Аферата Ван Гог

Глава 38

Анна отвори очи и видя, че Сергей се е настанил на капака на жълтия мерцедес и пуши. Тя се протегна и разтри очи. За първи път спеше в кола — стори й се далеч по-удобно от задната седалка на микробуса на път за канадската граница, където никой не я пазеше.

Излезе навън и раздвижи крака. Червената кутия беше на мястото си.

— Добро утро — поздрави я Сергей. — Надявам се, че спахте добре.

— Вероятно по-добре от теб — засмя се тя.

— След двайсет години в армията сънят се превръща в лукс — успокои я шофьорът. — Но ви предлагам да споделите моята закуска.

Върна се в колата и извади малка тенекиена кутия изпод шофьорското място. Отвори я и показа съдържанието й — истинско пиршество. Две кифлички, сварено яйце, бучка сирене и няколко домата. Имаше дори портокал и термос с кафе.

— Откъде намери всичко това? — попита Анна, докато белеше портокала.

— Неизядената ми вечеря. Жена ми я приготви.

— Как ще й обясниш защо не си се прибрал тази нощ?

— Ще й кажа истината. Прекарах нощта с една красива млада жена.

Анна се изчерви.

— Само дето съм твърде стар, за да ми повярва — додаде той. — Какво ще правим после? Банка ли ще обираме?

— Само ако знаеш къде има петдесет милиона долара в брой — отвърна му. — Иначе ще трябва да занеса кутията в Лондон. Ето защо е по-добре да разбера кога отварят товарните служби.

— Първите служители се появяват там някъде около седем сутринта — поясни Сергей, обели яйцето и го подаде на Анна.

— В такъв случай трябва да сме там към седем, за да съм сигурна, че ще успея да се справя. — Погледна часовника си.

— Май няма да е зле да тръгваме.

— Имам известни резерви.

— Какво имаш предвид? — разтревожи се Анна.

— Трябва да има сериозна причина жена като вас да прекара нощта в кола, а не в хотел. И според мен причината е съдържанието й — посочи червената кутия. — Ето защо би било неразумно да ви видят с нея тази сутрин. — Анна го гледаше втренчено и продължаваше да мълчи. — Възможно ли е вътре да има нещо, което властите не бива да видят? — Изчака за отговор, но такъв не последва. — Така си и мислех — отбеляза Сергей. — Когато бях полковник в армията и трябваше да се свърши нещо, което не биваше да се разчува, възлагах задачата на някой ефрейтор. Установих, че никой не му обръща внимание. Мисля, че днес аз съм вашият ефрейтор.

— Ами ако те хванат?

— Ще го избегна, като дам нещо в замяна. Мислите ли, че е много забавно да си шофьор на такси, след като си бил взводен командир? Не се тревожете, скъпа. Едно-две от моите момчета работят в складовете на митницата и ако цената е добра, те няма да задават излишни въпроси.

Анна отвори куфарчето си, извади плика, който Антон й беше връчил, и подаде на Сергей пет двайсетдоларови банкноти.

— Не, не, уважаема — размаха мъжът ръце в знак на протест. — Няма да даваме подкуп на началника на полицията, а на няколко обикновени момчета. — Взе само една банкнота от двайсет долара. — А тъй като може да се наложи да прибегна до помощта им и в бъдеще — додаде, — по-добре да не вдигаме прекалено цената.

Анна се засмя.

— Когато подписваш документа, гледай подписът да е нечетлив.

— Ясно — доближи той лице към нея, — макар да не разбирам твърде вашите основания. Стойте тук и гледайте да не се показвате много. А сега ще ми трябва и вашият билет.

Анна отвори чантата си, прибра осемдесетте долара и подаде билета си за Лондон.

Сергей седна в колата, запали мотора и потегли.

Тя го изпрати с поглед, докато колата заедно с картината, багажа, билета й за Лондон и двайсет долара изчезнаха зад завоя. Единственото, което би могло да й създаде някакво усещане за сигурност, бяха един домат, една кифла и термос студено кафе.

Фенстън вдигна телефона на десетото иззвъняване.

— Току-що кацнах в Букурещ — започна жената отсреща с характерния си източноевропейски акцент, който сега звучеше някак по-отчетливо. — Червената кутия, която ви интересува, беше натоварена в самолета за Лондон, който ще кацне на „Хийтроу“ някъде около четири днес следобед.

— А момичето?

— Не знам какви са плановете й, но разбера ли ги…

— Гледай тялото да остане в Букурещ.

Връзката прекъсна.

Кранц се запъти към летището и пусна клетъчния телефон пред предната гума на спрял наблизо тежкотоварен камион. Изчака го да тръгне и едва тогава продължи към терминала.

Провери разписанието на таблото. Този път не прие за даденост, че Петреску ще лети за Лондон, тъй като същата сутрин имаше полет и за Ню Йорк. Ако жертвата й бе решила да пътува с него, щеше да се наложи да я убие тук, на летището. Нямаше да й е за първи път… На това летище точно.

Прислони се до висок автомат за напитки и зачака. Увери се, че има добра видимост към всички входове, пред които спират таксита. Интересуваше я едно определено такси с един определен клиент. Петреску нямаше да я изиграе втори път, защото сега Кранц се беше подсигурила.

След трийсет минути Анна усети известно неспокойствие. След четирийсет вече беше разтревожена. На петдесетата я обзе паника. Когато изтече първият час, започна да се съмнява, че Сергей работи за Фенстън. Много скоро обаче иззад завоя, от който не откъсваше очи, се зададе старичък мерцедес, шофиран от още по-възрастен мъж.

Сергей се усмихваше.

— На лицето ви се чете облекчение — подхвърли той шеговито, докато отваряше вратата пред нея и й връщаше билета.

— Не, не — запротестира Анна, жегна я чувство на вина.

— Пратката е готова за товарене за Лондон — усмихна се Сергей добродушно, — и ще лети в един самолет с вас — додаде, вече настанен зад кормилото.

— Добре — въздъхна тя, — в такъв случай може би е време и аз да се отправям към летището.

— Съгласен съм. — Сергей завъртя ключа на таблото. — Бъдете внимателна, защото американецът вече е там и ви чака.

— Не се интересува от мен, а от кутията.

— Видя ме, като уговарях изпращането на пратката в товарното отделение, и за още двайсет долара ще научи закъде пътува.

— Това вече не ме засяга — подхвърли тя, без повече обяснения.

Сергей изглеждаше изненадан, но не каза нищо. Насочи вниманието си към магистралата и знаците по пътя към летището.

— Страшно съм ти задължена — обади се Анна.

— Дължите ми четири долара — каза Сергей, — плюс разходите по изисканата храна. Ще приема пет.

Тя отвори чантата си и остави петстотин долара в плика на Антон, а останалите прибра в портфейла. Щом Сергей спря таксито пред главния вход на летището, му подаде плика.

— Пет долара — промълви.

— Благодаря ви, госпожо — отговори той.

— Анна — поправи го и го целуна по бузата. Не се обърна, и по-добре, защото щеше да види как от очите на стария войник се стичат сълзи.

Дали трябваше да й каже, че полковник Сергей Слатинару бе единственият близък човек, който стоеше до баща й по време на екзекуцията му.

Когато излезе от асансьора, Тина видя, че Липман излиза от вратата на нейната стая. Побърза да се шмугне в тоалетната с разтуптяно до пръсване сърце. Трескаво мислеше какви може да са последствията. Дали вече беше разбрал, че може да наблюдава и чува всичко, което става в стаята на председателя? И което беше по-лошо, дали бе разбрал, че през последната година е изпращала на своя имейл адрес поверителни документи. Опита се да изглежда по-спокойна, когато излезе в коридора и тръгна към стаята си. Едно беше сигурно — нямаше обяснение за неговото влизане в кабинета й.

Седна на бюрото си и включи екрана. Стомахът й бе все така свит. Липман беше в кабинета на Фенстън и говореше нещо разпалено, а онзи го слушаше много внимателно.

Джак видя как Анна целуна шофьора по бузата. Не можеше да забрави, че същият този човек му отмъкна двайсет долара — сума, която нямаше как да отчете в списъка с разходите си. Помисли си също, че най-вероятно възрастният мъж също като него бе прекарал безсънна нощ, докато тя беше спала. Ако задремеше, макар и за миг, се сепваше от ужас, че преследвачката ще се шмугне и ще задигне дървената кутия, макар да не я беше виждал откакто се беше качила на самолета за Лондон. Къде ли беше сега? Едва ли бе далеч. С всеки изминал час Джак си даваше сметка, че в случая си няма работа с шофьор и клиент, а по-скоро с мъж, готов да рискува живота си заради това момиче, без най-вероятно да знае дори какво има в голямата кутия. За подобна преданост трябваше да има причина.

Джак от опит знаеше, че ще бъде пълна загуба на време да се опитва да подкупва мустакатия шофьор, не така стоеше въпросът с управителя на товарното отделение обаче. Човекът го покани в кабинета си и дори ксерокопира за него документа, придружаващ тайнствената кутия. От него личеше, че е заявено да бъде натоварена на следващия самолет за Лондон. Дори вече е натоварена. Петдесетте долара не отидоха на вятъра, нищо че подписът на изпращача бе напълно нечетлив. Джак беше объркан. Ако Ван Гог беше в червената кутия на път за Лондон, какво имаше в кутията, с която тя пътува до Токио и остави в офиса на Накамура? Нямаше друг избор, освен да чака и да види дали Петреску ще се качи на следващия самолет.

Сергей проследи Анна, докато минаваше през централния вход, влачейки куфара си. Щеше да се обади на Антон по-късно, за да му съобщи, че се е качила по живо по здраво на самолета си. Младата жена се обърна и му помаха за сбогом, ето защо не разбра, че следващ клиент е влязъл в колата му. Разбра го едва когато задната врата се хлопна. Хвърли поглед към огледалото за задно виждане.

— Закъде, госпожо?

— Старото летище — отвърна клиентката.

— Не знаех, че все още функционира — кратко отбеляза, но тя мълчеше. Имаше и такива клиенти.

Много скоро Сергей отклони колата от магистралата и погледна жената в огледалото. Имаше нещо познато в нея. Дали не я беше возил и друг път? На следващото кръстовище пое към старото летище на Букурещ. Беше напълно опустяло. Оказа се прав, откакто Чаушеску се бе опитал да избяга през ноември 1989 година, тук нямаше никакво движение. Хвърли контролен поглед в огледалото, за да види има ли движение зад колата му, и отново зърна отражението на клиентката. Изведнъж спомените го връхлетяха като вълна. Сети се къде я беше виждал. Тогава косата й беше дълга и руса. И макар да бе преди десет години, очите й не се бяха променили. Очи, които не трепват, докато убиват.

Частта му беше обкръжена близо до границата с България. Много бързо ги притиснаха и ги изтикаха към най-близкия лагер за военнопленници. Все още в ушите му кънтяха виковете на някои от момчетата, доброволно тръгнали с него. Повечето току-що бяха завършили училище. И все едно дали изпяваха всичко, което знаеха, или мълчаха непреклонно, тя прерязваше гърлата им, с очи, впити в техните. Щом се убедеше, че са мъртви, с бърз замах на ножа си отрязваше главите им и ги мяташе в килията при останалите пленници. Дори най-коравите мъже се извръщаха.

Преди да затвори вратата, тя оглеждаше останалите и се сбогуваше неизменно с едни и същи думи: „Все още не съм решила, кой ще е следващият.“

Само трима от неговите хора оцеляха от нейната чистка, и то защото пристигна нова група затворници, от които Кранц се надяваше да измъкне по-актуална информация. Единственото, което полковник Сергей Слатинару можеше да прави през трийсет и седемте безсънни нощи в лагера, бе да се пита кога ли ще дойде неговият ред. Последната й жертва бе бащата на Анна, един от най-смелите мъже, които Слатинару познаваше. Заслужаваше да загине в бой, а не от ръката на касапин.

Когато най-накрая ги освободиха, едно от първите неща, които Сергей направи, бе да се срещне с жената на капитан Петреску и да й съобщи как е загинал мъжът й. Естествено я излъга, съобщавайки й, че съпругът й е загинал в битка. Защо да я натоварва с този кошмар? Съобщението на Антон, че дъщерята на капитан Петреску пристига в Букурещ и ще има нужда от… Тя бе другият човек, на когото за нищо на света не би разказал своята тайна.

Когато страстите се поуспокоиха, се пуснаха различни слухове за съдбата на Кранц. Била в затвора, после избягала, вероятно била убита. Той тайно се молеше да е оживяла, за да може да я ликвидира. Само че не вярваше, ако е жива, да се появи отново в Румъния. Толкова много хора можеха да я познаят — до един кандидати да прережат нейното гърло.

Какво ли имаше в тази дървена кутия, та да я накара да поеме подобен риск?

Когато пътят навлезе в голото поле, където някога се простираха пистите, а сега бе гъсто обрасло с бурени и тук-там се виждаха дълбоки ями, Сергей отпусна дясната си ръка към мястото под седалката, където бе скрил пистолета си. Не беше го използвал от времето, когато екзекутираха Чаушеску.

— Къде ще искате да ви оставя, госпожо? — попита той, сякаш се намираха насред оживена улица. Пръстите му обгърнаха дръжката на оръжието. Клиентката му мълчеше. Сергей погледна в огледалото, давайки си сметка, че всяко неочаквано движение ще я накара да застане нащрек. Тя не само имаше предимството да седи зад него, но в момента очевидно следеше и всяко негово движение. Бившият полковник си даде сметка, че само след минути един от двамата ще бъде мъртъв.

Показалецът му се спря на спусъка и с едва забележимо движение, сантиметър по сантиметър започна да измъква ръката си изпод седалката. Тъкмо се канеше да освободи предпазителя, когато силна ръка сграбчи косата му и я дръпна рязко назад. Кракът му машинално натисна спирачката и колата спря насред пистата. Ръката му се издигна с още няколко сантиметра.

— Къде отива момичето? — процеди жената зад него и го дръпна още по-силно, така че да може да вижда очите му.

— Кое момиче? — успя да попита Сергей, усетил вече хладното острие до кожата, точно под адамовата ябълка.

— Не си играй с мен, старче. Момичето, което остави на летището.

— Не ми каза.

— Въпреки че от известно време я возиш къде ли не. Къде отива? — повтори тя. Острието вече бе пробило кожата.

Ръката с оръжието се издигна още нагоре.

— Давам ти последен шанс — вече крещеше убийцата. Тънка струйка кръв се стичаше надолу по шията му. — Къде… отива… тя? — настояваше.

— Нямам представа — простена Сергей й в същия миг дулото на пистолета му се насочи към челото й и пръстът му натисна спусъка.

Куршумът се заби в рамото на Кранц и я отхвърли назад, ала тя все така здраво стискаше косата му. Сергей натисна отново спусъка, но между двата изстрела имаше цяла секунда. Съвсем достатъчна, за да успее тя с едно-единствено движение да пререже гърлото му.

Последното нещо, което видя Сергей, преди да издъхне, бе студеният израз на сивите очи.

Глава 39

Липман не спеше, когато телефонът иззвъня. Само един човек можеше да му се обажда в този абсурден час.

Вдигна слушалката.

— Добро утро, председателю — произнесе спокойно и равно, все едно седеше на бюрото в кабинета си.

— Кранц е намерила картината.

— Къде е?

— В Букурещ, но в момента е на път за „Хийтроу“.

На Липман много му се искаше да каже: „Нали ви казах“, но се въздържа.

— В колко каца самолетът?

— Малко след четири лондонско време.

— Ще има хора, които да я вземат.

— Трябва да я качат на първия полет за Ню Йорк.

— Къде е Петреску? — попита Липман.

— Нямам представа — отвърна Фенстън, — но Кранц ще я чака на летището. Така че не разчитай да пристигне.

Липман чу как отсреща затвориха. Фенстън никога не казваше „довиждане“. Спусна крака от леглото и отиде да вземе бележника си с телефоните. Прелисти страниците, докато намери буквата П. Погледна отново часовника си и набра един номер.

— Рут Париш — отговориха отсреща.

— Добро утро, госпожо Париш. Карл Липман на телефона.

— Добро утро — отвърна Рут предпазливо.

— Намерихме картината.

— Ван Гог у вас ли е? — възкликна жената.

— Все още не, но точно затова ви се обаждам.

— С какво мога да ви помогна?

— Намира се в товарното помещение на машина на „Бритиш Еъруейс“, която излита от Букурещ и ще кацне пред вашата врата някъде около четири следобед. — Той замълча.

— Трябва да сте там, за да я получите.

— Ще бъда там. На чие име е документът?

— Кой, по дяволите, се интересува от това? Картината е наша и е във ваша кутия. Гледайте да не прецакате отново работата. — Липман трясна телефона, преди тя да е успяла да възрази.

Рут Париш и четирима от нейните служители бяха вече на тармака, когато полет 019 от Букурещ кацна на „Хийтроу“. Веднага щом беше дадено разрешение за разтоварване, малкият електрокар на митническите власти, роувърът на Рут Париш и бронираният микробус на „Арт Локейшънс“ се наредиха в редица под товарния люк.

Ако Рут си бе направила труда да вдигне поглед, щеше да види над себе си усмихнатото лице на Анна зад един от прозорците.

Рут излезе от колата си и се присъедини към митническия служител. Беше предупредила по-рано, че иска да прехвърли една пратка от пристигаща машина в друга, която ще отпътува. Митничарят й се стори доста отегчен. Едва след конфиденциален разговор, в който научи цената на пратката, разбра защо беше избрала толкова висш служител, за да осъществи една съвсем проста операция. Само след три седмици шефовете му щяха да разглеждат кандидатурата му за повишение. Ако това прехвърляне се провалеше, можеше да се наложи да забрави поредната сребърна нашивка, която жена му чакаше да пришие на униформата му. Да не говорим за повишаването на заплатата.

Когато най-сетне отвориха търбуха на самолета, те двамата тръгнаха напред, но само митничарят поведе разговор с отговорника на товарачите.

— На борда при вас има червена дървена кутия. — Той погледна в листа пред себе си. — Някъде около метър на шейсет и около десетина сантиметра дебела. Носи печатите на „Арт Локейшънс“ от двете страни, както и номер четирийсет и седем в четирите ъгъла. Искам да я разтоварите преди целия друг багаж.

Шефът на товарачите предаде инструкцията на своите двама подчинени, които изчезнаха в тъмната паст. Когато се появиха с исканата пратка, Анна вече се бе приготвила за паспортния контрол.

— Това е — рече само Рут, щом двамата мъже подадоха дървената кутия. Митничарят кимна и електрокарът с малката платформа се приближи, за да поеме ценната пратка. Мъжът свери данните от документите, кутията и дори номерата в четирите ъгъла.

— Всичко сякаш е наред, госпожо Париш. Ако обичате, само се подпишете тук.

Рут подписа формуляра, но така и не можа да разчете подписа на изпращача. Очите на митничаря не се отделиха от хаспела на електрокара, докато кутията не бе отнесена до микробуса на „Арт Локейшънс“, където двамата помощници на Рут я поеха и натовариха в техния превоз.

— Сега трябва да ви придружа до самолета, на който ще бъде натоварена, госпожо Париш, за да мога да потвърдя, че наистина е заминала по предназначение. Едва тогава имам право да разпиша окончателните документи.

— Да, разбира се — съгласи се Рут, която вършеше тази процедура по няколко пъти на ден.

Анна вече се намираше пред лентата за багаж, когато специалният микробус започна сложните маневри от терминал 3 към терминал 4, откъдето излиташе самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“ за Ню Йорк. Бронираната кола трябваше да чака един час, преди да се отвори товарният люк. През това време Рут научи целия живот на високопоставения митничар, дори училището, където възнамеряваше да запише третия си син, ако получи очакваното повишение. След това процесът по предаването започна. Задната врата на микробуса беше отворена, кутията — поставена на хаспела на електрокара, издигната до отвора на товарния люк, предадена на товарачите и след това прибрана в тъмния търбух.

Митничарят подписа всички формуляри и се сбогува с Рут, преди да се върне в своя офис. При нормални обстоятелства тя също би се прибрала в кабинета си, за да подреди документите, да провери съобщенията и да си тръгне. Този път обаче обстоятелствата бяха всичко друго, освен нормални. Ето защо остана в колата, докато не натовариха багажа на всички пътници и вратите на люка не бяха здраво затворени. Дори тогава не помръдна, а изчака машината да се насочи към пистата за излитане, дай дадат коридор и да се отлепи от земята. Едва тогава се обади на господин Липман в Ню Йорк. Съобщението й беше кратко:

— Пратката е вече на път.

Джак беше изненадан. Внимателно наблюдаваше как Анна се разходи из залата за пристигащите пътници, намери бюро за обмяна на валута, където обмени няколко доларови банкноти, след което се нареди на дългата опашка от чакащи за такси. Самият той вече бе ангажирал едно и седеше в него на отсрещната страна на пътя, с двата комплекта багаж, с които се беше сдобил по време на тази странна обиколка. Бе накарал шофьора да не изключва мотора и да изчака, докато Анна мине покрай тях с вече наетата кола.

— Къде отиваме, шефе? — обади се шофьорът.

— И аз още не знам — призна Джак, — но бих заложил на товарния сектор.

Предполагаше, че Анна ще се насочи натам, за да си прибере кутията, натоварена в Букурещ от нейния приятел, румънския шофьор.

Оказа се, че е сбъркал. Вместо да завие надясно, накъдето сочеше голямата стрелка, указваща посоката на товарните отделения, колата на Анна зави наляво и пое на запад към шосе М 25.

— Очевидно няма да е товарният сектор, шефе. Давайте следващото предложение.

— Какво има тогава в онази кутия? — произнесе на глас Джак.

— Представа нямам — въздъхна човекът отпред.

— Ама и аз съм един тъпак!

— Не искам да споря по този въпрос, господине, но все пак не е лошо да знам къде отиваме.

Джак се засмя.

— Давай към Уентуърт.

— Готово, шефе.

Джак се опита да се отпусне, но всеки път, когато погледнеше назад, имаше усещането, че друго черно такси ги следва неотстъпно. Призрачна дребна фигура седеше на задната седалка. Защо тази жена продължаваше да върви по петите на Анна, след като картината очевидно беше в складовете на летището.

Когато шофьорът напусна М 25 и пое по пътя към Уентуърт, таксито, което Джак бе поглеждал вече няколко пъти, продължи по магистралата към „Гетуик“.

— Не сте чак толкова глупав, шефе, защото май наистина мястото ни ще се окаже Уентуърт.

— Не, просто страдам от параноя — призна Джак.

— Май познахте, шефе — рече шофьорът, когато видя, че колата с Анна зави, влезе през портите на Уентуърт Хол и изчезна навътре по алеята. — Искате ли да ги последвам?

— Не, разбира се, но не знаете ли случайно дали наблизо има нещо като хотел, където мога да прекарам нощта?

— Започне ли сезонът за голф, много от клиентите ми отсядат в „Уентуърт Армс“. По това време на годината положително ще намерите място.

— Да пробваме тогава.

— Готово, шефе.

Джак се облегна назад и набра един номер на мобилния си телефон.

— Американско посолство — отговориха отсреща.

— Свържете ме, моля, с Том Красанти.

Глава 40

Когато Кранц дойде на себе си след операцията, почувства пронизваща болка в дясното рамо. Успя да вдигне глава на няколко сантиметра от възглавницата, за да огледа малката стая, цялата боядисана в бяло и без никакви украшения. Вътре имаше само най-необходимото: легло, маса, стол, чаршаф и одеяло и подлога. Очевидно беше в болница, но не в частна, защото стаята нямаше дори прозорци, никакви цветя, нито плодове, никакви картички, а на вратата се виждаха решетки.

Опита се да си спомни какво се беше случило. В съзнанието й изникна дулото на пистолет, насочен към нея, и точно там образите се губеха. Вторият куршум наистина не я докосна, но тя имаше още една секунда, която й даде възможност да му пререже гърлото. Той положително беше професионалист — полицай или войник. След това вероятно бе припаднала.

Джак се регистрира в „Уентуърт Армс“ за една нощ и поиска да му запазят маса за вечеря в осем. След като си взе душ и се преоблече, изпита неудържимо желание да погълне една голяма сочна пържола.

Макар че Анна бе в безопасност в Уентуърт Хол, той не се чувстваше достатъчно спокоен, докато онази дребосъчка може би обикаляше наоколо. Смяташе да помоли Том да се свърже с местната полиция, докато продължава своето разследване.

Настани се във фоайето, за да изпие една бира „Гинес“, и се замисли за Анна. Много преди часовникът на стената да удари осем, Том отвори вратата на странноприемницата. Джак се изправи, за да посрещне приятеля си. Извини му се, че го е накарал да измине целия път до Уентуърт, когато можеше да прекара вечерта с Клоуи и Ханк.

— Няма да ме чуеш да се оплаквам, стига заведението да предлага приличен „Том Колинс“9.

Оберкелнерът приближи, за да вземе поръчката им. И двамата поискаха пържола, но като истински тексасец Том призна, че така и не е успял да свикне с английските порции, в които пържолата му се виждала като агнешко котлетче.

— Веднага щом някоя маса се освободи, ще ви повикам — обеща келнерът.

— Благодаря ви — обади се Джак, защото Том вече се бе навел над куфарчето си и вадеше някакви папки и листове, които нареждаше на масата във фоайето. Открай време предпочиташе да говори най-вече за работа.

— Да започнем с важните новини. Разкрихме самоличността на жената от снимката, която изпрати от Токио. — Джак остави чашата с бира и се съсредоточи. — Името й е Олга Кранц и по едно-единствено нещо си прилича с Анна Петреску.

— И какво е то?

— В агенцията се водеше като безследно изчезнала и най-вероятно мъртва. Както можеш да се увериш сам — рече Том и плъзна лист хартия по масата. — Изчезна от полезрението ни през 1989, когато престана да е член на групата бодигардове на Чаушеску. Сега вече сме убедени, че работи само за Фенстън.

— Не виждам връзка — отбеляза Джак и изчака келнерът да остави нова халба бира за него и коктейла на Том.

— Ако помислиш логично, ще намериш — посъветва го Том и отпи от питието си. — Не е лошо. И двамата с Фенстън са работили, за Чаушеску, и то по едно и също време.

— Съвпадение — подхвърли Джак. — Няма да издържи в съда.

— Може и да издържи, ако чуеш каква е била длъжностната й характеристика.

— Нека да чуем.

— Да отстранява и ликвидира всеки, който е представлявал заплаха за партийния водач.

— И пак не е достатъчно.

— Ще ти е достатъчно, когато чуеш с какво оръжие е действала.

— Кухненски нож? — предположи Джак, без да е погледнал още листа на масата.

— Позна.

— Предчувствам, че има още една свързваща брънка в твоята логика.

— А именно?

— Анна е следващата набелязана жертва.

— Не, там за щастие връзката се къса, защото Кранц беше арестувана в Букурещ тази сутрин.

— Какво? — възкликна Джак.

— Задържана е от местната полиция — уточни Том.

— Това е изумително. Непрестанно я губех, независимо че знаех къде е или къде отива.

— Хората съобщиха, че е била в безсъзнание.

— Някакви подробности? — настоя Джак.

— Изглежда Кранц се е скарала с местен шофьор на такси, у когото са намерени петстотин щатски долара. Гърлото на човека е прерязано, но и той ней е останал длъжен, защото е ранена в дясното рамо с огнестрелно оръжие. Все още не се знае какво е предизвикало разправията, но тъй като се е случило малко преди самолетът ти да излети, се надявахме ти да можеш да хвърлиш някаква светлина.

— След като в Токио беше изиграна, Кранц се е опитала да разбере закъде пътува Анна, но този мъж никога нямаше да й каже. Пазеше я все едно й беше баща, а не шофьор. А и петстотинте долара са по-скоро клопка. Кранц не би убила за такава смешна сума. При това този шофьор никога не пускаше брояча.

— Така или иначе Кранц в момента е добре охранявана и с малко късмет ще остане зад решетките до края на живота си. А това може да не се окаже доста дълго, тъй като изглежда половината население на Румъния е готово да я удуши. — Том хвърли поглед към листа на масата. — А и се оказа, че полковник Сергей Слатинару е герой от съпротивата. — Отпи още една глътка, преди да добави: — Така че няма защо да се тревожиш за сигурността на Петреску.

Келнерът се появи отново и ги поведе към салона, за да ги настани на масата.

— И аз като всички румънци няма да се успокоя, докато не видя Кранц мъртва — подхвърли Джак, докато се изправяше. — И дотогава ще продължавам да се тревожа за Анна.

— Анна ли? Откога сте на малки имена? — попита приятелят му и се отпусна на предложения стол.

— Не сме, макар да съм прекарал повече нощи с нея, отколкото с коя да е от последните ми приятелки.

— Тогава може би трябваше да я поканим да вечеря с нас?

— Забрави. Вероятно ще вечеря с лейди Арабела в Уентуърт Хол, докато ние ще трябва да се задоволим с местната кръчма.

Един сервитьор постави пред Том чиния с картофена супа с праз, а пред Джак салата „Цезар“.

— Разбрахте ли нещо повече за Анна?

— Много дори — призна Том. — И мога да ти кажа, че едно от обажданията й от Букурещ е било до полицията в Ню Йорк, за да им съобщи, че е жива и се намира в Румъния, където е на посещение при майка си, така че могат да извадят името й от списъка на изчезналите на 11 септември. Обадила се е също на чичо си в Данвил, Илинойс, а също и на лейди Арабела Уентуърт.

— В такъв случай нещо по време на срещата й в Токио се е обърнало с краката нагоре.

— Разкажи ми по-подробно.

— Срещна се с един от крупните стоманени магнати, казва се Накамура и е един от най-големите колекционери на творби на импресионистите в света, така поне ме осведоми портиерът на компанията. — Джак замълча. — Очевидно не е успяла да убеди Накамура да купи Ван Гог, само така мога да си обясня защо върна картината в Лондон и дори позволи тя да замине за Ню Йорк.

— Нямам впечатление, че тази жена се предава лесно — отбеляза Том и извади още един лист от папката си. — От фирмата „Хепи Хайър Къмпани“ също я търсят. Твърдят, че е изоставила техен микробус до канадската граница, от него липсвали и двете брони, калобран и единият фар бил вън от строя.

— Не бих казал, че е голямо престъпление.

— Ти какво, да не си хлътнал по момичето?

Келнерът, който носеше вечерята, прекъсна разговора им.

— Две пържоли — едната средно препечена, другата — розова.

— Розовата е за мен — обади се Том.

— Приятен апетит — пожела им келнерът.

— Напредваш ли с проучването на Липман? — попита Джак.

— Да, естествено — усмихна се Том и извади още един лист на масата. — Американски гражданин второ поколение, завършил право в Колумбийския университет. Но за разлика от теб — ухили се той — след дипломирането си работи в няколко банки, мести се доста, докато накрая го хващат в измама. Специализирал се в продаване на акции на несъществуващи вдовици. — Той замълча и приятелят му се усмихна. — Всъщност вдовиците съществували, но акциите — не. Излежал двегодишната си присъда в затвора в Рочестър, щата Ню Йорк, и получил доживотна забрана да работи в банка или в каквато и да било финансова институция.

— Но е дясната ръка на Фенстън.

— На Фенстън, но не и на банката. Името му не фигурира в документите им, дори като чистач. Плаща данъци за единствения си официален доход — сума, която пристига с чек от някаква леля в Мексико, всеки месец.

— Стига бе… — не повярва на ушите си Джак.

— И преди да кажеш каквото и да било, искам да те предупредя, че отделът ми няма нито финансовите, нито човешките ресурси, за да провери дали тази леля наистина съществува.

— А някаква румънска връзка? — попита все пак Джак и заби ножа в пържолата си.

— Поне ние не знаем за такава. От Бронкс — направо в костюм на „Брук Бръдърс“10.

— Липман може да се окаже най-добрата ни брънка — рече Джак. — Само да успеем да го накараме да свидетелства.

— Няма шанс — въздъхна Том. — Откакто е напуснал затвора, не е глобяван дори за неправилно паркиране и мисля, че се страхува от Фенстън повече, отколкото от нас.

— Де да беше жив Хувър — ухили се Джак.

Двамата вдигнаха чашите си, преди Том да добави:

— Кога смяташ да летиш за Щатите? Питам не за друго, а да знам кога ще мога да се върна към всекидневните си занимания.

— Предполагам утре — отговори Джак. — Сега, когато Кранц е затворена, мога да се прибера в Ню Йорк. Маки ще иска да знае колко близо съм до доказване на връзката между Кранц и Фенстън.

— А ти близо ли си?

Увлечени в разговора си, не забелязаха двамата мъже, които питаха нещо оберкелнера. Едва ли имаха резервация, защото щяха да оставят шлиферите си на гардероб. Новите посетители прекосиха салона.

Том тъкмо прибираше листовете в куфарчето си.

— Добър вечер, господа — поздрави по-високият. — Аз съм полицейски сержант Франкам, а това е колегата ми инспектор Рос. Много съжалявам, че нарушаваме вечерята ви, но се налага да поговорим с вас — и докосна рамото на Джак.

— Защо, какво съм направил? — попита Джак и остави вилицата и ножа в чинията си. — Да не съм паркирал на забранено място?

— За съжаление нещата са малко по-сериозни — поясни полицейският сержант, — ето защо е най-добре да ни придружите до управлението.

— По какво обвинение? — попита Джак.

— Струва ми се, че ще е по-разумно да не говорим пред толкова много хора.

— Кажете поне по силата на какво… — опита се да се намеси Том.

— По-добре не се бъркайте, господине.

— Това аз ще реша — повиши глас Том и извади портфейла си, за да покаже значката си на агент на ФБР. Джак го спря.

— Нека да не правим сцени. По-добре не замесвай Бюрото в това.

— По дяволите, за кого се мислят тези?

— Том, успокой се. Ще отида с тях в управлението и всичко ще се изясни.

Том неохотно прибра значката си в джоба и колкото и да се владееше, на лицето му бе изписано какво мисли за местните служители на реда. Когато Джак се изправи, сержантът изви ръцете му и бързо щракна белезниците около китките.

— Нужно ли е и това? — ядоса се Том.

— Не се меси, Том — спокойно се обади Джак.

Двамата минаха, придружени от цивилните полицаи през салона, където посетителите се правеха, че нищо необичайно не се случва около тях.

Щом стигнаха изхода, Том попита:

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, няма нужда. Вярвам, че ще се върна за кафето.

Никой от тях не забеляза двете жени, застанали в ъгъла, с вперени в Джак очи.

— Да, това е той — потвърди едната.

Когато чу, че вратата на стаята й се отваря, Тина бързо изключи екрана. Изобщо не си направи труда да погледне кой е — имаше само един човек, който влизаше, без да чука.

— Предполагам знаеш, че Петреску се връща в Ню Йорк.

— Чух такова нещо — промърмори Тина, без да спира да пише.

— А чу ли също така, че се опита да открадне картината на Ван Гог?

— Онази в кабинета на председателя ли? — невинно попита секретарката.

— Не се прави на много хитра — изсъска Карл Липман. — Да не мислиш, че не знам как подслушваш всеки телефонен разговор на председателя? — Тина спря да пише и вдигна очи. — Може би е настъпил моментът да съобщим на господин Фенстън за копчето под плота на бюрото ти, с чиято помощ научаваш всичко, което се говори в кабинета му.

— Да не би да ме заплашвате, господин Липман? Защото, ако е така, може би и аз трябва да проведа един разговор с председателя.

— Какво ли пък можеш да му кажеш?

— За обажданията на господин Пикфорд всяка седмица. Тогава ще разберем кой се прави на хитър.

Липман вдигна ръце от бюрото й и се изправи.

— Не се съмнявам, че надзорникът ви с радост би изслушал как заплашвате служител на банка, в която вие изобщо не работите, нямате кабинет и дори не получавате заплата. — Липман заотстъпва. — И когато решите отново да влезете в тази стая, господин Липман, ако обичате, чукайте като всеки друг служител на тази банка.

Мъжът направи още една крачка назад, поколеба се, но накрая напусна кабинета без нито дума повече.

Когато вратата се затвори след него, Тина толкова силно трепереше, че се наложи да се хване за дръжките на стола.

Глава 41

Полицейската кола пристигна пред входа на управлението и Джак беше измъкнат навън. Двамата детективи го поведоха надолу по стълбите към стаята за разпит. Полицейски сержант Франкам му посочи едното от местата до масата. Още нещо, което не се бе случвало на Джак. Инспектор Рос застана в ъгъла.

Джак се запита кой от двамата щеше да играе ролята на доброто ченге.

Франкам сложи някаква папка на масата и извади от нея дълъг формуляр.

— Име? — попита той.

— Джак Фицджералд Делейни.

— Дата на раждане?

— Двайсет и втори ноември шейсет и трета.

— Професия?

— Старши агент във Федералното бюро за разследване в офиса в Ню Йорк.

Сержантът хвърли писалката.

— Имате ли документ за самоличност?

Джак подаде служебната си карта и значката на федерален агент.

— Благодаря ви, господине — рече сержантът и се изправи. — Ще ме изчакате ли за момент. — Обърна се към колегата си. — Погрижи се господин Делейни да получи кафе. Може да се забавя. — Щом стигна до вратата, се обърна и добави: — И му върнете вратовръзката, колана и връзките за обувки.

Сержант Франкам се оказа прав, защото мина близо час, преди вратата да се отвори отново. Този път в стаята влезе доста по-възрастен мъж, с прорязано от бръчки лице. Носеше добре скроена униформа със сребристи нашивки на ръкавите, пагоните и шапката. Той се настани на стола срещу Джак и свали фуражката си. Косата му бе посребрена.

— Добър вечер, господин Делейни. Казвам се Рентън. Главен полицейски инспектор Рентън. След като получихме потвърждение за вашата самоличност, ще бъдете ли така любезен да отговорите на няколко въпроса?

— Стига да мога.

— Сигурен съм, че можете. Въпросът е дали имате желание.

Джак предпочете да замълчи.

— Получихме оплакване от източник, на който имаме основание да вярваме, че през последната седмица преследвате една жена. Надявам се, знаете, че съгласно закона за защита на гражданите от тормоз, от 1997 година в Англия това се смята за престъпление. Бихте ли дали някакво обяснение за поведението си?

— Доктор Петреску е важна брънка в разследване, което отдавна се води от моето управление.

— Това разследване има ли нещо общо с убийството на лейди Виктория Уентуърт?

— Да.

— Подозирате, че доктор Петреску има връзка с това убийство, така ли?

— Не. Дори напротив — категорично отговори Джак. — Смятаме, че е възможно тя да е следващата жертва.

— Смятате, така ли?

— Точно така — гласеше краткият отговор. — За щастие убиецът е задържан в Букурещ.

— И според вас не е редно да споделяте информацията си с нас, така ли? — попита с леко напрежение в гласа Рентън. — Сигурно си давате сметка, че ние тук разследваме убийство.

— Моля да ме извините — започна Джак, — но самият аз научих за това преди не повече от час. Сигурен съм, че представител на офиса ни в Лондон ще има грижата да ви осведоми своевременно.

— Господин Том Красанти сподели с мен някои факти, но реших, че по-скоро се опитва да ви измъкне. Все пак ме увери, че вие можете да ме държите в течение и за по-нататъшното развитие на събитията. Довиждане, господин Делейни. Наредих да ви освободят незабавно и се надявам, че полетът ви до дома ще бъде приятен.

— Моля, последвайте ме — обади се детективът от управлението. — Отвън чака кола, която, ако желаете, ще ви откара до хотела.

— Благодаря — кимна Джак и последва цивилния полицай нагоре по стълбите към фоайето.

Дежурният наведе глава, когато минаха покрай него. Джак подаде ръка на смутения сержант Фанкам, преди да се качи в полицейската кола. Том го чакаше, вече настанил се на задната седалка.

— Пореден пример за учебната програма на Куонтико — подхвърли Том. — Казусът си го бива — как може да се стигне до голям политически скандал, докато си на посещение в държавата, която е най-старият наш съюзник.

— Мисля, че трябва да се вложи нов смисъл в понятието „специални отношения“ — добави Джак.

— Ще имаш обаче възможност за реванш — опита се да го успокои Том.

— Какво имаш предвид?

— Поканени сме утре сутринта на закуска при лейди Арабела и доктор Петреску в Уентуърт Хол. И между другото, трябва да призная, че разбирам какво имаше предвид, когато говореше за Анна.