Аферата Ван Гог

Глава 46

Едно от златните правила на Анна бе да проверява съобщенията, които е получила на мобилния си телефон, едва след като си вземе душ, закуси и прелисти „Ню Йорк Таймс“. Но тъй като през последните две седмици нямаше правило, което да не е нарушила, реши, че може да погледне кой й е пуснал съобщение, преди още да е станала от леглото. Едно от Джак, който я молеше да му се обади, едно от Тина — без съобщение и едно от господин Накамура. Тя сбърчи вежди, като го прочете: „Спешно. Моля, обадете се. Накамура“.

Анна реши все пак да вземе душ, преди да отговори на посланието му. Докато студените струи се стичаха отгоре й, тя се замисли за този човек. Думата „спешно“ винаги я караше да очаква най-лошото. Причисляваше се по-скоро към категорията хора, които предпочитат да кажат, че чашата е наполовина празна, а не наполовина пълна.

Вече напълно разсънена, усети, че сърцето й бие ускорено, почти толкова бързо, колкото и в края на сутрешния й крос. Приседна на ръба на леглото и се опита да се успокои.

Когато усети, че пулсът й е вече относително равномерен, набра номера на японеца.

— Хай, шачо-шитсо десу — обади се рецепционистката.

— Моля ви, свържете ме с господин Накамура.

— За кого да предам?

— Ана Петреску.

— Той очаква вашето обаждане. — Сърцето на Анна отново ускори темпо.

— Добро утро, доктор Петреску.

— Добър ден, господин Накамура — поздрави Анна. Така й се искаше да може да вижда лицето му, за да узнае навреме съдбата си.

— Преди няколко дни проведох изключително неприятен разговор с бившия ви шеф, Брайс Фенстън — поде японецът. — И се боя, че това ме накара да преоценя за пореден път мнението си за този човек. — Анна едва си поемаше дъх. Дали нямаше да й прилошее? — Но не това е целта на нашия разговор. Исках просто да ви осведомя, че вече ми струвате по петстотин долара на ден, тъй като депозирах пет милиона долара при моите адвокати в Лондон. Ето защо бих искал да видя вашия Ван Гог час по-скоро.

— Мога да взема самолета за Токио в близките дни — увери го Анна, — но преди това ще трябва да отида до Лондон, за да взема картината.

— Едва ли ще се наложи — каза Накамура. — Трябва да присъствам в сряда на среща в „Коръс Стийл“ и нямам нищо против да тръгна един ден по-рано, стига това да не затруднява много лейди Арабела.

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — успокои го Анна. — Ще се свържа с нея и ще се обадя на секретарката ви, за да уточним подробностите. Уентуърт Хол се намира на не повече от трийсет минути с кола от „Хийтроу“.

— Чудесно — зарадва се Накамура. — В такъв случай ще се радвам да видя и двете ви утре вечер. — Замълча за кратко. — Между другото, Анна, обмислихте ли предложението ми да станете директор в моята фондация? Защото Фенстън ме убеди само в едно, наистина си заслужавате петстотин долара на ден.

Макар да четеше статията за трети път, усмивката на Фенстън не слизаше от лицето му. Нямаше търпение да сподели новината с Липман. Къде се губеше този човек?

Тина го беше предупредила, че господин Джаксън, специалистът от застрахователната компания „Лойд“ в Лондон, вече чака отвън и от аукционната къща „Кристис“ са се обадили, че Крис Савидж е на път.

— Веднага щом пристигне Савидж — нареди Фенстън, — изпрати ги при мен и кажи на Липман да дойде при нас.

— Тази сутрин не съм виждала господин Липман — каза Тина.

— Добре, когато дойде, предай му, че искам да го видя. — Погледът му отново попадна на материала от вестника, озаглавен: „Убийца, специализирала се в действия с нож, е избягала“.

На вратата се почука и Тина въведе двамата мъже.

— Господин Джаксън и господин Савидж — съобщи тя. По облеклото им беше лесно да се досети, кой е застрахователят и на кого животът му протича в артистичните среди.

Фенстън излезе напред и се здрависа с нисък оплешивяващ мъж в тъмносин костюм на райе и тъмносиня връзка, който се представи като Бил Джаксън. Фенстън само кимна на Савидж, с когото се беше виждал в „Кристис“ по различни поводи през последните години. Човекът си беше сложил типичната за художниците широка връзка, тип панделка.

— Иска ми се от самото начало да изясня нещо — започна Фенстън, като посочи творбата на Ван Гог на стената. — Тази картина трябва да бъде застрахована за двайсет хиляди долара.

— Въпреки че ако мине през търг, може да получи пет пъти по толкова? — не вярваше на ушите си Савидж, който се бе приближил до платното.

— Да не говорим, че и застрахователната премия ще бъде твърде ниска — добави Джаксън. — Това предполага много надеждна охранителна инсталация.

— Просто не мърдайте от мястото си, господин Джаксън, и ще ви покажа. — Фенстън отиде до вратата, въведе някакви числа в таблото до стената и излезе от стаята. Щом вратата се хлопна зад него, от тавана пред картината се спусна метална решетка, която стигна пода само за осем секунди. В същото време пронизителен вой огласи помещението. Беше толкова силен, че би накарал и Квазимодо да си запуши ушите.

Джаксън притисна длани до ушите си и се извърна, тъкмо навреме за да види как втора решетка препречва единствения изход от стаята. Той отиде до прозореца и видя, че хората и колите долу изглеждат като малки буболечки. Няколко секунди след това сирената спря и металните решетки се плъзнаха нагоре към тавана. Фенстън гордо влезе в стаята с изключително самодоволен вид.

— Наистина впечатляващо — отбеляза Джаксън, в чиито уши все още вибрираше силният звук. — И въпреки това имам няколко въпроса, на които бих искал да получа отговор. Колко души знаят кода например?

— Само двама. Административният ми директор и аз, като всяка седмица сменяме комбинацията.

— Ами този прозорец? Има ли начин да се отвори?

— Не. От специално стъкло е, и дори да успеете да го счупите, едва ли ще оцелеете след скок от трийсет и втория етаж.

— Алармената инсталация…

— Свързана е с „Абът Секюрити“ — прекъсна го Фенстън, досетил се какъв ще е следващият въпрос. — Имат офис в същата сграда и могат да бъдат тук за не повече от две минути.

— Добра работа сте свършили — похвали го Джаксън. — В нашия занаят наричаме такава тройна подсигуровка „Тройно А“, което свежда размера на застраховката до един процент, в случая това прави около двеста хиляди долара на година. — Джаксън се усмихна. — Щеше ми се норвежците да бяха предвидливи като вас. И може би нямаше да се наложи да платим такава голяма сума за „Викът“12.

— А ще можете ли да гарантирате дискретност? — попита Фенстън.

— Абсолютно — увери го Джаксън. — Застраховаме половината от ценните произведения на изкуството в света, но дори да проникнете в нашите офиси в Лондон, не можете да научите техните имена. Те са кодирани.

— Звучи успокоително — рече Фенстън. — Единственото, което трябва да се направи сега, е да попълним документите.

— Веднага ще го направим, стига господин Савидж да потвърди стойността от двайсет милиона.

— Никакъв проблем — обади се Фенстън и насочи вниманието си към Крис Савидж, който не откъсваше поглед от платното. — Той положително вече е наясно с нещата. Това е Ван Гог от Уентуърт Хол, оценен за около сто милиона долара.

— Платното от Уентуърт Хол с положителност има тази стойност — обади се Савидж, — но не и това тук. Само рамката е оригинална.

— Какво искате да кажете? — сбърчи чело Фенстън и постепенно изражението му се промени така, сякаш му бяха съобщили, че единственото му дете е незаконно.

— Точно това, което казвам. Рамката е оригинална, но не и картината. Продали са ви копие.

— Как така копие? — Фенстън едва произнесе думата.

— Рамката с положителност идва от Уентуърт Хол, но не и творбата.

— Но как може да сте толкова сигурен, след като дори не проведохте някакви тестове.

— Няма нужда от тестове — продължи да упорства Савидж.

— Но защо?

— Защото е превързано другото ухо — гласеше незабавният отговор.

— Не е вярно. И децата знаят, че Ван Гог е отрязал лявото си ухо — настояваше председателят.

— Децата няма как да знаят обаче, че той е рисувал автопортретите си, като се е гледал в огледало, ето защо в оригинала е превързано дясното.

Фенстън се стовари в стола зад бюрото, така че картината остана зад гърба му. Савидж се приближи още повече до платното.

— Това, което ме изненадва, е, че макар да става дума за копие, някой си е направил труда да постави оригиналната рамка. — Лицето на Фенстън пламтеше от гняв. — Също така трябва да се признае — продължаваше експертът, — че копистът е много талантлив. Мога да определя цена от десет хиляди долара за картината и… — Той се замисли за малко.

— И може би още десет хиляди за рамката. Много съжалявам, че съм носител на лошите новини — заключи Савидж, докато се отдалечаваше от платното. — Искрено се надявам, че не сте изплатили още цялата сума, но дори това да се е случило, поне знаете от кого да потърсите отговорност за тази сръчна измама.

— Доведете ми Липман — изкрещя Фенстън така, че Тина дотича от другата стая.

— Току-що пристигна — съобщи тя. — Тъкмо се канех да му съобщя, че го чакате.

И човекът от „Лойд“, и експертът от „Сотбис“ побързаха да се оттеглят. Очевидно бе, че не можеха да разчитат дори на чаша кафе. Тъкмо се канеха да затворят вратата зад себе си, когато Липман се зададе с бързи крачки.

— Пробутали са ни фалшификат — изкрещя Фенстън, когато го видя.

Липман гледа известно време картината, преди да заяви:

— Поне и двамата знаем кой е виновен за всичко това.

— Петреску — с погнуса изплю името председателят.

— Да не говорим за нейната партньорка, която я зареждаше с информация от деня, в който я изгонихте.

— Прав си — съгласи се Фенстън и се обърна към отворената врата на кабинета на секретарката. — Тина — изкрещя отново, при което жената дотича. — Виждаш ли тази картина? — Тя кимна безмълвно. — Искам незабавно да я опаковаш и да я изпратиш обратно в Уентуърт Хол, като приложиш искане за…

— Четирийсет и два милиона осемстотин деветдесет и две хиляди долара — услужливо подсказа Липман.

— Щом приключиш — продължи Фенстън, — можеш да си събереш нещата и да напуснеш територията на банката за десет минути, защото си уволнена, малка предателко.

Тина се разтрепери. Фенстън се изправи и подпря длани на бюрото.

— Освен това разчитам да предадеш на твоята приятелка Петреску, че все още не съм я свалил от списъка на изчезналите и вероятно загинали от атентата.

Глава 47

Анна усещаше, че обядът й с Кен Уитли не се развиваше в най-благоприятната посока. Заместник-председателят на „Кристис“ й даде ясно да разбере, че злополучният инцидент, довел до нейното освобождаване от „Сотбис“, все още не е забравен, а и намеците, които правел Брайс Фенстън с повод и без повод, че е освободена поради поведение, противоречащо на кодекса на банковия служител, не са в нейна полза. Не че някой обръщал особено внимание на приказките му, но пък той бил уважаван клиент и нейното връщане в сферите на аукционните къщи засега не било много подходящо.

Думите му затвърдиха у Анна убеждението, че наистина трябва да помогне на Джак да изобличи банкера, който очевидно пет пари не даваше чий живот съсипва по пътя си.

Засега нямало позиция, достатъчно подходяща за нейните квалификация и опит, обясни Кен, но й обеща да я държи в течение.

Когато напусна ресторанта, Анна хвана такси и даде адреса:

— Федерал Плаза двайсет и шест.

Джак крачеше напред-назад из фоайето на сградата на ФБР в Ню Йорк, малко преди часа, в който се очакваше Анна да се появи. Не беше изненадан, че я видя да влиза минути преди уговореното време. Трима души от охраната я проследиха с поглед, докато изкачваше стълбите пред входа. Съобщи името си на един от мъжете край входа, който поиска да види документа й за самоличност. Тя подаде шофьорската си книжка и служителят я задържа, докато изписваше името й на своята клавиатура.

Джак отвори вратата пред нея.

— Не беше моя идеята първата ни среща да бъде точно тук — рече Анна вместо поздрав.

— Нито пък моя — увери я Джак, — но шефът ми държи да покаже, че за него тази среща е от особено значение.

— Да не би да е ред аз да бъда арестувана?

— Не, но се надява да проявиш желание да ни сътрудничиш.

— Тогава да вървим и да разлаем кучетата.

— Май това е бил един от любимите изрази на баща ти — отбеляза Джак.

— Откъде знаеш? — вдигна очи Анна към него. — Само не ми казвай, че имате и негово досие?

— Не — засмя се той. — Просто ти го спомена, когато пътувахме заедно. — Натисна копчето на деветнайсетия етаж, където Дик Маки вече ги чакаше в коридора.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, доктор Петреску. — Сякаш бе имала избор, помисли си Анна. Маки я поведе към кабинета си и когато влязоха вътре, й посочи удобното кресло срещу бюрото. — Срещата ни е неофициална, но държа да започна с това, че за Бюрото е изключително важно, че се съгласихте да ни помогнете.

— А защо държите да ви помагам? — попита Анна. — Мислех, че сте арестували Липман и той вече е зад решетките.

— Освободихме го тази сутрин — съобщи Маки.

— Сериозно? — не скри изумлението си Анна. — Нима два милиона долара не са достатъчно уличаващи?

— Повече от достатъчно — призна Маки. — Но случаят не е приключил. Моята специалност са преговори с цел постигане на по-далечна цел и днес малко след девет Липман подписа споразумение с федералния прокурор, според което, ако ни сътрудничи безпрекословно, ще се отърве само с петгодишна присъда.

— Това все пак не обяснява защо сте го пуснали.

— Защото успя да ни убеди, че е в състояние да докаже непосредствената връзка между Фенстън и Кранц, но за целта трябва да се върне на работа в офиса на Уолстрийт, да се добере до необходимия документ, включително и до номерата на сметките в различни банки по света, където са извършени незаконните плащания.

— Не е изключено да ви лъже, особено след като при срутването на Северната кула бяха унищожени хиляди документи — отбеляза Анна.

— Така е — съгласи се Маки, — но пък ние му дадохме ясно да разбере, че ако ни играе номера, съществува реална опасност да прекара остатъка от живота си в Синг-Синг.

— Доста стимулиращо, бих казала.

— Съгласи се също така да се яви като свидетел на обвинението — допълни Джак, — в случай че се стигне до дело.

— Излиза, че трябва да сме благодарни, че Кранц е на сигурно място в затвора, защото ключовият ви свидетел като нищо може да бъде заклан без време.

Маки и Джак размениха изненадани погледи.

— Не сте ли чели днешния „Ню Йорк Таймс“? — попита шефът.

— Не — отговори Анна.

Маки отвори една папка и извади изрезка, която подаде на посетителката си.

— Сега вече до края на живота си ще се озъртам като подгонен заек — заяви Анна, още преди да е дочела краткото съобщение.

— Не ми се вярва — опита се да я успокои Джак. — Кранц едва ли ще бърза да се прибере в Щатите, след като е в списъка на деветимата най-издирвани престъпници. Не може да не си дава сметка, че нейно подробно описание вече е изпратено до всички гранични пунктове, както и в Интерпол. Ако бъде спряна и претърсена, ще трябва да обясни как е получила раната в дясното рамо.

— Но това няма да спре Фенстън да изпълни плана си за отмъщение.

— Защо ще си прави този труд? — попита Джак. — Особено след като вече се е добрал до своя Ван Гог.

— Защото Ван Гог не е у него — наведе глава Анна.

— Какво искаш да кажеш? — нетърпеливо попита Джак.

— Малко преди да изляза тази сутрин, за да се срещна с вас, се чух с Тина. Тя ме предупреди, че днес Фенстън има среща с експерт от „Сотбис“ и представител на застрахователна компания, които да оценят картината за застраховане. Той никога досега не е правил такова нещо.

— Защо смяташ, че ще възникне проблем?

— Защото картината е копие — отвърна Анна.

— Моля? — извисиха глас и двамата мъже.

— Нали затова ходих до Букурещ. Един стар приятел, изключително талантлив портретист, направи копието.

— Това вече обяснява присъствието на онази рисунка в апартамента ти — въздъхна Джак.

— Бил си в дома ми? — изненада се Анна.

— Тогава бях убеден, че животът ти е в опасност.

— Но как може…

— Обяснява също — прекъсна я нетърпеливо Маки, — защо изпратихте червената кутия в Лондон и позволихте на „Арт Локейшънс“ да я приберат, за да я доставят на Фенстън в Ню Йорк.

Анна кимна безмълвно.

— Не може да не си си давала сметка, че рано или късно ще те разкрият — обади се Джак.

— След време — да. Точно това беше целта. Имах нужда от достатъчно време да продам оригинала, преди Фенстън да е разбрал какво смятам да направя.

— Значи, докато приятелят ти Антон е работел над копието, ти отиде до Токио, за да уговориш Накамура да я купи?

Анна отново кимна.

— А успяхте ли?

— Да. Съгласи се да купи оригинала на автопортрета срещу петдесет милиона долара, сума, напълно достатъчна на Арабела да ликвидира дълга, направен от сестра й, и в същото време да запази имението.

— Но сега, след като Фенстън знае, че притежава фалшификат, той ще се свърже с Накамура и ще се опита да провали плановете ти — намеси се Джак.

— Той вече му се обади — въздъхна Анна.

— Значи сте отново в изходна позиция, така ли?

— Не — усмихна се широко Анна. — Накамура вече е депозирал капаро от пет милиона долара при адвокатите си в Лондон и е готов да плати остатъка, когато види оригинала.

— Ще имате ли достатъчно време? — попита Маки, изпълнен с уважение.

— Тази вечер отлитам за Лондон, утре имам среща с Накамура в Уентуърт Хол.

— Доста напрегната програма — отбеляза Джак.

— Не и ако Липман успее тази вечер да достави материалите — уточни Маки. — Не забравяй, че тази вечер трябва да проведе акцията си.

— Имам ли право да знам за какво става дума? — попита Анна.

— Не. Нямаш — категорично отсече Джак. — Качваш се на самолета и ни оставяш ние да си гледаме работата.

— Може ли да включите в работата си и наблюдение на Тина? — тихо попита младата жена.

— И защо да го правим?

— Уволнили са я тази сутрин.

— На какво основание? — попита Маки.

— Фенстън е открил, че докато аз препусках по света, ме е държала в течение на събитията. И си мисля, че заради мен животът й е в сериозна опасност.

— Допуснах голяма грешка по отношение на тази жена — отбеляза Джак. — За което искрено се извинявам. Но така и не проумявам какво я е държало толкова време на работа при Фенстън.

— Мисля, че ще науча тази вечер. Имаме среща за по едно питие, преди да тръгна за летището.

— Ако ти остане миг, обади ми се. Много бих искал да знам отговора на този въпрос.

Анна кимна.

— Има още нещо, което бих искал да разбера, преди да си тръгнете, доктор Петреску — намеси се Маки. Анна вдигна очи. — Щом при Фенстън има копие на картината, къде е оригиналът?

— В Уентуърт Хол — гласеше простичкият отговор. — Щом прибрах творбата от „Сотбис“, се качих на първото такси и го закарах при Арабела. В червената кутия, с която напуснах тогава имението, беше само рамката.

— Която занесохте в Букурещ, за да може Антон да постави своето копие в оригиналната рамка, с надеждата, че то е достатъчно добро, за да убеди Фенстън.

— И това щеше да трае дълго, ако не беше решил да застрахова картината.

Тримата мълчаха известно време. Пръв наруши тишината Маки.

— Проведохте цялата тази операция под носа на Джак?

— Точно така — усмихна се Анна.

— В такъв случай, нека все пак ви попитам, доктор Петреску — продължи Маки, — къде беше истинският Ван Гог, докато двамата мои опитни агенти закусваха с вас и лейди Арабела в Уентуърт Хол?

— Не забравяй Петата поправка13 — призова Джак.

— В спалнята на Ван Гог — отговори Анна. — Над главите им, на първия етаж.

— Наистина на една ръка разстояние — призна Маки.

Кранц изчака да чуе и десетото позвъняване. Когато отсреща вдигнаха, се чу само:

— Къде си?

— В Москва — отвърна.

— Умно. Точно сега името ти твърде често се появява на страниците на „Ню Йорк Таймс“ и рискът е прекалено голям.

— Да не говорим за списъка на най-издирваните лица на ФБР — допълни тя.

— Петнайсет мига слава — отбеляза Фенстън. — Но имам нова поръчка за теб.

— Къде?

— В Уентуърт Хол.

— Не мога да рискувам да се появя там втори път…

— Дори ако удвоя заплащането?

— Рискът е прекалено голям.

— Може би ще премислиш, ако ти кажа за чие гърло става въпрос.

— Цялата съм в слух — отговори Кранц. Когато чу коя е бъдещата й жертва, само додаде: — За това ще трябва да ми платиш два милиона долара.

— Нека бъдат три, ако успееш да прережеш и врата на Петреску. Тя ще бъде там за едно денонощие.

Кранц се поколеба миг-два.

— Нека са четири, възможно е тя да стане свидетел на първото убийство. — Последва продължителна тишина. — Освен това ще са ми нужни два милиона аванс — добави.

— На обичайното място?

— Не. — Кранц продиктува номер на сметка в банка в Москва.

Фенстън остави слушалката и повика Липман по интеркома.

— Трябва да те видя веднага.

Докато чакаше дясната му ръка да се появи, председателят нахвърля няколко ключови думи, насочващи към проблемите, които смяташе да обсъдят: Ван Гог, пари, Уентуърт Хол, Петреску. Продължаваше да драска по листа, когато се почука на вратата му.

Липман искрено се надяваше, че не му личи колко е разтревожен.

— Избягала е — започна Фенстън, щом вратата се затвори.

— Значи съобщението в „Ню Йорк Таймс“ е вярно — рече Липман.

— Да, но не знаят, че е в Москва.

— Смята ли да се върне в Щатите?

— Не засега. Поне докато не стихне шумотевицата около името й.

— Има основание — съгласи се Липман и се постара да не му проличи колко голямо е облекчението, което изпита.

— Възложих й друга задача — сподели Фенстън.

— Кой е обектът този път?

Юристът слушаше и не вярваше на ушите си коя е следващата жертва и защо не може да бъде отрязано лявото й ухо.

— Изпратиха ли обратно в Уентуърт Хол онова недоразумение? — попита Фенстън, забелязал, че Липман съзерцава върнатата на мястото й снимка на председателя и президента Буш пред Кота нула.

— Да, „Арт Локейшънс“, прибраха платното днес следобед и фалшификатът ще бъде в Уентуърт Хол утре по същото време. Говорих с адвоката ни в Лондон. Заповедта за изземване ще бъде предявена пред съдия в сряда, така че ако оригиналът не бъде върнат дотогава, вие ставате автоматично собственик на имението и можете да започнете да разпродавате останалата част от колекцията, докато дългът се изчисти. Имайте предвид, че това може да трае години.

— Ако Кранц си свърши работата както трябва утре вечер, дългът никога няма да се изчисти — отбеляза Фенстън. — Тъкмо затова те повиках. Искам да обявиш при първа възможност останалата колекция за продан. Раздели творбите по равно между „Сотбис“, „Кристис“, „Филипс“ и „Бонамс“ и се опитай да ги продадеш едновременно.

— Но пазарът ще се наводни и това автоматично ще свали цените.

— Точно такава е целта ми. Ако си спомням правилно, Петреску оцени останалата част от колекцията на около трийсет и пет милиона, но ще бъда доволен, ако се освободим от нея за петнайсет-двайсет милиона.

— Така ще паднете с близо десет милиона под цената.

— Много жалко — усмихна се Фенстън. — При това положение няма да имам никакъв друг изход, освен да продам Уентуърт Хол и всичко в него до последното парче. — Замълча за малко. — Погрижи се имението да попадне в ръцете на трите най-известни агенции за недвижими имоти в Лондон. Кажи им да направят скъпи брошури със снимки и описания и дори да пуснат платена реклама в някой от големите вестници, популярен в цялата страна. Когато приключа с лейди Арабела, тя не само ще остане без пукната пара, но и доколкото познавам британската преса, ще бъде твърде унизена.

— А Петреску?

— За наш късмет тя ще се окаже на точното място в точното време и няма да избегне съдбата си.

— Значи Кранц ще успее да убие с един удар два заека — отбеляза Липман.

— Точно затова бих искал да се съсредоточиш върху банкрута на имението, за да не се налага да убиваме и лейди Арабела.

— Заемам се веднага — каза Липман. — Приятна вечеря — додаде той, вече при вратата.

— Вечеря ли? — вдигна вежди Фенстън.

— Нали щяхте да сте в Шери Недерланд тази вечер на ежегодната вечеря на банкерите?

— Господи, добре, че ме подсети. Къде, по дяволите, е оставила Тина речта ми?

Липман се усмихна, но не и преди да затвори вратата на кабинета зад гърба си. Прибра се в стаята си и седна пред бюрото, за да обмисли информацията, която току-що Фенстън му бе доверил. Щом ФБР научат къде ще бъде утре вечер Кранц и коя ще е вероятната й жертва, те положително щяха да се съгласят да намалят срока на престоя му в затвора още малко. И ако успееше да предаде важната информация, която свързва Фенстън с Кранц, би могло дори да препоръчат на съдията да го осъди условно.

Липман извади малката камера, която му бяха дали от Бюрото. Опита се да изчисли колко документи можеше да фотографира с нея, докато председателят чете своята реч пред банкерите на Ню Йорк.

Глава 48

В 7,16 вечерта Липман изключи светлините в кабинета си и излезе в коридора. Затвори, но не заключи вратата. Запъти се към асансьорния блок и по пътя забеляза, че светлина се процежда единствено изпод вратата на председателя.

Един от асансьорите го отведе на приземния етаж. С бавни стъпки се упъти към изхода, където в 7,19 съобщи на охраната, че си тръгва. Непосредствено зад него стоеше жена, която бързаше да напусне сградата, и той отстъпи, за да й направи път. Погледът му не слизаше от двамата мъже от охраната зад специалното бюро. Единият наблюдаваше зорко потока служители, които бързаха за вкъщи, докато другият се разписваше за някаква пратка. Липман заотстъпва бавно и полека назад към вратата на асансьора, за да излезе от полезрението на мъжете от охраната. Хлътна бързо в отворената врата и натисна копчето на трийсет и първия етаж. След по-малко от минута вече беше в притихналия коридор.

Отиде до края, където се намираше входът за стълбището, и се качи пеша до трийсет и втория. Побутна леко вратата, за да не вдига излишен шум, след което тръгна на пръсти по мекия мокет, докато стигна вратата на своя кабинет. Влезе вътре и заключи. Отпусна се на стола зад бюрото. Извади малката камера. Нямаше намерение да включва осветлението.

Седеше сам в мрака и чакаше търпеливо.

Фенстън обмисляше какво да прави с молба за кредит от четиринайсет милиона, подадена от Майкъл Карауей, необходими му да инвестира в група провинциални театри. Той бе актьор на свободна практика, на негово име вече се водеха няколко кредита, които чакаха погасяване. За негов късмет майка му бе оставила картината на Матис „Изглед от прозореца на спалнята“ и ферма от хиляда акра във Върмонт. Към молбата за кредит бе приложен малък диапозитив на картината — голо момиче, отправило поглед към прозореца на своята спалня. Фенстън реши, че на всяка цена ще нареди на Липман да се свърже с човека, за да подпишат договор.

Захвърли молбата в единия край на бюрото и извади един от последните каталози на „Кристис“. Отвори на репродукция на картината на Дега „Танцьорка пред огледалото“ и погледна цената отдолу. Пиер дьо Рошел го бе снабдил с „Учителят по танц“ на Дега за далеч по-ниска цена.

Продължи да разглежда цените и щастлива усмивка изгря на лицето му, когато си даде сметка колко е нараснала стойността на неговата колекция. По едно време погледът му попадна на часовника срещу него.

— По дяволите — изруга тихо.

Ако не побързаше, щеше да закъснее за собствената си реч пред банкерите. Грабна каталога и се отправи с бързи стъпки към вратата. Сръчно набра шестцифрения код на малкото табло до ключа за лампата и излезе навън. Едва тогава затвори вратата. Осем секунди след като бе завъртял ключа в бравата, чу характерния свистящ звук на решетките, които се спуснаха вътре в кабинета.

Докато слизаше с асансьора към фоайето, продължи да прелиства каталога. Попадна на картината на Кайбот „Улични метачи“. Притежаваше далеч по-голямо платно от фалирал клиент за половината от обявената в каталога цена. В 7,48 той вече беше на приземния етаж и напускаше сградата.

Шофьорът го чакаше пред входа. Докато се качваше в колата, пръстът на председателя седеше пъхнат между страниците на каталога. Със сядането си отвори малката брошура и попадна на „Събирачи на класове“ на Ван Гог с начална цена 27 милиона долара. Изруга под нос. Но картината нямаше класата на „Автопортрет с отрязано ухо“.

— Извинете, господине — обади се шофьорът, — но нали щяхте да ходите на вечеря с банкерите?

— Да, и затова по-добре да тръгваме — промърмори Фенстън, като не откъсваше очи от каталога.

— Само че… — продължи шофьорът, като взе от мястото до себе си красивата покана със златни букви.

— Какво? — нетърпеливо го подкани председателят.

— Тук пише, че трябва да сте с официално облекло. — Обърна се и подаде картичката на шефа си.

— Мамка му — изруга Фенстън и пусна каталога на седалката. Ако не беше изгонил Тина, тя щеше да извади сакото от шкафа и да го остави на видно място, така че да не го забрави. Изскочи навън, без дори да дочака шофьорът да му отвори вратата, и се отправи към стълбите пред входа на сградата. Взимаше стъпалата през две и през три, втурна се покрай охраната и влезе в чакащия долу асансьор. Бързо натисна копчето на трийсет и втория етаж.

Първото нещо, което забеляза, щом се озова в коридора, бе процеждащата се светлина изпод вратата на неговия кабинет. Можеше да се закълне, че беше загасил лампата, след като активира алармата. Дали пък, залисан с каталога, не беше забравил? Вдигна ръка да набере кода от външната страна на стаята, когато слаб шум вътре привлече вниманието му.

Фенстън замръзна и постоя миг-два нерешително. Кой можеше да бъде? Поседя още малко така, за да се увери, че нахалникът не го е усетил. След това на пръсти се отправи към съседната врата, където се помещаваше кабинетът на секретарката му. Много внимателно, за да не вдига шум, затвори вратата след себе си. Седна на работното място и започна да се оглежда за специалната уредба, за която тъкмо Липман го беше предупредил. От него знаеше, че на бюрото има екран, който показва какво става в кабинета на председателя. Най-сетне намери копчето под плота на бюрото. Екранът светна и това, което видя, направо го стъписа.

На неговото място зад бюрото седеше Липман и бавно разгръщаше дебела папка. Спираше от време на време, зачиташе се, след това продължаваше нататък. В един момент отдели някакъв лист и насочи към него малък уред, очевидно високотехнологичен фотоапарат.

Мислите трескаво се гонеха в съзнанието на Фенстън: Липман събира материали, за да може при случай да го компрометира, трупа факти за конкуренцията, данъчните власти най-сетне са го спипали и той е сключил сделка с тях, решавайки да пожертва шефа си в замяна на своята свобода. Все пак Фенстън се спря на възможността за изнудване.

Ясно бе, че Липман не бърза. Очевидно неслучайно бе избрал точно този момент за изпълнение на задачата си. Спокойно и систематично отваряше и преглеждаше папките една след друга и само от време на време снимаше по някой документ.

Фенстън внимателно обмисли какво да предприеме. Държеше планът му да е достоен за Липман.

Прецени внимателно и записа последователността на действията си, за да отклони подозренията от себе си. Когато най-сетне привърши, изключи телефонната централа, така че никой не можеше да се обади отвън, нито пък от офиса можеха да се набират външни номера. Изчака търпеливо Липман да отвори следващата папка и едва тогава тихо напусна стаята на секретарката си и на пръсти отиде до вратата на своя кабинет. Спря за миг, за да преговори наум последователността на стъпките си, и едва тогава пристъпи към действие. Първо въведе правилния код за седмицата: 170690, все едно напуска стаята, пъхна ключа в бравата и безшумно открехна вратата, сетне мигом я затвори.

Оглушителната сирена се включи на часа, но той изчака още осем секунди, за да се спуснат решетките. След това въведе на таблото кода от миналата седмица: 170680, отвори за втори път вратата и веднага я тръшна отново.

Чу как Липман претичва през стаята, очевидно искаше да въведе правилния код, за да спре сирената и да вдигне решетките. Но вече беше твърде късно, алармената система беше блокирана.

Фенстън знаеше, че има само няколко секунди, за да изпълни начертания план така, че да отклони подозренията от себе си. Изтича в съседния кабинет, хвърли поглед на бележките си и бързо набра номера на „Абът Секюрити“.

— Дежурният слуша — прозвуча отсреща глас.

— Казвам се Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ — започна той бавно и авторитетно. — Алармата в кабинета ми на трийсет и втория етаж се включи и блокира. Трябва погрешно да съм въвел кода от миналата седмица. Обаждам се само да ви предупредя, че проблемът не е спешен.

— Бихте ли повторили името си, господине?

— Брайс Фенстън — напразно се опитваше да надвика воя на сирената той.

— Дата на раждане?

— Дванайсети юни петдесет и втора.

— Моминското име на майка ви?

— Мадейски.

— Пощенски код на домашния ви адрес?

— Десет нула две едно.

— Благодаря ви, господин Фенстън. При първа възможност ще изпратим наш човек горе. Дежурните техници са в момента на седемнайсетия етаж, където имаме проблем със спрял между етажите асансьор, но ще бъдем при вас след не повече от петнайсет минути.

— Не бързайте — небрежно ги успокои Фенстън. — Никой не е останал на етажа, а до утре сутринта едва ли някой ще има работа горе.

— Едва ли ще се забавим толкова дълго — каза дежурният, — но с ваше разрешение ще сменим категорията на обслужването ви от „спешна“ на „приоритетна“.

— Няма проблем — викаше Фенстън, силният звук вече беше започнал да го дразни неудържимо.

— Но въпреки това ще имате допълнителна такса от петстотин долара за промяна в извънработно време.

— Вижда ми се малко скъпо.

— Това е стандартната такса за такива случаи — долетя заученият отговор. — Но ако можете лично да го заявите на входа на сградата и да подпишете нашата бланка, цената автоматически ще падне на двеста и петдесет.

— Тръгвам — обеща Фенстън.

— Длъжен съм да ви предупредя, господине, че ако го направите, статутът на поръчката ви ще падне на „рутинен“, което означава, че ще се заемем с проблема едва след като изпълним задачите си по поръчки със статут „спешна“ и „приоритетна“.

— Разбрах ви, няма проблеми.

— Все пак искам да ви уверя, че проблемът ще бъде отстранен до четири часа.

— Благодаря ви — рече Фенстън, — веднага отивам до рецепцията на входа, за да направя необходимото.

Остави слушалката на място и излезе в коридора. Чуваше как Липман думка с юмрук по вратата като уловено животно, но на фона на сирената не можеше да различи дори дали вика или не. Продължи спокойно към асансьорите, но и на десет метра от затворената стая, воят беше непоносим.

Щом пристигна на приземния етаж, се отправи направо към рецепцията.

— А, господин Фенстън — посрещна го човекът от охраната. — Ако се подпишете тук, спестявате двеста и петдесет долара.

Фенстън му подаде десетдоларова банкнота.

— Благодаря. Няма смисъл да бързате, аз съм последен от етажа. — След това с бързи стъпки напусна сградата.

Спря за миг пред колата отвън и вдигна очи нагоре към трийсет и втория етаж. Можеше да се закълне, че вижда дребна фигура на мъж, който се блъска в стъклата на прозореца. Шофьорът затвори задната врата на колата, но така и не попита защо въпреки всичко председателят е без официалното сако.

Глава 49

Малко след девет и половина Джак Делейни спря колата си на Брод Стрийт. Включи радиото и се заслуша в едно забавно предаване на дълги вълни, докато чакаше Липман да се появи. Мястото на срещата беше определено от адвоката, който предупреди, че ще донесе камерата някъде между десет и единайсет вечерта. Беше обещал солидно количество компрометиращи документи.

Джак беше почти задрямал, когато до слуха му стигна воят на сирените. Като всички служители на закона, можеше да отличи по височината на тона сирените на полицията от тези на линейките и на пожарните коли. Този път тревожният вой бе на линейка, която вероятно идваше от болницата „Сейнт Винсънт“.

Погледна часовника си — 11:15. Липман закъсняваше. Наистина беше споменал, че документите са много и е вероятно да не успее да дойде в определения час. Момчетата от техническия отдел на ФБР бяха изгубили доста време, за да му обяснят как да борави с камерата, за да получи най-добри снимки. Малко след седем Липман бе позвънил на Джак, за да му съобщи, че е получил информация, която може да се окаже далеч по-сериозна от каквито и да било документи, но не искал да рискува и да я споделя по телефона. И бе затворил, преди агентът да успее да го притисне. Опитът на ФБР показваше, че при сключването на подобни сделки хората често пъти подхвърляха не особено надеждни факти само и само да се спазарят за намаляване на присъдата. Знаеше, че шефът му няма да се съгласи, освен ако информацията не сочи пряка връзка между Фенстън и Кранц.

Сирената виеше все по-силно.

Джак реши да излезе от колата и да се разтъпче. Шлиферът му се беше намачкал. Беше си го купил преди време от „Брукс Бръдърс“. Тогава искаше хората отдалеч да виждат, че е агент на тайната полиция. Но колкото по-нагоре се издигаше в кариерата, толкова по-рядко искаше това да личи. Ако имаше късмет да стигне до поста шеф на офиса в Ню Йорк, мислеше да си купи друга връхна дреха, с която да прилича по-скоро на адвокат или на човек от банковия бизнес. Нещо, което определено щеше да бъде посрещнато с одобрение от баща му.

Мислите му се върнаха към Фенстън, който в момента вероятно изнасяше своята реч върху моралните отговорности на съвременните банкери, после се насочиха към Анна, на хиляди метра над Атлантическия океан на път за срещата си с Накамура. Беше му изпратила съобщение, че вече знае защо Тина е приела да работи за Фенстън, а доказателството било през цялото време пред очите й. Тъй като телефонът му давал заето, щяла да го потърси отново на другата сутрин. Сигурно бе звъняла, докато той разговаряше с Липман. Дяволите да го вземат. Джак стоеше на някакъв тротоар посред нощ, уморен и гладен, в очакване на фотоапарата с компрометиращите кадри. Май баща му щеше да излезе прав, че е трябвало да стане адвокат.

От сирените го деляха вече само няколко пресечки.

Джак измина пеша разстоянието и спря на ъгъла, където се намираше сградата, на трийсет и втория етаж на която беше офисът на Липман. Част от прозорците ярко светеха. Джак започна да брои, за да разбере на кой етаж са, но няколко пъти се обърка и когато най-сетне установи, че суматохата е на трийсет и втория етаж, доста се притесни. Нещо не се връзваше. На този етаж трябваше да има само един осветен прозорец, там, където се предполагаше, че е още Липман. Не му се вярваше адвокатът да вдига шум около присъствието си.

В този момент пред входа изсвириха спирачките на линейка. Задната врата на колата се отвори рязко и оттам изскочиха трима парамедици — двама мъже и една жена, с познатите тъмносини униформи. Единият буташе носилка на колелца, вторият стискаше бутилка кислород, а жената влачеше тежката чанта с медикаменти. Джак проследи с поглед как се качват по стълбите пред входа и влизат в сградата.

Приближи и се загледа в хората, които се суетяха около рецепцията. Единият дежурен от охраната показваше нещо на възрастен мъж в доста приличен костюм, вероятно негов началник, докато вторият говореше оживено по телефона. В асансьорите влизаха и излизаха служители, в което нямаше нищо изненадващо. Намираха се в сърцето на финансовия бизнес, а той функционираше непрекъснато — двайсет и четири часа в денонощие. Докато повечето американци вече отдавна спяха, парите активно сменяха собствениците си в Сидни, Токио, Хонконг и Лондон. Не можеше да няма и хора в Ню Йорк, които да участват в тези процеси.

Размишленията на Джак бяха прекъснати от повторната поява на медицинския екип във фоайето на сградата. На носилката лежеше пациент. Двамата внимателно го направляваха, а третият носеше бутилката с кислорода. Малката група се насочи към изхода и всички по пътя им правеха място. Джак изкачи стълбите, за да вижда по-добре. В далечината се разнесе вой на нова сирена — този път беше на полицейска кола. Вниманието на агента бе насочено към носилката. Беше застанал до самата врата, за да може пострадалият да мине покрай него. Вгледа се в бледото лице и втренчения празен поглед. Едва когато носилката отмина, Джак осъзна кой лежеше на нея. Трябваше да вземе мигновено решение. Или да последва линейката до „Сейнт Винсънт“, или да се спусне към трийсет и втория етаж. Полицейската сирена ставаше все по-силна и бе логично да се предположи, че полицията пристига на местопроизшествието. Нямаше нужда от лекар, за да разбере, че Липман още дълго време няма да може да разговаря с когото и да било. Съдейки по звука, полицията бе само на две преки от тук. Имаше на разположение едва няколко минути, преди да се появят прочутите нюйоркски ченгета. Джак спря за миг пред охраната, за да покаже значката си на агент на ФБР.

— Много бързо успяхте да дойдете — не се сдържа единият от пазачите. Джак отмина без коментар по посока на асансьора. Човекът остана да се пита откъде знаеше този на кой етаж трябва да отиде.

Агентът успя да се промуши през затварящата се врата и натисна бутона на трийсет и втория етаж. Щом се озова горе, бързо се огледа, за да се ориентира откъде идва светлината. Почти тичаше към отворената врата в дъното на коридора, където завари представител на охраната на сградата, двама техници в червени гащеризони, както и една чистачка.

— Вие кой сте? — попита човекът от охраната.

— ФБР — показа значката си, прикривайки умело името с пръсти, и влезе в стаята с решителни стъпки.

Първото, което видя на стената зад бюрото, бе голяма снимка на Фенстън, който се здрависва с президента Джордж Буш. Стъклото й беше счупено. Очите му бързо обиколиха стаята в търсене на един-единствен предмет. Видя го в центъра на бюрото, върху купчина разпилени документи и листове.

— Какво се е случило? — попита Джак строго.

— Някакъв се заключил, без да иска, в кабинета, междувременно алармената инсталация се включила.

— Не по наша вина във всеки случай — побързаха да заявят мъжете с червените гащеризони. — Поръчаха ни, и то в писмена форма, да свалим нивото на спешност за тази поръчка, иначе отдавна да сме се качили.

За Джак беше напълно ясно кой е включил алармата и е затворил Липман в ада. Пристъпи до бюрото и хвърли бърз поглед върху документите. Всички присъстващи не отделяха очи от него.

— Идете до асансьора и щом полицаите се появят, ги доведете направо тук — поръча той на човека от охраната. Пазачът се подчини безропотно и изчезна в коридора. — А вие тримата излезте навън — бе следващата му команда. — Ще изпотъпчете доказателствата. — В мига, в който се обърнаха, той грабна камерата и я пусна в един от дълбоките джобове на шлифера си.

Вдигна слушалката на телефона на бюрото. Никакъв звук, само жужене. Някой бе прекъснал връзката с външния свят. Джак не докосна нищо друго в кабинета. Просто влезе в съседния. Там на бюрото забеляза екран, монтиран в единия ъгъл на плота, на който се виждаше какво става в първата стая. Фенстън бе проследил какво прави Липман с документите му и беше замислил и осъществил за нула време доста гаднярско отмъщение.

Очите на Джак пробягаха по телефонната уредба. Присветкваше оранжева светлина, знак, че линията е заета. Фенстън се беше подсигурил Липман да няма никаква възможност да се свърже с външния свят. Агентът огледа и бюрото, където очевидно председателят беше седял, планирайки действията си. Дори листът, на който си беше водил бележки, още лежеше отгоре. Полицаите щяха да съберат оставените улики. Ако това бе разследване на детектив Коломбо, оранжевата лампичка и листът с нахвърляните на ръка бележки щяха да са напълно достатъчни на големия детектив не само да уличи Фенстън, но и да изтръгне признания. Само че те не бяха герои от телевизионен сериал и Фенстън никога нямаше да направи каквито и да било признания. Джак се усмихна. Единственото общо между него и Коломбо бе смачканият му шлифер.

Звук на отварящ се асансьор стигна до слуха му и той разбра, че ченгетата са вече тук. Видя на екрана, закрепен за бюрото, че двамата униформени полицаи започнаха да разпитват четиримата свидетели. Много скоро щяха да се появят и цивилните. Джак излезе в коридора и се насочи към асансьорите с надеждата, че никой няма да забележи оттеглянето му. Беше стигнал вече асансьорния блок, когато зад него се разнесе викът на един от полицаите:

— Ей вие!

Агентът бе забил пръст в бутона за повикване и нарочно изви глава в обратна посока, за да не запомнят лицето му. Щом кабината спря на етажа, той се шмугна вътре и потегли за приземния етаж. Трийсет секунди по-късно беше долу и изтича покрай охраната навън.

Вече в колата си, бързо запали и щеше да тръгне, когато видя как полицаят тича по тротоара и се оглежда. Направи бърз обратен завой, покатервайки гумите на тротоара, и натисна педала на газта към болница „Сейнт Винсънт“.

— Добро утро, аукционна къща „Сотбис“.

— Свържете ме моля с лорд Полтимър.

— За кого да предам, госпожо?

— Лейди Уентуърт. — Не й се наложи да чака дълго.

— Много ми е драго да те чуя, Арабела — радостно я поздрави Марк. — Мога ли да попитам в качеството си на каква се обаждаш — продължи закачливо, — на купувач или на продавач?

— На човек, който моли за съвет — отговори Арабела. — Но ако бях продавач…

Марк започна да записва поредицата въпроси, които отдавнашната му приятелка очевидно добре беше подготвила.

— Преди да постъпя в „Сотбис“, когато все още работех като брокер, стандартната комисиона беше около 10 процента от първия милион. Ако картината можеше да донесе повече от милион, преговарях с продавача.

— За каква сума би преговарял, ако те помолех да продадеш Ван Гог от Уентуърт?

Марк искрено се зарадва, че Арабела не може да види изражението му. Щом се възстанови от вълнението, той назова една сума, но бързо додаде:

— Ако позволиш на „Сотбис“ да продаде картината, няма да платиш нищо. Гарантирам ти, че ще получиш цялата сума.

— Как печелите тогава? — изуми се Арабела.

— Взимаме каквото се полага от купувача — обясни Марк.

— Аз вече имам купувач — отбеляза нейно благородие, — но много ти благодаря за съвета.