Алекс

54

Гладко избръснат, с правоъгълно, волево лице, живи очи и изразителна, сочна, лакома уста. Стои изправен като истукан и смътно прилича на военен, ако не беше тъмната вълниста, пригладена назад коса. Коланът със сребриста катарама подчертава обема на един корем, който се има за съразмерен със социалното му положение, резултат от служебните трапези, от брака, от стрес или от трите. Изглежда прехвърлил четирийсетте. Всъщност е на трийсет и седем. Повече от метър и осемдесет и широкоплещест. Луи не е едър, но все пак е висок и въпреки това до него прилича на юноша.

Камий вече го е виждал в Института по съдебна медицина, като дойде да разпознае тялото. Надвеси над алуминиевата маса нагласено лице, с болезнено изражение, нищо не каза, само направи знак с глава, да, тя е, и пуснаха чаршафа. Този ден в института не си говориха. Трудно е да поднесеш съболезнованията си, когато покойната е серийна убийца, съсипала живота на половин дузина семейства. Не знаеш какво да кажеш, ала за щастие, това не е работа на полицаите.

На връщане в коридора Камий си мълчеше. Луи рече:

— Виждал съм го и по-шеговит…

Вярно, спомни си Камий, Луи се срещна за първи път с него по време на разследването на смъртта на Трарийо-син.

Понеделник, пет следобед. Криминалната полиция.

Луи (костюм „Бриони“, риза „Ралф Лорън“, обувки „Форзиери“) е в кабинета си. Арман е до него, чорапите му са се свлекли върху обувките.

Камий е седнал на стол доста далеч, в дъното, краката му се полюшват и се е навел над бележник, все едно случаят не го засяга. Засега по памет нахвърля плахо портрет на Гуадалупе Виктория24, когото е видял в някаква мексиканска пиеса.

— Кога ще ни върнат тялото?

— Скоро — отвръща Луи. — Съвсем скоро.

— Четири дни вече…

— Да, знам, винаги е твърде дълго.

Обективно погледнато, в това упражнение Луи се докосва до съвършенството. Сигурно много рано е научил подобно неподражаемо изражение на съчувствие, семейно наследство, кастово наследство. Този следобед Камий би го нарисувал като свети Марк, представящ дожа на Венеция25.

Луи грабва бележника и досието. Решен да приключи бързо с тягостните формалности.

— И така, Тома Васьор, роден на 16 декември 1969-а.

— Мисля, че е отбелязано в досието.

Не е агресивен, но е рязък. Раздразнен.

— А, да, да! — потвърждава Луи, преливащ от откровеност. — Просто трябва да проверя дали всичко е наред. За да приключим досието, нищо повече. Доколкото знаем, сестра ви е убила шест души, петима мъже и една жена. Смъртта й ни попречи да възстановим събитията. Трябва да кажем по нещо на семействата, нали разбирате. Без да броим съдия-следователя.

О, да, мисли си Камий, именно, съдията. Умираше си от желание да пусне комюнике. Веднага получи благословията на висшестоящите, всички си умираха от желание за комюникета. Не е кой знае колко славно — серийна убийца, която се самоубива, не е така престижно като арест, ала от гледна точка на обществената сигурност, спокойствието на гражданите, гражданския мир и прочее бълвоч винаги е добре дошло. Убийцата е мъртва. То е като оповестяването на смъртта на вълка в Средновековието — всички знаят, че това не променя облика на света, ала облекчава и дава усещането, че ви пази едно висше правосъдие. Висшето правосъдие си умира от удоволствие.

Видар се появи пред журналистите сякаш против волята си. Като го слушаше човек, оставаше с впечатлението, че убийцата била така притисната от полицията, та нямала друга възможност освен да се предаде или да умре. Камий и Луи го гледаха по телевизията в бистрото. Луи се бе примирил, а Камий се кискаше вътрешно. След този миг на величие съдията се успокои. Той почурулика пред микрофоните, но сега приключването на задачата пак се пада на полицаите.

И тъй, трябва да бъдат уведомени семействата на жертвите. Тома Васьор разбира, кимва утвърдително, ала си остава раздразнен.

Луи за миг се вглъбява в досието, после вдига глава и отмята перчема с лявата ръка:

— Значи, роден на 16 декември 1969-а?

— Да.

— И сте търговски директор във фирма за игри под наем?

— Точно така, игри за казина, кръчми, нощни заведения, даваме под наем машини. Из цяла Франция.

— Женен сте и имате три деца.

— Ето, знаете всичко.

Луи педантично си записва. След това вдига глава.

— Значи, сте били… седем години по-голям от Алекс.

Този път Тома Васьор потвърждава само с кимване.

— Алекс не е познавала баща си — додава Луи.

— Не. Моят баща е починал твърде млад. Майка ми роди Алекс по-късно, но не пожела да заживее с този мъж. Той изчезна.

— В крайна сметка тя е имала за баща само вас.

— Грижех се за нея, да. Доста. Нуждаеше се от това.

Луи не реагира. Мълчанието се проточва. Васьор продължава:

— Алекс вече беше, искам да кажа, беше много нестабилна.

— Да — вметва Луи. — Нестабилна, така ни каза и майка ви.

Той леко сбърчва вежди.

— Не открихме и намек за психиатрична намеса, изглежда, не е попадала в болница и не е била наблюдавана.

— Алекс не беше луда! Беше нестабилна!

— Липсата на баща…

— Най-вече характерът. Още като малка не успяваше да си създава приятелства, беше затворена, самотна, не беше много разговорлива. И никаква последователност в мислите.

Луи прави знак, че е наясно. И тъй като няма продължение, подхвърля:

— Имала е нужда да бъде направлявана…

Трудно е да се разбере дали това е въпрос, твърдение или коментар. Тома Васьор избира да чуе въпрос.

— Точно така — отвръща той.

— Майка ви не е била достатъчна.

— Тя не може да замести бащата.

— Говореше ли Алекс за баща си? Искам да кажа, задаваше ли въпроси? Желаеше ли да го види?

— Не, имаше си каквото й трябва вкъщи.

— Вие и майка ви.

— Майка ми и аз.

— Обич и авторитет.

— Щом така предпочитате.

Дивизионен комисар Льо Ген се занимава със съдия Видар. Стои като преграда между него и Камий, разполага с всичко, което е нужно за това — ръст, стойка, инерция, търпение. Човек би могъл да си мисли каквото си иска за съдията, той може и да е неприятен, но пък Камий си е истинско бреме. От няколко дни насам, от самоубийството, се носят слухове. Верховен вече не е какъвто е бил, в работата е невъзможен и не става за тежки случаи. Предава се от уста на уста, историята на момичето, което за две години пречуква шестима, без да броим начина, това, естествено, привлича всеобщото внимание и е вярно, Камий създава впечатление, че все закъснява. И така до самия край.

Льо Ген препрочита доклада с последните му заключения. Видели са се преди час. Той пита:

— Сигурен ли си в попадението си, Камий?

— Напълно.

Льо Ген поклаща глава.

— Щом казваш…

— Ако предпочиташ, мога…

— Не, не, не, не — прекъсва го Льо Ген, — аз се заемам! Лично ще се срещна със съдията, ще му обясня и ще те държа в течение.

Камий вдига ръце в знак на отстъпление.

— И все пак, Камий, какво имаш против съдиите? Винаги в конфликт с тях, моментално, непрекъснато! Сякаш е по-силно от теб.

— Трябва да питаш съдиите!

Във въпроса на дивизионния обаче се долавя притеснителен намек: да не би ръстът на Камий да го кара да се опълчва така срещу властта?

— Значи, запознали сте се с Паскал Трарийо в колежа.

Тома Васьор нетърпеливо духва във въздуха, сякаш да изгаси свещ на тавана. Показва, че поема бремето, и подхвърля едно твърдо, остро „да“, онова „да“, което обикновено обезсърчава хората да задават още въпроси.

Този път Луи не се крие зад досието. Разполага с едно предимство, разпитвал го е преди месец.

— Навремето ми казахте, цитирам: „Паскал ни наду главите с гаджето си, неговата Натали… Един път и той да е с момиче“.

— И?…

— И днес знаем, че тази Натали е била всъщност сестра ви Алекс.

— Вие днес знаете, но аз тогава дори не подозирах…

Тъй като Луи мълчи, Васьор се чувства длъжен да доразвие малко:

— Наясно сте, че Паскал не беше особено сложно момче. Никога не е имал много момичета. Даже си мислех, че се фука. През цялото време говореше за неговата Натали, а не ни запознаваше с нея. Това ни караше да го подкачаме. Поне аз не го приех твърде на сериозно.

— И все пак нали вие сте представили Алекс на приятеля си Паскал?

— Не. Пък и не ми беше приятел.

— Така ли, а какъв ви беше?

— Вижте, ще бъда откровен. Паскал беше пълен тъпак, коефициентът му на интелигентност бе като на плюшено мече. Тъй че той е съученик, другар от детинство, ако щете, срещах го тук-там, но това е всичко. Не беше „приятел“.

И се изсмива гръмко, за да подчертае колко нелепа е тази хипотеза.

— И само го срещахте тук-там…

— От време на време се виждах с него в кафенето, когато се отбивах да кажа „добър ден“. Познавам още доста народ там. Роден съм в Клиши, той е роден в Клиши, бяхме заедно в училище.

— В Клиши.

— Да. Бяхме, така да се каже, дружки от Клиши. Това устройва ли ви?

— Много добре! Много, много добре.

Луи отново потъва в досието, съсредоточен, загрижен.

— Паскал и Алекс също ли бяха „дружки от Клиши“?

— Не, те не бяха! А и започвате да ми лазите по нервите с това Клиши! Ако вие…

— Нека се успокоим.

Казал го е Камий. Без да повишава тон. Бяха го забравили, като момченце, което са настанили с рисунките му в дъното на кабинета, за да се занимава с нещо.

— Питат ви — отбелязва той, — а вие отговаряте.

Тома се е обърнал към него, но Камий продължава да рисува. Само добавя:

— Тук е така.

Най-сетне вдига очи, отдалечава рисунката в изпънатата си ръка, за да я прецени, като я накланя леко встрани, и заявява с поглед, вперен в Тома, точно над листа:

— Ако пак започнете, ще ви лепна обида на длъжностно лице. — Оставя рисунката на бюрото и преди отново да се наведе над нея, изрича: — Не знам дали съм ясен.

Луи изчаква няколко секунди.

Васьор е като полят със студена вода. Мести поглед от Камий към Луи и обратно с полуотворена уста. Атмосферата наподобява края на летен ден, когато изневиделица надвисва буря, чието приближаване никой не е забелязал, и внезапно всички си дават сметка, че са излезли неподготвени, че небето е вече черно и че още са далеч от дома.

Васьор сякаш се кани да вдигне яката на якето си.

— И така? — пита Луи.

— И така, какво? — отвръща объркан той.

— Бяха ли Алекс и Паскал Трарийо също „дружки от Клиши“?

Като говори, Луи прави всички лиезони26. Дори в най-напрегнати ситуации. Тоя път ясно произнася „йо-з-оси“27. Вглъбен в рисунката си, Камий клати глава с възхищение, този тип е невероятен.

— Не, Алекс не е живяла в Клиши — казва Васьор. — Преместихме се когато тя беше, ми не помня, на четири-пет години.

— Тогава как е срещнала Паскал Трарийо?

— Не знам.

Тишина.

— Значи, сестра ви среща вашата „дружка“ Паскал Трарийо по някаква огромна случайност…

— Така излиза.

— И се представя като Натали. И го убива в Шампини сюр Мари с удари с лопата. И това няма нищо общо с вас.

— Какво точно искате? Алекс го е убила, не аз!

Почва да се изнервя, гласът му се извисява във фалцет, после внезапно секва. Произнася бавно с леден тон:

— И първо на първо, защо ме разпитвате? Имате нещо срещу мен ли?

— Не! — припряно отвръща Луи. — Но ще разберете. След изчезването на Паскал баща му, Жан-Пиер Трарийо, се втурва да търси сестра ви. Знаем, че я намира, че я отвлича близо до жилището й, че я затваря, че я измъчва, че най-вероятно иска да я убие. Тя успява да се спаси по чудо, продължението е известно. И тъкмо това ни интересува. Достатъчно изненадващо е, че излиза със сина му под чуждо име. Какво има да крие? Ала далеч по-странно е как Жан-Пиер Трарийо я е открил.

— Не знам.

— А ние имаме хипотеза.

От подобно изречение Камий би извлякъл силно въздействие. Щеше да е тежко като заплаха, като обвинение, наситено с подтекст. При Луи звучи като обикновено уведомяване. Бяха изработили стратегия. Предимството на Луи е неговата неотклонност в стил „английски войник“, каквото е решено, това прави. Нищо не е в състояние да го разсее, нито да го спре.

— Имате хипотеза — повтаря Васьор. — Ами да я чуем.

— Господин Трарийо е посетил всички познати на сина си, които е съумял да открие. Показвал им е размазана снимка, на която се виждат Паскал и Натали. Така де, Алекс. Но от онези, които е разпитал, само вие сте можели да разпознаете сестра си. И смятаме, че точно това се е случило. И че вие сте му дали адреса й.

Никаква реакция.

— А — продължава Луи — предвид разгорещеното състояние на господин Трарийо и откровено агресивното му поведение, подобен акт е бил равнозначен на позволение за побой. Най-малкото.

Информацията спокойно обикаля стаята.

— Защо бих направил такова нещо? — пита Васьор, искрено заинтригуван.

— Тъкмо това се опитваме да разберем, господин Васьор. Синът му Паскал, казвате вие, бил с коефициент на интелигентност като на плюшено мече. Бащата не е бил много по-развит и не е било нужно да го наблюдава човек дълго, за да си даде сметка за намеренията му. Аз твърдя, че все едно сте осъдили сестра си на пребиване. Но всъщност не е било трудно да се допусне, че той може и да я убие. Това ли искахте, господин Васьор? Да убие сестра ви? Да убие Алекс?

— Имате ли доказателства?

— Ааа!

Отново е Камий. Викът му прозвучава като радостно възклицание и преминава във възторжен смях:

— Ха-ха-ха, това ми хареса!

Васьор се обръща.

— Когато един свидетел пита дали имаме доказателства — продължава Камий, — значи вече не оспорва заключенията. Просто търси как да се измъкне.

— Добре.

Тома Васьор е взел решение. Спокойно поставя двете си ръце прилепени на бюрото пред себе си. И ги гледа втренчено, произнасяйки:

— Можете ли да ми кажете какво правя тук, моля?

Силен глас и изречение, което завършва като заповед.

Камий се е изправил, край на рисунките, край на хитруването, край на доказателствата, приближава и се заковава пред Тома Васьор.

— На колко години беше Алекс, когато започнахте да я изнасилвате?

Тома вдига глава.

— А, това ли било? — Той се усмихва. — Не можахте ли да го кажете по-рано?

Като дете Алекс води дневника си доста разпокъсано. По няколко реда тук и там, после дълго време нищо. Дори не пише в една и съща тетрадка. В чувалите, хвърлени в контейнера, намират какво ли не — тетрадка за чернови, в която е запълнила само първите шест страници, тефтерче с твърди корици с изображение на кон, галопиращ към залязващото слънце.

Детски почерк.

Камий прочита само това: „Тома идва в стаята ми. Почти всяка вечер. Мама знае“.

Тома се е изправил.

— Добре. А сега, господа, ако позволите…

Прави няколко крачки.

— Не мисля, че ще стане така — казва Камий.

Тома се обръща.

— Тъй ли? А как ще стане според вас?

— Според мен ще седнете и ще отговаряте на нашите въпроси.

— На каква тема?

— Сексуалните ви отношения с вашата сестра.

Васьор гледа ту Луи, ту Камий и изрича с престорена тревога:

— Защо, да не е подала жалба? — Сега откровено се подиграва. — Действително сте забавни вие двамата. Няма да ви се изповядвам, няма да ви направя това удоволствие. — Скръства ръце и накланя глава настрани, като актьор, който търси вдъхновение. Възприема ласкав тон: — Право да ви кажа, много обичах Алекс. Наистина много. Страхотно. Беше очарователно момиче, не можете да си представите просто. Хилавка и с невзрачно лице, но толкова сладка. И нежна. Да, и нестабилна. Имаше нужда от силен авторитет, нали разбирате. И от много обич. Малките момиченца често… — Обръща се към Луи и усмихнат разперва ръце с дланите нагоре. — Както казахте, бях й като баща! — След което, видимо доволен, отново ги скръства. — Е, господа, Алекс е подала жалба за изнасилване, така ли? Мога ли да получа копие?