Аферата Ван Гог

Глава 22

Липман беше буден много преди лимузината да спре пред дома му. Не биваше да се успива точно днес.

Стана от леглото и се отправи направо към банята. Колкото и старателно да се бръснеше, знаеше, че брадата му ще е набола много преди вечеря. Речеше ли да си пусне брада, не му трябваха повече от няколко дни. Щом приключи с душа и бръсненето, започна да се облича. Нямаше намерение да си прави закуска. Стюардесата в частния самолет на компанията щеше да му поднесе кафе и кроасани. Кой ли в този жилищен блок в доста непривлекателен квартал можеше да предположи, че негов съсед само след час-два щеше да е единствен пасажер в елегантен малък самолет.

Приближи до полупразния дрешник и извади купения наскоро костюм, заедно с любимата си риза и връзка, която щеше да сложи за първи път. Не искаше пилотът да изглежда по-елегантен от него.

Докато стоеше пред прозореца и чакаше появяването на лимузината, се замисли, че малкото му жилище едва ли бе кой знае колко по-добро от килията му в затвора, където прекара четири години. Насочи поглед по протежението на Четирийсета улица и забеляза луксозната кола, която приближаваше входа на неговата кооперация.

Качи се, без да размени и дума с шофьора, който отвори задната врата пред него. Също като шефа си натисна бутона под подлакътника и опушеното стъкло се плъзна бавно нагоре, за да го отдели от мястото на шофьора. Следващите двайсет и четири часа щеше да се потопи в съвсем друг свят.

След четирийсет и пет минути лимузината напусна магистрала „Ван Уик“ и през Изход 21 пое към „Кенеди“. Шофьорът премина през вход, за който много от пътниците и не подозираха, и спря пред сградата на малък терминал, обслужващ привилегированите да летят със собствени машини. Липман излезе от колата и пристъпи в специалната зала, където пилотът на самолета го чакаше.

— Някаква възможност да излетим по-рано? — попита важният пътник и потъна в коженото кресло.

— Не, сър — отговори капитанът. — Самолетите излитат на всеки четирийсет и пет секунди, имаме коридор точно за седем и двайсет.

Липман изръмжа нещо и насочи вниманието си към сутрешните вестници.

На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ бе публикувано съобщението, че президентът Буш е предложил петдесет хиляди долара награда за залавянето на Осама Бен Ладен, което според Липман бе типична проява на тексаския подход в правораздаването от последните сто години. „Уолстрийт Джърнъл“ съобщаваше, че акциите на „Фенстън Файнанс“ са паднали с дванайсет цента, но това бе сполетяло почти всички компании с офиси в Световния търговски център. Веднъж само да приберат Ван Гог и компанията щеше спокойно да преживее временното спадане на цената на акциите, докато нещата се стабилизират. Член на екипажа прекъсна мислите му.

— Вече можете да се качвате на борда, господине.

Кола на летището откара важния пътник до стълбичката на самолета и минути след това машината започна да се подготвя за излитане. Карл не бе допил портокаловия си сок, когато започнаха да набират височина. Той обаче се успокои едва когато се издигнаха на височина девет хиляди метра, на която щеше да премине полетът, и надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Наведе се напред и набра номера на частната линия на Фенстън.

— Вече пътувам — съобщи — и не виждам причина да не се прибера утре по същото време… — той замълча — в компанията на холандеца.

— Обади се, щом кацнете — гласеше отговорът на председателя.

Тина мигом изключи частната линия на телефона на своя шеф.

Липман все по-често влизаше в стаята й и все без предупреждение. Изобщо не криеше подозрението си, че Анна не е загинала и вероятно е във връзка със секретарката на председателя.

Частният самолет на Фенстън беше излетял тази сутрин навреме от „Кенеди“ и Тина чу разговора между двамата.

Изтръпваше при мисълта, че утре юристът ще се появи отново с гадната си самодоволна усмивка и победоносно ще връчи картината на шефа си. Продължи да копира последните договори, сключени от Фенстън, и да ги изпраща на свой интернет адрес, нещо, което си позволяваше да прави само когато Липман бе вън от сградата, а шефът — прекалено зает.

Първият полет до летище „Гетуик“ в Лондон тази сутрин тръгваше от „Шипхол“ в десет сутринта. Анна купи билет от гишето на „Бритиш Еъруейс“, но я предупредиха, че полетът ще закъснее с двайсет минути, тъй като машината все още не е пристигнала от Великобритания. Тя използва това време, за да си вземе душ в пригодените за нощните пасажери помещения, и се преоблече. Избра най-консервативния костюм от своя малък гардероб с надеждата, че така ще предразположи Виктория.

Седнала удобно в „Кафе Неро“, тя отпиваше от кафето си и преглеждаше страниците на „Херълд Трибюн“. „50 000 долара награда“, гласеше заглавието на материал от втора страница. Сумата беше по-малка от парите, които при един търг би получила собственичката на Ван Гог. Реши да не губи повече време със статията, а да се концентрира над въпросите, които щеше да постави пред Виктория.

Първо трябваше да разбере къде точно се намира картината. Ако Рут Париш наистина държеше ценното произведение в своя склад, Анна щеше да посъветва Виктория да се свърже незабавно с нея и да поиска дай върнат платното. Самата Анна щеше да настоява пред Рут да не държи това платно против волята на госпожа Уентуърт, особено след като съществуването на договора вече е под съмнение. Предчувстваше, че Виктория нямаше да се съгласи лесно. Ако все пак дадеше своето съгласие, Анна щеше да се свърже с Накамура в Токио и да се опита да разбере дали…

— Полет номер 8112 на „Бритиш Еъруейс“ до летище „Гетуик“, Лондон, започва да приема пътници на изход Д 14 — съобщиха по високоговорителите.

Докато прекосяваха Ламанша, Анна за пореден път преговори стъпките от своя план, за да открие някакъв пропуск в логиката му, но се сещаше само за двама души, които биха го нарекли нещо друго, освен проява на здрав разум. Самолетът кацна на пистата на „Гетуик“ след трийсет и пет минути.

Погледна часовника си в момента, в който се озова на английска земя. Липман щеше да е на „Хийтроу“ след девет часа. За пореден път провериха паспорта, тя взе багажа си и се огледа за фирма, даваща коли под наем. Отмина „Хепи Хайър“ и се насочи към „Ейвис“.

Нямаше как да забележи добре облечен млад мъж в един от безмитните магазини, който шепнеше в мобилния си телефон:

— Кацна. Започвам следене.

Липман се бе отпуснал в кожения стол и се чувстваше така удобно, както никога не му се беше случвало в жилището му на ъгъла на Четирийсет и трета и Десета в Ню Йорк. Стюардесата се приближи със сребърен поднос, на който имаше кафе в порцеланова чашка с позлатен ръб. Беше се замислил за предстоящата задача. Знаеше, че е само куриер, нищо, че този път стоката щеше да е една от най-ценните художествени творби в света. Дълбоко в сърцето си той презираше Фенстън, който не пропускаше да демонстрира превъзходството си. Ако само веднъж бе признал негова заслуга за успехите на фирмата или пък се отнасяше към неговите предложения като към идеи, дошли от уважаван колега, а не като от платен лакей, не че му плащаше кой знае колко… Ако само веднъж беше казал едно „благодаря“, това щеше да е напълно достатъчно. Истината бе, че Фенстън го бе измъкнал от помията, но само за да го натика в друга.

Служеше на Фенстън вече близо десет години и следеше стъпките на този простоват емигрант от Букурещ нагоре по стълбата на богатството и успеха, стълба, която Карл лично крепеше и в замяна получаваше единствено по някой случаен ритник. Но бе достатъчна съвсем малка грешка и ролите щяха да се сменят. Фенстън щеше да свърши в затвора, а той да разполага със състояние, чиито следи никой нямаше да може да открие.

— Още кафе, господин Липман? — попита стюардесата.

Анна не се нуждаеше от карта, за да намери пътя до Уентуърт Хол, макар че трябваше да внимава да не попадне на обиколната магистрала, където щеше да загуби много време.

След четирийсет минути тя мина през портата на Уентуърт. До първото си посещение тук нямаше кой знае каква представа от бароковата архитектура, преобладавала в строежа на аристократични домове в края на седемнайсети и началото на осемнайсети век в Англия. „Съборетината“, както обичаше да нарича сградата Виктория, бе строена през 1697 година от сър Джон Ванбру. Била първата му поръчка, преди да приеме изработването на проекта на замъка Хауърд, а по-късно и на Бленъм Палас — за друг славен войн на короната. След това той се наредил в групата на най-търсените архитекти в Европа.

От двете страни на дългата алея до входа на сградата хвърляха сянка масивни дъбове, толкова масивни, колкото и самата постройка. Тук–там се виждаха дупки в стройната редица — на тези места бяха стояли дърветата, пометени от силния ураганен вятър през 1987 година. Анна мина покрай изящно оформено езеро, обитавано от специален вид черни шарани, пребиваващи тук като емигранти от Япония, покрай два тенис корта и игрище за крикет, посипано вече с килим от есенни листа. Ето го и последният завой, след който пред посетителя се издигаше внушителната сграда на дома, заобиколен от всички страни от близо хиляда акра типична английска морава.

При един от разговорите им Виктория беше споделила, че имението разполага с шейсет и седем стаи, четиринайсет от които за гости. При предишното й посещение я бяха настанили в стаята на Ван Гог, която бе с размерите на собствения й апартамент в Ню Йорк.

Анна забеляза, че фамилният флаг, който се вееше на източната кула, е спуснат наполовина. Кой ли от множеството възрастни роднини на Виктория бе починал, запита се тя.

Тежката дъбова врата се отвори, преди Анна да стъпи на площадката пред входа. От все сърце се молеше Виктория да е у дома и Фенстън все още да не подозира за нейното посещение тук.

— Добро утро, госпожо — поздрави икономът със съвършена изисканост. — С какво мога да ви бъда полезен?

Това съм аз, Андрюс, Анна, искаше да му каже тя, изненадана от прекалено официалното обръщение. Предишния път този човек се бе държал много по-приятелски. Тя реши да влезе в официалния му тон.

— Спешно трябва да говоря с лейди Виктория.

— Боя се, че това няма да е възможно — отговори мъжът, — но ще проверя дали милейди е свободна. Ще бъдете ли така любезна да изчакате.

Какво ли означаваше това „боя се, че това няма да е възможно, но ще проверя дали милейди е свободна…“?

Докато чакаше в преддверието, Анна се загледа в портрета на лейди Катрин Уентуърт, рисуван от Гейнсбъро. Помнеше всяка картина в тази къща, но най-любима от всички й стана творбата на Ромни „Госпожа Сидънс като Порция“. Извърна се на другата страна и погледът й попадна на картина на Стъбс — „Актън, победител в дербито“. Изобразен бе любимият кон на сър Хари Уентуърт — на платното изглеждаше като жив, стъпил на зелената морава. Ако Виктория се вслушаше в съвета й, щеше да запази поне останалата част от колекцията.

Икономът се появи отново.

— Милейди ще ви приеме — обяви. — В момента е в дневната. — След лек поклон той се завъртя и поведе гостенката.

Тя опита да се съсредоточи върху шестте точки от своя план, но преди това трябваше да обясни на какво се дължи закъснението й от четирийсет и осем часа, въпреки че лейди Виктория по всяка вероятност бе разбрала от новините за ужаса, сполетял Америка във вторник сутрин, и сигурно щеше да се изненада от факта, че Анна е оцеляла.

В дневната завари Виктория, облечена в траур, да седи на канапето с наведена глава, в краката й спеше черен лабрадор. Не помнеше господарката на дома да е имала куче и се изненада, че тази иначе сърдечна англичанка не стана да я посрещне. Когато все пак вдигна глава, Анна с изненада срещна погледа на жена, която удивително приличаше на Виктория. За част от секундата с ужас осъзна защо семейният флаг е наполовина свален. Застина, опитвайки се да асимилира факта, че никога вече няма да види Виктория Уентуърт и че сега ще се наложи да убеждава сестра й, която никога не беше срещала. Дори не помнеше името й. Огледалният образ не се надигна от мястото си, нито протегна ръка за поздрав.

— Бихте ли желали чаша чай, доктор Петреску? — попита Арабела с глух глас, от чиято интонация Анна схвана, че е по-добре да откаже.

— Не, благодаря ви. — Домакинята не я покани да седне и тя остана права. — Може ли да попитам как почина Виктория?

— Мислех, че вече знаете — гласеше сухият отговор.

— Нямам представа какво искате да кажете.

— Тогава защо сте тук, ако не да приберете остатъците от семейното сребро?

— Дойдох да предупредя Виктория да не позволява да вземат Ван Гог, преди да успея да…

— Картината е била изнесена още във вторник — съобщи Арабела. — Не са проявили дори най-естествената почтителност да изчакат погребението.

— Правих няколко опита да се свържа по телефона, но не ми дадоха номера на телефона ви. Ако бях успяла да се свържа… — запелтечи несвързано младата жена. — А сега вече е твърде късно.

— За какво?

— Изпратих на Виктория копие от моя доклад, в който препоръчвах да…

— Четох този доклад — прекъсна я Арабела. — Но сте права. Вече е късно. Новият ми адвокат ме предупреди, че може да минат години, преди делата на имението да се уредят, а дотогава ще загубим почти всичко.

— Вероятно точно затова не е искал да пътувам до Англия и да се видя лично с Виктория — изрече на глас мислите си Анна.

— Не ви разбирам. — В очите на Арабела се появи по-голям интерес.

— Бях уволнена от Фенстън във вторник — обясни Анна, — защото изпратих копие от доклада си на Виктория.

— Тя го е чела — тихо рече Арабела. — Оставила е писмо, от което става ясно, че се е канела да последва съвета ви, но е писано преди жестоката й смърт.

— Как е починала?

— Била е убита по един долен и отвратителен начин. — Арабела замълча, но не откъсна очи от Анна. — Сигурна съм, че господин Фенстън ще може да ви осведоми за подробностите. — Младата жена наведе глава. Мислите й бяха напълно объркани, планът й от шест точки бе разбит на пух и прах. — Скъпата ми Виктория беше толкова доверчива и боя се, твърде наивна — продължи сестрата. — Но няма човешко същество, което да заслужава подобна съдба, най-малко толкова добронамерен и мил човек като нея.

— Толкова съжалявам! — въздъхна Анна. — Наистина не знаех. Надявам се да ми повярвате. Нищо не знаех.

Арабела обърна лице към прозореца и погледна към зелените поляни навън. Мълча известно време.

— Признавам, в началото бях убедена, че вие сте отговорна за този ужасен сценарий. Сега вече имам известни съмнения. Но сте права, вече е твърде късно. Нищо не можем да направим.

— Не съм толкова сигурна — отвърна Анна. В погледа й Арабела прочете яростна решителност. — Ще се опитам да променя нещата, но ще ви помоля да ми гласувате доверието, което имаше в мен Виктория.

— Какво искате да кажете?

— Дайте ми шанс да докажа, че нямам нищо общо със смъртта на сестра ви.

— Как си мислите, че можете да го направите?

— Като ви върна вашия Ван Гог.

— Вече ви споменах, че картината не е тук.

— Зная — отговори Анна. — Имам основание да смятам, че още е в Европа, защото Фенстън е изпратил господин Липман да вземе платното, а той ще кацне на „Хийтроу“ след няколко часа.

— Но дори да се доберете до картината, как си въобразявате, че ще можете да уредите останалото?

Анна разказа накратко новия си план и забеляза, че Арабела не само я слуша много внимателно, но и кима от време на време. Посетителката завърши с думите:

— Нуждая се от вашата подкрепа, защото заради замисленото от мен положително ще ме арестуват.

Арабела стоя известно време, без да продума.

— Вие сте смела млада жена и само се питам давате ли си сметка колко кураж се иска, за да се впуснете в подобно нещо. Но ако сте готова да поемете този риск, то ще ви подкрепям до дупка.

Анна се усмихна на разговорния израз, който от устата на нейно благородие й се стори малко необичаен.

— Можете ли да ми кажете кой точно е прибрал картината?

Арабела стана и отиде до писалището. Кучето я следваше по петите. Взе някаква визитна картичка.

— Някоя си госпожа Рут Париш от „Арт Локейшънс“.

— Така си и мислех — рече Анна. — В такъв случай ще трябва да тръгна веднага, защото ми остават само няколко часа до пристигането на Липман.

Пристъпи напред и подаде ръка, но Арабела не отговори на жеста й. Вместо това я прегърна с думите:

— Готова съм да направя всичко, за да отмъстя за смъртта на сестра си…

— Всичко ли?

— Всичко — повтори нейно благородие.

— Цялата документация, свързана със заема на Виктория, е унищожена в развалините на Северната кула, включително и оригиналът на договора. Единственото друго копие е при вас. Ако…

— Излишно е да продължавате — прекъсна я Арабела.

Анна се усмихна. Имаше си работа с човек, съвършено различен от Виктория. Обърна се и с бързи крачки стигна до външната врата, много преди икономът да успее да я отвори пред нея.

Арабела проследи от прозореца на дневната как колата на доктор Петреску напуска имението. Питаше се дали щеше да я види отново.

— Петреску напуска в момента Уентуърт Хол — шепнеше гласът. — Насочва се по посока на централен Лондон. Следвам я и ще ви държа в течение.

Глава 23

От Уентуърт Хол Анна пое отново към шосе М 25, като се оглеждаше за отклонение към „Хийтроу“. Погледна часовника на таблото. Показваше почти два следобед, което означаваше, че е пропуснала всякаква възможност да се свърже с Тина. По всяка вероятност в момента приятелката й беше на бюрото си в офиса на Уолстрийт. Трябваше да проведе един телефонен разговор, ако искаше замисълът й да успее.

Докато минаваше през селото в непосредствена близост с Уентуърт, се опита да си спомни къде се намираше кръчмата, в която Виктория я беше завела на вечеря. Най-сетне я откри и забеляза, че и над нея познатият флаг на фамилията Уентуърт е свален наполовина. Зави и влезе в двора пред заведението. Мина покрай рецепцията на малкия хотел и се отправи към бара.

— Може ли да ми смените пет долара? — попита тя барманката. — Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се, миличка — дойде бързият отговор. Жената отвори касата и й подаде две монети по един паунд.

Пладнешки обир, искаше да каже Анна, но нямаше време за спорове.

— Телефонът е точно след ресторанта, вдясно.

Анна набра номера, който никога нямаше да забрави. Изчака един, после още един сигнал, преди отсреща да вдигнат.

— Добър ден, аукционна къща „Сотбис“ — чу Анна и пусна едната монета в процепа.

— Марк Полтимър, ако обичате.

— Свързвам ви.

— Марк Полтимър.

— Марк, здравей. Обажда се Анна, Анна Петреску.

— Анна! Каква приятна изненада! Много се тревожехме за теб. Къде беше във вторник?

— В Амстердам — отговори тя.

— Слава Богу — зарадва се Марк. — Такава трагедия! А Фенстън?

— Бил е вън от сградата по това време — успокои го Анна.

— Точно затова ти звъня. Иска твоето мнение за един Ван Гог.

— По отношение на автентичността или за цена? — поинтересува се Марк. — Защото знаеш, че когато стане дума за автентичност на творбата, се прекланям пред твоята безпогрешна преценка.

— Автентичността е вън от всякакво съмнение — уточни Анна. — Бих искала допълнителна оценка на стойността.

— Работата известна ли е?

— „Автопортрет с превързано ухо“ — поясни тя.

— Този от Уентуърт ли? — възкликна Марк. — Познавам семейството откакто се помня, но нямах представа, че искат да продават картината.

— Не съм казала, че искат да продават — отбеляза предпазливо Анна, без да влиза в повече подробности.

— Ще можеш ли да я транспортираш дотук?

— Много бих искала, но не разполагам с достатъчно сигурен транспорт. Надявах се да ми помогнеш.

— Къде се намира картината сега?

— В специално охраняем склад на „Хийтроу“.

— Няма да е проблем — успокои я Марк. — Всеки ден наша кола ходи до летището. Утре следобед удобно ли ще бъде?

— Какво ще кажеш за днес? Познаваш новия ми шеф.

— Не затваряй за малко. Ще проверя дали колата е тръгнала вече. — Настъпи мълчание, Анна чуваше само ударите на сърцето си. Пусна втората монета в процепа. Само това оставаше, линията да прекъсне. Не след дълго Марк отново се обади: — Имаш късмет. Куриерът ни трябва да прибере някакви предмети днес към четири. Така добре ли е?

— Става, но ще те помоля да се обадят на Рут Париш от „Арт Локейшънс“ малко преди колата да пристигне.

— Няма проблем. И какъв срок ни давате, за да направим оценката?

— Четирийсет и осем часа.

— Разчитам, че ако се стигне до продажба, ще се обадите първо в „Сотбис“, нали?

— Естествено.

— Нямам търпение да видя картината — въздъхна Марк.

Анна затвори, отвратена от лекотата, с която бе започнала да лъже. Вече разбираше колко лесно му е било на Фенстън да я накара да повярва на измислиците му.

Подкара колата извън паркинга на „Уентуърт Армс“ с пълното съзнание, че сега всичко зависи от това дали Рут Париш ще е в офиса си. Щом излезе на околовръстното шосе, остана в нискоскоростното платно, за да може на спокойствие да обмисли възможните обрати. Дали Рут знаеше, че вече не работи за Фенстън? Той може да й е казал, че е загинала. А и дали за Рут думата на Анна щеше да е достатъчна, за да вземе такова важно решение? Имаше само един начин да разбере. Мина й през ум да позвъни на собственичката на „Арт Локейшънс“, но реши, че по този начин може да предизвика подозрения. Ако изобщо имаше някакъв шанс за успех, той беше в изненадата.

Беше така потънала в обмисляне на всички възможности, че едва не пропусна отклонението за „Хийтроу“. Щом напусна шосе М 25, тя отмина знаци, указващи посоката към първите четири терминала, и се насочи към територията със складовете, покрай които минаваше околовръстният път, обслужващ южните райони.

Паркира колата на мястото за посетители, точно пред входа на офиса на „Арт Локейшънс“. Остана в колата няколко минути, за да се успокои. Защо просто не си тръгне? Нямаше защо да се забърква в тази история и да поема такъв голям риск. Но мисълта за Виктория и ролята, която бе изиграла неволно за нейната смърт, изникна в съзнанието й.

— Тръгвай, драга — подкани се на глас. — Може да знаят, а ако някой вече ги е осведомил, няма да минат и две минути и ще си обратно в колата си. — Анна хвърли един поглед към огледалото. Дали по лицето й нямаше издайнически следи?

— Хайде, иди и свърши работата — повтори си по-категорично и натисна дръжката на вратата. Докато крачеше по специалната настилка към входа на сградата, на няколко пъти си пое дълбоко въздух.

Бутна въртящата се врата и се изправи пред непозната рецепционистка. Реши, че това не е добър знак.

— Рут тук ли е? — попита закачливо Анна, все едно всеки ден се отбиваше в офиса.

— Не, на обяд е в Кралската академия по повод предстоящата изложба на произведения на Рембранд.

Сърцето й се сви.

— Очакваме я всеки момент.

— В такъв случай ще почакам — каза с усмивка и се настани в малката приемна. Взе стар брой на „Нюзуик“ с Ал Гор на корицата и започна да прелиства неспокойно страниците. Поглеждаше нервно часовника на стената и с всяко придвижване на стрелките напрежението растеше. 3:10, 3:15, 3:20.

Най-сетне Рут се появи в 3:22.

— Някакви съобщения? — попита тя.

— Не — отговори момичето, — но една дама ви чака.

Анна пое дълбоко дъх, докато Рут се извърне.

— Анна! — възкликна жената. — Колко се радвам, че те виждам! — Първото препятствие бе прескочено. — Чудех се дали все още се занимаваш с поръчката, след трагедията в Ню Йорк. — Следващо препятствие. — А и шефът ти ми съобщи, че господин Липман ще пристигне да прибере лично картината. — Трето препятствие.

Никой не бе казал на Рут, че Анна е изчезнала и вероятно — загинала.

— Малко си бледа. Добре ли си? — загрижено попита Рут.

— Добре съм — отговори посетителката, преодолявайки четвъртата набелязана от нея пречка. Добре, че поне беше на крака. Трябваше да прескочи още шест бариери преди финиша.

— Къде беше на единайсети? — попита съчувствено Рут. — Бояхме се от най-страшното. Щеше ми се да попитам господин Фенстън, но знаеш, че той никога не ти дава шанс да задаваш въпроси за каквото и да било.

— Подготвях сделка в Амстердам — гласеше отговорът, — но Карл Липман ми звънна снощи и поиска да хвана първия самолет, за да се уверя, че всичко е наред, та когато самолетът пристигне, веднага да натоварим.

— Ние сме повече от готови. — В гласа на Рут се появиха нотки на раздразнение. — Ще те закарам до склада, за да се увериш сама. Почакай ме само за миг. Нека предупредя секретарката си, че излизам.

Анна крачеше неспокойно напред-назад. Дали Рут щеше да се обади в Ню Йорк, за да провери версията й? Но защо да го прави? Пък и не беше в стила й.

Жената се върна след минути.

— Намерих това на бюрото си — подаде на Анна съобщение, получено по електронната поща. — Потвърждение, че Карл Липман ще кацне тук някъде около седем, седем и половина вечерта. Държи да го чакаме на пистата и след не повече от час да излети обратно.

— Напълно в негов стил — отбеляза Анна.

— В такъв случай най-добре да тръгваме — предложи Рут и се запъти към вратата.

Анна я последва. Миг по-късно се возеше на пасажерското място в рейндж роувъра.

— Каква ужасна смърт сполетя лейди Виктория — поде Рут, докато правеше завой и се насочваше към южния край на товарния терминал. — Пресата превърна случая в истинска сензация: „загадъчен убиец“, „гърло, прерязано с кухненски нож“… И нито един арестуван досега.

Анна мълчеше, но думите „загадъчен убиец“, „прерязано гърло“ трептяха в съзнанието й. Дали това беше причината Арабела да я нарече „смела жена“.

Спряха пред бетонна постройка без никакви отличителни белези, в която Анна бе идвала няколко пъти в миналото. Погледна часовника си: три и четирийсет.

Рут показа пропуска си на охраната и човекът отключи тежката стоманена врата. Придружи ги по дългия сив коридор, който създаваше впечатлението, че си в бункер. Спря пред друга блиндирана врата, която се отваряше със специален код. Рут изчака охранителят да се отдръпне на достатъчно разстояние и набра шестте числа на своята парола. Дръпна тежката врата и двете пристъпиха в бетонното помещение. На стената висеше термометър, който показваше двайсет градуса.

Покрай стените се издигаха рафтове с наредени по тях картини, които чакаха да бъдат транспортирани до различни части на света — всички до една опаковани в типичните червени кутии на „Арт Локейшънс“. Рут първо направи справка в списъка си и едва тогава тръгна покрай стелажите. Чукна с пръст кутия, в четирите краища на която с боя беше изписан номер 47.

Анна също надникна в списъка и се увери, че срещу номер 47 фигурира „Автопортрет с превързано ухо“ на Винсент ван Гог, 60 на 49 сантиметра.

— Според мен всичко е наред — рече тъкмо когато човекът от охраната се появи отново на вратата.

— Моля да ме извините, госпожо Париш, но са дошли от „Сотбис“ да вземат един Ван Гог за оценка.

— Знаеш ли нещо за това? — обърна се Рут към своята спътничка.

— Да, разбира се — отвърна Анна, след като си пое дъх, сърцето й прескачаше. — Председателят ми нареди да предам работата за оценка заради застраховката, преди да замине за Ню Йорк. Платното им трябва за не повече от час, след което веднага ще го върнат.

— Господин Липман не спомена нищо — отбеляза Рут замислено. — Нямаше го и в имейла му.

— Честно казано, той е доста неграмотен и не прави разлика между Ван Гог и Ван Морисън. — Тя замълча. Обикновено не поемаше излишни рискове, но не можеше да позволи Рут да се свърже с Фенстън, за да провери. — Ако се притесняваш, защо не звъннеш на Фенстън? Така ще изчистиш всякакви съмнения.

Напрегнато зачака да види реакцията на Рут.

— И за пореден път да ми скълца главата — въздъхна жената. — Не, благодаря. Предпочитам да се доверя на думите ти. Нали ще подпишеш документите за временното освобождаване на творбата?

— Естествено. Това е част от отговорностите ми като служител на банката. — Надяваше се думите й да прозвучат достатъчно авторитетно.

— И ще обясниш на господин Липман какво е наложило промяната в плановете, нали?

— Не вярвам да се наложи, защото картината ще бъде върната, преди самолетът на председателя да се приземи.

На лицето на Рут се изписа очевидно облекчение.

— Номер четирийсет и седем — обърна се тя към пазача на склада.

Двете жени придружиха човека, който понесе червената кутия към блиндирания микробус на „Сотбис“.

— Подпишете тук — помоли шофьорът.

Анна пристъпи и без никакво колебание се подписа на документите.

— Кога ще върнете картината? — попита Рут хората на „Сотбис“.

— Нямаме инструкции по този въпрос…

— Помолих Марк Полтимър да я върнат след два часа — намеси се Анна.

— Дано да успеят, преди Липман да се появи — въздъхна Рут. — Той е от хората, с които не бих искала да имам каквито и да било разногласия.

— Ще бъдеш ли по-спокойна, ако придружа картината до „Сотбис“? — невинно попита Анна. — Ще се опитам да ускоря процедурата.

— Ще го направиш ли наистина?

— При създалите обстоятелства може би така ще бъде най-разумно — небрежно подхвърли Анна и с невинно изражение се качи в кабината на буса между двамата мъже.

Рут помаха на отдалечаващата се зад оградата кола, поела в посока Лондон.

Глава 24

Частният самолет на „Фенстън Файнанс“ „Гълфстрийм V“ докосна пистата на „Хийтроу“ в 19,22. Рут стоеше на настилката от тармак в очакване на представителя на банката. Вече беше уведомила дежурните митничари и беше уредила с тях всички подробности по износа, документите бяха попълнени и готови за завръщането на Анна.

Последният час собственичката на „Арт Локейшънс“ бе прекарала в ежеминутни надничания към входа на склада, с надеждата да види приближаването на блиндирания транспорт на аукционната къща. Беше звъняла в „Сотбис“ и служителката от отдел „Импресионисти“ я беше уверила, че картината е пристигнала. Само че оттогава бяха минали два часа. Може би наистина трябваше да се обади в Ню Йорк, но не виждаше смисъл да проверява отново и отново информацията на един от най-сигурните си клиенти. Рут насочи вниманието си към самолета и реши да не казва нищо. Без съмнение Анна щеше да се появи всеки момент.

Вратата се отвори и стълбичката се спусна навън. Стюардесата се появи и отстъпи да направи път на своя единствен пътник да слезе. Карл Липман измина няколкото метра, които го деляха от Рут, и се здрависа. Двамата влязоха в служебната кола на летището, за да прекосят краткото разстояние до чакалнята. Не си направи труда да се представя, предполагайки, че всеки е наясно кой е.

— Някакви проблеми? — попита лаконично.

— Засега не виждам — отвърна Рут уверено. Колата наближаваше входа на ниската сграда, определена от летищните власти за отбрани пасажери. — Изпълнихме всичките ви инструкции, въпреки трагичната смърт на лейди Виктория.

— Така е — сухо отбеляза Липман. — Компанията ще изпрати венец за погребението — и без никаква пауза додаде: — Готови ли сме за обратния полет?

— Да. Товарим в момента, в който машината бъде заредена с гориво. Едва ли ще отнеме повече от час.

— Радвам се да го чуя — долетяха думите на Липман, който вече влизаше през летящата врата. — Коридорът ни за обратно излитане е в осем и половина и не бих искал да го изпуснем.

— В такъв случай може би е по-разумно да ви оставя и да придвижа последните документи. Ще ви съобщя веднага щом картината е на борда.

Липман кимна и се отпусна тежко в коженото кресло наблизо.

— Да ви донеса ли питие, сър? — обади се бармана.

— Скоч с лед — поръча Липман, докато разглеждаше краткия списък с ястия, които се предлагаха на летището.

Вече на вратата Рут се обърна.

— Щом Анна се върне, предайте й, моля ви, че съм на митницата, за да взема документите.

— Анна ли? — Липман беше вече на крака.

— Да, беше тук почти целия следобед.

— Защо? — Мъжът пристъпи заплашително към Рут.

— За да осъществи надзор на транспорта. — Жената се стараеше да говори спокойно. — А и да се погрижи за разпорежданията на господин Фенстън.

— Какви по-точно?

— Да се изпрати Ван Гог в „Сотбис“ за застрахователна оценка.

— Председателят не е давал такива разпореждания.

— Но от „Сотбис“ изпратиха блиндирана кола и доктор Петреску потвърди.

— Петреску беше уволнена преди три дни. Свържете ме незабавно със „Сотбис“.

Рут изтича до апарата в залата.

— С кого разговаря тя там?

— С Марк Полтимър — отвърна Рут и му подаде слушалката.

— Полтимър — буквално излая адвокатът в микрофона, щом чу отсреща да произнасят „Сотбис“. Сетне си даде сметка, че чува глас на автоматичен секретар, и трясна ядосано апарата. — Имате ли домашния му телефон?

— Не — отговори жената, — но имам номер на мобилен…

— Обадете му се.

Тя бързо погледна в електронния си бележник и отново започна да набира.

— Марк? — промълви.

Липман дръпна телефона от ръката й.

— Полтимър?

— На телефона.

— Името ми е Липман и съм…

— Знам добре кой сте, господин Липман — прекъсна го Марк.

— Хубаво, защото разбрах, че държите нашия Ван Гог.

— Държахме, ако трябва да съм точен — отговори експертът, — докато доктор Петреску, вашият директор по изкуствата, не ни информира, и то преди да успеем да видим картината, че сте променили решението си и сте настояли за незабавно връщане на творбата обратно на „Хийтроу“, за да бъде транспортирана в Ню Йорк.

— И вие й я дадохте? — извиси глас Липман.

— Нямахме избор, господине, нейното име фигурираше в придружителния документ.

Глава 25

— Обажда се Винсент.

— Вярно ли е това, което току-що чух?

— И какво е то?

— Че си откраднала Ван Гог.

— Полицията информирана ли е?

— Не, едва ли ще поеме такъв риск. Дори само за това, че акциите ни продължават да падат.

— И какво смята да предприеме?

— Изпраща човек в Лондон, който да те открие, но все още не мога да разбера кой.

— Може вече да не съм в Лондон, когато пристигне.

— Къде ще бъдеш?

— Отивам си у дома.

— Картината на сигурно място ли е?

— На най-сигурното възможно.

— Трябва да знаеш още нещо.

— Какво?

— Фенстън ще присъства на погребението ти днес следобед.

Линията прекъсна, петдесет и двете секунди бяха изтекли.

Анна остави слушалката, този път бе искрено разтревожена от опасността, на която бе изложена Тина. Какво ли щеше да предприеме Фенстън, когато разбере причината тя винаги да е една стъпка преди него?

Насочи се към гишетата на заминаващите самолети.

— Имате ли багаж? — попита жената зад малкото бюро.

Анна вдигна червената кутия от количката зад себе си и я постави на кантара. До нея сложи куфара си.

— Имате малко свръхбагаж, госпожо — предупреди служителката. — Ще се наложи да доплатите трийсет и два паунда. — Докато Анна вадеше парите от портфейла си, жената закачи етикет на полета на куфара и залепи голям стикер с надпис „Чупливо“ на кутията. — Изход четирийсет и три — допълни и подаде билета на пътничката.

— Ще ви повикат за качване след около трийсет минути. Приятен полет.

Докато крачеше в указаната посока, Анна си мислеше, че пратеникът на Фенстън щеше да е в Лондон много след като тя е отлетяла. В същото време си даваше ясна сметка, че е достатъчно да прочетат внимателно доклада й, за да се сетят къде в крайна сметка щеше да се озове въпросната творба. Нейната единствена и най-важна задача бе да е там преди тях. Сега трябваше да се обади на един телефон, който не бе използвала повече от десет години, и да предупреди един човек, че пътува към него. Стъпи на ескалатора за първия етаж и се нареди на дългата опашка от пътници, които трябваше да бъдат проверени от охраната на летището.

— Насочва се към изход четирийсет и три — съобщи гласът — и ще пътува с полета на „Бритиш Еъруйс“ 272 за Букурещ в осем и четирийсет и четири…

Фенстън се намести между хората около президента Буш и кмета Джулиани, които се здрависваха с изтъкнати личности на възпоменателната церемония, организирана на мястото на срутените кули близнаци.

Фенстън стоя, докато хеликоптерът на президента се издигна във въздуха, сетне се сля с групата опечалени, заслушан в имената, които отекваха по високоговорителите. След произнасянето на всяко от тях се разнасяше камбанен звън.

Грег Абът.

Загледа се в лицата на хората наоколо.

Кели Билингсън.

Все потънали в скръб близки на загиналите.

Анна Петреску.

Знаеше се, че майката на Анна живее в Букурещ и едва ли би могла да дойде за службата. Опитваше се обаче да отгатне кой от хората в тълпата бе чичо й Джордже от Данвил, Илинойс.

Ребека Рейнджър.

Погледът му попадна на лицето на Тина. Очите й бяха пълни със сълзи. Не вярваше да скърби за Петреску.

Брулио Риъл Поланко.

Свещеникът наведе глава в молитва. След това затвори библията си и направи с нея кръстен знак.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — завърши той.

— Амин — промълви събраното множество.

Тина наблюдаваше от мястото си Фенстън, който не проля нито една сълза, а само пристъпваше от крак на крак, сигурен знак, че му е досадно. Присъстващите се събираха на малки групи, за да си разкажат спомени, да изкажат съчувствие и да отдадат почит на някой загинал. Фенстън не размени дума с никого. Никой не се приближи до него, преди да се отправи забързано към чакащата го кола.

Тина стоеше встрани сред група опечалени, но погледът й не слизаше от гърба на председателя. Шофьорът му държа задната врата и изчака шефът да влезе и да се настани до някаква непозната, която Тина виждаше за първи път. Двамата не размениха нито дума, докато шофьорът не се върна на мястото си и не натисна копчето на таблото, издигащо опушеното стъкло, което го отделяше от пасажерите отзад. Веднага след това луксозната кола зави и се вля в натовареното движение на улицата. Тина я проследи с поглед, докато се скри. Много й се искаше да се свърже с Анна. Толкова много неща имаше дай съобщи. Сега трябваше да разбере и коя е непознатата. Дали говореха за Анна? Дали Тина не носеше вина, че подтикна приятелката си да се впусне в толкова рисковано начинание? Къде ли се намираше Ван Гог?

Жената до Фенстън беше облечена в сив костюм с панталон. Анонимността бе едно от най-големите й предимства. Никога не беше посещавала дома или офиса му, макар да се познаваха от повече от двайсет години. Запозна се с Нику Мунтеану още когато той беше един от доверените куриери на президента Николае Чаушеску.

Една от най-важните му задачи по време на режима на Чаушеску беше да разпределя огромни суми в безброй банкови сметки из целия свят — подсигуряване за верните приближени на диктатора. Ако някой от тях престанеше да е вече лоялен, жената, седнала до Фенстън, го ликвидираше, а той преразпределяше сумите на тяхно име. Неговата специалност беше прането на пари — от островите Кук5 до Швейцария, а нейната — да ликвидира провинилите се. Предпочиташе да убива с кухненски нож, какъвто може да се купи във всеки магазин, а за разлика от огнестрелното оръжие за него не се налага да имаш разрешение.

И двамата знаеха къде се намират телата на убитите.

През 1985 година Чаушеску реши да изпрати частния си банкер в Ню Йорк, за да открие презокеански клон на тайните авоари. През следващите четири години Фенстън загуби връзка с жената, която сега седеше до него, докато през 1989 Чаушеску беше арестуван от сънародниците си, съден и екзекутиран навръх Коледа. Сред тези, които избегнаха злощастната му съдба, беше и Олга Кранц. Бе прекосила седем граници, преди да стигне Мексико и оттам да се прехвърли в САЩ, за да се присъедини към армията нелегални емигранти, които не се редяха за помощи за безработни и получаваха в брой заплатите си от безскрупулни работодатели. В момента Фенстън бе нейният работодател.

Той бе един от малкото останали живи, наясно с истинската самоличност на Кранц. За първи път я беше видял по телевизията, когато едва четиринайсетгодишна, тя се състезаваше под знамето на Румъния на международни състезания по гимнастика и оспорваше титлите на рускините.

Тогава Кранц се класира втора след сънародничката си Мара Молдовану и прогнозите на спортните журналисти гласяха, че те двете ще станат носителки на златния и сребърния медали на следващата олимпиада. За съжаление никоя от тях не стигна до Москва. По време на тренировка Молдовану се опитала да направи двойно салто на гредата, подхлъзнала се и при падането си счупила врата. Кранц бе единствената друга гимнастичка, достатъчно подготвена да я замести. Тя заяви официално, че в памет на Молдовану ще направи всичко по силите си, за да спечели златен медал.

Излизането й от гимнастиката не беше така драматично. Скъса сухожилие по време на загрявка само няколко дни, преди да бъде сформиран олимпийският отбор. Кранц знаеше, че няма да получи втори шанс. И както се случва с повечето атлети, които не стигат до стълбичката на победителите, името й бързо беше забравено. Фенстън се сети за нея едва когато съвсем случайно я видя да излиза от кабинета на Чаушеску. Ниската мускулеста жена вече не беше толкова млада, но бе запазила напълно своята гъвкавост и подвижност. Очите й бяха все така стъписващо сиви.

Няколко правилно зададени въпроса и Фенстън научи, че Кранц е оглавила личната охрана на диктатора. Отговорностите й се свеждали до чупенето на определени кости на хората, пресекли пътя на Чаушеску и жена му.

Като всеки спортист, Кранц искаше да е първа в своята дисциплина. След като бе довела до съвършенство задължителната програма — чупене на ръце, на крака, на вратове, тя премина към волната — прерязване на гърло. Там вече стана несъмнен носител на златен медал. Дългите часове неуморни тренировки доведоха до съвършенство в изпълнението. Докато другите ходеха на мачове или на кино в събота следобед, Кранц прекарваше почивните си дни в рязане на гърла на телета и агнета в кланиците. Рекордът й бе четирийсет и две животни за час. Никой от работниците в кланиците не можеше да стигне този наистина олимпийски рекорд.

Чаушеску й плащаше добре. Фенстън — още по-добре. Условията на работа бяха прости. Трябваше да е на разположение денем и нощем и да не работи за никого друг. В разстояние на дванайсет години сумата, която получаваше за всяка задача, бе нараснала от 250 000 до един милион долара. Добро заплащане за нелегален емигрант.

Фенстън извади от куфарчето си папка и я подаде мълчаливо на Кранц. Жената отвори първата страница и разгледа внимателно наредените вътре около пет снимки на Анна Петреску.

— Къде е тя в момента? — попита. Все пак не бе успяла да се освободи от акцента си на човек, роден в Източна Европа.

— В Лондон — отвърна Фенстън, преди дай подаде втора папка.

Този път Кранц извади само една снимка.

— Кой е този? — попита.

— Той е по-важен и от момичето.

— Възможно ли е? — Кранц се взря по-внимателно в снимката.

— Да. Няма начин да го заместиш, за разлика от Петреску. Но каквото и да правиш, не бива да ликвидираш момичето, преди да те е завело до картината.

— А ако не го направи?

— Ще го направи — лаконично я увери Фенстън.

— Какво ще получа за отвличането на мъж, на когото вече му е отрязано лявото ухо? — поинтересува се Кранц.

— Един милион долара. Половината в аванс и другата половина в деня, в който ми го доставиш. Непокътнат!

— А за момичето?

— Същата тарифа, но само след като получа нейното ляво ухо. — Фенстън не изчака задаването на нов въпрос. — Вече съм дал инструкции на Липман да прехвърли първата вноска на обичайното място.

Жената само кимна.

Фенстън почука на стъклото, отделящо ги от шофьора, и той отби към тротоара.

— Между другото, този случай трудно ще ти бъде приписан, защото се връщам от нейното погребение.

Кранц не каза нищо, излезе спокойно от колата и се загуби в тълпата.