Аферата Ван Гог

Глава 31

— Пасажерите със следваща дестинация…

— Само това липсва… — промърмори Джак.

— Какво ви липсва, господине? — попита внимателната стюардеса.

— Транзитен престой.

— Коя е вашата крайна дестинация?

— Нямам представа — отговори Джак. — Какви са възможностите?

Стюардесата се засмя.

— Държите ли на източната посока?

— Приблизително.

— В такъв случай можете да избирате между Токио, Бризбейн, Сидни или Оуклънд.

— Благодаря ви — любезно отговори Джак. Информацията беше полезна, но не му помагаше много. — Ако реша да прекарам нощта в Хонконг, ще трябва да мина през паспортен контрол, а искам да пътувам транзит…

Развеселена, младата жена се опита да му помогне.

— В залата на летището ще видите два изхода — единият води към мястото, откъдето можете да получите багажа си, а другият — към транзитната зала. Ще си вземете ли багажа, или сте го чекирали за крайна дестинация?

— Нямам багаж — призна Джак.

Младата жена кимна, усмихна се и мина нататък, за да се погрижи за някой друг пътник, който не е толкова объркан.

Джак си даде сметка, че стъпи ли на земята, ще трябва да се движи с максимална скорост, докато намери достатъчно добро място, от което да може, незабелязан от Анна, да следи действията й, без да попадне в полезрението на другата й почитателка.

Анна гледаше разсеяно през люка как самолетът се снишава над летище „Чек Лап Кок“.

Никога нямаше да забрави първото си посещение в Хонконг преди няколко години. На пръв поглед машината се готвеше както обикновено за кацане и изведнъж в последния момент, без никакво предупреждение, пилотът насочи носа надолу право към хълмовете край града, между които се гушеше пистата на Кулун. Сърцата на пътниците, които идваха тук за първи път, направо спряха. Чувстваха се като актьори във филм за Втората световна война. Когато най-сетне кацнаха, неколцина от пасажерите изръкопляскаха. А Анна изпрати мислено благодарност към властите, построили новата писта.

Погледна часовника си. Приземиха се с двайсет минути закъснение, но до следващия й полет оставаха още два часа. Щеше да използва времето да си купи пътеводител на Токио и да започне да го изучава.

Щом стигнаха до вратата на ръкава, който щеше да отведе пътниците в залата, Анна пое бавно между седалките, като изчакваше хората да извадят нещата си от клетките за багаж над седалките. Вглеждаше се в лицата и се питаше дали човекът на Фенстън следи всяко нейно движение. Стараеше се да е спокойна, въпреки че щом някой мъж обърнеше очи към нея, сърцето й забиваше с поне сто удара в минута. Подозираше, че той вече е в залата на летището и си търси удобно прикритие, за да не бие на очи. Нямаше да се изненада, ако знаеше дори крайната й цел. Беше измислила вече каква ще е лъжливата информация, която ще подхвърли при следващия си разговор с Тина, за да го изпрати в погрешна посока.

Влезе в транзитния сектор, където я посрещна светещ неонов надпис, приканващ посетителите да се освободят от чуждестранната си валута. Анна влизаше от магазин в магазин, оглеждаше образците на последната мода, електрическите уреди, мобилните телефони и бижутата. Видя няколко неща, които при обикновени обстоятелства би се замислила дали да не си купи, но поради ограничените си финанси сега бързо отхвърли. Единственото място, откъдето смяташе да пазарува, беше магазинчето за вестници, в което се виждаха издания от най-различна националност, както и последните бестселъри. Разходи се вътре и спря пред сектора за туризъм. Имаше всевъзможни справочници, дори пътеводители за Азербайджан и Занзибар.

Потърси в азбучния ред буквата Я за Япония и вътре Токио. Взе два пътеводителя — на „Бърлиц“ и на „Лоунли Планет“6.

Джак влезе в магазин за електрически уреди в отсрещния край на търговския център, откъдето имаше чудесна видимост към магазинчето за вестници. Успя да различи единствено фигурата на Анна, застанала под ярко осветен знак с надпис „Пътешествия“. Много му се искаше да може да се приближи, за да разбере кои книги бяха привлекли вниманието й, та така се е задълбочила, но подобен риск би бил немислим. Залови се да брои рафтовете отляво и отдясно, за да може да се ориентира коя държава е избрала.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — попита младата продавачка зад щанда.

— Да, ако имате бинокли — отговори Джак, чиито очи не се отделяха от Анна.

— Разполагаме с няколко модела и ви препоръчам един от тях — отговори момичето. — В момента е на преференциална цена — намален е от деветдесет на шейсет долара, до изчерпване на количеството.

Джак извърна най-сетне лице и пое въпросния предмет.

— Благодаря ви — рече и насочи окулярите към магазина за вестници. Анна прелистваше страниците на едната от книгите, но Джак не можеше да прочете заглавието. — Покажете ми най-последния модел — поиска той и остави бинокъла на преференциална цена. — Такъв, с който мога да разчета името на улицата от стотина метра.

Продавачката се наведе и извади от витрината един експонат.

— Ето този е марка „Лейка“, последен модел на реномираната марка, дванайсет на петдесет. С него ще можете да прочетете марката кафе, което сервират в кафенето отсреща.

Джак насочи уреда към книжарницата. Анна връщаше едната от книгите, които бе избрала, и взе съседната. Трябваше да признае, че бинокълът наистина беше качествен. Ясно различи думата „Япония“ и дори „Токио“ с по-малки букви върху надписа, закачен на рафтовете, погълнали така вниманието на Анна.

Тя затвори книгата, усмихна се и се насочи към касата, по пътя взе един брой „Херълд Трибюн“ и застана на опашката.

— Добър е нали? — попита продавачката.

— Много добър. — Джак остави бинокъла на стъклената витрина. — За съжаление цената му е висока за мен. Благодаря ви — добави и напусна магазина.

— Странно — обърна се момичето към колежката си. — Та аз дори не му казах колко струва.

Анна плащаше покупката си, когато Джак вече беше в другия край на залата.

— Един билет за Токио, ако обичате — каза той, когато стигна гишето.

— Разбира се, господине — отговори служителката. — Кой полет предпочитате? На „Катай Пасифик“ или „Джапан Еъруейс“?

— Какво е разписанието им?

— Всеки момент ще бъдат повикани пътниците за полета на „Джапан Еъруейс“, тъй като машината излита след четирийсет минути. Полет 301 на „Катай Пасифик“ излита след час и половина.

— Дайте ми билет за „Джапан Еъруейс“, бизнес класа.

— Колко броя багаж имате?

— Само ръчна чанта.

Жената издаде билета и провери паспорта му.

— Всеки момент ще започне приемането на пътници на изход 71, господин Делейни.

Джак се разходи към кафенето и видя, че Анна се е зачела в току-що купената книга. Сега, когато знаеше, че е следена, бе още по-внимателен да не срещне погледа й. Оставащите няколко минути той прекара в магазин, който посещаваше само в краен случай. Вината бе на онази жена, която сега си седеше в кафенето. Избра пътна чанта с размер, който влизаше в изискванията за ръчен багаж, чифт дънки, четири блузи, четири чифта чорапи, бельо, две връзки на преференциална цена, пакет самобръсначки, пяна за бръснене, афтършейв, сапун, четка за зъби и паста. Повъртя се в сектора за козметика, докато не се увери, че Анна ще напусне своя ъгъл в кафенето.

— Последно повикване на пътниците на „Джапан Еъруейс“ за полет 416 за Токио. Моля насочете се незабавно към изход 71 за влизане в самолета.

Анна прелисти следваща страница, което убеди Джак, че нейният билет е за полета на „Катай Пасифик“ след час. Този път той щеше да я чака. Взе под мишница новата чанта и се насочи към изход 71. Беше сред последните, качили се на борда.

Анна погледна часовника си, поръча още едно кафе и се зачете в „Херълд Трибюн“. Вестникът бе отделил огромно внимание на последствията от разрушенията на единайсети септември, имаше репортаж и от възпоменателната служба в памет на загиналите във Вашингтон, на която бе присъствал президентът. Дали приятелите и роднините й още вярваха, че е мъртва или поне безследно изчезнала? Възможно бе новината, че се е появила в Лондон, да се разчула и в Ню Йорк. Очевидно Фенстън предпочиташе да крие информацията, че е жива, поне щеше да се старае да не се издава, докато не се добере до Ван Гог. Нещата щяха да добият нов обрат едва в Токио, стига да… Усети, че висок тъмнокос мъж се е загледал в нея. Човекът мигновено отклони поглед, щом разбра, че го е видяла. Анна скочи от мястото си и отиде право при него.

— Следите ли ме? — директно попита тя.

— Non, non, mademoiaselle, mais peut—être voulez–vous prendre un verre avec mois?7

— Първо повикване на пътниците за…

Още две очи внимателно следяха Анна, докато се извиняваше на французина, плащаше сметката в кафенето и бавно се насочваше към изход 69.

Кранц я изпусна от поглед едва когато жертвата й се качи на самолета.

Сред последните пътници, които влязоха в машината на полет СХ 310, бе и дребната жена. Щом стъпи на борда, тя извърна глава и се запъти към обичайното си място до прозореца на първия ред. Знаеше, че Анна Петреску е в салона на икономичната класа, но бе загубила от поглед американеца. Дали бе изпуснал полета, или се скиташе из Хонконг да търси Петреску?

Глава 32

Самолетът, с който Джак пътуваше, кацна на международното летище „Нарита“ в Токио с трийсет минути закъснение, но това не тревожеше агента, защото беше с близо час преднина пред двете жени, които в момента вероятно бяха на девет хиляди метра височина над Тихия океан. Щом мина митническата проверка, той спря пред гишето за информация и попита кога се очаква да кацне самолетът на „Катай Пасифик“. Казаха му, че остават четирийсет минути.

Обърна се и видя изхода, от който можеше да се появи Анна. Огледа се, за да прецени в коя посока би могла да се насочи след митническата и паспортната проверка. Възможностите за транспорт бяха такси, влак или автобус. Трябваше да направи своя избор, докато измине петдесет метра. Ако все още дървената кутия бе в нея, сигурно щеше да избере такси. Провери всички изходи и едва тогава спря пред бюро за обмяна на валута на „Бенк ъф Токио“ и срещу близо петстотин долара получи 53 868 йени. Прибра големите банкноти в портфейла си се върна в залата за пристигащи, където се събираха посрещачите. Вдигна очи и видя подобен на мецанин етаж, който гледаше точно към залата. Качи се по стълбите и огледа мястото — пълно с хора, но много подходящо. Ако заемеше позиция до две телефонни кабини можеше да наблюдава изхода на пристигащите, без да бъде забелязан. Хвърли поглед към таблото с разписанията. Полет СХ 301 щеше да кацне след двайсет минути. Съвсем достатъчно време, за да изпълни и последната си задача.

Излезе от летището и се нареди на опашката за таксита, ръководена от мъж в светлосин костюм и бели ръкавици, който разпределяше не само колите, но и пътниците. Щом дойде неговият ред, Джак се качи в яркозелената тойота и поръча на изненадания шофьор да паркира на отсрещната страна на пътя.

— Чакайте ме тук — поръча и хвърли чантата си на задната седалка. — Няма да се бавя повече от трийсет, най-много четирийсет минути. — Извади банкнота от 5000 йени и я подаде на човека зад волана. — Можете да пуснете апарата.

Шофьорът кимна, но изуменото изражение не слизаше от лицето му.

Джак се върна при телефонните кабини. Зачака да види кои ще бъдат първите пътници, на чийто багаж висят характерните за „Катай Пасифик“ етикети в зелено и бяло. От много време не му се беше случвало да чака жена на летище, да не говорим, че този път чакаше две. Много се надяваше, че няма да изпусне нито една от тях.

Номерата на полетите и часовете на пристигане се превъртяха за пореден път. Пътниците от полет СХ 301 бяха вече в отделението за багаж. Джак се съсредоточи. Не се наложи да чака дълго. Кранц излезе първа — но така и трябваше, чакаше я работа. Побърза да се слее с тълпата местни граждани, който не бяха много по-високи от нея. Сгуши се сред тях, преди да се престраши да се огледа. От време на време търпеливата тълпа се разлюляваше като бавна вълна, когато някои от присъстващите си тръгваха и тези зад тях бързаха да заемат местата им. Кранц се движеше заедно с хората наоколо й, за да не привлича излишно внимание. Нямаше начин обаче руса и късо подстригана жена да остане незабелязана сред нация от чернокоси. Което значително улесняваше Джак. Ако дребната непозната тръгнеше след Анна, щеше да знае с кого си има работа.

Агентът държеше под око тънката, нисичка и очевидно в добра физическа форма жена, като същевременно следеше и потока от хора, който ставаше все по-плътен. Сред тях имаше и такива с етикети в зелено и бяло върху багажа. Джак пристъпи напред, надявайки се, че непознатата няма да вдигне поглед нагоре към неговата тераса.

Вероятно бе схванала, че има три изхода, от които Анна би могла да излезе, защото мястото й бе стратегически избрано, така че да може да наблюдава и трите.

Джак плъзна ръка във вътрешния джоб на якето си и предпазливо извади последен модел мобилен телефон марка „Самсунг“. Отвори апарата и го насочи към тълпата долу. Известно време лицето й не успяваше да попадне в обектива, но за част от секундата, когато някакъв възрастен мъж пристъпи да поздрави човека, когото чакаше, то се откри. Щрак. Отново се скри. С периферното си зрение Джак внимаваше да не изпусне появата на Анна. Посрещачка се наведе да вдигне детето си и за миг лицето на късо подстриганата блондинка отново се разкри. Щрак. В този момент през изхода излезе и Анна. Той затвори капака на телефона. Дано поне един от кадрите да е достатъчно добър, та момчетата от техническия отдел да извадят някаква информация.

Главата на Джак съвсем не беше единствената, която се извърна при появата на тъничката руса американка, с количка за багаж, натоварена с куфар и голяма дървена кутия. Петреску спря да се огледа и Джак мигновено отстъпи назад в сянката на кабината. Жената очевидно търсеше изход, през който да напусне летището. Тръгна надясно. Значи с такси.

Тъй като опашката за таксита бе доста дълга, той имаше време да остане на своята тераса, докато двете жени напуснат залата. Вече навън, мина по заобиколен път до наетата кола: зад паркиран автобус, през подземен гараж, докато най-сетне излезе съвсем близо до мястото, където с облекчение видя, че зелената тойота го чака с включен двигател и таксиметров апарат, естествено. Почти приведен, стигна до задната врата, отвори я и се шмугна на задната седалка.

Петреску беше пета на опашката. Когато дойде нейният ред, тя не се качи в предложената кола, а се обърна кръгом и бавно се насочи към края на опашката. Умно момиче, помисли си Джак и зачака реакцията на дребничката преследвачка. Щом тя влезе и таксито потегли, Джак тупна рамото на своя шофьор и предупреди:

— Не мърдай. — Беше сигурен, че щом завие зад ъгъла, колата ще спре и ще изчака Петреску да се появи.

Най-сетне Анна стигна отново първа позиция и тогава Джак нареди на своя шофьор:

— Следвай ги, но гледай да не те забележат.

— Но тази жена е друга — не се сдържа шофьорът.

— Знам. Промяна в плана.

Японците трудно проумяваха понятието „промяна в плана“.

Докато таксито на Петреску излизаше, за да се влее в движението, Джак видя как то беше последвано от още едно, което се измъкна от първата странична пряка.

За първи път Джак беше благодарен на безкрайните задръствания, неизменно съпътствани от пиперливи ругатни, които бълва всеки участник в движението от летище „Нарита“ към центъра на града. Но така успяваше да пази необходимата дистанция, без да бъде забелязан.

Мина около час, преди колата с Анна да спре пред хотел „Сейо“ в Гинза. Пиколото тутакси излезе, за да помогне за багажа, но когато видя дървената кутия, даде знак и към него се присъедини още едно момче. Джак изчака достатъчно дълго, преди да последва Анна Петреску и нейния багаж. Не може да се каже същото за късо подстриганата дама. Тя вече беше се сгушила в един от отдалечените ъгли на фоайето, откъдето имаше чудесна видимост към стълбището и асансьорите, като същевременно оставаше напълно скрита от погледите на служителите на рецепцията.

Щом я забеляза, Джак отстъпи от въртящата се врата и се разходи из вътрешния двор. Мигом към него се насочи едно пиколо.

— Такси ли искате, господине?

— Не, благодаря. — Той посочи една стъклена врата в хотела. — Какво има там?

— Това е фитнес клубът на хотела, господине — отговори момчето.

Джак кимна и се отправи към въпросната врата. Щом се озова вътре, приближи гишето на рецепцията.

— Номер на стаята, господине? — попита го млад мъж, който носеше хотелската си униформа с очевидна гордост.

— Забравих го — усмихна се смутено Джак.

— Името ви?

— Петреску.

— А, да, доктор Петреску — промълви младежът, докато гледаше екрана. — Стая сто и осемнайсет. Ще искате ли шкафче, господине?

— По-късно. Ще изчакам съпругата си.

Джак се настани на стол край стъклената стена с изглед към двора и зачака появата на Анна. Направи му впечатление, че край хотела винаги стояха по няколко таксита, което означаваше, че лесно ще намери кола, с която да я следи. Ако Анна обаче излезеше без кутията, нисичката преследвачка без съмнение щеше да се опита да освободи неговата „съпруга“ от съкровището й.

Докато седеше търпеливо до прозореца, отвори капака на мобилния си телефон и набра Том в Лондон. Опита се да не мисли колко беше часът по лондонско време.

— Къде си? — бе първото, което го попита колегата му, на чийто екран се бе изписало прозвището на обадилия се — Доброто ченге.

— В Токио.

— Какво прави Петреску там?

— Не съм сигурен, но няма да се изненадам, ако се опита да продаде някоя рядка картина на известен колекционер.

— Разбра ли коя е другата страна, която проявява интерес?

— Не, но на летището успях да направя една-две снимки.

— Браво на теб.

— Изпращам ти ги — каза Джак и натисна няколко бутона на телефона си, набирайки кода за изпращане. Много скоро снимките се появиха на екрана на телефона на Том.

— Размазани са, но съм сигурен, че момчетата от техническия ще извадят достатъчно добър образ, с който да се опитаме да я идентифицираме. Някаква друга информация, която би помогнала?

— Не повече от метър и шейсет висока, слаба, с много късо подстригана руса коса и рамене на плувкиня.

— Нещо друго?

— Да. След като проверите американските възможности, няма да е лошо да се насочите към страните от Източна Европа. Имам чувството, че може да е рускиня или украинка.

— А защо не румънка? — подхвърли Том.

— Ама и аз съм един тъпак! — възкликна Джак.

— Все пак си бил достатъчно съобразителен да я снимаш, а никой досега не е успял. Това може да се окаже най-сериозното постижение в този случай.

— Нямам нищо против да се насладя на малко аплодисменти — призна Джак, — но истината е, че и двете са съвсем наясно с моето присъствие.

— В такъв случай няма да е зле да разберем на кого служи. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя.

Тина включи устройството под бюрото си. Малкият екран в ъгъла светна. Фенстън говореше по телефона. Натисна копчето на частната му телефонна линия и се заслуша.

— Прав беше — съобщи нечий глас. — В Япония е.

— В такъв случай ще се срещне с Накамура. Всичко за него е в папката. Не забравяй, че картината е на първо място, а след това ликвидирането на Петреску.

Фенстън затвори.

Тина бе напълно сигурна, че гласът принадлежеше на жената, която бе видяла в колата на председателя. Трябваше да предупреди приятелката си на всяка цена.

Липман отвори вратата на стаята й.

Глава 33

Анна излезе изпод душа, взе голяма хавлиена кърпа и се зае да суши косата си. Погледът й попадна на часовника, монтиран в единия ъгъл на телевизора. Беше малко след дванайсет, часът, когато повечето японски бизнесмени отиват в клубовете си за обяд. Моментът не беше подходящ за разговор с господин Накамура.

Щом се изсуши, тя закачи кърпата зад вратата на банята. Седна на края на леглото и отвори лаптопа си. Написа паролата си „МИДАС“ и получи достъп до сайт с имената на най-богатите колекционери в света: Гейтс, Коен, Лауде, Мание, Накамура, Рейлс, Уин. Премести курсора на едно от тях: Такаши Накамура, индустриалец. Бакалавърска степен в Токийския университет — 1966–70, магистърска степен по икономика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис — 1971–73. Започва работа в стоманопреработвателна компания „Маруха“ през 1974. Неин директор от 1989, член на управителния съвет от 1997, председател от 2001.

Анна кликна на „Маруха“ и видя баланса на фирмата за предишната година. Там беше записан оборот от три милиарда долара и печалба от близо четири милиона. Господин Накамура бе притежател на 23 процента от компанията и според „Форбс“ беше девети в списъка на десетте най-богати мъже в света. Женен, с три деца — две момичета и едно момче. В графата „други интереси“ фигурираха единствено голф и изкуство. Нямаше никакви сведения, че е и притежател на една от най-богатите колекции с произведения на импресионистите, смятана от мнозина и за една от най-представителните.

През годините той бе заявявал няколко пъти, че картините принадлежат на компанията. Макар от „Кристис“ никога да не си позволяваха подобни изявления, сред артистичните среди беше добре известно, че Накамура е участвал до последно в наддаването за „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадена за окончателната цена от 39 921 750 долара през 1987 на неговия добър приятел и съперник на това поприще Ясуо Гото, председател на застрахователната компания „Ясуда, Файър и Марин“. След напускането на „Сотбис“ Анна не бе успяла да добави към файла на Накамура много информация. Картината на Дега „Урок по танци при мадам Мине“, която бе купила за него, се оказа много мъдра инвестиция и Анна се надяваше, че той не го е забравил. Убедена бе, че е избрала точния човек, който ще й помогне в изпълнението за смелия план.

Разтвори куфара си и избра елегантен син костюм с пола до коляното, кремава блуза и тъмносини обувки с нисък ток; никакъв грим, никакви бижута. Докато гладеше дрехите, си мислеше за колекционера, когото бе виждала само веднъж, и се питаше дали му е направила достатъчно добро впечатление. Вече облечена, се огледа в огледалото. Остана доволна от вида си — точно така би очаквал да изглежда служител на „Сотбис“ един японски бизнесмен.

Приседна отново на леглото и намери личния телефон на бизнесмена. Пое дълбоко дъх и вдигна телефонната слушалка.

— Хай, шачо-шитсо десу — произнесе едно пискливо гласче.

— Добър ден, казвам се Анна Петреску. Може би господин Накамура ще си спомни, че се познаваме от „Сотбис“.

— Във връзка с интервюто ли се обаждате?

— Не… Искам само да говоря с господин Накамура.

— Един момент, моля. Ще проверя дали е свободен, за да приеме вашето обаждане.

Как можеше да е толкова глупава и да се надява, че той ще си спомня за нея от една-единствена среща?

— Доктор Петреску, много ми е приятно да ви чуя отново. Надявам се, че сте добре.

— Добре съм, благодаря ви, Накамура-сан.

— В Токио ли сте, защото, ако не се лъжа, в Ню Йорк сега минава полунощ.

— Да, в Токио съм и се питам дали бихте ме приели?

— Не ви виждам в списъка с кандидати за интервю, но вече ви записах. В четири часа днес имам свободен половин час. Удобно ли ви е?

— За мен би било чудесно — отговори Анна.

— Знаете ли къде е офисът на нашата фирма?

— Имам адреса ви.

— Къде сте отседнали?

— В „Сейо“.

— Хората на „Сотбис“ обикновено не избират „Сейо“, ако добре си спомням. Предпочитат „Империал“. — Устата на Анна пресъхна. — Офисът ми е на около двайсет минути от вас. Ще ви чакам в четири часа. До скоро, доктор Петреску.

Анна остави слушалката и известно време седя неподвижно на ръба на леглото. Опита се да си спомни точните му думи. Какво ли имаше предвид секретарката му, когато попита дали не се обажда за интервю? И защо Накамура спомена, че тя не фигурира в списъка на кандидатите за интервю, но сега вече я е включил в него? Дали очакваше обаждането й?

Джак се наведе напред в желанието да вижда по-добре. Две пикола излизаха от хотела с дървената кутия, която Анна получи от Антон Теодуреску на стълбите на академията в Букурещ в замяна на червената. Едното пиколо каза нещо на шофьора на първото такси и човекът веднага изскочи от колата, пое дървената кутия и внимателно я постави в багажника. Джак се изправи бавно и доближи прозореца, като внимаваше да не бие на очи. Не бързаше, защото Анна може би му бе приготвила пореден подвеждащ ход. Четири таксита чакаха пред входа на хотела. Прецени, че ще успее да стигне до тях за около двайсет секунди.

Погледна към вратата в очакване да се появи Анна. Човекът, който обаче се измъкна някак крадешком, бе късо подстриганата блондинка, която се отправи към улицата. Джак знаеше, че тя няма да рискува и да се качи в някое от такситата пред хотела, защото много лесно щяха да я запомнят. За съжаление самият той трябваше да поеме този риск.

Насочи вниманието си към изхода на хотела, съзнавайки, че преследвачката е вече в някоя от зелените тойоти и чака обектът й да се появи.

Секунди по-късно Петреску излезе, облечена като за заседание на директорски борд. Портиерът я придружи до първото такси и отвори вратата пред нея. Шофьорът пое бавно и се вля в движението на града.

Преди портиерът да успее да отвори вратата на следващото такси, Джак вече беше вътре.

— Следвайте предната кола — нареди на човека зад волана. — Ако не я изпуснете, ще удвоя таксата ви. — Колата отскочи напред. — Но гледайте да не ви забележат. — Преследвачката сигурно ги чакаше в някоя от многобройните зелени коли на пътя.

Таксито на Петреску сви наляво към Гинза и пое на север, далеч от модерните търговски центрове по посока на престижния бизнес квартал Маруноучи. Джак се питаше дали не отиваха на среща с някой потенциален купувач и се усети, че седи на ръба на седалката от напрежение.

На следващия светофар колата на Петреску зави наляво и Джак нетърпеливо се обади:

— Да не ги изгубим.

Неговият шофьор смени лентата и застана трети в редицата след таксито на Анна, чийто десен мигач показваше, че ще завива надясно. Щом светлината на светофара стана зелена, няколко таксита тръгнаха надясно и в някое от тях положително седеше и преследвачката. Бяха поели по широк път с няколко ленти и всички светофари над главите им светеха зелено. Джак измърмори недоволно. Предпочиташе червената светлина, защото спирането и тръгването беше за предпочитане по време на следене.

Преминаха успешно първата, след това и втората зелена светлина, но когато на третия светофар жълтото му око започна да премигва предупредително, таксито на Джак бе последната кола, която успя да пресече кръстовището, преди да светне червено. Докато отминаваха градините на императорския дворец, Джак тупна своя водач одобрително. От напрежение дали ще успеят да минат следващия светофар на зелено той се наведе силно напред. Светлината се смени в жълто веднага щом колата с Петреску мина.

— Давай, давай — провикна се Джак, когато два от автомобилите пред тях последваха таксито на Анна. Вместо да натисне газта обаче неговият шофьор плавно спря. Джак щеше да експлодира от яд, но в същия миг забеляза, че до тях спира кола на полицейски патрул. Джак не откъсваше поглед от пътя напред. Зелената тойота бе хваната от следващия светофар. Все още имаше шанс. Така му се искаше патрулната кола да завие надясно и да успеят да наваксат разстоянието. За съжаление полицаите останаха плътно залепени за тях. Скръбно проследи с поглед как колата с Анна потегля и поема напред по „Ейтаи-дори“. Затаи дъх в безмълвна молба светлината пред тях да не се промени в зелено, но автоматът си е автомат и неизбежното се случи. Колите потеглиха. Неговият шофьор зави вляво, за да се отърве от патрула, а полицаите свиха надясно. Джак скърцаше със зъби от яд, че са изгубили Петреску, а пък мисълта, че преследвачката все още е по петите й, го накара да се обърне и да изругае на глас пътния патрул, който се отдалечаваше.

Кранц внимателно наблюдаваше как тойотата с нейната жертва се провира и заема позиция в крайната лента, готвейки се да спре пред внушителна сграда от бял мрамор в комплекса „Отемачи“. Табелата над входа на японски и английски гласеше „Стоманопреработваща компания Маруха“.

Кранц поръча на своя шофьор да отмине входа и едва тогава да спре. Загледа се в огледалото за обратно виждане и проследи как Анна излиза от колата. Шофьорът извади от багажника дървената кутия. Портиерът на сградата се спусна да помага. Кранц не откъсваше очи от двамата мъже, които внесоха кутията вътре.

Щом малката група се скри от погледа й, тя плати на шофьора, излезе от колата и потъна в сенките на сградата. Не обичаше да оставя такси да я чака, освен ако не бе абсолютно необходимо. Така бе по-малко вероятно да я запомнят. Налагаше се да реагира бързо, ако Петреску се появи внезапно. Най-важната й задача бе да прибере картината. Щом приключеше с това, щеше да може спокойно да пререже врата на Анна, макар да не се бе снабдила още с оръжие. Доволна бе, че американецът вече не беше в групата им. Дали още се скиташе из Хонконг в напразно търсене на Петреску или на картината, или и на двете.

Изглежда картината бе стигнала местоназначението си. В папката, която Фенстън й беше дал, имаше цяла страница с подробно описание на Накамура. Появеше ли се Петреску с дървената кутия, това щеше да означава, че мисията й не се е увенчала с успех, което значително щеше да облекчи и двете задачи на Кранц. А излезеше ли само с куфарчето си, на Кранц щеше дай се наложи да взима мигновени решения. Огледа се, за да се увери, че потокът от таксита е постоянен. Само за една-две минути покрай нея минаха няколко. И половината бяха празни.

От сградата излезе шофьорът на таксито на Петреску, върна се на мястото си зад волана и потегли, в търсене на следващия клиент. Кранц предчувстваше, че този път ще й се наложи да чака по-дълго.

Застана в сянката на универсален магазин на отсрещната страна на улицата и зачака. Загледа се във витрините на дизайнерските магазини, към които открай време се отнасяше с презрение, и съвсем случайно погледът й падна върху витрината на представителен магазин на марка, за която само беше чела, а винаги бе мечтала да види лично. Не беше „Гучи“, не беше и „Бърбъри“, нито „Калвин Клайн“, а фирмата за режещи инструменти „Носаки“. Магазинът изглеждаше малко нелепо, заобиколен от модните дрехи и аксесоари.

Витрината привлече Кранц като магнит. Без да откъсва очи от входа, в който бе хлътнала Анна, тя прекоси улицата. Имаше съвсем минимална възможност Петреску да се появи изневиделица. По-вероятно бе срещата й с Накамура да отнеме повече време. Едва ли колекционерът щеше да похарчи такава голяма сума, без да поиска отговори на някои въпроси.

Щом се озова на отсрещния тротоар, Кранц се зазяпа във витрината като дете, за което Коледа е дошла месеци по-рано. Щипки за вежди, нокторезачки, швейцарски армейски ножчета, шивашки ножици с дълги рамена, „Викторинокс“ — мачете с близо трийсет и пет сантиметра острие, а сред всички изпъкваше церемониален самурайски меч от 1783 година. Кранц си помисли, че не се е родила в подходящото време.

Тя влезе в магазина и насреща си видя дълга редица от всевъзможни кухненски ножове, с които господин Такаи, потомък на самураи, бе станал толкова известен. Забеляза в един отдалечен ъгъл собственика, който остреше ножове за клиенти. Веднага го позна и изпита огромно желание да му стисне ръката, за нея беше нещо като Брад Пит за другите жени. Трябваше да се лиши обаче от това удоволствие.

Като не спираше да поглежда към входа на „Маруха“, Кранц започна да разглежда ръчно изкованите японски сечива — остри като бръснач и изумително леки, с гравирана марката „Носаки“ на всяко от тях. Също като „Картие“ държаха да се знае, че фалшификати не се допускат.

Кранц отдавна бе приела, че не може да рискува и да носи предпочитаното от нея смъртоносно оръжие, когато пътува със самолет, поради което нямаше друг избор, освен да се задоволява с местното производство на държавата, в която я пращаше Фенстън.

Сега се зае да разглежда изложените артикули под звуците, издавани от японски щурци в бамбукови клетки на тавана. Хвърляше коси погледи към входа на отсрещната страна на улицата, но все още от Петреску нямаше и следа. Реши да изпробва различните видове ножове — за плодове, за зеленчуци, за хляб, за месо. Мереше ги за тегло, за баланс и размер на острието. Не повече от двайсет сантиметра и не по-малко от десет.

Само за няколко минути отдели три ножа, но накрая се спря на един — „Глобъл Джи Ес 5“ — четиринайсет сантиметра, който според етикета можеше да отреже пържола от бут така лесно, както и зрял пъпеш.

Подаде го на продавача, който се усмихна — толкова тънко вратле имаше това момче — и зави покупката в оризова хартия. Кранц плати с йени. Доларите щяха да привлекат внимание, а тя никога не бе имала кредитна карта. Хвърли прощален поглед на господин Такаи, преди неохотно да напусне магазина и да се върне в анонимността на сенките от другата страна на улицата.

Докато чакаше Петреску да се появи, Кранц разви оризовата хартия на последната си придобивка и усети как пръстите я засърбяха да я използва. Плъзна ножа в специално направения за целта тесен джоб на дънките си. Той влезе вътре плавно, подобно на пистолет в неговия кобур.

Глава 34

Рецепционистката не успя да скрие изненадата си, когато портиерът се появи с дървената кутия в ръце. Прикри устата си с длан — необичайна проява на емоции за една японка.

Анна не даде никакво обяснение, съобщи само името си. Служителката провери в списъка на кандидатите за интервю този следобед и отметна името на доктор Петреску.

— Господин Накамура разговаря с друг кандидат, но всеки момент ще се освободи — обясни момичето.

— Кандидат за какво? — попита Анна.

— Нямам представа — отговори рецепционистката, която от своя страна недоумяваше защо й се задава този въпрос.

Анна седна на един от столовете в приемната и се загледа в голямата дървена кутия, която сега бе подпряна на стената. Досмеша я при мисълта, че ще поиска от някого да се раздели с шейсет милиона долара.

Точността е въпрос на чест за японците, ето защо не се изненада, когато добре облечена млада жена се появи в приемната, поклони се на Анна и я покани да я последва. Огледа дървената кутия, но само попита:

— Ще искате ли да занесем това в кабинета на председателя?

— Да, ако обичате — отговори Анна без повече обяснения.

Секретарката поведе Петреску по дълъг коридор с няколко врати, на които нямаше никакви табели с имена или длъжност. Спряха пред последната и секретарката почука тихо. Натисна дръжката и съобщи деликатно:

— Доктор Петреску.

Господин Накамура се изправи иззад бюрото си и излезе да поздрави Анна, която спря изумено на прага. Реакцията й съвсем не беше предизвикана от дребния слабичък тъмнокос мъж, който очевидно шиеше костюмите си в Париж или Милано. Обстановката в кабинета бе причина за тази реакция. Помещението представляваше съвършен квадрат и едната от четирите стени бе от монолитно стъкло. Анна не можеше да откъсне очи от потъналата в покой градина отзад, от потока с дървеното мостче над него, от върбите, чиито клони надвисваха над перилата.

На стената зад бюрото висеше прекрасна картина, възпроизвеждаща съвършено пейзажа зад стъклото. Анна се съвзе и поздрави своя домакин.

Господин Накамура се усмихна, очевидно доволен от ефекта, предизвикан от картината на Моне. Първият му въпрос я изненада още повече.

— Как успяхте да се спасите на 11 септември, след като, ако си спомням правилно, офисът ви се намираше в Северната кула?

— Имах голям късмет — отговори Анна тихо. — За съжаление много от колегите ми загинаха…

— Моля за извинение — вдигна ръка Накамура. — Много нетактично от моя страна. Не искате ли да започнем интервюто, като проверим феноменалната ви фотографска памет? Какъв е произходът на картините, които виждате в тази стая? Да започнем с Моне.

— „Върби във Ветьой“ — отговори Анна. — Предишен собственик — господин Кларк от Сангтън, Охайо. Беше част от имуществото, което госпожа Кларк получи при развода им. Тя беше трета жена на господин Кларк и това бе третият му Моне. „Кристис“ продаде творбата за двайсет милиона долара, но не знаех, че вие сте новият собственик.

Лицето на Накамура светна от удоволствие.

Анна извърна лице към една от другите стени.

— Доста време се питах в чии ръце отиде тази картина. Естествено, Реноар. „Мадам Дюпре и трите й деца“, известна още като „Урок по четене“, продадена от Роже Дюпре в Париж. Получил я от дядо си, който я купил лично от художника. Няма как да знам колко сте платили за нея, господин Накамура. — Анна се извърна към третото платно. — Това платно не е проблем. Една от работите, с които Мане участва в последния Салон в Париж. Рисувана е вероятно през 1871… — Тя замълча. — Казва се „Вечеря в кафене Гербоа“. В десния ъгъл на платното виждате съдържателната на кафенето с лице към художника.

— А предишният собственик?

— Лейди Шарлот Чърчил, която била принудена след смъртта на съпруга си да продаде платното, за да плати високия данък наследство.

— Получавате мястото.

— Мястото ли, Накамура-сан? — не успя да прикрие изненадата си Анна.

— Не сте ли тук, за да кандидатствате за поста директор по изкуствата в моята фондация?

— О, не — въздъхна тя и едва сега проумя думите на рецепционистката, която спомена, че председателят интервюира друг кандидат. — Много съм поласкана, че сте готов да приемете моята кандидатура, Накамура-сан. Поисках среща с вас по съвсем друг въпрос.

Видимо разочарован, мъжът кимна и хвърли поглед към голяма дървена кутия.

— Нося малък подарък за вас.

— Щом е така и можете да ми простите нетактичността, не е редно да го отворя, докато сте още тук, за да не ви обидя. — Анна кимна, чудесно познаваше този японски обичай и го уважаваше. — Моля ви седнете, млада госпожо.

Тя се усмихна любезно.

— Каква е истинската цел на посещението ви? — попита председателят и се облегна назад в стола си.

— Тук съм, за да ви предложа творба, на която си мисля, че трудно ще устоите.

— Като някой пастел на Дега, например? — попита Накамура и по блясъка в очите му личеше, че много се забавлява.

— Нещо такова — леко вкиснато отбеляза Анна.

— Кой е художникът?

— Ван Гог.

Лицето на Накамура се разтегна в усмивка, но по нищо не личеше дали проявява интерес или не.

— Коя е картината?

— „Автопортрет с превързано ухо“.

— С прочута японска гравюра на стената зад него, ако си спомням правилно.

— Да, „Пейзаж с гейша“ — потвърди Анна. — Доказателство за възторга му от японското изкуство.

— Трябваше да ви кръстят Ева — отбеляза Накамура. — А сега е мой ред. — Анна го изгледа изненадано, но не каза нищо. — Предполагам, че имате предвид автопортрета от Уентуърт, купен от петия маркиз.

— Граф.

— Вярно. Няма да науча английските титли. Дълго време мислех, че Граф е малко име в Америка.

— Първи собственик? — попита Анна.

— Доктор Гаше, приятел и почитател на Ван Гог.

— Кога е рисувана?

— През 1889 — изстреля Накамура, — по времето, когато художникът живее в Арл и работи в едно ателие с Пол Гоген.

— А колко е платил доктор Гаше? — продължаваше да го изпитва Анна, съзнавайки, че малко хора биха си позволили да се държат толкова дръзко с Накамура.

— Известно е, че Ван Гог е продал една-единствена своя работа през живота си — „Червено лозе“. Но Гаше е не само близък приятел, но и благодетел, и покровител на художника. В писмото, което пише, след като получава картината, той прилага и чек за шестстотин франка.

— Осемстотин — поправи го Анна и отвори куфарчето си, от което извади копие на въпросното писмо. — Клиентът ми притежава оригинала.

Накамура, който владееше достатъчно френски, за да не се нуждае от помощ при превода, прочете теста.

— Каква сума имате предвид? — вдигна поглед от листа пред себе си.

— Шейсет милиона долара — без никакво колебание заяви Анна.

За миг по иначе неразгадаемото лице на бизнесмена премина сянка на смущение. Той мълчеше.

— Защо един толкова прочут художник е така подценен? — попита накрая. — Положително съществуват някакви допълнителни съображения или условия.

— Продажбата не трябва да добива публичност — бе готовият й отговор.

— Добре знаете, че такава е и моята практика.

— Не бива да продавате творбата в продължение на поне десет години.

— Аз купувам картини, а продавам стомана.

— През този период картината не бива да бъде излагана в обществени галерии.

— Кого пазите, млада госпожо? — След което най-неочаквано додаде: — Брайс Фенстън или Виктория Уентуърт?

Анна не отговори, проумяла за първи път забележката на председателя на „Сотбис“, че когато подценяваш човека срещу теб, поемаш много сериозен риск.

— Беше неприлично от моя страна да задавам такъв въпрос — каза Накамура. — Моля да ме извините. — Той се изправи и продължи: — Ще бъдете ли така любезна да ми дадете срок от двайсет и четири часа, за да обмисля предложението ви? — След което се поклони, с което даде знак, че срещата им е приключила.

— Разбира се, Накамура-сан — поклони се в отговор тя.

— Моля ви оставате това „сан“, доктор Петреску. Не мога да се смятам за равен вам на вашето поприще.

Много й се искаше да му отговори, че тя пък е пълен невежа в неговото поприще, но предпочете да замълчи.

Накамура я придружи до вратата и хвърли поглед към дървената кутия.

— Горя от нетърпения да видя вашия подарък. Надявам се утре да се видим, след като обмисля предложението ви, доктор Петреску.

— Благодаря ви, господин Накамура.

— Какво ще кажете за десет сутринта? Ще изпратя шофьора да ви вземе в девет и четирийсет.

Анна се поклони на сбогуване и Накамура отговори с поклон. След това отвори вратата пред нея и добави:

— Много ми се искаше да сте сред кандидатите за мястото на директор.

Кранц седеше все така скрита в сянката, когато видя Петреску да напуска сградата на известната фирма. Срещата трябва да бе минала успешно, защото отпред чакаше лимузина и шофьорът отвори задната врата пред посетителката. Но по-важното бе, че нямаше и следа от голямата дървена кутия. Кранц имаше само две възможности. Сигурна беше, че Анна ще се върне в хотела си, докато картината бе останала във внушителната сграда. И тя направи своя избор.

Докато пътуваше в колата на председателя, Анна чувстваше, че от няколко дни за първи път се чувства малко по-спокойна. Убедена бе, че дори да не приеме цената, Накамура ще предложи разумна сума, иначе защо ще й изпрати колата си на следващия ден?

Слезе пред хотел „Сейо“ и се насочи право към рецепцията за ключа си, а оттам към асансьорите. Ако беше завила надясно, вместо наляво, щеше да се сблъска лице в лице с един доста смутен американец.

Джак не я изпусна от очи, докато вратата на асансьора не се затвори зад нея. Беше съвсем сама. При това нямаше и следа от дървената кутия, и което беше по-интересно, нямаше и следа от преследвачката. Очевидно бе предпочела картината пред куриера. Джак трябваше бързо да реши какво да избере, ако изведнъж Петреску се появеше с куфара си и се отправеше към летището. Добре, че не беше разопаковал багажа си.

В продължение на близо час Кранц се местеше от сянка в сянка в зависимост от движението на слънцето и изчака колата на председателя да се върне. Много скоро след това от сградата на „Маруха“ излязоха секретарката на Накамура и мъж с червена униформа, който носеше дървената кутия. Шофьорът отвори багажника, портиерът нагласи кутията вътре. След това секретарката предаде на шофьора нарежданията на големия шеф. Трябвало да проведе няколко разговора с Америка и Англия, ето защо вероятно ще пренощува в апартамента на компанията. Държи обаче картината да бъде отнесена в дома му в провинцията.

Кранц хвърли поглед към редиците коли. Имаше една-единствена възможност, и то само ако светлината на светофара е червена. Беше искрено благодарна, че улицата беше еднопосочна. Вече беше проверила, че светлините се сменяха на четирийсет и пет секунди. Бе преброила, че за това време успяват да минат около тринайсет коли. Измъкна се от сенките и крадешком започна да се придвижва покрай стените на сградите, подобно на котка, която се кани да се раздели с един от своите девет живота.

Черната лимузина на Накамура тъкмо се вливаше в движението по улицата. Светофарът светна зелено, но пред лимузината имаше поне петнайсет автомобила. Кранц застана на тротоара там, където предполагаше, че ще спре дългата черна кола. Червената светлина прекъсна потока и дребната жена се приближи, знаеше, че разполага с цели четирийсет и пет секунди. Просна се на земята, полегна встрани и се изтърколи отдолу. Улови се здраво за рамката и се изтегли навътре. Поне едно предимство да си висок около метър и петдесет и да тежиш само четирийсет килограма. Когато светна зелената светлина и лимузината потегли, жената не се виждаше никъде.

Преди години, когато бягаше от бунтовниците в Румъния, Кранц беше пътувала заловена по този начин за един двутонен камион в продължение на много километри, и то по неравен терен. Беше издържала цели петдесет и една минути и когато най-накрая силите й се бяха изчерпали, се пусна и пробяга останалото разстояние от близо трийсет километра, за да се спаси.

Движеха се ту по-бързо, ту по-бавно през града в продължение на двайсет минути, докато най-сетне напуснаха гладката настилка и поеха нагоре по някакъв хълм. След няколко минути и още един рязък завой се озоваха на друг, по-тесен път с далеч по-малко движение. Кранц искаше да се пусне, но знаеше, че всяка допълнителна минута, която издържи, е в нейна полза. На някакво кръстовище лимузината спря, очевидно да изчака тежкотоварен камион.

Кранц бавно отпусна дясната си ръка и извади тънкия нож от джоба на дънките си. Извърна се и заби няколко пъти острието в задната дясна гума, докато не чу съскащия звук на излизащия въздух. Малко преди колата да потегли, се пусна и се изтърколи отстрани на пътя. Не помръдна, докато не се увери, че лимузината се е скрила зад следващия завой. Нямаше намерение да се изправя, докато не я загуби напълно от поглед.

Когато и това стана, тя се изправи и изпълни серия упражнения за отпускане на мускулите. Нямаше закъде да бърза. Колата щеше да я изчака от другата страна на хълма. Вече възстановена, се затича леко нагоре по слона към билото. Много скоро пред очите й се разкри гледка към великолепна къща, сгушена между дърветата, но в същото време ярко открояваща се на фона на останалия пейзаж.

Щом излезе от следващия завой, видя шофьора да разглежда коленичил спуканата гума. Кранц се огледа и заключи, че се намират на частен път, който очевидно водеше към резиденцията на Накамура. Когато наближи, шофьорът вдигна очи и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му и продължи да тича бавно и без излишно напрежение. Човекът тъкмо отваряше уста да я заговори, когато тя светкавично заби стъпало в шията му. Последва удар в слабините. Проследи как тялото му рухва, все едно бе марионетка, чиито конци са отрязани. Поколеба се за миг дали да пререже гърлото му, но се отказа. По-важно беше да вземе картината, а и й предстоеше удоволствието да пререже друго гърло тази вечер. Пък и нямаше кой дай плати за непредвидено убийство.

Още веднъж огледа пътя и в двете посоки. Бе все така чисто. Бързо извади ключовете на колата от таблото и отиде до багажника. Капакът се повдигна плавно и очите й се спряха на дървената кутия. Бе готова да се усмихне победоносно, но отложи радостта, докато се увери, че е спечелила първия си милион долара.

Грабна тежка отвертка от куфарчето с инструменти, пъхна плоския й край между дъските и с рязко движение отпра капака. Отдолу се показа специална опаковъчна материя на въздушни топчета, която тя с един замах вдигна и пред очите й се разкри спечелилата първа награда творба на Данута Секалска със заглавие „Свобода“.

Джак прекара още един час в очакване преследвачката да влезе през централния вход на хотела, а Анна Петреску да излезе от асансьора, но никоя от тях не се появи. След още един час вече беше сигурен, че изкуствоведката ще пренощува в хотела. Отправи се унило към рецепцията и попита за свободна стая.

— Вашето име, господине — попита човекът на рецепцията.

— Фицджералд — отговори Джак.

— Моля, паспорта ви.

— Разбира се. — Джак бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади необходимия документ.

— Колко вечери смятате да останете тук, господин Фицджералд?

На Джак много му се искаше да може да отговори на този въпрос.