Аферата Ван Гог

Глава 18

Силно думкане стресна Анна и я извади от дълбокия сън. Тя разтри очи и погледна към предното стъкло. Някакъв дебелак с увиснал над колана корем блъскаше с юмрук по покрива на микробуса. Между пръстите на другата му ръка се подаваше кутийка бира, чиято пяна излизаше навън. Анна тъкмо щеше да му се разкрещи, когато чу, че някой се опитва да отвори със сила ключалката на задната врата. И леденостуден душ нямаше да я събуди с такава скорост.

Ана пролази до предната седалка, седна зад волана и бързо завъртя ключа на стартера. Хвърли поглед към страничното огледало и с ужас забеляза, че междувременно нов четиритонен камион е спрял толкова близо до задницата на микробуса й, че нямаше място за спокойно измъкване навън. Натисна с цяла длан клаксона, но това само вдъхнови дебелака с увисналото шкембе да се покачи на капака отпред и да приближи лице до предното стъкло. Анна за първи път видя ясно лицето му. Стомахът й се сви от погнуса. Беше се навел напред и разтворил беззъбата си уста, прокара език по стъклото, докато приятелят му продължаваше да се мъчи да разбие ключалката на задната врата. Най-накрая моторът изкашля и заработи.

Анна завъртя с всички сили волана, но тясното пространство не й позволи да помести колата с повече от половин метър, преди да успее да извие микробуса. Повратливостта съвсем не беше сред качествата на наетата кола. Когато даде заден ход, чу изплашения вик на втория й нападател, който беше отхвърлен настрани. Анна премина на първа и натисна педала на газта. Колата подскочи напред, дебелакът се плъзна надолу по капака и тупна на земята. Подкара отново назад и горещо се помоли да има достатъчно място, за да се измъкне. Преди да успее да извие волана докрай, забеляза, че вторият мъж се е качил на стъпалото от другата страна, гледа я през прозореца на кабината и с прилепени до прозорците длани се опитва да разлюлее микробуса напред-назад. Тя натисна педала на газта с всичка сила, но отново без особен успех. За трети път — задна, но пръстите на падналия от капака се появиха отново и той се изправи на крака. Не стъпваше много уверено, но приближи предното стъкло и направи знак с ръка с обърнат надолу палец. Сетне извика на приятеля си:

— Тази седмица аз съм пръв, да знаеш.

Другият спря да люлее буса и избухна в смях.

Когато видя, че дебеланкото се е отправил към камиона си, Анна усети капки студена пот да се стичат по гърба й. Приятелят му вече влизаше в своето гигантско превозно средство.

Не й беше толкова трудно да съобрази какво се канеха да направят тези двамата. Щяха да притиснат микробуса й с тежките си машини и да я превърнат в злокобния пълнеж на техния сандвич. Настъпи с такава ярост педала на газта, че помести с няколко сантиметра колата зад нея в момента, когато шофьорът вече палеше светлините. С мълниеносно движение премести лоста на скоростите от задна на предна, а ауспухът на камиона пред нея избълва облак тъмни изгорели газове, които направо погълнаха нейния микробус. Тя отново натисна педала на газта и възползвайки се от раздвижването на машината пред нея, успя след отриване в масивната броня да изнесе своята предница малко встрани. В същия миг усети как тежкият камион отзад блъсва задната й броня с такава сила, че малкият микробус направо отлетя встрани от капана, но и описа пълна окръжност, преди да спре. Шофьорите на двата камиона не успяха да реагират навреме и колите им се забиха една в друга.

Тя вече набираше скорост покрай спрелите за нощуване камиони и се насочваше към магистралата. С бърз поглед провери дали онези двамата са успели да се откачат един от друг. Шумен оркестър от вой на спирачки и клаксони придружи втурването й на широкото пътно платно. На няколко от колите, които се носеха по магистралата, се наложи да отлетят в съседните плата, за да не блъснат нейния микробус. Единият от шофьорите държа ръката си на клаксона достатъчно дълго, за да не остави никакво съмнение какви са чувствата му към нея. Анна махна извинително на задминаващите я коли. Повече се тревожеше дали тежките камиони са тръгнали по петите й. Педалът на газта бе натиснат докрай. Надяваше се да разбере най-сетне предела на възможностите на микробуса. С огорчение установи, че не може да вдигне повече от 110 километра в час.

Погледна за кой ли път в страничното огледало. По вътрешното платно тежкотоварен камион с осемнайсет колела скъсяваше с всяка измината минута дистанцията с нея. Тя стисна лоста на скоростите и настъпи педала на газта, но очевидно бусът не можеше дай предложи нищо повече. Притисна ръка в клаксона, ала той изквича толкова жално, че едва ли бе в състояние да събуди дори заспалите птици край пътя. Голям пътен надпис се появи отдясно. От него ставаше ясно, че на около километър и половина има отбивка за шосе 1–90.

Анна се изнесе в средното платно и масивният камион се залепи за нея като магнит, очевидно искаше да я сплаши колкото се може повече. Тя добре различаваше беззъбата усмивка на шофьора в огледалото за задно виждане. Онзи натисна клаксона на камиона си — пронизителен тътен, способен да заглуши и най-мощните тръби на Вагнерова опера.

Оставаше й около половин километър до обещаното отклонение. Премина в скоростното платно, с което накара водачите на стройно подредените коли в него да скочат върху спирачките си и да намалят. Неколцина я предупредиха с вой на клаксони, но тя се направи, че не ги чува, и намали малко скоростта си, с което предизвика шумното неодобрение на всички след нея. Нощта вече се огласяше от цял оркестър различни по височина свирки.

Тежкотоварният й преследвач вече караше успоредно с нейния микробус. Тя намали — той също. Пореден знак на пътя съобщаваше, че остават двеста метра до отклонението. На светлината на първите проблясъци на зората тя забеляза рампата на въпросното отклонение. Светлините на нейната кола бяха излезли напълно от строя.

Знаеше, че това е единственият й шанс, ето защо трябва много внимателно да премери действията си. Стисна здраво лоста на скоростите и щом се изравни със затревеното пространство, очертаващо завоя вдясно, внезапно натисна докрай педала на газта и микробусът с известно закъснение подскочи напред, действие, на което камионът реагира бързо и започна да набира скорост. Анна изчака да дръпне малко напред и с рязко извиване на волана се озова първо в средното, а после и в най-дясното платно, оттам с подскок — на зеления триъгълник. Шофьорът, чийто път микробусът пресече, наби спирачки, за да не се удари в нея. След като успокои колата и намали скоростта, Анна погледна през прозореца, за да се увери, че тежкотоварният й преследвач продължава по магистралата. Видя само гърба на каросерията.

Пулсът й постепенно започваше да се връща в обичайния си ритъм. Пое няколко пъти дълбоко дъх. Тренировките си казваха думата. Научила се бе да се възстановява. Хвърли последен поглед в огледалото за задно виждане и сърцето й заби отново със сто и петдесет удара в минута. Оказа се, че вторият камион не бе направил грешката на своя събрат и постепенно скъсяваше разстоянието между тях.

Глава 19

Когато непознатият отвори входната врата, Сам надникна иззад своето малко бюро в дъното на фоайето. Работата на портиер налага да правиш бърза преценка на хората. Някои влизаха в категорията „Добро утро, господине“ и „С какво мога да ви помогна?“, докато други можеха да минат и само с едно „Кажете“. Сам огледа високия мъж на средна възраст, който приближаваше. Носеше хубав, но поизносен костюм — платът беше поизлъскан на ръкавите, а маншетите на ризата бяха леко намачкани. Сам можеше да се закълне, че връзката е връзвана и развързвана поне хиляда пъти.

— Добро утро — поздрави Сам.

— Добро утро — отговори непознатият. — От Департамента по емиграцията съм.

Сам се размърда неспокойно. Самият той бе роден в Харлем, но беше чувал много истории за хора, депортирани заради нечия грешка.

— С какво мога да ви помогна?

— Проверявам хората, които все още се водят за безследно изчезнали след ужасното нападение във вторник.

— Интересува ли ви някой конкретно? — предпазливо попита Сам.

— Да. — Мъжът сложи куфарчето си за документи на плота на портиерското бюро и извади оттам списък с имена. Прокара пръст надолу по листа и каза: — Анна Петреску. Това е последният известен неин адрес.

— Не съм виждал Анна от вторник сутринта, когато отиде на работа — услужливо отвърна Сам. — Няколко души вече питаха за нея. Една нейна приятелка се отби и взе малко лични вещи.

— Какви по-точно?

— Не мога да ви кажа. Просто познах куфара на Анна.

— Знаете ли името на момичето?

— Защо се интересувате?

— Може да ни е от полза, ако решим да се свържем с нея. Майката на Анна се обажда вече няколко пъти.

— Не, не го знам — отговори Сам.

Непознатият отново отвори куфарчето си и извади снимка. Портиерът я изучава известно време.

— Да, това е тя. Хубаво момиче… — Той замълча за момент. — Но не може да се сравнява с Анна. Тя беше истинска красавица.

Когато пое по шосе 1–90, Анна забеляза табели за ограничение на скоростта. С голямо удоволствие би го нарушила, стига да можеше, но колкото и да натискаше педала на газта, бусът не можеше да вдигне повече от 110 километра в час.

Вторият й преследвач беше още далеч, но бързо топеше разстоянието, а този път тя нямаше стратегия с отклонение. Молеше се да види някакъв знак. Камионът вече беше на не повече от петдесет метра от нея, когато се чу вой на сирена.

С огромна радост щеше да отбие от пътя по нареждане на пътна полиция. Пет пари не даваше дали щяха да повярват на нейната история за преследвачите и защо е трябвало да прекоси неправилно двете платна на магистралата и забранената за минаване зелена площ, да не говорим, че от колата й липсваха и предната, и задната броня, че нито един от фаровете й не работеше. Тя започна да намалява и забеляза как патрулната кола задмина камиона и полицаят вътре даде знак на шофьора да отбие и да спре.

Мина още близо час, преди да се успокои достатъчно, за да престане да хвърля трескави погледи към огледалото за задно виждане.

След още един час усети, че е гладна, и реши да спре в появило се в далечината крайпътно кафене, за да закуси. Паркира буса и влезе в заведението. Настани се зад най-отдалечения край на барплота. Внимателно разгледа менюто, преди да си поръча най-голямото блюдо в списъка — яйца, бекон, наденички, препечени кюфтета, палачинки и кафе. Рядко си поръчваше такова количество храна, но и случилото се през последните четирийсет и осем часа беше необичайно.

Прегледа картата, докато се хранеше. Двамата пияници, които я гониха доскоро, й помогнаха да спази предварителното разписание. Според нейните изчисления й оставаха още четирийсет и пет километра. Следващата й спирка щеше да е Ниагарския водопад, следваше канадската граница. Това означаваше още поне един час.

Телевизорът зад барплота беше включен и вече течаха първите сутрешни новини. Надеждата да бъдат открити още оцелели намаляваше с всеки следващ час. Ню Йорк се готвеше да оплаче своите покойници и да се заеме с тежката задача да разчисти разрушенията. Във Вашингтон в присъствието на президента бе организирана църковна служба в памет на загиналите, като част от програмата за Деня на национален траур. След това Буш възнамеряваше да отлети до Ню Йорк и да посети мястото на разрушенията, наречено вече „Кота нула“. На екрана се появи и кметът Джулиани. Носеше фланелка с инициалите на полицията на Ню Йорк, а отпред на шапката му личаха инициалите на противопожарните служби. В словото си Джулиани поздрави гражданите на Ню Йорк за показаната смелост и хладнокръвие и изрази решимостта си да положи максимум усилия, за да изправи града на крака.

Камерата на новините бе заснела и летище „Кенеди“, откъдето репортер съобщаваше, че сутринта на следващия ден първите полети на авиокомпаниите ще получат разрешение за отлитане. Последното изречение определи по-нататъшното разписание на Анна. На всяка цена трябваше да кацне на „Хийтроу“, преди Липман да излети от Ню Йорк, ако искаше да има някакъв шанс да убеди Виктория да… Погледна през прозореца навън. Два камиона спираха в момента на паркинга. Стегна се цялата. Нямаше сили да гледа как водачите слизат от кабините. Потърси с поглед задния изход и в този момент мъжете влязоха в заведението. Усмихнаха се на сервитьорката, докато на нея ней обърнаха никакво внимание. Доскоро не разбираше какво кара хората да стават параноици.

Погледна часовника — 7,55. Допи кафето си, остави шест долара на масата и се запъти към телефонната кабина в отсрещния край на заведението. Вдигна слушалката и набра номер, започващ с 212.

— Добро утро, сър, казвам се агент Робъртс.

— Здравейте, агент Робъртс — поздрави Джак и се облегна назад в стола си. — Искате да докладвате ли?

— Стоя на паркинг за почивка някъде между Ню Йорк и канадската граница.

— Какво правите там?

— Държа парче от броня на кола.

— Нека да позная — опита се да отгатне Джак. — Бронята е била закачена за бял микробус, шофиран от заподозрян.

— Точно така, сър.

— И къде е сега този микробус?

— Нямам представа, сър. Когато микробусът отби от пътя за почивка, аз също реших да си почина и съм заспал. Когато се събудих, микробусът беше напуснал паркинга, а бронята лежеше на земята заедно с проследяващото устройство, закачено на нея.

— Това означава, че тя или е много умна, или нещо извънредно й се е случило.

— Съгласен съм, но какво предлагате да направя, сър?

— Минете на работа в ЦРУ.

— Здравей, обажда се Винсент, нещо ново?

— Да. Както предположи, Рут Париш е прибрала платното в охраняем склад в безмитната зона на „Хийтроу“.

— Значи, ще трябва да намеря ключ за там.

— Това може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Тина. — Липман отлита утре сутрин от „Кенеди“, за да прибере картината, така че разполагаш само с двайсет и четири часа. Възникна и друг проблем.

— Така ли? Какъв?

— Липман не вярва, че си мъртва.

— И какво го кара да се съмнява?

— Не знам точно, но не се отпускай. Не забравяй как се държа Фенстън, когато се срути Северната кула. Не се интересуваше какво е станало със служителите, а с неговия Моне. Един Господ знае какво ще му хрумне, ако загуби и Ван Гог. Очевидно мъртвите художници са много по-важни за него от живите хора.

По челото на Анна избиха капки пот. Отсреща затвориха. Тя погледна часовника си — 32 секунди.

— Нашият човек на „Кенеди“ потвърди, че имаме коридор за излитане в седем и двайсет утре сутринта — съобщи Липман. — Не съм казал на Тина.

— Защо? — попита Фенстън.

— Защото портиерът в сградата на Петреску ми каза, че жена, която прилича много на Тина, е видяна да напуска жилището й във вторник вечерта.

— Вторник вечерта значи — замислено повтори председателят. — Това означава, че…

— Носела е куфар.

Фенстън смръщи чело, но не каза нищо.

— Смятате ли, че трябва да предприема някакви стъпки?

— Какво имаш предвид? — попита председателят.

— Да сложим подслушвателни устройства в апартамента й. Така ще знаем какво става, ако Петреску се свърже с нея.

Фенстън не отговори, което Липман прие за „да“.

„6 километра до канадската граница“, гласеше надписът на поредната табела. Радостна усмивка огря лицето на Анна. Ала на следващия завой усмивката изчезна при вида на километричната опашка от коли и камиони, които се точеха докъдето поглед стига.

Слезе на пътя и започна да раздвижва схванатите си крайници. Обърна се да види очуканото си превозно средство. Какво щеше да обясни на „Хепи Хайър Къмпани“? Никак не й се искаше да дава нови петстотин долара за нанесени допълнителни щети. Докато раздвижваше мускулите си, забеляза, че платното за срещуположно движение беше празно. Очевидно никой не изгаряше от желание да влезе в Съединените щати.

Анна измина само стотина метра през следващите двайсет минути и спря микробуса пред малка бензиностанция. Взе внезапно решение — щеше да наруши принцип, който бе спазвала през целия си живот. Изви волана на буса, мина покрай бензиновите помпи и спря до първото дърво. Точно зад табела с надпис: „Съвършено измиване на автомобили“ Анна измъкна куфара и лаптопа и пое пеша към границата. Чакаха я близо шест километра.

Глава 20

— Толкова съжалявам, скъпа — въздъхна Арнолд Симпсън. — Наистина ужасна история — додаде той и заобикаляйки бюрото, се запъти да посрещне влязлата в кабинета му Арабела Уентуърт.

Посетителката му го наблюдаваше мълчаливо, докато той опираше ръце на помощното бюро встрани, сякаш се готвеше да произнесе молитва. Усмихна й се благосклонно и тъкмо щеше да продължи, когато Арабела без никакви предисловия го попита:

— Може би ще ми обясниш, като семеен адвокат, как стана така, че Виктория и баща ми успяха да задлъжнеят толкова много за толкова кратко време?

Симпсън се отдръпна назад и я погледна над рамката на очилата си.

— Двамата с баща ти — започна той — бяхме близки приятели в продължение на цели четирийсет години. Мисля, знаеш, че бяхме заедно в Итън. — Симпсън замълча и докосна тъмносинята вратовръзка с тънко светлосиньо райе, която сякаш искаше да каже на посетителката, че я носи, откакто е завършил прочутото училище.

— Баща ми обикновено казваше „по едно и също време“ вместо „заедно“ — отбеляза хладно Арабела. — Може би все пак ще можеш да отговориш на моя въпрос.

— Точно се канех да го направя. — Неочаквано думите взеха да му липсват и той се зари в документите, разпилени по бюрото. Най-сетне извади някаква папка, на която пишеше: „Лойд, Лондон“. — Ето ги. — Разтвори я и намести очилата на носа си. — Когато през 1971 година баща ти се издигна в „Лойд“, той се включи в няколко обединения и гарантира участието си с имението. В продължение на много години застрахователният бизнес се развиваше добре и баща ти имаше добри годишни приходи. — Симпсън прокара пръст надолу по някакъв списък с числа.

— Обясни ли му тогава рисковете на подобни сделки?

— Признавам, че и аз като много други — продължи Симпсън, сякаш не беше чул въпроса — не подозирах, че може да се случи такова струпване на лош късмет.

— Участниците в подобни сделки могат да се сравнят единствено с професионалните комарджии, които се надяват да спечелят от завъртането на рулетката — отбеляза Арабела хладно. — Защо не го посъветва да напусне играта, за да спре да губи?

— Баща ти беше упорит човек — сподели Симпсън. — Минаха няколко лоши години, но той все не губеше надежда, че нещата ще се обърнат и слънцето отново ще изгрее на неговата улица.

— Което не се е случило, доколкото разбирам — рече Арабела, докато прелистваше документите, които бе взела.

— За съжаление — съгласи се Симпсън. С всяка измината минута той все повече потъваше в стола си и съвсем изчезна зад помощното бюро.

— Какво стана с големия пакет акции и дялови участия, които семейството беше натрупало през годините?

— Баща ти продаде първо тях, за да покрие належащите разходи. Всъщност — адвокатът отгърна друга папка, — в момента на неговата смърт той беше в преразход със сума от порядъка на десет хиляди паунда.

— Не беше такова положението, докато авоарите му бяха в банка „Кутс“ — прекъсна го Арабела. — Но по неясни причини три години преди това е прехвърлил парите си в малка банка в Ню Йорк — „Фенстън Файнанс“.

— Точно така, скъпа моя — потвърди Симпсън. — За мен е истинска загадка как тези хора се запознаха с него…

— Не е толкова странно. — Арабела извади едно писмо. — Те просто са го набелязали по някаква причина.

— Но как са могли да знаят, че…

— Достатъчно е да прочетат финансовите страници на всеки по-голям вестник, в който се съобщава за проблемите на „Лойд“, там името на баща ми и на още няколко души се появява редовно като жертва на неуспешни сделки, за да не кажа мошеничества.

— Това са само безпочвени предположения — повиши глас юридическият съветник на семейство Уентуърт.

— Това, че не си се сетил тогава, не значи, че са безпочвени — отговори Арабела. — Изненадана съм обаче, че си позволил на своя близък приятел да се раздели с банка „Кутс“, работила за нашето семейство в продължение на двеста години, за да се забърка с банда мошеници.

Лицето на Симпсън пламна.

— Изпадаш в слабостта на политиците да правят заключения постфактум.

— Не, господине — възрази Арабела. — На покойния ми съпруг също предложиха да участва в бизнеса на „Лойд“. Брокерът го уверяваше, че фермата ще бъде напълно достатъчна гаранция за покриване на нужната премия, но Ангъс му посочи вратата.

Симпсън беше загубил ума и дума.

— А сега, мога ли да попитам как, в качеството ви на основен съветник на Виктория, допуснахте тя да удвои дълга си за по-малко от година?

— Не ти се сърдя за тези думи — изсъска Симпсън. — Но по-добре насочи гнева си към данъчните, които винаги държат да получат своята жива плът — добави. Започна да рови отново в папките и извади една с надпис „Данък наследство“. — А, ето ги. Министерство на финансите получава четирийсет процента от състоянието на починалия, освен в случаите, когато то се наследява от съпруг или съпруга, какъвто е бил случаят с твоя съпруг. Все пак с известни умения от моя страна, колкото и нескромно да звучи, успях да постигна договореност с инспектора за единайсет милиона паунда и лейди Виктория не беше недоволна тогава.

— Сестра ми беше една наивна стара мома, която не напускаше дома без баща си и дори нямаше банкова сметка до трийсетгодишната си възраст — отбеляза Арабела. — И вие допуснахте тя да продължи договора с „Фенстън Файнанс“ и дългът й да нарасне още повече.

— Другата възможност бе да се обяви имението за продан.

— Не съм съгласна. Достатъчно бе да се проведе един разговор с лорд Хиндлип, председателя на борда на „Кристис“, и да му се предложи картината на Ван Гог за трийсет милиона.

— Баща ти никога нямаше да се съгласи на подобно нещо.

— Той не беше жив и когато сте предложили на Виктория да сключи повторния договор. Вие трябваше да й внушите правилното решение.

— Нямах право, уважаема, съгласно нашия договор.

— Който сте подписали като свидетел, но очевидно не сте прочели. Защото сестра ми не само е дала съгласие да продължава да плаща 16% от заема, но дори сте й позволили да предаде картината на Ван Гог като гаранция.

— Може да поискате тя да бъде продадена и тогава проблемът ще отпадне.

— Отново грешите, господин Симпсън. Ако бяхте прочели какво пише след страница първа на този договор, щяхте да знаете, че в случай на спор или несъгласие решението ще се вземе от съда в Ню Йорк. Аз няма да приема толкова важни решения да се взимат там, където „Фенстън Файнанс“ са като у дома си.

— Нямате право, защото…

— Аз съм пряка наследница.

— Няма писмена нейна воля на кого е възнамерявала да остави имението — извика Симпсън.

— Още една стъпка, която вие с вашите умения и прецизност не сте осъществили.

— Двамата със сестра ти тъкмо обсъждахме…

— Малко е късно за това — прекъсна го Арабела. — Изправена съм пред битка с един безскрупулен човек, който си въобразява, че законът е на негова страна, и трябва да отбележа, че това е станало не без ваша помощ.

— Убеден съм — започна Симпсън, като отново допря длани все едно се готвеше да даде последна благословия, — че мога да сложа един завършек на този проблем, в случай че…

— Ще ви кажа какво да сложите и къде — изправи се Арабела. — Всички документи и материали, свързани с проблемите на имението Уентуърт, — да бъдат опаковани в кашони, които да се изпратят незабавно в Уентуърт Хол, заедно със сметката за едночасовата ви безценна консултация.

Джак се наведе и натисна бутона на интеркома.

— Джо?

— Да, шефе.

— Загубили сме следите на Петреску, както и проследяващото устройство. Нищо не сочи, че се е отклонила от пътя си към летището на Торонто. Не забравяй обаче, че не искам тя да разбере за нашия интерес към нея.

— Разбрано.

— И ми се обади веднага щом научиш с кой полет ще пътува.

Глава 21

Анна крачеше по средата на пътя, повлякла куфара с една ръка, а на дясното й рамо висеше чантата с лаптопа. Все по-често долавяше погледите на изненадани пътници от колите, които чакаха реда си да минат границата.

Първият километър измина за около петнайсет минути. Семейство, излязло на тревата за пикник, й предложи чаша вино. Следващият километър й отне близо двайсет минути, а граничният пункт още никакъв го нямаше. Едва след нови двайсет минути видя табела с надпис „1500 метра до границата“.

Тези последни метри й напомниха кои мускули болят най-много след дълъг крос. Най-сетне забеляза граничната линия. Прилив на адреналин я накара да ускори крачка.

На стотина метра от бариерата втренчените погледи, които я изпращаха, я накараха да се почувства като някоя нахалница, която изпреварва цялата опашка. Изви очи и намали малко темпото. Вече на бялата линия, пред която колите изключваха мотори и чакаха, Анна застана малко встрани.

Този ден само двама митничари бяха дежурни, а ги очакваше необикновено дълга колона за четвъртък сутрин. Седяха в тесните си кабинки и проверяваха документите далеч по-внимателно от друг път. Анна се опита да срещне погледа на по-младия с надеждата, че той ще се смили над нея. Ней беше необходимо огледало, за да знае, че след всичко, което се наложи да преживее през последните двайсет и четири часа, едва ли изглежда много по-добре, отколкото когато напусна Северната кула.

Най-сетне по-младият митничар й кимна да приближи. Прелисти документите й и й отправи изпитателен поглед. Откъде ли влачи този багаж? Внимателно огледа още веднъж паспорта й. Всичко изглеждаше наред.

— Каква е целта на посещението ви в Канада? — попита той.

— Ще участвам в семинар по изкуствата в университета „Макгил“. Това ще е част от докторската ми дисертация за творчеството на прерафаелитите4 — изстреля тя, гледайки мъжа право в очите.

— Работите на кои художници ще разглеждате? — попита униформеният небрежно.

Прави се на образован или е просто любител, помисли си Анна. Реши, че е най-добре да продължи играта.

— Най-вече на Росети, Холмън Хънт и Морис, и на някои други.

— А другия Хънт?

— Алфред ли? Той не е истински представител на течението…

— Но е също толкова добър художник.

— Съгласна съм.

— Кой ще води семинара?

— Върн Суонсон — отвърна Анна, надявайки се младежът да не е чувал за най-известния експерт в тази област.

— В такъв случай ще имам възможност да се срещна с него.

— Какво имате предвид?

— Ако все още е професор по история на изкуството в Йейл, сигурно ще пътува от Ню Хейвън и тъй като полетите от Щатите са отменени, няма откъде другаде да влезе в Канада.

Анна не можа да измисли подходящ отговор и с благодарност чу репликата на някаква жена зад нея, която на висок глас коментираше пред съпруга си, че твърде отдавна чакат на тази дълга опашка.

— Учих в „Макгил“ — усмихна се граничният служител и й върна паспорта. Анна се изчерви, но се надяваше той да не е забелязал смущението й. — Всички искрено ви съчувстваме за случилото се в Ню Йорк.

— Благодаря — отвърна и вдигна очи. „Добре дошли в Канада“, гласеше надпис на табелата над прозореца на кабината.

— Кой звъни? — попита нечий глас.

— Станало е късо съединение на десетия етаж — съобщи мъжът пред вратата на жилищната сграда. Беше облечен в зелен гащеризон, с шапка с емблема на „Янките“ отпред и куфарче с инструменти в едната ръка. Притвори очи и се усмихна пред камерата за наблюдение, с която бе снабден стълбищния автомат. Когато чу жуженето на електрическата брава, без повече обяснения бутна вратата и се шмугна в сградата.

Мина покрай асансьора и тръгна нагоре по стълбите. Така щяха да го забележат най-малко хора. Когато стигна десетия етаж, огледа бързо коридора в двете посоки. Не видя никого. В три и половина следобед в подобни сгради обикновено бе безлюдно. Нямаше точно обяснение, но поне така сочеше опитът му. Стигна вратата на въпросното жилище и натисна звънеца. Никакъв отговор. Длъжен бе да провери, независимо от информацията, че тя ще бъде на работното си място поне още няколко часа. Пусна куфарчето на земята и огледа ключалката. Едва ли бе от най-сложните. С прецизността на хирург, готвещ се за операция, той отвори куфарчето и извади няколко тънки инструмента.

След две минути и четирийсет секунди вече беше вътре. Бързо се ориентира и намери три телефонни апарата. Първият беше на бюрото в предната стая под плакат на Уорхол с лика на Мерилин Монро. Вторият — до леглото в спалнята до снимка на жена и двама мъже, които удивително си приличаха. Вероятно баща и син.

Третия телефон откри в кухнята. Погледът му попадна на вратата на хладилника. И предишната му клиентка беше почитателка на отбора по ръгби „49“ като тази.

Шест минути и девет секунди по-късно той беше отново в коридора на етажа. Надолу по стълбите и навън от сградата.

Бе изпълнил задачата за по-малко от десет минути. За това щяха да му платят хиляда долара. Почти колкото и на един хирург.

Анна бе сред последните пътници, които се качиха на автобуса на Грейхаунд, който заминаваше от Ниагарския водопад в три часа.

Два часа по-късно автобусът спря на западния бряг на езерото Онтарио. Анна първа излезе навън и без да се спре дори за миг, за да се възхити на красивата сграда на Миес ван дер Рое, изпълнила хоризонта на Торонто, спря едно свободно такси.

— Летището, моля. И то колкото се може по-бързо.

— На кой терминал? — попита шофьорът.

— Европа — рече Анна след кратък размисъл.

— Значи трети — уточни човекът. — Откъде сте?

— Бостън — кратко отговори Анна. Не й се искаше да я заговорят за Ню Йорк.

— Голямо нещастие сполетя Ню Йорк — въздъхна шофьорът. — Това е един от моментите в историята, когато всеки човек помни къде е бил. Бях в таксито и чух новината по радиото. А вие?

— Аз бях в Северната кула.

Ама че умница, искаше да се прави на интересна.

Цели двайсет и пет минути им бяха необходими, за да изминат двайсетината километра от Бей Стрийт до международното летище „Лестър Пиърсън“, но през това време двамата не пророниха нито дума. Когато най-накрая колата спря пред входа на трети терминал, Анна плати и безмълвно отвори вратата. Влезе в залата на летището и застана пред таблото с разписанието на полетите, отпътуващи от Торонто. Електронният часовник показваше пет и двайсет и осем. Току-що бяха спрели да приемат пътниците за последния полет за „Хийтроу“. Анна изруга наум. Погледът й пробяга по таблото с разписанията до края на вечерта: Тел Авив, Банкок, Сидни, Амстердам. Да, Амстердам. Съвсем подходящо. Полет 692 на Ка Ел Ем заминаваше в осемнайсет часа от изход С 31 и пасажерите вече се качваха на борда.

Изтича до гишето на авиокомпанията и почти в крачка, още преди служителят да е успял да вдигне очи, попита:

— Имате ли свободни места за Амстердам?

Той спря да брои билетите.

— Да, но ще трябва да побързате, всеки момент ще затворят вратите.

— Бих искала място до прозореца.

— И до прозореца, и на пътеката, където си пожелаете?

— Но защо?

— Точно днес няма много желаещи да пътуват със самолет. И то не само защото сме тринайсети.

— „Кенеди“ потвърди нашия коридор за седем и трийсет утре сутринта — съобщи Липман.

— Добре. Обади ми се в момента, в който излетите — поръча Фенстън. — В колко ще кацнете на „Хийтроу“?

— Към седем. От „Арт Локейшънс“ ще ни чакат на пистата, за да натоварят картината. Очевидно тройният хонорар им е помогнал да съсредоточат усилията и уменията си.

— В колко очакваш да се прибереш?

— Тъкмо за закуска на следващия ден.

— Някакви новини от Петреску?

— Не. Тина е приела едно-единствено обаждане, но е бил мъж.

— Засега нямаме и…

В този момент в стаята на председателя влезе Тина.

— Пътува за Амстердам — съобщи Джо.

— Амстердам ли? — замислено повтори Джак и забарабани по бюрото си.

— Да, изпусна последния полет за „Хийтроу“.

— В такъв случай, при първа възможност ще се качи оттам на самолет за Лондон.

— На „Хийтроу“ имаме агент — докладва Джо. — Искате ли да изпратим хора и на другите летища?

— Да, на „Гетуик“ и „Станстед“.

— Ако се окажете прав, тя ще е в Лондон няколко часа преди Карл Липман.

— Защо мислиш така?

— Частният самолет на Фенстън е ангажирал коридор от „Кенеди“ в седем и двайсет утре сутрин с единствен пасажер Липман.

— Възможно е да са си определили среща — предположи Джак. — Обади се на агент Красанти в посолството ни в Лондон и поискай да изпратят допълнително хора и на трите летища.

— Не сме на наша територия — напомни му Джо. — Ако англичаните разберат, да не говорим за ЦРУ…

— И на трите летища — повтори само Джак, преди да затвори телефона.

В мига, в който Анна стъпи в самолета, тежката врата се затвори зад нея. Заведоха я до мястото й и я помолиха да затегне колана си, тъй като се очакваше всеки момент да потеглят. Тя с удоволствие забеляза, че почти всички места на нейния ред бяха свободни. Щом светлинният надпис за коланите угасна, свали междинните дръжки на столовете, зави се с две одеяла и отпусна глава върху истинска възглавница. Заспа още преди машината да набере необходимата височина.

Някой я докосна леко по рамото. Анна изруга едва чуто. Беше забравила да предупреди да не я будят за храна. Повдигна с усилие клепачи, погледна стюардесата и промърмори:

— Не, благодаря. — Очите й се затвориха в същия миг.

— Много съжалявам, но трябва да седнете и да затегнете колана си — любезно настоя жената. — Очаква се да кацнем след двайсет минути. Ако искате да сверите часовника си, местното време в Амстердам е 6,55.