затова се наведе, вдигна предпазливо рамката и сантиметър по сантиметър започна да се извръща към Кранц, така както беше на колене. Когато за първи път видя нападателната си, Анна се изуми колко дребна и крехка изглеждаше тя. Някак уязвима. Тази грешка бе струвала живота на не един здравеняк. Ако Кранц бе надвила Сергей, то какви биха могли да са шансовете на човек като нея. Невероятно много мисли минаваха през ума й в този момент. Ами ако беше приела предложението на Андрюс дай донесе чаша топло какао преди сън?

— А сега искам да обърнеш картината така, че да е с лице към мен — нареди Кранц. — И гледай да не сваляш очи от върха на ножа. — Вдигна бавно оръжието си и то застана над главата на Анна. Докато тя обръщаше картината, Кранц насочи върха към предпочитаната от нея част от човешката анатомия.

— Дръж здраво рамката, защото приятелят ти господин Ван Гог ще загуби след миг нещо повече от ухото си.

— Но защо? — не се сдържа Анна.

— Радвам се, че попита, защото господин Фенстън много ясно нареди ти да си последният човек, който ще види шедьовъра, преди да бъде унищожен.

— Защо? — повтори Анна.

— След като не може да има картината, иска да е сигурен, че тя няма да принадлежи и на Накамура — уточни Кранц. Върхът на ножа не се отделяше на повече от сантиметър от шията на Анна. — Грешка е да вървиш срещу Фенстън. Жалко, че няма да имаш шанса да разкажеш на твоята лейди Арабела какви са плановете на Фенстън за нея. Не вярвам той да има нещо против да ги споделя с теб. Щом картината бъде унищожена, жалко, че милейди нямаше възможност да я застрахова, той ще разпродаде всичко тук, за да си върне парите. Нейната смърт, за разлика от твоята, ще бъде дълга и мъчителна. Не мога да не се възхитя на ясната и логична мисъл на господин Фенстън — замълча за миг. — Май времето на Ван Гог, а и твоето, вече изтича.

Кранц вдигна рязко ножа над главата си и заби острието в платното. Ана усети цялата сила, съдържаща се в удара на тази жена, която пред очите й изрязваше неравен кръг около главата на портрета. В центъра на платното зейна назъбена дупка. Кранц се отдръпна леко назад, за да се наслади на резултата. Беше изпълнила тази точка от договора си с Фенстън до най-малката подробност. Анна бе станала свидетел на целия спектакъл, значи Кранц спокойно можеше да пристъпи към действие за спечелването на четвъртия милион.

Анна проследи как главата на Ван Гог пада на чаршафа до нея, без да е пролята и капка кръв. Докато Кранц се радваше на постигнатото, Анна замахна с рамката и я стовари върху главата на нападателката си. Онази обаче беше по-бърза, извъртя се светкавично и посрещна удара с лявото си рамо. Анна все пак успя да скочи от леглото и дори измина няколко крачки към вратата, преди Кранц да се освободи от рамката и да се хвърли по петите на дръзката си жертва. Със светкавичен плонж се метна върху нея и заби ножа си в крака на Анна, която се просна земята, само на няколко сантиметра от вратата. Бликналата кръв заля всичко наоколо. Въпреки всичко Анна се протегна към дръжката, но беше късно. Кранц скочи отгоре й, преди да успее да я докосне, пръстите на едната й ръка стискаха здраво дългите руси коси. Притисна жертвата си към земята и всеки миг щеше да направи прочутия си разрез. Последните думи, които Анна чу, бяха:

— Този път е лично.

Вратата на стаята се отвори с трясък. На прага стоеше не иконом с чаша топло какао, а висока жена, стиснала ловна пушка под мишница. Ръцете и блестящата й рокля бяха изпоцапани с кръв.

Кранц се вцепени. Пред нея стоеше Виктория Уентуърт. Та тя беше убила тази жена! Нима това беше духът й. Поколеба се объркана, когато видя, че привидението пристъпва към нея. Не можеше да откъсне очи от гневното лице, но ножът й все още стоеше опрян в кожата на Анна.

Арабела вдигна цевта и Кранц се отдръпна назад, повличайки и жертвата си по посока на отворения прозорец. Пръстът на Арабела бе на спусъка.

— Още една капка кръв и ще се разлетиш на парчета. Започвам с краката, вторият куршум ще е в корема ти. И това съвсем няма да е краят. Обещавам ти дълга и мъчителна смърт. Няма да викам линейка, докато не се убедя, че с нищо не могат да ти помогнат. — Арабела наведе надолу мушката на цевта. — Пусни я и няма да стрелям. — Освободи предпазителя и зачака. Изненада се от ужаса, изписал се на лицето на Кранц, докато Анна остана неочаквано спокойна.

Без никакво предупреждение Кранц пусна косата на доскорошната си жертва и се хвърли към прозореца, след миг вече беше на балкона. Арабела светкавично вдигна пушката и незабавно стреля. Куршумът счупи стъклото на прозореца и отнесе парче от стената. Тя изтича до прозореца и се провикна:

— Андрюс, сега! — все едно даваше начало на лова на фазани.

Секунда по-късно светлините на охранителната система заляха парка пред къщата и той заприлича на футболно игрище с един-единствен играч, устремил се с всички сили към вратата.

Арабела се вгледа в дребната фигура, която тичаше на зигзаг през моравата, и вдигна повторно оръжието си, нагласи го на рамо, прицели се, пое си дъх и натисна спусъка. Кранц се строполи на земята, но успя да пролази до стената.

— По дяволите — изсумтя лейди Уентуърт. — Само я докоснах. — С бърза крачка напусна стаята, изтича надолу по стълбите и много преди да стигне изхода, се провикна: — Още два патрона, Андрюс.

Икономът беше вече до външната врата. С едната си ръка отвори, а с другата подаде на милейди исканите патрони. Арабела презареди оръжието си в крачка и се спусна надолу по стълбите към моравата. Едва различаваше дребната фигура, която бе сменила посоката на оттегляне и вече тичаше към отворената желязна порта на имението. Затича след нея и доста бързо скъси разстоянието. Когато се убеди, че целта й е вече в обсега на оръжието, спря насред тревата и вдигна пушката. Опря приклада в рамото си и се прицели, когато изневиделица откъм пътя се разнесе вой на полицейски сирени. Три коли на полицията и една линейка връхлетяха през портата със запалени фарове и заслепиха Арабела. Вече не можеше да види жертвата си.

Челната кола удари спирачки пред краката на лейди Уентуърт и едва когато видя кой излиза от нея, тя свали оръжието си с видима неохота.

— Добър вечер, господин полицейски инспектор — поздрави и заслони очите си с длан, за да се предпази от силната светлина.

— Добър вечер, Арабела — отговори началникът на полицията непринудено, сякаш бе закъснял с няколко минути за някое от партитата й. — Всичко наред ли е?

— Беше наред до твоята поява — троснато отговори тя. — Не ти ли омръзна да си вреш носа в живота на хората? Как успяхте да дойдете толкова бързо, ако смея да попитам?

— Трябва да благодариш на твоя американски приятел Джак Делейни. Предупреди ни, че може би ще се нуждаеш от подкрепа. Ето защо от около час сме пред къщата и наблюдаваме.

— Не съм молила никого за помощ — заявява Арабела и отново вдигна пушката си. — Ако ми бяхте дали само още няколко минути, щях да съм я ликвидирала и с радост щях да понеса последствията от това.

— Нямам представа за какво говориш — рече инспекторът и отиде до колата, за да загаси светлините. От другите полицейски коли и линейката нямаше и следа.

— Оставихте я да избяга, глупаци такива — не се сдържа Арабела и за трети път вдигна оръжието. Едва сега видя, че до нея само по халат е застанал господин Накамура.

— Струва ми се, че Анна…

— О, Господи! — възкликна ужасена жената и се спусна презглава към къщата. Тичаше и по стълбите, мина тичешком през вратата и продължи със същата скорост нагоре по мраморното стълбище. Спря едва когато стигна в спалнята на Ван Гог. Там завари Андрюс, коленичил на пода, да превързва сръчно крака на Анна. Миг след това в стаята се втурна и господин Накамура. Спря, за да си поеме дъх, след което отбеляза:

— От години се питам, Арабела, какво ли става по време на парти в английски дом в провинцията. — Пое си отново дъх и добави: — Е, сега вече знам.

Лейди Уентуърт избухна във весел смях и се обърна към своя гост, втрещил се в съсипаната картина на пода.

— Господи! — не се сдържа Арабела, когато видя какво е останало от ценното й наследство. — Онова копеле Фенстън все пак ни победи. Сега разбирам защо е бил толкова сигурен, че ще бъда принудена да разпродам останалата част от колекцията си, та дори и Уентуърт Хол.

Анна се изправи бавно на крака и се добра до леглото, за да приседне.

— Не съм съвсем съгласна — рече и погледна Арабела. — Но затова трябва да благодариш на Андрюс.

— На Андрюс ли?

— Когато го предупредих, че господин Накамура ще си тръгне утре рано сутринта и не бива да закъснее за срещата си в „Коръс Стийл“, той предложи да изнесе картината от спалнята, докато вечеряме, за да не ме буди в ранни зори. Така не само хората му щяха да успеят да сложат обратно оригиналната рамка, но и да опаковат картината, преди господин Накамура да е готов за тръгване. — Замълча за миг, но скоро се съвзе и продължи: — Споделих с Андрюс, че вероятно няма да си много доволна, ако не спазва нарежданията ти, докато аз направо нарушавам нормите на доброто поведение на един гост. Много добре си спомням думите му: „Ако вие нямате нищо против да заменя шедьовъра с неговото копие, не мисля, че лейди Арабела би имала нещо против.“

Това бе един от малкото случаи през четирийсет и девет годишния му стаж в имението, когато Андрюс видя лейди Арабела да не знае какво да отговори.

— Мисля, че трябва веднага да го уволните за неподчинение — обади се Накамура. — Тогава ще мога да му предложа да работи при мен. Ако се съгласиш, Андрюс — обърна се той към иконома, — ще удвоя заплатата, която взимаш сега.

— И дума да не става — отсече Арабела, преди още Андрюс да е успял да отговори. — Той е национално богатство, с което нямам никакво желание да се разделям.