Аферата Ван Гог

Глава 2

Анна Петреску натисна най-долното копче на малкия часовник до леглото си. Циферблатът светна и тя видя, че е близо 5,56. Още четири минути и сутрешните новини щяха да прозвучат в стаята. Точно днес нямаше желание да ги чуе. Мислите не й дадоха мира през изминалата нощ и я оставиха да заспи само на няколко пъти, и то за кратко. Когато най-сетне изплува от неспокойната дрямка, Анна вече беше решила какво ще прави, ако председателят не приеме препоръките й. Тя изключи автоматичния будилник, а заедно с него и новините, за да не я разсейват. Стана бързо и се насочи към банята. Остана под студения душ малко по-дълго от обикновено с надеждата, че така ще се разсъни по-бързо. Последният й любовник, един господ знае колко отдавна беше това, искрено се забавляваше с привичката й да се къпе преди сутрешния крос.

Щом се изсуши, Анна облече бяла фланелка и тъмносини шорти. Слънцето още не беше изгряло, но нямаше нужда да дърпа завесите на малката си спалня, за да разбере, че я очаква още един ясен и слънчев ден. Вдигна ципа на лекото спортно яке с избелялото място във формата на буквата П, където някога се намираше емблемата на университета. Нямаше желание да демонстрира участието си в отбора по лека атлетика на Пенсилванския университет и нарочно бе разшила избродираната буква. Минали бяха близо девет години оттогава. Накрая Анна измъкна маратонките си, обу ги и стегна здраво връзките. Най-много се дразнеше, когато й се наложеше да спре насред кроса, за да завързва отново отпусналите се възли. Единственото, което носеше по време на сутрешния крос, бе ключът от вратата на апартамента, закачен на сребърна верижка около врата й.

Анна превъртя два пъти ключа в бравата на четиристайния си апартамент, прекоси коридора и натисна бутона за асансьора. Докато чакаше тясната кабина да пристигне с недоволно скрибуцане, тя започна упражненията за загряване, които щеше да завърши, преди да стигне на партерния етаж.

Излезе в преддверието и се усмихна на любимия си портиер, който щом я видя, се затича дай отвори вратата, за да не й се налага да прекъсва устрема си.

— Добро утро, Сам — поздрави тя, вдигайки високо колене на излизане от Торнтън Хаус, за да стъпи на Петдесет и четвърта улица, и оттам да поеме към Сентръл Парк. През седмицата изминаваше само маршрута в южната част на парка, докато в почивните дни, когато няколко минути в повече не бяха от значение, си позволяваше да пробяга цялото трасе от близо единайсет километра. Днес обаче не можеше да си позволи тези няколко минути.

Брайс Фенстън също стана преди шест тази сутрин. Предстоеше му ранна среща. Слушаше новините, докато си вземаше душ — вестта за това, че на Западния бряг някакъв мъж се е самовзривил, не беше достатъчно вълнуваща, за да засили звука, подобни новини бяха станали нещо обикновено, почти толкова, колкото и прогнозата за времето или движението на валутните курсове.

— Очаква ни още един слънчев ден със слаб югоизточен вятър, чиято скорост ще се движи между 65 и 77 метра в час — съобщаваше с писклив глас говорителката, докато Фенстън излизаше изпод душа.

Замести я много по-сериозен глас, който съобщи, че индексът Никей в Токио е скочил с четиринайсет пункта, а индексът Ханг Сенг в Хонконг е паднал с един. Индексът Еф Ти Ес И все още се колебае. И тъй като само още двама души знаеха за замисления от него удар, засега Фенстън беше спокоен, че е малко вероятно акциите на „Фенстън Файнанс“ да изпитат някакъв трус. В седем часа той имаше среща за закуска с единия от тези двама души, а в осем — с другия.

В 6,40 Фенстън вече беше изкъпан и облечен. Погледна се в огледалото — нямаше да е лошо да е с поне десетина сантиметра по-висок и няколко килограма по-слаб. Всеки от тези недостатъци обаче можеше да бъде коригиран от един добър шивач и подходящи обувки. Щеше му се да има възможност да си пусне отново косата, но засега трябваше да го отложи, тъй като все още много бегълци продължаваха да пристигат от родината му и можеха да го познаят.

Баща му работеше като трамваен кондуктор в Букурещ, но на никого не би хрумнало, че безукорно облеченият мъж със самоуверено излъчване, който напускаше жилищната сграда на Седемдесет и девета улица и влизаше в лимузината си отпред, има такъв произход. Само много внимателен поглед би забелязал малката диамантена точица в края на лявото ухо — каприз, който според него го отличаваше от твърде консервативната група на колегите му. Всички негови сътрудници пазеха мълчание по този въпрос. Сякаш имаха друг избор.

Фенстън се облегна на задната седалка на луксозната кола.

— В офиса — излая той на шофьора си, преди да натисне копчето, вградено в подлакътника на седалката. Опушеното сиво стъкло се плъзна нагоре с едва доловимо жужене и сложи край на излишните разговори между шофьор и работодател. Фенстън взе сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“, оставен на седалката до него, и разлисти страниците, за да провери дали не се е появило нещо интересно. По всичко личеше, че кметът Джулиани ще загуби в скандала, в който се беше забъркал, като настани любовницата си в луксозен апартамент в Грейси Маншън и остави съпругата си да прави каквито иска изявление. Този път нейно изказване беше намерило място на страниците на „Ню Йорк Таймс“. Фенстън беше приключил с финансовата информация, когато колата зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв, и вече разгръщаше раздела с некролозите, когато шофьорът намали пред паркинга на Северната кула. Никой нямаше да отпечата некролога, който го интересуваше, точно днес. Можеше да го очаква най-рано утре. В интерес на истината американците твърде малко се интересуваха от нейната смърт.

— Имам среща на Уолстрийт в осем и половина — информира шофьора си Фенстън, докато човекът отваряше задната врата пред него. — Трябва да ме вземеш в осем и петнайсет.

Шофьорът кимна, но Фенстън вече се отдалечаваше към фоайето на офис сградата. Работещите тук и техните посетители разполагаха с деветдесет и девет асансьора, но Фенстън се отправи към онзи, чиято първа спирка беше ресторантът на сто и седмия етаж.

Когато минута по-късно напусна кабинката — веднъж беше сметнал, че близо една седмица от живота му ще премине в асансьори, — салонният управител на ресторанта се спусна да посрещне редовния си клиент и го придружи до масата в ъгъла, откъдето се разкриваше гледка към Статуята на свободата. Един-единствен път се случи още с пристигането си Фенстън да забележи, че масата му е заета. Тогава се обърна безмълвно и напусна ресторанта. От този ден нататък въпросната маса се пазеше винаги свободна сутрин, за всеки случай.

Фенстън не се изненада, че Карл Липман вече го очаква. През десетте години, в които беше работил за „Фенстън Файнанс“, Липман никога не беше закъснявал за среща. Фенстън често се питаше колко ли време по-рано пристигаше Карл, за да е сигурен, че шефът му няма да го изпревари. Погледна към лицето на този човек, доказал многократно, че няма помийна яма, която да не е готов да преплува заради своя шеф. На времето, когато никой не искаше да вземе на работа лишения от адвокатски права Липман, току-що излежал присъдата си за измама, единствен Фенстън се престраши и го нае при себе си.

— Сега, когато вече притежаваме Ван Гог — започна Фенстън, още преди да е седнал, — остава да обсъдим и друг проблем. Как да се освободим от Анна Петреску, без да събудим подозрения.

Липман се усмихна и разтвори оставената пред него папка.

Глава 3

Нищо не вървеше по план тази сутрин.

Андрюс беше предупредил готвачката, че ще занесе подноса със закуската на милейди веднага щом картината бъде изнесена. Готвачката беше получила пристъп на мигрена, ето защо задачата да приготви закуската на милейди беше прехвърлена на заместничката й, младо момиче, на което не можеше да се разчита. Специално оборудваният микробус закъсня с близо четирийсет минути и нахалният шофьор отказа да потегли с шедьовъра, преди да получи чаша кафе и сладкиш. Готвачката никога не би търпяла подобна наглост, но заместничката й се хвана на въдицата. Половин час по-късно Андрюс ги завари да си бъбрят спокойно до масата в кухнята.

Беше искрено благодарен, че милейди с нищо не даваше знак, че се е събудила, и когато най-сетне шофьорът потегли, икономът провери подноса, сгъна отново салфетката и понесе закуската към стаята на своята господарка.

Пред вратата го прехвърли в едната си ръка, за да може да почука с другата, и след около минута натисна дръжката. Щом забеляза жената, просната на пода в локва кръв, той възкликна тревожно, остави подноса и се спусна към тялото.

Беше ясно, че лейди Виктория е мъртва от няколко часа, но на Андрюс и през ум не му минаваше да се обади в полицията, преди да позвъни и да уведоми следващия наследник на Уентуърт за трагедията. Той бързо напусна спалнята, заключи след себе си и за първи път, откакто се помнеше, се затича надолу по стълбите.

Арабела Уентуърт обслужваше клиент, когато Андрюс се обади.

Тя затвори телефона и се извини на посетителя си, обяснявайки, че се налага да излезе по спешност. Минути след като чу тревожния глас на Андрюс да произнася думата „спешно“, която не бе чувала от неговата уста през последните четирийсет и девет години, тя обърна табелката на вратата на малкия магазин за антикварни стоки на Хай Стрийт от „Отворено“ на „Затворено“ и заключи входната врата.

Петнайсет минути по-късно Арабела натискаше спирачките на миниатюрната си кола по покритата с чакъл алея пред входа на Уентуърт Хол. Андрюс я чакаше на най-горното стъпало.

— Толкова много съжалявам за случилото се, милейди — бе единственото, което каза, преди да поведе новата си господарка към широкото мраморно стълбище. Щом видя Анрюс да посяга към перилата, за да запази равновесие, Арабела разбра, че сестра й е мъртва.

Често се беше питала как би реагирала в моменти на криза. С облекчение установи, че макар стомахът да се надигна към гърлото й при вида на убитата, тя се удържа и не припадна. Все пак чувстваше, че е на границата. Когато погледна за втори път към тялото на сестра си, се наложи, да потърси опора в рамката на леглото и да извърне отново лице.

Всичко наоколо бе опръскано с кръв — килимът, стените, писалището, дори таванът. С почти херкулесовско усилие Арабела отлепи пръсти от рамката и се насочи към телефона на нощното шкафче. Строполи се на леглото, вдигна слушалката и набра 999. Отсреща вдигнаха с въпроса:

— С коя служба за спешна помощ желаете да ви свържа?

— С полицията — отвърна Арабела и върна слушалката на мястото й.

Твърдо беше решила да стигне до вратата на стаята, без да поглежда към тялото на сестра си, но така и не успя. Когато очите й се плъзнаха назад към трупа, случайно попаднаха на писмото върху писалището, което започваше със: „Скъпа моя Арабела…“. Протегна ръка и с рязко движение прибра недовършеното послание. Нямаше никакво желание да споделя последните мисли на Виктория с местния полицай. Натъпка листа в джоба си и с несигурни стъпки излезе от стаята.

Глава 4

Анна тичаше в западна посока по Петдесет и четвърта улица, мина покрай Музея за модерно изкуство, прекоси Шесто авеню и едва тогава зави по Седмо. Погледът й се плъзгаше разсеяно по познатите сгради и дървета, по масивната скулптура LOVE на пресечката с Петдесет и пета улица, по стените на Карнеги Хол, докато претичваше през Петдесет и седма. Цялото й внимание беше съсредоточено към това да избягва сблъсък с подранилите пешеходци, които пречеха на равномерния й бяг. Анна използваше пътя до Сентръл Парк за разгрявка и включи хронометъра на лявата си ръка чак когато мина под арката на Артизанс Гейт и навлезе в парка.

Щом пое в обичайния си ритъм, тя се замисли за дневния ред на заседанието с шефа си в осем тази сутрин.

Беше изненадана и в същото време изпита облекчение, когато Брайс Фенстън й предложи работа във „Фенстън Файнанс“ само няколко дни, след като бе подала оставка в аукционната къща „Сотбис“, където бе втори в йерархията специалист по импресионистите.

Прекият й шеф недвусмислено беше заявил, че всяка възможност за напредък в кариерата й ще бъде блокирана за неопределено време, ако се окаже, че тя, Анна, стане причина къщата „Кристис“, най-големият им съперник, а не „Сотбис“, за които работеше, да извърши голямата сделка за продажба на богата колекция картини. Анна беше прекарала дълги месеци в ухажване и убеждаване на въпросния клиент да предостави тъкмо на „Сотбис“ наследствената колекция, но наивно си беше помислила, че споделяйки част от информацията със своя любовник, той ще бъде достатъчно почтен, за да си мълчи. Разчитала бе на това, защото бе юрист.

Когато името на клиента беше разкрито в раздела за изкуство на „Ню Йорк Таймс“, Анна загуби и любовника, и работата си. Съобщението в същия вестник няколко дни по-късно, че доктор Анна Петреску е напуснала „Сотбис“ по „неясни причини“ — удобен евфемизъм за уволнение, само усложни положението й. Авторът на бележката услужливо беше допълнил, че поне няма да се налага доктор Петреску да подава молба за работа в „Кристис“.

Брайс Фенстън беше сред редовните посетители на всички по-значителни разпродажби на произведения на импресионистите и със сигурност бе забелязал Анна, която, в ролята си на експерт наблюдател от страна на авторитетната фирма, си водеше бележки недалеч от подиума на водещия наддаването. Тя обикновено се дразнеше от намеците, че вместо да седи при другите експерти в определената за тази цел задна стаичка, ръководството на „Сотбис“ настоява да е отпред заради поразителната й външност и спортната й фигура.

Докато минаваше под Плеймейтс Арч, Анна хвърли поглед към часовника си — две минути и осемнайсет секунди. Стараеше се да измине обиколката за дванайсет минути. Знаеше, че не е кой знае какво постижение, но винаги се дразнеше, когато някой я задминаваше, а особено много се ядосваше, ако го направеше жена. Беше се класирала на деветдесет и седмо място в миналогодишния маратон на Ню Йорк. Рядко се случваше по време на сутрешните й кросове да я задмине двукрако създание.

Мислите й се върнаха отново към Брайс Фенстън. Публична тайна в средите, свързани с изкуството — аукционите, водещите галерии и частните търговци, бе, че Фенстън трупа една от най-големите колекции от картини на импресионистите. Често можеше да бъде забелязан заедно със Стив Уин, Ленард Лауде, Ан Диас и Такаши Накамура сред участниците във финалните наддавалия за всяко по-значително произведение на изкуството. Колекционерството в много случаи от невинно хоби се превръща в пристрастност, а наддаването — в своеобразна наркомания. За Фенстън, който притежаваше представителна сбирка от най-известните платна на всички импресионисти с изключение на Ван Гог, дори мисълта да притежава произведение на прочутия холандски майстор играеше роля на инжекция с чист хероин. Щом се сдобиеше с едно, започваше да копнее за следващо и отстрани приличаше на треперещ наркоман, който търси пласьор. Анна Петреску изпълняваше ролята точно на такъв дилър.

Когато Фенстън прочете в „Ню Йорк Таймс“, че Анна напуска „Сотбис“, той побърза да й предложи място в борда на своята банка и заплата, чийто размер отразяваше колко сериозно възнамерява да се занимава с по-нататъшното увеличаване на своята колекция. Онова, което наклони везните в негова полза за Анна, бе откритието, че е румънец по произход. Не я напускаше мисълта, че и той като нея е избягал от режима на Чаушеску, за да потърси убежище в Америка.

Още в първите дни след постъпването й при него Фенстън подложи на изпитание професионалната й квалификация. Повечето въпроси, които й беше задал по време на деловия обяд, на който се видяха за първи път, бяха свързани с познанията й за по-големите колекции, все още притежание на второ или трето поколение от известните фамилии. През шестте години, които бе прекарала в „Сотбис“, едва ли можеше да се срещне по-значително произведение на импресионист, минало на търг, което Анна да не познаваше в детайли и да не бе намерило място в личната й база данни.

Един от уроците, които беше усвоила малко след като постъпи в „Сотбис“, бе, че „старите пари“ обикновено продават, а „новите“ — купуват. Точно така се запозна и с лейди Виктория Уентуърт, най-голямата дъщеря на седмия граф Уентуърт — стари пари, за разлика от Брайс Фенстън — новозабогатял финансист.

Анна беше смутена от маниакалния интерес на Фенстън към колекциите на другите хора, докато не разбра, че в политиката на банката е заложено да дава големи заеми, обезпечени с произведения на изкуството. Малко финансови институции смятаха „изкуството“, все едно в каква форма, за достатъчна гаранция. Недвижима собственост, акции, облигации, земи, дори бижута, но много рядко — произведение на изкуството. Банкерите не разбират от този пазар и неохотно приемат този вид гаранции не на последно място, защото необходимостта да ги съхраняват, застраховат и дори да ги продадат, ако се наложи, обикновено отнема време и усилия, които им се виждат нерентабилни. В това отношение „Фенстън Файнанс“ беше рядко изключение. Много скоро Анна разбра защо. Фенстън нямаше особено влечение към изкуството, да не говорим за познания. Просто за него важеше максимата на Оскар Уайлд: „Човек, който знае цената, но не и стойността на каквото и да е.“ Трябваше да мине известно време, преди Анна да научи истинския мотив на своя работодател.

Една от първите й задачи бе да замине за Англия и да направи оценка на имението на лейди Виктория Уентуърт — потенциална клиентка, подала молба за голям заем от банката. Колекцията на Уентуърт беше типично английска, събирана от втория граф — ексцентричен аристократ, разполагал с големи суми, добър вкус и достатъчно набито око, за да бъде определен от следващите поколения като талантлив любител. Беше купил произведения на английски художници като Ромни, Уест, Констабъл, Стъбс и Морланд, както и превъзходното платно на Търнър „Залез над Плимът“.

Третият граф не бе проявил никакъв интерес към артистичната страна на живота, ето защо сбирката на неговия предшественик събирала прах, докато синът му, четвъртият граф, не наследил имението, а заедно с него и набитото око на своя дядо.

Джейми Уентуърт прекарал близо година далеч от дома си, предприемайки известното по онова време Голямо пътешествие. Посетил Париж, Амстердам, Рим, Флоренция, Венеция и Санкт Петербург, преди да се завърне и да се установи в Уентуърт. Вече бил собственик на платна на Рафаел, Тинторето, Тициан, Рубенс, Холбайн и Ван Дайк и като прибавка съпруга италианка. Но именно Чарлс, петият граф, надскочил всички свои прадеди. Той колекционирал не само картини, но и любовници. След няколко наситени с бурни забавления дни в Париж, предимно на конни надбягвания, а след това в спалня в хотел „Крийон“, последната му приятелка успяла да го убеди да купи от някакъв неин познат лекар картина от неизвестен художник. Чарли Уентуърт се прибрал в Англия без тази приятелка, но в замяна на това с картината, която наредил да закачат в една от стаите за гости на фамилното имение. За мнозина съвременни ценители „Автопортрет с превързано ухо“ е сред най-добрите работи на Ван Гог.

Анна от самото начало предупреждаваше Фенстън да е много внимателен при покупката на платна на Ван Гог, защото фалшификациите в света на изкуството са често срещано явление, също като сред банкерите — закачка, срещу която Фенстън нямаше нищо против. Информира го, че няколко много добри копия фигурират в частни колекции, а и в сбирките на не един известен музей, включително и Националния музей на Осло. Но след като проучи документите, придружаващи „Автопортрета“ на Ван Гог, сред които откри и писмо на известния доктор Гаше, в което името на Чарли Уентуърт се споменаваше, както и разписка за осемстотин франка, удостоверяваща самата покупка, и сертификат за автентичност, издаден от мадам Телебанд от Музея на Ван Гог в Амстредам, тя се почувства достатъчно уверена да заяви пред председателя на „Фенстън Файнанс“, че портретът наистина е дело на великия майстор.

За любителите на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ е несъмнен връх. Наистина маестрото бе създал близо трийсет и пет автопортрета, но рисуваните, след като бе отрязал лявото си ухо при скандал с приятеля си Пол Гоген, бяха само два. Онова, което правеше от втория още по-привлекателна цел, бе фактът, че първият беше изложен в института „Кортуолд“ в Лондон. Анна все по-често започваше да се пита колко далеч може да стигне Фенстън, за да се сдобие с тази уникална творба.

Тя прекара десет много приятни дни в Уентуърт Хол, през които състави каталог и оцени фамилната колекция. След завръщането си в Ню Йорк се яви пред борда на „Фенстън Файнанс“, съставен предимно от съмишленици на председателя и политици, които нямаха нищо против да получават всеки месец допълнителни средства, и ги увери, че ако се стигне до продажба, то получените средства далеч ще надхвърлят четирийсетте милиона долара, какъвто беше размерът на искания заем.

Анна нямаше представа какви са причините Виктория Уентуърт да иска толкова сериозна сума, но по време на престоя си в имението често я чуваше да говори с тъга за „преждевременната смърт на скъпия папа“, за пенсионирането на управителя на имението, който се ползвал с пълното им доверие, и за голямата несправедливост на 40-процентния размер на данъка наследство. „Как не можа Арабела да се роди само няколко минути по-рано“, бе една от фразите, които Виктория повтаряше като мантра.

След време Анна можеше ясно да се представи всяко произведение на изкуството от имението, без дори да се налага да поглежда в документите. Фотографската памет бе дарба, която я отличаваше от състудентите й в „Пен“, а по-късно и от колегите й в „Сотбис“. Достатъчно бе веднъж да види дадена картина, да се запознае с произхода или местонахождението й и тя оставаше завинаги в паметта й. Всяка неделя правеше проверка на тези свои способности с посещение на нова галерия, на зала в Метрополитън или като просто разглеждаше някакъв каталог. Прибираше се и написваше на един лист името на всяка картина, която бе видяла, и едва тогава сверяваше написаното със съответния източник. Откакто завърши университета, Анна добави към своята база данни колекциите на Лувъра, Прада и Уфици, както и на Националната галерия на Вашингтон, музеите „Филипс“ и „Гети“. Още трийсет и седем частни колекции и безброй каталози се съдържаха в нейната база данни — за цялата тази информация Фенстън бе готов да плати.

Отговорностите на Анна не отиваха отвъд оценяване на колекциите на потенциални клиенти и изготвяне на съответните доклади, които бордът щеше да разгледа. Никога не я ангажираха при изготвяне на договор, което се извършваше единствено от юриста на банката Карл Липман. Веднъж Виктория се беше изпуснала, че банката й взима 16 процента сложна лихва, и Анна бързо пресметна, че комбинацията от натрупани задължения, наивност и липсата на финансова грамотност е онова, на което разчита „Фенстън Файнанс“ за своите доходи. Тази банка сякаш се радваше, когато срещнеше хора, неспособни да платят дълговете си.

Анна ускори крачка, докато минаваше покрай въртележките. Погледна часовника си и забеляза, че закъснява с дванайсет секунди от разписанието. Сбърчи чело загрижено. Добре, че поне никой не я беше задминал по трасето. Мислите й се върнаха към колекцията на Уентуърт и препоръката, която смяташе да направи пред своя шеф тази сутрин. Беше решила да си подаде оставката, ако Фенстън откаже да приеме съвета й, въпреки че работеше за банката по-малко от година и с болка трябваше да признае, че едва ли ще успее да си намери работа в „Кристис“ или отново в „Сотбис“.

През последната година се беше научила да живее със суетата на Фенстън и дори да се прави, че не забелязва избухванията му, когато нещата не ставаха така, както той си представяше, че трябва, но за нищо на света нямаше да се примири да стане свидетел на подвеждане на клиент. Особено когато ставаше дума за човек, наивен като Виктория Уентуърт. Отстрани погледнато, напускането на „Фенстън Файнанс“ нямаше да изглежда много добре, но ако възникнеше подозрение за наличие на измама, името й неизбежно щеше да бъде забъркано.

Глава 5

— Кога ще разберем дали е мъртва? — попита Липман, докато отпиваше от кафето си.

— Тази сутрин очаквам потвърждение — отговори Фенстън.

— Това е добре, защото искам да се свържа с адвоката й и да му напомня… — Той замълча за миг. — Искам да му напомня, че в случай на смърт при съмнителни обстоятелства договорените условия ще трябва да се преразгледат от адвокатската колегия на щата Ню Йорк.

— Изненадан съм, че на никой от тях не му мина през ум да оспори този член от договора — отбеляза Фенстън, докато намазваше с масло кифличката си.

— И защо да го правят? Нямаше как да знаят, че някой ще умре.

— Има ли шанс полицията да заподозре нашето участие?

— Не — категорично заяви Липман. — Никога не си се срещал с Виктория Уентуърт, не си слагал подписа си под договора, не си виждал и картината.

— Така е, никой не я е виждал, освен членовете на семейство Уентуърт и Петреску — напомни Фенстън. — Но искам да знам още колко време ще трябва да чакам, докато успея да прибера…

— Трудно е да се каже, но може би ще минат години, преди полицията да признае, че нямат дори заподозрян, и то в толкова сериозно престъпление.

— Няколко години ще са напълно достатъчни — изтъкна Фенстън. — Дотогава лихвата по заема ще нарасне толкова, че ще мога да задържа Ван Гог. Ще мога да продам остатъка от колекцията, без да загубя първоначалната си инвестиция.

— Излиза, че добре съм направил, като прочетох доклада на Петреску — отбеляза Липман. — Още четирийсет и осем часа и щяхме да загубим сделката.

— Така е — съгласи се Фенстън, — но сега трябва да помислим как да се освободим от Петреску.

Тънка усмивка плъзна по лицето на Липман.

— Нищо по-лесно. Ще използваме единствената й слабост.

— И каква е тя?

— Нейната честност.

Арабела седеше сама в дневната и се мъчеше да проумее случилото се. Чашата чай „Ърл Грей“ на масата до нея изстиваше, но тя сякаш не забелязваше. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника върху полицата над камината. Като че ли времето беше спряло.

Няколко полицейски коли и една линейка бяха спрели пред входа на имението. Хора с униформи — полицаи и санитари — щъкаха насам-натам, изпълнявайки задълженията си. Не я безпокояха засега.

Някой тихо почука на вратата. Арабела вдигна поглед и забеляза, че на прага стои стар приятел. Главният инспектор свали островърхата полицейска шапка със сребристи ширити и пристъпи напред. Стивън Рентън изказа съболезнованията си и тя нямаше основания да се съмнява в неговата искреност. Беше приятел на Виктория от много години. Арабела се надигна от канапето, лицето й бе пепелявосиво, очите — зачервени от плач. Мъжът се наведе и я целуна предпазливо по двете страни, след което я изчака да седне отново, преди да се настани на облеченото в кожа кресло срещу нея.

И двамата мълчаха известно време. Най-сетне Арабела изправи гръб и попита:

— Кой е способен да извърши подобно деяние, и то с човек, невинен като Виктория.

— Едва ли има прост или логичен отговор на този въпрос — рече главният инспектор. — А фактът, че нападателят е имал и достатъчно време да изчезне, още повече усложнява нещата. Чувстваш ли се в състояние да отговориш на няколко въпроса, скъпа?

Арабела кимна.

— Ще направя всичко възможно да ти помогна да откриеш нападателя. — Тя умишлено вложи жлъч в думата, употребена от него.

— Един от първите въпроси, които задавам при разпит във връзка с убийство, е: знаеш ли дали сестра ти е имала врагове? Познавах Виктория и това ми се струва направо невъзможно. Не мога обаче да не те попитам дали не е имала проблеми, защото… — Той замълча за миг. — Носеха се слухове, че след смъртта на баща ви тя е открила направените от него твърде големи дългове.

— Не знам каква е истината — отговори Арабела. — След като се омъжих за Ангъс, заминахме за Шотландия и си идвах от време на време за по няколко седмици през лятото или за Коледа. Едва след смъртта на съпруга ми се преместих да живея в Съри. — Главният инспектор кимна, без да я прекъсва. — Тогава за първи път чух някои от тези слухове. Говореше се дори, че съм започнала да излагам в магазина част от семейните мебели, за да може Виктория да плаща на прислугата.

— Не беше ли вярно? — не се сдържа гостът.

— Не — категорично отрече Арабела. — Когато Ангъс почина и продадох фермата ни в Пъртшър, получих сума, позволяваща ми да се върна в Уентуърт и да отворя малък магазин, така че да превърна старото си хоби в доходно предприятие. Няколко пъти питах сестра си има ли нещо вярно в тези слухове за лошото финансово състояние на имението. Всеки път Виктория отричаше и ме уверяваше, че всичко е под контрол. Вярно е, че тя боготвореше папа и не допускаше той да е направил някаква грешка приживе.

— Никаква идея ли нямаш какво може да е предизвикало?…

Арабела стана от канапето, без много обяснения отиде до бюрото в отсрещния край на стаята и взе опръсканото с кръв писмо, което бе намерила на писалището на сестра си. Приближи до стария си приятел и му подаде листа.

Стивън прочете два пъти текста и едва тогава попита:

— Какво може да е имала предвид Виктория с „намери се решение“?

— Нямам представа — призна Арабела. — Но може би ще получа някакъв отговор на този въпрос, когато се чуя с Арнолд Симпсън.

— Не съм много убеден.

Арабела предпочете да остави репликата му без коментар. Известно й беше принципното недоверие на Стивън Рентън към всички адвокати, които никога не успяваха да прикрият чувството си за превъзходство над полицаите.

Главният полицейски инспектор стана от мястото си и се настани на дивана до Арабела.

— Обаждай ми се винаги когато изпиташ нужда да поговориш с някого — рече загрижено и взе ръката й. — И не пази прекалено много тайни от мен, Арабела, важно е да знам всичко. Наистина всичко, ако искаме да научим кой е убил сестра ти.

Арабела мълчеше.

— По дяволите — промърмори Анна, когато някакъв тъмнокос мъж я задмина с лекота. От няколко седмици насам той го правеше най-редовно. Като всеки сериозен спортист никога не обръщаше поглед назад. Анна знаеше, че е напълно безсмислено да се опитва да го настигне и след това да се мъчи да поддържа неговото темпо. Само след стотина метра щеше да е с изранени крака. Един-единствен път бе погледнала косо загадъчния мъж, но той бързо беше отминал, така че успя да мерне единствено гърба на яркозелената му фланелка, докато се отдалечаваше по посока на Стробъри Фийлдс. Анна се опита да прогони от съзнанието си мисълта за този човек и се съсредоточи отново върху предстоящата среща с Фенстън.

Вече беше изпратила копие от доклада си в кабинета на председателя, в който препоръчваше на банката да продаде автопортрета час по-скоро. Познаваше колекционер от Токио, обзет от мания по Ван Гог и достатъчно богат, за да си позволи да купува негови творби. Бе посочила в доклада си, че като голям почитател на японското изкуство, Ван Гог бе закачил в стаята си репродукция на „Гейша сред природата“, част от която се виждаше зад главата на художника, и Анна беше сигурна, че този детайл щеше да привлече още по-силно Такаши Накамура.

Накамура беше президент на най-голямата компания в Япония за преработка на стомана, но напоследък отделяше все повече време на попълването на своята сбирка, която вече беше обявил, че възнамерява да остави на държавата. Според Анна прекалената склонност на Накамура към прикритост и ревността, с която пазеше в тайна всички подробности около частната си колекция, нещо много типично за японците, бяха сериозно предимство. Подобна продажба щеше да позволи на Виктория Уентуърт да запази достойнството си, така високо ценено сред сънародниците му; Анна беше доставила един Дега за Накамура — „Урок по танци при мадам Мине“, която продавачът държеше да не се излага публично — големите аукционни къщи предлагаха подобни услуги на хората, които държаха да избегнат любопитните погледи на журналистите, обикалящи залите за наддаване. Убедена беше, че Накамура ще е готов да предложи поне шейсет милиона долара за редкия шедьовър на холандския художник. Ето защо, ако Фенстън приемеше предложението й, а нямаше причина да не го приеме, всички щяха да са доволни от крайния резултат.

Когато отмина бирарията на открито, тя за пореден път погледна часовника си, за да види как напредва. Оказа се, че е добре да ускори темпото, ако иска да е при Артизанс Гейт навреме. Докато спринтираше надолу по хълма, си помисли, че не биваше да позволява чувствата й към даден клиент да влияят на преценката й. Но истината бе, че Виктория се нуждаеше от всичката помощ, която можеше да получи. Притичвайки под Артизанс Гейт, Анна натисна копчето на хронометъра — дванайсет минути и четири секунди. По дяволите.

Затича към своя апартамент, без да има представа, че мъжът със зелената фланелка я следи.

Глава 6

Джак Делейни все още не беше сигурен дали Анна Петреску е престъпничка.

Агентът на ФБР я изпрати с поглед, докато се загуби в тълпата по посока на Торнтън Хаус. След това се обърна и продължи кроса си през Шийп Медоу към езерото на парка. Мислеше си за жената, която разследваше през последните шест седмици. Работата му се затрудняваше извънредно много, защото не искаше Анна да разбере, че всъщност се интересуват от нейния шеф, за когото Джак бе убеден, че е престъпник.

Преди около година Ричард Маки, наблюдаващ специален агент на Джак, го повика в кабинета си и му възложи да ръководи екип от осем агенти във връзка с разследването на три жестоки убийства на три различни континента. Между тях имаше само две общи обстоятелства: и трите жертви бяха с прерязани гърла и в момента на убийството имаха големи неплатени кредити към „Фенстън Файнанс“. Джак беше сигурен, че убийствата са планирани и са дело на професионалист.

Той прекоси Шейкспиър Гардън и се отправи към своя малък апартамент в Уест Сайд. Току-що бе попълнил досието на последната служителка, назначена от Фенстън, но така и не можа да реши дали и тя е съучастник, или е просто наивна и няма нищо общо с машинациите на своя шеф.

Бе проучил произхода на Анна и откри, че чичо й Джордже Петреску е емигрирал от Румъния през 1972 година и се е заселил в Данвил, Илинойс. Няколко седмици след като Чаушеску се провъзгласил за президент на страната, Джордже писал на брат си и го умолявал да замине при него в Америка. След време Чаушеску обявил Румъния за социалистическа република и назначил жена си Елена за свой вицепрезидент. Джордже писал отново на брат си и подновил поканата, като в нея включил и своята племенница Анна.

Родителите на Анна отказали да напуснат родината, но през 1987 разрешили на седемнайсетгодишната си дъщеря да се измъкне почти нелегално от Букурещ и да замине за Америка, за да поживее при чичо си. Обещали й, че щом Чаушеску бъде свален от власт, тя ще може да се върне у дома. Анна така и не се прибирала. Пишела редовно, молела майка си да отиде при тях, но отговор на писмата й не идвал. Две години по-късно най-сетне пристигнало писмо, от което момичето научило, че при опит за преврат срещу диктатора баща й бил убит по време на граничен инцидент. В същото писмо майка й дала ясно да се разбере, че няма намерение да напусне Румъния по ред причини, една, от които е, че няма да има кой да се грижи за гроба на съпруга й.

Цялата тази информация човек от екипа на Джак успя да събере от есе, написано от Анна и поместено в училищното списание. Пак там неин съученик бе възпял крехкото момиче с дълги руси плитки и сини очи, което пристигнало от някакво странно място, наречено Букурещ, и което знаело толкова малко английски думи, че едва произнасяло Клетвата за вярност към националния флаг сутрин преди часовете. Към края на първата година Анна вече редактирала същото онова списание, дало толкова много информация за нея на разследващия екип.

Още като ученичка Анна спечелила стипендия за университета „Уилямс“ в Масачузетс и записала история на изкуството. В местния вестник се появило съобщение и за победата й в студентско състезание по лека атлетика със студенти от „Корнел“. Бе отбелязано, че пробягала трасето от километър и половина за четири минути и 48 секунди. Джак бе проследил развитието на Анна и до Пенсилванския университет, където тя продължила образованието си и защитила докторска дисертация за фовизма. Наложи се Джак да потърси думата в енциклопедичния речник. Оказа се, че групата на фовистите се състои от художници като Матис, Дерен и Вламинк, които се стремели да се откъснат от влиянието на импресионистите и интересите им били ориентирани към абстракцията. Оттам научи и че младият Пикасо напуснал Испания, за да се присъедини към групата свои съмишленици в Париж, където успял да скандализира публиката с картините си, характеризирани от „Пари Мач“ като „произведения без особено значение“. Читателите били уверявани, че много скоро „здравият разум ще възтържествува“. Това само подтикна Джак да поиска да узнае повече за Вюйяр, Люс и Камоа, художници, за които не беше чувал дори. Но явно щеше да отложи запознанството си с тях за момент, в който няма толкова работа, освен ако не се наложи да попълни пропуските в познанията си, за да притисне Фенстън.

След завършването на университета доктор Петреску бе включена в списъка със стажанти на аукционната къща „Сотбис“. Тази част от информацията се наложи да остане съвсем схематична, тъй като Джак не искаше агентите да задълбочават контактите си с бившите колеги на Анна. Все пак научи за фотографската й памет, за усърдието й при водене на научни изследвания, както и че всички, от портиера до председателя, я харесват. Никой от служителите на „Сотбис“ не желаеше да коментира какво се разбира под „неизяснени обстоятелства“, но беше ясно, че докато известната търговска къща се ръководи от настоящия управителен съвет, Анна няма шансове да се върне отново на работа. Джак така и не успя да проумее защо въпреки проблемите си тази жена бе решила да приеме работата във „Фенстън Файнанс“. За тази част от разследването си трябваше да разчита единствено на предположения, защото не можеше да поеме риска да разговаря с някой от колегите й в банката, макар да бе очевидно, че секретарката на председателя Тина Форстър е близка нейна приятелка.

За краткото време, през което Анна бе на работа в банката, тя бе посетила няколко нови клиенти, поискали големи кредити и притежаващи значителни колекции. Джак се страхуваше, че е само въпрос на време някой от тях да бъде застигнат от съдбата на предишните три жертви.

Джак тичаше по Осемдесет и шеста улица и три основни въпроса занимаваха мислите му и търсеха своя отговор. От колко време преди да постъпи на работа при него Фенстън е познавал Анна? Имали ли са някакви връзки семействата им в Румъния? Тя ли беше въпросният наемен убиец?

Фенстън със замах подписа сметката за закуска, изправи се и без да чака Липман да допие кафето си, се запъти към изхода на ресторанта. Влезе в кабината на асансьора, но стоя неподвижно, докато Липман не се присъедини към него, за да натисне копчето на осемдесет и третия етаж. Секунди след тях в кабината влязоха група японци с тъмносини костюми и семпли копринени връзки. Те също бяха закусвали в „Прозорци към света“. Фенстън никога не обсъждаше делови въпроси в асансьора — неговите конкуренти имаха офиси на етажите над и под неговия.

Когато вратите на асансьора се отвориха на осемдесет и третия етаж, Липман последва покорно своя господар, но озовал се в коридора, свърна настрани и пое към стаята на Петреску. Отвори вратата, без да чука, и завари вътре Ребека, секретарката на Анна, която подреждаше документите за предстоящата среща с председателя. Липман изстреля няколко груби нареждания с тон, който не търпеше възражения и коментар. Ребека тутакси остави папките на бюрото и се запъти да търси кашон.

Адвокатът се завъртя на пета и се отправи към кабинета на председателя, за да обсъдят по-нататъшната част от представлението, което бяха замислили за Петреску. Разиграваха този сценарий вече трети път за последните осем години, но Липман държеше да предупреди шефа си, че сега трябва да нанесат известни промени.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фенстън.

— Според мен Петреску няма да се даде без борба.

— Очаквам с нетърпение срещата с нея — потри ръце Фенстън.

— Дали при създалите се обстоятелства няма да е по-разумно да?…

Неочаквано почукване на вратата прекъсна разговора им. Фенстън вдигна очи и видя в рамката на вратата Вари Стедман — началник на охраната на банката.

— Моля за извинение, господин председател, човек от „Федеръл Експрес“ донесе пакет, но никой друг, освен вас, не можел да го приеме.

Фенстън махна с ръка на куриера да влезе. Надраска подписа си в квадратчето срещу името и остана безмълвен, докато човекът не напусна кабинета и Бари не затвори вратата след него.

— Наистина ли е това, което си мисля? — попита тихо Липман.

— Сега ще разберем — отвърна Фенстън, отвори пакета и изсипа съдържанието му на бюрото.

Двамата мъже не откъсваха очи от лявото ухо на Виктория Уентуърт.

— Погрижи се Кранц да получи другия половин милион — рече Фенстън. Липман кимна. — Тъкмо навреме — продължи председателят, загледан в старинната диамантена обеца.

Анна приключи със събирането на багажа малко след седем. Остави куфара в коридора, та да може да го вземе по пътя за летището след работа. Полетът й за Лондон бе в пет и четирийсет и пет следобед, а щеше да кацне на „Хийтроу“ малко преди изгрев-слънце на следващия ден. Предпочиташе нощния полет, защото щеше да има достатъчно време не само да се наспи, но и да се подготви за срещата с Виктория за обяд в Уентуърт Хол. Надяваше се Виктория да е прочела доклада и да е съгласна да продаде Ван Гог, което щеше да реши всичките й проблеми.

Малко след 7,20 Анна за втори път тази сутрин напусна сградата, където живееше. Спря първото такси, което видя да минава — екстравагантност, за която имаше обяснение, — искаше да изглежда добре за срещата с председателя. Настани се на задната седалка и извади пудриерата, за да провери в огледалото грима си. Наскоро купеният костюм от „Ананд Джон“ и бялата копринена блуза непременно щяха да завъртят главите на околните. Нищо, че съчетанието с черните й маратонки предизвикваше всеобща изненада.

Таксито зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв и ускори едва забележимо. Анна провери мобилния си телефон. Беше получила три съобщения, но и трите можеха да изчакат края на срещата. Едното беше от секретарката й Ребека: „Трябва спешно да говорим“. Това й се стори странно, защото само след няколко минути щяха да се видят. Второто бе потвърждение за полета й от „Бритиш Еъруейс“, а третото — покана за вечеря от Робърт Брукс, новия председател на аукционна къща „Бонамс“.

Таксито приближи Северната кула след двайсет минути. Тя плати на шофьора и изскочи навън, вливайки се в морето работещи, които се процеждаха през входа и оттам през металните лостове на пропускателния турникет. Анна се качи в скоростния асансьор и за по-малко от минута достигна етажа на големите началници и пристъпи на тъмнозеления му килим. В същия този асансьор Анна бе дочула разговор, от който разбра, че всеки етаж е с площ от близо четири хиляди квадратни метра и в сградата, в която се работи денонощно, вадят хляба си близо петдесет хиляди души — почти двойно повече от населението на градчето, в което за първи път живя в тази страна — Данвил, Илинойс.

Анна се отправи направо към кабинета си и с изненада установи, че Ребека не я чака, след като чудесно знаеше колко важен разговор предстои в осем часа. С облекчение видя, че папките са спретнато подредени на бюрото й. Два пъти прегледа дали редът, който изискваше да следват, е спазен. Имаше няколко минути на разположение, ето защо разгърна отново папката на Уентуърт и се зачете в доклада си. „Цената на имението Уентуърт може да се раздели на няколко категории. На първо място е добре да разгледаме…“

Тази сутрин Тина Форстър си позволи да не става от леглото преди седем. Часът й при зъболекаря бе в осем и половина и Фенстън й разреши да закъснее за работа. Това обикновено означаваше, че той самият има ангажимент извън града или се кани да уволни някой от служителите. Не би искал тя да се върти наоколо, особено ако ставаше дума за втория случай. Ясно бе, че това няма да е Липман, защото тя не виждаше как Фенстън ще оцелее без този мъж. Би желала да е Бари Стедман, но и това беше немислимо засега, защото охранителят не пропускаше да възхвалява председателя, който попиваше всякакви ласкателства като сюнгер, очакващ следващата вълна.

Тина се бе отпуснала във ваната — лукс, който си позволяваше единствено в дните в края на седмицата, и се питаше кога ли ще дойде и нейният ред. Повече от година беше лична секретарка на Фенстън и макар да презираше своя шеф и всичко, на което той държеше, правеше всичко възможно да бъде незаменима. Не можеше да си позволи да напусне, не и преди да…

Телефонът в спалнята й иззвъня, но тя нямаше намерение да го вдига. Предположи, че е Фенстън, който ще пита къде е някоя папка, къде да намери телефонен номер, дори къде е бележникът му. За част от секундата й хрумна, че може да е Анна — единственият истински приятел, който имаше, откакто пристигна тук от Западния бряг. Едва ли, помисли си тя. Анна щеше да представя доклада си пред председателя в осем сутринта и най-вероятно в момента преглеждаше за двайсети път последните подробности.

Тина се усмихна, докато излизаше от ваната и увиваше хавлиената кърпа около тялото си. Зашляпа през коридора и влезе в стаята си. Когато се наложеше някой гост да прекара нощта в претъпкания й с вещи апартамент, трябваше да спи или в нейното легло или на канапето. Изборът наистина беше малък, тъй като тя разполагаше с една-единствена спалня. В последно време не можеше да се похвали с много гости, но не защото липсваха предложения. След това, което преживя с Фенстън, Тина не вярваше на никого. Наскоро бе изпитала желание да сподели тайната си с Анна, но се боеше да рискува.

Дръпна завесите на прозореца и макар да беше вече септември, чистото ясно утро я изкуши да облече лятна рокля. Така поне щеше да се чувства по-удобно при вида на зъболекарската бормашина.

Готова и облечена, тя се огледа в огледалото и отиде в кухнята, за да си направи чаша кафе. Нямаше право на нищо друго, дори на препечена филийка — такива поне бяха инструкциите на помощник-зъболекаря. Включи телевизора, за да чуе новините. Нищо ново. Съобщение за терорист самоубиец на Западното крайбрежие, жена с тегло сто и шейсет килограма дала под съд „Макдоналдс“ за това, че е причина за съсипания й сексуален живот. Тина тъкмо щеше да изключи „Добро утро, Америка“, когато на екрана се появи снимката на куотърбек от отбора по ръгби „49“.

Това й напомни за баща й.

Глава 7

Джак Делейни пристигна в кабинета си на Федерал Плаза 26 малко след седем тази сутрин. Купищата листове и документи, които скриваха бюрото му, му подействаха потискащо. Всеки от тях беше свързан с разследването на Брайс Фенстън, но ето че вече близо година той не можеше да се похвали с кой знае какъв напредък, достатъчен, за да повдигне обвинение и да поиска заповед за арест от някой съдия.

Джак отвори досието на Фенстън с напразната надежда да попадне на нещо, макар и дребно, на някаква малка подробност или поне някаква грешка, която да свърже Фенстън с трите жестоки убийства, станали в Марсилия, Лос Анджелис и Рио де Жанейро.

През 1984 година трийсет и две годишният Нику Мунтеану се появил в американското посолство в Букурещ с изявлението, че може да посочи двама шпиони, работещи в сърцето на Вашингтон, при условие че получи американски паспорт. Всяка седмица посолството получавало по дузина подобни предложения, които в повечето случаи се оказвали напълно безпочвени, но не такъв бил случаят с Мунтеану. Два месеца по-късно двама високопоставени служители били качени на самолет за Москва, а Мунтеану получил своя паспорт.

На седемнайсети февруари 1985 година Нику Мунтеану пристигнал в Ню Йорк. Джак не успя да открие почти никакви данни за дейността му през следващата една година, но най-неочаквано той се оказал достатъчно състоятелен, за да сложи началото на „Фенстън Файнанс“ — малка банка в Манхатън с не много стабилни позиции. Нику сменил името си на Брайс Фенстън, в което само по себе си няма нищо престъпно, но неизвестни останали тези, които го подкрепяли през следващите няколко години, през които банката започнала да приема големи депозити от неизвестни компании в Източна Европа. Най-неочаквано през 1989 година паричният поток секнал. През същата година Николае Чаушеску и жена му Елена избягаха от Букурещ, последваха граждански вълнения в страната. Само за няколко дни двамата биват заловени, съдени и екзекутирани.

Джак изви очи към прозореца и улиците на Манхатън, които се виждаха долу. Спомни си едно често повтаряно във ФБР правило: никога не вярвай на съвпадения, но и никога не ги пренебрегвай.

След смъртта на Чаушеску банката преживяла няколко години на нестабилност, докато Фенстън не се срещнал с Карл Липман, юрист с отнети адвокатски права и наскоро напуснал затвора, където излежал присъда за измама. Много скоро след тази среща банката отново скъпила на краката си.

Джак разгледа внимателно няколко снимки на Брайс Фенстън, който често се появяваше в светските хроника редом с някои от най-известните жени на Ню Йорк. Описваха го ту като блестящ банкер, ту като водещ финансист, понякога и като щедър благодетел, но всяко споменаване на неговото име неизменно бе придружено от хвалебствие за великолепната му колекция от произведения на изкуството. Джак бутна снимките настрани. Още не можеше да свикне с гледката на мъж с обеца, да не говорим колко много го смущаваше бръснатата глава. Недоумяваше каква може да е причината един мъж да го направи. От кого се опитваше да се скрие?

Джак затвори папката с надпис „Мунтеану / Фенстън“ и насочи вниманието си към Пиер дьо Рошел, първата жертва.

Рошел имал нужда от седемдесет милиона франка, за да изплати своя дял от някакви лозови насаждения. До този момент опитът му във винарската индустрия се свеждал единствено до систематичното пресушаване на бутилки. Дори най-повърхностно проучване щеше да докаже, че представеният от него инвестиционен план много трудно ще покрие изискването на банката за надеждност. Ала онова, което привлякло вниманието на Фенстън, най-вероятно бил фактът, че младият човек наскоро наследил замък в Дордон, чиито стени били буквално покрити с прекрасни образци на изкуството на импресионистите — Реноар, две картини на Писаро и една на Моне от периода му в Аржантьой.

В продължение на четири безплодни години замъкът постепенно загубил ценните си предмети и останали единствено прашните очертания на липсващите картини. По времето, когато Фенстън отнасял последния шедьовър в своята частна сбирка, обремененият с непосилна лихва заем на Пиер вече се удвоил. Когато най-накрая замъкът бил обявен на търг, Пиер се заселил в малък апартамент в Марсилия, където всяка вечер се напивал безпаметно. И така, докато една умна млада жена, току-що завършила право, не подхвърлила на Пиер в един от неговите редки моменти на трезвеност, че ако „Фенстън Файнанс“ продаде неговите Реноар, Моне и две картини от Писаро, той не само ще плати дълга си, но ще спаси замъка си и останалите картини от колекцията. Това обаче изобщо не влизало в плановете на Фенстън.

Само след седмица тялото на мъртвопияния Пиер дьо Рошел било намерено на една от малките улички на Марсилия с широко зейнала в гърлото рана.

Четири години по-късно полицията на Марсилия приключила разследването по този случай с клеймо: „Без резултат“.

За да разчисти задълженията по имението, Фенстън разпродал всички картини, с изключение на тези на Реноар, Моне и двете на Писаро, платил разноските на банката и адвокатите, прибрал натрупалата се лихва, така че по-малкият брат на Пиер, Симон дьо Рошел, наследил единствено апартамента в Марсилия.

Джак се изправи, протегна схванатите си крайници и се прозя, преди да се задълбочи в подробностите около случая на Крис Адамс младши, нищо че го знаеше почти наизуст.

Бащата — Крис Адамс старши, бе управлявал преуспяваща галерия за произведения на изкуството на Мелроуз Авеню в Лос Анджелис. Беше се специализирал в Американската школа, твърде харесвана сред бляскавите знаменитости на Лос Анджелис. Преждевременната му гибел при автомобилна катастрофа оставила на сина му колекция от творби на Ротко, Полок, Джаспър Джонс, Раушенберг1, както и няколко произведения с акрилни бои на Уорхол, включително и една „Черна Мерилин“.

Стар приятел от училище посъветвал Крис да вложи парите от наследството в развихрилата се по това време дотком революция. Наследникът пояснил, че не разполага с пари в брой, а само с галерията, картините в нея и старата яхта на баща си „Кристина“. Като половината от това имущество се полагало на по-малката му сестра. В този момент „Фенстън Файнанс“ уж случайно се появила в живота на Крис и предложила заем от дванайсет милиона долара при обичайните си условия. Както често става при революциите, на бойното поле падат жертви, сред тях бил и Крис младши.

„Фенстън Файнанс“ оставили заемът да расте, без да занимават с това своя клиент. Докато един ден Крис прочел в „Лос Анджелис Таймс“, че творбата на Уорхол „Мерилин на червен фон“ е продадена за повече от четири милиона долара. Незабавно се обадил в поделението на „Кристис“ в Лос Анджелис и оттам го уверили, че може да очаква доста добра цена за платна на Полок, Ротко и Джаспър Джонс. Три месеца по-късно Липман се втурнал в кабинета на своя председател с последния каталог на „Кристис“. Тънки жълти листчета били залепени срещу седем от експонатите, които аукционната къща възнамерявала да изложи на търг. Фенстън незабавно вдигнал телефона, след което направил резервация за следващия полет до Рим.

Само три дни по-късно Крис младши бил намерен с прерязано гърло в тоалетната на гей бар.

По това време Фенстън бил все още на почивка в Италия и в папката на Джак имаше копия от неговата хотелска сметка, самолетните билети и дори сведения за покупките, които беше направил там с кредитната си карта в няколко местни магазина и ресторанта.

Картините незабавно били свалени от търга на „Кристис“, докато полицията на Ел Ей не завърши разследването си. След осемнайсет месеца никакви сериозни следи и доказателства не били открити и полицейското управление на Лос Анджелис прибрало досието в архива на неразрешените случаи. Сестрата на Крис останала само с „Кристина“, яхтата, която баща й толкова много обичал.

Джак премести шумно досието на Крис настрани и се загледа в папката, която сега лежеше пред него. Най-отгоре бе написано „Мария Васконселос“, вдовица от Бразилия, наследила къща с парк, осеян със статуи, ала не такива, каквито украсяват градските паркове. Мур, Джакомети, Ремингтън, Ботеро и Колдър бяха автори на някои от произведенията, оставени в наследство на сеньора Васконселос. За нещастие след смъртта на съпруга си тя се влюбила в някакъв жиголо и когато младежът предложил… Телефонът на бюрото на Джак иззвъня.

— Обаждат се от посолството ни в Лондон. На втора линия — съобщи секретарката му.

— Благодаря ти, Сали. — Джак знаеше, че няма кой друг да го търси от Лондон, освен Том Красанти, постъпил на работа във ФБР в един и същи ден с него.

— Здравей, Том, как си? — попита, преди още да е чул гласа отсреща.

— Добре — отвърна Том. — Все още тичам всеки ден, макар да не съм в такава добра форма като теб.

— А какво прави моят кръщелник?

— Учи се да играе крикет.

— Изменник. Имаш ли някаква добра новина за мен?

— Не — гласеше отговорът на Том. — Точно затова се обаждам. Ще се наложи да откриеш ново досие.

По гърба на Джак полазиха студени тръпки.

— Кой е този път? — промълви едва чуто.

— Името на жената е лейди Виктория Уентуърт.

— Как е починала?

— По идентичен с останалите жертви начин. Прерязано гърло. Почти сигурно е, че е с кухненски нож.

— Какво е преследвал Фенстън този път?

— Автопортрет на Ван Гог.

— На стойност?

— Шейсет или седемдесет милиона долара.

— Вземам първия самолет за Лондон.

Глава 8

В 7,56 Анна затвори папката с надпис „Уентуърт“ и се наведе да отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Изхлузи маратонките и обу черни обувки с високи токове. Стана от стола, събра останалите папки и се погледна в огледалото — нямаше дори косъм, който да не е на мястото си.

Излезе от кабинета си и се отправи към големия кабинет в дъното. По пътя срещна трима-четирима души от персонала, които я поздравиха с „Добро утро“. Тя отговаряше на всички с усмивка. Почука леко на вратата — сигурна беше, че Фенстън вече е зад бюрото си. Ако закъснееше и с една минута дори, при влизането й той поглеждаше часовника си. Анна изчака да чуе покана, но я изненада внезапното отваряне на вратата и тя се изправи лице в лице с Карл Липман. Беше в костюм, който удивително приличаше на този на Фенстън, макар и не от същата класа.

— Добро утро, Карл — поздрави тя бодро, но така и не получи отговор.

Председателят вдигна очи и с жест й посочи да седне срещу него. Той също не я поздрави, но и нямаше навик да го прави. Липман застана отдясно на своя началник, на половин стъпка от стола му. Приличаше на кардинал, който стои зад креслото на папата, за да му е винаги подръка. Позицията му беше отдавна определена. Анна очакваше всеки момент в кабинета да влезе Тина с чаша и еспресо кафе, но вратата към стаята на секретарката оставаше затворена.

Анна насочи поглед към картината на Моне — пейзаж от Аржантьой, закачена на стената зад гърба на председателя. Моне беше рисувал няколко пъти този сюжет по различни поводи, но това бе един от най-сполучливите варианти. Веднъж бе попитала Фенстън как е открил платното, но той не даде ясен отговор. С положителност се беше сдобил с нея преди нейното постъпване в банката.

Погледна към Липман, чийто изгладнял поглед й напомняше за Касий. Все едно по кое време на деня, лицето му винаги изглеждаше така, сякаш се нуждае от бръснене. Насочи вниманието си и към Фенстън, а той определено не беше Брут, и се размърда неспокойно на стола в старанието си да не покаже, че мълчанието я смущава. В този момент по даден от председателя знак то бе нарушено от Липман.

— Доктор Петреску, до председателя стигна тревожната информация — започна Липман, — че сте изпратили документ на банката с конфиденциално съдържание на наш клиент, преди председателят да е имал възможност да даде становище за по-нататъшни действия.

За част от секундата Анна наистина беше изненадана, но бързо се съвзе и отговори подобаващо:

— Ако господин Липман има предвид доклада ми по повод заема, поискан във връзка с имението Уентуърт, да, така е. Наистина изпратих копие на Викторя Уентуърт.

— Но на председателя не му беше дадено време да прочете доклада ви и да даде своето становище, преди да го връчите на клиентката — отбеляза Липман и се загледа в бележките пред себе си.

— Не е точно така, господин Липман. Изпратих копия от доклада си и на вас, и на председателя още на първи септември с препоръката лейди Виктория Уентуърт да бъде осведомена за състоянието на заема и оценката на въпросното имущество преди датата на следващата вноска.

— Не съм получавал доклада — остро реагира Фенстън.

— Както личи от формуляра, с който ви изпратих доклада си, господин председател, има подпис, значи е получен. — Тя извади от папката си съответната бланка и я постави на бюрото пред Фенстън.

— За пръв път виждам този документ — упорстваше Фенстън. — Поне можехте да изчакате становището ми, преди доклад по толкова деликатен проблем да напуска нашата институция.

Анна все още не можеше да разбере защо търсят конфликт, след като дори не се стараеха да играят на „доброто и лошото ченге“.

— Чаках в продължение на цяла седмица, господин председател — поде тя, — но вие не направихте никакъв коментар на препоръките ми през това време, макар да знаехте, че имам среща с лейди Уентуърт в дома в Англия утре следобед. Въпреки това — побърза да продължи, докато не са я прекъснали — преди два дни ви изпратих напомняне. — Тя извади следващия формуляр от папката си и го постави до първия документ. Той не го удостои дори с поглед, също както и предишния.

— Не съм чел доклада ви — упорито повтаряше, сякаш не можеше да излезе от предварителния си сценарий.

Владей се, момиче. Само не губи самообладание, чуваше в ухото си съветите на баща си Анна.

Пое дълбоко въздух и продължи:

— Докладът ми представлява ни повече, ни по-малко препоръка към борда на директорите на банката, чийто член съм и аз, че ако продадем картината на Ван Гог, самостоятелно или чрез посредничеството на някоя от известните аукционни къщи, получените средства не само ще покрият искания заем, но и лихвата по него.

— Аз може да нямам намерение да продавам Ван Гог — заяви Фенстън, който очевидно вече нямаше търпение да се придържа към предварителния сценарий.

— Нищо чудно да нямате голям избор, господин председател, ако желанието на нашия клиент е друго.

— Не допускате ли, че имам по-добро решение на проблема „Уентуърт“?

— Ако е така — със съвършено спокоен глас отговори Анна, без да се поколебае, — искрено съм изненадана, че не сте уведомили шефа на съответния отдел, така че да може като колеги поне да обсъдим различията в становищата си, и то преди отпътуването ми за Англия тази вечер.

— Много си позволявате, драга — повиши глас Фенстън. — Аз не се отчитам пред никого тук.

— Всички ние се подчиняваме на закона, господин председател — спокойно напомни Анна. — Той изисква от банките да свеждат до знанието на своите клиенти алтернативните мнения и становищата на отделните експерти. Сигурно си давате сметка, че съгласно новоприетите от Конгреса правила за банките, така както бяха предложени от федералното управление на данъчната администрация…

— Надявам се, съзнавате, че сте отговорна преди всичко пред мен — прекъсна я Фенстън.

— Не и ако според мен някой от служителите в банката нарушава закона — отговори Анна. — Не желая да участвам в такова нарушение.

— Да не би да се опитвате да ме накарате да ви уволня? — провикна се Фенстън.

— Не, но ме обзема усещането, че се опитвате да ми подскажете да си подам оставката — тихо отвърна Анна.

— И в двата случая — размърда се Фенстън в стола си и го изви към прозореца — за мен е ясно, че за вас няма повече място в екипа на банката, тъй като не желаете да спазвате нашите правила, нещо, за което ме предупредиха, когато ви уволниха от „Сотбис“.

Не ставай, нареди си Анна. Тя стисна устни, без да сваля очи от профила на председателя. Тъкмо се канеше да отговори, когато нещо във вида му я спря — беше новата обеца, появила се на ухото му. Не даде вид, че я е забелязала.

— Предполагам, господин председател, че нашият разговор се записва, ето защо бих искала съвсем ясно да заявя, тъй като очевидно много положения от банковото и трудовото законодателство не са ви известни, и да ви предупредя, че подтикването на служител да измами един наивен и неосведомен клиент и да го доведе до отнемането на наследството му е престъпление. Убедена съм, че господин Липман, с целия си опит и познания и от двете страни на закона, с радост ще ви обясни.

— Излезте оттук, преди да съм ви изхвърлил — изкрещя Фенстън, скочи от стола и опрял ръце на бюрото, се надвеси над нея. Анна се изправи бавно, обърна му гръб и се запъти към вратата.

— Като начало можете да изпразните бюрото си. Искам да напуснете офиса на банката до десет минути. Ако след този срок все още сте на територията на банката, ще повикам охраната да ви придружи вън от сградата.

Анна не чу последните думи на Фенстън, защото вече беше затворила вратата.

Първият човек, когото видя в коридора, беше Бари, очевидно подготвен за развитието на разговора. Целият епизод сякаш беше планиран много преди тя да прекрачи прага на сградата.

Анна пое по коридора с цялото достойнство, на което бе способна в такъв момент, въпреки че плътно до нея вървеше Бари и докосваше от време на време лакътя й. Отмина асансьора и й направи впечатление, че вратата е оставена отворена, очевидно в очакване на някой важен пътник. Това със сигурност не беше тя. Озова се в кабинета си петнайсет минути, след като го беше напуснала. Този път завари Ребека вътре — момичето я чакаше. Стоеше зад бюрото си и стискаше дръжките на кафяв кашон. Анна понечи да включи компютъра, но в същия миг чу предупредителен глас зад себе си.

— Не пипай нищо. Личните ти вещи вече са извадени, така че да вървим.

Извърна се и видя, че Бари стои на прага и следи всяко нейно движение.

— Много съжалявам — обади се плахо Ребека, — опитах се да те предупредя, но ти…

— Не говори с нея — изсъска Бари. — Подай й кашона. Тя вече е външен човек. — Пръстите му докоснаха върха на палката.

Анна се почуди дали този човек си дава сметка колко смешен изглежда. Обърна се и се усмихна на Ребека.

— Вината не е твоя — каза на секретарката си, докато поемаше кашона от ръцете й. Остави го на бюрото и седна. Наведе се да издърпа най-долното чекмедже.

— Нямаш право да взимаш нищо, което принадлежи на компанията.

— Не мога да допусна, че господин Фенстън настоява да задържи маратонките ми — небрежно обясни Анна, преобу се и пусна обувките с висок ток при другите вещи в кашона. Вдигна го и пое по коридора. Демонстрирането на достойнство вече не бе необходимо. Всеки от служителите знаеше какво означава разговор на висок глас в кабинета на председателя, последван от ескорта на Бари. Уволнение. Този път, докато минаваше по коридора, Анна виждаше само отдръпващи се по стаите си колеги. Всички бяха загубили интерес да си побъбрят с нея.

Шефът на охраната я заведе до една врата в края на коридора, зад която тя никога не беше прекрачвала. Бари я отвори пред нея и застана на прага. Човекът вътре очевидно също беше подготвен за начина, по който се развиха събитията, защото дори не посмя да я поздрави, а мълчаливо й подаде лист, на който с удебелен шрифт бе изписана сумата от 9116 долара, месечната й заплата. Анна се подписа, с което удостовери, че е получила възнаграждението си.

— Ще бъде преведена в сметката ви по-късно днес — промърмори чиновникът, без да вдига очи.

Анна се извърна и видя, че нейният наблюдател се мотае в коридора, без да я изпуска от очи. Чест му правеше, че се стараеше да изглежда заплашителен. Щом тя затвори вратата на счетоводството, отново се залепи за нея и я придружи по дългия коридор.

Стигнаха асансьора и Бари натисна бутона със стрелка надолу.

Чакаха вратата да се отвори, когато самолетът, изпълняващ полет единайсет на „Америкън Еърлайнс“ от Бостън, се заби в деветдесет и четвъртия етаж на Северната кула.

Глава 9

Рут Париш въздъхна с облекчение, когато на монитора над бюрото й се появи съобщението, че самолетът на авиокомпания „Юнайтед“ е отлетял най-сетне от летище „Кенеди“ в 13,40, наистина с четирийсет минути закъснение.

Преди около десет години Рут бе създала заедно със Сам, нейния партньор тогава, компанията „Арт Локейшънс“ и когато той се раздели с нея заради друга, по-млада жена, остана й поне компанията — а практиката доказа, че засега тя е спечелила. Рут беше омъжена за своята работа въпреки дългите часове, взискателните, често пъти капризни клиенти, разправиите със самолети, влакове, товарни превозни средства, които никога не пристигаха по разписание. Пренасянето на велики, понякога и не толкова велики, произведения на изкуството от единия край на земята до другия даваше възможност да се съчетаят естествената й организаторска дарба с пристрастието й към красиви предмети, стига да можеше от време на време да хвърли поглед върху произведенията, чийто транспорт осигуряваше.

Рут обикаляше света, за да приема и уговаря поръчки от правителства, които планират организацията на национални изложби, разговаряше със собственици на галерии и колекционери, които често пъти не искаха нищо друго, освен да пренесат любимата си картина от едната си къща в другата. През годините много от клиентите станаха нейни лични приятели. Но не и Брайс Фенстън. Рут беше установила, че думи като „моля“ и „благодаря“ не присъстват в речника на този мъж, а тя с положителност не фигурираше в списъка му за поздравления за Коледа. Последната поръчка на Фенстън беше да се вземе картина на Ван Гог от Уентуърт Хол и да се транспортира без никакво отлагане до неговия офис в Ню Йорк.

Придобиването на разрешение за изнасяне на шедьовъра не се оказа толкова трудно. За да се спре този износ, музеи и различни институции трябваше да съберат сумата от сто милиона долара. Националните галерии на Шотландия не успяха да осигурят седем милиона и половина английски лири, за да спрат изнасянето на „Етюд на Пиета“ от Микеланджело, и за всички стана ясно, че подобни суми не са по силите на този вид институции.

Когато господин Андрюс, икономът на Уентуърт Хол, позвъни предишния ден, за да съобщи, че картината ще е готова за изнасяне на следващата сутрин, Рут нареди един от най-добре оборудваните и обезопасени камиони да бъде в имението точно в осем сутринта. До десет часа, когато специалният транспорт най-сетне пристигна пред офиса й, Рут не спря да крачи неспокойно напред-назад.

Тя внимателно проследи всяка стъпка по допълнителната опаковка за пътуването до Ню Йорк, задача, която обикновено оставяше на някой от своите мениджъри. Стоя до старшия опаковач, докато човекът обви платното със специална, произведена с отсъствие на киселина хартия, след това я постави в подготвения предварително сандък, подплатен със стиропор. Човекът бе работил цялата предишна нощ, за да го завърши. Специални болтове стягаха конструкцията, така че всеки, който се опиташе да отвори сандъка, щеше да има нужда от много специални отвертки. От външната страна на сандъка поставиха стикери, които при неправилно боравене щяха да се оцветят в червено. Опаковачът напръска със спрей шаблона „Чупливо“ от двете страни, а в четирите ъгъла — числото „47“. Митничарят повдигна вежди, докато преглеждаше документите, придружаващи пратката, но тъй като всичко бе наред и разрешението за износ беше редовно, веждите му се върнаха на мястото си.

Рут откара лично пратката до зейналия търбух на самолета „Боинг 747“, с който картината щеше да пътува, и остана там, докато не видя с очите си, че е надлежно прибрана вътре. Внимателно проследи как работниците затвориха тежкия люк и едва тогава си тръгна. Самолетът получи разрешение за излитане в 1,40 на обяд.

Мислите на Рут се насочиха към картината, която трябваше да пристигне от Риксмузеум в Хага по-късно същата вечер, за организираната от Кралската академия експозиция на женски портрети от Рембранд. Преди всичко обаче държеше да се свърже с „Фенстън Файнанс“, за да ги информира, че Ван Гог е вече на път. Набра телефона на Анна в Ню Йорк и зачака отсреща да вдигнат.

Глава 10

Разнесе оглушителен гръм от експлозия и сградата започна да се люлее.

Анна полетя през коридора и се просна на пода, все едно бе ударена от боксьор тежка категория. Вратите на асансьора се отвориха и огнена топка излетя навън, сякаш търсеше свеж въздух. Вълна, гореща като от току-що отворена пещ, блъсна Анна в лицето. Тя лежеше на земята напълно замаяна.

Първата й мисъл беше, че вероятно гръмотевица е паднала над сградата, но бързо отхвърли подобна възможност, защото се сети, че по небето днес не видя нито един облак. Наоколо цареше необикновена тишина и Анна дори си каза, че може да е оглушала, ала тази мисъл много скоро беше опровергана от писъка, който се разнесе: „Господи! О, Господи!“, веднага след като вътре се посипа истинска градушка от начупени стъкла, извити метални парчета, а всевъзможни части от офис мебели излетяха през прозорците навън.

Сигурно е нов бомбен атентат, помисли си Анна. Хората, преживели терористичния акт през 1993 година, разказваха какво им се беше случило в онзи мразовит февруарски следобед. Някои от тези разкази бяха доукрасени, други се доверяваха на ухо, но фактите бяха ясни. Камион, натъпкан с експлозиви, се беше врязал в приземния етаж на сградата. При експлозията загинаха шест души, а повече от хиляда бяха ранени. Пет подземни етажа бяха унищожени и спасителните отряди в продължение на близо няколко часа евакуираха работещите в сградата. От този момент всеки, който работеше в Световния търговски център, участваше безропотно в редовните учебни противопожарни тренировки. Анна се опита да си спомни инструкциите за подобна ситуация.

Пред очите й изникна текстът, отпечатан с червено на изходите към стълбищата на всеки етаж: „В случай на опасност не се връщайте в офиса си, не използвайте асансьорите, напуснете сградата по най-близкото до вас стълбище.“ Преди всичко обаче трябваше да провери ще може ли да се изправи, таванът се бе срутил върху нея, а и сградата продължаваше да се люлее. Тя се размърда и се опита да се надигне. Беше натъртена й порязана на няколко места, но общо взето, нищо не беше счупено. Разкърши се, както обичаше да прави, преди да започне сутрешния крос.

Обърна гръб на разпиляното съдържание на своя кашон и се насочи с предпазливи стъпки към входа на стълбището в центъра на сградата. Колегите й, които също като нея се бяха посъвзели, се изправяха вече, някои се връщаха към бюрата си, за да си приберат нещата.

Докато крачеше по коридора, чуваше да валят въпроси, на които самата тя нямаше отговор.

— Какво трябва да правим сега? — питаше една секретарка.

— Накъде да вървим, нагоре или надолу? — искаше да знае някаква чистачка.

— Дали да не чакаме да ни спасят? — интересуваше се млад брокер.

На тези въпроси вероятно можеше да отговори шефът на охраната Бари, но от него нямаше и следа.

Щом стигна стълбището, Анна се присъедини към малобройна група чиновници, някои безмълвни, други плачещи, които също не знаеха какво точно да правят, нито пък имаха представа какво е причинило експлозията или защо сградата продължава да се люлее. Лампите на стълбището едва–едва мъждукаха, но светлоотражателните ленти под всяко стъпало ориентираха къде да стъпват.

Някои от хората около нея се опитваха да влязат във връзка със свои близки от външния свят чрез мобилните си телефони, но твърде малко от тях успяваха. Едно момиче се бе свързало с приятеля си и споделяше, че началникът й я освободил от работа до края на деня. Мъж говореше със съпругата си и препредаваше наученото от нея на хората наоколо.

— Самолет се е забил в Северната кула — обяви той.

— Къде? Къде по-точно? — разнесоха се въпроси от всички страни.

— Някъде над нас, вероятно над деветдесетия етаж — съобщи мъжът, след като предаде въпроса на своите спътници.

— А какво да правим ние? — тревожеше се главният счетоводител, все още на площадката на своя етаж.

Мъжът зададе въпроса на съпругата си и зачака да чуе нейния отговор.

— Кметът препоръчал всички да напуснат сградата час по-скоро.

Всички от осемдесет и втория етаж се запътиха надолу по стълбите. Анна хвърли поглед към прозореца между етажите и с изненада установи колко много хора продължаваха да седят по работните си места, сякаш са публика на театрално представление и са още под впечатлението от актьорската игра.

Тя реши да последва съвета на кмета на града. Започна да брои стъпалата между етажите — осемнайсет, което по груба сметка означаваше поне още хиляда и петстотин, докато стигне фоайето при входа. Все повече хора прииждаха от офисите си и тя имаше усещането, че се намира в метрото по време на най-натоварения час. Беше изненадана колко спокойни бяха хората, които се движеха надолу.

Много скоро потокът се раздели подобно на пътните платна на някоя магистрала — най-дясното платно бе за най-бавните, следваха по-бързите, а най-лявото бе скоростното платно. И също като на пътя, не всеки спазваше правилата. От време на време потокът спираше поради нечие объркване, но след малко отново се раздвижваше. На всяка площадка и завой настъпваха известни размествания. Анна отмина възрастен мъж с черна мека шапка. Спомни се, че го беше срещала няколко пъти през последната година, все със същата шапка. Извърна се и му се усмихна, а той повдигна елегантно шапката си за поздрав.

Тя не спираше уморителното спускане надолу. Някои етажи преодоляваше само за няколко секунди, но при други устремът й биваше възпрепятстван от уморени чиновници. Стори й се странно, че само след няколко етажа те вече бяха изчерпали силите си. Външното „платно“ ставаше все по-натоварено и все по-често тя не успяваше да поддържа „превишена скорост“.

На шейсет и осмия етаж до слуха й стигна първата ясно формулирана заповед:

— Движете се вдясно и не спирайте — нареждаше нечий властен глас някъде отдолу. С всяка следващо стъпало заповедта се чуваше все по-ясно, но едва след няколко етажа забеляза шлема на първия пожарникар, който се изкачваше нагоре. Носеше торбест костюм от специална, издържаща на високи температури материя и се потеше обилно под черната каска, на която бе написан личният му номер: 28. Анна се чудеше как ли ще се чувства този мъж след още трийсет етажа. На всичкото отгоре целият беше окичен с всевъзможни приспособления — голяма намотка въже, две кислородни бутилки на гърба, все едно бе алпинист, отправил се да покори Еверест. По петите го следваше друг пожарникар, който влачеше широк маркуч и стискаше в другата си ръка бутилка вода. Той също бе плувнал в пот и по едно време свали каската и поля главата си с вода.

Онези, които напускаха офисите си и се присъединяваха към човешкия поток надолу, бяха по-мълчаливи, докато възрастен мъж не се препъна и не се стовари върху жената пред него. При падането тя поряза крака си и се разкрещя на мъжа.

— Не обръщайте внимание — промълви някакъв мъж зад Анна. — Извървях този път и при атентата през деветдесет и трета и мога да ви уверя, че досега нищо не сте видели.

Анна се наведе и помогна на падналия човек да се изправи, с което забави не само своето придвижване, но и на останалите хора.

На всяка поредна площадка тя хвърляше поглед към стъклените прегради, разделящи стълбището от офисите, и с изненада установяваше, че все още има хора, които седят пред бюрата си, очевидно доволни от спокойствието на етажа. Успяваше да долови дори откъслечни реплики през отворените врати. Чу как на шейсет и втория етаж някакъв брокер се опитваше да приключи сделка, преди да отворят борсите. Друг пък беше втренчил очи в потока хора по стълбището и говореше оживено сякаш бе коментатор на футболен мач. От думите му Анна схвана, че разказва на приятел от Южната кула какво става в Северната.

Все повече и повече пожарникари се качваха нагоре и по този начин превръщаха движението в двупосочно. Не спираха да подвикват: „Минете вдясно! Не спирайте! Не спирайте!“ Анна се стараеше да не спира, но много често скоростта й на придвижване се диктуваше от най-бавните участници в движението. Сградата бе престанала да се люлее, но по лицата на хората наоколо ясно бяха изписани напрежение и страх. Не знаеха какво се е случило над тях, нито пък имаха някаква представа какво ги очаква долу. На Анна й стана неудобно, когато подмина малка група, която носеше възрастна жена на кожен стол. Кракът й беше подут, а дишането — неравномерно и накъсано.

Надолу, надолу, надолу, минаваше етаж след етаж, но някъде на петдесетия дори тя се почувства изморена. Мислеше си за Ребека и Тина и се молеше да не им се е случило нещо лошо. Остана й време дори да се сети за Фенстън и Липман, които по всяка вероятност си седяха в кабинета на председателя, убедени в своята недосегаемост.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-уверена се чувстваше, че вече е в безопасност и че много скоро, ще се събуди от този кошмар. Някой пред нея пусна типична нюйоркска шега и тя намери сили да се усмихне, когато най-неочаквано зад нея се разнесе писък:

— Втори самолет е ударил Южната кула.

Глава 11

Джак беше възмутен от своята първа реакция на новината за бомбена експлозия. Сали се втурна в стаята му и съобщи развълнувано, че самолет се е врязал в Северната кула на Световния търговски център.

— Да се надяваме, че е уцелил точно офиса на Фенстън — спонтанно рече той.

Следваща му мисъл бе малко по-професионална и той я сподели със своя старши Дик Маки и останалите старши специални агенти в командния център. Докато колегите му грабваха телефоните, за да разберат повече подробности за случилото се на около петстотин метра от тяхната сграда, Джак заяви на своите началници, че за него няма съмнение — става дума за добре планиран терористичен акт. Когато вторият самолет удари Южната кула в 9,03, единственото, което се отрони от устата на Маки, беше:

— Добре, но на коя организация?

Третата реакция дойде с известно забавяне и откровено казано, изненада самия него. Пожела искрено Анна Петреску да се е спасила. А когато петдесет и шест минути след удара Южната кула се сгромоляса, той беше сигурен, че много скоро това ще се случи и със Северната кула.

Джак се върна в кабинета си и включи компютъра. Едно след друго се нижеха съобщения от временния им офис в Масачузетс, според които атаката бе започнала от Бостън. Във въздуха имало още два самолета. От обаждания на пътници в двете машини, излетели от същото летище, ставаше ясно, че също били под контрола на терористи. Единият от самолетите в момента се движел към Вашингтон.

По време на първия удар президентът на страната беше на посещение в едно училище. Охраната спешно го прибрала и го отвела в специално подготвената за такива случаи военновъздушна база в Луизиана. Вицепрезидентът Дик Чейни беше във Вашингтон и вече бе издал заповед двата самолета да бъдат свалени. Засега нарежданията му не бяха изпълнени. Чейни се интересуваше също така коя организация е поела отговорността за нападенията, тъй като се очакваше следобед президентът да направи обръщение към нацията. Джак не мърдаше от бюрото си и приемаше съобщения от агентите, които работеха навън, и предаваше на Маки всичко, което му се виждаше важно и съществено. Джо Кориган например предаде, че Фенстън и Липман са забелязани да влизат в сграда на Уолстрийт секунди преди първият самолет да удари Северната кула. Джак огледа разпръснатите по бюрото си папки и за миг му се прииска да можеше да надраска отгоре: „Случаят приключен“.

— А Петреску? — попита той.

— Нямам представа — отговори Джо. — Единственото, което знам, е, че е влязла в сградата в седем и четирийсет и седем и от този момент досега не е забелязана.

Джак вдигна поглед към телевизионния екран. Третият самолет беше ударил Пентагона. Белият дом вероятно ще е следващата мишена, помисли си той.

— Втори самолет удари Южната кула — повтаряше жената след Анна. Тя просто отказваше да повярва, че такъв откачен инцидент може да се повтори в един и същ ден.

— Значи не е случайно — обади се нечий глас. Сякаш човекът беше прочел мислите й. — Единственият случай, когато самолет се удари в сграда в Ню Йорк, беше през 1945 година. Заби се в седемдесет и деветия етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Но тогава денят беше мъглив, пък и липсваха съвременните технически средства. А и не забравяйте, че въздушното пространство над града е забранена за полети зова, което значи, че нападението е било много добре организирано. Обзалагам се, че ние не сме единствените в беда.

Само за няколко минути се посипаха всевъзможни теории за конспирации, терористични атаки и необикновени случки, и то все от устата на хора, които нямаха никаква представа какво говорят. Ако не се налагаше да бързат и да си внимават в краката, положително приказките щяха да са като истинска лавина. Анна изведнъж си даде сметка, че за много от хората около нея бъбренето бе начин да потиснат страха и паниката си.

— Придържайте се към дясната страна и не спирайте да се движите! — повтаряше всеки униформен, който се появяваше на стълбите.

Някои от служителите, които слизаха надолу, бяха започнали да се изморяват и Анна успяваше да ги задмине. Беше искрено благодарна за часовете, прекарани в тичане из парка, както и за поредицата изливания на адреналин, които я крепяха.

Беше вече някъде към четирийсетия етаж, когато за първи път обонянието й долови миризмата на дим, и чу силната кашлица, която мъчеше хората на долните етажи. Само една площадка по-долу усети, че димът се сгъстява и бързо изпълва дробовете й. Покри очи с ръка и започна да кашля неконтролируемо. Спомни си прочетеното някъде, че деветдесет процента от смъртните случаи при пожар се дължат на задушаване. Страховете й се потвърдиха, когато забеляза, че хората пред нея забавят темпото и почти спират. Кашлянето стана повсеместно, сякаш беше епидемия. Дали пък не бяха попаднали в капан и вече нямаше изход навън?

— Движете се, не спирайте — нареди някакъв пожарникар, който се качваше нагоре по стълбите. — Тежко е само няколко етажа надолу, после ще ви олекне — увери той тези, които все още се колебаеха.

Анна се загледа с изненада в лицето на човека, който така уверено раздаваше нареждания. Подчини му се, повярвала, че най-лошото е вече зад гърба й. Продължавайки да стиска очи и да кашля, тя слезе още три етажа и се оказа, че пожарникарят не ги беше излъгал. Гъстият дим постепенно започна да се разрежда. Взе решение да слуша занапред само професионалистите, които се качваха нагоре, и да не дава ухо на нищо, което аматьорите около нея сипеха.

С напускането на димната зона изпита осезаемо облекчение и веднага ускори крачка. Проблемът бе в това, че тълпата вече беше прекалено многочислена. Със свито сърце Анна отмина сляп мъж, който успокояваше кучето си.

— Не се плаши, Роузи — говореше човекът, а кучето махаше опашка при звука на неговия глас.

Надолу, надолу, надолу, скоростта на движение се диктуваше от този пред нея. Когато стигна опустялото кафене на трийсет и деветия етаж, към натоварените с оборудване пожарникари се присъединиха и полицаи от отрядите за бързо, реагиране — най-известните ченгета на Ню Йорк, защото те никога не извършваха арести, а се занимаваха само със спасителни операции. Анна изпита известно чувство на вина към тези хора, чийто дълг ги водеше нагоре към опасността, докато тя копнееше да се измъкне от сградата.

Когато стигна двайсет и четвъртия етаж, Анна завари няколко изостанали изнурени мъже, които се бяха спрели на площадката да си починат, поздравяваха познатите си и дори вече си разказваха вицове. Имаше и такива, които все още седяха по работните си места, очевидно невярващи, че нещо, случило се някъде на деветдесет и четвъртия етаж, може да ги засегне по някакъв начин. Анна се оглеждаше с надеждата да зърне познато лице — Тина, Ребека или дори Бари, но всичко наоколо беше толкова чуждо, все едно бе в чужда страна.

— Горе имаме тревога от трета или може би четвърта степен — разнесе се гласът на шефа на отряда от микрофона на радиотелефона на един от униформените. — Прочиствайте всеки етаж.

Анна проследи как мъжете изпразват систематично помещения, което никак не беше лесно, защото всеки етаж бе с размера на футболно игрище.

На двайсет и четвъртия етаж някакъв тип категорично отказваше да мръдне. Току-що бе уговорил сделка за милиард долара и чакаше потвърждение.

— Вън! — крещеше шефът на отряда, но елегантният чиновник се направи, че не чува, и продължи да пише трескаво на клавиатурата си — Казахме да излезете! — повтори старшият в групата и даде знак на двама от отряда да вдигнат човека със стола. Те съвсем хладнокръвно го стовариха на площадката. Брокерът тръгна неохотно надолу.

На двайсетия етаж ги чакаше нов проблем. Стълбите бяха залети с вода и Анна внимаваше да не се плъзне, да не говорим, че от противопожарната инсталация продължаваха да се сипят водни струи. Към това се прибавяха и парчетата стъкло и горящи отломки и, естествено, напредъкът на всички се забави значително. Анна се почувства като футболен запалянко, който се опитва да напусне стадион със само един изход, когато най-сетне стигна под двайсетия етаж и движението неочаквано се ускори, срещаха се все по-малко униформени мъже.

На десетия етаж Анна хвърли поглед през стъклената стена към опустелите офиси — екраните на компютрите просветваха, столовете пред бюрата бяха дръпнати настрани, сякаш чакаха всеки момент своите обитатели да се върнат от тоалетната. Пластмасови чаши с вече изстинало кафе, кутийки от кока–кола се виждаха по почти всички бюра. Документи бяха изпопадали на пода, семейните снимки със сребърни рамки обаче стояха непоклатимо на местата си. Някой се блъсна неволно в гърба на Анна и тя побърза да продължи надолу.

Докато стигне седмия етаж, вече не работещите я бавеха, а водата и плуващите отгоре отломки. Тук за първи път чу призив, който някой от улицата отправяше по мегафон:

— Не спирайте да се движите! Не гледайте назад и не използвайте мобилните си телефони!

След още три етажа Анна най-сетне се озова във фоайето на сградата. Мина покрай отворените врати на скоростния асансьор, който само преди час и половина я бе отвел до нейния офис. Изведнъж от тавана бликнаха нови обилни струи, но тя и без това беше мокра до кости.

Заповедите от мегафона ставаха все по-силни и по-отривисти:

— Не спирайте! Напуснете сградата и се отдалечете колкото можете по-бързо.

Да не би да е много лесно? — искаше да ги попита Анна. Беше стигнала до въртящия се турникет, през който бе минала тази сутрин и чиито метални лостове сега бяха изкривени и дори избити. Вероятно и това бе дело на пожарникарите, за да не се препятства по никакъв начин движението на хората и за да могат да внесат тежкото си оборудване.

Анна се почувства объркана и несигурна. Не знаеше какво да прави. Дали да не изчака колегите си? Колебанието й продължи само миг, защото гласът от мегафона се обърна направо към нея:

— Госпожо, не спирайте, не използвайте мобилния си телефон и не се обръщайте назад.

— Накъде да вървим? — обади се някой около нея.

— Към ескалатора, който води надолу, през търговския комплекс и колкото се може по-далеч от сградата.

Анна се присъедини към тълпата освирепели от изтощение чиновници, които стъпваха на лентата на ескалатора. Остави се да я отведе до подземния етаж, и оттам се прехвърли на другия, който я изведе на улицата, точно на мястото, където много често с Тина и Ребека обядваха под звуците на оркестър. Сега тук нямаше нито музиканти, нито звуци на цигулка, чуваха се единствено лаещите команди на човека с мегафона:

— Не се обръщай! Не се обръщай! — Нареждане, на което Анна не се подчини, но както предрече гласът, това само я забави. Така се разстрои от видяното, че се строполи на колене и започна да повръща неудържимо. Увиснали на жиците някъде към деветия етаж висяха трупове на нещастници, предпочели бързата смърт пред агонията на мъчителното горене.

— Изправете се, госпожо, продължавайте напред!

Анна се изправи неуверено на крака и с олюляване продължи напред. Направи й впечатление, че никой от униформените мъже наоколо не гледа в очите бягащите от сградата, не си правеше и труда да отговаря на каквито и да е въпроси. Предположи, че така е по-добре за всички тях, които бързаха да напуснат час по-скоро. Дузина мъже от специалния отряд забързано тикаха висока количка за пране по посока на Северната кула. Тя се отдръпна, за да им направи път, и когато минаха покрай нея, надникна вътре — пожарникарски секири, кирки, въжета, шлемове бяха нахвърляни безразборно. Продължи напред и докато минаваше покрай книжарницата „Бордърс“, хвърли поглед на витрината. Най-отпред беше изложен последният бестселър „Изгряването на Валхала“.2

— Не спирайте, госпожо — подканиха я отново.

— Накъде? — безпомощно попита тя.

— Все едно, само не спирайте.

— В каква посока?

— Няма значение, само да е по-далеч от кулата.

Анна изплю последните остатъци от храната, които бяха останали, след като повърна, и продължи да крачи напред. Когато стигна в края на площада, се размина с противопожарни коли и линейки, около които се суетяха пострадали и медицински екипи. Реши, че няма смисъл да им губи времето. Най-сетне стигна улицата и вдигна очи към покрита с пепел и прах табела. Успя да различи само „кметство“. Едва сега се затича, като постепенно ускоряваше темпото. Скоро започна да застига и задминава хора, които бяха напуснали кулата преди нея. По едно време до слуха й достигна странен непознат тътен, който с всяка следваща секунда се засилваше и се превръщаше в грохот. Ней се искаше да поглежда назад, но знаеше, че няма да издържи и ще се обърне, и наистина го направи.

Като вцепенена наблюдаваше как Южната кула се сгромолясва пред очите й, все едно бе изградена от бамбук. За секунди небостъргачът се стовари на земята и планина от прах, цепел, парчета и отломки се надигна подобно на гъба към небето, последвана от стълб пламъци и дим, който се поколеба за части от секундата, след което се спусна по улиците наоколо й погълна всичко по пътя си.

Анна се затича със скорост, каквато не помнеше да е постигала някога, знаейки чудесно, че няма начин да избяга. Беше въпрос на секунди безмилостният змиеподобен стълб да погълне и нея. Нямаше никакво съмнение, че е настъпил последният й час. Дано само да стане бързо.

С широко отворени очи Фенстън наблюдаваше от един офис на Уолстрийт какво става с двете кули на Световния търговски център. Направо не можеше да повярва на очите си, когато видя как вторият самолет влетя директно в корпуса на Южната кула.

Докато мнозинството нюйоркчани се тревожеха как да помогнат на приятелите, роднините и колегите си в този трагичен за Америка момент, Фенстън имаше една-единствена мисъл.

Двамата с Липман бяха пристигнали на Уолстрийт за среща с клиент минути преди първият самолет да се блъсне в Северната кула. Фенстън напусна мястото на срещата и прекара останалия един час в телефонна кабина, опитвайки се да се свърже с един определен номер. Лошото бе, че отсреща никой не отговаряше. Липман правеше същото с мобилния си телефон.

Когато Фенстън чу втората подобна на изригване на вулкан експлозия, той остави слушалката да виси безпомощно и изтича до прозореца. Минути по-късно до него застана Липман. Известно време съзерцаваха в мълчание срутването на Южната кула.

— Всеки миг ще рухне и Северната.

— В такъв случай можем да смятаме, че Петреску няма да оцелее — делово заключи Липман.

— Пукната пара не давам за Петреску — отсече Фенстън. — Ако Северната кула се срути, ще загубя своя Моне, който не е застрахован.

Глава 12

Анна вече спринтираше и в същото време усещаше, че около нея става все по-тихо. Един по един писъците замираха и тя знаеше, че много скоро идва и нейният ред. Не чуваше стъпки зад себе си и за първи път искрено си пожела някой да я задмине, все едно кой, само да се отърве от чувството, че е последният човек на земята. Даде си сметка какво изпитват хората в планината, подгонени от лавина със скорост десет пъти по-голяма от тази, на която е способно кое да е човешко същество. Само дето плътно зад нея приближаваше не бяла, а черна лавина.

Пое дълбоко въздух, за да стимулира тялото си да развие скоростта, която не беше постигала никога досега. Запретна подгизналата и смачкана бяла копринена блуза, отдавна загубила първоначалния си цвят, и покри уста с единия й край, секунда след това сивият облак я погълна.

Силната въздушна струя я пое и я запрати встрани. Желанието да се движи обаче не секваше. Успя да се примъкне едва няколко стъпки, след което се закашля неудържимо. Провлачи се около метър, след това още един, докато най-неочаквано главата й се удари в нещо твърдо. Протегна длан напред и усети хладната повърхност на стена. Опита се да се движи покрай нея, но тутакси възникна въпросът: В правилна посока ли се движа? Към облака или обратно на него? Пепел, пясък, прах изпълваха устата, очите, ушите, носа, косата, Анна имаше усещането, че жива ще изгори. Сети се за хората, които бяха скочили от високите етажи, смятайки, че така поне ще намерят една по-бърза смърт. Едва сега ги разбра, но нямаше откъде да скочи и оставаше само да се пита още колко ще издържи, преди да се задуши. От сърце се помоли това да стане по-бързо. Пристъпи напред, коленичи и започна да се моли.

Отче наш… първите думи внесоха известно спокойствие в мислите й и тъкмо се канеше да затвори очи и да се отпусне на каменната настилка, когато пред нея блесна светлината на полицейска лампа. Ти който си на небето… направи свръхусилие да се изправи и да приближи мигащата светлина. Да се свети името ти… Колата отмина, тъй като хората вътре нямаше как да знаят за нейното присъствие, нито да чуят жалния й вопъл. Да бъде царството ти… Анна падна отново на земята, при което ожули коляното си на каменния бордюр Както на небето, така и на земята… Не изпита никаква болка. Поне можеше да се държи с дясната ръка за ръба на тротоара и да се придвижи, колкото й стигаха силите. Тъкмо щеше да спре да диша, когато й се стори, че докосва нещо топло. Нима беше попаднала на живо същество?

— Помощ — пророни тя едва чуто, без да очаква какъвто и да било отговор.

— Дайте ми ръката си — долетя незабавно. — Опитайте се да се изправите. — Невидим мъж я подкрепи да стъпи на крака. — Виждате ли онзи триъгълник светлина? — попита той. Тя не можеше да види дори накъде сочи човекът. Завъртя се на пета, за да се огледа във всички посоки, но около нея цареше пълен мрак… Не! Някъде далеч, едва-едва забеляза слънчев лъч, който се мъчеше да пробие плътния облак. Анна стисна ръката на непознатия и двамата полека-лека се насочиха към светлата точка, която с всяка следваща стъпка ставаше все по-ярка. Най-сетне изплуваха от ада и се озоваха обратно в Ню Йорк.

Анна се извърна към покритата със сива пепел фигура, спасила живота й. Униформата на мъжа бе така плътно покрита с прах и мръсотия, че ако не беше характерната шапка на главата му и просветващата значка, по нищо не можеше да познае, че това е полицай. Човекът се усмихна и в прахта по лицето му се образуваха ситни като паяжина пукнатини, все едно бе наплескано с грим, дебел поне един сантиметър.

— Продължавайте да се движите към светлината — рече и изчезна отново в плътния сив облак, преди тя да успее дори да му благодари.

Амин.

Фенстън спря опитите да се свърже с някой от служителите си едва когато видя Северната кула да се сгромолясва пред очите му. Закачи обратно слушалката и се спусна по коридора да намери Липман, който тъкмо драскаше върху една табела с надпис: „Дава се под наем“, думата: „Продадено“.

— Утре за това място ще има най-малко десет хиляди кандидати — обясни адвокатът. — Така поне един от проблемите намери решение.

— Може да смениш мястото на един офис, но с нищо не можеш да замениш моя Моне — грубо подхвърли Фенстън. — И ако не успея да пипна и Ван Гог…

Липман погледна часовника си.

— По всяка вероятност вече лети над Атлантическия океан.

— Дано да е така, защото при създалите се обстоятелства загубихме и документите, с които доказваме правото на собственост върху картината — отбеляза председателят, впил поглед навън през прозореца, където на мястото на гордо извисяващите се Кули близнаци, сега се бе образувал огромен сив облак.

Анна приближи група объркани и зашеметени като нея граждани, които един по един изпълзяваха от мрака. Братята й по съдба имаха вид на хора, току-що приключили участието си в маратон, без да са стигнали финиша. Вече извън мрака, Анна установи, че няма сили да погледне слънцето. Нужно бе огромно усилие само за да повдигне клепачи. Сантиметър по сантиметър местеше крака, раздирана от неспирна кашлица. С всяка следваща стъпка вадеше от дробовете си пясък и пепел. Колко ли още черни течности бяха останали в тялото й? Не беше изминала и половин метър и изнемощяла падна отново на колене. Но не и преди да се увери, че се е отдалечила на достатъчно разстояние от плътната сива маса. Продължаваше да храчи и плюе боклуците, които беше нагълтала. Посъбрала сили, тя се огледа и забеляза, че някакви хора я наблюдават с любопитство, все едно бе паднала от друга планета.

— В някоя от кулите ли бяхте? — попита някакъв човек.

Не й бяха останали сили за отговор и реши да се махне час по-скоро от досадните им погледи. Не беше изминала и няколко крачки, когато се блъсна в японски турист, навел се, за да я снима. Тя му махна сърдито с ръка да се маха. Човекът мигом се наведе още по-ниско и започна да се извинява.

Добра се до следващата пресечка и отново се отпусна на бордюра да си почине. Погледът й попадна на табела с името на една от улиците. Оказа се, че е на ъгъла на „Франклин“ и „Чърч“. Оттук до квартирата на Тина има само няколко пресечки, помисли си. Но ако Тина е била някъде зад нея, как би могло да е оцеляла. Без никакво предупреждение някакъв автобус спря до нея, макар да бе пълен като трамвай в Сан Франциско в най-натоварените часове на деня. Хората се посъбраха и й направиха място, за да се качи. Автобусът спираше на ъгъла на всяка пресечка, за да могат някои да слязат, а други да се качат. На никого не му минаваше през ум да попита за плащане. Оказваше се, че нюйоркчани внезапно се бяха обединили и проявяваха съпричастност към драмата на своите съграждани.

— О, Господи — простена тихо Анна и се отпусна немощно на стъпалото. Неочаквано се сети за всички онези пожарникари, които бе видяла да се качват нагоре в сградата, за Тина и за Ребека, които най-вероятно бяха загинали. Новината за една трагедия добива реални измерения само ако познаваш някой от пострадалите.

Когато автобусът спря недалеч от Уошингтън Скуеър Парк, Анна едва не падна от стъпалото. Успя да се закрепи на крака, олюля се, но стигна до тротоара. Закашля се и от дробовете й изскочи още сива прах и пепел. Непозната жена приседна до нея на бордюра и й подаде шише с вода. Няколко пъти Анна пълнеше уста, изплакваше я и всеки път водата, която изплюваше, беше черна. Изпразни бутилката, без да е глътнала и една капка. Жената посочи малък хотел зад тях, където спасилите се от катастрофата се отбиваха и след малко си тръгваха. Наведе се, улови ръката на Анна и деликатно я поведе към дамската тоалетна на приземния етаж. Вътре бе пълно с мъже и жени, никой не се тревожеше от подобно неспазване на приличието. Анна се погледна в огледалото и едва сега разбра защо хората я гледаха с такова изумление. Все едно някой бе изсипал върху нея няколко чувала сива пепел и прах. Тя постави ръцете си под струята на чешмата и ги държа, докато само ноктите й останаха черни. Опита се да свали и част от спечената прах по лицето си, но резултатите бяха твърде жалки. Обърна се да благодари на непознатата, но и тя като полицая вече беше изчезнала, очевидно продължаваше да търси друг нуждаещ се.

Анна закуцука обратно към улицата, гърлото й беше пресъхнало, коленете кървяха, стъпалата й бяха набити и зверски боляха. Докато се препъваше надолу към Уейвърли Плейс, се опитваше да си спомни номера на сградата, където живееше Тина. Продължи по опустелия Уейвърли Дайнър, преди да спре пред номер 273.

Впи пръсти в перилата от ковано желязо, сякаш бяха спасителен сал, и заизкачва стълбите към входната врата. Прокара пръст по списъка с имена отстрани на звънците: Амато, Кавиц, Гамбино, О’Рурк, Форстър… Форстър, повтори щастливо няколко пъти наум, преди да натисне копчето. Как ли щеше дай отговори Тина, ако вече не е между живите? Тази мисъл изгаряше мозъка й, докато натискаше упорито, сякаш това можеше да върне приятелката й към живот. Най-сетне се отказа и се обърна да си върви. Сълзи се стичаха по наплесканото с прах и пепел лице. Най-неочаквано, сякаш от нищото, до нея стигна ядосан глас:

— Кой е?

Анна се срина на първото стъпала.

— Слава на Бога — изхълца. — Жива си! Ти си жива!

— Но ти няма как да си жива — отвърна невярващо гласът.

— Отвори вратата и виж сама — предложи Ална.

Бръмченето на домофона бе най-приятният звук, който Анна чу през този ден.

Глава 13

— Жива си! Слава Богу, жива! — повтаряше Тина, докато отваряше широко вратата и прегръщаше приятелката си. Анна може и да приличаше на уличен хлапак, току-що измъкнал се от комина на викториански дом, но това не беше никаква пречка да я притисне до себе си. — Тъкмо си мислех как винаги успяваше да ме разсмееш и дали ще мога някога да се смея отново, когато звънна.

— Аз пък бях убедена, че дори да си се измъкнала от сградата, едва ли си успяла да изтичаш достатъчно далеч, за да не попаднеш под срутващите се стени.

— Ако имах бутилка шампанско, непременно щях да я отворя, за да го отпразнуваме — въздъхна Тина, когато най-накрая пусна приятелката си.

— Ще се задоволя с едно кафе и после с още едно, последвани от една баня.

— Имам кафе — каза Тина, хвана я за ръка и я поведе към малката кухня в дъното на коридора. Нямаше нищо против приятелката й да оставя сиви следи по килима.

Анна седна до малката кръгла маса и отпусна ръце в скута си. Стараеше се да не мърда много, защото при всяко движение от нея се сипеше пепел и прахоляк. Това очевидно не правеше никакво впечатление на домакинята.

— Сигурно звучи странно, но нямам никаква представа какво става всъщност.

Тина включи звука на телевизора.

— Предават на всеки петнайсет минути — обясни, докато пълнеше кафеварката. — Ще разбереш.

Анна гледаше непрестанните повторения на кадрите със самолета, който се врязва в Южната кула, с хора, които се хвърлят от прозорците на по-високите етажи в самоубийствен полет, както и сгромолясването първо на Южната, а после и на Северната кула.

— Трети самолет е ударил Пентагона — рече тя. — Колко такива машини има във въздуха?

— Знае се за четири — отговори Тина и постави чашите за кафе на масата. — Няма информация какви са целите им.

— Вероятно ще се насочат към Белия дом.

В момента президентът Буш произнасяше своето обръщение от военновъздушната база „Бърксдейл“ в Луизиана.

— И не се съмнявайте — казваше президентът, — Съединените щати ще преследват и ще накажат всички, дръзнали да участват в подобен акт.

Режисьорите на предаването върнаха картината към повторението на врязващия се в Южната кула самолет.

— И през ум не ми мина, че самолетът е пълен с невинни пътници. Кой е отговорен за всичко това?

— Държавният департамент е много предпазлив засега. — Тина наливаше готовото кафе в чашите. — Говори се за обичайните заподозрени — Русия, Северна Корея, Иран, Ирак, които побързаха да нададат викове: „Не сме ние“, да се закълнат във вярност на Америка и да предложат помощта си за откриване на извършителите.

— А какво казват журналистите, които нямат основание да се предпазливи?

— Си Ен Ен са насочили пръст към Афганистан, и по-специално към терористичната група „Ал-Кайда“, дори не знам как се произнася, защото чувам името за първи път. — Тина седна на стола срещу приятелката си.

— Според мен това са някаква група фанатици, които имат интереси към петролните находища на Саудитска Арабия. — Анна се извърна към телевизионния екран и се заслуша в думите на коментатора, който се опитваше да си представи какво е да си в Северната кула при удара на първия самолет.

Няма откъде да го знае, помисли си. Отново се появи кадърът със срутващата се Южна кула и това предизвика поредния пристъп на кашлица. При движението полепналата по дрехите й пепел се разлетя във всички посоки.

— Добре ли си? — скочи Тина.

— Ще се оправя — опита се да я успокои Анна и пресуши чашата си с кафе. — Имаш ли нещо против да изключим телевизора? Не мога да гледам повече.

— Не, разбира се. — Приятелката й натисна копчето на дистанционното и картините се стопиха.

— Не мога да спра да мисля за хората, приятелите, които останаха в сградата — въздъхна Анна, докато Тина доливаше кафе в чашата й. — Как мислиш, дали Ребека?…

— Нямам никакво известие от нея. Бари е единственият, който се е обадил до този момент.

— Не се съмнявам, че е бил сред първите, озовали се на изхода. А разбра ли на кого е звънил?

— На Фенстън. Той ме потърси преди около час.

— Така ли? Интересно как е успял да се измъкне. Напуснах кабинета му само няколко минути, преди първият самолет да удари сградата.

— Вече е бил на Уолстрийт — имаше среща с потенциален клиент, чийто единствен плюс е картина на Гоген. Не би закъснял за такава среща.

— А Липман? — попита Анна и отпи от кафето си.

— На стъпка след него, както винаги.

— Значи вратата на асансьора е стояла отворена за тях.

— Вратата на асансьора ли?

— Няма значение. А ти защо не беше на работа тази сутрин?

— Имах час при зъболекар — обясни Тина. — Беше определен преди няколко седмици. Още при първите съобщения започнах да звъня на мобилния ти телефон. Ти къде беше по това време?

— Ескортираха ме да напусна територията на компанията.

— Някой пожарникар?

— Не, горилата Бари.

— Но защо?

— Току-що бях уволнена от Фенстън.

— Уволнена ли? — не повярва на ушите си Тина. — И защо ще уволнява тъкмо теб?

— Заради доклада, в който препоръчвах Виктория Уентуърт да продаде своя Ван Гог, с което щеше да успее да погаси всичките си задължения и да запази имението.

— Фенстън прие сделката с единствената цел да получи тази творба. Мислех, че си го разбрала. Дебне я от години. За нищо на света не би се съгласил да продаде картината и да откачи Виктория от въдицата. Но това едва ли е основание да те уволни. Посочи ли причина?…

— Бях изпратила копие от препоръките си на клиента, което според мен е необходимо за спазване на банковата етика.

— Едва ли спазването на етиката е сред приоритетите на Фенстън. Но и това не ми се вижда основание да те изгони.

— Щях да пътувам за Лондон, за да разговарям с Виктория лично и да й препоръчам купувач. Много известен колекционер от Япония — Такаши Накамура. Той с положителност щеше да се съгласи да сключи сделката бързо, стига да поискаме разумна цена.

— Лош избор — въздъхна Тина. — Все едно каква цена ще предложиш, Накамура е последният човек, с когото Фенстън би искал да сключи сделка. И двамата преследват Ван Гог от години. На всички аукциони с творби на импресионистите те са последните двама наддаващи.

— Защо не ме е предупредил? — попита Анна.

— Защото не смята, че е в негов интерес да знаеш каква е целта му.

— Но нали сме от един отбор?

— Колко си наивна, не си ли разбрала, че има един-единствен човек в отбора на Фенстън?

— Така или иначе не може да вземе картината, докато…

— Не бъди толкова сигурна.

— Защо?

— Вчера ме накара да го свържа с Рут Париш. Нареди й да изнесе незабавно платното. Чух го да повтаря няколко пъти: „Незабавно“.

— Преди Виктория да е имала време да обмисли моята препоръка?

— Това обяснява защо е побързал да те уволни — уточни Тина. — Ако това ще те успокои, ти съвсем не си единствената, минала по тази пътека.

— Не разбирам.

— Всеки, изпълнил задачата, която Фенстън му е отредил, бива изгонен.

— А теб защо не те е уволнил досега?

— Защото не изготвям препоръки, с които той не иска да се съобразява. Пък и вероятно не вижда в мое лице заплаха. — Тина замълча за миг. — Засега.

— Колко съм тъпа! — Анна ядосано удари длан по масата, и тутакси във въздуха се вдигна облаче прах. — Трябваше да го предвидя, а сега не мога да направя нищо.

— Не съм много сигурна — отбеляза Тина. — Не знаем със сигурност дали Рут Париш е изнесла платното от Уентуърт Хол. Ако не е успяла, имаш още време да се свържеш с Виктория, да я предупредиш да задържи картината и да й кажеш за възможната сделка с Накамура. Така тя ще успее да изчисти дълга си към Фенстън, а той ще е безсилен да й попречи. — Телефонът на Тина започна да звъни. На малкото екранче се появи думата „шефът“. Тя сложи пръст на устните си и предупреди: — Фенстън е. Сигурно иска да разбере дали си се обадила. — След това натисна бутона за свързване.

— Разбра ли кой се е спасил? — направо започна Фенстън, без да й даде възможност да каже каквото и да било.

— Анна?

— Не. Петреску е мъртва.

— Мъртва ли? — попита Тина, като не сваляше поглед от приятелката си. — Но…

— Да. Бари ми съобщи, че се канела да се качи на асансьора, когато първият самолет е ударил, така че няма начин да е оцеляла.

— Според мен ще се наложи…

— Не мисли сега за Петреску — продължи Фенстън. — И без това щях да я сменя, но какво ще ми замени моя Моне.

Тина мълчеше зашеметена и тъкмо се канеше да му обясни, че греши, когато внезапно й хрумна, че й се предоставя възможност да превърне недоволството на Фенстън в предимство за Анна.

— Значи ли това, че сте загубили и вашия Ван Гог?

— Не — гласеше краткият отговор. — Рут Париш вече потвърди, че картината пътува от Лондон към нас. Очаква се да пристигне на летище „Кенеди“ днес привечер. Липман ще отиде да я прибере.

Тина се отпусна безпомощно на стола.

— Гледай да си утре на работа в пет сутринта.

— Сутринта?

— Точно така — отсече Фенстън. — И без оплаквания. Днес цял ден си свободна.

— И къде точно да се явя? — с ирония в гласа попита Тина.

— Успях да наема офис на трийсет и втория етаж в Тръмп Билдинг, Уолстрийт 40. Така че работата продължава като всеки ден. — Връзката прекъсна.

— Смята, че си загинала — съобщи Тина на приятелката си, след като щракна капака на телефона. — Много повече се тревожи обаче за съдбата на своя Моне.

— Скоро ще научи, че се лъже — каза Анна.

— От теб зависи. Срещна ли познати, докато бягаше от сградата?

— Да не мислиш, че ми е било до светски разговори?

— Тогава нека нещата останат така, докато се опитаме да измислим план. Фенстън ми каза, че Ван Гог е на път за Ню Йорк и Липман ще прибере картината веднага щом пристигне на летището.

— И какво според теб можем да направим?

— Ще се опитам да забавя по някакъв начин Липман, докато ти я прибереш.

— А какво ще правя с нея? — недоумяваше Анна. — Фенстън ще започне да ме издирва.

— Замини за Лондон с първия самолет и върни платното в Уентуърт Хол.

— Не мога да направя такова нещо без съгласието на Виктория — възрази Анна.

— Господи, Анна, кога ще пораснеш? Престани да мислиш като отличничка и си представи какво би направел Фенстън на твое място.

— Ще се информира кога каца въпросният самолет — отвърна автоматично Анна. — Така че първото, което трябва да направя, е…

— Ти влез да се изкъпеш, а аз ще разбера кога каца самолетът и ще се опитам да науча какви са намеренията на Липман — изправи се Тина. — Едно е сигурно — в този вид никой на летището няма да ти даде каквото и да било.

Анна допи кафето си и последва приятелката си в коридора. Тина отвори вратата на банята.

— Ще се видим… — Тя замълча за миг-два. — Да речем след около час.

Анна се засмя за първи път през днешния ден.

Вече в банята Анна събличаше бавно дрехите си и ги пускаше на купчина на пода. Погледна се в огледалото и видя някаква жена, която сякаш беше участвала в борба в кална локва и беше загубила. Откачи сребърната верижка от врата си и я остави отстрани на ваната до малък модел на яхта. Последен свали часовника си. Беше спрял на осем и четирийсет и шест. Няколко секунди след този час тя щеше да е в асансьора.

Влезе под струята на душа и се замисли над дръзкия план на Тина. Завъртя докрай и двата крана и поседя така, за да се наслади на обилната вода, преди да започне да сваля полепналата мръсотия. С любопитство наблюдаваше как водата постепенно от черна стана сива, но колкото и да се триеше, не изсветля. Продължи да се търка и стърже, докато кожата й пламна, и едва тогава посегна към шампоана. Изми косата си три пъти, но въпреки това тя си остана пепелява. Сигурно трябваше да минат дни, преди да си върне естествения рус цвят. Анна постави запушалката и отново завъртя крановете. Докато лежеше в топлата вода, събитията от този ден отново минаха пред очите й.

Помисли колко много приятели и колеги навярно са мъртви и осъзна какъв късмет е извадила всъщност, че е оцеляла. Налагаше се да отложи за известно време скръбта по загубата на своите познати, ако все още имаше някакъв шанс да спаси Виктория от по-бавна смърт.

Леко почукване на вратата прекъсна мислите й. Тина влезе и приседна на ръба на ваната.

— Виждам, че нещата при теб вървят към подобрение — усмихна се тя.

— Мислех си за твоята идея и ако успея да…

— Обстоятелствата се промениха — побърза да я осведоми Тина. — Току-що съобщиха по телевизията, че до второ нареждане всички полети над територията на Америка са отменени, което означава, че въпросният Ван Гог е на път обратно към летище „Хийтроу“.

— В такъв случай трябва да се свържа с Виктория час по-скоро. Ще й кажа да поиска от Рут Париш да върне обратно картината в Уентуърт Хол.

— Съгласна съм, но преди минути си дадох сметка, че освен своя Моне Фенстън е загубил още нещо в развалините на кулата.

— Какво може да е по-важно за него от картината на Моне?

— Договорът с Виктория както и останалите документи, потвърждаващи неговото право на собственост върху картината и имението, в случай че тя не успее да плати дълговете си.

— Не се ли пазят втори екземпляри? — попита Анна.

— Да, в касата в кабинета на Фенстън.

— Нали си спомняш, че и Виктория има аналогични документи?

— Освен ако не ги унищожи — заяви Тина след многозначителна пауза.

— Никога няма да се съгласи на такова нещо.

— Защо не й се обадиш и не се увериш сама? Ако приеме, ще имаш повече време да уредиш продажбата. С парите ще ликвидира дълга си към Фенстън, преди той да е успял да направи каквото и да е.

— Има обаче един проблем.

— И какъв е той?

— Нямам телефонния й номер. Загубих всичко, включително мобилния си телефон, бележника и дори портфейла.

— Да видим дали международните оператори ще могат да ни помогнат — предложи Тина. — Защо не се изсушиш и не облечеш хавлията ми. По-късно ще ти измислим някакви дрехи.

— Благодаря ти — промълви Анна и докосна ръката на приятелката ти.

— Не бързай с благодарностите, защото не знаеш какво съм ти приготвила за обяд. Не очаквах гости и в хладилника намерих единствено остатъци от китайска храна.

— Нямам нищо против. — Анна излезе от ваната и се уви с хавлиената кърпа.

— Чакам те на масата — усмихна се Тина. — Надявам се микровълновата ми печка вече да е привършила с приготовленията на изискания ми обяд.

— Искам да те попитам нещо — плахо се обади Анна.

— Кажи.

— Защо продължаваш да работиш за Фенстън, след като очевидно го презираш толкова, колкото и аз.

— Точно на този въпрос не бих искала да ти отговарям засега — отвърна Тина след минута колебание и тихо затвори вратата след себе си.

Глава 14

Рут Париш вдигна слушалката на телефона.

— Здравей Рут — разнесе се в ухото й познат глас. — Кен Лейн от „Бритиш Юнайтед Еър“. Искам само да съобщя, че нашият полет 107 за Ню Йорк получи нареждане да обърне обратно и очакваме да кацнем след около час на „Хийтроу“.

— Но защо? — недоумяваше Рут.

— В момента знаем твърде малко — призна Кен, — но от „Кенеди“ ни информираха за терористична атака срещу Кулите близнаци. Наредено е на всички самолети на територията на Щатите да се приземят, летищата да не приемат никакви полети до второ нареждане.

— Кога е станало това?

— Около един и половина наше време, ти вероятно си била на обяд. Ще научиш повече подробности от новините. Всички агенции предават само това.

Рут взе дистанционното от бюрото и го насочи към телевизора.

— Да оставим ли на склад картината, или да я върнем в Уентуърт?

— Със сигурност няма да я връщате — отсече Рут. — Ще я приберем в един от нашите складове в безмитната зона, а щом вдигнат забраната от летище „Кенеди“, ще уредя да я качат на първия полет за Ню Йорк. Когато останат около трийсет минути до кацането ви, ми се обади, за да мога да поръчам една от моите специални коли да чака на пистата.

— Бъди спокойна.

Рут остави слушалката и погледна отново екрана. Избра един от новинарските канали и първото, което видя, бе как самолет се насочва и се врязва в Южната кула.

Едва сега разбра защо Анна не отговаряше на звъненето й.

Докато се сушеше, Анна се замисли какви ли можеха да са причините Тина да продължава да работи за Фенстън. Усети, че поклаща глава сякаш в ритъма на мислите си. Тина беше достатъчно кадърна, би могла да си намери далеч по-добра работа.

Облече хавлията на приятелката си, обу чехлите й, закачи отново верижката с ключа на врата си, сложи си и спрелия часовник. Погледна се в огледалото. Изглеждаше значително по-добре, макар все още да бе много разстроена от случилото се. Колко ли дни, месеци и години този кошмар щеше да спохожда мислите й.

Отвори вратата на банята и тръгна по коридора, като внимателно избягваше пепелявите следи, които бе оставила при пристигането си. Влезе при Тина в кухнята и я завари да слага прибори и чинии на масата. Приятелката й спря за малко заниманието си и подаде мобилния си телефон.

— Време е да позвъниш на Виктория и да я предупредиш за намеренията си.

— И какви са те?

— Като начало я попитай дали знае къде се намира картината в момента.

— Обзалагам се, че е заключена в безмитната зона на „Хийтроу“, но има само един начин да разберем каква е истината — каза Анна и набра номер, който започваше с нули.

— Международен оператор — обади се отсреща женски глас.

— Искам да се свържа с телефон във Великобритания — заяви Анна.

— Бизнес или частен?

— Частен.

— Името, моля?

— Уентуърт, Виктория.

— Адрес?

— Уентуърт Хол, Уентуърт, Съри.

Наложи се доста да почака, докато й отговорят.

— Съжалявам, но този телефон не фигурира в списъка с абонати, дали разрешение за достъп.

— Какво значи това? — учуди се Анна.

— Че не мога да ви дам номера.

— Случаят е спешен — настоя.

— Много съжалявам, госпожо, но не мога да ви помогна.

— Аз съм близка приятелка на семейството.

— И кралицата на Англия да сте, не мога да ви дам номера. — Отсреща затвориха и Анна сбърчи чело.

— Какъв е план Б? — попита Тина.

— Нямам друг избор, освен да замина за Англия и да се срещна лично с Виктория. Особено сега, когато съм наясно с намеренията на Фенстън.

— Добре. В такъв случай ще трябва да решиш през коя граница да напуснеш страната.

— Как да мисля за граница, след като не мога дори да се прибера вкъщи и да си взема нещата. Ако се появя там, всички ще разберат, че съм оцеляла.

— Нищо не пречи аз да отида — предложи Тина. — Кажи ми какво искаш да взема и ще ти го донеса в една чанта…

— Не е нужно, багажът ми е готов и чака в коридора до вратата. Нали щях да летя до Лондон тази вечер.

— В такъв случай единственото, от което имам нужда, е ключ.

Анна разкопча верижката около врата си и й подаде ключа.

— Как да мина обаче покрай портиера? — разтревожи се Тина. — Ще ме пита коя съм и при кого отивам?

— Е, това не е проблем. Кажи му, че отиваш при Дейвид Съливан. Ще ти се усмихне и ще повика асансьора.

— Кой е Дейвид Съливан?

— Живее на четвъртия етаж и е любител на разнообразието. Рядко младите дами, които го посещават, са едни и същи. Сам получава по няколко долара всяка седмица, за да не задава излишни въпроси.

— Остава проблемът с парите — отбеляза Тина. — Нали ми каза, че портфейлът ти е останал в развалините, а аз имам само седемдесет долара.

— Вчера изтеглих три хиляди от сметката си — успокои я Анна. — Не можеш да си позволиш забавяния или засечки, когато местиш скъпа картина. Спешно може да ти потрябват пари, например за бакшиши и за други дребни разходи. В чекмеджето на нощното ми шкафче има още петстотин долара.

— Освен това ще имаш нужда и от часовник. — Тина свали своя от ръката си и го размени със спрелия на Анна. Загледа се в замрелите стрелки. — Никога няма да забравиш часа и минутата, в която самолетът се е врязал в сградата. — В същия миг се чу сигналът на микровълновата печка. Тина се изправи и отново предупреди: — Това може наистина да не става за ядене.

Разсипа храната в чиниите — пържен ориз с пилешко.

Докато се хранеха, двете обсъдиха възможностите за напускане на града, а после и на страната. Обраха всички трохи от останалата от вчера храна, направиха си нова кана кафе и продължиха да обмислят маршрути. Анна все още не можеше да реши в коя посока да тръгне — на юг или на север. Тина остави чиниите в умивалника.

— Предлагам ти да помислиш, докато аз стигна до квартирата ти, омагьосам Сам и се върна обратно тук с багажа.

Анна прегърна приятелката си в изблик на благодарност и промълви в ухото й:

— Имай предвид, че вън е истински ад.

Тина спря на най-горното стъпало на малкото стълбище пред входа на кооперацията си. Нещо не беше наред. Постепенно проумя какво я смущава. Ню Йорк бе неузнаваем.

Не се виждаха блъскащите се забързани хора, които нямаха време да спрат, за да разменят една-две думи, станали известни по света като най-силно заредената с енергия човешка маса. Сякаш беше неделя. Дори в неделя по улиците имаше повече движение. Сега минувачите стояха неподвижно, с очи, вперени в една и съща посока — Световния търговски център. Единственият по-отчетлив звук, който се носеше из града, беше неспирният вой на сирените, напомнящ на гражданите — ако имаха нужда от такова напомняне, — че онова, което виждат от екраните на телевизорите си у дома, в клубовете, баровете и дори по витрините, се случва само на няколко пресечки оттук.

Тина се озърна за такси. Скоро установи, че познатите жълти коли са заместени от служебните автомобили на пожарната, полицията и „Бърза помощ“. Червените, белите и сините машини се движеха в една и съща посока. Малки групи нюйоркчани стояха на ъглите и аплодираха прелитащите спасителни отряди, сякаш бяха новобранци, поели към фронта. Вече няма да се налага да пътуват в други държави, за да воюват, помисли си Тина.

Закрачи по улицата и отминаваше пресечка след пресечка. Обстановката й напомняше почивните дни, когато пришълците заминаваха извън града, а местните оставаха да разкършват схванатите си от работната седмица тела в салоните за фитнес. Само дето сега срещаше и нов вид обитатели, които се движеха като призраци. През последните сто години Ню Йорк бе привлякъл хора от всички краища на света, но днес към тях се бяха присъединили и представители на нова раса. Имаха вид сякаш излизаха от земните недра и като за всяка нова раса първият отличителен белег беше цветът на кожата — сивопепеляв. Витаеха из Манхатън подобно на изостанали и изнемощели участници в маратон, накуцваха и се олюляваха. Но онова, което правеше най-шокиращо впечатление, бе отсъствието на очертаващите се горди силуети на нюйоркските небостъргачи — сега върховете им бяха скрити от плътен сив облак, който сякаш бе решил да остане тук завинаги. Само тук-там в дъното на някоя улица Тина виждаше пробиви в плътната пелена, откъдето надничаха стърчащи от земята разкривени и назъбени железа — нищо друго не беше останало от едни от най-високите сгради в света. Зъболекарят наистина беше спасил живота на Тина.

Минаваше покрай опустели магазини и ресторанти, които не помнеше някога да са били затворени. Ню Йорк щеше да се възстанови, но никога нямаше да бъде същият. Досега терористите бяха хора от далечни страни — Близкия изток, Палестина, Израел, дори Испания, Германия и Северна Ирландия. Погледна отново облака. Но сега се бяха заселили в Манхатън и визитната им картичка бе налице.

Загубила всякаква надежда, Тина махна на случайно минаващо такси и с изненада чу скърцане на спирачки.

Глава 15

Анна кръстосваше известно време напред-назад из кухнята и по едно време реши да измие чиниите. Искаше й се да се занимава с нещо, надяваше се, че така мислите й няма да се връщат отново и отново към онези лица, които видя по стълбите на Северната кула и които най-вероятно щеше да помни до последния си ден. Сега разбра и лошата страна на своята дарба.

Опита се да мисли за Виктория Уентуърт и как би могла да отклони Фенстън от лудостта му да управлява живота на другите. Дали Виктория щеше дай повярва, че не е знаела за плановете на своя шеф да задигне картината и да я остави без пукната пара? И защо да повярва, след като Анна е член на борда на банката? Едва ли някой би допуснал, че е такава глупачка.

Излезе от кухнята и тръгна да търси карти. Намери няколко в библиотеката над бюрото на Тина, непосредствено до последния бестселър за живота на Джон Адамс, втория президент на Съединените щати. Едната бе на Манхатън, а другата на Северна Америка. Спря за миг, за да разгледа закачения на стената плакат на Ротко — точно този период на художника не беше най-любимият й, но от друг плакат на Ротко в кабинета на Тина знаеше, че тя харесва много работите му. И него вече го нямаше, бързо я върнаха мислите й към действителността. Отиде обратно в кухнята и разгърна на масата плана на Ню Йорк.

Щом реши по кой път ще излезе от Манхатън, насочи вниманието си към по-обемистата си находка с надеждата да открие бърз и удобен начин да напусне страната. Можеше да избира между Мексико и Канада. Отвори на съответните раздели и започна да си води подробни бележки, все едно се готвеше за доклад пред борда на директорите. Тя винаги предлагаше няколко алтернативи, но не пропускаше да даде и свое собствено предложение. Когато най-накрая затвори сините корици на справочника, бе напълно наясно по кой път ще мине. Оставаше само да се надява, че ще стигне в Англия навреме.

През целия път в таксито Тина обмисляше как да се държи, за да влезе без проблеми в апартамента на Анна, и как да изнесе багажа й, без да събуди подозрения у портиера. Когато колата наближи Торнтън Хаус, тя понечи да бръкне в джоба на сакото си. С изненада установи, че е забравила да го облаче. Цялата пламна. Беше излязла без пари. Ами сега?! Погледна към пластмасовата табелка с името и служебния номер на шофьора и прочете името му: Абдул Африди. На огледалото за задно виждане висеше броеница. През цялото време той мълча и не се усмихна нито веднъж. Този ден никой не се усмихваше.

— Тръгнала съм, без да си взема портмонето — промълви тя в очакване на експлозия от ругатни.

— Няма проблем — изломоти човекът, докато излизаше навън, за да заобиколи и отвори вратата от нейната страна. Наистина нищо в Ню Йорк не беше същото.

Тина му благодари и се запъти неспокойно към входната врата с добре подготвена встъпителна реплика. Сценарият й обаче се промени мигновено, когато забеляза, че портиерът седи на мястото си, обхванал с длани глава. Раменете му потрепваха.

— Случило ли се е нещо? — попита тя. — Да не би някой ваш приятел да е загинал в Световния търговски център?

Мъжът вдигна очи. На плота на малкото му бюро лежеше снимка на Анна по време на маратона.

— Само тя не се прибра. Останалите, които работеха в кулите, се върнаха още преди час.

Тина обгърна раменете на възрастния човек. Така й се искаше да му каже, че Анна е жива и здрава. Налагаше се обаче да го отложи за друг път.

В осем и половина Анна пусна телевизора и започна да сменя каналите. Всички говореха само за едно. Не можеше да гледа неспирно повтарящите се репортажи, без да мисли за своето безкрайно слизане по онези стълби в драмата от две действия. Тъкмо щеше да изключи апарата, когато съобщиха, че президентът Буш ще прави изявление. „Добър вечер — започна той. — Днес наши съграждани…“ Анна слушаше внимателно и кимна неволно, когато президентът заговори за жертвите в самолетите. Истинските жертви бяха в самолетите, на работните си места — секретарки, бизнесмени и жени, които… За кой ли път в днешния ден Анна си помисли с болка за Ребека. „Никой от нас няма да забрави този ден“, завърши президентът и Анна почувства, че не може да не се съгласи. Щом пуснаха репортажа със сгромолясването на Южната кула, тя изключи телевизора.

Върна се при кухненската маса и разгърна картата, за да повтори или потрети маршрута на евентуалното си напускане на Ню Йорк. Записваше всички подробности, свързани с бъдещите си действия, до тръгването си рано на другата сутрин. Точно тогава вратата се отвори със замах и Тина влезе. Олюляваше се под тежестта на висящия през рамото лаптоп и тежкия куфар, който влачеше след себе си. Анна изтича да я посрещне. Приятелката й изглеждаше наистина изтощена.

— Извинявай, че се забавих толкова много, скъпа — изохка тя, докато пускаше товара си насред току-що почистения коридор, и се запъти към кухнята. — Много малко автобуси се движеха в моята посока, а и си бях забравила парите. — Стовари се на първия стол.

— Мой ред е да направя кафе — засмя се Анна.

— Спряха ме само веднъж. Дружелюбен полицай се поинтересува какво има в багажа, но прие обяснението ми, че се прибирам от летището, защото не съм успяла да се кача на самолета си. Показах му дори билета ти.

— Някакви проблеми в апартамента? — попита Анна, докато пълнеше кафеварката за трети път този ден.

— Наложи се да утешавам Сам, той явно е твой почитател. Изглеждаше съсипан, сякаш е плакал няколко часа. Не се наложи дори да споменавам Дейвид Съливан, защото искаше да си говори единствено за теб. Когато се насочих към асансьора, дори не ме попита къде отивам. — Тина се огледа с изненада. Не беше виждала кухнята си толкова чиста, откакто се бе нанесла тук.

— Готова ли си с плана? — попита, като видя разтворените карти на масата.

— Мисля, че да — отговори приятелката й. — Най-подходящо ми се струва да взема ферибота до Ню Джърси и оттам да наема кола. Според последните новини всички останали тунели и мостове са затворени. До канадската граница имам около 600 километра и ако всичко върви добре, трябва да съм на летището в Торонто утре вечер, а в Лондон — на другата сутрин.

— Знаеш ли в колко тръгва първият ферибот сутринта?

— Теоретично работят денонощно — обясни Анна, но на практика от пет сутринта има ферибот на всеки петнайсет минути. Няма да се изненадам, ако утре не работят, ала все пак се надявам да си спазят разписанието.

— Легни си рано и се опитай да си починеш малко. Ще навия часовника за четири и половина.

— Нека бъде за четири — помоли Анна. — Ако фериботът наистина тръгне в пет, бих искала да съм сред първите на опашката. Подозирам, че излизането от Ню Йорк ще бъде една от най-тежките ми задачи.

— В такъв случай легни в спалнята, а аз ще спя на канапето в хола — усмихна се Тина.

— И дума да не става — възрази Анна, докато доливаше кафе в чашите. — Вече направи повече от достатъчно.

— Съвсем не — сви рамене Тина.

— Ако Фенстън разбере в какво си се забъркала, ще те уволни моментално.

— За това изобщо не ме е грижа. — Тина се поколеба. Едва ли щеше да намери по-подходящ момент да сподели с Анна истинската причина да ненавижда Фенстън.

Джак се прозя неволно. Денят се беше проточил повече от очакваното, а очевидно и нощта нямаше да е лека.

На никой от екипа му не му минаваше през ум да се прибере, но всички вече имаха изнурен вид или звучаха така по телефона. Ето че апаратът отново напомни за съществуването си.

— Само да ти кажа, шефе — започна Джо от другата страна, — че Тина Форстър, секретарката на Фенстън, се появи в Торнтън Хаус. Поседя вътре около четирийсет минути и излезе с куфар и лаптоп. Прибра се в дома си с всичко това.

Джак наостри уши.

— В такъв случай Анна Петреску е жива — рече той.

— Макар че очевидно не иска да се знае — додаде Джо.

— Къде ли смята да отиде?

— Вероятно в Данвил — предположи Джо.

— Не ми се вярва. Защо ще носи толкова багаж, ако си отива у дома? Заминава другаде и начинът да разберем къде е само един.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще поставим под наблюдение дома на Тина Форстър, докато Петреску напусне сградата.

— Дори не знаем дали е там.

— Там е — отсече Джак и затвори.