Алекс

20

Розлин Брюно няма желание да й говорят за бившия й съпруг, единственото, което иска, са вести от сина й. Изчезнал преди повече от година.

— На 14 юли6 — казва тя объркано, сякаш изчезването точно на тази дата придобива някакво символично значение.

Камий е станал от бюрото си и е седнал до нея.

Преди имаше два стола, единият с по-високи крака, другият с по-ниски. Психологическият ефект беше съвсем различен. Според обстоятелствата избираше единия или другия. Ирен не харесваше тези дребни хитрувания и той се отказа. Известно време столовете стояха в отдела, използваха ги, за да си правят шегички с новодошлите. Но не беше смешно колкото очакваха. И един хубав ден столовете изчезнаха. Камий е сигурен, че ги е прибрал Арман. Представя си ги с жена му на масата, единият на по-високия, другият на по-ниския стол…

Сега, лице в лице с госпожа Брюно, се сеща за тези столове, понеже му служеха да внушава симпатия, каквато много би искал да предизвика днес. И то бързичко, времето наистина го притиска. Камий се съсредоточава върху срещата, защото щом помисли за затвореното в клетката момиче, различни образи смущават съзнанието му, а с тях се надигат толкова други неща, че губи ума и дума.

Пък и за беда, с Розлин Брюно не са на една и съща вълна. Тя е дребна, слабичка женица, която в нормални условия сигурно е доста жива, ала в този момент е силно резервирана и силно разтревожена. Рязко върти глава със сухи, дебнещи движения. Убедена е, че ще й съобщят за смъртта на сина й. Предъвква това предчувствие, откакто жандармеристите я взеха от автошколата, където работи.

— Бившият ви съпруг се самоуби снощи, госпожо Брюно.

Дори и двайсет години след развода изглежда стресната. Взира се в Камий. В погледа й са примесени ненавист (надявам се, че е страдал) и цинизъм (не е кой знае каква загуба), но тревогата надделява над всичко. Отначало си мълчи. Камий намира, че в главата прилича на птичка. Дребен, остър нос, остър поглед, остри рамене, остри гърди. Представя си чудесно как би я нарисувал.

— Как умря? — пита тя най-сетне.

Ако се вярва на документите от развода, няма да съжалява особено за бившия си съпруг и това е естествено, казва си Камий, по-скоро би трябвало да се интересува от вести за сина си. Ако не го прави, то е, защото има причина.

— Нещастен случай — казва Камий. — Беше преследван от полицията.

Макар добре да знаеше колко струва съпругът й и да помнеше всичките му грубости, все пак не е била женена за гангстер. „Преследван от полицията“ би следвало да предизвика изненада, ала не, нищо, тя кимва и се усеща, че мисли толкова бързо, колкото й позволява ситуацията, но не допуска да й проличи.

— Госпожо Брюно — Камий се показва търпелив тъкмо защото трябва да бърза, — смятаме, че изчезването на Паскал е свързано със смъртта на баща му. Всъщност напълно сме убедени. Колкото по-скоро отговорите на нашите въпроси, толкова повече шансове имаме да открием сина ви.

И с часове да ровите из речника, „непочтено“ е точната дума, с която би могло да се определи поведението на Камий. Понеже за него няма съмнение, че момъкът е мъртъв. Шантажът със сина е доста неморална маневра, ала той не се изчервява от това, защото то може все пак да помогне да открият жив някой ДРУГ.

— Преди няколко дни вашият бивш съпруг е отвлякъл една жена, млада жена. Затворил я е някъде и умря, без да ни каже къде я държи. Тази жена днес е някъде, а ние не знаем къде. И тя ще умре, госпожо Брюно.

Той оставя информацията да отлежи. Очите на Розлин Брюно пробягват от дясно наляво като очи на гълъб, връхлетели са я противоречиви мисли и се чуди какъв избор да направи. Каква е връзката между тази история с отвличането и изчезването на сина ми? Вероятно се пита тъкмо това. И ако не задава въпроса, то е, защото вече има отговор.

— Трябва да ми кажете каквото знаете… не, не, не, не, госпожо Брюно, чакайте! Сега ще ми кажете, че не знаете нищо, и това е много лош подход, дори най-лошият от всички възможни. Приканвам ви да размислите няколко мига. Съпругът ви е отвлякъл жена, която е свързана, но не съм наясно по какъв начин, с изчезването на сина ви. И тази жена ще умре.

Погледи надясно, наляво, устата се мърда, ала не и очите. Камий би трябвало да постави на масата пред нея снимка на затвореното момиче, за да предизвика шок, само че нещо го възпира.

— Жан-Пиер ми звънна…

Камий поема дълбоко въздух, това не е победа, но е някакъв успех. Във всеки случай нещо се отпуши.

— Кога?

— Вече не помня, преди около месец.

— И…?

Розлин Брюно свежда човка към пода. Започва бавно да разказва. Трарийо получава „удостоверението за безрезултатно издирване“ и е бесен, това ясно показва, че полицията смята, че момчето е избягало, и ще прекрати разследването, край. Щом полицията не върши нищо, Трарийо й заявява, че сам ще се заеме и ще открие Паскал. Има нещо на ум.

— Оная никаквица…

— Никаквица…

— Така наричаше приятелката на Паскал.

— Имаше ли причини да я презира до такава степен?

Розлин Брюно въздъхва. За да обясни какво иска да каже, трябва да се върне доста назад.

— Ами, вижте, Паскал е, как да се изразя, простовато момче, нали разбирате?

— Смятам, че да.

— Без задни мисли, не особено интелигентен. Не исках да живее с баща си. Жан-Пиер го караше да пие, да не говорим за разправиите и сбиванията, ала Паскал го обожаваше, да се чуди човек какво толкова намираше в него. Но все едно… А после това момиче влезе в живота му и лесно го омота. Разбира се, той лудна по нея. Паскал и момичетата… Дотогава, първо, не бе имало кой знае колко. Пък и все не се получаваше. Не знаеше как да подхожда към тях. Тъй че тази идва, разиграва му театър. И той, съвсем естествено, напълно си изгубва ума.

— Как се казва това момиче? Вие познавате ли го?

— Май Натали… Не, никога не съм я виждала. Знам само името. Когато чувах Паскал по телефона, все разправяше Натали това, Натали онова…

— Не ви ли я представи? Или на баща си?

— Не. Само повтаряше, че ще дойде с нея, че страшно ще ми хареса, такива неща.

Историята се развива главоломно. Онова, което бе разбрала, е, че Паскал е срещнал Натали през юни, не знае нито къде, нито как. През юли изчезва с нея.

— В началото — продължава — не се притеснявах, казвах си: когато тя го напусне, горкото момче ще се върне при баща си и толкоз. А баща му беше побеснял от яд. Мисля, че направи криза от ревност. Трепереше над сина си като над зениците на очите си. Беше лош съпруг, но добър баща.

Вдига очи към Камий, сепната от тази оценка, която сама не е очаквала от себе си. Току-що бе произнесла нещо, което мислеше, без да си дава сметка. И отново забоде нос в пода.

— Щом научих, че Паскал е откраднал всичките пари на баща си и е изчезнал, аз също си рекох, че това момиче, е, разбирате… Изобщо не беше в стила на Паскал да окраде баща си…

Тя тръсва глава. В това е напълно сигурна.

Камий се замисля за снимката на Паскал Трарийо, открита при баща му, и в този миг сърцето му се свива. Той притежава превъзходна визуална памет — благодатта на всички рисувачи. Отново вижда момчето право, с ръка на калника на един трактор, с онзи неловък, скован вид, панталонът малко къс, от него лъха вътрешна пустота и се усмихва широко; какво ли прави човек, когато има малоумен син и го съзнава?

— И накрая мъжът ви откри ли момичето?

— Ама аз нищо не знам! Заяви ми само, че ще я открие! И че тя ще му каже къде е Паскал… Какво е сторила с него.

— Какво е сторила ли?

Розлин Брюно гледа през прозореца, това е нейният начин да сдържа сълзите си.

— Паскал никога не би избягал, той не е… Да кажем нещата направо… Не е достатъчно умен, за да изчезне толкова задълго.

Обърнала се е към Камий и изрича това, сякаш му зашлевява шамар. Между другото, съжалява.

— Наистина е много простодушно момче. Познава малко хора, силно е привързан към баща си и не е възможно седмици и месеци наред да не се обади, просто не е способен на това. Значи, му се е случило нещо.

— Какво точно ви каза съпругът ви? Спомена ли за онова, което смята да направи? Да…

— Не, не беше особено словоохотлив. Беше пил, както обикновено, а в такива случаи става агресивен, сякаш го е яд на целия свят. Бе решил да открие момичето и да узнае къде е синът му, обади се, за да ми го съобщи…

— А вие как реагирахте?

И при обичайни обстоятелства се иска доста талант, за да лъже човек прилично, нужни са енергия, творчество, хладнокръвие, памет; по-трудно е, отколкото си мислим. А да се лъже представител на властта, е твърде амбициозно упражнение, което изисква всички тези качества, но на по-високо равнище.

Да излъжеш полицията пък, представяйте си…

Розлин Брюно не е скроена за подобни упражнения. Опитва с всички сили, ала сега, когато е свалила гарда, Камий чете в нея като в отворена книга. И това го уморява. Прокарва ръка пред очите си.

— Какви ругатни избрахте този ден, госпожо Брюно? Предполагам, че не сте го пощадили, сигурно сте му казали какво мислите за него, или греша?

Въпросът е коварен. „Да“ ли да отвърне, „не“ ли да отвърне, те насочват по различен път, тя не вижда ясен изход.

— Не разбирам…

— Напротив, госпожо Брюно, прекрасно разбирате какво имам предвид. Същата вечер сте му казали какво мислите, а именно че без съмнение не точно той ще успее там, където полицията се е провалила. Стигнали сте и по-далеч, не знам какви думи сте използвали, но съм убеден, че не сте си поплювали. Според мен сте му казали: „Жан-Пиер, ти си тъпанар, некадърник, малоумник и импотентен“. Или нещо подобно.

Тя отваря уста, ала Камий не й оставя време. Вече е скочил от стола и повишава тон, защото му е писнало от заобикалки:

— Какво ли ще се случи, госпожо Брюно, ако взема мобилния ви телефон и погледна есемесите?

Нито движение, нито жест, само човката се разтваря, сякаш иска да я забие в пода и се чуди къде точно.

— Ще ви кажа — ще открия снимките, които бившият ви съпруг ви е изпращал. Не се надявайте да се измъкнете, те са в паметта на телефона му. И мога дори да ви кажа какво има на тези снимки — едно момиче в дървена клетка. Предизвикали сте го, мислейки, че това ще го накара да се размърда. А когато сте получили снимките, сте се изплашили. Страхът от съучастничество.

Камий е обзет от съмнение.

— Освен ако…

Спира, приближава, навежда се, за да улови погледа й. Тя не помръдва.

— По дяволите! — процежда той и се изправя.

Има истински тежки мигове в този занаят.

— Не заради това не сте се обадили в полицията, нали? Не заради страха, че сте съучастница. А защото и вие сте мислели, че това момиче е отговорно за изчезването на сина ви. Нищо не сте казали, понеже сте смятали, че тя си получава заслуженото, нали така?

Камий диша дълбоко. Каква умора…

— Надявам се, че ще я открием жива, госпожо Брюно. Първо, заради нея, но също и заради вас. Иначе ще се наложи да ви арестувам за съучастничество в убийство с изтезание и актове на варварство. И за куп други неща.

Когато излиза от кабинета, Камий е изцяло под напрежение, а времето тече с шеметна скорост.

„И какво имаме?“, пита се той.

Нищо. Това го подлудява.