Аферата Ван Гог

Глава 26

— Довиждане, Сам — набързо се сбогува Джак, когато мобилният му телефон поде първите тактове от „Дани Бой“. Остави мелодията да тече, докато излезе отново на Източна Петдесет и четвърта улица, защото не искаше портиерът да чуе разговора му. Натисна зеления бутон и продължи да крачи към Пето Авеню. — Какво имаш за мен, Джо?

— Петреску кацна на „Гетуик“ — съобщи агентът. — Нае кола и замина направо в Уентуърт Хол.

— Колко време прекара там?

— Не повече от трийсет минути. После се отби в местната кръчма и се обади на някого, преди да се отправи към „Хийтроу“, където се срещна с Рут Париш в офиса на „Арт Локейшънс“. — Джак мълчеше и чакаше края на съобщението. — Някъде около четири микробус на „Сотбис“ се появи и взе една червена кутия…

— С размери?

— Около метър на шейсет сантиметра.

— Няма да спорим какво е било съдържанието й.

— Закараха кутията в офиса на аукционната къща в Уест Енд.

— А Петреску?

— Тя се качи в колата. Когато бусът спря на Бонд Стрийт, двама работници изнесоха кутията и тя ги последва вътре в сградата.

— Кога излезе?

— След около двайсет минути. Този път беше сама, но носеше червената кутия. Спря такси, сложи картината в багажника и изчезна.

— Как така изчезна? — повиши глас Джак. — Какво искаш да кажеш?

— В момента не разполагаме със свободни агенти — обясни Джо. — Повечето колеги работят по двайсет и четири часа за идентифициране на терористичните групи, които може да са отговорни за нападенията във вторник.

— Разбирам — въздъхна Джак.

— Няколко часа по-късно обаче я открихме.

— Къде? — възкликна Джак.

— На летище „Гетуик“ — уточни Джо. — Не забравяйте, че привлекателна блондинка с червена кутия обикновено се откроява в тълпата.

— Агент Робъртс щеше да я изпусне — отбеляза Джак.

— Агент Робъртс ли?

— Друг път — отвърна Джак, докато се качваше в таксито.

— И закъде тръгна този път?

— За Букурещ.

— Че защо й е да носи безценния Ван Гог чак в Букурещ?

— Навярно по нареждане на Фенстън — предположи Джо.

— Това е родният му град в края на краищата. А и на нея. Не се сещам за по-добро място да скрият картината.

— Тогава защо ще праща Липман в Лондон?

— За параван може би? Това обяснява и защо Фенстън присъства на погребението на Анна, след като чудесно знае, че е жива и все още работи за него.

— Има и друго обяснение — отбеляза Джак.

— Какво например?

— Че вече не работи за него и е задигнала Ван Гог.

— Доста рисковано би било. Не може да не си дава сметка, че той веднага ще тръгне по петите й.

— Има един-единствен начин да разбера дали съм прав. — Джак натисна червения бутон и даде на шофьора адрес в Уест Сайд.

Фенстън спря записа и смръщи вежди. Прослушваха лентата за трети път.

— Няма ли да изгоните тази кучка най-сетне? — попита Липман.

— Не и докато тя е единственият човек, който може да ни отведе до картината — отсече председателят.

— Уловихте ли най-важната дума в техния разговор? — сприхаво попита Липман.

Фенстън вдигна учудено вежди.

— „Отивам“, каза тя. — Фенстън очевидно все още не разбираше. — Не каза: „Прибирам се у дома“, а „отивам у дома“. „Прибирам се“, би означавало — Ню Йорк.

— Искаш да кажеш Букурещ, така ли? — най-сетне се сети той.

Джак се облегна назад в таксито и се опита да проумее какъв би бил следващият ход на Петреску. Все още не можеше да реши дали тя е опитен професионален престъпник или пълен аматьор. И какво беше мястото на Тина Форстър в уравнението? Възможно ли беше Фенстън, Петреску и Форстър да играят в един отбор? Ако това се окажеше вярно, защо Липман прекара само няколко часа в Лондон? Сигурно бе, че не се е срещал с Петреску, нито пък успя да отнесе картината обратно в Ню Йорк.

Ако Петреску е започнала своя игра, не можеше да не си дава сметка, че е само въпрос на време Фенстън да се добере до нея. Все пак тя плуваше в свои води и изглежда нямаше представа, че може да се провали.

Джак така и не можеше да разбере защо Анна ще открадне картина, струваща милиони, след като не можеше да се отърве от толкова известна творба, без някой от предишните й колеги да разбере. Светът на изкуството бе твърде малоброен, а хората, които можеха да си позволят такава покупка — още по-малко. Дори да успееше, какво разчиташе, че ще може да направи с парите? Ако се опиташе да ги укрие, ФБР щяха да проследят подобна сума с лекота, особено след събитията във вторник. Нещо не се връзваше.

Ако обаче доведеше дръзкото си начинание до очевидния му завършек, Фенстън нямаше дай прости и щеше да действа по обичайния си начин.

Таксито всеки момент щеше да навлезе в Сентръл Парк, а той все още не можеше да подреди в смислена последователност събитията от последните няколко дни. Не беше никакъв проблем да вземе заповед за обиск на апартамента на Анна, тъй като тя все още бе в списъка на безследно изчезналите. Обяснил бе на съдията, че трябва да се свържат с роднините и приятелите й и да разберат дали не се е обадила на някой от тях. При това съществуваше една, макар и минимална възможност, да е в жилището си и да се съвзема от тежкото изпитание. Съдията беше подписал заповедта за обиск, без да задава много въпроси.

— Надявам се да я откриете — лаконично бе добавил накрая.

Подобна съчувствена фраза произнасяше по няколко пъти на ден в последно време.

Сам бе избухнал в сълзи само при споменаването на името на Анна. Изрази готовност да помогне с всичко, което е по силите му, и дори го придружи до жилището й.

Джак се разходи из малкия подреден апартамент, докато портиерът остана да чака в коридора. Специалният агент не научи много повече от онова, което вече добре знаеше. Бележникът й с телефони и адреси само потвърди информацията за местонахождението на чичо й в Данвил, Илинойс, а от един плик Джак разбра и адреса на майка й в Букурещ. Може би единствената истинска изненада бе малка рисунка на Пикасо, която висеше в дневната и носеше подписа на великия художник. Джак се взря в матадора и бика по-внимателно, за да се увери, че не е репродукция. Не можеше да повярва, че Анна е откраднала картината и я е закачила на видно място в жилището си. Дали пък не беше подарък от Фенстън за това, че му е помогнала да се сдобие с Ван Гог? Ако наистина беше така, поне разбираше защо го прави. Когато влезе в спалнята, получи доказателство, че Тина наистина е била в апартамента вечерта на единайсети септември. На нощното шкафче бе оставен часовник, който показваше 8,46.

Джак се върна в дневната и се взря в снимката на бюрото, където Анна беше с родителите си. В една кутия откри връзка писма на език, който определено не разбираше. Повечето от тях бяха подписани „мама“, а няколко с „Антон“. Какъв беше той — роднина? Приятел? Джак погледна отново снимката и му мина мисълта, че ако майка му я видеше, непременно щеше да покани Анна да опита нейното ирландско задушено.

— По дяволите — не се сдържа Джак и шофьорът на таксито извърна глава.

— Проблем ли има?

— Забравих да се обадя на майка ми.

— Не ти завиждам — изрази съчувствието си човекът. — Аз също съм ирландец и знам какво те чака.

Толкова ли му личеше, запита се Джак. Трябваше да предупреди, че няма да успее да отиде на традиционната вечер с ирландско задушено, когато се виждаше с родителите си, за да празнуват естественото превъзходство на келтската нация, включваща и ирландците, над останалата част от човечеството. Това, че беше единствено дете, не му помагаше много. Да не забрави да се обади на майка си от Лондон.

Баща му бе искал Джак да стане адвокат и бе направил достатъчно жертви, за да може синът му да успее. След двайсет и шест години стаж в полицията на Ню Йорк баща му бе стигнал до заключението, че единствените хора, които печелят от престъпността, са адвокатите и самите престъпници, ето защо бе убеден, че синът му трябва да реши към лагера на кои ще се причисли.

Въпреки съветите на баща си Джак се кандидатира за работа във ФБР само няколко дни, след като получи дипломата си за завършено юридическо образование от Колумбийския университет. Всяка събота отиваше да ги види и неизменно изслушваше мърморенето на баща си, че не е станал адвокат, и коментарите на майка си, че е крайно време да я направи баба.

Джак хареса работата си от първия ден, когато пристигна в тренировъчния център в Куонтико, където подготвяха оперативните работници в Ню Йорк. След време успя да се издигне до старши разследващ агент. Той сякаш бе единственият от колегите си, който се изненада, че е повишен. Дори баща му го поздрави, макар и през стиснати зъби, след което допълни, че този факт само доказвал колко дяволски добър адвокат е можел да стане.

Маки недвусмислено му беше заявил, че се надява Джак да го замести, когато го преместят обратно във Вашингтон, окръг Колумбия. Преди това обаче Джак трябваше да вкара в затвора един мъж, и несправянето с тази задача можеше да превърне всички мечти за издигане в кариерата в напразно бленуване. А трябваше да се признае, че до този момент напредъкът му не бе особено голям, на всичкото отгоре бе принуден да разчита на една аматьорка за голяма част от работата.

Време беше да престане с излишните размишления и да се залавя за работа. Позвъни на секретарката си.

— Сали, резервирай ми място в първия самолет за Лондон с прехвърляне за Букурещ. Отивам до вкъщи, за да си взема нещата.

— Трябва да те предупредя, Джак, че „Кенеди“ ще бъде претоварено до средата на следващата седмица — отбеляза младата жена.

— Все ми едно какво място ще намериш, готов съм да седя и до пилота.

Правилата бяха прости. Кранц открадваше всеки ден по един мобилен телефон. Обаждаше се на председателя, разговаряха на родния си език и след това тя изхвърляше апарата. Така никой не можеше да я проследи.

Фенстън седеше зад бюрото си, когато малката червена лампичка на личната му линия просветна. Един-единствен човек имаше този номер.

— Букурещ — беше единственото, което каза, и затвори.

Кранц пусна апарата в Темза, вдигна ръка пред първото такси и нареди лаконично:

— „Гетуик“.

Докато се спускаше по стълбите на летище „Гетуик“, Джак забеляза своя стар приятел Том Красанти да го чака на пистата. Зад него се виждаше служебен автомобил на летището, чиято задна врата беше отворена от друг агент.

Никой от двамата не продума, докато вратата не се затвори зад тях и не поеха напред.

— Къде е Петреску? — попита първи Джак.

— Кацна в Букурещ.

— А картината?

— Понесе я със себе си на количка за багаж — отговори Том.

— Тази жена има стил.

— Съгласен съм, но вероятно няма представа в какво се забърква.

— Подозирам, че много скоро ще разбере — поклати глава Джак, — защото едно е сигурно — откраднала е творбата. Няма да съм единственият, който ще я издирва.

— В такъв случай ще се наложи да си отваряш очите и за другите — отбеляза Том.

— Това е сигурно. Дано успея да стигна в Букурещ, преди да е отпратила нанякъде.

— Значи нямаш време за губене. — След това добави: — Тук сме с хеликоптер, който ще те откара до „Гетуик“. Задържат самолета за Букурещ с трийсет минути.

— Как успя да го уредиш?

— Хеликоптерът е наша работа, задържането — тяхна. Посланикът се обади във Форин Офис. Не знам какво им е казал — призна Том, когато спряха пред хеликоптера, — но имаш само трийсет минути.

— Много ти благодаря за всичко — рече Джак, докато напускаше колата, и с бързи стъпки се насочи към хеликоптера.

— Не забравяй — опита се да надвика рева на машината Том, — че нямаме представителство в Букурещ. Така че си сам.

Глава 27

Анна излезе заедно с тълпата навън, като буташе количката за багаж, върху която бяха струпани дървената кутия, големият куфар и лаптопът най-отгоре. Когато видя как към нея се носи някакъв непознат, спря нерешително.

Изчака го да приближи, застанала нащрек. Беше някъде около петдесет и девет годишен, оплешивяващ, червендалест и с гъсти черни мустаци. Може и да минаваше шейсетте. Ако се съдеше по възтесния костюм, вероятно някога е бил и по-слаб. Спря точно пред Анна.

— Аз съм Сергей — съобщи на родния си език. — Антон ми каза, че пристигате, и помоли да ви взема. Ангажирал ви е стая в хотел в центъра на града. — Мъжът подкара количката с багажа и я спря пред жълтото такси, което очевидно караше. Отвори задната врата на стария мерцедес и я изчака да се качи, преди да мине отзад и да натовари в багажника нещата й. Ако можеше да се вярва на показанията, колата бе изминала над триста хиляди километра. Най-сетне Сергей зае мястото си зад волана.

Анна с любопитство разглеждаше улиците, по които минаваха, и не можеше да не отбележи колко много се е променил градът. Пред очите й се разкриваше една динамична, забързана столица, която очевидно се готвеше за своето място на масата на Европа. Модерни офис сгради и търговски центрове заместваха олюпените сиви постройки от времето на комунизма, които познаваше отпреди десет години.

Сергей намали и спря пред малък хотел, сгушен в края на тясна уличка. Извади червената кутия и останалия багаж и тръгна към входа.

— Искам да посетя майка си утре рано сутринта — каза му Анна, щом се регистрира.

Сергей погледна часовника си.

— Ще дойда да ви взема около девет. Така ще можете да откраднете няколко часа сън.

— Благодаря.

Джак забеляза жената за първи път, когато застана на опашката от чакащи да се качат на самолета. Според основните правила за следене първо изоставаш леко, за да провериш дали нямаш опашка. Следващият трик е, ако имаш преследвач, да не му позволяваш да разбере, че си го забелязал. Държиш се естествено, никога не поглеждаш назад. Не е никак лесно.

Курсовият му в Куонтико всяка вечер след заниманията проследяваше по един курсист. Ако успееш да се измъкнеш, на следващия ден получаваш похвала. Джак не само се измъкна, когато дойде неговият ред, но направи нещо повече — проследи своя преподавател до дома му, без да бъде забелязан.

Качи се по стълбичката на самолета, без да се обръща.

Когато Анна излезе от хотела няколко минути след девет, завари Сергей да я чака до своя старичък мерцедес.

— Добро утро — поздрави, докато той отваряше задната врата.

— Добро утро, госпожо — отговори мъжът и задържа вратата пред нея. — При майка ви ли отиваме?

— Да. Живее на…

Сергей махна с ръка, за да даде знак, че знае адреса.

Анна се усмихна, когато в центъра минаха край превъзходен фонтан, достоен да краси градините на Версай. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова по-тъжна ставаше картината и цветовете се преляха от светли към тъмни. Когато стигнаха квартал „Берцен“, Анна разбра, че ако новата власт иска да осъществи програмата „Благосъстояние за всички“, както обеща на своите сънародници след падането на Чаушеску, то ще трябва да извърви още дълъг път. Тези няколко километра от летището до крайния квартал върнаха Анна към познати сцени от нейната младост. Съгражданите й се видяха смазани от грижи, състарени за годините си и само децата, които ритаха на улицата, сякаш пет пари не даваха за упадъка, който ги заобикаляше. За кой ли път си помисли с гняв за упорството на майка си да остане в това жилище след смъртта на баща й по време на бунта. Толкова пъти я беше молила да отиде да живее при тях в Америка, но тя не искаше и да чуе.

През 1987 Анна получи покана да посети Илинойс от своя чичо, когото не познаваше. Човекът й бе изпратил дори двеста долара, с които да плати част от билета си. Баща й бе настоял да замине, и то час по-скоро, а майка й предсказа, че никога няма да се върне, щом купува еднопосочен билет. Наистина чичото бе обещал да плати обратния, в случай че реши да се прибере у дома.

По онова време тя беше едва седемнайсетгодишна и се влюби в Америка още преди корабът да акостира. Няколко седмици по-късно Чаушеску поде кампания срещу всеки, който оспори неговия драконов режим. Баща й я предупреди в едно писмо, че за нея вече не е безопасно да си дойде.

Това бе последното му писмо. Три седмици по-късно той се присъедини към бунтовниците и никога не се прибра.

Анна много тъгуваше за майка си и я молеше да замине при тях в Илинойс. Отговорът й обаче оставаше неизменно един и същ: „Това е моята родина, тук съм родена и тук искам да умра. Твърде стара съм, за да започна нов живот, а и кой ще се грижи за гроба на баща ти?“ Как така стара, възразяваше Анна. Та тя беше едва на шейсет и една, но това бяха шейсет и една упорити румънски години и полека-лека Анна проумя, че няма да успее да убеди майка си. След около месец чичо й я записа в местното училище. Докато гражданските вълнения в Румъния не спираха, Анна завърши колеж и после прие предложението да защити и докторска степен в „Пен“ за специалност, за която нямаше езикови изисквания.

Доктор Петреску пишеше все така редовно на майка си, но разбираше, че съвсем не всички писма стигат до нея — много често майка й задаваше въпроси, на които Анна вече беше отговорила.

Първото нещо, което направи, когато завърши и започна работа в „Сотбис“, бе да открие банкова сметка на името на майка си в Букурещ и всеки месец от заплатата й се превеждаха в нея по четиристотин долара. Макар че тя едва ли щеше да…

— Ще ви чакам тук — обади се шофьорът, когато колата най-накрая спря пред очукан от времето жилищен блок на Пиаца Реситей.

— Благодаря. — Анна се загледа в предвоенната сграда, където самата тя беше родена и където майка й продължаваше да живее. Странно за какво ли майка й бе похарчила парите. Стъпи на обраслата с бурени пътека, която като дете бе смятала за много широка, защото не можеше да я прескочи.

Хлапетата, които ритаха на пътя, изгледаха подозрително непознатата, облечена с елегантно памучно сако и дънки с модерни прорези в плата, с последна мода маратонки. Самите те носеха подобни дънки. Анна натисна копчето на асансьора. Напразно. Нищо не се беше променило, неслучайно най-търсените апартаменти бяха тези на първите етажи. Не разбираше защо майка й не се беше преместила да живее в друга част на града. Беше й изпратила достатъчно пари, за да наеме по-удобно жилище в по-добър квартал. Колкото по-нагоре се качваше по етажите, толкова по-силно ставаше чувството й на вина. Беше забравила колко ужасяващи изглеждаха тези жилища. Тогава те наистина й се струваха напълно нормални, сигурно така ги възприемаха и децата, които играеха навън. Те просто не знаеха, че съществува и нещо друго.

Когато най-накрая стигна шестнайсетия етаж, спря, за да си поеме дъх. Нямаше защо да се чуди, че майка й рядко напуска апартамента си. Възрастните хора, които живееха над нея, бяха като истински затворници. Почука на врата, която не беше виждала боя от годините, когато живееше тук.

Мина известно време, преди много крехка, беловласа жена, облечена в черно да открехне вратата няколко сантиметра.

Майка и дъщеря се гледаха известно време, докато най-сетне Елза Петреску отвори широко, прегърна дъщеря си и извика:

— Анна, Анна!

Двете избухнаха в сълзи.

Старицата не смееше да пусне ръката на Анна, докато я въвеждаше вътре. Всичко блестеше от чистота и бе точно такова, каквото младата жена го помнеше. Същото канапе и столове, наследство от баба й, семейните снимки, до една в бели или черни рамки, кофа за въглища, която отдавна не беше виждала въглища, килим, толкова избелял, че едва ли някой помнеше какви са били първоначалните му шарки. Единственото, което виждаше за първи път, бе великолепен портрет на баща й, закачен на иначе празните стени. Това я подсети откъде бе започнала любовта й към изкуството.

— Анна, Анна, толкова много въпроси искам да ти задам — въздъхна майка й, която не смееше да пусне ръката на дъщеря си. — С какво да започна?

Разговорът им продължи с часове, като от време на време Анна повтаряше:

— Мамо, моля те, ела да живееш в Америка.

Отговорът беше неизменно един и същ.

— Не. Всичките ми приятели са тук, спомените ми. Твърде стара съм, за да започвам наново.

— Тогава поне се премести в друга част на града. Мога да намеря апартамент на по-нисък етаж и…

— Тук съм се омъжила. Тук се роди ти, тук съм живяла повече от трийсет години с баща ти. Оттук Господ ще ме повика, когато дойде моят час. — Тя се усмихна. — Кой ще се грижи за гроба на баща ти? — попита, сякаш поставяше въпроса за първи път. Погледна дъщеря си в очите. — Знаеш колко много искаше той да се установиш в Америка при брат му и сега разбирам, че е бил прав.

Анна огледа стаята.

— Защо не си изразходвала поне част от парите, които ти изпращам всеки месец?

— Изразходвам ги — отговори майката спокойно, — но не за себе си, защото нямам нужда от нищо.

— А за какво?

— Давам ги на Антон.

— Но защо?

— Знаеш, че беше в затвора.

— О, да, писа ми скоро след като Чаушеску беше арестуван, за да ме пита имам ли снимка на татко, която да му дам за известно време. — Анна се усмихна и погледна портрета на баща си.

— Постигнал е чудесна прилика, нали? — каза Елза.

— Така е — съгласи се Анна.

— Върнаха го на старата работа в академията. Сега е професор по перспектива. Ако се беше омъжила за него, сега щеше да си жена на професор.

— Още ли рисува? — попита Анна, в желанието си да не допусне следващия въпрос, който неизменно щеше да бъде зададен.

— Рисува, но основното му занимание е да преподава на студентите в Университета по изкуствата. Не можеш да се изхранваш с рисуване в Румъния — тъжно заключи възрастната жена.

— Знаеш, че с неговия талант можеше да замине за Америка.

Анна отново вдигна очи към чудесния портрет, рисуван от Антон. Майка й беше права. Той наистина можеше да бъде един от известните художници на Ню Йорк.

— И какво прави парите?

— Купува платна, бои, четки, изобщо материали, нужни на студентите му. Твоята щедрост отива за добро дело. Антон беше първата ти любов, нали?

Анна не вярваше, че майка й все още може да я накара да се изчерви.

— Така е — призна. — И мисля, че и аз бях неговата първа любов.

— Сега е женен и има малко момченце, кръстиха го Петър. — Елза замълча за миг. — А ти имаш ли си приятел?

— Не, мамо.

— Това ли те доведе у дома? Да не бягаш от някого или от нещо?

— Защо мислиш така?

— В очите ти има тъга… Или по-скоро страх. Никога не си успявала да го скриеш като дете.

— Имам един-два проблема — отвърна, едва сдържайки смеха си, — в днешно време това е нещо нормално. Всъщност се надявам Антон да успее да ми помогне да реша един от тях, затова ще отида до академията да се видя с него. Искаш ли да му предам нещо?

Възрастната жена мълчеше. Оказа се, че е задрямала. Анна я зави по-добре с овехтялото одеяло и я целуна по челото.

— Утре сутринта ще дойда отново, мамо — прошепна.

Измъкна се на пръсти от стаята. Когато най-сетне слезе от последното стъпало на мръсното стълбище, с радост видя, че жълтият мерцедес я чакаше отпред.

Глава 28

Анна се върна в хотела си и след бърз душ се преоблече. Новият й шофьор я отведе до Художествената академия на Пиаца Университъций.

Независимо от изминалите години сградата бе все така елегантна и докато вървеше нагоре по стъпалата към масивната врата с красива дърворезба, спомените от онези времена нахлуха в главата й. Тук за първи път видя произведения на световното изкуство. Приближи до момичето на пропуска и попита къде може да открие професор Теодореску.

— Лекцията му е в голямата зала на третия етаж — обясни момичето. — Сигурно вече е започнала.

Анна благодари и пое по познатите мраморни стълби и коридори. Спря пред плакат и прочете:

Една стрелка сочеше посоката. Анна бутна смело вратата и с облекчение отбеляза, че в залата беше тъмно заради прожекцията на диапозитиви, така никой ней обърна внимание. Изкачи стъпалата нагоре към последните редове и си намери място.

В момента на екрана грееше диапозитив на известната „Герника“ на Пикасо. Антон обясняваше, че внушителното платно е рисувано през 1937 година по време на Гражданската война в Испания, когато художникът е бил в разцвета на силите си. Изобразяването на бомбардировките и жертвите му отнело три седмици и картината отразява откровената омраза на автора към испанския диктатор Франко. Студентите слушаха внимателно, някои си водеха бележки. Вдъхновеното изложение на Антон напомни на Анна защо бе така влюбена в него през всичките тези години, когато тя не само загуби своята девственост, но и започна дългата си любовна история с изкуството.

Когато лекцията приключи, продължителните аплодисменти изразиха искреното възхищение на младите хора. Антон не беше загубил способността си да се аргументира и да подхранва ентусиазма на студентите към предмета, който преподаваше.

Анна наблюдаваше как мъжът, нейната първа любов, събира диапозитивите и ги прибира в старото си куфарче. Висок и кокалест, с гъста къдрава тъмна коса, със старото си кадифено сако и отворена на врата риза, той имаше вид на вечния студент. Не можеше да не забележи, че е понапълнял, но това съвсем не го правеше по-малко привлекателен. Когато и последният студент напусна аудиторията, Анна тръгна надолу по стълбите към катедрата.

Антон вдигна поглед и я изгледа над очилата си, очевидно очакваше въпрос от закъсняла студентка. Когато я позна, направо застина.

— Анна! — възкликна. — Добре, че не знаех за присъствието ти. Сигурно щях да се притесня, тъй като ти знаеш за Пикасо много повече от мен.

Тя го целуна по двете бузи.

— Не си загубил нищо от чара и способността си да ласкаеш — рече през смях.

Антон протегна ръце сякаш се бранеше и се ухили широко.

— Сергей посрещна ли те на летището?

— Да, благодаря ти. Къде се запозна с него?

— В затвора — призна Антон. — Имаше късмет и преживя режима на Чаушеску. Видя ли се с онази светица майка ти?

— Да — отговори му тя. — Живее в условия, сравними със затвора.

— Права си и честно казано, опитах да направя нещо по въпроса, но пък твоите пари и нейната щедрост ми дават възможност да помогна на най-добрите си студенти…

— Знам, тя ми разказа.

— Но е трудно да го разбереш, докато не видиш някои от резултатите на твоята инвестиция.

Хвана я за ръка и я поведе извън залата, надолу към първия етаж. По стените бяха накачени картини.

— Това са работите на отличните студенти — каза и разпери ръце като горд баща. — Всяка е рисувана върху платно, доставено от теб. Едната от наградите сме нарекли на твое име — наградата „Петреску“. Би било чудесно, ако ти сама избереш носителя. Ще е чест не само за мен, но и за студентите ми.

— Наистина съм поласкана — смути се Анна и се усмихна, докато минаваше покрай редицата от картини. Разглеждаше внимателно работите, спираше от време на време пред някоя. Очевидно Антон ги беше научил на важните неща — че не бива да посягат към четката, докато не овладеят работата с молив. Фактът, че сюжетите на много от творбите бяха оригинални и смели, означаваше, че ги е насърчават да дават воля на собствените си мисли. Някои работи бяха все още незрели, но и имаше такива, в които личеше оформящ се талант. Най-накрая спря пред платно, кръстено „Свобода“, на което бе изобразен изгрев над Букурещ.

— Познавам човек, който определено ще я оцени.

— Запазила си верния си усет — усмихна се Антон. — Данута Секалска е звездата на тазгодишния випуск. Предложиха й дори да продължи образованието си в „Слейд“ в Лондон, стига да може да си осигури средства за всекидневните си разходи там. — Той погледна часовника си. — Имаш ли време за по едно питие?

— Разбира се — отговори Анна. — Всъщност трябва да призная, че имам една молба към теб. В интерес на истината, са две.

Антон отново улови ръката й, все едно още бяха студенти, и я поведе по коридора към стаята на преподавателите. Когато влязоха, вътре ги посрещна приглушеният ромон на спокойните разговори на почиващи си преподаватели пред чаша кафе. Те сякаш не забелязваха, че мебелите, чашите, чинийките и вероятно бисквитите пред тях биха били отхвърлени от всеки самоуважаващ се бездомник, посещаващ приют на Армията на спасението в Бронкс.

Антон наля две чаши кафе.

— Черно, доколкото си спомням. Не е точно като в модно кафене в центъра на Ню Йорк, но се стараем — отбеляза със самоирония.

Няколко души извиха глави и изгледаха новодошлите, които се настаниха край огъня.

— Какво мога да направя за теб, Анна? — попита Антон. — Знаеш колко много съм ти задължен.

— Става дума за майка ми — тихо започна тя. — Помогни ми да я накарам да похарчи малко пари за себе си. Нека си купи поне един килим, канапе, телевизор, телефон. Да не говорим, че външната врата се нуждае от боядисване.

— Мислиш ли, че не съм правил опити? Откъде мислиш, че си наследила упоритостта си? Предложих й дори да се премести при нас. Не е дворец, но все пак изглежда по-добре от онази дупка, в която живее. — Отпи голяма глътка. — Обещавам да подновя атаките.

— Благодаря ти — въздъхна Анна и го изчака мълчаливо да си свие цигара. — Виждам, че не си спрял да пушиш, не успях да те убедя да ги откажеш.

— Пред очите ми не се мяркат ярките светлини на Ню Йорк, които да отвличат вниманието ми от порока. — Запали готовата цигара и попита: — Каква е втората ти молба?

— Ще трябва добре да си помислиш, преди да ми отговориш — с равен глас изрече тя.

Антон остави кафето, вдиша дима от цигарата и изслуша внимателно разказа й.

— Обсъди ли го с майка си?

— Не — призна тя. — По-добре да не знае каква е истинската причина да дойда в Букурещ.

— Колко време имам?

— Три или може би четири дни. Зависи какви ще са резултатите от пътуването ми.

— А ако ме хванат? — попита той и отново напълни дробовете си с дим.

— Най-вероятно ще отидеш отново в затвора — каза Анна.

— А ти?

— Картината ще бъде транспортирана в Ню Йорк и ще бъде използвана като доказателство срещу мен. Ако имаш нужда от още пари за…

— Не, все още разполагам с близо осем хиляди долара от майка ти, ето защо…

— Осем хиляди ли?

— Всеки долар тук изминава дълъг път, докато…

— Би ли приел подкуп?

— Подкуп ли?

— Ако се заемеш с предложението ми, ще платя пътуването на твоята студентка Данута Секалска до „Слейд“.

Антон се замисли.

— И ще се върнеш до три дни, така ли? — той загаси цигарата си.

— Най-много след четири.

— Тогава нека се надяваме, че наистина съм толкова добър, колкото мислиш, че съм.

— Винсент е.

— Къде си?

— При майка ми.

— Не се заседявай.

— Защо?

— Ловецът знае къде си.

— Ще се разминем отново.

— Не съм убедена, че е мъж.

— Какво те кара да мислиш така?

— Видях Фенстън да говори с една жена в колата си по време на възпоменателната церемония.

— Това нищо не значи…

— Така е, но ме тревожи фактът, че я виждам за първи път.

— Може да е някоя от приятелките на председателя.

— Точно тази жена не е приятелка на никого.

— Опиши ми я.

— Метър и петдесет, слаба, тъмнокоса.

— Там, където отивам, почти всички изглеждат така.

— Картината с теб ли ще бъде?

— Не. Оставила съм я там, където никой не може да я види.

Връзката прекъсна.

Липман натисна бутона, който спря записа.

— Къде ли ще е това място, където никой няма да я види?

— Не може, а не няма да я види — уточни Фенстън. — Сигурно е още в кутията.

— Съгласен съм, но въпросът е накъде се отправила?

— В държава, където хората са около метър и петдесет високи, слаби и тъмнокоси.

— Значи Япония — предположи Липман.

— Защо си толкова сигурен?

— Ще се опита да продаде картината на единствения човек, който не може да устои на изкушението.

— Накамура — заключи Фенстън.