Аферата Ван Гог

Глава 16

Анна успя да заспи за кратко, само за няколко минути. През останалото време мислеше какво й е подготвила съдбата. Би могла да се върне в Данвил и да отвори малка галерия за местните художници. Така ще запълни времето, докато не се появи някой по-сериозен работодател и не се поинтересува каква е била причината за внезапното й уволнение от „Фенстън Файнанс“. Все повече се убеждаваше, че единственият й шанс да оцелее, е да докаже какви са били истинските намерения на Фенстън, а това нямаше как да стане без пълната подкрепа и съдействие на Виктория, затрудняваше се също от унищожаването на документите, дори на собствения й доклад.

Изненада се с колко енергия беше заредена, когато Тина почука на вратата й малко след четири.

Пореден душ, поредна порция шампоан и се почувства почти човек.

Докато закусваха с кафе и бегълс3, Анна сподели плана си. Договориха се за някои основни правила, които щяха да следват, докато тя е на път. Тъй като Анна нямаше вече нито кредитни карти, нито мобилен телефон, можеше да звъни на Тина единствено в дома й, и то от обществен телефон. Нямаше да се обажда два пъти от едно и също място. Щеше да се представя като Винсент и с никакво друго име. Разговорът не трябваше да продължава повече от минута. Когато уточниха и това, те си стиснаха ръцете, сякаш току-що бяха сключили сделка.

Анна напусна апартамента в четири и петдесет и две сутринта, облечена с дънки и тъмносиня фланелка, памучно яке и бейзболна шапка. Когато стъпи на тротоара в прохладната сутрин, нямаше представа какво й готви бъдещето. Твърде малко хора се мяркаха по улиците, а тези, които вече бяха навън, крачеха с наведени глави — лицата им красноречиво говореха, че градът е в траур. Никой не обръщаше внимание на отправилата се с решителни стъпки напред Анна, която носеше през рамо специалната чанта с лаптопа и влачеше с другата ръка тежкия куфар. Накъдето и да погледнеше, виждаше сивкавата мъгла, която все още висеше над града. Вече не беше така наситена, но подобно на заразна болест облакът се беше разпрострял и към другите части на града. Неясно защо си бе въобразила, че когато излезе навън, той вече ще се е вдигнал, но подобно на нежелан гост, явно щеше да си тръгне последен.

Отмина наредили се на опашка хора пред един от пунктовете за кръводаряване. Бяха застанали там с надеждата, че под развалините ще бъдат открити още оцелели. Тя беше оцеляла, но нямаше никакво желание да бъде открита.

В пет часа сутринта Фенстън вече седеше зад бюрото на новия си офис на Уолстрийт. Беше близо десет часът лондонско време. Първата му работа беше да позвъни на Рут Париш.

— Къде е моят Ван Гог? — попита той, без дори да си прави труда да се представи.

— Добро утро, господин Фенстън — поздрави Рут, но примерът й не беше последван. — Сигурно знаете, че самолетът с вашата картина беше върнат обратно заради вчерашната трагедия.

— Къде е тя сега?

— Заключена е в един от нашите охраняеми складове в безмитната зона. Естествено, ще се наложи да повторим процедурата по износа и да поискаме ново разрешение. Няма никакъв смисъл да го правим, преди да…

— Направете го днес — отсече Фенстън.

— Тази сутрин смятах да организирам транспортирането на четири платна на Вермеер от…

— По дяволите Вермеер. Най-важната ви задача за днес е да осигурите износа на моя Ван Гог.

— Придвижването на документите може да отнеме няколко дни. Знаете, че вчерашните събития доведоха до общо забавяне на…

— Не ме интересува забавянето — прекъсна я Фенстън нетърпеливо. — В момента, в който бъде вдигната забраната, изпращам Липман да прибере картината.

— Служителите ми вече работят денонощно, за да наваксаме забавянето, причинено от…

— Ще го кажа само веднъж — изсъска Фенстън, — ако картината е готова за транспортиране в момента, в който частният ми самолет кацне на „Хийтроу“, ще утроя, повтарям, ще утроя хонорара ви.

Затвори, убеден, че единствената дума, която тя ще запомни, е „утроя“. Но грешеше. Рут беше изумена от факта, че той изобщо не спомена катастрофата с Кулите близнаци, нито какво е станало с Анна. Беше ли се спасила и ако да, щеше ли да пристигне, за да придружи картината?

Благодарение на секретарската уредба Тина подслуша разговора, без председателят да разбере. Много й се искаше да има някаква връзка с Анна, за да й съобщи новата информация — никоя от тях не беше предвидила подобно развитие. Надяваше се приятелката й да й се обади тази вечер.

Тя побърза да изключи своя телефон, но остави включен екрана на клипа, за да следи с кого се свързва Фенстън, още нещо, което той не подозираше, но пък и не бе си направил труда да провери. Шефът винаги предпочиташе да я вика по интеркома, така че нямаше начин да види активираните прозорци на уредбата. Ако се случеше в стаята й да влезе Липман, който никога не чукаше, тя успяваше да му отвлече вниманието, за да има време да изключи екраните.

Когато бе наемал по спешност новия офис, на доверения помощник и съветник на Фенстън през ум не му бе минало да провери възможностите на секретарската уредба. Единствената му грижа бе да предостави колкото се може по-просторно място на шефа си и още един кабинет на отсрещната страна на коридора. Тина не направи никакъв коментар за възможностите, които й се откриваха на новото място. Убедена бе, че рано или късно ще я разкрият, но дотогава се надяваше да е събрала необходимата информация, за да бъде постигнат Фенстън от далеч по-неприятна съдба от тази, на която бе обрекъл нея.

Щом приключи с разговора си с Рут Париш, Фенстън натисна бутона отстрани на бюрото си. Тина взе бележник и молив и се запъти към кабинета на шефа си.

— Първото, с което трябва да се заемеш — започна той, още преди да е затворила вратата, — е да разбереш с какъв състав разполагам. Трябва да уведомиш всички къде сме се преместили, така че да се явят незабавно на работа.

— Виждам, че шефът на охраната е един от първите обадили се — отбеляза Тина.

— Така е. Потвърди се и че е бил един от първите, предупредили хората да се евакуират, и то минути след като първият самолет е ударил Северната кула.

— Чух, че дал пример и с бързото си измъкване — язвително додаде Тина.

— Кой ти го каза? — попита Фенстън и вдигна очи от документите пред себе си.

Тина тутакси съжали за думите си и побърза да тръгне към вратата.

— Ще имате списъка с хората до обяд.

Цялата сутрин посвети на издирването на четирийсет и тримата служители на компанията, които работеха в Северната кула. Преди Фенстън да отиде на обяд, на бюрото му лежеше списък с девет имена на хора, които се смятаха за изчезнали, вероятно загинали.

Шеста поред беше Анна Петреску.

По времето, когато Тина оставяше списъка на бюрото на Фенстън, Анна вече беше успяла да стигне с такси, пеша, с автобус и после отново с такси до Кей 11. Завари дълга опашка от търпеливо чакащи кандидати да се качат на ферибота за Ню Джърси. Мълчаливо се нареди на опашката, сложи си слънцезащитни очила и дръпна напред козирката на бейзболната си шапка, така че почти закри очите й. Беше скръстила ръце, вдигнала яката на якето си и с наведената си глава даваше ясно да се разбере, че няма желание да разговаря с когото и да било.

Полицията проверяваше самоличността на всеки, който напускаше Манхатън. Млад мургав мъж беше отделен настрани от униформените и изглеждаше напълно объркан, докато един изстрелваше бързо въпросите си, а други двама го претърсваха.

Мина близо час, докато Анна стигне бариерата. Тя свали бейзболната шапка и пусна дългата си руса коса. Светлото, с цвят на бита сметана лице изгря в сивото утро.

— С каква цел отивате в Ню Джърси? — попита я полицаят.

— Моя приятелка работеше в Северната кула и все още е в неизвестност — Анна замълча, за да засили ефекта на думите си. — Мисля да прекарам един ден с родителите й.

— Съжалявам, госпожо — рече полицаят. — Надявам се да я открият.

— Благодаря ви — отвърна кратко тя и побърза да се отдалечи с товара си към мостика на ферибота. Чувстваше се толкова виновна заради опашатата си лъжа, че нямаше сили да погледне отново полицая. Подпря се на перилата и се загледа към сивия, почти черен облак, увиснал над мястото, където доскоро се издигаше Световният търговски център. Интересно колко ли дни, седмици и дори месеци щяха да минат, преди плътното като одеяло образувание да се разнесе. Какво ли можеше да се направи, за да се прочисти такова невиждано разрушение и да се почете гибелта на загиналите? Вдигна очи към синьото небе. Нещо липсваше. Намираха се на няколко километра от летищата „Кенеди“ и „Ла Гуардия“, но не се виждаше нито един самолет, сякаш всичките се бяха изнесли към друга част на света.

Допотопният мотор заръмжа и фериботът бавно започна да се отдалечава от брега на Хъдзън по посока на Ню Джърси.

Часовникът на кея удари един. Половината от деня се беше изнизала.

— Първите разрешения за полети от „Кенеди“ ще бъдат дадени едва след няколко дни — съобщи Тина на шефа си.

— Това включва ли и частните самолети? — попита Фенстън.

— Категорично заявиха, че няма да правят изключения за никого.

— Дали са разрешение на кралското семейство на Саудитска Арабия да отлети утре — намеси се Липман, който както обикновено стоеше до стола на председателя, — но очевидно те ще са единственото изключение.

— Опитвам се да ви включа в списъка, който в пресата обикновено наричат „приоритетен“ — обясни Тина, като премълча, че за транспортните власти желанието на Фенстън да прибере картината си на Ван Гог от „Хийтроу“ съвсем не се вместваше в понятието „приоритет“.

— Имаме ли приятели на „Кенеди“? — поинтересува се Фенстън.

— Няколко — отговори Липман. — Но всички изведнъж са се сдобили с множество богати роднини.

— Някакви други предложения? — попита председателят, като местеше поглед от единия към другия си помощник.

— Защо не помислите да прекосите страната с кола до мексиканската или канадската граница — започна Тина, знаейки, че това за нищо на света няма да бъде прието, — и оттам да се опитате да се включите в обичаен полет.

Фенстън поклати само глава, извърна се към Липман и нареди:

— Опитай се да превърнеш някой от приятелите ни в роднини, все някой ще поиска нещо. Винаги измислят какво им липсва.

Глава 17

— Ще взема каквато и да е кола — заяви Анна.

— Но в момента не разполагам с нито една — въздъхна изтерзаният на вид мъж, който стоеше зад гишето на „Хепи Хайър Къмпани“, от чиято пластмасова табелка ставаше ясно, че се казва Ханк. — А и не очаквам да ми върнат нещо до утре сутринта — додаде той. Съзнаваше, че точно днес няма да може да изпълни лозунга на фирмата, поставен на плота пред него: „Никой не напуска «Хепи Хайър» без усмивка на лицето“. Анна не успя да прикрие разочарованието си.

— Предполагам нямате предвид и микробус — подхвърли небрежно Ханк. — Не е последен модел, но ако ви е спешно…

— Взимам го — отсече Анна, която чудесно съзнаваше, че дългата опашка от чакащи зад нея се моли да откаже. Ханк извади бланка в три екземпляра и започна да я попълва. Тя му подаде шофьорската си книжка, която беше прибрала в багажа за Лондон заедно с паспорта си, за да го улесни.

— За колко време ще ви трябва колата? — попита Ханк.

— За ден или два. Ще я оставя на летището в Торонто.

Щом попълни всички графи в бланката, Ханк я обърна, за да получи подписа на клиентката.

— Дължите ми шейсет долара и още двеста депозит.

Анна сбърчи вежди, но извади портфейла си и отброи двеста и шейсет долара.

— Освен това ще ми трябва и кредитната ви карта.

Анна плъзна друга стотачка към служителя. За първи път се опитваше да подкупи някого.

Ханк прибра парите в джоба си.

— Белият микробус на клетка двайсет и четири — каза той и й подаде ключа.

Когато приближи въпросната клетка, разбра защо тази кола бе останала последна. Отключи задния капак и прибра куфара и лаптопа си. След това мина отпред и се промуши зад волана на шофьорското място. Огледа внимателно таблото. Километражът показваше 150 230 километра и максимум 140 километра в час, в което тя искрено се съмняваше. Очевидно возилото бе към края на своя живот като наемен автомобил и още 600-те километра, които предстояха, като нищо щяха да отбележат този финал. Съмняваше се, че ако решаха да продадат подобен микробус, собствениците щяха да вземат и триста и шейсет долара.

Анна завъртя ключа на стартера и предпазливо започна маневра за напускане на паркинга. В страничното огледало забеляза как някакъв мъж бързо отскочи встрани. Не беше изминала и километър и установи, че колата не предлагаше нито удобство, нито скорост. Хвърли поглед към картата, която беше разтворила на седалката до себе си, и започна да се оглежда за крайпътни надписи, които да я насочат към детелините „Джърси Търнпайк“ и „Дел Уотър Геп“. От сутринта не беше слагала нищо в устата си, но реши, че е по-добре да отхвърли няколко десетки километра, преди да започне да мисли за храна.

— Беше прав, шефе — обади се Джо. — Не отива в Данвил.

— Каква е според теб посоката?

— Летището на Торонто.

— С влак или с кола?

— С микробус — отговори Джо.

Джак се опита да пресметне колко време ще е необходимо на Анна да измине разстоянието и по най-груба сметка реши, че ще е в Торонто късно следобед на следващия ден.

— Успях да закача джипиес на задната броня, така че ще можем да я следим денем и нощем.

— Нека все пак един агент да я чака на летището.

— Вече го инструктирах да разбере каква ще е крайната й дестинация.

— Иска да лети за Лондон — уточни Джак.

Към три следобед Тина успя да извади четири имена от списъка. Трима бяха закъснели заради частичните избори за кмет този ден, а четвъртият просто беше изпуснал влака.

Фенстън го прегледа отново, а Липман протегна пръст и го постави върху единственото име, което интересуваше и двамата. Председателят кимна, защото ставаше дума за едно име с П. Усмихна се.

— Спестиха ни едно усилие — беше единственият коментар на Липман.

— Какви са новините от „Кенеди“?

— Утре ще дадат разрешение само на няколко полета — информира го адвокатът. — Дипломати, спешни медицински случаи, както и някои политици, които заминават да изпълнят задачи на Държавния департамент. Успяхме обаче да получим коридор рано сутринта в петък. — Той замълча.

— Някой искаше нова кола.

— Каква марка? — попита Фенстън.

— Форд мустанг — отговори адвокатът.

— Бих се съгласил и на кадилак.

Анна стигна предградията на Скрантън към три и половина следобед, но реши да отхвърли още няколко километра. Времето беше ясно, въздухът — свеж, и по трилентовата магистрала близо една до друга в посока север се движеха коли. Почти всички я задминаваха. Анна въздъхна с облекчение, когато небостъргачите изчезнаха от полезрението й и бяха заменени от високите крайпътни дървета. Ограниченията за скоростта бяха напълно подходящи за нейното превозно средство. Въпреки това й се налагаше да стиска здраво волана, защото усещаше, че не е много стабилен и лесно можеше да се окаже в съседното скоростно платно. Погледна малкия часовник на таблото. Много й се искаше да стигне Бъфало до седем и едва тогава да спре за почивка.

Хвърли поглед в огледалото за задно виждане и се почувства като беглец. Това усещане се потвърждаваше от факта, че не можеше да използва кредитната си карта, нито мобилния телефон, а всеки вой на полицейска сирена в далечината ускоряваше ударите на сърцето й. С две думи, живот, прекаран в бягане от хората, с непрестанно насочен през рамо поглед. Как й се искаше да е отново в Ню Йорк, сред приятелите си и работата, която толкова харесваше. Баща й обичаше да казва…

— О, Боже! — възкликна на глас. Не се беше обадила на майка си, за да я успокои, че е жива. Нито на чичо Джордже и останалите от семейството в Данвил.

Дали да рискува и да им звънне? Никак не я биваше да мисли като подгонен престъпник.

Липман влезе в стаята на Тина без предупреждение.

— Анна Петреску не беше ли твоя приятелка?

— Да, приятелка ми е — отвърна младата жена и вдигна очи от листовете пред себе си. — По-скоро беше — побърза да се поправи тя.

— Нямаш известие от нея, така ли?

— Ако имах, щях да я извадя от списъка с липсващи служители.

— Сигурна ли си?

— Естествено. — Тя не сваляше от него спокойния си поглед. — Разчитам, че ще ми кажете, ако се обади първо на вас. — Сетне сведе поглед към работата си.

Липман сбърчи чело и напусна стаята.

Анна отби и навлезе в паркинга пред твърде невзрачен и запуснат крайпътен ресторант. Със задоволство отбеляза, че там бяха паркирани още две превозни средства, а когато влезе в ресторанта, видя, че пред бара седят само трима посетители. Сви се в едно от сепаретата с гръб към бара, нахлупи ниско козирката на шапката си и се задълбочи в менюто.

Поръча си доматена супа и специалитета на готвача — пиле на грил.

След половин час и с десет долара по-малко в джоба бе отново на пътя. От сутринта не беше пила нищо друго, освен кафе, но много скоро усети, че очите й започват да се затварят. Беше изминала близо четиристотин и петдесет километра за около осем часа, преди да спре, за да се нахрани, и чувстваше, че всеки миг ще заспи.

„Ако се чувствате изморени, спрете“, гласеше надпис на пътя, който отново я накара да се прозее. Някъде напред забеляза тежкотоварен камион с дванайсет колела. Часовникът на таблото й показваше малко след единайсет. Пътуваше вече близо девет часа. Реши да дремне малко, преди да продължи. Щеше да се наспи в самолета.

Последва тежкото возило в отбивка на магистралата и спря микробуса в най-отдалечения ъгъл зад друг спрял камион. Скочи навън, провери дали всички врати са добре заключени и отново се върна в колата. Настани се удобно, доколкото можеше да е удобно на такова място, подложи лаптопа под главата си и затвори очи. Нямаше спомен някога да й е било по-неудобно. Въпреки това само след няколко минути спеше дълбоко.

— Петреску продължава да ме тревожи — сподели Липман.

— С какво може да те безпокои една мъртва жена? — попита председателят.

— Нямам ясни доказателства, че е загинала.

— Мислиш ли, че може да е оцеляла? — Фенстън многозначително насочи поглед през прозореца към камарите тухли и железа, и надвисналия над тях тежък облак прах, който сякаш никога нямаше да се разсее.

— Ние се измъкнахме.

— Но напуснахме сградата по-рано.

— Може и тя да е сторила същото. Наредихте й да напусне десет минути, преди ние да вземем асансьора.

— Бари е на друго мнение.

— Бари също е жив — напомни Липман.

— Дори да е оцеляла, нищо не можем да направим.

— Нищо чудно да се опита да стигне в Лондон преди мен.

— Нали картината е под ключ в склад на безмитната зона?

— Но цялата документация, доказваща, че картината е ваша собственост, остана в кабинета в Световния търговски център и ако Петреску е успяла да убеди…

— Кого? Виктория Уентуърт е мъртва. Опитай се да запомниш, че Анна Петреску е безследно изчезнала, най-вероятно затрупана под развалините.

— Може да се окаже, че това за нея е също толкова удобно, колкото и за нас.

— Тогава ще я затрудним.